Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (21)

XIX
Мъглата на войната

По-рано същата нощ, след като слънцето се спусна зад хоризонта, за да отстъпи на небе, пълно със звезди, Одисей стоеше до стените на Царска радост, измъчван от болка в рамото и рана в сърцето.

Преди три дни неговите смели войни от Итака и Кефалиния се биеха в равнината на Скамандър, когато Троянският кон порази северните армии като таран, превръщайки несигурната победа в почти пълно поражение.

Двама от ездачите на Хектор нападнаха като един пешаците на Одисей, пазейки се взаимно и посичайки с мечовете си всички около тях. Когато единият вдигна оръжието си, за да порази млад моряк от „Кървавия ястреб“, старият цар изтича отзад и заби копие дълбоко в тялото на мъжа, достигайки сърцето. Бронзовият връх се закачи под едно ребро. Одисей се опита да го издърпа, но вместо това свали мъртвия ездач от коня му. Тъй като навсякъде около него имаше умиращи войни, итакиецът не успя да се отдръпне достатъчно бързо и тялото го удари, размествайки рамото му. Тесалийският лечител Подалейриос намести ръката, но дори сега, след няколко дни, Одисей още изпитваше болка. Бе изхвърлил превръзката, която му бяха дали, и криеше болката от околните. Ала сега внимателно раздвижи ръка, сякаш размахваше меч, и изруга, когато болката обхвана цялото му рамо.

Преди двадесет години, помисли си раздразнено, или дори десет, щях да се оправя от такава рана за по-малко от ден.

По-голямото страдание обаче беше в сърцето му, спомняше си думите на Пенелопа на плажа на Итака преди няколко години:

— Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже във война, Одисей.

— Не желая да воювам, обич моя.

Как ли се наслаждаваха боговете на Олимп на тази ирония, помисли си тъжно. А може би страхът на жена му никога не е трябвало да бъде обличан в думи, за да не го чуят боговете и да не го превърнат в реалност.

Защото ето че беше тук, виждаше Златния град, а неговите верни мъже се биеха редом с микенците за Агамемнон и маниакалното му желание да унищожи града и някогашните приятели на Одисей и да заграби богатствата му.

Спомни си и думите на Хеликаон при последната им среща:

— Не съм виждал богатството на Приам, но трябва да е чудовищно много, за да поддържа разходите на тази война. Златото напуска града всеки ден, за да наема търговци, да подкупва съюзници. А вече съвсем малко влиза в Троя, защото всички бягат оттам. Ако войната продължи още дълго, дори и да завладеете града, няма да намерите нищо ценно.

Одисей се усмихна мрачно. Агамемнон и другите царе вярваха в богатствата на Приам. Те поне имаха причина да се бият. „Какво е твоето оправдание, Грозни царю? — чу гласа на Пенелопа. Защото си дал дума? Толкова ли е могъща думата ти, толкова ли е свещена, че си готов да се биеш редом с враговете си срещу своите приятели заради нея?“

Преди три дена, докато воюваше в равнината заедно с микенците, той видя как Троянският кон се спуска в равнината. И усети как сърцето му подскача, все едно Хектор и ездачите му бяха дошли, за да спасят него.

Одисей въздъхна. Войната създаваше странни другарства. Той презираше Агамемнон и другите царе. Идоменей бе алчен и зъл. Менестеос от Атина и Агапенор от Аркадия не бяха по-добри. Слабият Менелай изпълняваше всяка заповед на брат си. Старият Нестор бе роднина на Пенелопа и Одисей го харесваше, но и той бе запленен от обещаното злато на Приам. Само Ахил беше тук заради честта си, за да открие война, наредил смъртта на баща му, и да му отмъсти.

Спомни си Сватбените игри на Хектор, когато коварният Приам го обяви за враг на Троя. Някой не толкова горделив човек щеше просто да напусне града. Ала Одисей, обиден и предаден, позволи на гордостта си да го натика право в ръцете на тази царска сбирщина. Той наистина бе виновен за това, че е наел убиец да премахне бащата на Хеликаон, но само за да защити самия Хеликаон, когото същият този убиец бе купен да погуби.

Сега на Одисей му се гадеше до дъното на душата му и затова бе оставил противните си съюзници да пият и да се карат в мегарона на Царска радост, за да излезе на терасата за глътка свеж въздух.

Огледа се наоколо. Последователите на Агамемнон, царските стражи, бяха опекли две прасета и терасата миришеше на кръв и изгорено месо. После бяха играли някаква игра с главата на едно от прасетата, ритайки я, докато не се бе превърнала в безформена черна пихтия. Одисей вдигна парчето плът и го погледа известно време преди да го метне през парапета. Усмихна се вътрешно, като си спомни за прасето Гани, първо спасено от морето, а после, увито в жълто наметало, седнало спокойно, сякаш слушаше историята му за златното руно на пиратския плаж.

— В името на топките на Аполон, Гани, моето момче, какви приключения имахме заедно! — каза си той.

Освежен от спомена, той тръгна към западната страна на терасата. На звездната светлина виждаше Залива на Херкулес, чийто бял пясък бе почти невидим под корпусите на стотиците кораби, изтеглени там. Идеална цел за огнехвъргачите на Хеликаон, помисли си той. Нима Агамемнон не бе научил нищо от катастрофата на Имброс? Одисей не бе чувал никакви новини за „Ксантос“, откакто корабът бе напуснал Итака, но въпреки това предвидливо реши да премести собствената си флотилия надолу по брега, до един малък скрит залив.

Обърна се и погледна в обратната посока, към стените на Троя, озарени от лунната светлина в далечината, наподобяващи магически град в някоя от историите му. Пред него се простираше равнината на Скамандър, където троянската армия лагеруваше в очакване. Десетките светлинни на лагерните им огньове бяха сформирани около защитни квадрати. Одисей знаеше, че Хектор не е толкова глупав, че да атакува, както очакваше идиотът Менелай. Човекът нямаше стратегически усет и вярваше, че всички са като него. Одисей погледна надолу към войниците, които копаеха вътрешното укрепление. Загуба на време и енергия, помисли си. И само още едно препятствие, когато решаха да атакуват. Глупостта го ядосваше.

Погледна на юг, по долината на реката, и видя покров от гъста мъгла, който пълзеше към троянската армия. Те не я виждат, осъзна внезапно. Не след дълго няма да могат да виждат дори мечовете пред носовете си.

Умът му бързо се раздвижи и той излезе от терасата, спускайки се по каменните стъпала към мегарона, където го посрещнаха пиянски викове и смях. Менелай лежеше на пода в локва вино, очевидно изпаднал в безсъзнание. Агамемнон вдигна лишения си от изражение поглед към царя на Итака. Той никога не пиеше и Одисей също внимаваше да не го прави в неговата компания.

— Гледай ти — каза микенският цар. — Разказвачът е решил да се присъедини към компанията ни отново. За нас е чест. Имаш ли някоя история, с която да ни забавляваш тази нощ, Принце на лъжите?

Одисей игнорира обидния му тон и не каза нищо, а остана неподвижен на входа, докато не получи пълното внимание на всички.

— Изтрезнявайте бързо, пияни глупаци — изрева внезапно. — Имам план.

 

 

Ахил коленичи на входа на тесния проход и се загледа в гъстата мъгла. Носеше само проста черна пола и кожен нагръдник, а лицето му бе изцапано със сажди.

— Това е лудост — каза той весело.

Одисей, който стоеше на едно коляно до него, се засмя.

— Така или иначе трябва да атакуваме призори — отвърна той. — Съюзниците ни се заклеха да бъдат тук по изгрев-слънце. Ако атакуваме сега, тази мъгла ни дава предимството на изненадата.

— Е, мен ме изненада — каза мрачно един червенобрад войн наблизо. — Посред нощ е и мъглата е толкова плътна, че не виждам върха на меча си. Няма да знам кого убивам.

— Онези, които лежат, Тибо, независимо дали спят или са мъртви, ще са врагове — каза му Одисей.

Отново премисли плана си. Агамемнон бе решил да атакува днес, което означаваше да преведе армиите си през прохода. Тежката мъгла му даваше идеална възможност да го направи под нейното прикритие. Хектор, разбира се, щеше да очаква това и до изгрев-слънце щеше да е подготвил войските си. Като атакуват през нощта, имаха шанс да го хванат неподготвен.

Одисей, Ахил и петдесетима мирмидонци, както и още сто, избрани специално за задачата войни, трябваше да се промъкнат извън прохода под прикритието на мрака и мъглата, да прекосят укреплението и да се спуснат върху троянците, докато спят. Никой не носеше броня, за да не ги издаде дрънченето на метала. Алармата щеше да се вдигне бързо, но Одисей бе изчислил, че преди това щяха да убият поне хиляда души, още докато спят.

Далече зад тях в прохода останалата част от армията на Агамемнон чакаше нервно. Щом тихата група убийци свършеше жестоката си работа и троянците вдигнеха тревога, пешаците щяха да се спуснат в атака. Конниците трябваше да изчакат откъм морето, докато не дойдеше зората и мъглата не се прочистеше. Но врагът бе в същата позиция. Дори Троянският кон не можеше да атакува онова, което не вижда.

Одисей раздвижи рамо и направи гримаса от болка, а после облиза пресъхналите си устни. Само още една битка, помисли си той. Правил си го и преди, старче. Сграбчи меча си в едната ръка и дълъг кинжал в другата. Погледна към Ахил, който бе прикрепил двата си меча на гърба, а в ръце държеше два кинжала. Кимна му.

Двамата се промъкнаха напред, тихи в приглушаващата звуците мъгла, а малката им армия тръгна безшумно зад тях. Одисей се изкачи върху новото укрепление, проклинайки го под нос. Докато достигнат главния изкоп, бе изостанал много зад Ахил, който изчезна пред него като привидение. Одисей побърза да го настигне, изкачи се над насипа от кал и видя, че и от двете му страни се движат облечени в тъмни дрехи войни с кинжали и мечове в ръка. Гледката беше злокобна.

После клането започна. Малко по-напред Одисей чу приглушените звуци на студен бронз, забиващ се в човешка плът, тихи стонове, които бързо секнаха. Скоро той се движеше сред слабата светлина на лагерни огньове, около които бяха проснати телата на умрелите и умиращите. От прерязаните им гърла още течеше кръв, а очите им го гледаха, ръцете им се протягаха за помощ, която нямаше да получат.

Беше толкова тихо, че чуваше собственото си сърце. После се разнесе силен вик:

— Събудете се! Събудете се! Атакуват ни!

Само за миг въздухът се изпълни с дрънченето на остриета, писъците на ранените, ръмженето и стоновете на противниците, пукането на счупени кости и раздирането на плът. Одисей чу ехтящия боен вик на Ахил някъде по-напред и тръгна към звука.

Един войн се появи от мъглата — тракийски дивак с боядисано лице. Царят на Итака скочи в нападение, ала мъжът се движеше като живак. Блокира удара му и го атакува на свой ред. Удари с рамо Одисей в гърдите и го изблъска назад. Царят падна на земята и бързо се претърколи, когато острието на меч се заби в земята до него. Одисей замахна с кинжала си към незащитеното бедро на дивака. Кръвта рукна и мъжът падна. Царят скочи и преряза гърлото му с кинжала си.

Наведе се, за да изтегли оръжието, но един от орлите на Приам скочи към него с ръмжене, разпознал един от водачите на врага. Одисей парира удара му с меча си и го насочи към врата на война. Острието се заби в нагръдника му… и се счупи. Старият цар хвърли безполезната дръжка, сграбчи бронята на мъжа и го дръпна към себе си, забивайки глава в носа му и юмрук в корема му. Орелът се преви, а после главата му отскочи назад, когато Одисей го изрита в лицето с коляно.

Той взе меча на орела и го заби във врата му. После, с викове „Итака! Итака!“, се хвърли в троянските редици, колейки всички по пътя си, обзет от ярост и напълно забравил раненото си рамо.

Един троянски войн без броня се затича към него и приклекна под удара на меча му. Замахна с кинжал към корема на Грозния цар, но той отскочи назад, препъвайки се в едно тяло. Претърколи се и хванал меча си с две ръце, го завъртя напред, с което почти обезглави война.

Забеляза движение вдясно и парира свирепа атака от нечий меч. Извивайки китки, успя да отвърне на удара и порази нападателя си, като му нанесе рана от врата до корема.

Сега навсякъде наоколо имаше троянци. Мечът му се издигаше и спускаше, прорязвайки кожа, плът и кости. Изви се и замахна, а после, твърде късно, видя меч, насочен към врата му. В този миг друг меч проблесна и блокира смъртоносния удар. Одисей разпозна сплетената червена брада и се ухили на щитоносеца на Ахил.

— Внимавай, старче — извика Тибо. — Не мога да пазя и двама ни.

Одисей приклекна под едно острие, носещо се отдясно и заби меча си в гърдите на мъжа. До него Тибо също сееше смърт навсякъде около себе си. Той видя, че светлината на зората се отразява в окървавеното му острие, и осъзна, че нощната мъгла се прочиства.

Двама троянски войници тичаха към Тибо. Той блокира удар на първия и го изкорми с контраатаката си. Мечът му обаче се заклещи в корема на мъжа. Оръжието на втория войн се насочи към главата му. Одисей обаче го спря и преряза гърлото на нападателя.

— Къде е Ахил? — попита той, задъхан. — Предполага се да пазиш него.

Тибо сви рамене.

— Ахил може и сам да се грижи за себе си.

Дневната светлина бързо прочистваше мъглата и Одисей виждаше навсякъде около себе си борещи се и умиращи войни. Трима троянци се понесоха към него едновременно и той изруга силно, докато пронизваше врата на единия и приклекна под свистящо към собствената му глава острие. После, все така приклекнал, се засили към двама други войници като бик. Удари единия в корема с раненото си рамо и изсумтя от болка. Другият отстъпи, препъна се в нечие тяло и миг по-късно беше изкормен от мирмидонски меч.

Одисей видя Ахил, застанал над него. От двете му остриета капеше кръв.

— Върни се, Итака — извика тесалийският цар над шума на битката. — Или онази рана ще те убие. Само кинжалът спасява живота ти до момента.

Одисей погледна надолу и видя дръжка на нож, стърчаща от бедрото му. Кракът му бе плувнал в кръв. В яростта на битката, той дори не я беше забелязал.

— И се бронирай — нареди Ахил. После замахна на една страна, когато нечий меч изсвистя точно до гърдите му, и порази нападателя си с удар във врата.

— И ти нямаш броня, Ахил! — извика му Одисей.

Младият войн само му се ухили и отново се хвърли в мелето.

Одисей осъзна, че му се вие свят от загубата на кръв, и изруга. Когато направи крачка напред, коленете му поддадоха. Нечии ръце го хванаха и го издърпаха, а после усети под ръката си силно рамо. Звуците на боя утихнаха, докато, все така ругаещ, той беше изтеглен от полесражението.

Отново се намираше на „Пенелопа“, а вятърът развяваше косата му, докато свежият морски въздух изпълваше гърдите му. Огромно ято чайки летеше над кораба и небето притъмня от крилете им. Шумът на виковете им бе оглушителен. Глупави птици са чайките, каза си той. После видя, че птиците имат женски лица, изкривени от злоба и ярост. „Харпии, помисли си, дошли да се нахранят с плътта ми.“

Острата болка от зъби, разкъсващи крака му, го свести и той откри, че лежи в калта встрани от битката. Един от моряците му — едър боец на име Левкон, шиеше раната на бедрото му. Дебелите пръсти на война не се справяха добре с хлъзгавата от кръвта нишка. Кракът на Левкон бе счупен преди три дни и той не можеше да се бие. Сега седеше прегърбен и лицето му ясно издаваше болката от счупената кост.

Одисей се надигна.

— Някой да ми донесе вино — настоя той и му подадоха чаша. Пресуши я, поиска си втора и нетърпеливо зачака, докато Левкон привършваше шевовете. Кръвта бе спряла да тече и той усети как виното го съживява.

— Обратно в битката, Левкон — каза той.

— Да, царю мой — отвърна едрият войн и се опита да се надигне.

— Не ти, глупако — аз!

Одисей понечи да се изправи, но нечия ръка на рамото му го задържа. Чу студен глас:

— Битката приключи за теб днес.

Царят вдигна очи и видя Агамемнон. С огромно усилие се надигна на крака, опитвайки се да не обръща внимание на рамото си и на шевовете, които се опъваха в крака му. Микенският цар беше прав. Чувстваше се слаб като кученце и само волята му го крепеше изправен.

Гледаха към бойното поле от върха на главното укрепление. Ранното слънце бе прогорило мъглата и той ясно виждаше битката на равнината пред себе си. Тя представляваше меле, в което пешаци и от двете страни се биеха отчаяно, без нито една страна да отстъпи. Конницата на Агамемнон бе пусната отляво, за да удари дясната страна на врага, принуждавайки Хектор да насочи основната част от Троянския кон в тази посока за свирепа контраатака. Одисей виждаше, че троянците имат предимство и ездачите на Агамемнон отстъпваха от реката. Радвай се на успеха си, докато можеш, Хектор, приятелю, помисли си той.

Насред морето от сражаващи се мъже успя да различи група от облечени в черно войни, които бяха сформирали връх на стрела в троянските редици.

— Ахил и мирмидонците му се бият без броня — каза той гневно.

По време на дългата нощ на планиране западните царе се съгласиха, че щом се вдигне тревогата, елитната бойна единица ще отстъпи, за да си сложи доспехи. Ахил обаче, обзет от бойната ярост, бе забравил това решение и продължаваше да се бие.

— Няма как да оцелее. И хората му няма да го изоставят. Обрича ги на смърт.

— Голям срам, наистина — отвърна Агамемнон с равен глас.

Одисей го изгледа и в гърдите му се надигна ярост.

— Към никого ли не изпитваш вярност, микенецо? — попита той гневно. — Ахил се бие в твоята война!

Агамемнон се обърна към него, а тъмните му очи бяха студени и празни като зимното небе.

— Ахил се бие за славата на Ахил — каза царят на Микена и Одисей усети истината в думите му.

Битката продължи, докато слънцето се издигаше в небето. Одисей виждаше как западните армии бавно отстъпват назад, а Ахил и групата му рискуваха да бъдат обкръжени. Той вдигна поглед към слънцето, което сега се спускаше към хоризонта, и започна напрегнато да се взира на юг, по протежението на реката. Накрая забеляза далечна точица — конник, който яздеше бързо към тях. Съгледвачът си проправи път през задните редици на битката, изкачи се по укреплението и скочи от коня пред Агамемнон.

— Те идват, господарю! — каза той задъхан.

— Крайно време беше — отвърна царят-войн удовлетворено.

 

 

Светлината блестеше по копията на стотици маршируващи мъже, обкръжени от конница, докато новата армия се движеше към Троя. Одисей погледна обратно към битката под него.

Троянците, които се намираха по-ниско, още не бяха видели заплахата.

Конницата на приближаващата армия се спусна в галоп, директно към незащитената страна на троянската пехота, със спуснати напред копия. Осъзнали заплахата, изтощените от битката троянци отчаяно се опитаха да се престроят, за да посрещнат атаката, но въпреки това сблъсъкът бе унищожителен. Десетки мъже паднаха под копитата на конете.

Хектор реагира бързо. Неговите фригийски стрелци, намиращи се в задната част на бойното поле, започнаха да пускат залп след залп към приближаващите пешаци. Стрелите отскачаха от щитовете и коничните шлемове, но някои мъже паднаха на земята, спъвайки други.

Троянският кон бе изолиран от другата страна на битката, но по заповед на Хектор половината от войните му се отделиха и се спуснаха в галоп да посрещнат новата заплаха. Самият троянски принц смушка огромния си боен кон и се хвърли в галоп срещу врага. Когато го достигна, неколцина ездачи тръгнаха срещу него. Острието му изсвистя, събаряйки първия от коня му, вторият падна, когато мечът на Хектор, тласкан от неистов гняв, разби черепа му. След това нечие копие се заби в гърдите на жребеца Арес и той падна, хвърляйки принца на земята.

Одисей вече не можеше да го види. Ядосан и изнервен, обърна погледа си към водача на новопристигналата армия, който, заобиколен от личната си стража, яздеше по склона към него.

— Е, Кигон, няма ли да участваш в битката днес? — попита той, докато ликийският владетел спираше коня си.

Дебелият цар свали шлема си и се усмихна студено.

— Трябва да покажеш повече благодарност, Итака — каза той. — Когато се срещнахме за последен път, обяви, че си много разярен от неморалната ми постъпка и смъртта на един човек, при това прост моряк. Сега ти и другите царе ме молите да убия хиляди. Къде е благодарността ви?

Той слезе от седлото и подаде юздите на един от хората си.

— Всички действия имат последствия, Одисей. Като забранихте на корабите си да спират на плажа ми, заради смъртта на онзи моряк, двамата с Хеликаон нанесохте тежък удар на Ликия, осакатихте търговията ми и източихте ресурсите ми. Народът ми гладуваше и за пръв път от поколение насам имаме умрели от глад деца през зимата. Когато Агамемнон ме потърси за свой съюзник, изненадан ли си, че не питаех вярност към Хеликаон и роднината му Приам?

Одисей нямаше отговор на това. Обърна му гръб и отново се загледа към бойното поле. Тогава чу рога на Хектор — два кратки тона, повтарящи се отново и отново. Сигнал за отстъпление. Добре, помисли си. Не можеш да спечелиш днес, Хектор. Скамандър ни принадлежи. Отстъпи, докато още можеш.

Ала троянците се биеха на всяка крачка, защитавайки ранените си, докато отстъпваха към реката и относителната безопасност на четирите й моста.

Не повече от стотина войници бяха минали по един от дървените мостове, когато лумна ярък пламък, сякаш някой там бе запалил факла. Внезапно целият мост се запали, а пламъците обхванаха и мъжете на него. Те закрещяха и се загърчиха в агония. Мнозина скочиха в Скамандър, но плътта им не спираше да гори и писъците им бяха ужасяващи. После и вторият мост започна да гори. След броени мигове и четирите моста — пътят на троянците за отстъпление — бяха потънали в пламъци.

Вцепенен от гледката, Одисей се обърна към Агамемнон.

— Това твое дело ли е? — попита той, но микенският цар само поклати глава, също толкова изненадан.

Те гледаха заедно, докато отчаяните троянци, хванати в капан между напредващата вражеска армия и реката, започнаха да се хвърлят в бързите води, някои помагайки на ранените да пресекат, други — просто спасявайки живота си. Мнозина от ранените потънаха или бяха изтласкани надолу по течението към залива, твърде слаби, за да се борят със силата на могъщата река.

Тогава Агамемнон ахна и посочи към Хектор, който, отново качен на гърба на огромния Арес, прекоси Скамандър високо над пламтящите мостове. Той спря жребеца в средата на реката и застана там, докато водите бушуваха около него. И други мъже от Троянския кон се присъединиха, водейки своите коне редом до Арес, като по този начин намалиха силата на течението. Скоро тридесет бойни коня стояха неподвижно в реката и търпяха, докато водата ги блъскаше. Ездачите имаха само щитове, с които да защитават себе си и жребците си от стрелите и копията на врага, и трима паднаха в Скамандър и бяха отнесени. Повечето обаче устояха на мястото си, позволявайки на ранените троянци да прекосят в безопасност. Фригийските стрелци изтичаха по речния бряг, за да защитят конете с дъжд от стрели по напредващия враг.

Одисей искаше да извика от радост и се усмихна вътрешно, когато видя гнева по лицето на Агамемнон.

— Хектор е жив — изсъска микенският цар. — Нищо ли не може да го убие?

— Той атакува сам цяла армия и все пак оцеля — отвърна Одисей щастливо. — Затова е Хектор, а ние, царете, наблюдаваме отстрани.

Вече му се гадеше от компанията на Агамемнон, затова тръгна към бойното поле, куцайки тежко с ранения си крак. Носачи на носилки сега обикаляха равнината, за да отнасят ранените. Видя лечители, които помагаха на войните от западните армии, и войници, които убиваха ранени троянци. Земята бе натежала от спечена кал и кръв и Одисей бързо се измори.

Тогава видя фигура, която разпозна — дебел войн с твърде голяма броня, легнал в калта с гръб, опрян в тялото на умрял кон. Одисей докуцука при него.

Принцът кървеше от поне двадесет рани.

— Е, Одисей — каза той със слаб и хъхрещ глас. — Да не си дошъл да ме довършиш?

— Не, Антифон — отвърна царят на Итака и седна до него, внезапно изморен. — Просто искам да поговоря със стар приятел.

— Ние с теб приятели ли сме? — попита принцът.

Одисей сви рамене.

— В момента да. Утре ще е друго.

— Утре аз ще съм мъртъв, Одисей. Тази рана ще ме довърши — той посочи дълбока рана от лявата си страна, от която по земята капеше тъмна кръв. — Някой по-слаб човек вече щеше да е умрял.

Грозния цар кимна.

— Какво стана на мостовете? — попита той.

Антифон се намръщи, а пепелявото му лице потъмня.

— Малоумният ми баща. Приам тайно е наредил на орлите да подпалят мостовете с нефтар, ако започнем да отстъпваме. „Троянците не отстъпват“, така казва той.

Одисей усети как го залива вълна на отвращение.

— Напълно луд ли е вече? — попита той, шокиран от безскрупулната жестокост на троянския цар към собствените му войски. — Понякога е трудно да прецениш разликата между лудост и студенокръвна бруталност.

Антифон се опита да се надигне до седнала позиция, но беше твърде слаб и отново се свлече. Одисей видя, че кръвта, капеща от раната, е намаляла. Изглежда на принца не му оставаше много живот.

— Той е жестокият и себичен цар, който винаги е бил — въздъхна Антифон. — Понякога е объркан. Мислехме, че е от виното, защото вече почти не яде. После му идват нелепи идеи като тази. Хектор просто ги игнорира. Но сега… — Той посочи към реката. — Още е хитър, виждаш ли? Не е казал на никого, освен на орлите си. А те ще се самоубият за него, ако им нареди.

Един микенски войник дойде при тях с почервенял от кръв меч. Търсеше ранени врагове. Одисей му махна с ръка да се разкара.

Антифон се умълча за известно време и царят помисли, че е умрял. После едрият мъж проговори отново и в гласа му се долавяше отчаяние:

— Троя ще падне. Не може да бъде спасена.

Одисей кимна тъжно.

— Агамемнон ще спечели и градът ще падне. Щом достигнем великите стени и го обсадим, ще бъде само въпрос на време. Ще се намери предател. Винаги има такива.

Антифон проговори слабо:

— Мислех си, че ще оцелее хиляда години. Има предсказание…

— Винаги има предсказание — прекъсна го раздразнено Одисей. — Аз не вярвам в тях, Антифон. След хиляда години Златният град ще е прах, стените му ще са сринати и диви цветя ще изпълват поляните на мястото на двореца на Приам.

Антифон се усмихна едва-едва.

— Това звучи като предсказание, Одисей.

Царят се наведе към него.

— Но градът няма да умре. Обещавам ти го. Историята му няма да бъде забравена.

В ума му вече се оформяше разказ за гнева на един войн и смъртта на герой.

Очите на принца бяха затворени. Той прошепна:

— Аз бях предателят…

После умря.

Одисей се изправи, изморен. Видя, че войникът, когото бе отпратил, е намерил друг смъртно ранен троянец, който не можеше да се защити. Микенецът заби меча си право в сърцето му и продължи. Погледът му бе привлечен от тялото на млад мъж, проснато в калта, и той тръгна към него. Одисей видя, че младежът има червена коса и не носи броня. Едната ръка на момчето се извъртя в опит да се обърне и да стане. Когато микенският войник вдигна меча, царят извика:

— Чакай!

Мъжът се спря и го погледна със съмнение.

— Това е един от моите, войнико. Знаеш ли кой съм?

— Ти си Одисей, цар на Итака. Всеки знае кой си.

Мъжът свали меча си и продължи нататък.

Момчето бе покрито с кал и кръв и изглеждаше замаяно от удар по главата. Одисей коленичи и му помогна да се обърне.

— Ксандер! Не очаквах да те видя тук — каза той. — Пак се правиш на герой, а, момче?

 

 

Ксандер се събуди стреснато и осъзна, че е вечер, а той се намира на песъчлив плаж. Чуваше вълните, които се разбиваха в скалите и далечните звуци на лира и тръстикова флейта, както и тихи гласове, мърморещи наоколо.

— Лежи неподвижно, глупако — каза нечий дълбок глас. — Дай на раната време да зарасне. Може да е пронизала някой важен орган.

— Тогава съм мъртвец — отговори друг, раздразнено. — Ако трябва да вървя по Тъмния път, не планирам да го правя трезвен. Дай ми оная чаша!

Главата на Ксандер го болеше ужасно и когато се опита да седне, светът се завъртя около него и той отново падна със стон.

— Как се чувстваш, Ксандер? — попита някой.

Младежът отвори очите си малко и с изненада видя над себе си Макаон, с лице, потънало в сянката на залязващото слънце зад гърба му.

— Къде сме, Макаон? — попита той. — Защо сме на плажа?

Отново се опита да стане и този път успя. Откри, че кожената му чанта е поставена до него.

— Отпий от това — каза лечителят и коленичи до него. Подаде му чаша вкусно миришеща течност и момчето отпи алчно. Тя бе топла и имаше вкус на пролетни цветя. Никога не бе опитвал нещо толкова добро. Откри, че главата му се прояснява и се огледа наоколо.

От мястото, където седеше, виждаше само войници — някои ранени и легнали, други — седнали около лагерни огньове, смеещи се на шегите на другарите си. Черните корпуси на кораби, изтеглени на пясъка, скриваха морето от погледа му, въпреки че можеше да подуши соления му дъх. Той с ужас осъзна къде се намира.

— Ние сме на плажа, който наричате Залива на Херкулес, а аз не съм Макаон — каза лечителят.

Той седна и наля някаква гъста течност от едно глинено гърне в чаша с вода, топлеща се над огъня. После вдигна поглед. Ксандер вече виждаше, че това не е лицето на учителя му, макар двамата да си приличаха много. Този мъж бе по-стар и почти плешив, а едно от очите му бе странно, бяло и перлено.

— Името ми е Подалейриос, а Макаон ми е брат — каза лечителят. — Ти явно го познаваш, Ксандер. Добре ли е той?

— Не — призна момчето със съжаление. — Когато го видях за последно, беше много болен, господарю. Иска ми се да можех да му помогна. Той винаги е бил толкова внимателен към мен. Защо съм тук с врага?

При тези думи стоящите наоколо избухнаха в смях и някой каза:

— Ти си в тесалийския лагер, момче. Трябва да се гордееш, че си с Ахил и неговите мирмидонци — най-великите войни на света.

Говорещият бе строен млад мъж с руса коса, сплетена и издърпана назад. Той чистеше кръвта от ръцете си, но Ксандер предположи, че е чужда, тъй като войникът не изглеждаше ранен. До него стоеше едър тъмнокос войн, облечен в черно, а помежду им лежеше плешив мъж със сплетена червена брада. Гърдите му бяха превързани и той видя как между бинтовете се процеждат кървави петна. Лечителското му око забеляза сивотата на лицето на мъжа и трескавия поглед в очите му.

— Подалейриос — обърна се момчето към лечителя, — не зная как съм се озовал тук, но мога ли да се върна отново в Троя?

Мъжете отново се засмяха, а Подалейриос отвърна:

— Наричай ме Белоокия, Ксандер, както всички други. Тук те доведе Одисей от Итака. Открил те е в безсъзнание на бойното поле и те е отвел в безопасност. И не можеш да се върнеш в Троя. Сега си лечител на тесалийските войни. Това е Ахил, царят на Тесалия. — Лечителят посочи облечения в черно гигант. — И сега ти си негов слуга.

За няколко мига Ксандер зяпаше легендарния войн.

— Господарю — каза той покорно. — Аз не съм жрец на Асклепий, не съм се клел да помагам на ранените и болните, където и да ги намеря. Аз съм просто помощник на Макаон и мястото ми е в Троя.

Ахил се намръщи.

— Одисей ми каза, че си бил обучаван от Макаон в Дома на змиите. Ако подобен известен лечител те е пратил на бойното поле да помагаш на ранените троянци, значи трябва да вярва в уменията ти. Нима казваш, че няма да помогнеш и на моите повалени войни? Обмисли внимателно отговора си, момче.

Засрамен, Ксандер каза:

— Съжалявам, господарю. Ще сторя каквото мога, за да помогна.

Ахил се обърна към Белоокия.

— Призори, когато момчето си е отпочинало, го отведи до Царска радост. Там ще е безценен.

Лечителят кимна и се оттегли. Един слуга дойде до лагерния огън, предлагайки подноси с хляб и месо на войните. Постави храна до ранения мъж, но той не я докосна, а просто отпи от виното си. Ахил посочи Ксандер и кимна. Слугата донесе храна и на момчето. Месото беше от печено прасе — горещо, мазно, добре осолено и много вкусно. Ксандер усети как стомахът му изръмжава при тази прекрасна миризма. Осъзна, че не е ял през целия ден, както и деня преди него. Зачуди се кога ли за последно се е хранил, а после отхвърли подобни мисли и заби зъби в крехкото месо.

За известно време, докато войните се хранеха, настана тишина. После Ахил се обърна към ранения:

— Ще наредя да те отнесат в Царска радост, Тибо. Тази нощ на плажа ще е студено. Там поне ще си на завет.

Тибо поклати глава.

— Ще си стоя тук до огъня. Не искам да бъда горе при мъртвите и умиращите.

— Аз съм твой цар и мога да ти наредя — отвърна Ахил меко.

Войнът изсумтя.

— Ти би ли искал да си там, в онова място на мъчения.

Царят поклати глава и не каза нищо повече.

Русокосият войн го сръга с лакът.

— Ходихме там веднъж като деца. Помниш ли как посетихме Царска радост с баща ти? Не зная защо.

Ахил кимна, докато дъвчеше месото си, после преглътна.

— Помня, Патрокъл.

Другият продължи:

— Тогава дворецът беше красив, белите стени бяха изрисувани с ярки картини на богове. Имаше меки килими по мраморните подове — никога не съм виждал такива преди — и навсякъде блестеше от злато и скъпоценности. Беше страхотна гледка.

— Така е — съгласи се Ахил. — А сега последователите на Агамемнон го превърнаха в кочина — после той се усмихна. — Спомням си, че ни се скараха, защото си играехме на високия балкон, от който падна Елена.

Патрокъл поклати глава с удивление.

— Никога няма да забравя този ден, докато не извървя Тъмния път. Как принцесата се хвърли към смъртта си заедно с децата.

Тибо изсумтя.

— Децата без друго бяха мъртви. Агамемнон щеше да се погрижи за това.

— Но нямаше причина Елена да умира — възрази Патрокъл. — Струва ми се грешно, подобна красота размазана по скалите долу.

Ксандер слушаше удивено. Бе срещал принцеса Елена само веднъж, в спалнята на Хеликаон, когато Златния бе смъртно болен. Тогава видя обикновена на вид пълна жена със сладка усмивка. Може би говорят за някоя друга Елена, помисли той.

— Не беше красива — каза Тибо замислено.

— Да, но ти не ги обичаш пухкави — отвърна Патрокъл и се ухили. — Предпочиташ ги кокалести като момчета. — Той смигна на приятеля си.

— Истина е — съгласи се Тибо в знак на помирение. — Но имам предвид, че не беше красива като скъпа курва…

Патрокъл започна да се смее отново, но Ахил се намеси:

— Зная какво имаш предвид, Тибо. Тя нямаше красотата на златокосата Афродита. Беше повече като суровата и ужасна Хера, пред която дори боговете треперят.

Тибо кимна в съгласие.

— Накара ме да се чувствам като малко момче. Беше като майка, която обичаш, но от чийто гняв се боиш. Другите мъже на балкона казаха същото. Всички говорят за нея.

Многото приказки го накараха да се закашля. Спазъмът изглеждаше много болезнен и той се хвана за гърдите с две ръце.

Лицето му изгуби цвят и войнът изстена, а Ксандер види, че кървавото петно под бинта се разраства.

Момчето взе кожената си чанта, стана и каза на ранения войн:

— Може би мога да ти помогна, господарю, ако ми позволиш.