Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fall of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел; Стела Гемел

Заглавие: Гибелта на царете

Преводач: Симеон Цанев; Илиян Илиев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-954-761-327-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10905

История

  1. — Добавяне

XXVII
Най-смелият сред троянците

Когато зората започна да хвърля розовите си лъчи над града, масивната Скейска порта се отвори съвсем малко и едно малко момиче излезе навън. Беше почти бебе, с големи сини очи и златни къдрици. Когато видя въоръжените мъже, подредени в две редици отвън, тя спря изненадана, а после внезапно седна в прахта и започна да плаче.

Младата жена, която я последва през портите, извика:

— Суса, казах ти да ме изчакаш!

Тя видя вражеските войници и лицето й пребледня, но изтича и вдигна детето. Носеше безформена торба с притежанията си под едната ръка, а плачещото момиченце хвана с другата. После се огледа.

Одисей пристъпи напред.

— Знаеш ли накъде да вървиш, жено?

Тя кимна нервно.

— Тогава върви! — изрева той и посочи надолу по пътя, който водеше през Долния град и през равнината на Скамандър, към безопасността на морето.

— Благодаря ти — прошепна тя и мина край него със сведена глава. — Благодаря ти, господарю.

След нея през портите мина хърбава старица с две деца — момче и момиче — които държеше здраво за ръцете. Тя изгледа войниците злобно, а после притича край тях възможно най-бързо.

Докато още и още жени излизаха през портата, Одисей сигнализира на итакийските си ездачи да ги изпроводят до Залива на Херкулес. Един от тях насочи коня си към първата жена и, навеждайки се от седлото, вдигна плачещото бебе с една ръка и го завъртя пред себе си. Момичето незабавно замлъкна, удивено от рязката промяна.

Потокът бежанци от града не секна цялата сутрин и по изчисленията на Одисей редицата се простираше по целия път от Скейската порта до залива. Имаше и няколко теглени от магарета каруци, както и един-два прегладнели коня, но повечето жени вървяха пеша. Майки водеха малки деца, а млади момичета се движеха на групи, но много от бежанците бяха корави старици — съпруги на войници и слугини, свикнали на дълги разстояния и вървене след придвижващи се армии. Те не пребледняха, когато преминаваха край вражеските войници. Движеха се с високо вдигнати глави.

Одисей поглеждаше от време на време към Агамемнон. Висок и изгърбен в черното си наметало, микенският цар също гледаше бежанците. Царят на Итака си го представи като гладен лешояд, лишен от жертвата си. До него стоеше слаб и смугъл мъж на име Долон. Всеки път, когато някоя жена или дете с червена коса излезеше през портите, Агамемнон поглеждаше към него и той поклащаше глава в отрицание. Одисей знаеше, че човекът някога е бил на служба в троянския царски дворец, и предположи, че е бил добре възнаграден за работата си.

Малко преди обяд бежанците, излизащи през портата, свършиха. Сред чакащите войници се спусна напрегната тишина, а после напред излезе и самият Хектор. Той носеше бронзовата си броня и държеше шлема с черно-белия гребен под мишница. В другата стискаше четири меча. Изглеждаше двойно по-голям от всеки от мъжете около него и ги гледаше безизразно. Скейската порта се затвори и всички чуха залостването на резето.

Одисей пристъпи към принца, който го попита:

— Ще бъдат ли в безопасност, морски чичо?

Царят кимна.

— Имаш думата ми. Първите, които излязоха, вече са на кипърските кораби. Капитаните им получиха добри пари, за да ги откарат до Лесбос. А много от тях ще имат достатъчно, за да си платят пътуването оттам нататък.

Лицето на Хектор беше мрачно и Одисей виждаше напрежението край очите му.

— Тогава давай да приключваме — каза принцът накрая.

Следвани от стотици войни, двамата тръгнаха край стените на запад от града. Стигнаха до мястото, където стената беше най-ниска и народът на Троя можеше да гледа битката от парапета. Обширна част от земята там бе изравнена през нощта и около нея бе изкопан кръгъл ров, по-широк, отколкото би могъл да прескочи човек. Той бе напълнен с пламтящи въглени и горещината, надигаща се от тях, караше въздухът да трепти. Арената, оформена от вътрешната страна на рова, бе широка повече от петдесет крачки и Одисей знаеше, че земята е била внимателно огледана за камъчета, които могат да препънат някой от войните. Хиляди мъже се струпваха около кръга, на места редиците бяха от по шестима или осем души, и всички се блъскаха, за да виждат по-добре. Онези отзад бутаха напред, а онези отпред се опитваха да стоят на разстояние от горещината на въглените.

Ахил вече чакаше до жреца на Арес. Носеше черната си броня и шлем и дори да забелязваше горещината, не му личеше. В краката му имаше четири меча, каквато бе уговорката. Хектор провери каишите на нагръдника си, а после си сложи шлема. Постави собствените си мечове на земята до жреца. Одисей забеляза, че дръжките на хекторовите оръжия са украсени с коне, символа на дома на Приам.

Слабият жрец вдигна ръце и извика с писклив глас:

— О, Арес, господарю на войната, човекоубиецо и носителю на слава, чуй думите ни. Погледни тези двама велики войни. Всеки от тях ти е служил добре, на теб, който презираш човечеството. Днес, ако е такава волята ти, един от тях ще се озове в озарените от слънцето Елисейски поля. Името на другия ще ехти през вековете и всички мъже ще го почитат до края на вечността.

До него извлякоха две дръгливи кози и жрецът преряза гърдата им с извит нож, докато те блееха изплашено. Кръвта им опръска земята, но изсъхна моментално от жегата.

Широка дъска, напоена с вода — вероятно врата, предположи Одисей — бе хвърлена върху рова като мост. Двамата шампиони взеха по един меч и прекосиха моста, а парата от въглените се издигаше около тях. После изтеглиха дъската. Одисей погледна към западната стена. Хиляди зрители се бяха наредили на нея за този смъртоносен двубой, ала бяха толкова тихи, че той можеше да чуе дори стъпките на двамата мъже, докато вървяха към центъра на арената.

Те докоснаха мечовете си за поздрав. После започнаха да се движат в кръг един около друг. Ахил атакува пръв с мълниеносна скорост и Хектор блокира удара, отговаряйки със светкавична контраатака, която накара другия войн да отстъпи. Двамата отново започнаха да обикалят, гледайки се в очите.

— Ще се обзаложиш ли с мен, Одисей? — попита сродникът му Нестор, цар на Пилос, който стоеше до него. — Нашият велик Ахил срещу твоя приятел Хектор?

— Горд съм да нарека Хектор мой приятел, но няма да заложа на него — отвърна Одисей. — В името на циците на Хера, дори боговете не биха залагали на тази битка.

Хектор замахна странично, а Ахил парира и отвърна на удара. Внезапно той се хвърли в свирепа атака, а острието му се движеше като живак. Хектор блокира нападението, а после се завъртя и удари противника си в лицето с опакото на юмрука си. Ахил залитна, изправи се и бързо вдигна острието си, за да парира смъртоносен удар към врата. Отговорът му бе толкова бърз, че Хектор се хвърли на земята, претърколи се и се изправи отново само за миг. Те отново се отдръпнаха настрани.

Одисей гледаше омагьосан двубоя. И двамата бойци притежаваха вродена ловкост, баланс и скорост. И двамата бяха изострили уменията си в хиляди битки. Ахил беше по-млад, но бе прекарал краткия си живот в търсене на съревнования. Хектор се биеше и убиваше само когато трябва. И двамата се сражаваха хладнокръвно и търпеливо. Знаеха, че и най-малката грешка може да означава смърт. Всеки търсеше слабости у другия, опитваше се да разчете движенията му.

Темпото на битката се забърза и мечовете се блъскаха във вихър от блестящ бронз. Атакувайки с контролирана ярост, Ахил принуди Хектор да отстъпи към пламтящия ров. Там и двамата трябваше да внимават с движенията, тъй като земята до въглените се ронеше от горещината. Троянският принц се подхлъзна. Тълпата по стената си пое шумно дъх. Ахил скочи напред. Хектор парира, възвърна си равновесието и отговори на атаката мълниеносно с удар, който се плъзна по нагръдника на противника му. И двамата отстъпиха крачка назад, сякаш по взаимно съгласие, към центъра на кръга.

Одисей знаеше, че повечето дуели започват с ярост и разгорещеност, а после се превръщат в игра на издръжливост и концентрация. Нямаше двама мъже, които да са с напълно равностойни умения — всеки знаеше това. И винаги се появяваше момент, в който семето на съмнението покълваше в ума на някой от бойците — дали той не е по-добър от мен. В този двубой и двамата искаха да спечелят. Но дали разликата между тях не бе тази, че Ахил се боеше да загуби? Хектор не изпитваше подобен страх. Всъщност Одисей започна да се чуди дали слабостта на троянския принц в основата си не е именно във факта, че не го е грижа дали ще живее или ще умре.

Ахил отново нападна. Хектор приклекна под убийствената атака, а собственото му острие изсвистя и поряза противника му по бузата. Царят на Тесалия отстъпи крачка назад, избърсвайки кръвта от лицето си, и Хектор също си позволи кратка почивка.

После атакува отново. Ахил парира удара, извъртя китката си и насочи собствения си меч право към рамото на троянския принц. Хектор залитна назад, за да не се забие острието по-надълбоко, ала мечът падна от ръката му. Тълпата отново задържа дъха си и неколцина извикаха. Ахил се отдръпна две крачки назад и направи знак на троянския войн да вдигне оръжието си.

Когато дланта на Хектор докосна меча, царят на Тесалия скочи към него, замахвайки към главата му. Той парира удара с невъзможна скорост, но бе принуден да отстъпи под свирепия напор на хваналия с две ръце меча си Ахил. Той отново и отново почти успяваше да нанесе смъртоносен удар, но всяка атака биваше отблъсната с невероятно умение.

Дългият следобед започна да отива към вечер, ала тълпата бе абсолютно омагьосана, абсолютно тиха и неподвижна в чудовищната жега.

Един мълниеносен замах, блокиран само половинчато, бе отворил нова драскотина на бузата на Ахил. Хектор също имаше рани по двете ръце. Всеки бе изтъпил или счупил по две остриета, незабавно заменени от облечения в черно жрец, който ги хвърляше с тренирана точност в ръцете на бойците.

Одисей виждаше, че десните ръце и на двамата мъже се изморяват. Сега те обикаляха кръга по-предпазливо, за да пестят сила. Хектор скочи напред. Остриетата им се сблъскаха и неочаквано от кухото дрънчене на бронза се разнесе сладък висок тон.

Мечът на Ахил преодоля защитата на троянеца и се заби в бронзовата катарама, която държеше нагръдника му. Ударът не нанесе поражения, но силата му накара Хектор да залитне. Изгубил баланс, той замахна към краката на Ахил. Мечът му уцели металния наколенник, ала Хектор се препъна. Ахил го удари в главата с дръжката на своето оръжие. Принцът се претърколи, този път малко по-бавно, а после се изправи, за да контрира нова атака.

Отново се препъна. Сега вече умората му беше очевидна и докато го гледаше, Одисей се усмихна вътрешно. Това бе измама, която и той самият бе използвал, достъпна само за по-възрастния в съревнованието. Ахил скочи напред, сигурен, че ще нанесе смъртоносен удар. Хектор се отдръпна от пътя на атаката и мечът прелетя край него, точно до нагръдника. Ахил бе стъпил с грешния крак, очаквайки солидна мишена. Троянският принц удари дръжката на меча си в тила му и той падна. Претърколи се точно навреме, за да блокира силен удар, насочен към лицето му. Остриетата издрънчаха със звук, който отекна в стените на Троя, сякаш възвестявайки края на света.

И мечът на Хектор се счупи.

Ахил скачаше отново на крака, докато жрецът на Арес хвърляше на троянеца четвъртия му меч. Новото острие се издигна мълниеносно, но царят на Тесалия го блокира с лекота и контраатакува с удар, който проряза кожената пола на противника му, едва пропускайки вътрешната част на бедрото. Хектор отвърна на атаката с мълниеносна скорост и мечът му се заби в шлема на Ахил. Другият войн залитна назад и разклати глава, сякаш за да я проясни.

Хектор атакува. Ахил блокира меча и той го удари с левия си юмрук. Противникът му обаче се отдръпна и замахна отдолу към челюстта на Хектор. Троянецът се претърколи заедно с удара и се завъртя настрани, така че мечът на Ахил прониза само въздух.

Царят на Тесалия отскочи назад и свали повредения си шлем. Отиде до края на кръга и го хвърли високо над главите на гледащите. Хектор пусна оръжието си и свали собствения си шлем, като на свой ред го запрати сред тълпата. Останал без защита на главата, той вдигна отново меча. После с рев се втурна през кръга.

Ахил се затича да го посрещне, стиснал с две ръце оръжието си. Хектор бързо приклекна и мечът изсъска над главата му. Изгубил равновесие, противникът му се препъна и падна на земята. Претърколи се два пъти и плавно скочи на крака. После нападна яростно, нанасяйки удар след удар върху бронзовия нагръдник на Хектор. В центъра на златния кон се появи голяма пукнатина. Троянецът изтръгна останалия здрав каиш и захвърли нагръдника на земята. Тогава Ахил спря и стори същото със своята броня.

Тълпата гледаше със затаен дъх, докато двамата мъже се биеха без доспехи, а по голите им гърди капеше пот. Одисей също гледаше, разкъсван между възхищението и ужаса. През живота си бе виждал множество двубои, повечето от които бяха просто скучна размяна на тежки удари без умение или замисъл. Това обаче бе титанична битка със сила и майсторство, каквито никой от присъстващите не бе виждал досега, нито някога отново щеше да види.

Никой от двамата шампиони не продумваше, поне доколкото Одисей можеше да чуе. Заплахите и подигравките бяха за по-слабите. Всеки войн държеше концентрацията си в стоманена хватка, обмисляше следващите си ходове и се опитваше да предвиди противниковите.

Мечът на Ахил изсвистя през гърдите на Хектор и във въздуха бликна кръв. Троянецът изстена и звукът се повтори от зрителите по парапета на стената, както и мнозина от онези, застанали около кръга. Ахил скочи, за да нанесе последния удар. Хектор се завъртя надясно и собственият му меч изсвистя напред. Царят на Тесалия отскочи назад, но не и преди острието да отвори рана в рамото му.

Сега и от двамата капеше кръв, а Хектор вече наистина се изморяваше. Одисей го виждаше, а също и Ахил. Той се престори, че удря в една посока, отклонявайки вниманието на противника си, а после замахна към сърцето му. Хектор парира и в отговор го удари в ключицата, като му направи нова драскотина.

Внезапно Ахил залитна.

Падна на едно коляно и разтърси глава. Троянският принц се затича и Ахил се претърколи, опитвайки се да стане. Хектор спря, с меч, готов за последния удар. С огромно усилие на волята Ахил застана на колене, после отново падна. Противникът му отстъпи две крачки и се намръщи. Внезапно младият цар скочи на крака и се хвърли в атака като полудял. Изоставяйки всякакъв опит за защита, той се нахвърли свирепо върху Хектор и го принуди да отстъпи до другия край на арената.

Принцът блокираше ударите мрачно, а гърбът му бе все по-близо до опасния ров. После Ахил внезапно пак падна, сякаш краката не го държаха.

От парапета се разнесоха подигравателни викове. По заповед на Агамемнон мостът отново бе пуснат върху рова и жрецът на Арес изтича при двамата изтощени бойци. Той взе меча на Хектор от ръката му и подуши острието. После вдигна оръжието високо.

— Отрова! — извика. — Това острие е намазано с отрова! Троянецът измами Ахил!

— Предателство! — извика Агамемнон и викът бе подет от разярените мирмидонии и войниците на Микена. — Предателство!

— Лъжа! — изтътна гласът на Хектор и думата проехтя по цялата стена.

— Убийте предателското псе! — изкрещя Агамемнон и преди Хектор да успее да се въоръжи, трима последователи се затичаха по моста, за да го атакуват. Принцът приклекна под първия удар, а после удари микенеца в лицето с юмрук. Докато той падаше, Хектор сграбчи меча му и го заби във врата на следващия нападател. Третият умря от удар в окото.

Мирмидонците на Ахил бяха приклещени от другата страна на рова и нямаше начин да прекосят, заобиколени плътно от други войни. Изпълнени от ярост заради предателството, извършено срещу техния цар, единственото, което можеха да сторят, също като онези по стените, бе да гледат безпомощно ставащото. Войниците около кръга, които и без това бяха превъзбудени от двубоя, крещяха и се блъскаха, а в задните редици избухнаха юмручни свади.

Одисей отчаяно си проправяше път през тълпата, като ругаеше, блъскаше и се опитваше да достигне до мястото, където жрецът на Арес бе отстъпил с меча на Хектор.

Сега, когато тримата последователи бяха умрели, Агамемнон прати срещу Хектор и останалите от елитната си стража. Тежко ранен, троянският принц видя деветимата, втурнали се към него, вдигна втори меч и атакува. Но дори и той не можеше да издържи срещу толкова много. Преряза гърлото на първия. Втори падна с меч в корема. Хектор сграбчи друго острие, но войните го наобиколиха, а и той отслабваше с всеки миг.

Тогава, напълно изненадващо, Ахил се раздвижи. Помъчи се да застане на колене, а после се изправи. Лицето му бе посивяло от болката и ефекта на отровата. Тълпата незабавно се умълча и битките сред редиците й секнаха.

Ахил се олюля.

— Не и… Хектор — изстена той.

После бавно вдигна меча си… и го заби в гърлото на един от последователите. Оцелелите войници на Агамемнон се хвърлиха в атака, а Хектор и Ахил опряха гръб в гръб, за да ги посрещнат.

Хилядите наблюдатели бяха вцепенени, докато двамата покрити с кръв войни, никой от които нямаше шанс за оцеляване, се биеха срещу седмината елитни бойци на Агамемнон. Хектор кървеше от десетки рани, а едната му ръка бе толкова зле ударена, че вече не му служеше. Самият факт, че Ахил още стоеше на крака, а какво остава да се бие, също бе невероятен. Краят бе неизбежен. И все пак никой от двамата войни нямаше да позволи да падне, докато още има врагове, стоящи на краката си.

Одисей, задъхан и ругаещ на всички посоки, най-накрая достигна жреца, който гледаше битката с очи, озарени от удоволствие. Царят на Итака го сграбчи за гърлото и с рев го вдигна във въздуха. Жрецът замята ръце паникьосано в могъщата хватка на стария мъж, а лицето му почервеня. Одисей бръкна в кесията на колана на другия и извади малка златна бутилка. После пусна жреца.

— Достатъчно! — изрева той, а гласът му изтътна като гръмотевица над шума на битката.

Сражението в кръга секна и тримата оцелели последователи отстъпиха несигурно. Одисей отвори бутилката, която бе наполовина пълна с подобна на мляко течност. Той я подуши.

— Ето го предателството! — извика и я вдигна високо. — И ето го отровителят! — с тези думи избута жреца напред.

Агамемнон пристъпи напред и сграбчи бутилката с отровата.

— Какво е това? — попита той, а гласът му трепереше от искрен гняв.

— Нарича се атропа — отвърна Одисей и повиши глас, за да го чуят всички. — Използва се от скитите в Мрачното море, които потапят стрелите си в него. Причинява замайване, бълнуване, парализа и смърт. Зла отрова. Оръжие за страхливец.

— Псе такова! — Агамемнон сграбчи отровения меч и го заби в корема на жреца.

Силата на удара събори мъжа върху нагорещените въглени. Той започна да крещи, а робата му се подпали. След няколко мига отчаяното му мятане секна и почернялото тяло замря.

На арената Хектор падна със стон, който отекна в стените на Троя, а от раните му закапа кръв. Ахил, който все още стоеше на крака, единствено със силата на волята си, вдигна меча си и с един последен вик го заби в гърдите на застаналия до него последовател. После падна мъртъв на земята. Останалите двама стражи на Агамемнон го погледнаха, несигурни какво да правят.

С последно усилие Хектор вдигна меча на Ахил с треперещи пръсти и го постави на гърдите на война, а след това сключи мъртвите ръце около дръжката. Отпусна се назад и сведе глава. Одисей чу последното му из дихание. След това последва тишина.

Хектор бе мъртъв.

Царят на Итака падна на едно коляно с разбито сърце. От другата страна на кръга щитоносецът на Ахил, Тибо, направи същото, последван от мирмидонците. След това един по един всички мъже около бойното поле коленичиха в знак на преклонение пред двамата велики войни.

Само Агамемнон остана прав. Той се обърна разярено и си тръгна.

Одисей сведе глава. Гадеше му се заради ролята, която бе изиграл в смъртта на двамата герои. После в тишината се разнесе съскане. В рова пред него въглените изпускаха пара. Грозния цар вдигна очи към небето. Незабелязани от никого по време на титаничната битка, над тях се бяха струпали буреносни облаци. Докато ги гледаше, небето притъмня още повече, а после се разнесе оглушителна гръмотевица и мълния проблесна през небето над стените на Троя. Небесата се разтвориха и дъждът се изля.

Нямаше представа колко дълго е стоял на колене в калта под дъжда. Накрая Одисей осъзна, че около него се движат хора. Отвори изморено очи. Мирмидонците се бяха струпали около Ахил и се готвеха да го отнесат.

Царят се надигна на крака и отиде до арената. Червенобрадият Тибо стоеше до тялото на Хектор.

— Ще го върнеш ли в града? — попита Одисей.

— Да, царю — каза войнът. — Ако беше оцелял, великият Ахил щеше да се отнесе с чест към падналия си противник. Ще го отнеса, а после ще взема мирмидонците си и ще отплаваме към дома. Нашият цар ще иде на погребалната клада, но не и в това прокълнато място.

Одисей кимна. Внезапно осъзна, че мъжете около него са се умълчали и единственият звук идва от дъжда, барабанящ по металните им брони. Погледна настрани и видя Андромаха. Тя вървеше към тях сама през дъжда, облечена в рокля като ален пламък, със сурово лице и високо вдигната глава.

Тя стигна до него. Лицето й бе посивяло, а косата й бе прилепнала по главата и раменете от дъжда, ала в очите му това бе най-красивата жена, която беше виждал някога. „Хеликаон беше прав — помисли си той — ти наистина си богиня.“

Тя погледна тялото на Хектор, а когато вдигна отново очи, те бяха плувнали в сълзи.

— Е, Разказвачо? Доволен ли си от свършеното през деня?

— Двама от приятелите ми са мъртви. Какво искаш да ти кажа, момиче?

— Че всичко приключва сега, ти ще се върнеш на корабите си и ще си отидеш у дома.

— Ще се върна на корабите си и ще си отида у дома.

Андромаха повдигна невярващо вежди.

— Наистина ли?

— Итака напуска това място — каза той. — Не вярвам, че жрецът сам е избрал да отрови острието, което уби Ахил. — Одисей хвърли въпросителен поглед към Тибо, който поклати глава.

— Подозирам, че ръката на Агамемнон стои зад това дело — съгласи се войнът. — Отвратително престъпление.

— Това е Тибо от мирмидонците — каза Одисей на Андромаха. — Той ще се погрижи тялото на Хектор да бъде върнато в града с почести. После ще вземе армията на Ахил и ще си идат у дома в Тесалия. А аз ще се върна при моята Пенелопа и новородения си син преди празника на Деметра.

Видя надежда в сивите очи на Андромаха и побърза да я смаже:

— Някога двамата с теб сключихме договор да си казваме единствено истината. — Тя кимна, спомняйки си Залива на сините сови, където се бяха срещнали за пръв път. — Агамемнон няма да се върне у дома със своите армии и флотилии. Троя ще падне, Андромаха. Дъждът няма да ви спаси. Всъщност той означава единствено, че всички в града ще бъдат изклани, преди да умрат от жажда.

Тя слушаше суровите му думи със затаен дъх.

— Троя не може да бъде спасена — Одисей погледна слушащите войници, а после се вгледа в очите й. — Но ако искаш да спасиш сина си — добави след малко, — гледай на север.

После й обърна гръб и я остави да се бори сама с мъката си в дъжда.

 

Агамемнон беше побеснял. Спусна се бързо по пътя до двореца си, обкръжен от микенската стража и последните си двама последователи. Никой ли не може да следва един простичък план, питаше се той? Жрецът трябваше да намаже острието с отрова без никой да го види, докато всички са заети да зяпат битката, а после да хвърли бутилката в нажежените въглени. Вместо това алчността го бе накарала да я задържи и именно тя го уби накрая. А що се отнасяше до този бъркащ се навсякъде дивак Одисей, беше крайно време да се направи нещо с него. Вмешателствата му натежаваха повече от ползата.

Агамемнон влезе забързано в мегарона, където царете вече се събираха и пиеха радостно вино. Когато го видяха, веселието им бе заменено от бдителност. Знаеха, че е труден за разгадаване и това го радваше.

Той се огледа, а после въздъхна и поклати глава.

— Нашият велик шампион Ахил е мъртъв — каза с тъга. — Поразен от предателство.

Кигон от Ликия го изгледа с присвити очи.

— Да, това е трагедия за всички ни — изкоментира със сух сарказъм той.

— Чух мирмидонците да казват, че сега ще ни напуснат, за да отнесат тялото му у дома — изпелтечи Менелай. През по-голямата част от деня бе пил неразредено вино.

— Нямаме нужда от мирмидонците. Така ще има повече плячка за нас — заяви радостно Идоменей.

Вратите се отвориха и влезе Одисей, следван от стария Нестор. Царят на Итака отиде целеустремено до Агамемнон и го изгледа с почервеняло от гняв лице.

— Ще успееш ли да ме убедиш, царю, че не си наредил на онзи чумав жрец да отрови собствения ни шампион?! — изрева той.

— Това е лудост, Одисей — отвърна с благ тон Агамемнон. — Защо бих отровил нашия герой?

— Защото, в името на великия бог Зевс, една смърт за теб никога не е била достатъчна. Ти искаше и двамата да умрат! А ако острието на Ахил бе отровено и той бе оживял, за да го разбере, щеше да те убие със собствените си ръце, каквото самият аз обмислям да сторя след днешните ти злодеяния.

Агамемнон отскочи назад и извади меча си, а последователите му застанаха от двете му страни със своите оръжия. Царят-войн бе готов за битка. Отдавна копнееше да види противния Одисей на пода, плувнал в локва от собствената си кръв. Около тях другите царе също бяха хванали дръжките на мечовете си, но Агамемнон осъзна шокиран, че поне двама от тях — старият Нестор и Менестеос от Атина — гледат преценяващо него.

Той пое дълбоко дъх и каза помирително:

— Мъката те подвежда, Одисей. Това е трагичен ден за всички нас. Нашият шампион Ахил пое по Тъмния път. Никога няма да видим отново герой като него. — Думите на умиращия жрец в Пещерата на крилете се появиха в ума му. — Епохата на героите отминава — добави след малко.

— В името на всички чумави богове, гади ми се от това — отвърна Одисей. — Ще взема армията си и ще се върна в залива тази нощ. А призори ще отплаваме за Итака.

Агамемнон бе обзет от прилив на радост и облекчение. „Дебелият глупак най-накрая си тръгва“, помисли си той. Боговете сигурно наистина обичат Микена. Но на глас каза студено:

— Значи клетвата ти към мен няма стойност, Итака.

— Не клетвата няма стойност, а получателят й — отвърна мрачно Одисей.

Нестор пристъпи напред преди Агамемнон да успее да реагира.

— Моята армия също ще напусне Троя. Аз съм стар човек и не искам да виждам повече убийства и смърт — каза той. — Утре на разсъмване поемам за Пилос.

Микенският цар се обърна към него.

— Предателството ти няма да бъде забравено, старче — изплю той. — Ти си цар само защото аз ти позволявам. Когато микенските войски се върнат у дома триумфално, бъди подготвен да защитаваш конопените си полета и плажовете си.

Нестор се изчерви и отвърна яростно:

— Не се опитвай да ме заплашваш, Агамемнон. Синовете ми са мъртви заради ужасния Хеликаон, но аз имам множество силни внуци. Ако войските ти дойдат на границите ни, те ще те чакат с остри мечове. Ако изобщо се върнеш в Залата на Лъва — добави той, а после продължи: — Има безброй листа по дърветата и безброй начини човек да умре.

— Набожен стар глупак — отсече Идоменей. — Дори боговете се измориха от досадните ти съвети и скучните истории за времето, когато си бил велик войн. Без теб ще ни е по-добре.

Въздухът бе натежал от заплаха. Одисей погледна към стария си приятел Мерионес. Той бе единственият мъж в мегарона, който не бе извадил меча си. Царят на Итака предполагаше, че и той се чувства по същия начин, като него, ала верността му към Идоменей бе легендарна.

Тогава Агамемнон прибра меча си и седна на богато украсения стол. Отпи малко вода и плавно смени темата:

— Тази нощ троянците ще празнуват — започна царят, сякаш яростната размяна на реплики не се бе състояла изобщо. — Сега имат достатъчно вода, за да преживеят до есента. Не можем да чакаме, докато умрат от жажда. Така че е време да използваме плана на Одисей за превземането на града — той посочи към Грозния цар. — Остани с нас, Итака, и до утре вечер войниците ни може вече да са зад стените на Троя. Ти беше тук през цялото време. Не си тръгвай в навечерието на нашия триумф.

Думите горчаха на езика му, но напрежението в стаята отслабна и мъжете прибраха мечовете си, за да ги заменят с чаши вино.

— Ще отплаваме призори — каза Одисей изморено.

— Прав ви път. Ще има повече плячка за нас — повтори Идоменей.

Царят на Итака се обърна към него.

— Това ми напомня нещо, Острозъби. Ти още ми дължиш нагръдника си, спечелен от война Банокъл в юмручен бой. Ще си го взема, преди да си тръгна.

Идоменей се намръщи. Усмихнат, Одисей напусна компанията на царете за последен път.