Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (9)

VII
Истината в предсказанието

Цар Алкей не бе амбициозен човек. Плодотворната почва на остров Миноя му носеше достатъчно богатства, за да бъдат той и трите му жени щастливи. Редовните приходи от търговията с добитък и жито му позволяваха да поддържа малка армия — пет галери, които да патрулират брега и около петстотин войници, които да бранят земята му. Нито галерите, нито малката армия бяха достатъчно силни, че царете от съседните острови да се боят от нахлуване, нито пък толкова слаби, че да ги подканят да обмислят нападение над Миноя. На двадесет и осем години Алкей бе щастлив от живота си.

Успехът се съдържаше в хармонията и баланса, както царят бе открил преди много време. За Алкей пътят към тях не бе лесен. Като дете той бе разюздан и приказлив, за голямо неудоволствие на баща си, който постоянно му втълпяваше, че трябва да контролира емоциите си. Всички решения трябваше да се базират на рационалност и внимателно обмисляне, това твърдеше старият цар. Той постоянно се подиграваше на сина си за неспособността му да разсъждава трезво. На двадесет години Алкей най-накрая разбра, че баща му е прав. Последвалото осъзнаване го освободи и той отиде при баща си, благодари му и заби кинжал в сърцето му, за да стане цар на негово място.

След това никой вече не му се подиграваше и хармонията и балансът изпълниха живота му. В редките случаи, в които някой ги поставяше в опасност, Алкей откри, че кинжалът носи незабавно облекчение.

Не и днес обаче, помисли си царят раздразнено. Днес нямаше никакъв баланс.

Вчера тъкмо се готвеше да се премести до двореца си на западния бряг, далече от суровите северни ветрове на зимата. Две от жените му бяха бременни, а третата — прекрасно безплодна. Търговският сезон се бе оказал по-печеливш от миналото лято, въпреки войната. Изглежда боговете му се усмихваха. После микенската галера се върна и сега — след като пътуването му на югозапад бе отложено — Алкей беше принуден да се прави на добър домакин пред двете създания на Агамемнон — змията и лъва. И двете бяха опасни.

Светлоокият посланик Клейтос изтъкваше колко много ще се радва цар Агамемнон, ако следващото лято минойското зърно може да се използва, за да нахрани армиите на запада, веднъж щом започне нахлуването в Троя.

Клейтос си каканижеше и Алкей почти не го слушаше. Беше чувал всичко и преди. Минойското зърно се доставяше из цялата Велика зеленина и печалбите бяха високи. Да снабдява Агамемнон щеше да бъде — както Клейтос неискрено го определи — „проява на вяра“. Той твърдеше, че печалбите за царя на Миноя ще са високи и платени от оплячкосаната съкровищница на Троя. Алкей едва удържа усмивката си при тези думи. Както бе казал някога баща му: „Не дърпай зъбите на лъва, преди да си видял мухите по езика му.“ При мисълта за лъвове, той прехвърли погледа си към втория микенец, война Персион.

Едър, с черна разклонена брада Персион мълчеше, поставил ръка на меча си. Алкей познаваше този тип. Арогантността в очите му говореше за постигнатите победи. Той беше войн, касапин, а понякога вероятно и убиец по поръчка. Персион стоеше немигащ и неподвижен като статуя, а самото му присъствие представляваше безмълвно предупреждение. Онези, които се противопоставяха на желанията на Агамемнон, не оцеляваха дълго.

Алкей се облегна назад и поиска още вино. Един слуга прекоси мегарона и напълни чашата му. Студен ветрец духаше из старата сграда и царят стана, за да отиде до пламтящия мангал, разположен до северната степа. Клейтос го последва.

— Тази война ще бъде спечелена през лятото — каза той. — Най-великата флотилия, виждана някога, ще отведе седемдесет хиляди мъже до стените на Троя. Градът не може да преодолее мощта ни.

— Интересно — замислено промърмори Алкей. — Греша ли или и миналата година пак спомена нещо подобно?

— Имаше неочаквани забавяния — отвърна Клейтос и устните му изтъняха. — Но те уверявам, че тази година това няма да се случи.

Алкей се усмихна вътрешно.

— Прости ми — каза той меко. — Но в какво ме уверяваш — че не очакваш да има повече неочаквани забавяния? Ако ги очаквахте, така или иначе нямаше да са неочаквани. Това е в природата на изненадата, Клейтос. Тя винаги е неочаквана. Така че всъщност ти твърдиш, че принц Хектор и неговият Троянски кон, своенравният Приам и смъртоносният Еней вече нямат с какво да ви изненадат. Смели твърдения, ако ми позволиш да отбележа.

Клейтос примигна и присви очи.

— Аз съм войник. Игрите на думи не ме интересуват. Казвам единствено, че Троя е обречена, цар Алкей.

— Предполагам, че си прав — отвърна царят с помирителен тон. — Ала миналата година говорих с цар Пелей от Тесалия. Той ми каза как няма търпение да унищожи Троянския кон и да принуди самохвалкото Хектор да целува калта в краката му. Едва вчера научих, че са се срещнали в Карпеа, но не си спомням да е ставало дума за целуване на кал.

Виждаше, че Клейтос започва да се ядосва и си даваше сметка, че не след дълго меките думи щяха да отстъпят място на твърди заплахи. С раздразнение се замисли как да успокои създанието. Да дразни посланика на Агамемнон бе забавно, но не особено мъдро.

Няколко удара по широката врата на мегарона прекъснаха разговора. Един слуга бързо я отвори само колкото да пусне един набит войник да влезе. Алкей видя, че това е капитанът на конницата му, Малкон. През сградата духаше студен вятър. От мангала полетя малко пепел, принуждавайки Клейтос да отстъпи. Малкон се приближи към царя си. Той бе нисък и широкоплещест мъж, облечен в бронзов нагръдник. Удряйки юмрук в бронята си, войникът сведе глава пред своя цар.

— Какво има, Малкон?

— До Скалата на Тетида е спрял голям… кораб, господарю. — Алкей забеляза колебанието и погледна по-внимателно капитана си. — Пътуват за Тера — продължи Малкон. — Водят нова жрица, която да служи на Минотавъра. Искат позволение да прекарат нощта на плажа и да купят провизии.

— Разбирам — отвърна царят, но умът му съобразяваше бързо. Малкон имаше правото да даде подобно позволение и не би го прекъснал, ако това бе единственият проблем. Той беше интелигентен и трезвомислещ човек, и прекъсването означаваше, че новопристигналите представляват някаква заплаха или усложняват нещата до степен капитанът да не може да вземе решение сам. Цар на някой съседен остров, може би? Той веднага отхвърли тази мисъл. Малкон веднага би го пуснал. Не, решението на капитана да му прехвърли проблема трябваше да е свързано с присъствието на микенците.

Което означаваше, че корабът бе троянски или на някой съюзник на Приам. Но защо наблягаше на това, че е голям?

Осъзнаването дойде като удар с копие, макар и изражението на царя да не се промени. Той погледна в сините очи на Малкон.

— Кораб, потеглил към Тера — каза бавно. — Толкова късно през годината. Е, както и да е, боговете изискват да им предложим гостоприемство. Нали така, Клейтос? — попита царят внезапно, обръщайки се към микенеца.

— Винаги трябва да почитаме господарите на земята — отвърна посланикът. — Иначе те ще отдръпнат благословията си от начинанията ни и ще ни обрекат на провал.

— Точно така, и прекрасно казано. — Алкей се завъртя обратно към войника и каза: — Иди и кажи на гостите ни, че са добре дошли да прекарат нощта тук. — Малкон кимна и тръгна обратно към вратата. Точно когато я достигна, Алкей извика след него:

— Има ли сред тях наши познати?

Войникът прочисти гърло.

— Еней от Дардания, господарю. Той води една от дъщерите на Приам да стане жрица.

— Подпалвачът е тук! — изрева Клейтос. — Това е нетърпимо! Армията ти трябва да го задържи. Цар Агамемнон ще те възнагради богато.

— Не мога да го задържа, Клейтос — отвърна царят. — Корабът пътува към храма на Тера и както ти сам каза преди миг, трябва да отдаваме почит на боговете. — Той се обърна към Малкон и извика: — Покани цар Еней и пътниците му в двореца тази вечер.

Войникът бързо излезе от мегарона. Алкей се обърна към посланика.

— Не бъди толкова мрачен, приятелю — каза, поставяйки ръка на рамото на микенеца. — Твоят човек Персион изглежда добър боец.

— Такъв е. И какво от това?

— Не каза ли преди малко, когато ми го представяше, че е роднина на велик микенски герой?

— Да. Чичо му беше Алектруон — герой, жестоко убит от мъжа, когото сега каниш на масата си.

— Като цар и човек, който почита боговете, не мога, независимо дали заради печалба или злоба, да преча на онези, които им служат. Боговете обаче ценят честта и смелостта над всички други добродетели, не е ли така, Клейтос?

— Разбира се. Всички го знаят.

— Персион е изгубил свой роднина. Героят Алектруон е бил от неговата кръв, а кръвта вика за мъст. Боговете със сигурност биха разбрали — и дори одобрили — ако той почете чичо си, като предизвика на дуел мъжа, който го е убил?

Светлината на осъзнаването проблесна в очите на микенеца.

— В името на Арес, да! Моите извинения, цар Алкей. Не бях прав за теб. Планът е чудесен.

 

 

Луната светеше ярко над скалите, а сребърното й сияние се отразяваше в гредите на „Ксантос“ като му придаваше призрачен вид. По плажа бяха напалени огньове, но мъжете от екипажа не почиваха около тях. Мнозина носеха леки кожени нагръдници и къси мечове. Други бяха опънали лъковете си. Само готвачите бяха невъоръжени, докато приготвяха вечерята.

Хеликаон извика първите стражи при себе си и осмината мъже се събраха наблизо. Гласът му бе тих, но в тона му се долавяше напрежение, което никой от тях не пропусна.

— Трябва да смятате този пристан за вражески — предупреди ги той. — В съседния залив има две микенски галери и екипажите им сигурно вече знаят, че сме тук. Намерете си високи места по скалите и бъдете бдителни.

Седнала до огъня наблизо, облечена в дълга до глезените рокля от богато украсена зелена вълна, Андромаха го гледаше. Какво противоречие само, помисли си тя. В един миг си избухлив и непредвидим, в следващия — хладен и рационален като сивобрад ветеран. Тя се загледа в профила му, очертан от луната. Сякаш почувствал погледа й, Хеликаон внезапно се обърна и я погледна, а сапфирените му очи бяха студени и лишени от всякаква емоция.

Андромаха се извърна. Стана от огъня, изтръска пясъка от роклята си и отиде до брега. Яд я беше на себе си. Когато Хеликаон бе дошъл на носа в златната светлина на залеза, тя искаше да му каже истината — че го обича така, както няма, както не би могла, никога да обича друг. Вместо това една безразсъдна фраза бе достатъчна, за да го накара да вярва, че Хектор е онзи, когото истински обожава. Сега не можеше да стори нищо, за да върне думите си, а нямаше как да ги обясни.

Ониакус и Гершом се приближиха по пясъка. И двамата й помахаха за поздрав, а после отидоха при Хеликаон. Стражите тръгнаха към местата си по скалите и Андромаха чу как Гершом изразява тревогите си за предстоящата вечеря.

— Защо рискуваш? — попита той. — Знаеш, че там може да има микенци.

— И мислиш, че трябва да намеря някоя пещера, в която да се скрия?

— Нямам това предвид. Тази нощ си в странно настроение, Златни. Внимателно подбираш най-добрите стражи. Разполагаш защитни позиции и се приготвяш за атака. След това решаваш да се хвърлиш безцелно там, където враговете ти могат да те поразят.

— Няма планирана засада, Гершом — отвърна Хеликаон. — Те имат шампион, който иска да ме предизвика след вечерята.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Алкей прати слуга, който да ме предупреди.

— Познаваш ли този шампион?

Хеликаон поклати глава.

— Името му е Персион. Роднина е на един микенец, когото убих преди няколко години. Алкей казва, че прилича на боец.

Гершом изруга тихо.

— Чумата да го тръшне! Боец? Значи нямаш избор. — Той изгледа напрегнато приятеля си. — Трябваше да послушаш Ониакус и да отпътуваш до острова с майстора пекар.

Хеликаон сви рамене.

— И там щеше да има микенци, приятелю.

— Ами… убий го тогава бързо и без да поемаш рискове.

Златния се усмихна студено.

— Такъв е планът, да.

Те поговориха още малко, но Андромаха се оттегли със свит от страх стомах. Хеликаон щеше да участва в двубой тази нощ. Устата й пресъхна. Ако той умреше, част от нея щеше да умре с него. Дори не си го помисляй, сгълча се веднага. Той е Хеликаон, Златния. Мъжът, който стоя с Аргуриос на стълбите и се би срещу най-добрите войни на Микена. И който ги надви до един.

Тя чу стъпките му по чакълестия пясък, но не го погледна, а вместо това насочи поглед към озарените от луната вълни.

— Най-добре е Касандра да не идва на вечерята — чу гласа му зад гърба си.

— Преди малко ми каза, че не иска — отвърна тя. — Изплашена е. Казва, че там щяло да има червен демон. Не иска да го вижда.

— Червен демон? В името на боговете, състоянието й се влошава с всеки сезон — каза той с тъга в гласа.

При тези думи Андромаха се обърна към него, а зелените й очи излъчваха гняв.

— Състоянието й? Всички я мислите за луда, но тя не е. Тя наистина вижда, Хеликаон. И да, силата на виденията често почти я докарва до лудост. Касандра е още дете, а вече е видяла деня на смъртта си.

— Не вярвам това — отвърна той. — Чувал съм пророчества на гадатели. Слушал съм думите на оракули. Понякога предсказаното се случва, но често и самият аз съм можел да предвидя събитията, без да съм гадател. Боговете, ако наистина съществуват, са капризни и своенравни, но винаги ни изненадват. Мислиш ли, че биха създали свят, в който да не могат самите те да се изненадат? Където всичко е предвидено?

Андромаха поклати глава.

— Защо мъжете винаги скачат от една крайност в друга? Само защото едно събитие е предопределено не значи, че целият живот около него е планиран, секунда по секунда. Виждала съм истината на предсказанието, Хеликаон. На Тера, на плажа на Залива на сините сови и в Троя, с Касандра.

Той сви рамене.

— Тогава по-добре се облечи за вечерята — каза накрая. — За да не закъснееш и да изпуснеш пристигането на червения демон.

— Да се облека? — попита тя слисана.

— Роклята, която носиш, е… функционална, но не много подходяща за царска вечеря.

— О, колко глупаво от моя страна! — сопна се тя. — Сигурно съм отишла при грешния сандък. Защото отворих моя, пълен с дрехи за морско пътуване. Незабавно ще се върна на „Ксантос“ да заема някоя царска рокля от екипажа.

Хеликаон се изчерви, а после се усмихна.

— Аз съм идиот — каза нежно. — Моля те, прости ми. И бижута ли не си взела?

Тя го изгледа отново, все още ядосана.

— Не.

Той пристъпи напред и отвори една кесия на колана си. Извади от нея тежка огърлица от злато и кехлибар и й я подаде. Върху камъка имаше красива гравюра на богинята Артемида с лък в ръка. Кехлибарът бе топъл на пипане. Андромаха прокара пръсти по идеално гладката повърхност, следвайки линиите на гравюрата.

После вдигна очи към неговите и попита:

— Защо я носеше?

— Мернах я на пазара — отвърна Хеликаон и сви рамене някак твърде незаинтересовано. Тогава тя разбра, че е купил украшението за нея. — За мен ще е чест, ако я носиш тази вечер — добави той.

— Тогава ще я нося — отвърна Андромаха и вдигна огърлицата до врата си. Хеликаон застана зад нея и я закопча.

— Ръцете ти са изненадващо сигурни за човек, който ще се бие след няколко часа. Толкова ли си спокоен?

— Да — отвърна той. — Смяташ ли ме за самонадеян?

— Разбира се, че си самонадеян, Хеликаон. Имаш причини да си. Но осъзнаваш, че всеки може да бъде победен, нали? Никой не е неуязвим.

Хеликаон се ухили.

— И това е мисълта, която искаш да отнеса със себе си в битката? Че мога да бъда осакатен? Или убит?

— Не! — възкликна Андромаха. — Ни най-малко. Просто не искам да си прекалено самоуверен, това е всичко.

— Е, сега няма такава опасност — каза той. — Хайде, трябва да тръгваме. Не е възпитано да караме царете и убийците да ни чакат.

 

 

Гершом се сгуши в тежкото си вълнено наметало, за да се опази от силния северен вятър, и в ума му се прокраднаха мисли за добра храна и топло легло. Десет нощи студен и неспокоен сън по зимните плажове го бяха накарали да изпитва носталгия по луксозните дворци на Египет, разкоша на белостенния Мемфис, зашеметяващото величие на Луксор. Места с меки чаршафи и още по-меки жени. Но най-вече — топли места!

Той въздъхна. Като принц Ахмоз онези места бяха негови, но като престъпника Гершом, домът му бе единствено одеялото, на което лежеше. Не му е времето да мислиш за изгубеното, каза си египтянинът. На острова имаше микенци и някой трябваше да пази „Ксантос“ от нападение. Хеликаон бе пратил съгледвачи сред скалите на юг и от другата страна на тесния остров на изток. На запад рядката горичка стигаше почти до плажа. Още съгледвачи стояха скрити там, наглеждайки скалната пътека към крепостта на царя.

Моряците, които не бяха на стража, седяха край огньовете. Всички бяха нащрек и държаха оръжията си наблизо. Въпреки бдителността обаче, в спускащия се мрак се чуваха смях и песни, защото тези мъже бяха свикнали на войната и опасностите, които криеше.

Гершом погледна към изпълненото със звезди небе и после тръгна да търси Ониакус.

— Ще сменим стражите, когато луната достигне зенита си — каза на моряка. — Никой няма да спи цялата нощ. Погрижи се виното да не е прекалено изобилно.

— Колкото и да обичам „Ксантос“, бих предпочел да пазя Хеликаон — отвърна младият мъж. — Ами ако тази нощ му готвят предателство?

В главата на Гершом се въртяха сходни мисли, но той не ги изрече. Вместо това каза:

— Хеликаон познава царя и му вярва. Мислиш ли, че иначе би взел със себе си жената на Хектор и дъщерята на Приам?

Лицето на Ониакус потъмня.

— Касандра не отиде с тях — каза той и се заоглежда наоколо внезапно изплашен. — Тя каза, че ще е с теб.

Гершом изруга. Проклетото момиче му носеше само неприятности. Двамата с Ониакус тръгнаха сред екипажа, за да питат дали някой не я е виждал. Изненадващо малко я бяха забелязали. Тъмнокоса принцеса сред множество млади силни мъже би трябвало да привлича вниманието, но тя сякаш бродеше сред тях като привидение. Един от готвачите обаче си спомни, че я е видял до тясната скална пътека, която им посочи. Тогава Гершом си спомни огъня, за който му бе споменала.

— Стон нащрек, Ониакус — каза той. — Аз ще я намеря.

Египтянинът взе меча си и тръгна в нощта.

Докато се катереше по пътеката, виждаше далече вдясно царския дворец, от който бликаше светлина. Земята отляво бе потънала в мрак, но ярката лунна светлина му разкри тясна просека нагоре към каменист хълм, ограден от дървета. Вероятно пътеката бе дело на животни, но той я последва уверено. Звуците на нощта, цвърченето на дървесни бръмбари, квакането на жаби, всичко това го обгърна, когато морето остана зад гърба му. Малки създания шумоляха в храстите, а наблизо се чуваше блеенето на невидими кози. Той започна да се поти под вълненото си наметало и спря за момент. Край ноздрите му се прокрадна лека миризма на горящи билки и той извърна бавно глава в търсене на източника й. Очите му мярнаха почти незабележимия блясък на огън, отразен в скалата над него.

Гершом се изкачи внимателно под лунната светлина и намери дълбока пещера в хълма, която гледаше на юг и бе защитена от северните ветрове. До вътрешната стена бе запален огън и димът се кълбеше под ниския таван.

— Касандра? — извика той, но не получи отговор. Привеждайки глава, влезе по-навътре в пещерата. Миризмата на огъня бе люта и в нея се усещаше едва забележим аромат на благовония. Димът пареше на очите му и той коленичи близо до каменистата земя в търсене на свеж въздух. — Касандра! — извика отново. Гласът му звучеше странно в собствените му уши. — Ка-сан-дра! — каза пак и се изкикоти, защото звукът бе наистина особен. Свлече се на пода и положи глава на ръката си, загледан в огъня.

Пламъците бяха мънички и жалки, не повече от един запален храст. Обаче листата сякаш не горяха. Огънят танцуваше по тях като впримчена слънчева светлина, но без да ги изгаря. Въпреки че бе малък, той излъчваше много топлина. Гершом несръчно разкопча иглата на наметалото си и го остави да падне. Усилието го изтощи и го накара да задиша тежко, вдишвайки още от нездраво сладкия пушек. Осъзна, че му се доспива, но очите му останаха отворени, загледани в огъня. Звуците на нощта изчезнаха. Пламъците изглежда го привличаха към себе си и умът му се изпълни с ярки цветове. А после огънят изчезна и той засънува.

Откри, че се носи под лунната светлина над дворцовите градини на Тива, и се засмя. Колко странно, помисли си. Сънувам и знам, че сънувам. Под себе си видя слугиня, която се прокрадваше с новородено бебе в ръце, увито в одеяло със златна украса. Жената плачеше, докато тичаше през тъмните пътеки, за да излезе на улицата. Гершом я разпозна, въпреки че бе по-млада, отколкото си я спомняше. Последния път, когато видя Мерисит, тя бе крехка и среброкоса, осакатена от артрита. Мила и внимателна жена, която му бе бавачка в продължение на седем години. Стана му любопитно и той проследи плачещата жена по сенчестите улици до брега на реката, където тя коленичи край тръстиките. Прегърна бебето, но главичката му се килна настрани, с отворени и невиждащи очи. На светлината на луната Гершом видя, че новороденото е мъртво. Един брадат старец в разпокъсаните дрехи на керемидчия излезе от сенките. Последва го друга жена, облечена в свободните одежди на пустинния народ. И тя имаше бебе, но то бе живо. Мерисит нежно го обви в златното одеяло и изтича обратно в двореца.

Гершом я последва до царските покои, където спеше майка му. По чаршафите имаше кръв. Царицата отвори очи. Слугинята седна на леглото и й подаде бебето, което бе започнало да плаче.

— Тихо, малки Ахмоз, сега си в безопасност — прошепна царицата.

Това е само сън, помисли Гершом, обладан от внезапен страх. Само сън.

Образът потрепери и изведнъж той вече се носеше като ястреб над пламтяща пустиня. Огромно множество прекосяваше пясъците — корави мъже с тревожни очи, жени, облечени в ярки дрехи, малки деца, които тичаха сред стада овце и кози. И сред тях египтянинът видя себе си, с посребрена брада и извита пръчка в ръце. Едно момче дотича при него, викайки нечие име.

Гершом примигна и видението изчезна, заменено отново от огъня в пещерата. Стремейки се отчаяно да избяга от пламъците, той се помъчи да стане, но се свлече отново. Горящите клонки се раздвижиха и почервеняха. Той видя огромни реки от кръв, течащи през земя на мрак и отчаяние. Видя лицето на брат си Рамзес, посивяло от мъка.

После огънят отново изпълни взора му. Пламъците пламтяха високо в небето и той чу рева на хиляди гръмотевици. Мракът скри слънцето. Гершом с ужас стана безмълвен свидетел как морето се надигна, за да посрещне черните облаци. Яростта на видението го накара да извика и да скрие лице с ръце. Ала това не скри картините.

Накрая огънят умря и в пещерата нахлу хладен свеж въздух. Когато египтянинът излезе в нощта и се свлече на мократа земя, от очите му капеха сълзи. Касандра го чакаше, слаба и изпъната като струна, с корона от маслинови листа на главата.

— Вече започваш да виждаш — каза тя меко. Това не беше въпрос.

Гершом се обърна по гръб и се взря в звездите. Главата му започна да се прочиства.

— Сложила си наркотици в пламъците.

— Да. За да ти помогна да си отвориш очите. — Главата го болеше и той се надигна със стон. — Отпий — каза момичето и му подаде мях. — Ще прочисти главата ти.

Той махна запушалката и пи ненаситно. Устата му бе суха като пустинята от виденията му.

— Какво беше това? — попита я той.

Касандра сви рамене.

— Това са си твои видения. Не зная какво си видял.

— Накрая ми се яви планина, която избухна и унищожи слънцето.

— А, значи греша, това видение определено го знам. Планината няма да унищожи слънцето, само ще заслони светлината му. Видението е истина, Гершом.

Египтянинът отпи още вода.

— Главата ми още е пълна с мъгла — каза той. — На огнената планина имаше огромен храм във формата на кон.

— Да, това е храмът на Тера — отвърна тя.

Гершом се приведе към нея.

— Тогава не бива да ходиш там. Нищо живо не може да оцелее след онова, което видях.

— Зная — каза момичето, сваляйки короната от листа от главата си, след което отръска няколко вейки от дългата си тъмна коса. — Аз ще умра на Тера. Зная го, откак пораснах достатъчно, за да знам каквото и да е.

Тогава той се загледа в нея и сърцето му се изпълни с мъка. Тя изглеждаше толкова крехка и сама, с очи, натежали от знание и тъжно изражение. Гершом се пресегна, за да я прегърне, но Касандра се отдръпна.

— Не се боя от смъртта, Гершом. А всичките ми страхове ще изчезнат на Красивия остров.

— На мен не ми изглеждаше красив — отвърна той.

— Имал е много форми и много имена през различните човешки епохи. И ще има още много. И всички ще са красиви. — Тя въздъхна. — Но тази нощ не е отредена за моя живот и смъртта ми. Тя е за теб, Човеко на Камъка. Дните ти в морето почти приключиха. Дал си обет и скоро ще трябва да го изпълниш.

Мислите на Гершом отлетяха към времето, когато Хеликаон беше близо до смъртта. Лечителите и знахарите на Троя бяха безсилни и египтянинът потърси мистериозен свят човек — пустинник, познат като Пророка. Дори сега си спомняше кристално ясно първата си среща с него и думите, които си размениха. Белокосият брадат пророк се съгласи да излекува Хеликаон, но на висока цена. И то не цена в злато или сребро.

— Един ден ще те повикам — каза той на Гершом онази нощ. — И ти ще дойдеш при мен, където и да съм. После една година ще правиш каквото поискам от теб.

— Ще бъда твой роб?

Отговорът на Пророка бе мек, но Гершом още помнеше прикритото презрение в него:

— Твърде висока ли е цената, принц Ахмоз?

Египтянинът понечи да откаже. Гордостта му го изискваше.

Искаше да изкрещи: „Да, цената е твърде висока“. Той бе принц на Египет и не робуваше никому. Ала не го каза. Вместо това замълча едва способен да диша от напрежение. Хеликаон бе негов приятел и му беше спасил живота. Независимо от цената, той бе длъжен да изплати този дълг.

— Съгласен съм — каза накрая.

Сега, под лунната светлина, Гершом погледна Касандра.

— Той ще ме извика скоро, нали?

— Да. И ти като мен никога повече няма да видиш Троя, Гершом.