Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (14)

XII
Просякът и лъкът

В мегарона на брулената от ветрове Итака пиратите се наслаждаваха на вечерните си забавления. Мнозина бяха излезли на двора, търсейки топлината на огньовете, където овцете на Одисей се печаха на шишове, но повечето се бяха струпали в залата, смееха се, караха се, ядяха и пиеха. Неколцина вече бяха окапали на студения каменен под. От време на време имаше свади и размяна на юмруци, но все още никой не бе умрял тази нощ, помисли Пенелопа със съжаление. А и количеството на умиращите всеки ден при подобни импровизирани битки с ножове се компенсираше от новодошлите. През последните няколко дни бяха пристигнали повече от стотина от тези морски отрепки, привлечени през зимните морета от историите за гостоприемството на Итака. Към тях се присъединиха и членове на племето сикули — жители на Огнения остров на запад — сурови и диви мъже с татуирани лица и оръжия от извит бронз.

Царицата стоеше прикована към богато украсения дървен трон и се опитваше, както всяка нощ, да се дистанцира от събитията около себе си. Макар и изтощена, тя държеше обръснатата си глава високо, насочила поглед към отсрещната стена, където, незабелязван от никого, висеше огромният боядисан щит на бащата на Одисей. Опита се да насочи мислите си далече от болката в счупените пръсти, пулсирането на завързаните китки и постоянния сърбеж от въшките, пъплещи сред дрипите, които я принуждаваха да носи.

Пенелопа концентрира вниманието си върху щастливите дни, когато двамата с Одисей бяха млади, и в ума й се появи лицето на сина й Лаерт. В първите години след като момчето умря, тя го виждаше само застинал в смъртта, но сега откри, че си спомня точния цвят на очите му и можеше да усети отново мекотата на бузата му до устните си. Виждаше идеално изражението на лицето му, когато баща му влезеше в стаята. Не минаваше и ден без да си спомни за сина си, но сега мислите за него я успокояваха и я спасяваха поне за няколко безценни мига от това безкрайно мъчение.

Както винаги, умът й не спираше да я предава, подклаждайки безплодни надежди, че Одисей ще влезе с уверена крачка през вратите на мегарона, размахал меч, и ще си проправи път до нея, ще я освободи от оковите й, за да я вземе в безопасността на огромните си ръце. Идеята бе като извадена от историите, които самият той разказваше в тази зала през нощите, когато огънят се издигаше високо, а царицата бе заобиколена от онези, които обичаше. След това обаче студеният разум си пробиваше път през подобни мисли. Одисей бе вече възрастен, почти на петдесет. Дните на великата сила и неуморност бяха останали в миналото. Ставите го боляха през зимата и след всеки изтощителен ден той сядаше в удобния си стол с тежката благодарна въздишка на старец.

Времето, този крадец, бавно отнемаше жизнеността на мъжа, когото обичаше, и тя знаеше, че ако той дойде за нея, старото му тяло ще го предаде на тези зли млади мъже, къпещи се във властта, която младостта им дава.

После идваше отчаянието и тя започваше да се моли: Не идвай, Грозни царю! Веднъж в живота си направи нещо умно и стой на разстояние. Почакай до пролетта и доведи армия, за да отмъстиш за мен. Моля те, не идвай сега!

Ала той щеше да дойде. Пенелопа знаеше това със сигурност. При все коварството, интелекта и хитростта си, Одисей беше заслепен от обичта си към нея.

Мислите й се насочваха към самоубийство. Ако той знаеше, че е мъртва, Одисей пак щеше да дойде, но с по-ясен ум, насочен единствено към отмъщението. Щеше да изчака, докато събере флотилия и е в състояние да убие всеки пират на Итака по десет пъти. Ако само успееше да хване нож, остра пръчка или нещо подобно, Пенелопа щеше да се промуши незабавно. Ала в мига, в който си помисли това, тя усети как бебето се движи в нея, и очите й се изпълниха със сълзи. Мога да убия себе си, ни не и теб, мъничък мой.

— Е, Ваше Величество, ще ни направите ли честта да ядете и пиете с нас тази вечер? — попита омразният глас.

Погледът на царицата с нежелание се фокусира върху изпитото жестоко лице на Антиной, нейният похитител и мъчител, докато той се покланяше изящно пред нея. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет лета, ала въпреки това бе коварен и безскрупулен. Струваше й се, че лудостта в очите му може и да е престорена, но тя караше по-старите пирати да стъпват внимателно около него. Косата му бе тъмна и дълга, с една тънка плитка, украсена със златна нишка, която висеше от дясното му слепоочие.

През деветнадесетте безкрайни дни от нападението насам — дни, които Пенелопа бе отбелязвала толкова внимателно, колкото отбелязваше ритането на бебето в утробата си — тя беше научила много за тези пирати и навиците им. Повечето бяха зли и глупави мъже, които смятаха, че жестокостта и убийствата ги правят силни. Нямаха дисциплина, но компенсираха това със склонност към изблици на насилие. От петимата главатари, обединили се под водачеството на Антиной, за да атакуват Итака, трима сега бяха умрели от неговата ръка. Друг падна в битка за пленена жена.

— Е, господарке? Да развържа ли ръцете ти и да наредя да донесат храна?

Ухиленото му лице бе на сантиметри от нейното. Тя долови мирис на месо в дъха му, но не и вино. Той никога не пиеше.

Пенелопа не му обърна внимание. Ръката му изсвистя и я зашлеви през лицето. Зъбите й изтракаха и усети кръв по езика си.

— Или да те дам на хората си тази вечер? — попита Антиной меко, сочейки към пияната тълпа. — Те ще те накарат да пищиш.

Царицата фокусира погледа си върху твърде спокойните му очи, очи, които щеше да вижда в сънищата си докато е жива.

— Прави каквото поискаш, пирате — отвърна му студено. — Аз съм Пенелопа, царицата на Итака. Съпругът ми е великият Одисей и той идва насам, за да те убие. Чуй думите на смъртта си, Антиной.

Пиратът се засмя весело и отстъпи.

— Нямаме търпение мъжът ти да пристигне. Чувам, че приближава, заедно с още неколцина старци като него, за да те спаси. Подозирам, че из цялата Велика зеленина говорят за това. — Той отново обхвана залата с жест. — Моите бойци са млади, силни и безстрашни. Те с радост ще извадят сърцето на дебелия Одисей. — После Антиной отново се приближи към нея и прошепна в ухото й: — Но първо ще се погрижа да види как умираш. Ще те види изнасилена от хората ми, а после ще гледа, докато ти вадя очите и изтръгвам гнусното изчадие от корема ти.

Въпреки ужаса в сърцето си, Пенелопа се насили да се усмихне.

— Думите ти нямат стойност, самохвалко. Ти вече си мъртъв. Обещавам ти го.

В другия край на залата настъпи раздвижване и царицата видя, че вътре влиза нова група. Тя нетърпеливо огледа лицата им. Забеляза мускулест гигант, когото в началото помисли за Левкон, но щом мъжът се обърна, видя жестокостта в очите му и разбра, че е просто убиец.

После обаче се натъкна на познато лице. Секундос! Стар разбойник, с когото Одисей бе търгувал в по-щастливите дни, но въпреки всичко пиратска отрепка. Нямаше надежда за нея. Последваха го още от екипажа му — оръфани мъже с бедни дрехи. Изглеждаха повече като просяци, отколкото пирати.

— Спасение ли търсиш, Пенелопа? — попита Антиной. — Старият Секундос не става за спасител. Мек е като кучешко лайно и почти сенилен, но твърди, че познава острова добре. Знае всички скришни места, където се крият изплашените селяни и жените им.

Пенелопа затвори очи, търсейки поне за няколко мига убежище от присъствието му. Но не можеше да изтрие лицето му от ума си и отново видя ужасяващия ден, когато той дойде на Итака.

Осемте му галери бяха изплували от утринната мъгла и двеста войни атакуваха брега. Малкият гарнизон от тридесетина бойци се бори смело цял ден, но по мръкване всичките й войници, повечето от които момчета и старци, лежаха мъртви. Телата на тези смели мъже бяха нанизани на колове на плажа, за да ги види Одисей, когато пристигне. Вонята на гниеща плът, която вятърът носеше, бе ужасяваща.

Пиратският главатар заговори отново и Пенелопа отвори очи.

— И Секундос ще ни покаже къде се крие черният дивак — каза той. — Ще го доведа тук и бавно ще му отрежа крайниците. Можеш да го гледаш как страда и да слушаш писъците му.

Едноръкият Биас я защитаваше през целия дълъг ден на атаката, убивайки и ранявайки повече от дузина нашественици, докато накрая, когато всяка надежда бе загубена, се оттегли с нежелание, следвайки категоричната й заповед и стопявайки се в нощта като привидение. Всеки ден чуваше сред пиратите истории за тъмния демон, който убива стражи и хора, бродещи сами из острова. Антиной бе претърсил Итака, но така и не го откри.

Пенелопа бе извлачена в собствения си дворец и просната на пода пред младия пиратски вожд. Той я изрита в лицето и я вдигна за косата. Когато царицата се опита да го удари, Антиной хвана пръстите й и ги изви, докато два от тях не се счупиха. После я удари и я хвърли на пода. Полузамаяна от болка, тя чу студения му глас:

— Аз съм Антиной, син на баща, убит от Одисей. Тук съм, за да диря отмъщение.

— Одисей не е убиец — отвърна Пенелопа и изплю кръв.

— Гнусна лъжа. Той е бил на един кораб с Нестор и Идоменей в морска битка срещу баща ми.

— Трима царе в морска битка? Ах, да — каза тя и се загледа в дългото му ъгловато лице. — Одисей често говореше за нея и сега виждам приликата. Баща ти е бил мъжът, известен като Магарешко лице, нали?

Тогава той я удари отново и й счупи носа, след което я сграбчи за косата и я зашлеви, веднъж, два пъти, три пъти. Накрая тя падна в безсъзнание на пода и се събуди в малка килия.

Сега гледаше критянина Секундос, докато той се приближаваше към нея. От рамото му висеше стар щит. Той изглеждаше изплашен и по плешивата му глава блестеше пот.

Старецът погледна първо към Антиной, а после каза:

— Поздрави, господарке. Тъжно ми е да те виждам толкова принизена.

Тя видя, че погледът му пробягва по осакатените й пръсти, съсирената кръв около очите и устата й. Усмихна се нежно.

— Поздрави, Секундос. Компанията, в която се движиш, е позорна.

— В живота ми има толкова много позор, господарке, че още малко не ми тежи.

Антиной се засмя и избута стария пират встрани. После се обърна към Пенелопа.

— Говориш за позор в мое присъствие, след като се отнесох с теб така добре? Боя се, че трябва да те науча на обноски!

Той вдигна лявата си ръка, за да я удари. В този миг се разнесе съскане и една стрела с черни пера, насочена към главата на пирата, се заби вместо това в рамото му. Антиной извика от болка и залитна назад.

Пенелопа погледна към другия край на залата.

Там, насред портала, облечен като просяк, стоеше Одисей с великия лък Акилина в ръка.

— А сега, жалки копелета — изрева той, — е време да се мре!

Внезапно настъпи тишина. Никой не помръдваше. Одисей спокойно сложи нова стрела и я изстреля. Тя се заби в гърлото на един русокос дивак, който падна мъртъв.

Едва тогава настана хаос. Някои пирати се опитаха да намерят прикритие, други сграбчиха оръжия и се втурнаха срещу царя на Итака, ала един едър чернокос войн с два меча в ръка, застана на пътя им. Той прокара едното острие през гърлото на първия нападател, а после заби другото дълбоко в гърдите на пирата до него.

И други мъже от дегизирания екипаж на Одисей извадиха оръжията си и се втурнаха напред. Царят се затича към дългата трапеза в центъра на залата. Един мъж скочи пред него. Одисей заби рамо в гърдите му, събори го на земята и скочи на масата.

— Аз съм Одисей! — изрева тон. — А вие всички сте мъртви!

Гласът му изтътна като гръмотевица, а думите отекнаха в стените и тавана.

Ахил и екипажът на „Кървавия ястреб“ се биеха яростно пред вратите, принуждавайки пиратите да отстъпят към центъра на залата. Одисей заби стрела в черепа на един висок разбойник. Двама други се покатериха на масата и се затичаха към него. Той размаха Акилина като сопа и го заби в лицето на първия, който падна от масата. После се изви встрани и изрита втория мъж в коляното. Пиратът извика и също падна.

Едно копие прелетя край главата му. Той запрати стрела в гърдите на мъжа, който го беше хвърлил.

Застанал до трона, Антиной прекърши стрелата в рамото си и с вик на болка я извади. Лявата му ръка беше безполезна, с парализирани пръсти. Той извади къс меч и извика:

— Одисей! Гледай как жена ти умира!

Пенелопа се дръпна встрани, когато мечът изсвистя към гърлото й… само за да бъде париран от щита на Секундос. Мечът на стареца също изсвистя, но той бе твърде бавен и Антиной с лекота избегна острието.

— Предателско псе! — изсъска пиратът. — Ти ги доведе тук! Сега можеш да умреш с тях.

Антиной атакува. Секундос блокира с щита си, но пиратът коленичи и мечът му мина под щита, за да се вреже дълбоко в прасеца на стария мъж. Секундос извика и падна. Пиратският главатар се огледа из дългия мегарон. Одисей бе скочил от масата и бе хвърлил лъка си настрана. Сега той се биеше с меч, сечейки яростно наляво и надясно в опит да си проправи път до жена си.

Антиной осъзна, че съотношението на силите се променя. Предимството на изненадата бе помогнало на Одисей и хората му в началото, но сега количеството си казваше думата. В мегарона имаше повече от сто и петдесет пирати. Бойците с Одисей наброяваха само около четиридесет и бавно отстъпваха към големите врати. Ако го нямаше огромният чернокос войн с двата меча, щяха да ги надвият с лекота. Силата му бе ужасяваща. Остриетата му преодоляваха защитата на войните отново и отново и телата им се трупаха около него.

Антиной отново се обърна към Секундос, защото старецът пак го нападаше с високо вдигнат щит и готов за пронизване меч.

Пиратът се засмя.

— Стари глупако, трябваше да се откажеш от морето още преди години. Мускулите ти са слаби, бързината ти я няма, костите ти са чупливи.

Антиной скочи напред и направи лъжливо движение към слабините на Секундос. Старецът спусна щита си, за да блокира удара и младият пират заби меча си над щита, право в гърдите му. Секундос изстена и падна на земята, а щитът издрънча на пода.

В центъра на залата Одисей бе заобиколен от пирати, но той се хвърли сред тях, крещейки проклятия.

— Хванете го жив! — извика Антиной. — Искам го жив!

Внезапно големите врати на мегарона се отвориха с трясък.

През тях се изсипаха още войни, с боен вик на уста:

— Пенелопа! ПЕНЕЛОПА!

Антиной гледаше с ужас, докато още и още бойци нахлуваха в двореца. В центъра им се движеше войн с шлем, който покриваше лицето му, и броня от блестящ бронз. Той разкъса редиците на пиратите, посичайки враг след враг.

В паниката си разбойниците отново започнаха да отстъпват. Някои се разбягаха през страничните врати към покоите на слугите. Други се оттеглиха до трона. Бронзовият войн ги последва неотклонно, а мечът му режеше и убиваше. От острието капеше кръв.

Чернокосият гигант сега вървеше редом с него. Антиной никога не бе виждал такива смъртоносни бойни умения, дори не бе вярвал, че са възможни. Бронзовият войн беше бърз, отскачаше от противниковите остриета, а мечът му се стрелкаше напред и назад с невъзможна точност. Гигантът излъчваше неуязвимост и си проправяше път сред редиците на пиратите като ги разблъскваше, сякаш бяха детски играчки.

Антиной отстъпи, търсейки път за бягство.

После видя, че Одисей е тръгнал към него, а от многобройните драскотини по ръцете и раменете му капе кръв. Набитият крал се хвърли напред, разпръсвайки пиратите на пътя му, право към Антиной.

Пиратският главатар изруга и скочи да го посрещне. Мечовете им иззвънтяха. Лявата ръка на Одисей се стрелна напред и го сграбчи за туниката. После го издърпа към себе си и заби глава в лицето му, като му строши носа. Полуослепен, Антиной се помъчи да се освободи от хватката на по-възрастния мъж. Ала не можеше. Ужасяваща и изгаряща болка избухна в корема и дробовете му. Силите го напуснаха. Звуците на битката отслабнаха в ушите му. Осъзна, че гледа в очите на Одисей и не видя в тях никаква милост.

Мечът в корема му се отдръпна малко… а после се завъртя жестоко.

Агонията беше разкъсваща. Одисей издърпа острието навън заедно с вътрешностите на пиратския главатар. Захвърлен като парцалена кукла, Антиной бе мъртъв още преди тялото му да докосне пода.

Старият Секундос, с посивяло от болка лице, се довлече до Пенелопа. Силите го напускаха, но той стигна до трона и се подпря на него, преди да се свлече на пода.

Извън двореца бягащите пирати бяха посрещнати от залп стрели, а после от атака, водена от Ониакус и двадесетина бойци от „Ксантос“. Трима оцелели успяха да избягат… само за да бъдат посрещнати от огромен еднорък черен мъж. Скачайки напред, Биас промуши първия във врата, а после заби острието си в гърдите на втория. Третият успя да се изплъзне. Ала една стрела с черни пера се заби в гърба му. Той се препъна няколко крачки, а после падна по лице на земята.

Друга група разбойници избяга през страничните врати и се затича към плажа. На огромната галера „Ксантос“ цареше мрак и оцелелите се втурнаха към нея с надежда да заловят кораба. Когато започнаха да се катерят по въжетата обаче, над тях се появиха тъмни фигури и от високата палуба заваля дъжд от стрели. Застанала на кърмата, Андромаха стреляше спокойно заедно с други мъже от кораба, а стрелите й се забиваха в пиратите със студена точност.

В двореца битката бе приключила. Някои от пиратите молеха за милост, но никой не получи такава.

Одисей пусна меча и изтича при жена си, за да коленичи до нея. Бързо развърза ръцете й, хвана обръснатата й глава в дланите си и я целуна по челото. В очите му имаше сълзи.

— Съжалявам. Вината е моя.

Пенелопа се вкопчи в него със здравата си ръка и за миг те постояха в тишина в обятията си, едва способни да повярват, че отново са заедно и в безопасност.

— Знаех, че ще дойдеш, Грозни царю. Голяма глупост от твоя страна — промърмори накрая Пенелопа. Вдигна счупената си ръка и нежно погали лицето му. — Виж се само, целият в драскотини и синини.

Бронзовият войн ги приближи и свали шлема си. Пенелопа погледна нагоре към небесносините му очи.

— Мислех, че на този свят не е останало нищо, което да ме изненада — каза тя, — но ти ми доказа, че греша. Добре дошъл в дома ми, Хеликаон.

После царицата отмести поглед от него към покрития с чужда кръв гигант.

— Аз съм Ахил — каза той.

— Не би могъл да си друг — отвърна тя.

 

 

През следващите три дни мъжете от „Ксантос“ помогнаха на екипажа на Одисей да разчисти телата на пиратите и да подготви погребалните клади. Бежанците се върнаха обратно от скривалищата си сред хълмовете, за да поправят оплячкосаните си домове. Андромаха се присъедини към жените на Итака, докато те чистеха кръвта и мръсотията на пиратите и техните курви от мегарона и съседните помещения.

През това време почти не виждаха Пенелопа, а и Одисей рядко се появяваше.

До вечерта на третия ден дворецът отново бе годен за обитаване. Почистването на домовете успокои духовете, но мнозина бяха изгубили любими хора и из селището витаеше униние. Единственият лечител на Итака бе убит от нападателите и за ранените се грижеха Биас, Ониакус и Андромаха. И тримата имаха малко опит с билките.

Точно преди изгрева на четвъртия ден Пенелопа излезе от покоите си и отиде сред ранените, обвила обръснатата си глава със златен шал. Тя не можеше да помага в работата, защото пръстите й бяха с шини. Ала царицата седна при тях, за да им говори и да почете смелостта им.

Старият Секундос умираше. Пенелопа отиде до леглото му, поставено на слънце. Той бе помолил да го изнесат, за да види Великата зеленина за последен път.

Когато царицата се приближи до леглото му, той се усмихна:

— Твърде стар… и бавен — каза пиратът. — Беше ми време…

— Да — отвърна Пенелопа с нежен глас. — Беше твърде стар, за да спечелиш. Но не и твърде стар, за да спасиш моя живот и този на детето ми.

По устните на стареца се появи лека усмивка.

— Винаги… съм искал да бъда… в някоя от историите на Одисей. — Той погледна нагоре към ясното синьо небе. — Красив ден за… плаване — прошепна пиратът.

Очите й се замъглиха.

— Ти си герой, Секундос. И искрено съжалявам, че говорих за позор, когато се срещнахме.

Старецът се оживи при този комплимент.

— Но ти… си спомни името ми… Това е… голяма чест.

После силите му отслабнаха и той вдигна очи към нея.

— Сега трябва да си вървиш. Искам да… умра… сам. Само аз… и Великата зеленина.

Пенелопа се наведе и го целуна по челото.

— Дано пътуването ти е бързо, а Елисейските поля — приветливи.

Откъм двореца се появи Андромаха.

— Разходи се с мен — каза царицата и се заизкачва по един лек баир. Андромаха видя, че другата жена трепери, а стъпките й са несигурни. Тя пое ръката на Пенелопа и заедно се качиха към върха.

— Още си слаба — каза Андромаха. — Трябва да почиваш.

Пенелопа пое дълбоко въздух.

— Одисей не ме пита, но аз усещам въпросителните очи на всички върху себе си. До един се чудят какви мъчения съм изтърпяла и дали честта ми е накърнена.

— На света няма мъж, който може да отнеме честта ти, а какво остава да я накърни — отвърна Андромаха.

— Красиви думи, като се има предвид, че не ме познаваш. — Смъмрянето бе изказано с нежност.

— Познавам те — каза спокойно Андромаха. — От всичко, което Одисей ми е казвал за теб, и от онова, което видях и чух, откакто съм тук. Всички говорят за обичта си към теб, за уважението и гордостта, които изпитват към своята царица.

Пенелопа не отговори, а я поведе към каменна пейка, обърната към залива. Пиратските кораби бяха изтеглени на брега, както и могъщият „Ксантос“. Двете жени постояха в тишина известно време, а после Андромаха заговори:

— Одисей е добър човек и аз много го харесвам.

Пенелопа въздъхна.

— Той не ме попита какво съм изстрадала. Това ме учудва.

— Не се чуди твърде много — посъветва я другата жена. — Видях Одисей, когато „Ксантос“ пристигна на пиратския остров. Никога не съм виждала толкова измъчен и изплашен мъж през живота си. Боеше се, че те е изгубил. Сега е натъжен от болката ти, но не може да скрие радостта в очите си, че си жива. Не те пита, защото за него има значение единствено това, че си в безопасност и двамата сте заедно.

— Той е сантиментален стар глупак — каза Пенелопа с обич.

Под тях Одисей и Хеликаон излязоха от двореца. Одисей погледна нагоре и им помаха. Царицата вдигна ръка в отговор. Двамата мъже продължиха заедно към брега. Пенелопа погледна към младата жена до себе си и видя как лицето й омекна, докато ги гледаше.

— Е — попита царицата, — защо жената на Хектор пътува из Великата зеленина?

Андромаха й разказа за целта на пътешествието и посещението на Тера с Касандра, но докато говореше, очите й следваха Хеликаон. Пенелопа изпита силна тъга, виждайки обичта в тях.

— Изморена съм — каза тя. — Мисля, че ще се прибера в покоите си.

Андромаха й помогна да се върне в двореца и щом влязоха, царицата я целуна по бузата.

— Въпреки всичко, което се случи, винаги ще си спомням с радост тези последни няколко дни — каза тя. — Достави ми удоволствие да видя Хеликаон и Грозния цар отново заедно, като приятели. И се радвам, че се запознахме, Андромаха.

— Както и аз. Сега виждам защо Одисей те обича толкова.

Пенелопа въздъхна.

— Имахме късмет. Уговорен брак, който ми донесе радост, за каквато никога не съм мечтала. Други нямат такъв късмет. Но любовта трябва да се цени под каквато и форма да се появи. Понякога обаче тя може да доведе и до жестока болка — по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Разбираш ли какво казвам?

Андромаха се изчерви.

— Мисля, че да.

— Когато се прибереш в Троя, предай поздравите ми на Хектор. Винаги съм му се възхищавала. Добър човек, който не изпитва омраза и никога не лъже. Предай му, че Пенелопа му пожелава всичко най-хубаво.

— Ще му предам — отвърна другата жена хладно, но в очите й имаше гняв.

— Не ме разбирай погрешно, мила — продължи царицата. — Не те съдя, но сега, след като поговорихме, те познавам по-добре. Ти не си коварна или капризна и затова пътят, по който вървиш, ще унищожи духа ти. Одисей ми каза за обичта на Хеликаон към теб. Той ми казва всичко.

Гневът на Андромаха се стопи.

— Не зная какво да сторя — прошепна тя.

— Ела вътре. Ще седнем и ще поговорим — покани я Пенелопа.

В покоите на царицата имаше запален огън и те седнаха заедно на един диван. Андромаха й разказа за първата си среща с Хеликаон и за битката в двореца на Приам. Разказа й за Халисия и Декс. Каза на Пенелопа за болестта на Хеликаон и раната, която не искаше да зарасне.

— После, една нощ, треската му отслабна — каза тя.

— И ти беше с него?

— Да. — Андромаха извърна поглед.

— И никой друг?

Младата жена кимна и между тях настана тишина. Пенелопа не я наруши, а остана смълчана в очакване. Накрая Андромаха пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Хектор е добър човек и скъп приятел — каза тя. — Той обича сина ми.

Пенелопа бе шокирана от тези думи, но не го показа. Той обича сина ми.

— Хеликаон знае ли?

— Какво да знае?

— Че той е бащата на детето ти?

Очите на Андромаха се разшириха, когато осъзна какво е издала.

— Не… и не бива! Не може! През целия си живота е бил разкъсван от вина, първо заради майка си, която се е самоубила пред очите му, после защото не е могъл да спаси малкия Дио, а накрая и Халисия. Ако научи, това само ще му причини още страдания!

— Успокой се, Андромаха. Ние сме приятелки. От мен няма да излезе нищо. Няма да кажа дори на Одисей. Обещавам ти. Хектор знае ли?

— Да, казах му веднага — отвърна Андромаха едва чуто. — Но само той и аз знаем, а сега и ти. Жизненоважно е Приам да не научи. Той ще убие Астианакс и мен, а после ще намери и Хеликаон, ако може. Така е по-добре. Това е единственият начин. Но е толкова трудно — прошепна тя.

— О, мила моя, съжалявам за страданието ти. Но трябва да вземеш решение и мисля, че имаш само един избор. Знаеш какъв е той.

Андромаха кимна и от очите й потекоха сълзи. Пенелопа постави ръка на рамото й. Нямаше какво повече да се каже.

 

 

На плажа долу екипажът на Хеликаон товареше провизии.

— Към Седемте хълма ли си тръгнал? — попита Одисей. Хеликаон го погледна, но не отговори. Царят разбра колебанията на приятеля му да говори за плановете си. Въпреки спасяването на Пенелопа, двамата все така бяха на противоположни страни.

— Няма да те предам, момче — каза възрастният мъж. — Знаеш го, нали?

Хеликаон кимна.

— Зная. Лудостта на войната заразява всички ни. Да, там отивам. Какво ще намеря? Живи ли са още хората ми, Одисей?

— Разбира се, че са живи. Боли ме, че изобщо питаш. Когато тази война започна, ги събрах заедно и им казах, че няма да търпя вражди и междуособици. Около тях бродят престъпници и номадски племена. Морето гъмжи от пирати. Имат достатъчно врагове и без да се бият помежду си. Там всичко е наред, Хеликаон, и всички ще те посрещнат като приятел. Предполагам, че търсиш калай?

— Да. Трябва ни всичко, което можем да намерим.

— В Седемте хълма има запаси. Вземи, колкото можеш да носиш.

Докато говореха, Биас дойде при тях. Хеликаон го погледна, спомняйки си омразата в гласа на мъжа последния път, когато се срещнаха.

Дано изгориш, Хеликаон. Заедно с твоя кораб убиец.

Той не погледна Хеликаон, а заговори на Одисей:

— Натоварихме повечето от провизиите, които искаше — докладва старият моряк. — Пиратите обаче не са ни оставили много.

— Утре ще отплаваш до Пилос — каза Одисей — и ще изтъргуваш каквото е нужно с хората на Нестор.

Биас кимна, но не отговори. Тишината се проточи, после той пое дълбоко дъх и се обърна към Хеликаон:

— Няма да взема обратно думите си, Златни, но ти благодаря, че ни се притече на помощ.

После, без да дочака отговор, Биас си тръгна.

— Добър човек, но не прощава лесно — каза Одисей.

Хеликаон сви рамене.

— Прошката не бива да се дава лековато. Как е Пенелопа?

— Тя е силна… много по-силна от мен. Но не искам да говорим за онова, което сигурно е преживяла преди да дойдем. Само като си го представя, ме изпълва ярост, която едва удържам. Ти говореше за лудостта на войната и това нападение над Итака е пример за нея. Синът на Магарешко лице е искал отмъщение, но дори и без подобна причина пиратите стават все по-силни. Докато ние се събираме да унищожим Троя, собствените ни царства остават беззащитни. Когато победим — а ние ще победим, Хеликаон — къде ще се върнем? Боя се, че този конфликт ще ни погълне до един. Тогава няма да има победители и дори съкровищницата на Троя няма да ни осигури достатъчно злато, за да възстановим всичко, което сме изгубили.

Хеликаон погледна стария си приятел. Сега и в косата, и в брадата му имаше повече сребро, отколкото червено, а лицето му бе напрегнато и покрито с бръчки.

— Всичко това е истина, Одисей… ако изключим съкровищницата на Троя. Не съм виждал златото на Приам, но то трябва да е чудовищно много, за да поддържа разходите на тази война. Златото изтича от града всеки ден, за да наема търговци, да подкупва съюзници. А вече съвсем малко влиза в Троя, защото всички напускат. Ако битките продължат още дълго, дори и да завладеете града, няма да намерите нищо ценно.

— И тази мисъл ми мина през ума — кимна Одисей. — Ако това се окаже истина, всички сме обречени на бедност и погром. — Той отново въздъхна и погледна в сините очи на Хеликаон. — Надявам се да не те намеря в Троя, когато завземем града.

— Къде другаде бих могъл да бъда, Одисей? Жената, която обичам, ще е там и аз ще я браня с живота си.

— Страх ме е за теб, момче. — Одисей внезапно изглеждаше разтревожен. — Двамата с Хектор сте най-големите бойци на Троя — каза той с тих глас. — Как мислиш, какво ще стане, когато той научи, че жена му ти е любовница?

Хеликаон се отдръпна ядосано. После раменете му се отпуснаха.

— Толкова ли е очевидно?

— Толкова, при положение че никога не стоите близо един до друг в една стая, нито се поглеждате, когато сте заедно, но пък се прибирате в покоите си почти едновременно. Не след дълго — ако вече не е станало — няма да има и един мъж в екипажа ти, който да не ви подозира.

Одисей положи ръка на рамото на Хеликаон.

— Върни я в Троя и напусни града. Защитавай Севера, дръж отворени търговските маршрути, бий се в морето. Но стой далече от нея, момче, защото иначе се страхувам за бъдещето и на двама ви.