Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (20)

XVIII
Глупак с късмет

Високо на върха на великата кула на Илион, Полидорус гледаше битката със смесица от гордост и дълбока болезнена завист. Ръката го сърбеше да стисне меча и да го използва в защита на своя цар и своя град. Наблюдаваше останалите войници далече долу, които преследваха врага, и копнееше да бъде сред тях.

След героичната си роля в дворцовата обсада преди четири години, в която помогна на Аргуриос, Хеликаон и Диос в защитата на стълбището, младият орел бързо бе повишен първо до лична охрана на Приам, а после, за негова изненада, до позицията на личен помощник на царя.

— Не искам това! — извика той на жена си Касилия. — Не подхожда на един войник!

— Тихо — отвърна му тя. — Ще събудиш бебетата. Това е огромна чест, съпруже. Цар Приам те е избрал лично. Това означава, че ти вярва. Може би дори те харесва. Ти си лесен за харесване, Полидорус. — И му се усмихна, опитвайки се да обвие ръце около врага му. Ала той се отдръпна, тъй като още не бе готов да бъде успокояван.

— Няма да бъда нищо повече от прислужник, който му носи чаши вино и му помага да се облече. — Той снижи глас: — Аз съм войн, Касилия. Бил съм се за Троя от петнадесетгодишен. Това е… това е… — Полидорус отново зашептя: — Това е обида — каза накрая, сякаш някой можеше да ги подслушва в малката им къщичка до западната стена.

Но след като мина известно време, Полидорус свикна с ролята си. Наистина трябваше да помага на стария цар с храната и да го подкрепя, когато бе прекалил с виното, да стигне до спалнята си всяка вечер. Но младият войник нерядко научаваше тайните на града, докато стоеше между Приам и генералите и съветниците му, а царят неведнъж бе питал за тихо поднесената му и задълбочена гледна точка относно делата на чуждоземните царе и развитието на войната.

И през изминалите две години Полидорус бе започнал да се привързва към стареца.

Сега се обърна, за да го погледне. Царят, облечен в дебела вълнена роба и наметало от овча кожа, което да го пази от хапещия вятър на върха на кулата, стискаше парапета с кокалестите си ръце и гледаше напрегнато битката далече долу. Воднистите му очи не му вършеха работа и той често излайваше някой въпрос към войника за развитието й. Младият мъж видя гордостта на лицето му и сълзите в очите му, когато Хектор и Троянският кон се появиха на равнината.

— Хектор, сине мой — прошепна царят. — Агамемнон и жалките му царе ще избягат като плъхове, каквито в действителност са, сега, когато ти си тук. Ще се сбият помежду си, за да се доберат по-бързо до корабите си, момчето ми.

Полидорус се бе сражавал в Тракия преди години, но опитът му на бойното поле бе ограничен. Все пак знаеше, че Агамемнон може да стовари в равнината много пъти повече войни от тези на Приам. Изненадващата атака на Хектор бе спечелила деня, мислеше той, докато гледаше как вражеските войници бягат към прохода. Но утре?

Хвърли поглед от другата страна на царя, към принц Политес, който също бе увит в овча кожа, а зачервените му очи бяха напрегнати, докато гледаше отстъплението. Сякаш усетил погледа му, Политес се обърна и се усмихна тъжно. Полидорус знаеше, че принцът споделя мнението му — войната още далече не беше приключила.

Но на баща си принцът каза нервно:

— Битката вече вървеше в наша полза, когато Конят пристигна. Антифон щеше да спечели, макар и с много повече загуби.

Приам се изплю на пода в краката си.

— Ба! Антифон е дебел глупак, а ти си идиот. Нищо не разбираш от война. Трябва да си долу и да се биеш, а не да гледаш от безопасно разстояние.

Политес се изчерви.

— Аз не съм войн, татко. Ти ме избра за съветник, за да наглеждам съкровищницата ти. Служа на града по моя си начин.

Приам се обърна и го изгледа отровно.

— И как е съкровищницата, Политес? Колко добре се грижиш за нея от мое име? Прелива ли?

Ужилен от думите, принцът отвърна разгорещено:

— Много добре знаеш, татко, че трябва да плащаме за тази война. Твоите наемници долу трябва да бъдат купени, а ако мислят, че губим, ще искат дори още повече от богатството ни. Трябва ни метал, за да правим бронзови брони и оръжия, но сме принудени да го търсим все по-далече, а отчаянието ни вдига цените. Сега се нуждаем от калай и „Ксантос“ е последната ни надежда.

Странно, но това сякаш оправи настроението на стария цар.

— „Ксантос“, да — каза той с нотка на радост в гласа. — Вярвам, че Еней скоро ще е тук, иначе ще изпусне боя. С нетърпение очаквам да видя корабите на Агамемнон, обхванати от пламъци.

Полидорус се обърна и отново се загледа към бойното поле. Врагът отстъпваше към укреплението, издигнато да защитава прохода. Някои сякаш бягаха панически, други отстъпваха дисциплинирано. Микенци, помисли си, или Ахил и мирмидонците, неговата елитна стража. Те не биха показали гърбовете си на никой враг. Внезапно усети сродство с тези дисциплинирани войници, независимо че не бяха на негова страна. Спомни си микенския герой Аргуриос, който бе удържал стълбите, могъщ и смел, само за да умре с обичта си към Лаодика, след като спаси Троя в нейно име. Полидорус тачеше онзи ден като най-хубавия в краткия му живот.

— Господарю, може би трябва да се върнем в двореца — предложи той. — Скоро ще се стъмни, а и боят приключва. Дори моите млади очи не виждат какво става толкова далече в падащата нощ.

Царят изсумтя.

— Тогава трябва да си намеря помощник с по-добро зрение — каза той, но позволи да му помогнат да слезе по стълбите.

Докато внимателно се спускаха надолу в кулата, Полидорус чу стария цар да си повтаря:

— Моят Хектор се върна и плъховете ще се скрият в дупките си.

 

 

В продължение на два дни сред армията на Агамемнон не се забелязваше много движение. Отблъснати зад подсиленото си укрепление, което защитаваше прохода, западните царе изглежда нямаха смелост за нова атака.

Троянците, които бяха използвали всеки войник, способен да стои на краката си, в битката в продължение на няколко дълги дни, използваха това време, за да почетат умрелите, да се погрижат за ранените и да поспят. Хектор бе неуморен. Обсъждаше защитни планове с генералите си, обхождаше Дома на змиите и болницата при казармите, за да окуражава ранените и умиращите, и изучаваше бойното поле, където троянската армия чакаше следващата атака на Агамемнон. Калиадес обаче видя сивия блясък на умората по лицето му, когато се срещнаха в равнината на Скамандър на третия ден.

— Трябва ти почивка, Хектор — каза му старият генерал Лукан, сякаш бе прочел мислите на микенеца. — Троя се нуждае от цялата ти сила в предстоящите битки.

Принцът не отговори и Лукан продължи:

— А и сме твърде близо до вражеските позиции. Една добре насочена стрела може да те открие и да сложи край на всичките ни надежди.

Хектор и Лукан, както и Банокъл и Калиадес, стояха на не повече от стотина крачки от укреплението, което сега бе подсилено с подострени колове, които да възпират конна атака. Масивния насип оформяше полукръг, който защитаваше устието на техния проход. На скалите над него и по белите стени на Царска радост троянците виждаха отблясъците на брони, докато вражеските войници наблюдаваха и чакаха.

— Ти да не си му майка? — попита раздразнено Банокъл. Той не криеше, че недолюбва стария генерал и Калиадес смяташе, че чувството е взаимно.

Лукан се усмихна леко, но очите му останаха студени.

— Ако някога бе срещнал царица Хекуба, микенецо, нямаше да задаваш толкова тъп въпрос.

Хектор гледаше скалите и изглежда не чуваше. После каза разсеяно:

— Няма да умра от стрела, генерале.

— Да не би гадателите да са казали на цар Приам как точно ще умреш? — попита Лукан със скептичен глас.

Хектор разтърси рамене, за да се отскубне от съзерцанието си, и потупа генерала по рамото.

— Не, стари приятелю, но Агамемнон ще се погрижи стрелецът, който ме убие, да страда дълго и мъчително, преди да умре. Той има други планове за мен. Иска да ме види опозорен и повален публично от Ахил или някой друг шампион.

— Аякс Черепотрошача е тук. Видях го в мелето — каза Банокъл услужливо.

Калиадес кимна.

— И аз го видях. Уби двама от хората ни с един замах на огромния си меч.

— Все още е със стария си квадратен щит. — Обикновено мрачното напоследък лице на Банокъл се озари при спомена. — Голямо и тежко нещо. Никой друг не е достатъчно силен, за да го носи цял ден. Но той беше корав като бик. И вероятно все още е.

Хектор внезапно отметна глава и се засмя, а мнозина войници наоколо се усмихнаха. Звукът беше заразителен.

— Сигурен съм, че Агамемнон има много шампиони, които нямат търпение да се пробват с мен, Банокъл. Чувал съм за Аякс. Той е могъщ войн.

Мислите за микенеца припомниха на Калиадес младия войник, спасил живота му.

— Някой знае ли името на един млад троянец, който също носи квадратен щит? — попита той.

Хектор отговори без колебание:

— Борос. Двамата с брат му са от Родос, но майка им е троянка. Братът, Екиос, е мъртъв или поне така ми казаха. И двамата са скамандрийци.

В тона му нямаше упрек, но Калиадес се почувства глупаво. Той бе помощник на генерала на скамандрийците, а познаваше едва неколцина от войниците. Хектор можеше да поздрави всеки боец в Троя поименно и знаеше имената на бащите им. Само наемниците от Фригия, Зелея и хитските земи не му бяха познати.

Лукан посочи към прохода и попита нетърпеливо:

— Кога ще ги атакуваме, Хектор?

Калиадес и Банокъл се спогледаха. Същата сутрин всички присъстваха в Кехлибарената стая, когато Приам настоя за незабавна атака на прохода и Царска радост.

Хектор, седнал спокойно в големия богато украсен стол с чаша вода в ръка, каза търпеливо:

— Атака на прохода би била самоубийство, татко. Можем да превземем укреплението, макар че ще ни струва скъпо, тъй като ще се бием по нанагорнище и без да можем да използваме Троянския кон. После можем да си пробием път извън прохода. Но в най-тясната му точка има място за най-много двама войни. Ако изправим най-добрите си бойци срещу техните, ще се озовем в безизходица. Само че — продължи той с мек, но настоятелен тон, — те държат скалите отгоре. Могат да ни засипят със стрели и копия. Както казах, ще бъде самоубийство.

Царят кръстосваше голямата стая, а робата му се заплиташе в босите крака.

— Тогава трябва да атакуваме откъм морето — каза той след малко. — „Ксантос“ ще използва огнехвъргачите си, за да унищожи корабите на Агамемнон.

— Това наистина би било дар от Посейдон — отвърна Хектор търпеливо. — Ако можем да координираме морска атака посред нощ, ще пратим катерачи да превземат скалите, а после и Царска радост. Но това са напразни мечти, татко. Корабите ни са блокирани от флотилиите на Менадос. Не могат да ни помогнат в Залива на Троя. А и не знаем къде е „Ксантос“.

— Потрошен от Посейдон на някой далечен бряг, подозирам — добави Антифон. Той бе получил рана в бедрото и седеше на дивана, вдигнал единия си крак върху възглавници. Лицето му беше бледо и очевидно го болеше, защото типичното му жизнерадостно настроение липсваше.

Приам спря да върви и остана неподвижно, сякаш дълбоко замислен. Устата му се движеше. После ги погледна с коварен блясък в очите и каза:

— Ще ги атакуваме откъм морето! „Ксантос“ ще използва огнехвъргачите си. Да видим дали на Агамемнон ще му хареса това!

Хектор най-накрая изгуби търпение и повиши глас:

— Не знаем къде е „Ксантос“, татко! И жена ми е на борда. Ще пратиш ли кораба в битка, когато Андромаха е в опасност?

Приам се стресна от нетипичния тон на сина си и гласът му се разтрепери:

— Къде е Андромаха? Къде е? Тук ли е?

Той се огледа напрегнато, а другите мъже отместиха засрамено очи.

Калиадес се върна към настоящето. Хектор говореше:

— Можем да държим врага затворен в залива за неопределено дълго време. Не могат да си пробият път извън него повече, отколкото ние можем да влезем. Агамемнон може да се нарича цар-войн, но другите царе приемат командването му само докато има битки за водене. С времето ще започнат да се изморяват един от друг и напрежението ще нарасне. Ако няма следа от съкровището на Приам, което са им обещали, скоро ще потеглят за дома. Доколкото знам, Ахил презира Агамемнон и е тук само за да отмъсти за мъртвия си баща. Старият Нестор участва, защото се бои от Микена. Само Острозъбия и неговите критяни са сигурни съюзници на Микена.

— Ами Одисей? — попита Калиадес. — Какво ще кажеш за Грозния цар? Той е човек на честта.

— Така е — отвърна Хектор мрачно. — Хвърлил е жребия си с Агамемнон и няма да се откаже.

Банокъл наблюдаваше вражеските сили.

— Вижте! — каза той внезапно. — Какво правят?

Петдесетима войници бяха излезли от най-тясната част на прохода и копаеха трескаво.

— Да пратя ли хора да ги отстрелят? — предложи Лукан.

Хектор поклати глава.

— Твърде далече са за точен прицел и само ще е загуба на стрели. Не можем да си позволим да изгубим още оръжие.

Лицето му помрачня и Калиадес предположи, че мисли за катастрофалното състояние на оръжейната на Троя. Калкеус от Милет бе повикан от моста на Дарданос, за да поеме контрол над ковачите, които денонощно се мъчеха да доставят бронзови мечове и копия. Хектор бе наредил всеки мъж, който се бие за Троя, да има бронзов нагръдник и шлем дори ако това означава елитните войски да се бият без налакътниците и наколенниците си или защитните плочки по раменете.

Ала липсата на калай означаваше, че повечето ковачници оставаха тъмни, а ковачите се използваха за носачи на носилки и пазачи на портите. Калиадес познаваше един млад ковач, който беше майстор в занаята си, а трябваше да коли ранени коне и да ги разфасова за месо. Целият град чакаше връщането на „Ксантос“ и безценния му товар от калай.

— Копаят основи за второ укрепление — каза Калиадес, закривайки очи от слънцето.

— Нека — отвърна Хектор и се обърна. — Хабят време и енергия за още защити. Няма да ги атакувам. И това само ще им попречи, когато те се опитат да атакуват отново.

— Ами царят? — попита ядосано Лукан. — Той нареди да ги нападнеш, господарю.

Хектор погледна стареца в очите и задържа погледа си, докато генералът не свали своя. После царският син си тръгна.

 

 

Калиадес се качи на коня си и бавно обиколи бойното поле. Отрядът на Илиос бе на предната линия, разположен в защитни квадрати, въпреки че войниците бяха разпуснати, сияха или ядяха, загледани в пламъците на лагерните си огньове.

Зад тях се намираха скамандрийците. Той мина през редиците им, търсейки квадратния щит, но не намери Борос. Зачуди се защо това го тревожи. При всяка битка във войнишкия му живот го бяха спасявали десетки другари с добре насочени меч или щит точно както и той бе спасявал други. Калиадес сви мислено рамене. Може би причината бе, че някога той самият бе носил подобен щит, отдавна изгубен при една дворцова обсада. Сега предпочиташе кръглия, направен от кожа и дърво, закачен за ръката, за да му осигурява гъвкавост по време на битка. Предните редици на микенската фаланга използваха големи щитове от кост и кожа, които работеха добре, докато атакуваха като гигантска костенурка, но не им позволяваха голяма маневреност в мелето.

Когато обиколи цялата армия, отбелязвайки мислено разположението на орлите и Троянския кон на Хектор, Калиадес се върна на предната линия на скамандрийците, за да намери Банокъл. Другарят му бе свалил стария си очукан нагръдник и лежеше по гръб, облечен само в ризата си и загледан в потъмняващото небе.

Калиадес слезе и подаде юздите на коня си на конярчето, чакащо наблизо, а после седна до война. Друг младеж донесе две чаши разредено вино и поднос с месо и хляб. Микенецът му благодари.

Той сръчка Банокъл и му посочи виното. Приятелят му стана и пое предложената чаша. Отпи разсеяно и след малко попита:

— Мислиш ли, че ще ни атакуват отново.

Калиадес се огледа, но наоколо нямаше никой.

— Амбициите на Агамемнон и жаждата за мъст на Ахил ще подхранват решителността им — отвърна той. — Поне за известно време. Да, мисля, че ще атакуват отново. Но трябва да минат през прохода, така че не могат да използват фалангата. Това ще е щурм за смърт или слава.

— Този винаги съм го харесвал — каза Банокъл. — При нас сработи. Може да сработи и при тях. Там няма мекушави лигльовци. — Той посочи към прохода.

Калиадес знаеше, че приятелят му е прав. Бяха служили заедно в микенската армия много години и двамата съзнаваха, че репутацията на тези мрачни войни е заслужена.

Тишината се проточи. Нощта беше спокойна и Калиадес се заслуша в звуците й — смехът на мъжете, пукането на лагерния огън наблизо, пръхтенето на конете и тропането на копитата им. После попита:

— Какво каза царят за генералите? Че предпочита глупак с късмет вместо гений без?

Банокъл се намръщи и се почеса по гъстата руса брада.

— Мисля, че това каза. Велики Зевс — добави възмутено. — Само цар може да ме нарече глупак и да му се размине.

— Ти не си глупак, Банокъл. Но винаги си имал късмет в битките.

Лицето на микенеца потъмня и той не каза нищо. Калиадес предположи, че мисли за късмета си и за Руж, затова също се умълча. Накрая Банокъл каза:

— В колко битки сме участвали, Калиадес, как мислиш?

Приятелят му сви рамене.

— Не зная. Стотици.

— Но ето че сме тук и се бием в още една. Силни и готови за бой. Никой от нас не е бил раняван лошо. Само ухото ми, де. — Той почеса чуканчето замислено, а после и белега в десния си бицепс, където го бе пронизал Мечът на Аргуриос. — И двамата с теб сме големи войни, няма спор. Но имахме и късмет, нали?

Той погледна към Калиадес, който кимна в съгласие, подозирайки накъде отива това.

— Защо тогава, в името на Хадес, някой като Руж, който не е сторил зло никому, умира по този начин, а ние още сме тук? — намръщи се Банокъл. — Що за чумав бог е решил, че тя трябва да умре? При това с такава скапана смърт?

Едрият войн погледна Калиадес и той видя мъката и яростта в леденосините му очи.

— Понякога курвите умират — продължи Банокъл. — Опасна работа си е тяхната, всеки го знае. Но Руж се бе отказала от нея, когато се оженихме. Просто обичаше онези медени сладкиши, а той беше единственият пекар в града, който още ги правеше. Само заради това го е поканила у дома ни. — Последва още една дълга пауза. — А той беше просто дребен кокалест изтърсак.

— Бил е пекар — каза нежно Калиадес. — Ръцете и раменете му са били силни. Руж не е имала шанс.

Банокъл отново се умълча, загледан в небето, потъмняло до пълен мрак. После каза:

— Онази жрица… Пирия, Калиопа, както там й беше истинското име. Това беше добра смърт, с която спаси приятелката си. И онази царица на черния жребец. И двете са получили шанса да умрат като войни. Въпреки че бяха жени. Но Руж… — гласът му заглъхна. — Казват, че героите, които умрат в битка, отиват в Елисейските поля и вечерят в Залата на героите. Винаги съм очаквал тази част с нетърпение. Но какво става с жените, които са герои? Като Пирия и онази царица? И какво става с Руж? Къде ще иде тя?

Калиадес знаеше, че другарят му е погълнат от мъката на загубата и от собствената си безпомощност да промени нещата. Банокъл бе свикнал с простичкия кодекс на война — ако някой убие твой приятел или боен другар, си отмъщаваш. Но как можеше да отмъсти на един мъртъв пекар?

Калиадес въздъхна.

— Не зная отговора на този въпрос, приятелю. Може би един ден ще го откриеш сам. Надявам се — после добави тъжно: — И двамата сме виждали много смърт… повече от мнозина други. Знаеш не по-зле от мен, че тя невинаги идва при онези, които я заслужават.

Умът му се понесе към фермата извън Троя и Пирия, застанала на склона, с руса коса, блестяща на светлината на пламтящия хамбар и каменно лице, докато запращаше стрели към убийците, дошли за Андромаха. Беше обещал на Одисей, че ще отведе Пирия да се срещне с жената на Хектор, че ще я изпроводи в безопасност до края на пътешествието й. Колко глупаво от негова страна, колко арогантно да си мисли, че може да гарантира тази безопасност, сякаш обичта бе всичко, което бе нужно. Болката бе намаляла през изминалите сезони, ала съмнението нарастваше. Дали наистина беше обичал Пирия? Или Руж бе права?

Спомни си думите на едрата курва отпреди години: „Ние си приличаме толкова много, Калиадес. Изолирани от живота, без приятели, без някой, когото да обичаме. Затова ни е нужен Банокъл. Той е животът, див и необуздан в цялата си прелест. Без потайност или коварство. Той е огънят, около който сме се струпали, а светлината му отблъсква сенките, от които се боим.“

Той погледна към другаря си, който бе легнал отново и бе затворил очи. Профилът му едва се различаваше на светлината на мъждукащия огън. Внезапно Калиадес изпита страх. Старият му спътник се бе променил много през последните няколко години. А смъртта на жена му бе променила още неща. Дали щеше да продължи да бъде глупак с късмет, както го бе нарекъл Приам?

 

 

— Помощ! Моля ви, помогнете ми!

Викът идваше от един умиращ мъж и младият лечител Ксандер, който теглеше количка, пълна с отрязани крайници, край редовете ранени войници в болницата при казармите, се поколеба, преди да спре. Изтегли окървавения плат над количката, за да скрие гнусния си товар, а после отиде при мъжа.

Той беше ездач. Ксандер, който бе виждал повече рани в младия си живот от мнозина войници, разбра това само с един поглед. Единият му крак бе откъснат под коляното, може би от удар с брадва. Другият бе толкова зле ранен, може би при лошо падане от коня, че се бе наложило да се отреже доста високо. И двата чукана загниваха и Ксандер знаеше, че мъжът ще умре скоро, при това в агония.

Той положи ръка на рамото му.

— От Троянския кон ли си? — попита го.

— Да, господарю. Фегей, син на Дарес. Умирам ли, господарю?

Ксандер разбра, че Фегей е бил ослепен от удар по главата. Вярваше, че до него стои някой командващ офицер, а не луничав лечител на по-малко от седемнадесет лета.

— Да, войнико — каза нежно младежът. — Но царят знае, че си се бил смело за своя град. Името ти е на устните му.

Ксандер отдавна се бе научил да лъже безсрамно умиращите.

— Той ще дойде ли? Царят?

Фегей се пресегна изплашено, опитвайки се да сграбчи въздуха, и лечителят хвана ръката му и я задържа в своята.

— Цар Приам ще е тук скоро — отвърна той тихо. — Той се гордее с теб.

— Господарю — каза мъжът поверително и придърпа Ксандер към себе си, — болката… Понякога не мога… Понякога… болката е твърде силна. Моля те кажи ми, когато царят дойде. Не искам да ме чуе да викам като жена.

Ксандер увери Фегей, че ще му каже, щом царят пристигне, а после го остави, за да отнесе съдържанието на количката си извън казармите. Остана там за момент, благодарно вдишвайки свежия нощен въздух, носещ се по вятъра, който идваше от морето. После отново влезе в горещата и воняща сграда.

Откри Макаон, главният лекар на Дома, в ъгъла, до един варел с вода, в който миеше ръцете си. Макаон бе все още относително млад мъж, но сега изглеждаше направо древен. Лицето му бе пепелявосиво, а скулите му изпъкваха през бледата кожа. Очите му бяха хлътнали и потънали в сенки.

— Трябва ни бучиниш — каза му настоятелно Ксандер. — Тук има смели мъже, чийто кураж се пропуква пред мъчението от раните им.

Макаон се обърна към него и той видя болката в очите на лечителя.

— В града не може да се намери бучиниш — отвърна мъжът. — Молитвите ми към Змийския бог останаха нечути.

Ксандер осъзна за един ужасен миг, че Макаон не е просто изморен, но и тежко болен.

— Какво не е наред? — извика той. — Ти също страдаш.

Макаон се приближи към младежа и снижи гласа си:

— От началото на зимата в корема ми расте тумор. Опитах да използвам билки и прочистващ мед, ала той не спира да нараства.

Лицето му внезапно се изкриви в спазъм и той се преви, сякаш в плен на ужасяваща болка. Когато се изправи, кожата му бе още по-пепелява на цвят, лицето му бе покрито с пот, а очите — разфокусирани.

— Не съм казвал на никого, Ксандер — добави мъжът с треперлив глас, — и ще те помоля да пазиш тайната ми. Твърде съм болен, за да сляза до бойното поле. Трябва ти да отидеш вместо мен.

Въпреки тревогата за учителя му, Ксандер почувства възбуда. Това беше възможност да напусне това място на смъртта и да излезе на свеж въздух, да се справя с по-малки рани на мъже, които не умираха и не бяха в агония. Хектор бе постановил всички ранени войници, които могат да стоят на краката си, да останат в равнината, в случай че последва нова атака на Агамемнон. Онези с по-сериозни травми, които вероятно щяха да се излекуват, бяха отнасяни в Дома на змиите в Горния град, за да възстановят силите си за бъдещи битки. Мъжете, които най-вероятно щяха да умрат, се намираха в тази болница, до някогашните казарми на Илиос. Казармите бяха в Долния град, зад укреплението и недалеч от погребалните клади, които горяха ден и нощ.

— Ще ида, Макаон — каза той. — Но ти трябва да си почиваш. — Той погледна в измъчените очи и не видя там никакъв шанс за почивка. — Къде трябва да бъда?

— Навсякъде има ранени. Няма да ти е трудно да ги намериш. Направи всичко по силите си.

Когато Ксандер се обърна да тръгне, ръката на Макаон се стрелна и го хвана за китката. Момчето усети студа в кокалестите му пръсти.

— Ти винаги правиш всичко по силите си, Ксандер — каза лечителят.

Младежът напълни една кожена чанта с лечебни отвари, бинтове, предпочитаните от него билки, игли с различни размери и конци. После взе кана вино и три мяха с вода и тръгна към бойното поле.

Вечерта бе хладна и докато вървеше, Ксандер се опитваше да си представи, че е у дома в Кипър, че се разхожда из зелените хълмове сред стадата на дядо си. Приглушените викове на ранените се превърнаха в тихото блеене на бродещите наоколо кози. Той притвори очи и помириса далечното море, чу крясъците на чайките. Препъна се по неравната пътека и едва не падна, ухилен заради глупостта си. Да, помисли си, върви със затворени очи, за да си счупиш някой крак, Ксандер!

Макаон беше прав. Ранените не бяха трудни за намиране. Той тръгна сред тях, поставяше чисти бинтове на раните, кърпеше прорези по лицата с тънки игли и рани по краката и ръцете с по-големи и по-дебела нишка. Свари билките си във вода над войнишкия лагерен огън, за да направи лечебна смес, и превързваше счупени пръсти. Подкани някои от по-сериозно ранените мъже да идат в болниците, но всички му отказаха. Не можеше да ги вини.

Дългата нощ се проточи и Ксандер продължи да работи. Бе срещал мнозина от войниците и преди — те бяха идвали при него с раните си, необяснимите си болки и дребни болести, някои от тях по много пъти през изминалите години. Посрещаха го като другар и се шегуваха с него по начина, по който го правят всички войници. Наричаха го Дребния и Луничавия и той се червеше от удоволствие при мисълта за това колко го обичат всички.

Над равнината се спусна мъгла и Ксандер започна да вижда трудно. Беше толкова изморен, че едва се препъваше от един лагерен огън до друг, а треперещите му ръце вече не ставаха за зашиване на рани. И все пак продължи.

— Време е да си вървиш, Ксандер — чу познат глас в ухото си.

— Макаон? — попита той, оглеждайки се наоколо, ала мъглата скриваше всичко. — Макаон? Ти ли си?

— Бързо, момче — каза напрегнато гласът. — Спри да работиш и побързай обратно в града. Хайде.

Ксандер прибра кожената си чанта и забързано я метна през рамо, после взе празните водни мехове и тръгна към реката. Едва виждаше ръката пред лицето си и бе принуден да върви внимателно, за да не се препъне в някой войник или кон.

После от мъглата се разнесе силен вик, който проехтя зловещо в мрака и се понесе сред редиците войни:

— Събудете се! Събудете се! Те идват!