Амос Оз
Познание за жена (39)

Глава 39

— „Ядосан“ не е точната дума — обясняваше Ципи. — По-скоро е, как да кажа, печален.

— Напълно разбираемо.

— Не, не разбираш: той тъгува не само за Акробата, а за двама ви. Ако бях на твое място, нямаше да идвам тук днес.

— Какво точно се случи в Банкок? Как?

— Не знам.

— Той ли ти забрани да говориш?

— Не знам нищо, Йоел. Не ме притискай. Не само на теб ти е трудно.

— Кого обвинява? Мен? Себе си? Или ония копелета?

— Пак ти казвам, Йоел: ако бях на твое място, нямаше да идвам тук днес. Прибери се вкъщи. Послушай ме, върви.

— Има ли някой при него?

— Не желае да те вижда. Казвам ти го по възможно най-деликатния начин.

— Само му се обади, че съм тук. Или не — докосна с грубите си пръсти крехкото й рамо, — по-добре недей.

С три бързи крачки стигна до вратата на кабинета и влезе, без да почука. Затвори след себе си и попита тихо:

— Какво точно се случи?

Представителен, спретнат, с излъчване на културтрегер, безупречна прическа и добре оформени нокти, с вонящи на одеколон розови бузи, Шефа бавно вдигна глава. Йоел не сведе поглед и за миг зърна в свитите зеници жълтите злобни пламъчета на преял котарак.

— Какво точно се случи?

— Вече няма значение — отвърна мъжът с напевен френски акцент, като нарочно го подсили, сякаш намираше в него някаква мрачна наслада.

— Имам право да знам!

— Нима — отвърна Шефа без въпросителна интонация, без ирония.

— Виж, имам предложение.

— Нима? — повтори той и добави: — Няма смисъл, приятелю. Никога няма да научиш какво точно се е случило. Лично ще се погрижа за това. Ще трябва да живееш с вината.

— Да живея с вината… Но защо аз? Ти го изпрати. Знаеше, че е капан.

— Изпратих го, защото ти отказа да заминеш.

— Аз — едва успя да преглътне надигащата се вълна от гняв и тъга, — аз нямаше да се хвана. От самото начало не повярвах в тази история. В искането за повторна среща. Усетих нещо гнило още когато ми казахте, че настоявала да се види единствено с мен и ме назовала по име. Вонеше отдалеч. Но ти го изпрати.

— Защото ти отказа да заминеш — този път Шефа натърти на всяка сричка. — Но сега…

В този момент сякаш по поръчка старият бакелитен телефон прегракнало иззвъня.

Той предпазливо вдигна и през следващите десетина минути слушаше внимателно, без да помръдва и да прекъсва събеседника си, само на два пъти потвърди: „Да“.

Йоел се обърна и се приближи до единствения прозорец. Между двете странични сгради се виждаше гъсто като боза сиво-зелено море. Само преди година все още бе тръпнал при мисълта, че един ден, когато Даскала се оттегли при приятелите си философи и любители на природата в Галилея, той ще наследи този кабинет. Отново нахвърли наум приятния сценарий, как ще покани Иврия под претекст, че му е необходима помощта й. Как да освежат мрачното помещение? Дали да сменят мебелите? Слага я да седне ето тук, пред бюрото, на стола, от който току-що бе станал. Като дете, което след години безлична посредственост бърза да се похвали на майка си с невероятен успех. Виж, от тази невзрачна килия съпругът ти ръководи смятаните от мнозина за най-опасни служби на света. Време е да разкараме това праисторическо бюро с метални кантонерки, да изхвърлим масичката и нелепите плетени столове. Какво ще кажеш, скъпа? Дали да не сменим тази вехтория с модерна телефонна централа? Да свалим прокъсаните завеси. Да оставим ли за спомен „Йерусалимските стени“ на Литвиновски и „Алея в Сафед“ от Рубен? Ами кутията за събиране на дарения за Народния фронт с надпис „Да спасим земята си“ и картата на Палестина от Дан до Беершева, на която като оплюти от мухи точици бяха отбелязани откупените от евреите земи до четирийсет и седма година? Какво да запазим и какво да изхвърлим, Иврия?

И изведнъж с едно леко отмаляване в слабините, предвестник на възраждащо се желание, на Йоел му просветна, че може би все още не бе твърде късно. Смъртта на Акробата всъщност го бе доближила до заветната цел. Ако пресметнеше всичко правилно, ако изиграеше добре картите си, след година-две можеше да покани тук Нета под предлог, че му трябва съвет, как да освежи кабинета, да я сложи да седне от другата страна на бюрото и да каже скромно: „Ами, баща ти е нещо като куче пазач“.

При мисълта за Нета изведнъж го връхлетя ослепителната яснота, че именно на нея дължеше живота си. Тя беше причината да остане тук, въпреки че дълбоко в себе си бе копнял да замине за Банкок. Ако не бяха нейният инат, непредсказуемата й интуиция, шестото чувство, породено от божествената болест, не Йоаким Осташински, а той самият щеше да лежи в запечатания метален ковчег в багажното отделение на самолет на „Луфтханза“, в този момент вероятно прелитащ в мрака над Пакистан или Казахстан по маршрута от Далечния изток за Франкфурт, а от там за летище „Бен Гурион“ и каменистото гробище в Йерусалим, където Накдимон Люблин с пресипнал глас щеше да прочете молитвата, допускайки нелепи грешки в арамейските думи. Единствено благодарение на Нета се бе спасил от това пътуване. И от коварната мрежа на съблазънта, която онази жена бе оплела за него. И от съдбата, която закръгленият жесток мъж, когото при спешни случаи наричаше свой брат, му бе отредил.

— Добре, благодаря — рече Шефа, сложи слушалката на вилката, обърна се към Йоел и продължи изречението си точно от там, където го бе прекъснал преди десет минути, когато древният телефон бе иззвънял. — Всичко е свършено. Ще те помоля да си вървиш.

— Почакай малко — Йоел по навик прокара пръст между врата и яката на ризата си. — Казах, че имам предложение.

— Благодаря, но е твърде късно.

— Предлагам — направи се, че не го е чул той — да отида до Банкок и да разбера какво е станало. Още утре. Дори тази нощ.

— Благодаря — отвърна Шефа, — ще се справим и сами.

В пресиления му акцент се долавяше лек присмех. Или сдържан гняв. А може би просто нетърпение. Приповдигнатият му тон бе пародия на френски евреин. Стана и добави:

— Предай на любимата ми Нета да ми се обади у дома, трябва да обсъдим нашия въпрос.

— Още нещо — прекъсна го Йоел. — Готов съм да се върна на работа. Може би на половин работен ден. Да кажем, в отдел „Анализи“. Или „Обучение“.

— Вече ти казах, приятелю: ще се справим и сами.

— Дори и в архива. Няма значение, къде. Мисля, че все още мога да бъда полезен.

Но две минути по-късно, докато вървеше по коридора, чиито стени бяха звукоизолирани и покрити с евтина пластмасова ламперия, имитираща дърво, в съзнанието му изведнъж отекна подигравателната забележка на Акробата, че любопитството убива котката. Върна се обратно, измърмори някакво извинение, грабна слушалката на интеркома от бюрото на Ципи и почти шепнешком попита мъжа в съседното помещение:

— Кажи ми, Ирмияху, какво направих?

— Искаш да знаеш какво си направил? — попита той бавно, все едно говореше на малко дете, а после продължи студено, сякаш диктуваше официално становище за досието: — Добре, ще ти кажа. Макар че ти вече знаеш отговора. Двамата с теб, приятелю, сме бегълци. Деца на Холокоста. Рискуваха живота си, за да ни спасят от нацистите. Събраха ни тук, а после се бориха, страдаха и убиваха, за да ни изградят държава. Поднесоха ни я на тепсия. Измъкнаха ни от бунището. И накрая ни оказаха огромна чест — допуснаха ни в тяхната светая светих. В сърцето на сърцата. А това задължава, нали? Но когато имаше нужда от теб, приятелю, когато те повикаха, ти се измъкна и остави друг да замине вместо теб. Един от тях. И той отиде. А сега просто се прибери у дома и се опитай да живееш с това. И недей да звъниш по сто пъти на ден да питаш кога е погребението. Следи вестниците.

Йоел излезе куцукайки на паркинга, коляното още го болеше от сутрешния удар в табуретката. Едва сгъваше крака си, преувеличаваше болката като смъмрено дете, което се опитва да покаже, че е пострадало сериозно. Куцука из паркинга повече от двайсет минути, не можеше да намери колата си. Най-малко четири пъти се върна там, където я бе оставил. Вече започваше да се чуди какво става, когато изведнъж му просветна, че бе дошъл със синьото ауди на Кранц и то си беше на мястото. Задното стъкло искреше от яркото зимно слънце. Трябваше да се примири с мисълта, че тази страница от живота му вече е затворена. Кракът му нямаше да стъпи никога повече в старата неугледна сграда, скрита зад високи стени и плътна редица кипариси и заобиколена от нови красиви високи постройки от бетон и стъкло. И със съжаление си помисли, че безвъзвратно си бе отишла възможността да провери дали — а този въпрос го бе измъчвал през всичките двайсет и три години работа в службите — някой все още пускаше монети в синята кутия на Народния фронт в кабинета на Шефа. Поредният въпрос, който щеше да си остане без отговор. Подкара към дома и се замисли за Акробата, Йоаким Осташински, който изобщо не приличаше на акробат. По-скоро бе като стар кадър на Партията на труда, работник в каменоломна, успял да се издигне до ръководител на строителното предприятие в кибуца. Шейсетинагодишен мъж със стегнато бирено коремче. Веднъж, преди седем-осем години, се бе забъркал в доста неприятна ситуация. Тогава Йоел му се бе притекъл на помощ и бе успял да го измъкне, без дори да му се налага да прибягва до лъжи. Но впоследствие стана ясно — както често се случва с хората, които няма как да се отплатят за сторена услуга, — че Осташински е затаил в душата си злоба и разправя наляво и надясно, че Йоел е надут позьор. И въпреки това, разсъждаваше той, докато се опитваше да се измъкне от задръстването, ако изобщо можеше да нарече някого приятел, то това бе Акробата. Когато след смъртта на Иврия го бяха извикали от Хелзинки, Йоел бе пристигнал само няколко часа преди погребението, но откри, че вече всичко е готово, а Накдимон Люблин се кълнеше, че не е негово дело. Няколко дни по-късно се опита да разбере какво и на кого дължеше старателно издири фактурите за направените разходи по погребението и публикуването на некролога във вестника, и навсякъде откри името Саша Шайн. Обади се на Осташински и го попита колко пари трябва да му върне, а той се обиди и го наруга на руски. На няколко пъти след тежки караници късно през нощта Иврия му бе прошепвала: „Разбирам те“. Какво бе искала да му каже? Какво бе разбирала? Доколко се различаваха — или си приличаха — тайните на отделните хора? Нямаше начин да разбере. Винаги се бе чудил какво знаят хората един за друг, особено за най-близките си, а сега този въпрос се бе превърнал в първостепенен по важност. Тя почти винаги бе с бяла блуза и бял ленен панталон. През зимата обличаше бял пуловер — моряк, чийто кораб е заминал и го е изоставил на сушата. Не носеше бижута, освен венчалната халка на малкия пръст на дясната ръка. Не можеше да я извади, въпреки че по детски тънките й пръсти винаги бяха студени. Йоел копнееше да усети отново хладния им допир по голия си гръб. Един-единствен път — миналата есен, когато бяха излезли на балкона в апартамента в Йерусалим, тя му бе казала: „Не съм добре“. Попита я какво я боли, а тя отвърна: „Не, не изпитвам физическа болка. Просто не съм добре“. Тогава той бе чакал обаждане от „ЕЛ АЛ“ и за да избегне по-нататъшните обяснения, да се отърве, да предотврати очертаващия се дълъг разговор, рече: „Ще ти мине, Иврия. Всичко ще се оправи, ще видиш“. Ако бе приел задачата, ако бе заминал за Банкок и не се бе върнал, Шефа и Осташински щяха да се погрижат за майка му, за дъщеря му и за Авигейл. Всяко негово предателство щеше да бъде простено и забравено, ако бе заминал и не се бе върнал. Един нещастник, роден без ръце и крака, едва ли бе способен да стори някому зло. А на него кой би сторил зло? Не можеш да разпънеш на кръст човек без ръце и крака. Наистина ли нямаше да узнае какво точно се бе случило в Банкок? Нима не бе възможно да е било обикновен нещастен случай, да го е блъснала кола на улицата или пък да е паднала кабинката на асансьора? И дали музикантите от филхармонията щяха да разберат някога, че мъжът в запечатания ковчег в багажното отделение на летящия над Пакистан самолет на „Луфтханза“ им е спасил живота по време на концерта в Мелбърн преди няколко години благодарение на смелостта и съобразителността си? Йоел усети надигащия се гняв срещу клокочещата в гърдите му радост: Беше им избягал. Искаха го мъртъв, а сега самите те бяха мъртъвци. Загинал? Значи се е провалил. Умряла? Значи е загубила. Неприятно, но факт. Той бе жив и това доказваше правотата му.

Или грешеше? Може би това бе просто възмездие за предателството? Настъпи газта, премина в дясното платно, изпревари колоната и рязко сви вляво само секунда преди светофарът да светне в зелено. Но вместо да поеме към дома, се насочи към Рамат Ган, спря пред търговския център и влезе в един лъскав бутик. След час и половина обикаляне, оглеждане, сравняване и обмисляне излезе с елегантна предизвикателна рокля за дъщеря си в знак на благодарност, задето бе спасила живота му. Йоел никога не грешеше относно размера, плата, кройката или цветовете. В другата ръка носеше чанта, в която бяха подредени другите подаръци: шал за майка му, колан за Авигейл, малко сладко шалче за Оделия Кранц, нощница за Ан-Мари и половин дузина копринени носни кърпи за Ралф. Прощалният подарък за Ципи бе красива блуза в кутия с панделка. Все пак след толкова много години човек не можеше да изчезне ей така. Макар че, защо не, дали не беше по-добре да си тръгнеш, без да оставиш следа след себе си?