Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fall of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел; Стела Гемел

Заглавие: Гибелта на царете

Преводач: Симеон Цанев; Илиян Илиев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-954-761-327-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10905

История

  1. — Добавяне

XVI
Битката за Скамандър

Калиадес се подпря на един подгизнал дънер и се загледа в мрака по посока на Троя. Дъждовната нощ бе непрогледна като превръзка върху очите му. Обърна се към мястото, където бегло успяваше да различи стотината войни, седнали в безрадостна тишина около пращящите огньове. Бяха яздили от Дарданос с голяма скорост и сега се намираха само на половин ден от Златния град, но безлунната нощ ги бе принудила да спрат. Всички бяха ядосани и изнервени, и ги успокояваше само фактът, че в Троя нямаше да има битка преди пукването на зората.

Калиадес се биеше от петнадесетгодишен. Бе участвал в стотици сражения, бе страдал от пресъхналата уста и пълния мехур преди битка, бе виждал приятели да умират бавно и в агония от удар в корема или от отровата на гангрената. Всеки от мъжете на тази поляна беше като него. И все пак всички до един чакаха отчаяно първия светлик на зората, за да могат да се качат на конете и да яздят до Троя, където да се сблъскат с микенската армия. Мнозина щяха да умрат.

Може би всички.

Пратеникът на Приам бе пристигнал в Дарданос изморен и изцапан от пътя. Банокъл и Калиадес излязоха да го посрещнат при Безумието на Парнио. Банокъл му нареди да пресече моста и мъжът погледна със съмнение тясната летва, която работниците на Калиадес бяха издигнали до момента. Ала той бе царски орел и прекоси тесния мост с високо вдигната глава и сигурна крачка. Чак когато стъпи на здрава почва, видяха страха в очите му и потта по челото му.

— Генерале — каза той на Банокъл, който се намръщи, — Троя е нападната! Агамемнон е успял да изтегли стотици кораби в Залива на Херкулес. Царска радост е превзет и принц Парис е мъртъв. Армията ни се опитва да ги спре при река Скамандър. Цар Приам нареди да дойдете на помощ на града.

Калиадес погледна към приятеля си и видя възбудата, изписана на лицето му.

— Тръгваме веднага — отвърна Банокъл, без да се опитва да скрие радостта си. — Ще оставим тук малък отряд и ще вземем тракийците ми.

— Не и тракийците — каза пратеникът и сниши гласа си, защото наоколо започнаха да се струпват и тракийски, и троянски войници. — Царят иска само верни троянци да дойдат в защита на града. Казва, че тракийците трябва да пазят крепостта в Дарданос.

Калиадес изсумтя. Нима всички в Троя бяха забравили, че той и Банокъл само преди няколко години се числяха към микенската армия? Нареди да дадат храна и вода на пратеника, а после каза на Банокъл:

— Лесно е да се каже, че „тръгваме веднага“, но как? Сам човек може да прекоси моста, но няма как да преведем коне по него. Ездата около пропастта ще ни коства още ден.

Набитата фигура на Калкеус, който се мотаеше достатъчно близо, за да чуе, си проправи път и каза нетърпеливо:

— Проблемът е прост и лесно ще се разреши. Работниците ми ще закрепят поредица здрави греди кръстообразно по дължината на моста, така че ще го разширят до височината на висок мъж. После ще сложите превръзки на очите на конете и ще ги преведете в единична редица. Доста простичко е — повтори той.

— Ще издържи ли тежестта им? — попита Банокъл със съмнение.

— Разбира се — отвърна инженерът раздразнено. — Ще издържи толкова тежест, колкото реша, че трябва да издържа.

Калиадес погледна към небето.

— Колко време ще отнеме?

— По-малко, ако спра да отговарям на тъпи въпроси.

Червенокосият мъж се завъртя и започна да лае заповеди на работниците си. Само след миг мъжете вече режеха греди, а други тичаха да донесат още дърво.

Калиадес и Банокъл се върнаха при мястото, където Тудалияс чакаше мълчаливо със своите войни, вече облечени за езда.

— Ще дойдеш ли с нас в защита на Троя? — попита Калиадес въпреки че можеше да предположи какъв отговор ще получи.

Принцът поклати тъжно глава.

— Не, приятелю. И ти не би искал да дойда. Ако аз и хората ми се бием за Троя, баща ми никога няма да се съгласи да се притече на помощ на града. Вместо това ще се върна у дома, за да разпространя новината за вашата беда. Може би императорът ще прати армия.

— Подозирам, че Приам предпочита помощта на твоите триста мъже сега, вместо хитска армия пред портите си някой далечен ден — каза Калиадес. — Което вероятно ще изглежда повече като заплаха, отколкото като протегнатата за помощ ръка на приятел.

Тудалияс се усмихна.

— Може би си прав. Войната превръща приятелите във врагове, а враговете — в приятели. Не е ли така, микенецо?

С тези думи той се обърна и се качи на коня си, след което хитските войни потеглиха на север.

Банокъл се изхрачи на земята.

— Добре, че се разкара — каза той. — Така и не ги харесах тия копелета.

Калиадес въздъхна.

— Тези триста копелета щяха да са ни от голяма полза — каза той. — Сега сме само аз, ти и петдесетимата войници от Коня.

— И аз ще дойда с теб, генерале, заедно с моите петдесетима мъже — разнесе се глас.

Тракийският водач Хилас, господар на Западната планина, слизаше през дефилето към тях. Косата и брадата му бяха сплетени, а лицето — украсено със сините ивици по обичай на киконите.

— Приам казва, че тракийските войни трябва да останат тук и да бранят Дарданос — каза Банокъл с нежелание. — Не зная защо. Всеки от вас, момчета, струва повече от двама чумави орела.

Тогава Хилас се беше засмял.

— Всички знаем, че ако Троя падне, Дарданос е изгубен. Тогава киконите никога няма да си върнат родните земи. Заклел съм се във вярност на цар Перикъл и ще се бия за него в Троя. Мъжете ми ще яздят с теб, независимо дали сме желани или не. Приам няма да откаже помощта ни, когато застанем пред него с микенски глави, набучени на копията си.

Сега, в дъждовната и тъмна гора, Калиадес се отказа от надеждите си зората да дойде по-рано и се върна при лагерния огън, където Банокъл лежеше по гръб, облечен в бронята си.

— Утре ще сме в Троя — каза той щастливо. — Ще се сражаваме добре, ще избием стотици врагове, а после аз ще се прибера у дома, ще видя Руж и ще изпия няколко кани вино.

— Идеалният ден — отбеляза Калиадес.

Банокъл вдигна глава и се обърна към него, а светлината на огъня заблестя по русата му коса и брада.

— Какво ти е? — попита той.

Калиадес легна до него на влажната трева.

— Нищо — отвърна той и осъзна, че това е истината. Беше му студено, беше мокър от дъжда, беше гладен и на следващия ден го чакаше битка срещу многократно превъзхождащ ги враг, ала изпитваше рядко чувство на задоволство.

Усмихна се.

— Мисля, че сме прекарали твърде много време заедно, Банокъл — каза той. — Все повече заприличвам на теб.

Видя, че приятелят му се мръщи над огъня и си отваря устата, за да отговори, но внезапно сред вързаните коне настана врява от цвилене и тропане на копита. Неколцина от мъжете се изправиха предпазливо, за да ги успокоят.

— Онзи отвратителен черен кон пак ги тормози — каза Банокъл. — Не знам защо го взехме с нас.

— Напротив, знаеш — отвърна Калиадес търпеливо. — Сам чу как Хектор каза, че конят трябва да се третира с уважение, като герой на Троя. Не можехме да оставим един троянски герой с Волин и тракийците му.

Освен собствените си жребци, малкият отряд от Дарданос водеше и последните дванадесет златни коня на Хеликаон, три от които бяха бременни кобили, както и огромния жребец, който бе прескочил бездната с царица Халисия и сина й на гърба си.

— Трябва да му дадем име — каза Банокъл замислено. — Не можем да продължаваме да го наричаме „онзи отвратителен черен кон“. Трябва да си има име.

— Какво предлагаш?

— Задник.

Откъм мъжете, слушащи разговора им край огъня, се разнесе тих смях.

— Ти наричаш всичките си коне „Задник“, Банокъл — каза ездачът, седнал до него.

— Само добрите — отвърна Банокъл възмутено.

— А защо не го кръстим Герой? — предложи Калиадес.

— Добре, Герой — каза Банокъл. — Добро име. Може би сега, като го кръстихме, ще ни създава по-малко проблеми. — Той се размърда раздразнено и с доволно сумтене издърпа малък клон изпод гърба си. — В името на Арес, какъв скок само, а? Ти щеше ли да се справиш, как мислиш?

Калиадес поклати глава.

— Аз дори не бих опитал.

— Ще ми се да го бях видял — замислено промърмори Банокъл. — Сигурно е било страшна гледка. С царицата и момчето на гърба му. — Той се умълча за момент. — Срамота е, че е умряла. Царицата, имам предвид. След такъв скок.

Калиадес се замисли как се бе променил приятелят му през годините. В първите им дни заедно той говореше само за пиене, секс и битките, които е провел. Най-голямата му хвалба беше, че може да пикае по-високо от всеки друг мъж.

Ала последните няколко години го бяха смекчили. Калиадес знаеше, че бракът му с Руж е отговорен. Той обожаваше жена си и не го криеше. Амбицията му сега, както често казваше на приятеля си, беше да спечели войната и да се пенсионира с почести от Троянския кон, за да си направи малка ферма заедно със съпругата си. Калиадес не го виждаше в ролята на фермер, но така и не му го бе казвал.

Когато жрицата Пирия умря, Банокъл бе искрено натъжен. Рядко я споменаваше, но веднъж, когато Калиадес го направи, той отбеляза:

— Тя умря в битка, спасявайки живота на приятел, нали? Всеки истински войн би направил същото.

Не каза нищо повече.

И ето го сега, Банокъл Едноухия, говореше с уважение за мъртва жена, която никога не бе срещал.

— Генерале! — Викът на войника измъкна Калиадес от размишленията му. — Зората идва! Можем да тръгваме!

 

 

Родосецът Екиос мразеше кръвта. Смесена с калта от плоската равнина на Скамандър, тя ставаше хлъзгава и опасна. Полепнала по дръжката на меча пък беше като лепило и правеше оръжието трудно за употреба.

След петнадесетгодишна служба в скамандрийския отряд на Троя, Екиос бе водил битки в далечния юг на Ликия, далечния изток на Зелея и заснежените северни планини на Тракия, ала никога не бе предполагал, че ще се изправи срещу вражеска армия точно пред Златния град.

Един меч изсвистя към лицето му. Той отскочи надясно и замахна, стиснал своето оръжие в двете си ръце. Острието отскочи от щита на врага му и се заби в бузата на войника, който падна на земята. Екиос пристъпи над него.

Още с пукването на зората скамандрийците влязоха в битка с микенската фаланга на юг от реката. Ветераните на врага бяха тежко бронирани и в стегната формация. Те не поддаваха и през дългата утрин бяха избутали крачка след крачка троянските сили към брега на реката. Скамандрийците се биеха отдясно, а хераклийският отряд — отляво. Проклетите хераклийци поддадоха първи, помисли си Екиос, и денят щеше да бъде загубен, ако конницата не бе повела почти самоубийствена атака. Стотина войни от Троянския кон — последните, останали в града — се забиха в предната линия на микенската фаланга, водени от огромен мъж, седнал на гърба на гигантски кон. Екиос и другите защитници нададоха радостни възгласи, когато видяха, че това е дебелият син на царя, Антифон. Тази страна на фалангата беше разбита и троянските пешаци се втурнаха в пролуката с извадени мечове. От тогава битката се водеше неспирно на малки групи. Троянците бавно си връщаха изгубената територия, кървава крачка след кървава крачка.

Един микенски войн замахна диво към него, изгубил равновесие в калта и кръвта, и Екиос парира удара с щита си. Микенската броня бе висока около гърлото, така че троянецът падна на едно коляно под щита и прониза слабините на мъжа с меча си. Докато той се свличаше, шлемът му отхвърча. Екиос скочи напред и с един удар към челото пръсна мозъка на войника по земята. После троянецът застана над поваления си враг.

Рискува един бърз поглед надясно, където се сражаваше малкият му брат Борос. Не можеше да го види, но така или иначе бе трудно да различиш един покрит с кръв войн от друг. Екиос се безпокоеше за брат си, който бе получил рана от меч по главата в една битка в Тракия и не виждаше добре с лявото си око. Борос не бе казал това никому, защото се боеше да не изгуби мястото си. Така че Екиос му намери голям квадратен щит. Той беше старомоден и другите войници му се присмиваха, но пък защитаваше лявата страна на брат му по-добре от кръглия, който използваха всички. Чудеше се дали момчето е още живо.

Един покрит с кръв войн застана пред него — тесалиец, ако се съдеше по скъпата му броня. Екиос отблъсна меча му с щита си и заби собственото си оръжие между рамото и шлема на мъжа. Скъпа броня, но без защита за врата — помисли той, докато войнът падаше пред него, а кръвта му бликаше през гърлото.

Друг враг се запрепъва през калта отпред, с голяма рана на крака си. Екиос заби меча си в лицето на мъжа и той падна безжизнен.

Един огромен микенец се затича към него. Той беше бърз и силен, а скоростта на атаката му изненада троянеца. Остриетата им се сблъскаха неколкократно и Екиос бе принуден да отстъпи. Микенецът му се ухили арогантно. После атакува отново, ала скамандрийският войник отвърна свирепо и остави кървава резка по бузата на противника си. Сега бе ред на Екиос да започне да настъпва, ала микенецът блокираше всеки негов удар. Внезапно едрият войн пристъпи напред, остриетата им се сблъскаха и микенецът заби юмрук в лицето на противника си. Екиос изсумтя, подхлъзна се в калта и падна назад. Микенецът замахна с меча си към главата му, ала той приклекна и устреми собственото си острие нагоре към корема на едрия войник. Докато той падаше, Екиос остана неподвижен за момент, за да си поеме дъх, а после прескочи тялото.

Осъзна, че мечът му е започнал да се изтъпява. Той винаги носеше резервен на гърба си, ала вече го бе използвал в тази битка. Трябваше да си намери остър. Все пак имаше шанс да срещне Убиеца Ахил. Всички знаеха, че той е някъде тук. Съветваха да го търсиш в най-гъстото меле. Също като Хектор, помисли Екиос. От него определено имаме нужда, но генерал Тирсит каза, че принцът ще дойде след пет дни. Заедно с Троянския кон. Тогава тези смрадливи микенци нямаше да разберат какво ги е ударило.

Пред него един троянски ездач, когото познаваше — Олганос — бе свален от коня си. Кървеше от няколко малки рани и изглеждаше замаян. Двама вражески войници тичаха към него. Екиос заобиколи мъртвото тяло на коня и скочи към единия от тях. Мечът му прониза мишницата на мъжа и се счупи. Той се хвърли напред, сграбчи падналото оръжие на войника и отново се изправи. Вторият нападател обаче заби меча си в гърдите на Олганос преди Екиос да разбие черепа му. Олганос падна по лице в калта и застина. Екиос прескочи телата.

Над шума от битката и писъците на умиращите той чу тропот на конски копита. В момента нямаше враг срещу себе си, така че рискува с един поглед към реката.

През равнината, по един от временните мостове, стремително се спускаше отряд ездачи, воден от едър войн със златна коса и брада. Той размахваше два меча и устата му бе отворена в боен вик, докато яздеше. Зад него се различаваха мъже както от Троянския кон, така и от някакво боядисано племе.

Подкрепления, помисли Екиос. Крайно време, мамка им!

Той се обърна отново към битката точно на време, за да види убийствения удар, който преряза гърлото му.

 

 

По-късно същия следобед Банокъл седеше на южния бряг на Скамандър и миеше кръвта и калта от косата и брадата си. Водата капеше под бронята му и хладината бе добре дошла за горещата му кожа. Не беше получил рани, ако се изключеше драскотината по ръката от една отблъсната стрела. Бе изморен и гладен.

Реката бе почервеняла от кръв, телата на мъже и коне се носеха бързо по течението към залива. На другия бряг можеше да различи Калиадес, който вървеше сред ранените, убиваше вражеските войници с меча си и викаше носилки за троянците и съюзниците им. Младежи тичаха сред ранените и мъртвите, за да събират стрели, изоставени мечове и щитове. Над тях се носеха птици, които чакаха възможност да се спуснат да пируват.

Наблизо шестима мъже се опитваха да извадят един мъртъв кон от водата. Банокъл се изправи ядосано.

— Първо мъжете ни, дебили такива! — извика той. — Не чумавите коне!

Войниците побързаха да изпълнят заповедта и той отново се свлече на земята. Гърбът го болеше, а чуканчето на ухото му го сърбеше силно. Започвам да остарявам за тая работа, помисли си безрадостно.

Нечия голяма сянка надвисна над него и той вдигна поглед.

— Добра работа, Банокъл — каза царският син Антифон. Въпреки едрото си тяло, той изглежда нямаше рани. — Появихте се точно навреме, за което благодаря на Арес. Вече бяхме започнали да отблъскваме врага и вашата атака се оказа сламката, която строши гърба на магарето.

— Егати магарето — изсумтя Банокъл. — Микенците са най-добрите войници на света.

— При все това, генерале, днес ние бяхме по-добри.

— Вече не съм генерал — отвърна щастливо Банокъл. — Наредиха ми да оставя тракийците си в Дарданос.

— Но някои от тях са дошли с теб въпреки това — каза принцът, а в гласа му се прокрадна веселие.

Микенецът сви рамене.

— Е, значи не ставам за генерал. Отстранете ме от длъжността.

При тези думи Антифон се засмя открито и басовият звук изтътна ясно и силно над бойното поле.

— За мен ти си герой, Банокъл — каза той. — Бих изпълнил всяко твое желание, което е по силите ми. Но се боя, че царят вижда много неща по друг начин.

— Царят?

— Наредено ни е и двамата незабавно да отидем при цар Приам в двореца. Така че си намери кон и ела с мен.

Той се обърна.

— Не и аз — каза упорито Банокъл и остана неподвижен. — Искам първо да видя жена си.

Антифон отново се обърна към него.

— А да, спомням си. Ти си женен за Голямата Руж… бившата курва.

— Точно така — потвърди гордо Банокъл. — Тя е добра жена. Сигурно й липсвам и ще се чуди къде съм сега, когато битката тук приключи.

— Царете са с приоритет пред жените — отвърна дебелият мъж нетърпеливо. — Ела с мен.

— Ами Калиадес?

— В името на Хадес, човече — избухна изтормозеният Антифон. — Кой е пък Калиадес?

— Той е мой при… помощник. Ей го там.

Микенецът посочи към бойното поле.

— Можеш да пратиш да го повикат, като свършиш с Приам. Сега ела с мен, преди да те арестувам и да те отведа при царя, окован във вериги.

По време ма бавната езда в града Банокъл гледаше с копнеж надолу към Улицата на грънчарите, където се намираше малката му бяла къща. Зачуди се дали Руж сега е там и го чака.

Край двореца на Приам двамата с Антифон слязоха от конете и влязоха в мегарона. Банокъл се огледа с интерес. Това бе първото му влизане тук след онази обсада, в която той и Калиадес бяха сред нападателите. Спомни си с носталгия битката на стълбите, великия непобедим Аргуриос, който отблъскваше микенските нападатели с неуморима сила и умение. Той потърка белега на ръката си, където мечът на Аргуриос го бе поразил. Спомни си пристигането на богоподобния в могъществото си Хектор и стената от щитове, която нашествениците планираха да направят за последната си битка. След това си спомни мистериозното им връщане на корабите и писъците на Коланос.

Банокъл се усмихна мрачно. Определено ден, който нямаше да забрави никога.

Когато царят слезе по стълбите, микенецът присви очи. За последно бе видял Приам на парада в края на лятото. Тогава той изглеждаше силен и могъщ, докато махаше на войските от златната си колесница. Промяната беше шокираща. Царят изглеждаше като крехък старец, подпиращ се на ръката на помощника си от едната страна и на дървена пръчка от другата. Лицето му беше побеляло като папирус и вървеше несигурно. Помощникът му Полидорус го задържа, докато седне на трона си и Приам се отпусна изтощен, загледан в каменния под. Зад него стоеше кокалест мъж, за когото Банокъл знаеше, че е съветникът Политес. Около трона стояха и шестима царски орли.

Накрая царят вдигна очи. Когато заговори, гласът му бе слаб и продран:

— Значи това е великият герой, който никога не губи и обръща битката при всяка своя атака. Няма ли да коленичиш пред своя цар, генерал Банокъл?

Банокъл пристъпи напред.

— Обучаван съм за войн в Микена, цар Приам. В онези земи не коленичим пред царете си. Вместо това показваме верността си с всяко свое действие.

Царят се усмихна слабо.

— Може би не е мъдро да ми напомняш, че някога се сражава в този мегарон в опит да ме убиеш. Ако не беше героят Аргуриос, ти щеше да бъдеш заклан на това място, заедно с другарите си.

— Е — каза Банокъл, — всъщност и Аргуриос беше микенец, както зна…

— Достатъчно! — изтътна гласът на царя, внезапно изпълнен със сила. — Не си тук, за да спориш с мен, войнико! Слушай — Приам се наведе напред в трона си, — синът ми Хектор ти е поверил командването на тракийците, защото си събрал вярна армия при отстъплението си от Тракия. Тогава ми се струваше грешно да слага начело глупак. Но сега изглежда, че Хектор е бил прав и ти си глупак с късмет.

Банокъл отвори уста, за да заговори, но царят го спря.

— Замълчи и слушай, войнико! Моят генерал Тирсит, идиотът му с идиот, взе, че умря в битката днес и на скамандрийския отряд му трябва нов генерал. А аз винаги бих предпочел глупак с късмет пред гений без късмет. Така че ти отново си генерал, Банокъл, генерал на най-добрата военна единица в света.

— Но аз мисля… — започна Банокъл.

Царят се изправи рязко. Яростта му го оживи и микенецът ясно видя могъщия мъж, който е бил на младини.

— Ако отново ми противоречиш, генерал Банокъл, ще накарам орлите си да те убият на място!

Последва яростна тишина, после Банокъл каза меко:

— Ами Калиадес?

Царят се намръщи.

— Калиадес? Това име ми е познато. А да, високият войник, който пое командването на микенските нашественици след ареста на Коланос. Какво за него?

— Той ми е приятел.

Антифон бързо се намеси:

— Той е помощникът на генерала, татко.

— Тогава ще продължи да му бъде помощник. А сега — той се обърна към сина си, — докладвай, Антифон.

— Врагът беше отблъснат до укреплението, което е издигнал в устието на прохода, татко. Смятаме, че са изгубили поне хиляда мъже в двата дни на битката в равнината.

— А нашите жертви?

— Малко по-малко. Може би седемстотин убити и двеста ранени толкова зле, че едва ли скоро ще се бият отново, ако изобщо някога могат. Издигнахме болница в покрайнините на Долния град, до илионските казарми. Мнозина от лечителите ни се преместиха там от Дома на змиите.

— Ами отряда на Илион?

Антифон сви рамене.

— Те са войници. Ще почиват където могат.

Приам вдигна очи.

— А къде е генерал Лукан? Той представлява хераклийците.

— Отрядът на Хераклион още е на бойното поле. Реших, че е най-добре да оставя генерала край Скамандър, в случай че тази нощ има друга атака.

— Очакваш ли такава атака?

— Не.

Приам кимна.

— Хектор ще дойде след три или четири дена. Трябва да удържим дотогава. Когато основната сила на Троянския кон пристигне, тези западни чакали ще бъдат отблъснати в морето с опашки между краката.

Банокъл видя как Антифон и Политес се спогледаха. Приам също го видя и се наведе напред от трона.

— Зная, че ме мислите за стар глупак, синове мои. Но доверието ми в Хектор никога не ме е предавало. Троянският кон винаги побеждава. Спечели в Кадеш, ще спечели и тук. Агамемнон и лакеите му ще бъдат отблъснати обратно до прохода. Ние ще си го върнем заедно с Царска радост, а после врагът ще се озове в капан в Залива на Херкулес с Хектор от едната страна и корабите ни от другата. Ще ги премахнем като бълхи от кучешка козина.

— В момента обаче флотата ни е в капан в залива на Троя, а корабите на Агамемнон държат Хелеспонта — изтъкна Антифон. — Дарданската флотилия пострада лошо в морската битка отвъд Карпеа. И не знаем къде е Хеликаон.

Приам нетърпеливо отхвърли коментара с жест.

— Когато „Ксантос“ се върне, Еней ще се справи с вражеските кораби. Всички се боят от огнехвъргачите. Той ще унищожи флотилията така, както унищожи онази на Имброс, а после ще пробие блокадата на Хелеспонт.

Антифон поклати глава.

— Не можем да сме сигурни, че златният кораб дори е преживял зимата — възрази той. — Не сме чули нищо от началото на годината. Не можем да разчитаме на Хеликаон. — Той замълча за момент. — Очакваш много от двама мъже, дори да са герои като Хектор и Хеликаон.

Царят рязко се извърна към него.

— Двама мъже като тях струват повече от хиляда като теб! Презирам и теб, и всички други скептици и предвестници на нещастия. Моята Хекуба ме предупреди да внимавам с вас. Спомни си предсказанието, каза тя. Троя ще надделее и ще живее вечно.

Той седна изтощен и за няколко мига изглеждаше потънал в размисъл. Тишината се проточи и Банокъл се размърда, нетърпелив да си тръгне.

Когато Приам отново заговори, гласът му бе станал остър и хленчещ:

— Къде е Андромаха? Доведете ми я. Не съм я виждал днес.

Политес заговори за пръв път. Той постави ръка на рамото на баща си и каза с невероятна нежност:

— Тя не е тук, татко. На борда на „Ксантос“ е, заедно с Еней. — Той погледна ядосано Антифон и продължи: — Хайде, имаш нужда от почивка.

— Имам нужда от малко вино — отвърна старецът, но се изправи несигурно и позволи да го отведат до каменното стълбище.

Антифон се обърна към Банокъл с въздишка.

— В името на Арес, дано Хектор се върне скоро — каза той.

 

 

Най-накрая свободен, Банокъл изтича от мегарона, качи се на чакащия го кон и се спусна в галоп през града. Скейската порта, затворена вече и денем, а не само нощем, се отвори пред него и той се насочи към Улицата на грънчарите, изпълнен с радост. Умът му вече отхвърляше проблемите на деня, товара на отговорностите и битките, които го чакаха утре. Всичко това бе пометено от нетърпението му да види Руж.

Той скочи от коня, когато достигна дома си и чак тогава осъзна, че около малката бяла къща се е струпала тълпа.

Един съсед, грънчар на име Аластор, дотича до него, пребледнял.

— Банокъл, приятелю…

Микенецът го сграбчи за предницата на туниката и се огледа наоколо към напрегнатите лица на мъжете и зачервените очи и покритите със сълзи бузи.

— Какво става тук?! — изрева той. После разтърси Аластор. — Какво, в името на Хадес, става тук?!

— Жена ти — изпелтечи мъжът.

Банокъл го хвърли на земята и изтича в дома си. Руж лежеше на чаршаф от бял лен в центъра на всекидневната. Тялото й бе измито и облечено в бяла рокля, но никой не можеше да скрие синия цвят на лицето й или тъмните белези по врата й.

Банокъл падна на пода до нея, парализиран от шока и вихъра на емоциите си.

— Руж! — Той я хвана за раменете и я разтърси леко. — Руж!

Ала тялото й бе вкочанено и студено под треперещите му ръце.

Банокъл се изправи, побелял от ярост, и хората около него отстъпиха разтревожени.

— Какво е станало? Ти, грънчарю! Какво е станало?

Микенецът пристъпи заплашително към изплашения мъж.

— Старият пекар, приятелю — каза Аластор. — Онзи, който правеше медените сладкиши, които тя толкова обичаше. Той я е удушил, Банокъл, а после сам си е прерязал гърлото. Ето го там навън. — Мъжът посочи към двора. — Казал на дъщеря си, че обича Руж и не може да живее без нея. Напускал града и искал да я вземе със себе си, ала тя му отказала. Молил я отново и отново, но тя му се смеела…

Ала Банокъл вече не го слушаше. С рев на отчаяние той изхвърча на двора, където намери дребното тяло на Кренио, проснато на земята, стиснал здраво с дясната си ръка една от роклите на Руж, а с другата — ножа. Кръвта му бе напоила земята около главата му.

Банокъл изтръгна роклята от ръката на мъжа и я запрати на една страна. После извади кинжала си и го заби в гърдите на пекаря. Крещейки несвързано, докато сълзите се стичаха по лицето му, той забиваше отново и отново острието в тялото на мъртвеца.