Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (23)

XXI
Доблестни мъже

Зората завари „Ксантос“ все още да си проправя път обратно през тясната Симоент. Хеликаон стоеше на руля и гледаше за знак от Ониакус, застанал на носа. Засилващата се светлина зад тях хвърляше дълбока сянка върху реката отпред и морякът използваше дълъг прът, с който да проверява дълбочината на водата. Напредваха бавно и Хеликаон отдавна се бе отказал от идеята да атакува микенската флотилия преди изгрев.

Опита се да насочи ума си към плановете за предстоящата битка, но мислите му не спираха да се връщат към Андромаха. В момента, в който я бе видял за пръв път толкова отдавна в онази злощастна нощ в Залива на лошия късмет, сърцето му бе попаднало в капан. Дотогава винаги бе казвал на приятелите си, че ще се ожени само по любов. Дотогава обаче не беше имал идея какво представлява любовта. И арогантно бе вярвал, че изборът му за кого да се ожени винаги ще бъде негов. Никога не бе и сънувал, че ще се влюби безнадеждно в толкова недостъпна жена, вече сгодена за най-близкия му приятел. Боговете гледат злобно на такава арогантност, помисли си Хеликаон.

В много отношения последните сто дни се бяха оказали най-щастливите в живота му. „Ксантос“ бе истинският му дом, единственото място, където чувстваше съвършен покой. А това, че го сподели с жената, която обичаше, беше безценно. През тази зима имаше моменти, докато плаваха от остров на остров, в добро или лошо време, когато гледаше Андромаха, седнала на носа и загледана в морето, или разхождаща се като огненокоса богиня сред гребците, за да им раздава вода, или коленичила до мачтата и стиснала здраво обезопасителното въже, докато корабът се носеше из дивото море. И в тези моменти той имаше чувството, че никога не е бил по-щастлив. Тя бе неговата северна звезда, фиксираната точка, около която се въртеше светът му. Докато неговото или нейното сърце биеше, Хеликаон вярваше, че винаги ще споделят една съдба.

Не беше очаквал да я изгуби така внезапно тази нощ, да я гледа как си заминава, вървейки редом с една от каруците и да се стопява в мрака, в опасно пътуване към обсадения град. Тя бе направила избора си и той беше да остане със сина на Хектор. Не погледна назад. И Хеликаон не го очакваше от нея.

Докато слънцето се издигаше, лъч светлина прониза мъглата и озари корабите от троянската флотилия, които чакаха в устието на река Симоент. Сякаш се бяха озовали в безветрие, със свити платна и отпуснати на греблата си гребци, които чакаха нещо да се случи. „Водим най-великата война, която този свят някога е виждал“ — помисли Хеликаон — „и в бъдещето ни най-вероятно се крият само смърт и разруха, а ти си мислиш за жената, която обичаш, вместо да правиш планове за битката. Ако това причинява любовта на хората, може би сме по-добре без нея.“

После се усмихна на себе си. „Но всъщност не го вярвам“, помисли си.

Предаде руля на един от моряците и отиде при Ониакус на централната палуба.

— Събери капитаните на троянските кораби — каза му той. — Имаме много за обсъждане.

— Ще им кажа да дойдат, Златни — отвърна Ониакус. Обърна се, но после се върна колебливо. — Мълви се, че сега и някои от микенските кораби имат огнехвъргачи.

Хеликаон се засмя.

— Най-накрая добри новини! — каза той. Ониакус изглеждаше шашнат. — Те нямат опит, трупан в битки, нито са се упражнявали — обясни Хеликаон. — Ние знаем колко са опасни топките нефтар и боравим с тях с огромно внимание. В разгара на битката микенците вероятно ще причинят повече поражения едни на други, отколкото на нашите кораби. Това са добри новини. Само почакай и ще видиш, приятелю.

Мина известно време, докато капитаните на осемнадесетте троянски кораба се съберат. По-малките галери се приближиха до „Ксантос“, докато не стана възможно да се прескочи от кораб на кораб, понякога дори през няколко, докато стигнат до палубата на голямата галера. Когато видя струпването на кораби, люшкащи се един до друг, в ума на Хеликаон се зароди нов план.

Накрая всички капитани се събраха на централната палуба на „Ксантос“. Хеликаон познаваше тези мъже и изпита гордост. Те бяха доблестни войни и опитни моряци. Изглеждаха изнервени от дългия принудителен престой в залива. Всеки бе нетърпелив за действие, но най-ентусиазиран беше кариецът Хромис, господар на „Артемисия“ — един от най-бързите кораби в троянската флотилия, макар и най-малкият. Хромис беше червендалест и едър мъж, който стоеше пред останалите с ръце на хълбоците.

— Тук сме деветнадесет — каза Хеликаон и се огледа. — Имаме ли точни данни колко са корабите на Менадос?

— Повече от петдесет — каза Хромис. — До сега половината от тях патрулираха брега в Залива на Херкулес. След пристигането на „Ксантос“ Менадос им нареди да дойдат в Хелеспонт. Превъзхождат ни с много, но той ще очаква да ни изведеш скоро, господарю.

— Неговите очаквания са съществени за плана ми — каза Хеликаон замислено. — Колко от корабите ви имат огнехвъргачи?

— „Наяда“ и „Щитът на Илиос“ — отвърна млад мъж с черни очи, който куцаше силно.

— И какъв опит имате с употребата им, Акамас?

— Никакъв в битка, господарю. Но много от хората ми на „Щита“ и екипажът на „Наяда“ прекараха дългите дни в мятане на празни глинени топки по цели. Нямахме какво друго да правим — добави капитанът с тъжна усмивка. — Екипажите ни станаха много опитни в това да се целят в другите кораби.

Повечето от капитаните се усмихнаха и се чу смях.

— Някой от вас виждал ли е кораб, подпален с нефтар? — попита Хеликаон със студен глас и сурово изражение.

Всички поклатиха глави. Той кимна.

— Така си и мислех. Трябва да разберете и да накарате екипажите си да разберат, че щом топка с нефтар удари кораб и се счупи, този кораб е обречен, все едно вече е на дъното на Великата зеленина. Не чакайте огнените стрели. Целият екипаж трябва да напусне галерата без колебание. Ясно ли е това?

Той ги огледа, а свирепите му сини очи се впиваха във всеки, докато мъжете не потвърдиха с кимване.

— Добре. И въпреки че вярвам на това, което казваш, Акамас, ще поставя някои от моите моряци, които имат боен опит, на „Наяда“ и „Щитът на Илиос“, за да дават съвети и да помагат с нефтара. Не се обиждайте. Не се съмнявайте, че ни очаква жесток сблъсък. Трябва да разпределим уменията си там, където са най-необходими. А ние имаме допълнителни моряци от „Бореас“, които ще запълнят всякакви липси по вашите кораби, ако има такива.

— „Артемисия“ може и да не разполага с огнехвъргачи, Златни — каза Хромис нетърпеливо, — но е по-бърза от другите по-големи кораби. Можем да размотаваме микенците безкрайно, ако наредиш.

— Скоростта е жизненоважна — отвърна Хеликаон. — Но обикновено при бягство от битка, а не когато отиваш към нея.

Другите капитани се засмяха, а Хромис се изчерви, че го правят на глупак.

— Не ти се подигравам — каза Хеликаон. — Отредил съм роля и на „Артемисия“, и тя е много важна. Ще са ми нужни цялата скорост и подвижност на кораба ти.

Хромис се ухили и се огледа наоколо, горд, че е избран.

— И кога ще атакуваме, Златни? — попита той. — Колкото по-рано се измъкнем във Великата зеленина, толкова по-бързо ще можем да отвърнем на удара и да поразим врага в Залива на Херкулес.

— Няма да атакуваме — отвърна Хеликаон. — Ще изчакаме микенците да нападнат нас.

Другият капитан изсумтя.

— Но как можем да сме сигурни, че ще го сторят? Досега нямаха проблем просто да ни държат в залива като… като раци в мрежа.

— Ти самият изтъкна колко много неща са се променили с пристигането на „Ксантос“ — каза Хеликаон. Огледа другите троянски капитани. — Трябва да бъдем търпеливи. Нещо, което микенците не могат. Те са нетърпелив и агресивен народ и ние ще използваме това срещу тях. А планът ми не е просто да се промъкнем край Менадос, а после да бягаме. Планирам да унищожа цялата му флотилия.

 

 

Денят мина болезнено бавно сред водите на Хелеспонт, а когато слънцето се заспуска по небето, все още нямаше и знак, че „Ксантос“ и троянските кораби планират да си пробият път извън залива. Менадос се принуди да спре да кръстосва палубата на „Алектруон“. Седна на капитанския си стол и си придаде вид на спокойна увереност. В главата си обаче крещеше от гняв към коварния Хеликаон и нуждата да отплава в залива и да разбие „Ксантос“ на малки парченца. Капитаните му искаха да последват омразната галера, но той отказа да им разреши това след мръкване.

Всичките му петдесет и пет останали кораба сега бяха в морето и или се струпваха около изхода от залива, или патрулираха пролива. Гребците бяха изморени и той нареди да работят на смени, като във всеки момент гребат само половината мъже. Винаги беше трудно да се намерят гребци. Всеки мъж който можеше да си позволи войнишка броня и оръжия, предпочиташе да се бие на бойното поле, вместо да търпи жегата и вонята на пейките с греблата. Някои от капитаните на корабите използваха роби. Но окованите роби не работеха толкова здраво, колкото свободните хора и „Алектруон“ имаше екипаж, изцяло съставен от микенски войни, горди да бъдат на най-добрия кораб в микенската флотилия.

Когато и светлината на втория ден започна да се стапя, от една от галерите, най-близо до Носа на приливите, се разнесе вик. Един кораб се опитваше да пробие блокадата. С нарастваща възбуда Менадос изпрати „Алектруон“ и четирите най-близки галери да го пресрещнат. Нареди им да застанат на пътя му, но засега да не влизат в битка.

Взрян в мрака, той скоро успя сам да види натрапника. Не беше „Ксантос“, а по-малък кораб с тъмно платно, на което имаше пълна бяла луна. Той спря до брега, опасно близо до скалите на носа, рискувайки да използва платното, за да спечели още скорост.

— Не е „Ксантос“ — каза синът на сестра му с разочарование в гласа. — Но може би използват малък кораб, за да измъкнат царското семейство от Троя?

— Да, това би изисквало много малка галера — каза Менадос саркастично. А и Приам никога не би напуснал града и съкровището си, добави той наум.

Малката галера пореше водите, все по-близо до микенските кораби, а после внезапно платното й се сви, а гребците поеха контрола над кораба, само след секунди обърнаха и поеха отново към залива.

— Не ги следвайте! — нареди адмиралът и сигналите бързо преминаха от кораб на кораб. Микенските съдове се отдръпнаха бавно и както му се стори — с нежелание.

„Какво крои Хеликаон“ — зачуди се той — „Дали ситуацията беше такава, каквато изглеждаше? Един кораб, опитал се да избяга? Или друга огнена галера?“ Не, Златният не би приложил един и същи номер два пъти. Адмиралът отново започна да кръстосва палубата, а екипажът го гледаше нервно.

Накрая той стигна до извод, че ако Хеликаон успееше отново да се промъкне край него в две последователни нощи, и Менадос, и офицерите му щяха да умрат в агония от ръката на Агамемнон. Не можеше да си позволи да допусне дори един кораб извън залива. Нощта отново бе озарена от голяма луна, така че беше длъжен да очаква отново да опитат.

— Няма да има почивка за екипажите! — обърна се към офицерите той. — Тази нощ всички кораби ще патрулират!

 

 

Хеликаон се събуди преди съмване, когато светлината бе още само розово сияние на изток. Беше спал дълбоко. Предната нощ постави два кораба на изхода на залива, за да бдят на стража. Останалите екипажи се наспаха добре и щяха да са свежи за предстоящия ден.

Той видя една троянска галера да се носи към тях откъм носа, където капитанът й бе получил информацията за микенската флотилия от наблюдателите, разположени там.

— Патрулирали са цяла нощ! — извика със злобна усмивка капитанът на Хеликаон. — Гребците им са изтощени като кучета!

Ониакус се ухили широко и погледна господаря си.

— Изморени екипажи и изморени капитани — каза той.

Хеликаон кимна.

— А изморените хора взимат лоши решения — отвърна той. — Време е „Артемисия“ да ги примами вътре.

За втори път видя как галерата на Хромис се насочва енергично към микенската флотилия. Беше впечатлен от уменията на капитана и екипажа му. „Хромис може и да е самохвалко, помисли си той, но с право се гордее с кораба и хората си. Дано Посейдон ги пази.“

Екипажът на „Ксантос“ се готвеше усърдно за битка. Глинените топки с нефтар — всяка, голяма колкото човешка глава — се изнасяха внимателно от склада до покритите със слама кошове край огнехвъргачите. Около самите съоръжения имаше мъже, които ги чистеха и проверяваха. Специално подготвените стрели и мангали се намираха на централната палуба, далече от нефтара. Всеки моряк носеше кожен нагръдник, меч, лък и колчан със стрели. Раздадоха храна — хляб и сирене.

Докато светлината се усилваше, Хеликаон нареди на малката си флотилия да се нареди в две редици, насочени на север, далече назад от устието на залива. „Ксантос“ се намираше отпред и в средата. „Мечът на Илиос“ и „Наяда“, които също имаха огнехвъргачи, разположи близо до двата края на предната редица. Двата кораба, които цяла нощ бяха бдели, останаха отзад, в сравнителна безопасност.

Хеликаон си сложи бронзовия нагръдник и прибра два меча с листовидни остриета в ножниците на гърба си. Остави шлема си наблизо. После се обърна към втория си офицер:

— Днес ти си на руля, Ониакус. Наясно ли си със стратегията ни?

— Да, Златни — отвърна морякът. После се поколеба. — Никога досега не сме губили морска битка — добави с тревога в очите. — А аз ще последвам решенията ти без колебание, както винаги. Но вече сме в капана на този залив, като мишка в кана, и ми се струва, че в момента се опитваш да примамиш в същата кана и котка.

Хеликаон се засмя и веселието му се разнесе над водата, карайки моряците наоколо да се усмихнат, което освободи малко напрежението.

— Истина е, че тук сме в капан — отвърна той. — Но мишката е в безопасност само в каната си. Превъзхождат ни числено, Ониакус. Не можем да си позволим да се изправим срещу микенците в открито море. Ще ни потопят или запалят, или пленят, всички до един. Така че трябва да ги примамим в залива, където ще имаме предимство. Те са били в морето седмици наред. Изнервени са и са отегчени, а сега са и изтощени. Всеки микенски капитан иска честта да потопи или залови „Ксантос“. Особено Менадос. Оставих го да живее, нали си спомняш? Едва ли някога ще ми прости това.

Ониакус се почеса по къдравата глава.

— Тогава нека се надяваме да лапнат стръвта на „Артемисия“.

Хеликаон сви рамене.

— Или ще я лапнат, или няма. Ако не го направят, пак ще ни атакуват преди обяд. Те са микенци. Няма да могат да устоят на изкушението.

 

 

Чакането им се стори дълго, но накрая смелата „Артемисия“ се появи в далечината иззад носа, тласкана от северния вятър. Хеликаон гледаше, докато галерата на Хромис се спусна към центъра на залива и чакащите кораби. Беше очевидно, че са я атакували. От гредите й стърчаха стрели. Корабът се приближи до „Ксантос“ и Хеликаон погледна надолу. Видя ранени, но никой не изглеждаше в опасност.

— Размина ни се на косъм, Златни — извика едрият Хромис. — Но се боя, че не лапнаха.

— Заеми мястото си, капитане — каза Хеликаон и погледна на север към Хелеспонт. — Изглежда си сгрешил.

Иззад носа се появи микенската флотилия — десетки кораби, чиито гребла биеха водата в строй. Докато екипажите в Залива на Троя ги наблюдаваха, вражеските галери се наредиха във формация за атака. Хеликаон се усмихна, когато видя, че предната линия е широка дванадесет кораба. Те бяха добре разположени, така че да има много място за греблата.

— Дванадесет — каза Ониакус и се ухили. — Точно както ти каза.

— Менадос не е моряк — обясни Хеликаон. — Той е един от последователите на Агамемнон. Повишиха го в командир на флотилия след успеха му на бойното поле, така че той не познава Залива на Троя. Нито, както изглежда, го познават капитаните му.

Реките Симоент и Скамандър се вливаха в Залива от изток и юг, носейки наноси от по-горните земи. През изминалите години водите ставаха все по-плитки и от двете страни на залива имаше скрити плитчини. Капитаните, които познаваха тези води, внимателно преминаваха през средата на залива, за да избегнат опасността.

Устието на залива бе широко, но бързо се стесняваше. През него можеха да влязат не повече от осем кораба един до друг. Дванадесетте галери на Менадос щяха да се струпат в централния канал, където Хеликаон се надяваше, че ще оплетат греблата си и сами ще нарушат формацията си. Ако атакуващите галери започнеха да се въртят и да откриват страните си, „Ксантос“ можеше да използва своя таран.

Таранирането бе опасна и трудна маневра. Само много опитен екипаж и капитан със способност за съвършена оценка на ситуацията можеха да разчитат на успех. В момента на удара тараниращият кораб трябваше да се движи с точно определена скорост. Ако беше твърде бавна, врагът можеше да отстъпи. Ако беше твърде бърза — таранът щеше да навлезе толкова дълбоко в корпуса на противника, че щеше да заседне там, оставяйки нападателя уязвим за атаки от страна на други галери.

Калкеус бе екипирал „Ксантос“ с таран с тъп връх, покрит с бронз, който се движеше точно под повърхността на водата. Целта му не беше да пронизва корпуса на противника, а да нанесе такъв удар, че всички греди около него да се разхлабят.

— Какво чакаме? — обърна се един от гребците към Ониакус с шумен шепот. Сутринта преваляваше и слънцето се издигаше високо, ала нито една от флотилиите не бе помръднала.

Хеликаон го чу и отговори:

— Чакаме Косата — после добави към Ониакус: — Днес северният вятър е наш приятел. Може би Менадос мисли, че е на негова страна, но греши.

Силният северняк, който свистеше през Троя през по-голямата част от годината, беше почти толкова предвидим, колкото и изгревът. Лек ветрец сутринта, който се засилваше с издигането на слънцето. След обяд Косата вледеняваше до кости, а после отмираше със спускането на нощта.

Хеликаон погледна нагоре към Троя, която се издигаше над него от дясно. Златните стени блестяха спокойно на слънцето и от залива бе невъзможно да се види, че в основите им се води война. Той забелязваше движение в Долния град, защото се вдигаше прах, и чуваше далечни викове, но от това разстояние те звучаха като кротки крясъци на морски птици. Единственият белег на войната бе димът от двете погребални клади — една на запад от града и една на юг, в равнината на Скамандър.

Той се обърна към вражеската флотилия и най-накрая почувства режещия вятър в лицето си. Вдигна меч и моряците се затичаха към позициите си, когато извика:

— Греблата на четири!

Гребците издърпаха греблата и „Ксантос“ скочи напред, а троянците го последваха. Пред тях, в устието на залива, микенските галери видяха предизвикателството и атакуваха.

Щом вражеските гребци набраха скорост и двете флотилии се приближаваха стремително една към друга, Хеликаон вдигна двете си ръце във въздуха и ги свали рязко.

— Обърни греблата — извика той. Силните гребци се напрегнаха и започнаха да гребат обратно. Троянската флотилия рязко забави ход, сякаш командирът им се бе изплашил от сблъсъка. Виждайки това, микенците удвоиха скоростта си, изкушени да влязат още по-навътре в залива. За известно време запазиха съвършената си формация.

После, пред присвитите очи на Хеликаон, корабите в двата края на редицата се натъкнаха на плитчините и изгубиха ритъм, блъскайки се в галерите до тях, а изморените им гребци оплетоха греблата си. Без да забележат това, онези в центъра на линията продължиха да напредват през стесняващия се канал. Хеликаон даде заповед за повторна атака и троянската флотилия се засили отново. Най-накрая офицерите на „Алектруон“ осъзнаха, че корабите в двата края на линията са безпомощно заседнали в плитката вода с преплетени гребла. Разнесоха се заповеди за забавяне, но дотогава втората и третата линия от галери, които гребяха здраво, за да влязат по-скоро в битка, не можеха да спрат, тласкани от Косата. Бързо движещите се галери започнаха да се блъскат в собствените си другари.

Хеликаон видя как един кораб във втората редица се удари в кърмата на „Алектруон“ и го накара да се обърне. Страната на микенската галера се откри пред „Ксантос“.

— Скорост за тараниране! — извика той.

„Алектруон“ все още се движеше напред, а носът му се носеше безпомощно надясно, когато Златният кораб го удари. Само миг преди удара, Хеликаон извика:

— Обърни греблата!

И дисциплинираните гребци отново се справиха съвършено със задачата.

Двата кораба се сблъскаха със звук, който бе като гръмотевицата на Зевс. „Ксантос“ таранира целта си точно под кърмата, а после се отдръпна. И на двата кораба моряците чакаха на предните палуби с въжета и куки, мечове и щитове. Но мнозина бяха съборени от удара, а с отстъпването на „Ксантос“, докато някой успее да скочи, между двете галери вече имаше твърде много разстояние. Хеликаон усети хладната тръпка на триумфа. Той знаеше, че „Алектруон“ е обречен. В момента на сблъсъка бе усетил фаталното поддаване в другия кораб, когато гредите под водата се разхлабиха.

На борда на микенските галери избухна паника. Гордият им само допреди миг водач започна да се накланя на една страна, а корабите от двете страни на флотилията газеха в плитката вода и гъстата кал. Носеха се ядосани викове и проклятия, докато паникьосаните екипажи се обвиняваха един друг за бедата си. После, както и Хеликаон бе очаквал, пуснаха в действие огнехвъргачите си.

Той нареди на флотилията да отстъпи възможно най-бързо. Някои от летящите глинени топки цопнаха във водата близо до троянските кораби, но нито едно от вражеските съоръжения нямаше обхвата на „Ксантос“. Хеликаон инструктира моряците, управляващи неговите огнехвъргачи, да застанат в готовност.

Ала се оказа, че от тях няма нужда.

Докато троянските и дарданските екипажи маневрираха, две от топките нефтар, запратени от микенските галери, удариха други кораби от собствената им флотилия. Хеликаон бързо нареди на стрелците си да се прицелят с огнените стрели в двата поразени кораба. И двете галери лумнаха в пламъци. Корпусите им бяха покрити със смола и огньовете се разпръснаха из флотилията с чудовищна скорост. Моряците скачаха във водите на залива, част от тях само за да открият, че не могат дори да се гмурнат, заради лепкавата кал.

Не след дълго цялата микенска флотилия бе обхваната от пламъци, защото огънят достигна топките нефтар на останалите кораби и мангалите им се преобърнаха. Моряците, оказали се сред горящите галери, умряха с писъци. Още мнозина загинаха, когато доплуваха в обсега на троянските стрели. Други доплуваха до брега на Носа на приливите, където щяха да бъдат избити от троянските войници. Неколцина успяха да стигнат до източния бряг на залива, където ги чакаха собствените им армии.

От далечината се разнесоха радостни възгласи и Хеликаон погледна към стените на Троя, където се бяха струпали тълпи и гледаха с радост унищожаването на вражеската флотилия. Той нареди два от корабите му да приберат оцелели за разпит, а после се върна на задната палуба.

Ониакус поклати невярващо глава. Лицето му беше пребледняло.

— Изгубиха повече от петдесет кораба и стотици мъже, а ние имаме само трима моряци с рани от стрели — каза той, очевидно едва успяващ да повярва в станалото. Вдигна поглед към Хеликаон. — Много микенски кораби са управлявани от роби, оковани за греблата. Ужасяваща смърт.

Хеликаон знаеше, че морякът си спомня събитията в Залива на сините сови, когато се бе опитал да го разубеди да стори същото с микенските пирати.

— Не бих искал роби да умират по този начин — отвърна той. — Войната превръща всички ни в диваци. Това не е победа, с която човек да се гордее. Онези микенци и робите им бяха обречени на смърт от незнанието, арогантността и нетърпението си.

— „Алектруон“ е прокълнато име — каза Ониакус.

Хеликаон кимна.

— Така е. Агамемнон едва ли ще ядоса Посейдон, като построи нов. Имаме само един проблем.

— Какъв, господарю?

— Трябва да излезем от залива преди Агамемнон да успее да прати друга флотилия от Имброс или Залива на Херкулес, а пътят ни е блокиран — Хеликаон изруга. — Онези кораби може да горят и до мръкване.

— Въпреки че нефтарът гори свирепо, открихме, че изгаря бързо — извика им Акамас, капитанът на „Щита на Илиос“. — Тогава, Златни, ще откриеш, че Щитът и другите кораби могат да идат там, където „Ксантос“ не може.

Докато чакаше огньовете да угаснат, Хеликаон разпита някои от микенците, които екипажите му бяха измъкнали от залива. Повечето бяха прости моряци, които не знаеха нищо. Те бяха убити и хвърлени обратно във водата. Бяха спасили и един офицер, но той умря от изгарянията си, преди да им каже нещо важно.

Слънцето потъваше на запад по времето, когато „Артемисия“ тръгна за последен път към микенската флотилия. Използвайки греблата си, за да отблъсва останките, екипажът на кораба отвори тесен канал през димящата маса от почернели греди, като по пътя си откриваше и прочистваше подводни опасности. Един по един я последваха първо по-малките кораби, а след това и по-големите, като всеки разширяваше пътя към изхода на залива.

Накрая два от тях — „Наяда“ и „Делфин“, се върнаха. Екипажът на „Ксантос“ хвърли въжета и двата троянски кораба изтеглиха огромната бирема бавно през канала, отворен от другите. Моряците на „Ксантос“ гледаха мълчаливо, докато се носеха край корпусите на призрачните кораби, по които се виждаха стотици овъглени трупове. Някои от изгорелите и почернели от сажди моряци все още стояха изправени, застинали в мига на смъртта си. Повечето бяха умрели, оковани за пейките, със сгърчени от ужасната горещина тела. Много от мъжете на „Ксантос“ извърнаха очи, ужасени от сцената. На места микенските кораби още димяха и вонята бе отвратителна.

Мина много време, преди бягащите кораби да достигнат открито море и свеж въздух. След това, докато слънцето докосваше хоризонта, „Ксантос“ и малката му флотилия се понесоха през Хелеспонта към безопасността на Великата зеленина.

 

 

Андромаха стоеше, както бе стояла през по-голямата част от деня, на западната стена на Троя, наблюдавайки събитията в залива долу. Тя не се присъедини към възгласите около нея, докато микенската флотилия гореше. Вместо това стоеше застинала и смълчана, изплашена, че ако си отвори устата, ще се разплаче. В сърцето си казваше последно сбогом на мъжа, когото обичаше повече от всеки друг. Докато денят захладняваше, тълпите около нея се върнаха по домовете си или в казармите, но Андромаха не помръдна, докато на стената не останаха само тя и четиримата й стражи.

Нощното й пътешествие към града се бе оказало спокойно. Малкият керван прекоси равнината на Симоент, а после мина под северния склон на платото, на което се издигаше Троя. Докато приближаваха, Андромаха виждаше светлини високо над себе си. Това бяха прозорците на покоите на царицата, които гледаха на север над високата скала. Под скалната стена едва ли имаше разположени войници. Но когато достигнаха подножието на североизточния бастион, съгледвачите избързаха, за да проверят дали пътят към Дарданската порта е чист. Останалите чакаха в мрака, осъзнавайки, че им остават само няколко крачки, но тези няколко крачки са най-опасните. Ако войските на Агамемнон бяха достигнали Портата, всичко беше изгубено. Сякаш мина цяла епоха, докато съгледвачите се върнат, за да съобщят, че пътят все още е отворен. Магаретата се прокраднаха в безопасност в града.

Срещата на Андромаха с Астианакс бе много щастлива. Когато прегърна момчето — топло, сънено и изненадано, че са го събудили посред нощ — тя видя и друго дете — русокосо и с бяло лице, което стоеше в ъгъла на стаята, облечено в нощна премяна. Все така хванала сина си, Андромаха коленичи и се усмихна.

— Декс? — попита нежно и малкото момче кимна глуповато. Тя видя, че по лицето му има засъхнали сълзи, все едно е заспало разплакано. Обви ръка около рамото му и го прегърна. — Аз съм Андромаха — прошепна в ухото му — и ще се грижа за теб, ако искаш. Би ли желал да останеш тук с Астианакс и мен?

Отдръпна се и погледна в тъмните му очи. То каза нещо, но с толкова тих глас, че не можа да го чуе. Тя се приближи отново и помоли:

— Повтори това, Декс.

Малкото момче прошепна:

— Къде е Слънчевата жена? Не мога да я намеря.

Сега, застанала на западната стена, тя гледаше, докато димната завеса, надвиснала над флотилията от мъртви кораби, се стапя под ударите на северния вятър. Андромаха осъзна, че и мъглата, която правеше мислите й през последните дни неясни — мъгла, породена от противоречиви емоции, страх и изтощение — също се е разпръснала. Радваше се отново да е в Троя, където й беше мястото, със сина й и неговия малък братовчед сирак. Сега не беше ничия любовница, ничия дъщеря и ничия съпруга. Ако всички трябваше да умрат, както се опасяваше, че ще стане, щяха да умрат заедно. А тя щеше да защитава децата до последно и да загине с тях.

Изчака, докато „Ксантос“ достигна изхода на залива, вдигна ръка в невидимо сбогуване и изпита истински покой за пръв път от дни насам. После слезе от стената и тръгна към двореца — нейния дом.