Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (15)

XIII
Селянинът и принцовете

Никой от жителите на Троя не помнеше по-сурова зима. Бурите, идващи от север, донесоха леден дъжд, а после, за всеобща изненада — сняг. По прозорците и стените се образуваха ледени висулки, а в полята на север от града много овце, хванати в капан от виелиците, измръзнаха до смърт. Бурите бушуваха в продължение на двадесет дни и дори когато отминаха, пътищата останаха блокирани.

В Долния град сред населението на по-бедните квартали имаше жертви. Цената на храната се вдигна тревожно много, докато лошото време и слуховете за войната караха множеството търговски кервани, идващи от изток, да заобикалят града. Приам нареди всички складове за жито да въведат дажби и в Троя започна да се заражда недоволство.

Дори в най-лошите дни на зимата хората не спираха да напускат града, защото от юг неизменно идваха лоши новини. Хектор спечели три битки, но превъзхождащия го по численост враг го принуди да отстъпи до Тива в полите на Плакос, а сега и този град беше обсаден.

На север микенската атака върху Дарданос бе отблъсната от генерал Банокъл и неговите тракийци, подпомогнати от отряд наемници, водени от Тудалияс — прогонения син на хитския император. Битката обаче бе спечелена на косъм. Ако флотата на нашественика не бе попаднала в буря, защитниците щяха да паднат. Само една трета от корабите успяха да прекосят бързеите, Вражеската армия намаля до четири хиляди мъже, а не дванадесетте хиляди, които иначе щяха да слязат на брега.

Един зимен ден царският син Антифон излезе от дома си в Долния град и прекоси заледените и почти изоставени улици към горните квартали. Духаше свиреп вятър и дори наметалото от овча кожа не можеше да задържи студа на разстояние от костите му.

Той прекоси Скейската порта и се заизкачва по каменното стълбище, водещо към южната стена. Докато се катереше, си спомни дългите дни боледуване, последвали обсадата на двореца преди четири години. Пронизан почти до смърт, той се бореше да оцелее и да изгуби малко от пословичното си тегло, като катереше стълбите към стената отново и отново. Първия път се опита да покори северната част, където великата стена бе най-ниска. Мислеше си, че ще припадне от болка и изтощение. Но през последвалите месеци силата му нарасна и сега — въпреки че все още тежеше колкото двама мъже — бе силен като всеки троянски войн.

Нямаше представа защо брат му Политес иска да се срещнат на Великата кула на Илион. Антифон не се бе качвал там от дете. Приам му забрани.

— Покривът ще се срути под тежестта ти, момче — каза той, — и за инженерите ще е кошмар да го поправят.

На южната стена над Скейската порта Антифон се спря за момент, после отвори дъбовата врата, водеща към Великата кула, и влезе в мрака. Там изчака, докато очите му се нагодят. Стъпалата, оформени около вътрешната стена, се издигаха отляво.

Когато най-накрая излезе на дървения покрив, вятърът го удари като брадва. Четиримата стражи, които стояха в ъглите на кулата, се бяха увили в наметалата си и търпеливо го понасяха. Политес също бе скрил слабото си тяло под тежко наметало, а над оредяващата си коса бе надянал шапка от овча кожа. Той дотича до брат си, блъскан от северния вятър.

— Благодаря ти, че дойде, братко — каза той, въпреки че половината от думите му бяха отнесени още с излизането си от устата му. — Добре ли си?

— Нека оставим въпросите за здравето за някое по-удобно време — извика Антифон. — Какво правим тук?

— Както обикновено, търся съвета ти, братко. — Политес постави ръка на рамото на брат си и го избута до ръба, гледащ към Долния град и залива. Широката стена предлагаше известно убежище за долната част на тялото му, но въпреки това Антифон едва успяваше да си поеме дъх заради вятъра. Той постави длан върху устата си, за да може да диша.

— Баща ни отново иска да ме направи на глупак — каза Политес до ухото му. — Вчера ме призова и ми каза, че ме прави свой стратег, за да планирам отбраната на Троя. Прекарах наистина безсънна нощ, братко.

Антифон кимна.

— А защо сме на Великата кула? — попита той задъхано.

— Оттук се вижда цяла Троя, околностите, откъде ще дойдат нашествениците и можем да планираме защита.

Антифон изсумтя. Той хвана костеливата ръка на брат си и го издърпа до вратата на върха на стълбището.

— Ела с мен, Политес!

Без да си направи труда да види дали брат му го следва, той се заспуска надолу в тъмната и милостиво неветровита кула, докато не стигна до стената. Когато се озова на светло, Антифон се спусна и по стълбите, слизащи от стената.

Когато стигна улицата, той извика един от стражите.

— Искам колесница.

Мъжът кимна и изтича към двореца.

Антифон излезе през Скейската порта. Чак тогава, когато вече бе в Долния град, се обърна, за да види брат си.

— Ако искаме да защитим града, трябва да мислим като нашественика — каза едрият принц. — Не можем да разсъждаваме като Агамемнон, докато стоим на върха на Великата кула. Трябва да идем там, където ще бъде той, да видим онова, което той ще види.

Политес кимна, а на лицето му се появи покруса.

— Прав си. Не съм добър в тези разсъждения. Затова и ме избра татко. За да ме направи за смях. Както на Сватбените игри на Хектор.

Антифон поклати глава.

— Не мислиш внимателно, братко. Истина е, че в миналото Приам ни правеше на глупаци. Назначи ме за Капитан на Коня, когато бях толкова колосално дебел, че можех да счупя гърба дори на някой от безсмъртните жребци на Посейдон. Но сега той знае какво прави. Когато микенците дойдат, трябва да сме готови. Напролет ще са по бреговете ни. Може да имаме само дни, преди да видим корабите им. Царят не те е избрал, за да те направи за смях. Избрал те е, защото мисли, че си правилният човек за задачата. Трябва да го разбереш.

— Въпреки Игрите?

— Заради Игрите, братко. Игрите бяха важни за него. Той искаше Агамемнон и сбирщината му боклучави царе да видят колко организирани са троянците. Вярваше, че можеш да се справиш. И ти го накара да се гордее с теб. Успя да организираш хиляди хора на правилните събития в правилните дни и правилното време. Всички бяха нахранени и настанени. Това беше голям успех. По онова време явно си бил твърде напрегнат, за да го забележиш.

— Имаше няколко стълкновения — каза Политес, поуспокоен донякъде от похвалата.

— Имаше повече от няколко стълкновения — засмя се Антифон. — Самият аз видях двадесетина. Но Игрите не бяха нарушени и всички си отидоха у дома доволни. Освен цар Ейоней. — Той сви рамене. — И двамата мъже, умрели в състезанията с колесници. И критянинът, когото Ахил уби с един удар. — Той се засмя отново и потупа брат си по гърба.

— Не мога да го видя — каза Политес нещастно. — Вчера се срещнах с генералите Лукан и Тирсит. Говореха на език, който не разбирам.

Антифон се изкикоти.

— Войниците обичат да говорят на своя си таен език.

Колесницата се появи с тракане и мина през портала. Едрият принц освободи колесничаря и пое юздите.

— Ела, Политес. Нека се разходим.

Брат му се качи. Антифон стисна юздите и колесницата потегли през Долния град и плетеницата от улици и алеи под великите стени. Когато преодоляха защитния ров, той подкара през леко неравния път, прекосяващ покритата със сняг равнина на Скамандър, докато не достигнаха реката. Тя бе придошла — нещо типично за зимата — и водата беше до колелата на колесницата още преди да стигнат до широкия дървен мост. Антифон накара конете да спрат и слезе. Застанали в средата на моста, те погледнаха назад по пътя, по който бяха дошли.

— Какво виждаш сега? — попита едрият мъж.

Политес въздъхна.

— Виждам огромен град, издигнат на плато и заобиколен от непревземаеми стени. — Той погледна към Антифон, който кимна окуражаващо. — Виждам и Долния град, който се издига на хълм, на юг от горния. Той също може да се защити, но ако защитниците са твърде малко или нашествениците — твърде много, ще бъде завзет, улица по улица, сграда след сграда. Превземането му ще струва скъпо и на двете страни, но е възможно. Татко мисли да разшири защитния ров около града, което ще означава да се съборят множество сгради. Но се бои, че това ще прати грешно послание до хората. Ако народът вярва, че Агамемнон със сигурност идва, още повече ще избягат от Троя и съкровищницата ще пострада.

Антифон сви рамене.

— Агамемнон така или иначе ще дойде. Какво друго виждаш?

— Навсякъде около нас, на изток, запад и юг, виждам широка равнина, идеална за конна война. Троянския кон ще унищожи всяка войска, появила се тук. Никой не може да се изправи срещу него.

Докато Политес гледаше града, Антифон видя, че изражението му се променя.

— Какво има? — попита едрият мъж.

— Троянския кон — отвърна Политес. — Хиляди коне. Не можем да ги приютим в Горния град. Няма да имаме достатъчно храна. Нито пък можем да ги оставим в Долния град и казармите там. Ами ако той падне?

— Ето че започна да мислиш — отвърна Антифон, въпреки че самият той не се бе сещал за този проблем досега. Троянският кон беше подвижна армия, най-добре пригодена за бързо движение, за изненадващи атаки над вражеските сили. По време на обсада щеше да е безполезна. В сърцето му се зароди страх.

Политес гледаше напрегнато земята около града и надолу, към залива на Троя.

— Ще ни трябват още конници — каза той. — Съгледвачи и куриери. Хектор и хората му трябва да останат извън града, да са в постоянно движение и да удрят врага там, където най-малко ги очаква. — Принцът се намръщи. — Как можем да ги снабдяваме с храна и нови оръжия, копия и стрели?

— Твърде бърз си за мен — каза Антифон. — Как ще оцелеем, ако армията ни е извън града?

— Не цялата армия. Само Троянския кон. Това няма да ни попречи да браним стените с пехотата и стрелците, както и да атакуваме с отряди извън Троя, когато имаме шанс. Трябва да имаме скрити провизии сред хълмовете и горите, където врагът няма да стигне — продължи той, набирайки скорост с плана си. — И ще ни трябва начин да комуникираме с Хектор, за да не изгубим стратегическа връзка.

— Ти си чудо, малки братко — каза Антифон възхитен. Политес се изчерви при този комплимент. — Но — продължи едрият принц с отново сериозен глас — не можем да разчитаме изцяло на Троянския кон. Той е нашето копие и нашият щит, но дори и най-здравият щит може да бъде счупен.

— Вярваш ли, че Агамемнон ще доведе собствена конница? Не е възможно!

— Не, силата на Микена е в пехотата й. Микенските пешаци са най-добрите в света, опитни и дисциплинирани. Не искаме да влизаме в битка с тях.

— Но не е ли нашата пехота най-добрата? — възрази Политес. — Със сигурност Скамандрийският и Хераклионският гарнизон, както и твоите илионци могат да спрат всяка армия? Всички те са велики войни.

Антифон поклати глава.

— Ако се изключат орлите, нямаме пешаци, които да се мерят с микенците — призна той. — А пехотата ни се състои основно от хитски и фригийски наемници и долнопробната им броня. Микенците ще преминат през тях като коса през дълга трева. Само Хектор и Коня могат да победят елитните войни на Агамемнон. Микенците са най-добрите бойци на света, но са тежко бронирани и реагират бавно. Само конна атака може да разчупи формацията им и да ги разпръсне.

Политес кимна.

— Но орлите на татко могат да ги надвият, нали?

— Да, но имаме само триста от тях. Микенската пехота наброява хиляди и повечето от тях са ветерани от десетки войни. Те са смъртоносни, Политес, и знаят как да печелят. Тренирали са много в това направление.

Антифон погледна към града. Настроението му беше безрадостно. От досега му със смъртта насам той благодареше ежедневно на боговете за живота си и посрещаше всяка сутрин с решителното желание да изцеди цялото възможно удоволствие от предстоящия ден. Но сега, за пръв път от години насам, чернотата заплашваше да го погълне. Започнало като кротко интелектуално упражнение, обсъждането на защитата на Троя с брат му разцъфтя в злокобната заплаха на бъдещето. В ума си виждаше вражеските лагери из равнината на Скамандър, реката — почервеняла от кръв, Долния град — празен и изоставен, и микенците, прехвърлящи стените на Троя.

— Ние също знаем как да печелим — каза окуражаващо Политес. — А великите стени са непревземаеми. Градът не може да падне.

Антифон се обърна към него.

— Ако микенците достигнат стените, братко, Троя няма да оцелее. В града има само два кладенеца. Повечето ни вода идва от Скамандър. И колко дълго ще можем да храним народа си? Няма да преживеем лятото. В крайна сметка ще се появи предател. Винаги се намират. Дарданос не бе превзет с обсада, нали помниш? Само един предател бе достатъчен и вражеските войски просто влязоха в крепостта.

Той замълча. Аз бях предател, помисли си, последния път, когато Агамемнон се опита да завладее Троя. Заради арогантността си, почти причиних смъртта на царя и падането на града под властта на чуждестранна армия. Само смелостта на героя Аргуриос бе предотвратила това. Двама троянци заговорничеха да съборят Приам, а един микенец спаси града. Боговете обичат елегантните иронии.

Антифон се усмихна мрачно, опитвайки се да се разведри и проклинайки самосъжалението си.

— Ако бях останал дебел, можех да застана зад Скейската порта и цялата микенска армия нямаше да успее да я отвори.

Политес се засмя.

— Значи трябва да се връщаме у дома, при планините медени сладкиши.

 

 

Едрата жена вървеше по улиците на Долния град с кошница медени сладкиши в ръка. Мнозина от по-старите търговци я поздравяваха. Тя ги познаваше до един. Тобиос, бижутера, с боядисаната му коса, Паликос, продавача на плат, Раша — източеният търговец на месо, и всички други. За тях тя все още бе Голямата Руж, слугинята на Афродита.

Но тези дни вече си бяха заминали. Тя беше женена за Банокъл — войник от Троянския кон. Усмихна се. Генерал, моля ви се. Мислите за съпруга й я топлеха, докато вървеше в утринния студ.

Когато бе още млада и красива, тя мечтаеше да се омъжи за някой богат мъж, висок и привлекателен, и да живее в дворец със слуги, които да се грижат за нуждите й. Щеше да си взима парфюмирани бани и да носи роби, украсени със скъпоценности. Обожанието на съпруга й щеше да е по-ярко от лятното слънце и тя щеше да ходи из Троя като царица от легендите. Такива мечти имаха младите. Жената от онези времена вярваше, че никога няма да остарее. Че никога няма да дойде ден, когато мъжете не я желаят, когато един поглед от виолетовите й очи не може да плени сърцата им.

Ала този ден бе дошъл, промъкнал се незабелязан през сенките на живота й. Богатите клиенти намаляха и Руж откри, че е започнала да работи с чуждоземните моряци, простите войници или бедните търговци и пътешественици.

Докато не дойде нощта, в която Банокъл нахлу в живота й.

Руж вървеше към малката си уютна къща на Улицата на грънчарите и по пътя се бе озовала на площада, където за пръв път видя микенския войник. Беше мъртвопиян, в компанията на крадци и главорези. Извика я и се запрепъва към нея.

— В името на боговете — каза тогава. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

После бръкна в кесията си и извади сребърна монета, която набута в ръката й. Тя му каза, че е приключила работа за нощта, но това не го обезпокои.

— Давам ти я заради красотата ти — каза микенецът.

Въпреки годините, в които бе работила с мъжете и желанията им, този жест я трогна. И й стана жал за пияния глупак. Руж познаваше мъжете с него. Те бяха обирджии и преди свършването на нощта, щяха да го убият или осакатят, за да му вземат парите.

Ала тя го остави и продължи по пътя си — също като тази сутрин — към дома на пекаря Кренио.

По-късно, връщайки се по същия път, се подготви да види мъртвия войник на паважа. Когато най-накрая достигна площада, го завари седнал. Пиеше спокойно, а крадците бяха проснати около него.

В последвалите дни Руж го видя да участва като борец в Сватбените игри на Хектор, разхождаха се заедно на плажа, спяха един до друг и тя слушаше дишането му. И някъде по това време осъзна с огромна изненада, че го харесва. Причината все още бе мистерия. Той не бе нито интелигентен, нито схватлив. В много отношения бе като огромно дете. Ядосваше се бързо, прощаваше лесно. Дори сега любовта й към него я изненадваше.

Генерал Банокъл. Мисълта я забавляваше.

Когато достигна дома си, Руж остави кошницата медени сладкиши на масата и си сипа чаша вино. Огънят бе изгаснал и тя му добави дърва, а после седна пред пламъците. Банокъл още беше в Дардания. До града достигна новина, че е спечелил битка. Името му бе в устите на всички.

Руж отпи от виното си и се пресегна за сладкиш. Само един, обеща си тя. Вкусът му беше божествен. Талантът на Кренио като пекар нямаше равен.

Старецът отново плака, когато го посети тази сутрин, докато повтаряше отново и отново колко много я обича.

— Ще напусна града — каза той за пореден път.

— Повтаряш го вече цяла година — отвърна тя, — но още не си го направил.

— Чакам да видиш кое е разумно, мила моя, и да дойдеш с мен.

— Не започвай отново, старче. Вече съм омъжена.

— Но все така не можеш да стоиш далече от мен, нали? Ние сме родени един за друг. Зная го с цялото си сърце. Ела на изток с мен, Руж.

Тя не можеше да му каже, че както винаги му доставя удоволствие само заради сладкишите му. Прехапа устни. Бяха толкова вкусни.

Умът й се понесе към Банокъл.

— Липсваш ми — прошепна.

 

 

На Банокъл му беше скучно. Извън крепостта на Дарданос войниците още празнуваха последната си победа над микенците. Оттук се чуваха смях и песни, звуците на радост от мъже, които са преживели битка. Той подушваше печено месо и копнееше да е сред войните, да пие и танцува безгрижно. Вместо това бе зазидан в тази студена зала, докато Калиадес и хитът с къдравата брада и името, което се оплиташе в езика му, говореха безкрайно дълго за плажове и заливи, места за спускане на войници или подходящи за водене на битка. Обсъждаха провизии, съгледвачи и повишения, с които да заменят офицерите, паднали в битка. Думите го заливаха и той осъзна, че става все по-раздразнителен.

Истината бе, че Голямата Руж му липсва. Това, че я нямаше около него, тежеше като камък в сърцето му. Представи си я седнала в малкия й двор, облегната на възглавници и с вдигнати крака на тапицираното столче. Картината го поуспокои.

Раздялата им не беше мирна. Виолетовите й очи го гледаха гневно.

— Добиче такова — каза тя, — това е война, която не може да бъде спечелена. Троя няма да удържи срещу западните царе и армиите им. Всички умни търговци напускат града. И ние трябва да го сторим. Да тръгнем на изток. Сега имаме злато и репутация. Можеш да си намериш работа сред хитите. Бихме могли да бъдем щастливи.

— Но аз съм щастлив — отвърна Банокъл, опитвайки се да я прегърне. Тя го отблъсна, после въздъхна.

— Аз също — призна накрая неохотно. — И това ме плаши. Никога не съм го очаквала. Погледни ме, Банокъл. Аз съм дебела застаряваща курва. Мислех си, че всичките ми мечти са умрели отдавна. Бях спокойна в малката си къща. После се появи ти.

Тогава той пристъпи и я прегърна. Тя не се отдръпна, а положи глава на рамото му.

— Ти си радостта на живота ми — каза Банокъл.

— Значи си пълен идиот и животът ти трябва да е бил ужасен преди мен.

— Такъв беше, но не го знаех. Не бой се. Ще се прибера напролет. Ти само си почивай и се забавлявай. Вземи още от онези сладкиши от стария пекар.

— Наистина си пълен тъпак — отвърна Руж, но вече с по-мек тон. После един войник извика Банокъл. Тя връчи на своя съпруг шлема му и той се наведе да я целуне.

— Слушай внимателно Калиадес — предупреди го тя. — И не позволявай да те убият.

— Няма опасност. Вече смазахме армията им. Няма да дойдат преди пролетта, а дотогава аз ще съм си у дома.

Но микенците дойдоха отново и битката бе свирепа, пълна със свистящи остриета и промушващи копия. Ако не беше бурята, която да разпръсне флотата им, врагът щеше да ги надвие.

Банокъл изгледа неодобрително хитския принц. Той бе млад, но брадата му беше дълга и изкуствено накъдрена. Носеше дрехи от блестящ плат в небесносин цвят, които блестяха на светлината на факлите. Облича се като жена, помисли микенецът презрително, щом видя отблясъците на скъпоценните камъни, пришити в ръкавите. Дори ботушите му, с втъкани в тях сребърни нишки, светеха. В дръжката на меча му имаше кристали. Човекът беше ходеща съкровищница.

Банокъл пресуши чашата си с вино и се оригна. Получи се добре — силно и гърлено. Това накара разговора да секне. Приятелят му Калиадес вдигна очи и се ухили.

— Боя се, че губим вниманието на моя другар — каза той на хитския принц.

Тудалияс поклати глава.

— С риск да бъда наречен педант, трябва да изтъкна, че не можем да изгубим нещо, което никога не сме имали.

Той се изправи плавно и прекоси залата, за да излезе на балкона.

— Не ме харесва — отбеляза Банокъл, почесвайки се по късо подрязаната руса брада. — И аз не го харесвам.

Микенецът също се изправи и се огледа из стаята, а очите му се спряха на поднос, пълен с нарязано месо и сирене.

— Всички сладкиши са свършили — оплака се той.

Отиде до вратата, отвори я с ритник и извика да донесат още сладкиши. После пак седна.

— Не е неприязън — заяви Тудалияс, който също се върна в стаята. — Отгледан съм от философи и рядко надарени учители — историци и мислители. Изучавал съм стратегиите на древните войни и думите на велики генерали, поети и законодатели. Сега съм прогонен от царството на баща си и съм в компанията на войник, чиято основна радост е да си бърка в носа. „Неприязън“ не може дори бегло да опише чувствата ми.

Банокъл го изгледа ядно, а после хвърли поглед на Калиадес.

— Мисля, че това беше обида, но спрях да го слушам, когато стигна до философите. Никога не съм ги харесвал тия копелета. Нищо не им схващам.

— Разбирам, че може би те не говорят неща, които биха те заинтересували, приятелю — отвърна Калиадес, — но ако можем да се върнем някак към основната тема, ще съм ти много признателен.

— Какво има да говорим? Врагът дойде, ние го унищожихме. Те са мъртви. Ние не сме. — Забеляза, че хитският принц го гледа яростно.

— Опитваме се да предвидим къде може да бъде следващото им нахлуване и как да се подготвим за него. Това правят интелигентните офицери — изсмя се Тудалияс.

— Интелигентност, а? — отвърна рязко Банокъл. — Ако си толкова умен, защо са те прогонили? Защо си с нас, селяните?

— Прогониха ме, защото съм умен, идиот такъв. Баща ми е болен и слабоумен. Мислеше си, че планирам да го сваля от власт.

— Тогава защо не те уби?

— Защото е болен и слабоумен. — Тудалияс се завъртя към Калиадес. — Не можем ли да обсъждаме кампанията сами?

— Можем — съгласи се микенецът. — Но това ще е проява на неуважение към великия генерал тук. А може би трябва да си спомним, че именно неговата конница проби вражеските редици, позволявайки ни да разпръснем врага.

— Не съм го забравил, Калиадес — каза принцът. — Нито омаловажавам смелостта му и бойните му умения. Обижда ме мързелът на бавния му ум.

Банокъл скочи на крака и изтегли меча си.

— Изморих се от обидите ти, лайняно лице, а също и от глупавата ти брада. Нека ти я подрежа — около гърлото!

Сабята на Тудалияс изсвистя навън от ножницата. Калиадес скочи между двамата мъже.

— Ето сцена, която да вдъхне увереност на враговете ни — извика той. — Двама генерали, победили в битка, които се режат на парчета. Приберете оръжията! Може би е по-добре да се срещнем по-късно, когато сте се поуспокоили.

За момент никой от двамата не помръдна, после хитският принц прибра с рязко движение сабята си и излезе.

Когато вратата се затвори, Банокъл въздъхна.

— Какво ти става? — попита Калиадес.

— Липсва ми Руж. Не съм я виждал от месеци.

— Руж ще те чака. Но не това те безпокои. Приятели сме от години. Никога не съм те виждал да вадиш меч на някой от другарите си. Щеше да убиеш добър човек и смел войник. Не приличаш на себе си, Банокъл.

Русият микенец изруга тихо.

— Повдига ми се да съм генерал. Липсва ми старият живот, Калиадес. Бий се, убий врага, напий се и плати на някоя курва. Това е правилният живот за войника. Аз съм генерал само наужким. Ти си този, който мисли и планира. И хитът го знае. В името на боговете, всички го знаят. Преди бях някой. Бях велик боец и хората ме уважаваха.

— Все още си такъв и те все още го правят.

— Не е в това въпросът. Знаех какво правя и го правех не по-зле от всеки друг. Сега не зная и някакви чужденци ме обиждат в лицето. Казвам ти, още една обида и ще му взема машата за къдрене и ще му я навра толкова дълбоко в задника, че ще може да си къдри брадата отвътре!

Калиадес се изкикоти.

— Не разбирам защо те дразни брадата. Мнозина хитски войни имат бради и, както видяхме, те са свирепи бойци. Защо не отидеш при празнуващите и не се напиеш?

Банокъл поклати глава.

— Вече не мога, Калиадес. Хората спират да говорят, когато се появя. Стават тихи, сякаш очакват да им се изпикая в огъня.

— Ти си техен командир и те те почитат.

— Не искам да бъда почитан — извика Банокъл. — Искам да съм си аз! Не можеш ли ти да си генерал? И без това правиш всички планове.

Калиадес вдигна поглед към него.

— Войната не е само планиране — каза той тихо. — Стратегията не струва нищо, ако мъжете не искат да се бият. Когато ти поведе атаката, те те последваха, а сърцата им бяха пълни с огън и вяра. Това е нещо, което никакво злато не може да купи. Ти си тяхното вдъхновение. Те вярват в теб. Биха отишли и в Хадес, ако го поискаш от тях. Трябва да разбереш това. Ядосваш Тудалияс не защото си глупав, а защото той не може да се научи да бъде като теб. Способен е да изучи всички стратегии на войната, да усвои всички умения, но не и да вдъхновява. Истината е, че и аз не мога. Това е рядък дар, Банокъл, и ти го имаш.

— Не го искам! — възрази едрият мъж. — Искам всичко да е както преди.

— Искаш да бяхме умрели в Тракия?

— Какво? Искам да кажа, че… не знам какво искам. Но не и това! Чумата да го тръшне Хектор, задето ме направи командир!

— Хектор не можеше да вземе траките в Троя със себе си. Знаеш какво стана последния път, когато те бяха там.

— Какво?

— О, в името на боговете! — извика Калиадес. — Двамата с теб бяхме в нахлуващата армия! Тракийският отряд на Троя вдигна бунт и се присъедини към нас. Почти завзехме града.

Банокъл се свлече в стола си и въздъхна.

— Казах на Руж, че няма да има повече битки в Дарданос през зимата. Колко още чумави армии може да прати Агамемнон през проливите?

— Очевидно повече, отколкото мислехме — отвърна Калиадес. — Но защо през зимата? Храната е малко, земята е негостоприемна. Снегът и силните дъждове правят Тракия непроходима. Няма логика.

— Щом е така, защо се безпокоиш?

— Защото Агамемнон не е глупак. Той е завладявал градове в миналото и е извършвал успешни кампании из целия Запад. Ние с теб сме воювали в много от тях. Здравият разум ми казва, че атаката срещу Троя трябва да се координира с атака срещу Дардания на север, както и нахлуване през планините Ида на юг. Само тогава флотата му може да достигне залива на Троя. Но атака тук посред зима, при положение че армията му е изолирана? Дори ако бяха успели да стигнат на юг, подкрепленията от Троя щяха да ги унищожат. Какво иска да постигне?

— Може би си е изгубил ума — отбеляза Банокъл.

Калиадес поклати глава.

— Хубаво е да си го мислим. Но се боя, че той има план, а ние не го виждаме.