Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (5)

III
Кехлибарената богиня

Светлината на ранното утро къпеше улиците на Троя, когато Хеликаон напусна Дома на каменните коне и тръгна през града. Ежедневната работа започваше: търговците разполагаха масите си по пазарите; слугите и робите носеха вързопи плат или други стоки, опаковани в слама. Различните звуци на града звучаха от всички страни, докато Хеликаон вървеше: чукове, удрящи по метал, от Улицата на ковачите; ревът на магарета; кудкудякането на кокошки; квиченето на прасета и виковете на търговците, опитващи се да привлекат тълпи към масите си.

Беше му странно да е обратно в Троя. Сега войната му изглеждаше далече, а смъртта на Халисия — тъмен кошмар, нереален и странен.

Тази сутрин се събуди до меко топло тяло. В мига преди съзнанието му да се върне на мястото си, очакваше да отвори очи и да види съпругата си. Вместо това откри Декс, с палец в устата и глава, облегната на рамото на баща си. Хеликаон отметна кичур руса коса от челото на момченцето. Декс отвори очи, а после заспа отново.

Той се измъкна от леглото, стана и се облече. Избра бяла туника със златни нишки и широк колан, украсен с още злато. Не се чувстваше комфортно, когато бе облечен толкова богато, но не можеше иначе за предстоящата му среща с Приам. Накрая взе кинжала си заедно с ножницата и го закачи на колана. Нямаше голяма вероятност точно в момента по улиците на Троя да бродят убийци, но не беше и невъзможно.

В по-щастливи времена Хеликаон вървеше из тези улици в компанията на Хектор или братята му Антифон и Агатон. Това бяха дни на невинност, когато бъдещето обещаваше чудеса. Именно из тези улици преди десет години двамата с Хектор бяха спорили за предимствата и недостатъците на това да се ожениш по любов.

— За какво ти е? — попита Хектор. — Всички решения на един принц трябва да укрепват царството. Така че е нужно една жена да донесе добра зестра, земя или обещания за съюз с царството на баща й. След това можеш да намериш любовта, където си пожелаеш.

— Не съм съгласен — бе отвърнал Хеликаон в онзи далечен ден. — Одисей обича жена си и е щастлив. Трябва да ги видиш, когато са заедно, Хектор. На мига ще си промениш възгледите. Одисей казва, че животът без Пенелопа би бил като земя без слънце. Искам жена, която да ми носи такова щастие.

— Дано я намериш, приятелю — отвърна принцът.

И той наистина я намери. Откри жената на мечтите си. Каква ирония, помисли той, че именно Хектор се ожени за нея.

Спря да разгледа няколко изложени египетски бижута и веднага бе нападнат от възрастен търговец — слаб тъмнокож мъж с къносана брада и коса.

— Няма да намериш по-добри, господарю. Никъде в града. — Мъжът вдигна тежка кехлибарена брошка, украсена със златна нишка. — Шестнадесет сребърника, господарю. Добра сделка е.

— Миналия сезон в Египет за шестнадесет сребърника можеше да си купиш цял чувал с такива дрънкулки — изкоментира Хеликаон.

— Може би, господарю — отвърна мъжът и присви тъмните си очи. — Но оттогава не е имало търговия с Египет и кой знае каква е цената на кехлибара днес?

— Прав си — съгласи се Хеликаон и огледа пазара. — Има доста по-малко маси, отколкото си спомням при предишното си посещение.

— Малцина са останали — каза търговецът. — И мисля, че още ще ги последват. Брат ми прибра стоките си в мига, в който изкопаха защитния ров. Твърде рано, бих казал. Но той винаги е бил прибързан. Сега казват, че ще има стена, която да защити Долния град. Ако това е истина, ще последвам брат си.

— Интересно — отбеляза Хеликаон с усмивка. — Ще останеш само докато Долният град е зле защитен?

Търговецът се изкикоти.

— Приам е добър цар. Редно е обаче да отбележим, че е доста внимателен с богатствата си. Ако сега е одобрил разходите за стена около Долния град, това е само защото не може да спре микенците, идващи насам. Е, аз съм вървял сред руините на градове, плячкосани от тях. Няма да стоя и да чакам да видя подобна гледка отново.

Хеликаон кимна.

— Виждам логиката в думите ти, но със сигурност още повече търговци ще напуснат града, ако Приам не построи стена да ги защити, нали?

— Да. На никой не му се ще да е цар, а?

Окото на Хеликаон бе привлечено от кехлибарена висулка, на която майсторът бе гравирал фигурата на богинята Артемида с вдигнат лък и опъната тетива. Това му напомни за Андромаха и как бе стояла на балкона на мегарона на Приам, запращайки спокойно стрели насред микенските нападатели. Той вдигна висулката и я огледа внимателно. Бе много добре изработена.

— Ти си голям ценител на бижута, господарю — каза търговецът, незабавно връщайки се към тона на продавач. — Избрал си гордостта на колекцията ми.

Той възнамеряваше да продължи, но Хеликаон го прекъсна:

— Преди да продължиш, ще кажа, че днес не съм в настроение да се пазаря. Така че ето какво ще направим. Ти ще ми кажеш цената си. Ако я харесам, ще я платя веднага. Ако не, ще хвърля дрънкулката обратно на масата и ще си тръгна. А сега… говори.

Старият търговец облиза устни и потърка брадичката си. Същевременно излезе иззад масата, изглежда дълбоко замислен. Хеликаон изчака мълчаливо, докато мъжът го оглеждаше.

— Двадесет сребърника — каза той накрая.

— Съгласен — каза Хеликаон с усмивка. — Ти си умен човек. Как ти е името?

— Тобиос.

— Хит?

Търговецът сви рамене.

— Предполагам, че зависи от това кой пита. Земята, в която съм роден, винаги е била причина за война. Фараоните биха казали, че съм мръсен хитски пустинник, ала сега онези земи принадлежат на император Хатусилис от хитите. Така че в момента ме смятат за мръсен египетски пустинник. Животът винаги е сложен за моя народ.

Хеликаон се усмихна.

— Подобни усложнения помагат за изостряне на ума — каза той. Докато говореше, преброи двадесет сребърника и ги сложи на масата. — Ако избереш да останеш в града, Тобиос, ела при мен в Дома на каменните коне. Аз съм Хеликаон от Дардания и винаги приветствам хората с добра преценка.

Тобиос сведе глава и докосна сърцето си по хитски обичай.

Хеликаон продължи по пътя си, хванал висулката в ръка. Цената бе висока. Търговецът бе огледал облеклото му, оценявайки по качеството му богатството на носителя му. Бялата туника имаше египетска кройка, изтъкана от най-качествените нишки. Коланът му бе украсен със злато. Дори сандалите му бяха от крокодилска кожа и украсени със злато. Ако не бе облечен за среща с цар Приам, щеше да носи старите си удобни дрехи и да купи висулката на две трети от тази цена.

Той прекоси тесните улици и открити площади и стигна до Скейската порта с нейните шест каменни стражи и влезе в Горния град, сред дворците, градините и широките му променади. Признаците за богатство изобилстваха тук. Жените носеха тежки огърлици, гривни и обици и дори мъжете имаха скъпи гривни и накити.

Въведоха Хеликаон в двореца през градините, където на благородниците, надяващи се да видят царя, се позволяваше да чакат в удобство, вместо в претъпкания мегарон. Във въздуха се усещаше хлад и наоколо бяха разположени няколко мангала с горящи въглени.

Той се огледа и кимна за поздрав на онези, които познаваше. После се извърна… и стомахът му се сви. Само на няколко крачки, увита в ръждиво на цвят наметало, стоеше Андромаха, а дневната светлина си играеше със златисточервената й коса. Носеше дълга жълта рокля, която блестеше като лятното слънце. Устата на Хеликаон пресъхна и той се почувства изнервен и недодялан. Тя дойде при него.

— Стана ми тъжно като чух за смъртта на Халисия — каза му вместо поздрав. — Въпреки че съм възхитена от начина, по който се е случило. Мисля, че боговете ще оценят жертвата й.

— Може би. Но в този живот тя заслужаваше повече — отвърна той. — И от живота, и от мен. Все пак народът ни я обичаше много и мисля, че няма да я забравят.

— А как е момчето?

— Декс е смел, но смъртта й го беляза. Миналата нощ сънува кошмари и дотича в стаята ми. Прекара нощта, свит до мен. Едно дете не бива да вижда как майка му умира.

— Но когато порасне, ще знае, че го е обичала — отвърна Андромаха меко. — Толкова много, че да даде живота си за него. И това ще му дава сили.

Андромаха видя как красивото му лице омекна и той й се усмихна тъжно. В този миг й се искаше да се пресегне и да го прегърне, спомняйки си, че и той е видял как майка му умира. Вместо това се насили да остане неподвижна и каза учтиво:

— Надявам се да доведеш сина си тук, докато сте в Троя.

— С удоволствие, Андромаха.

Усети как почервенява, когато той произнесе името й.

— Тук съм, за да видя царя — каза тя внезапно — едновременно излишен и абсурден коментар, след като единствената причина някой да стои в тази градина, можеше да е, за да се види с царя. Ядосана на себе си, Андромаха добави: — Исках да кажа, че ме извикаха да видя царя. Вчера от Тера пристигна кораб с послание от Върховната жрица. Вероятно става дума за Касандра. Както знаеш, тя трябва да стане жрица в Храма на Коня. Знаеше го, нали?

О, Артемида! Помогни ми да спра да плямпам!

— Да, наистина. Очаква се следващата пролет да я изпроводя дотам с „Ксантос“. Ти добре ли си? — попита той внезапно с тревога в очите. — Изглеждаш зачервена.

— Добре съм. Просто ми е малко топло.

— Ще ти донеса вода — каза Хеликаон и я остави.

В градината имаше мнозина, които чакаха среща с Приам. Докато Хеликаон вървеше, тълпата се отдръпваше пред него. Андромаха виждаше, че той изобщо не забелязва влиянието си върху хората наоколо. Изглежда не забелязваше нито завистливите погледи на мъжете, нито откритото възхищение на жените.

Върху лицето й падна сянка. Тя вдигна поглед и видя съпруга си Хектор. Той гледаше към Хеликаон с безизразно лице. Андромаха веднага разчете тъгата в очите му.

— Какво не е наред, съпруже? — попита тя и го хвана за ръката.

Той сви рамене и я придърпа към себе си.

— Какво би могло да не е наред, когато си до мен? Изпуснах ли интересния разговор с Хеликаон?

— Не, всъщност не. Помолих го да доведе сина си да ни види.

Хектор свъси вежди и тя усети, че се напряга.

— И защо го направи?

— А защо не? — отвърна Андромаха, внезапно изгубила увереност.

Когато той отговори, в гласа му имаше толкова много болка, че думите преодоляха защитите й като кинжали.

— Колцина от синовете му трябва да приютя у дома си, Андромаха?

Тя бе толкова шокирана, че й призля. Хектор даде думата си да отгледа Астианакс и да го обича като собствено дете. Той бе удържал думата си и Андромаха никога преди не го бе чувала да изразява подобни чувства. И въпреки че рядко й се случваше да остане без думи, сега нямаше какво да каже. Просто стоеше неподвижна, взряна в съпруга си и виждайки за пореден път приликата с баща му. До този момент той олицетворяваше всичко, което е можело да бъде велико у Приам — смелост, състрадание, доброта — ала сега тя се зачуди колко точно от бащините си слабости е наследил заедно с останалото.

Андромаха се извърна, без да продума и отиде до един мангал, протягайки ръце над огъня, сякаш търсеше топлина. Беше гневна, но не на Хектор, а на себе си. Разбира се, че съпругът й ще се почувства наранен от тази покана! Той знаеше, че тя обича Хеликаон. Още първата им вечер насаме му бе признала, че е прекарала една нощ с него. След като оцеля от нападението на убиец, Хеликаон изпадна в треска заради отровата в кръвта си. Един пустинен лечител каза на Андромаха, че той е изгубил волята си за живот. Предложи й да намери гола жена, която да остане в леглото му, за да му напомни за радостите на живота. Няколко нощи по-късно, боейки се за живота му, тя свали роклята си и легна в леглото при него. На следващата сутрин, когато се върна в стаята му, Хеликаон й каза, че я е сънувал. Тя осъзна, че той не си спомня изминалата нощ и реши не само да го остави да вярва, че всичко е било сън, но така и не му каза, че има син.

Застанала до мангала, Андромаха усети как настроението й се разваля все повече и повече, а умът й се изпълни с мрачни мисли. Бе дошла в този град като млада жрица — горда и честна, решена да не се остави да бъде омърсена от интригите и измамите на Троя. Да не попадне в света на сплетните и двуличието. Глупаво арогантно момиче, сгълча се тя. Откак дойде тук, успя да забременее от един мъж, докато бе сгодена за друг, съблазни един стар цар, за да го накара да повярва, че детето е негово, а после отрови Хекуба — умиращата царица на Троя.

Но Хекуба бе зла жена, каза си Андромаха, и уби сестра ми, а после щеше да убие и приятелите ми. А що се отнася до изкушаването на Приам, нима имаше друг избор? Ако той бе разкрил истината, щеше да й отнеме Астианакс, може би дори да го убие, а после да екзекутира не само нея, но и Хеликаон.

Да, но злото винаги се опитва да оправдае действията си…

Все така потисната, тя се обърна към Хектор. Преди да успее да го заговори, видя един млад войник да го вика. Това беше Полидорус, телохранителят на царя. Той отиде до мъжа й.

— Царят иска да види и двама ви — каза войникът, поглеждайки към нея. — Чака ви в кехлибарената стая.

 

 

Тласкани от вятъра, който троянците наричаха Косата, огромното ято златни птици летеше на юг, оставяйки след себе си ледените върхове на Родопите и свирепите зими на Тракия. Подтиквани от инстинкта си, те кръжаха и пикираха над вълните и островите на Великата зеленина. Ранната утринна светлина блестеше по жълтите и черни пера, докато златният облак прелиташе над Троя.

Застанал на висок балкон и облечен в стара роба в избелял златист цвят, Приам гледаше ятото косове. Те се спуснаха към него, извиваха се в небето, сякаш привлечени от одеждите на царя. Той вдигна ръце и извика:

— Аз съм и ваш цар, малки птички.

За няколко мига пристигането на ятото накара стария владетел да забрави проблемите си. Спомни си, че обичната му Хекуба бе изучавала навиците на десетки птици: белоопашатите орли, совите, пеликаните и още много, чиито имена вече не помнеше.

Златните косове обаче носеха специално значение за Троя, или поне така твърдеше царицата. Ако полетът им към бреговете на Египет започнеше преди пиршествата на Арес, зимата щеше да е сурова и студена, пълна с бури и ужасни ветрове.

А до пиршествата на Арес оставаха още осемнадесет дни.

Внезапно златните птици се разпръснаха и изчезнаха. Из двореца премина студен вятър, чийто шепот накара царя да потрепери.

— Донеси ми наметало! — извика той на помощника си Полидорус. Войникът дойде на балкона с нова наметка от зелена вълна, поръбена със злато. — Не тази безполезна дрипа — сопна се Приам. — Моето наметало, ако не възразяваш.

Полидорус се върна със стара кафява дреха с оръфани краища. Приам я заметна около раменете си и застана на ръба на балкона.

В ранната утрин чуваше движение из целия си град: рев на магарета, кукуригане на петли, звуците на каруци и конски копита по каменните пътища, виковете, докато войниците се сменяха на стража, а моряците слизаха към брега, за да отплават с идването на зората. Представи си как сънените пекари месят тесто, а изморените курви се прибират, за да си легнат. На върха на Великата кула на Илион четирите нощни факли още мъждукаха.

Очите на Приам постоянно се насочваха към тъмната форма на кулата. Преди се катереше по стръмните й стъпала всяка сутрин, за да гледа изгрева и да обхване с поглед своя град, но в последно време бе изоставил този навик.

— Колко време мина откак за последно ходих до кулата, Полидорус?

— Последният път беше през лятото, господарю.

— Толкова отдавна? Времето лети по-бързо от косовете. Ще ида утре. Народът трябва да вижда, че царят бди над него.

— Да, господарю — отвърна Полидорус. — Да ти донеса ли вино?

Приам облиза устни. Мисълта за виното бе изкушаваща. Всъщност той почти болезнено копнееше за вкуса му.

— Не — каза накрая, а усилието на волята, нужна за тази дума, го разгневи. — Днес няма да пия вино, Полидорус.

Имаше време, когато се наслаждаваше на виното си така, както бе редно за един мъж — като средство за подсилване на радостите от танците, песните и секса. Сега мислеше за него постоянно, организирайки дните си около часове на тежко пиене. Не и днес обаче. Днес щеше да се нуждае от ума си. До утре през устните ми няма да премине и капка вино, обеща си той.

— Тук ли са посетителите ми?

— Ще проверя, господарю. — Младият войник излезе от стаята.

Когато остана сам, в ума на Приам се появи Андромаха.

Мислите за нея стягаха гърдите му и караха стомаха му да се свива. Отдавна не я бе виждал. Погледът му отново се насочи към Великата кула. Не можеше да я погледне, без да си помисли за Андромаха. За пръв път я срещна на върха, когато тя отказа да коленичи пред него, както бе отказала и неговата Хекуба преди толкова много години. Андромаха! Той си позволи да си я спомни такава, каквато бе в онзи ден — с жълта рокля, с небрежно привързана огнена коса, със смели очи, взрени в него по начин, по който никоя млада жена не бива да гледа един цар. Приам се бе опитал да я изплаши, но дори и застанали заедно на парапета, когато тя знаеше, че той може да я блъсне долу към смъртта й с едно-единствено движение, видя в очите й, че е готова да се пресегне и да го завлече със себе си по Тъмния път към Хадес.

А после, когато Андромаха най-накрая се предаде, както той знаеше, че ще стори, погледът му се взря в мрака и се спря на факлите на Великата кула. В онзи миг разбра, че целият му живот е бил пътуване към това едничко действие. Всички битки, които бе провел, всички синове, които бе създал — повечето — загуба на усилия и семе — дори годините с неговата обична Хекуба бяха избледнели в сива безсмисленост. Нощта му с Андромаха бе изпълнила пророчеството. Гръмотевичния щит го бе дарил с Орловото дете и Троя щеше да оцелее хиляда години. Бе изпълнил дълга си като цар Приам, ала слабините му все така копнееха за нея. Не минаваше и ден, в който да не съжалява за обещанието, което й бе дал. Тя се съгласи да сподели леглото му, но само докато не забременее. Настоя той да й даде думата си и той го стори. Глупак!

Въпреки това обаче Приам бе сигурен, че тя ще се върне при него. Хваната в капана на брак без обич с импотентен съпруг. Как можеше да не се върне?

Ала тя не го стори и това не спираше да го удивлява.

— Хектор и Андромаха те чакат в Кехлибарената стая, господарю — каза появилият се в стаята Полидорус. — Пратих и войник да намери Хеликаон.

— Принц Еней — изсъска Приам. — Благородно име, което дълги години е било уважавано от семейството ми.

— Да, царю мой. Съжалявам. За момент забравих.

Приам излезе от покоите си и прекоси широкия коридор, следван от Полидорус. Стаята, където го чакаха гостите му, бе в южната част на двореца, далече от студените зимни ветрове. Въпреки това във въздуха се усещаше хлад.

Чакаха го Андромаха, Хектор и младият цар на Дардания. Приам остави Полидорус да пази вратата и влезе да ги посрещне. В този момент не можа да не спре очите си върху Андромаха, върху извивката на гърдите й под жълтата рокля, ярките й зелени очи и плътните устни…

Отскубвайки поглед от нея, той каза:

— Еней, момчето ми, имаш цялото ми съчувствие. Когато моята скъпа Хекуба умря, сякаш сърцето ми бе пронизано от горяща стрела.

Той се огледа из стаята. Усещаше някакво напрежение. Андромаха бе скована, ръцете й стояха свити в скута. Хектор стоеше зад нея със сурово изражение и студени очи. А и Еней изглеждаше странно неспокоен. Дали знаеха какво ще поиска от тях? Жрицата бе пристигнала късно вечерта предния ден, но оттогава можеше да е споменала нещо на някой слуга. Приам обаче незабавно отхвърли мисълта. Тя бе мълчалива стара вещица и нямаше голяма вероятност да клюкарства с дворцовата прислуга. Не, тук имаше нещо друго. Той обаче отхвърли този дребен проблем и се концентрира върху настоящия.

Насочвайки поглед към Еней, царят попита:

— Все още ли възнамеряваш да рискуваш с пътуването на запад през зимните морета.

Сродникът му кимна.

— Имаме нужда от калая — каза той. — Сега, когато всички източници в Кипър са пресъхнали, а хитите използват целия калай, който успеят да намерят, трябва да го търсим по-надалече. Ако тръгна веднага, мога да стигна до Седемте хълма преди Одисей, който вероятно ще зимува на Итака, както винаги.

Макар и опасен, Приам знаеше, че планът е добър. Без калай не можеше да има бронз за ковачите, а без бронз нямаше мечове, копия, щитове или шлемове. Без бронз не можеше да има победа над микенците.

— И ще вземеш „Ксантос“? Няма да минеш незабелязан с това бълващо огън чудовище.

— Не, няма — съгласи се Еней. — Но с пълен екипаж от осемдесет човека той е по-бърз от която и да било галера и ще преодолее бурните морета. В добавка може да носи повече калай от три кораба накуп. Що се отнася до това дали е чудовище… не се съмнявам, че Агамемнон ще се съгласи с теб.

Тогава заговори Хектор:

— Ако някой кораб може да стигне до Седемте хълма през зимата и да се върне, това е „Ксантос“. Трябва да предположим, че Агамемнон ще атакува напролет, независимо дали Дарданос, Тива в полите на Плакос или дори самата Троя. Трябва да имаме броня за войските си. Съгласен съм — най-добре е Хеликаон да тръгне възможно най-скоро.

— Възможно най-скоро, да — каза Приам и отиде до малка масичка, където си наля чаша вода. Отново погледна към Андромаха. Тя носеше огърлица от морски кончета, направени от слонова кост. Същите морски кончета придържаха гъстата й червена коса назад. Бе положила ръце в скута си и ги гледаше мрачно. Ако се чудеше защо е била извикана, не даде знак за това.

— Трябва да обсъдим още нещо — каза им той. — Вчера от Тера пристигна представителка на Върховната жрица. Изглежда, Андромаха, са взели решение за твоята приятелка, предателката.

— Калиопа. Името й беше Калиопа. — Гласът на жената бе нисък и царят усети напрежението в него.

— Да, Калиопа. Всички знаем, че наказанието за бегълка е да бъде погребана жива на острова, за да служи на Спящия бог. Това наказание все още е в сила и те искат костите на момичето да бъдат върнати на Тера напролет, за да ги погребат там и душата й да бъде прикована в служба на Минотавъра до края на вечността.

Андромаха отвори уста да заговори, но Приам вдигна ръка.

— Нека довърша. Онези, които са помагали на бегълката, също трябва да страдат. Обичайното наказание е изгаряне. Ала двамата микенски войници, които й помогнаха, сега са високо уважавани войни в Троянския кон. Като покровител на Благословения остров, прецених, че те са били подведени, без да го съзнават. Върховната жрица може сама да се разправя с Одисей, който също е помогнал на момичето. Това обаче оставя теб, Андромаха.

Отговорът на Хектор — както Приам бе очаквал — не закъсня:

— Андромаха не е отговорна за действията на Калиопа — каза принцът, а в гласа му се долавяше гняв. — Тя не е знаела, че момичето е напуснало Тера, докато не се появи в имението ми. Няма да допусна никой да наказва жена ми за нещо, което не е извършила.

— Да, точно така — каза царят нетърпеливо. — Върховната жрица не иска да я наказва. Иска обаче Андромаха да донесе костите на бегълката на Тера. В крайна сметка не друг, а именно тя е причината момичето да избяга от острова. Съгласих се да отпътува до Тера с костите на Калиопа като акт на покаяние. Касандра, така или иначе, заминава за острова напролет. Сега двете ми дъщери ще пътуват заедно.

Гневът на Хектор се усили.

— Това е лудост! Андромаха не може да замине. Това е просто заговор на Агамемнон. И преди се е опитвал да я убие. Всички знаем, че Върховната жрица е негова кръвна роднина. Сега с нейна помощ той се опитва да примами Андромаха навън във Великата зеленина. Напролет флотилиите му отново ще контролират морските пътища. Това е капан.

Приам изгледа сина си студено.

— Разбира се, че може да е капан! — сопна се той. — Но не мога да откажа. Ако го сторя, рискувам Троя да бъде прокълната от Тера. Подобно проклятие ще даде сила на враговете ни и ще накара съюзниците ни да се колебаят дали да ни се притекат на помощ. Но както винаги, ние ще ги надхитрим. Няма да чакаме до пролетта. Андромаха и Касандра ще отплават за Тера с „Ксантос“. Утре.

За миг последва тишина. Приам гледаше сина си и видя как цветът се оттече от лицето му.

— Не — каза Хектор. — Няма да позволя това.

Реакцията му изненада Приам. Синът му беше великолепен стратег и разбираше, че във войната са нужни рискове. Приам насочи поглед към Андромаха, очаквайки реакция от нея. Тя винаги имаше мнение. Сега обаче стоеше мълчалива, със сведен поглед. Вместо нея заговори Еней:

— Планът е хитър — каза той, — но съм съгласен с Хектор. Рисковете са твърде големи. Пътят до Тера през зимата, когато дните са къси, означава да плаваме в мрак през най-коварния сезон. Освен това ще се приближим много до пиратските убежища.

— Така е, има риск — съгласи се Приам. — Но виж срещу какво сме изправени. Враговете ни превъзхождат числено, търговските ни пътища са блокирани. Напролет микенците може да се появят на бреговете ни с десетки хиляди. Тогава ще се нуждаем от „Ксантос“ и всички съюзници, които можем да съберем. Ако имаме благословията на Тера, ще удържим тези съюзници. Мислиш ли, че искам да рискувам живота на Андромаха и Касандра в зимното море? Не искам. Но не виждам друг вариант.

— Тогава и аз ще отида — каза Хектор.

— Какво? — царят бе втрещен. — Ето това вече е лудост и ти го знаеш. Ако се разчуе, че си излязъл във Великата зеленина с един самотен кораб, цялата микенска бойна флотилия ще се мобилизира. Не. Вече обещах на цар Ектион, че ти и Троянския кон ще потеглите на юг към малката Тива. Земите там са под обсадата на вражески армии. Те трябва да бъдат премазани или поне отблъснати. — Той пристъпи напред и потупа Хектор по рамото. — Еней е чудесен моряк и аз вярвам, че ще се справи с опасностите на морето.

— Не става въпрос за морето… — започна Хектор, ала думите му секнаха и той само поклати глава и излезе на балкона.

Ожаднял, Приам извика Полидорус. Вратата се отвори и младият войник влезе.

— Донеси вино! — нареди царят.

— Да, господарю, но ти каза…

— Няма значение какво съм казал!

 

 

Хектор постоя на балкона известно време, вдишвайки дълбоко и издишвайки бавно. Накрая се върна в Кехлибарената стая. Обърна се към Приам и каза:

— Ще бъде както царят нареди.

После погледна Хеликаон, който стана от мястото си. Загледа се в стария си приятел и изпита дълбока тъга. Жена му обичаше този мъж и бе родила неговото дете. Принцът се насили да се усмихне и каза:

— Бъди внимателен, Хеликаон. И върни Андромаха у дома.

Приятелят му не отговори нищо и Хектор го разбра. Не можеше да има обещания, защото Великата зеленина бе достатъчно опасна през зимата дори и без риска от пирати и вражески кораби.

Хеликаон пристъпи напред и го прегърна. Хектор го целуна по бузата и се отдръпна, за да се обърне отново към баща си. Ала Приам не гледаше към него. Вместо това съзерцаваше гладно Андромаха. Без да се сбогува с жена си или баща си, Хектор излезе от стаята.

Спря се навън и се облегна на стената, усещайки хладния камък върху челото си. Вихърът в ума му бе като треска, а сърцето го болеше.

През цялата кампания в Троя единственото, за което мислеше, бе връщането у дома, в Троя, при жената, която обожаваше. Знаеше, че Андромаха обича друг и че Астианакс е син на Хеликаон. Ала когато бе с жена си и момчето, успяваше да отхвърли тези болезнени истини. Никога не бе мислил какво ще бъде, когато и Хеликаон е в Троя, знаейки, че сърцето на Андромаха принадлежи на Златния, а не на него, знаейки, че детето, което го наричаше „тате“, е син на друг мъж.

Хектор бе прекарал целия си живот в опити да не бъде като баща си, да се отнася към мъжете достойно и с уважение, а към жените — внимателно и учтиво. Когато Андромаха му каза, че е бременна с детето на Хеликаон, той го прие, знаейки, че сам не може да й даде синове. Но тогава не я познаваше, защото едва се бяха срещнали. През изминалите оттогава години започна да я обича дълбоко, докато тя все още го възприемаше като брат и добър приятел. Никога не й бе показвал колко много го наранява това, докато днес тя не му спомена толкова жизнерадостно, че е поканила Хеликаон да доведе Декс в двореца. А сега щеше да отпътува с любовника си на дълго пътуване в морето, където щяха да са заедно през цялото време.

Никога през целия си живот не бе искал толкова силно да се върне към войната, да се бие и, да, да убива. В този момент битките и евентуалната смърт му се струваха прекрасно прости. Животът бе сложен.

Хектор вдигна поглед. Към него идваха братята му Диос и Парис. Те говореха помежду си с приглушени гласове. Диос го видя и се усмихна. После и Парис го видя. Въпреки мъката в сърцето си, Хектор не можеше да не се усмихне, когато забеляза, че брат му е облякъл нагръдник, а в ръката си държи бронзов шлем. Никой, помисли той, не би могъл да изглежда по-абсурдно в броня. Парис винаги беше демонстрирал пълна липса на координация, а движенията му бяха тромави. Да го види дегизиран като войн, бе почти комично. Диос не носеше броня, а само бяла туника и зелено наметало.

— Е, какво решихте без нас, братко? — попита той, а усмивката му угасна.

— Нищо, което да е свързано с теб, Диос. Говорихме само за планираното пътуване на Хеликаон на запад.

Парис избута брат си и се загледа в очите на Хектор с ядно изражение.

— Няма да пратите Елена обратно в Спарта — каза той.

— Защо бихме го сторили? — попита принцът изненадан.

— За идиот ли ме мислиш? Това искаше Агамемнон. Това причини глупавата война.

Хектор въздъхна.

— Не мисля, че си идиот, Парис, но в момента не използваш главата си по предназначение. Изискването на микенския цар беше просто извинение. Агамемнон не иска Елена и знаеше, че ако настоява, татко ще трябва да му откаже.

— Зная това! — отсече Парис. — Но то не променя факта, че Агамемнон използва отказа, за да събере съюзници. Така че ако изпълним желанието му, това ще отслаби микенския съюз. Не е ли така?

Хектор поклати глава.

— Вече не, Парис — каза той. — Ако се бяхме съгласили в самото начало, тогава да, може би враговете ни нямаше да бъдат така многобройни. Но сега е различно. Един цар вече умря, а една царица беше убита. Тази война ще продължи до край, без отстъпление. Или Микена ще падне, или Златния град.

— Значи ще дойдат тук, така ли? — попита Диос. — Не можем ли да ги спрем?

— Ще дойдат от север, от юг и от морето. Агамемнон, Менелай, Ахил, Одисей… — Гласът му заглъхна. — И всички по-малки царе, бандитски главатари и наемнически банди, търсещи плячка.

— Но ти ще си тук и ще ги спреш — каза Диос.

— Ако боговете го искат, тогава ще съм тук. Както и вие, братя.

Диос се засмя силно и потупа Парис по гърба.

— Чу ли това? Ще бъдеш герой. — Той взе шлема от ръцете на брат си и го сложи на главата му. Шлемът бе твърде голям и се свлече над очите му. — Сякаш самият велик Херкулес се е върнал от Елисейските полета!

Парис изхлузи шлема и го метна по Диос, който приклекна. Шлемът се удари в стената и издрънча на пода. Парис се хвърли към брат си и го сграбчи за туниката. По-едрият мъж се препъна и двамата паднаха. Диос се опита да се изправи, но брат му го сграбчи за глезена и се помъчи да го свали обратно. Хектор се усмихна и мислите му се понесоха към дните на детството. Диос и Парис и тогава бяха близки. Единият — опърничав и непослушен, а другият — тих и ученолюбив. Това ги правеше странна двойка.

Внезапно се разнесе гласът на Приам:

— Какво, в името на Хадес, става тук?

Двамата братя спряха борбата и се изправиха. Царят се приближи по коридора със зачервено лице и ядосани очи.

— В името на топките на Арес, вие пълни идиоти ли сте? — извика той. — Синовете на Приам не се боричкат като дечица!

— Извинявай, татко — отвърна Парис. — Вината беше моя.

— Мислиш ли, че ми пука, чия е била вината? Разкарайте се от погледа ми, и двамата! — Той посочи към изкривения бронзов шлем. — Чие е това?

— Мое, татко — каза Парис.

Приам закачи крака си под челото на шлема и майсторски го запрати във въздуха към сина си. Младият мъж се пресегна инстинктивно и бронзът го удари по пръстите. Той отскочи с вик на болка и шлемът отново падна на пода.

— Сигурно съм бил болен, когато съм те заченал — изсмя се Приам и се обърна на пета, за да се върне в Кехлибарената стая. Докато обидата ехтеше във въздуха, Парис изглеждаше напълно сломен.

Хектор вдигна падналия шлем и му го подаде.

— Той е претоварен с грижи, братко — каза му.

— Вероятно — отвърна Парис тъжно. — Но каква е разликата? Нима някога е пропускал възможност да унижи синовете си?

Диос пристъпи напред и постави ръка върху рамото на брат си.

— Не го взимай насериозно, Парис — посъветва го той. — Приам е стар и става все по-стар. С малко късмет и двамата ще доживеем да пикаем на погребалната му клада.

Парис се ухили.

— Това е приятна мисъл — каза той.

Тримата братя излязоха от двореца под утринното слънце. Диос и Парис поеха към Долния град, а Хектор тръгна към собствения си дворец. Там откри малкия Астианакс с бавачката му, които играеха в градините. Детето носеше малки кожени нагръдник и шлем и удряше меч-играчка в щит, държан от бавачката. Когато го видя, момчето извика:

— Тате!

После хвърли дървеното острие и се затича към Хектор, който падна на едно коляно, хвана го и го хвърли високо във въздуха, а после го улови.

— Ще бъдеш ли чудовище, тате? — попита Астианакс.

Той погледна в сапфиреносините очи на детето.

— Какво прави чудовището?

— Убива хора — отговори сериозно Астианакс.

Хектор вдигна малкия шлем от главата на момчето и разроши червената му коса.

— Не мога ли за малко да бъда само тате и да те гушна?

— Не! — извика детето. — Искам да убия чудовището.

Хектор го свали, а после падна на колене.

— Можеш да опиташ — изръмжа той и оголи зъби, а после изрева като лъв. Астианакс изпищя и отскочи няколко крачки.