Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (31)

XXIX
Последната барикада

Преследвани от вражеските бойци, Калиадес и Банокъл се затичаха по каменните стъпала на запад от Скейската порта. На върха на стената Банокъл кимна на приятеля си, а после се обърна и отпраши. Тичаше към следващите стълби надолу, за да може да стигне до новата барикада. Калиадес щеше да остане, за да е сигурен, че стената е защитена.

Един тежко брониран микенец се появи зад него на върха на стълбите. Двама троянски войници го чакаха, нетърпеливи да се сблъскат с врага. Единият удари дясната ръка на война, а другият замахна към гърлото му. Той падна, а от врата му шурна кръв. Изтрополи надолу по стълбището, събаряйки мъжа зад себе си.

Калиадес се ухили на двамата войници.

— Усмирете се — нареди им. — Ще има още много.

Поглеждайки надолу от стената, той огледа бойното поле край портите.

Троянските генерали се бяха подготвяли дълго време за този ден. Ако силите на Агамемнон спечелеха улиците на Троя, единственото убежище на защитниците на града щеше да е в царския дворец. И тъй като единствената им надежда бе да задържат врага край портите възможно най-дълго, войниците цяло лято бяха разрушавали сградите високо в Горния град, събаряйки ги камък по камък. После използваха камъните, за да запълнят улиците и алеите, тръгващи от Скейската порта, като ги натрупваха на височина два пъти колкото човешки бой.

В откритото пространство под портата бяха изкопани канали, запълнени с всичко, което можеше да гори — подпалки, клонки от мъртви растения и остатъците от погребалната клада на Хектор. Около бойното поле бяха разположени амфори с последното масло в града.

Когато кръвожадните нашественици се заизливаха през портата, те се озоваха затворени в пространство, по-малко от четиридесет крачки, заобиколени от високите стени на каменните сгради. За тях имаше само четири достъпни изхода — нагоре по стълбите към укрепленията от двете страни на портата, по стълбите във Великата кула на Илион, или право напред.

Там се намираше единственият неблокиран маршрут — каменната улица, която водеше към двореца на Приам. Политес бе наредил входът към пътя да се барикадира от двете страни като се остави само пролука в центъра за ежедневното придвижване.

Именно там сега се струпваха защитниците от всички части на града.

Калиадес се обърна към вратата на Великата кула. Тя щеше да се удържи лесно. За да стигне дотук, врагът трябваше да изкачи стръмните стълби в пълен мрак. Когато достигнеха вратата, щяха да излязат от тъмно на светло, през тесен проход над висока стръмнина. Един стабилен войн можеше да брани вратата цял ден, пращайки враг след враг в тъмната бездна, за да си потроши костите на каменния под на кулата.

В тази част на стената имаше стотина мъже. Калиадес знаеше, че никой от тях няма да падне или да отстъпи, без да се бие до последно.

След дългото лято на чакане, за тях бе почти облекчение фактът, че този ден най-сетне настъпваше. Калиадес се огледа и вдиша дълбоко. Въздухът сякаш бе по-свеж, цветовете — по-ярки. „Това познаваш — каза си той — единственият живот, който някога си имал. Ако не си войн, какво си тогава, Калиадес?“

Един вражески боец се появи на вратата на кулата. Скамандрийски войник скочи напред и насочи удара си към гърдите му. Микенецът вдигна щита си, но силата на замаха го накара да изгуби равновесие. Той падна в мрака с писък. Всеки нашественик, който опитваше да се изкачи по стъпалата на кулата, щеше да минава край все по-голяма купчина мъртви или ранени мъже, помисли Калиадес с мрачно задоволство. С времето това щеше да отнеме от решителността им.

Той огледа сцената долу. Още и още нашественици влизаха през Скейската порта, нетърпеливи да се включат в битката, и бойното поле бе претъпкано с бронирани мъже. Троянските защитници отстъпиха по план до най-тясната част на широкия път. Там само тридесет мъже, до един орли, се изправяха срещу главния напор на вражеската атака. Зад тях пролуката в барикадата, която пазеха, ставаше все по-тясна, докато войниците я запушваха с камъни, греди и боклуци.

Калиадес гледаше с гордост, докато орлите се биеха, за да удържат вражеската орда. По дадена заповед, войните от всяка страна отстъпваха един по един и се вмъкваха през пролуката. Накрая останаха само трима. Калиадес чу заповедта да отстъпят. Вместо това те се втурнаха напред като един! Бързо ги повалиха, но пролуката зад тях бе запушена и барикадата бе осигурена.

После дойде друга заповед, подпалките бяха напоени с масло и от покривите на околните сгради войниците започнаха да хвърлят факли. Само за няколко мига огънят се разпростря по дължината на каналите, а подхранваните от маслото пламъци заподскачаха високо, подпалвайки всичко край себе си. Най-близките до огъня войници се опитаха отчаяно да се отдръпнат, но още и още войни се изливаха през портите зад тях. Ленената пола на един критянски войн се подпали и само след миг той представляваше крещяща гърчеща се човешка факла, която се втурна сред другарите си, подпалвайки и тях. Огънят плъзна и по други мъже, застанали твърде близо до каналите, докато пламъците се раздухваха от силния вятър.

За момент изглеждаше сякаш пламъците ще заскачат от човек на човек, обричайки всички на смърт, но дисциплинираните микенци не се паникьосваха толкова лесно. Онези, които имаха копия, ги използваха, за да убият безскрупулно горящите мъже или за да ги удържат, докато сами не паднаха мъртви на земята. Десетки почернели войници лежаха по камъните и стенеха… ала огньовете бяха изгасени.

На покривите на сградите около Скейската порта и на стените зад нашествениците се струпаха стрелци. Върху враговете започнаха да се сипят стрели от всички посоки и Калиадес видя, че някои падаха, улучени във врата, гърлото или лицето.

Успокоен, че южните укрепления са добре защитени, той последва Банокъл и се затича около стената и надолу по стълбите, за да стигне до задната част на главната барикада. Там откри Политес, който говореше напрегнато с генерал Лукан и Ифей, командира на орлите.

— Твоите орли са превъзходни бойци — каза му Калиадес. — Жалко, че нямаме хиляда.

— Жалко, че не спазват заповеди — изръмжа Лукан. — Онези тримата на барикадата умряха напразно. А трима войни могат да се окажат разликата между победата и загубата, когато дойдат последните дни.

— Те бяха смели мъже — каза тихо Ифей.

— Не го отричам — изсумтя старият генерал. — Но също както сме се научили да пестим храната, водата и оръжията си, трябва да пестим и доблестта. Имаме големи резерви от нея, но те не бива да се хвърлят на вятъра в самоубийствени приключения.

— Надявахме се огънят да се разпространи и да накара врага да избяга — изтъкна мрачно Политес. — А сега какво? Колко време ще издържи тази барикада?

— Те имат стотици мъже, готови да я нападнат, но мястото им е малко — отвърна Калиадес. — Извън портата чакат още хиляди. Ако продължават да вкарват войни, които да хвърлят срещу барикадата, накрая ще я пробият. Вероятно можем да я удържим през нощта, може би дори утре. Не мога да си представя, че ще издържи повече.

Той погледна към Лукан, който кимна в съгласие. В този момент дотича Банокъл.

— Трябват ни още стрелци — настоя той. — Там са се сбутали като добитък. Добрите стрелци могат да ги изтребят като бълхи.

— Не ни достигат стрелци — призна Калиадес. После добави с нежелание: — Господарката Андромаха обучаваше Жените на Коня да стрелят. Някои от тях са в града. Те биха могли да…

— Не! — прекъсна го Политес с нетипичен за него гняв. — Когато врагът нахлуе, всички, застанали на онези сгради ще бъдат отрязани и стрелците ще са обречени. Няма да поставям жените в опасност.

Калиадес смяташе, че всички жени, останали в града, така или иначе са обречени, но отвърна:

— Тогава ще извикам тракийския водач Хилас. Неговите стрелци са най-добрите в Троя.

Пред тях един едър войн в критска броня пръв успя да прекоси огнения канал и да се изкатери по барикадата, убивайки по пътя си един троянец с удар на масивната си брадва в главата. Незабавно го посякоха, но още двама критяни се появиха веднага след него. Единият се подхлъзна на разместващите се греди и камъни и падна на земята, където веднага бе намушкан от троянски войник. Другият успя да замахне с меча си, преди да бъде замаян от удар с щит и впоследствие почти обезглавен.

Калиадес се обърна, за да намери тракийците и видя, че те чакат само на няколко крачки от него. Бяха боядисали лицата си за битка и бяха тежковъоръжени, включително и момчето цар Перикъл.

— Това няма да издържи дълго — отбеляза високият Хилас, докато се приближаваше, и посочи презрително барикадата. — Когато тя падне, ние ще чакаме. Укрепление от плът и кости е по-здраво от такова от камък и дърво.

— Трябват ни още стрелци — каза му Калиадес. — От другата страна врагът просто моли да бъде надупчен от стрели.

Младият Перикъл пристъпи напред.

— Аз и стрелците ми ще отидем, където сме нужни. Къде ни искаш?

Калиадес се разкъсваше. Ако разположеше младия цар и тракийците му по стената, щяха да бъдат хванати в капан, когато врагът пробиеше барикадата. Но пък ако ги пратеше на стената, от която можеха да избягат при нужда, нямаше да имат прикритие от вражеските стрели.

— Не се бой за безопасността ми, Калиадес — каза младежът, виждайки колебанието му. — Разположи ни там, където има нужда от нас. Ще поема същите рискове като хората си.

— Колко сте всъщност?

— Само осмина стрелци и Пентезилея.

Чак тогава Калиадес осъзна, че един от стрелците, стоящ малко встрани от мъжете, всъщност е суровата жена, която бе видял на първото упражнение с Андромаха. Тя носеше къса кожена пола над бялата си туника и фригийски лък през рамо. В едната си ръка държеше два колчана стрели.

— Пентезилея е една от прислужничките на Андромаха. Тя има невероятно вродено умение с лъка — обясни младият Перикъл и се изчерви леко. — Ще бъде ценен другар.

Калиадес се зачуди какво ли мислят другите тракийци за новодошлата. Той се обърна към нея:

— Защо не напусна града, докато имаше шанс за това?

— Баща ми Урсос даде живота си за Троя — каза му жената. Гласът й бе дрезгав и той видя, че под тежките вежди го гледат пронизително зелени очи. — Не бих могла да сторя по-малко от това.

Калиадес внезапно се сети за Пирия. „Да — помисли си — и тя щеше да е тук с лъка си.“ Той отново погледна Перикъл.

— Заобиколете стената, докато не стигнете до източната страна на портата. Ако стоите назад, ще имате някаква защита от вражеските стрели.

Битката за барикадата продължи цял ден и дълго след залез. За щастие на отчаяните троянски защитници, нощта бе безлунна и беззвездна. Известно време боят се водеше на светлината на факли, но накрая враговете получиха заповед да отстъпят обратно към портата. Троянците незабавно се заеха да възстановяват защитите, съборени през деня.

Когато приключиха за тази нощ, Калиадес и Банокъл отидоха до храма на Атина, където раздаваха храна и вода. Те чакаха на опашката в тъмнина. Около тях изтощените мъже спяха, проснати по земята. Други седяха на малки групички, твърде изнемощяли, за да говорят. Просто гледаха в мрака с празни очи.

— Клисав хляб и глътка вода — изсумтя Банокъл, докато сваляше шлема, за да прокара ръка през напоената си с пот руса коса. — Един мъж не може да се бие цял ден с толкова.

— Ако Агамемнон беше изчакал с войските си още десет дена, нямаше да имаме дори клисав хляб.

— Добър план обаче, а? С Троянския кон. Кой не би отворил портите си за тях, щом яздят така?

Банокъл поклати глава с възхищение.

— Предполагам, че Одисей го е измислил — отвърна Калиадес. — Той има бърз ум.

— Забравяш ли понякога за кого се бием? — попита внезапно Банокъл.

Калиадес се намръщи.

— Не, но разбирам какво имаш предвид. Виждаме как микенски войни идват през барикадата само за да бъдат убити, а някои от тях са били наши другари. Ако съдбата ни бе малко по-различна, ние самите щяхме да стоим от другата страна.

— Нямам това предвид — Банокъл поклати глава. — Имам предвид за какво се бием? За Троя? От нея вече не остана нищо. Долният град е унищожен, както и голяма част от Горния. Казват, че цар Агамемнон иска съкровищницата на Приам, но Политес твърди, че в нея не е останало нищо. Значи се бием, за да спасим царя? Че той дори не знае кой е през половината време — едрият войн се почеса по главата. — Но всъщност няма значение, нали? Ние двамата с теб сме войни и сме избрали страна, така че ще продължим да се бием, докато не спечелим или не умрем. Просто се чудех… — гласът му заглъхна.

Калиадес помисли за това, докато стоеше на опашката за храна. Бяха избягали от микенските земи, за да се спасят от гнева на Агамемнон, и оттогава следваха линията на най-малкото съпротивление. Присъединиха се към Одисей по пътя му към Троя, защото им предлагаше начин да напуснат пиратския остров. Капризите на боговете ги накараха да спасят Андромаха, когато я нападнаха убийци. Това им бе спечелило места в Троянския кон на Хектор. Калиадес се усмихна вътрешно. А невижданият успех на Банокъл като водач ги бе спасило от челюстите на поражението в Карпеа, в Дарданос и пред стените на Троя.

Той поклати глава и се засмя, а звукът проехтя през площада, карайки изморените войници да го изгледат учудено.

— Късметът в битките постоянно ни преследва — отговори на въпроса на приятеля си. — Само боговете знаят защо.

Банокъл помълча известно време и Калиадес се обърна да го погледне.

— Бих се отказал от всичко, ако това ще ми върне Руж — каза тъжно едрият войн.

 

 

През нощта нещата останаха непроменени — нашествениците държаха Скейската порта, а защитниците — барикадата на четиридесет крачки от нея. В мрака се носеха подигравки, обиди и заплахи от страна на войските на Агамемнон, някои от които още не бяха влезли в битка и нямаха търпение.

С пукването на зората Калиадес и Банокъл заеха местата си зад барикадата. Калиадес провери нагръдника си, сложи си шлема и вдигна Меча на Аргуриос в очакване, докато мракът отстъпваше място на тъмносив здрач. Банокъл размахваше своите мечове, за да разкърши раменните си мускули, и сумтеше към мъжете наоколо:

— Направете място, козоебци!

След това вражеските войски се закатериха по барикадата.

Калиадес отблъсна удар с меч, а после замахна с две ръце със собственото си оръжие към врата на един нападател. Изтегли оръжието навреме, за да парира атаката на друг противник. Нечие копие отскочи от ръба на щита му, пропускайки главата му на косъм. Мечът му се стрелна напред и се изви, изкормвайки войник, който падна с крясък в краката му. Калиадес вдигна щита си, за да блокира убийствен замах, а после острието му се издигна високо във въздуха, уцелвайки в главата боец, който бе изгубил шлема си. Усети изпепеляваща болка в крака си и видя, че раненият мъж на земята, хванал вътрешностите си с една ръка, е забил кинжала си в бедрото му. Промуши меча си във врата на микенеца. До него Банокъл внезапно скочи на барикадата и с два замаха преряза гърлата на двама противници, качили се на върха. Скочи обратно долу и се ухили на приятеля си.

Сутринта се изтърколи и защитниците от двете страни на двамата другари падаха и биваха заменяни с други отново и отново. Съсредоточен върху битката, докато мечът му режеше и пронизваше, парираше и контраатакуваше, Калиадес малко по малко осъзна настъпването на промяна. Изморяваше се и концентрацията започваше да му изневерява. Кракът го болеше, макар и да бе спрял кървенето. Имаше и други драскотини. Хвърли един бърз поглед към Банокъл. Едрият войн се биеше с мрачна решителност, а двата му меча се движеха като светкавици, привидно без никакво усилие. Ала Калиадес, който бе воювал редом с него много години и в десетки битки, предположи, че и той е започнал да се изморява. Използваше мечовете си икономично, без нито едно излишно движение. Пестеше силата си.

А нападателите ставаха все по-трудни за убиване. Калиадес осъзна, че сега се е изправил срещу микенски ветерани. Сигурно Агамемнон ги бе държал в резерва. Усети моментно затишие в битката, сякаш нещо се бе променило, и разбра, че това е посоката на сражението.

Троянците губеха.

Над барикадата се появи огромен гигант с дълга черна брада и бръсната глава. Той носеше черно-бял квадратен щит от кравешка кожа с бронзова рамка. Мъжете около него изглеждаха като джуджета и той се ухили доволно, когато видя срещу кого е застанал. Аякс Черепотрошача скочи от барикадата с грацията на много по-лек мъж.

— Банокъл! Калиадес! Мекушави копелета такива! — изтътна със задоволство гласът му.

Той се хвърли в атака, размахвайки огромния си меч, за да си проправи път. От двете му страни други микенски ветерани оформиха клин, който проби троянските редици и ги отблъсна от барикадата. Банокъл атакува, а двата му меча бяха почти невидими в бързината. Той уби един мъж до Аякс, но огромният щит на микенския шампион и силата на меча му го правеха невъзможен за спиране.

Калиадес отчаяно отскочи назад, когато едно спускащо се отдясно острие проряза бронята на рамото му. Претърколи се, скочи на крака и прониза война в мишницата. После чу тройния позив на рога, възвестяващ отстъпление към двореца.

Банокъл бе принуден да отстъпи под ударите на Аякс. Единият му меч го нямаше, но той го бе заменил с бронзов щит. Микенският шампион отблъсна другия му меч и пристъпи, за да забие огромния си юмрук в челюстта на Банокъл. Русият войн залитна, но възвърна равновесието си навреме, за да блокира замаха на огромния меч с щита си. Калиадес се втурна на помощ. Аякс отново вдигна оръжието си и го спусна върху двамата в широка дъга. Банокъл приклекна ниско, а Калиадес отстъпи назад. Изгубил баланса си, Аякс се опита да възвърне равновесие, но Банокъл скочи нагоре и удари война в главата с щита си. Аякс бе замаян, но не падна. Русият микенец го удари отново в главата, после отново и отново, докато той най-накрая не се стовари по лице в кръвта и прахта.

— Мъртъв ли е? — попита Банокъл задъхано.

Калиадес вдигна с две ръце Меча на Аргуриос, готов да го забие в гърба на микенския войн. В този миг обаче се спря. Мечът на Аргуриос, помисли той. Ако не бяха верността на Аргуриос и милостта на Приам, те двамата нямаше да са тук. Калиадес погледна към Банокъл, който сви рамене, и после отпусна меча. Чу отново рога, нареждащ отстъпление. Двамата се обърнаха и затичаха към двореца.