Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (6)

IV
Кръв на пазара

Търговецът Плотеус се бе влюбил в Троя през шестте години, прекарани в града. Въпреки че бе чужденец, съседите му го приеха радушно, а другите търговци се отнасяха към него учтиво. Така той започна да гледа на Златния град като на свой дом по сърце, ако не по кръв. Хората го смятаха за късметлия, защото корабите му сякаш винаги намираха път през блокадите, натоварени с коприна и подправки от Милет и дори открадната мед от Кипър.

Животът на Плотеус беше добър и той всеки ден поднасяше благодарностите си в храма на Хермес, като принасяше в жертва бели гълъби на крилатия бог на търговците. Десет пъти на сезон принасяше жертви и на Атина, защитничката на Троя, а веднъж годишно даряваше десет златни кюлчета в храма на Зевс, Всеотеца. Плотеус бе преди всичко човек на религията и набожността.

В родните му земи го знаеха и като човек с непоколебима лоялност — репутация, с която се бе гордял през целия си живот. До днес.

Плотеус седеше смълчан с госта си в един уединен ъгъл на градината, а наблизо гореше мангал. Посетителят беше по-млад и по-слаб от пълния търговец и докато той бе кръглолик и дружелюбен, лицето на новодошлия бе тясно и изострено, а очите — студени. Из градината повя студен бриз. От мангала се надигнаха искри. Гостът изруга тихо. Плотеус видя, че ръцете му се насочват към синьото наметало и предположи, че някоя пареща искра е паднала върху дрехата. Той потърка очи. От ярката слънчева светлина се насълзяваха, а и главата го болеше.

— Вътре ще е по-топло — каза гостът.

— Да — съгласи се търговецът. — Но тук, навън, на студа, никой няма да ни чуе, Актонион.

— Вече знаеш какво е нужно — каза Актонион и подръпна рехавата си черна брада. — Няма какво повече да обсъждаме.

— Не разбираш какво точно предлагаш да направя — възрази Плотеус.

Другият мъж вдигна ръка и размаха показалец.

— Нищо не предлагам, Плотеус. Донесох ти инструкции от твоя господар. Царят ти иска смъртта на своя враг. Заедно със синовете си ще убиеш този зъл човек.

— Просто така? — извика Плотеус и почервеня. — Моите момчета са смели, но не са тренирани. А аз — както и сам виждаш — отдавна се наслаждавам на прекрасните храни в Троя. Как така точно ние трябва да свършим това? Защо не хора от твоя вид? Защо не убийци или войници?

Студените очи на госта се вкочаниха още повече.

— Значи сега искаш да поставяш под съмнение мъдростта на господаря ни! Червей такъв! Всичко, което имаш тук, ти е дадено от цар Агамемнон. Заклел си се да му служиш по всеки начин, който той пожелае. Сега се опитваш да избягаш при първата опасност.

— Не е първата — отвърна Плотеус, а в гласа му се долавяше предизвикателство. — Заедно със синовете ми събирахме информация, пращахме доклади. Рискували сме живота си много пъти. И щом приключим тази задача днес — ако изобщо успеем, — ще станем безполезни. Не виждаш ли? Когато войските ви дойдат тук напролет, няма ли да е полезно да имате верни хора вътре в града?

— Разбира се. И ще имаме — отвърна Актонион. — Да не мислиш, че си единственият ни шпионин в Троя? — Той стана от мястото си. — Както вече ти казах, Хеликаон е в двореца, на среща с Приам. Когато излезе, ще се върне през Долния град. Заедно със синовете си ще го причакаш и ще го нападнете всички.

— Той винаги е бил добър с нас — отбеляза тъжно Плотеус.

— И на мен така ми казаха — изсмя се Актонион. — Вечерял си в дома му и си търгувал с него. Дал е на най-малкия ти син пони в деня на пълнолетието му. Затова и си избран за задачата. Опитахме да пратим войници. Опитахме да пратим убийци. Но той винаги оцелява. Коварен е и е хитър, а сила и скорост не му липсват. Но малцина са онези, които се пазят от приятелите си. — Той придърпа наметалото около себе си и отстъпи от мангала. После се обърна и каза: — Веднъж щом приключиш, слез на плажа възможно най-бързо. И вземи колкото злато можеш да носиш.

— Ти ще бъдеш ли на кораба, който ще ни чака? — попита Плотеус.

— Не. Ще остана в Троя известно време, но ти няма да ме видиш повече. Е… освен ако не се провалиш. Цар Агамемнон не обича да се занимава с онези, които са изгубили доверието му. Сега по-добре се приготви. Имаш да убиваш приятел.

 

 

Търговецът на бижута Тобиос завърза тежкото си вълнено наметало на врата и потропа няколко пъти с крака, за да прогони студа. Ранната утринна тълпа сега бе оредяла, защото хората отиваха към домовете за хранене. Дотук денят бе добър, смяташе той. Украшението, което Хеликаон купи, се бе погрижило за това, но Тобиос бе успял да продаде още три брошки и една кехлибарена гривна. Изкушаваше се да извика слугите си, да прибере масата и да си отиде у дома при топлото огнище. Мислите за годините, прекарани на прага на бедността и глада обаче го спираха. Вкочанен до кости, Тобиос остана на място, увит в наметалото си зад платнището на масата, което спираше вятъра.

Ще имаш достатъчно време за мързел, каза си той, когато зимата дойде. Тогава можеше да прекара времето си в работилниците, за да надзирава изработването на брошки, пръстени и други украшения. Кехлибарът беше на мода вече няколко сезона, но това нямаше да продължи още дълго. Троянците бяха капризни по отношения на модата. Преди пет години предпочитаха рубини, корал и алени наметала и туники. Червеното беше модерно. После за малко черното стана модерно. Един египетски търговец на име Ктосис създаде боя, която позволяваше на черните дрехи да се перат без цветът да се оттича. Обсидианови и абаносови гривни и обици красяха жените на Троя.

Сега бе кехлибарът. А после, зачуди се Тобиос? Синьото имаше големи шансове. Лаписът никога не излизаше напълно от мода, а можеше да стане много скъп. Колкото по-син бе камъкът, толкова по-скъпо струваше. Много жени — а и мъже всъщност — се поддаваха на ласкателството, че очите им са с цвета на лапис.

Той забеляза, че на площада са дошли микенският търговец Плотеус и синовете му. Помаха им, но те очевидно разговаряха за нещо много важно, защото изобщо не го забелязаха. Може би дори пословичният късметлия Плотеус започваше да усеща натоварването от тази безсмислена война. За момента неговите кораби не бяха нито пленявани, нито потапяни, което беше вбесяващо. Не че Тобиос искаше да види честни моряци да умират сред Великата зеленина, но късметът на Плотеус означаваше, че стоките му се продават по-евтино, а това държеше цените ниски и намаляваше печалбите. Други търговци започваха да му завиждат, но Тобиос нямаше време за подобни разрушителни емоции. Плотеус бе религиозен, или поне така се твърдеше, и принасяше жертви на много богове. Може би в замяна те му помагаха. Самият Тобиос с удоволствие би подкупил божествата на тази земя, но ако го стореше, Пророкът със сигурност щеше да научи. А ако това станеше, щеше да последва смърт. Или нещо по-лошо. Мълвеше се, че преди няколко години Пророкът прокълнал някакъв човек с проказа. Един от слугите на търговеца пък разказваше историята за мъж, който го подразнил и на другата сутрин се събудил сляп.

По-добре да рискуваш с гнева на непознати богове, които може и да съществуват, а може и изобщо да ги няма, отколкото да разгневяваш Пророка, който със сигурност съществуваше.

Косата сега духаше силно, съскайки около навеса му. Тобиос взе старата си вълнена шапка от рафта под масата и я сложи върху боядисаната си в червено коса.

Когато се изправи, видя, че царският син Парис върви към него. Момчето носеше броня и очукан шлем. Тобиос огледа площада в търсене на пухкавата Елена, която обикновено ходеше с него. Те бяха симпатична двойка и той ги харесваше. Елена бе обикновена едра жена с миша на цвят коса и симпатична усмивка. Съпругът й очевидно я боготвореше. Винаги, когато пазаруваше сам, купуваше най-екстравагантните бижута за нея — украшения, които само наистина красива жена би посмяла да сложи. На следващия ден се връщаше умълчан и ги сменяше с други. Вкусът на Елена бе прост. Тя избираше брошките по формата на камъка или красотата на цвета им и предпочиташе среброто пред златото.

Тобиос се усмихна на младия мъж, когато той се приближи до масата.

— Студена утрин, нали господарю? — каза търговецът.

— Завиждам ти за наметалото, Тобиос — отвърна Парис. — Бронята не отблъсква студа.

— И на мен тъй са ми казвали, господарю. Битка ли очакваш днес?

Парис се усмихна по момчешки.

— Ако имаше такава, Тобиос, щях да съм почти толкова полезен, колкото перата — на рибата.

— Бойните умения са надценена работа — сподели търговецът съзаклятнически. — През дългия си живот открих, че бързите крака са много по-ценни от опита с оръжието. Въпреки че по-добре и от двете е умът ти да е бърз.

— В много войни ли си участвал? — попита Парис, докато разглеждаше една хитроумно направена гривна.

— В твърде много. — Тобиос потрепери при нахлуването на мрачните спомени. Реши да смени темата: — Това украшение е правено от внука ми. Мисля, че е първото доказателство за уменията, които ще развие с времето.

С крайчеца на окото си той видя Хеликаон сред тълпите. Намръщи се. Надяваше се, че не е дошъл да върне огърлицата.

Насочвайки отново вниманието си към Парис, той изчака търпеливо, докато младият мъж оглеждаше внимателно гривната. Тя бе изработена от навита сребърна нишка, усукана няколко пъти, в която бяха вплетени седем малки огнени опала. Младият Аарон ставаше все по-добър.

— Ако мога да бъда толкова дързък, господарю, мисля, че прекрасната Елена ще хареса много подобно украшение.

Преди Парис да успее да отговори, из площада проехтя пронизителен вик:

— Татко! Не! Това не е той!

Тобиос се обърна и видя пълния Плотеус вкопчен в Хеликаон. За един миг гледката беше комична — дебелият търговец на средна възраст с алена туника до глезените, вкопчен в стройния, облечен в бяло войн до маса за сладкиши.

Когато Тобиос се вгледа по-внимателно, видя, че това не е Хеликаон, а принц Деифобос — едно от копелетата на Приам, известен като Диос. Търговецът се зачуди защо спокоен човек като Плотеус би рискувал да обиди царски син… но в същия миг по туниката на Диос бликна червена кръв. Светлината на слънцето се отрази в острието в ръката на по-възрастния мъж. Диос се пресегна и сграбчи китката на Плотеус, но търговецът отскубна ръката си и заби кинжала в гърдите на принца. Дрехите на жертвата сега бяха напоени с кръв и тя потече по краката му. Ала той не спираше да се бори. Синовете на Плотеус се втурнаха към двамата мъже. Тобиос помисли, че са дошли да отскубнат баща си от сражението, но вместо това те извадиха кинжали и започнаха да удрят ранения принц.

— Парис! Парис! — извика Диос и Тобиос го видя да протяга ръка към брат си. После нечие острие го порази отново и той се преви, а от устата му потече кръв.

Търговецът се извърна към Парис. Младежът стоеше като статуя, замръзнал от шок и от страх. Тобиос сграбчи меча му, извади го от ножницата и се втурна към убийците, крещейки с цяло гърло:

— Убийци! Предатели!

По-младият син на Плотеус се извърна към него. По лицето му имаше кръв, а от касапския нож в ръката му капеше кръв.

Той задържа за миг погледа си върху търговеца на бижута, а после хвърли оръжието и побягна. По-големият син хвана баща си и го издърпа точно когато почервенелият от гняв Тобиос ги достигна. Той замахна с меча и уцели младия мъж в главата, прерязвайки кожата. Рукна кръв. Синът на Плотеус падна настрани, препъвайки се няколко крачки.

— Убийци! — извика отново Тобиос. — Дръжте ги!

Още един търговец се затича към ранения нападател и го удари със сопа. Мъжът падна в безсъзнание.

Застанал до тялото на Диос със съкрушено лице, търговецът Плотеус погледна Тобиос в очите. Не спираше да клати глава.

— Не исках това — извика той. — Кълна се в боговете, Тобиос, нямах избор…

— Червей такъв! — извика разярен мъж от тълпата. Тобиос го позна — търговеца Актонион. Той се затича напред и заби кинжала си дълбоко във врата на Плотеус. От раната рукна кръв и мъжът падна по лице на земята.

Тобиос коленичи до Диос. Очите на принца бяха отворени, но не виждаха нищо. Раните по лицето и врата му вече не кървяха. Мъжът, убил Плотеус, също коленичи до тялото. Тобиос погледна в тъмните очи на Актонион.

— Очаквах толкова прославен войн да е по-едър — отбеляза мъжът, загледан в трупа.

— Прославен войн ли?

— Не каза ли някой, че това е страховитият Хеликаон?

— Сгрешили са. Това е Деифобос, син на Приам.

Тобиос се изправи и се извърна към масата си. Парис все така стоеше там е отпусната челюст и сълзи в очите.

— Мъртъв е, нали? — прошепна той.

— Човек, намушкан толкова много пъти, обикновено умира.

Парис изстена.

— Той ме извика, а аз не му се притекох на помощ. Не можах да помръдна, Тобиос.

— Тогава иди при него сега — отвърна търговецът меко. — Не е редно синът на един цар да лежи сам сред прахта на пазара.

Ала Парис сякаш бе пуснал корени.

— О, Тобнос, провалих се. Той бе най-добрият ми приятел и когато имаше нужда от мен, аз не направих нищо!

Тобиос сдържа отговора си и се опита да прикрие презрението си. Парис беше безгръбначен, но пък добър клиент. Търговците не оставаха дълго в бранша, ако прогонваха такива като него. После видя, че младият мъж го гледа с умоляващо изражение. Тобиос въздъхна. Знаеше какво иска принцът. Онова, от което се нуждаеха всички страхливци.

— Не можеше да сториш нищо, господарю — каза той, произнасяйки лъжата с цялата искреност, на която бе способен. — Първите удари са били фатални. Ако се бе втурнал на помощ, щеше да рискуваш живота си за нищо. Постъпи мъдро.

Парис поклати глава, но не каза нищо.

На пазара дойдоха войници. Твърде късно. Те вдигнаха тялото на Диос и го отнесоха обратно към Скейската порта. Тобиос се огледа, търсейки Актонион, ала него го нямаше.

Колко странно, помисли си той. Приам със сигурност би възнаградил мъжа, поразил убиеца на един от синовете му.

 

 

Андромаха остави Приам и Хеликаон потънали в разговор в кехлибарената стая и тръгна надолу към мегарона, където забеляза Антифон сред тълпата. Трудно бе да го пропусне човек, защото той все още беше най-едрият мъж в Троя, макар че голяма част от теглото му вече се състоеше от мускули. Докато преди се забавляваше с почти херкулесовско ядене, сега Антифон се славеше със свирепия си тренировъчен режим. Андромаха го харесваше много, но нямаше настроение за разговори.

— Виждал ли си Хектор? — попита го тя бързо.

— Преди няколко минути. Излизаше от двореца. — Той се наведе към нея и прошепна: — Изглеждаш разтревожена, мила моя.

— Денят бе труден — отвърна тя.

— Напоследък повечето са такива. Хектор винаги изглежда тъжен. Всичко наред ли е помежду ви?

Андромаха се спря, преди да отговори, а когато го стори, думите звучаха кухи в ушите й:

— Между нас има обич, Антифон. Така че в крайна сметка всичко ще бъде наред. Длъжна съм да вярвам в това.

— Той те обожава. Така че се надявам да си права — отвърна принцът.

Андромаха погледна големия мъж в очите и разбра, че той иска да каже още нещо, ала разговорът им бе прекъснат от пристигането на царския син и съветник Политес. Прегърбен и оплешивяващ, той сякаш остаряваше с година за всеки изминал сезон. Лицето му беше бледо, а очите — оградени от тъмни кръгове. Устата му постоянно бе изкривена в намръщена гримаса.

— Трябва да поговорим, Антифон — каза той.

— Забравяш възпитанието си, братко — укори го принцът.

Чак тогава Политес забеляза Андромаха. Умореното му лице почервеня от смущение.

— Извинявам се, сестро — каза той. — Моля те, прости ми.

— Няма нужда от извинения, Политес. Ти очевидно имаш по-голяма нужда от компанията на Антифон от мен. Затова ще ви оставя да говорите.

Андромаха напусна мегарона и следвана от двамата си телохранители тръгна към двореца на Хектор. Когато излезе навън, проблемите се върнаха, за да я тормозят. Тя разбираше страховете на Хектор. От самото начало между тях имаше непоколебима честност, така че той знаеше за любовта й към Хеликаон. Сега мисълта за жена му, плаваща сред Великата зеленина с него сигурно го тормозеше като червей в ябълка.

Изтерзана, Андромаха се спря до един кладенец. По-близкият от стражите реши, че е жадна и изтегли кофа с вода. Тя му благодари и отпи малко вода от дървения черпак. Изведнъж умът й се изпълни с мисли за Калиопа. Сладката, наранена, смела Калиопа. И си спомни злите убийци, горящата ферма и Калиопа, застанала гордо на върха на хълма и запращаща стрели към нападателите. В очите й се появиха сълзи, докато се опитваше да задържи този героичен образ в съзнанието си. Ала в крайна сметка не успя и студената реалност я накара отново да види черната стрела, пронизала приятелката й. Сега всичко, останало от жената, която бе обичала, бяха няколко кости, събрани от Андромаха от погребалната клада. Те се пазеха в ковчеже от махагон и сребро под прозореца на спалнята й.

Андромаха мечтаеше да върне костите на Благословения остров и да ги погребе в горичката от вечнозелени храсти до храма на Артемида. Сега Върховната жрица планираше да ги запрати в ямата и да обвърже духа й с вечна служба на Минотавъра.

— Добре ли си, господарке? — попита Етенос, по-младият от стражите. — Изглеждаш много пребледняла.

Той бе сериозен млад мъж и братовчед на Кеон, който бе умрял заедно с Калиопа в деня на покушението.

— Добре съм — каза тя на русокосия войник.

Лъжа.

Калиопа почиташе богинята Артемида и й се молеше по няколко пъти на ден. Ала беше ли обожанието й възнаградено по някакъв начин? Изнасилена като дете, предадена от семейството си, а после убита от хора, дошли за друг. Бе умряла на по-малко от двадесет години. Сега, дори след смъртта й, насилието над нея не спираше.

За един миг Андромаха си помисли да се помоли на богинята, ала гласът на болката й нададе вик. Мислиш ли, че на Артемида или който и да е от боговете им пука за живота ти или този на Калиопа? Помисли малко! Нима някоя от молитвите ти някога е получавала отговор?

Внезапно Андромаха се усмихна, ала мислите й бяха горчиви. Когато напусна Тера за пръв път, не искаше нищо друго, освен да се върне на Благословения остров и към простичкия си живот с Калиопа. Беше се молила за това и за свободата, която не бе познавала преди него. И в първите си нещастни дни в Троя мечтаеше Хеликаон да дойде и да я отведе с „Ксантос“, тъй че отново се бе молила. Сега, сякаш за да завъртят кинжала в стомаха й, боговете бяха решили да изопачат и изпълнят и двете й молитви.

Изпълни я студен гняв. Полубогът нямаше да получи Калиопа. Дори ако съдбата на цели светове зависеше от това. Да, тя щеше да отнесе кости на Тера, но не костите на любимата си.

Веднъж взела решение, Андромаха пусна черпака в кофата и продължи да върви. Щом стигна двореца, освободи стражите си, кимна на войниците до портата, а после пристъпи в градините. Видя Астианакс, който си играеше в калта, и Хектор, коленичил до него.

Обичта й към Астианакс не приличаше на нищо, което някога преди бе изпитвала. Сякаш той бе привързан към нея с въже от нежност. Всеки път, когато го оставеше дори за един ден, изпитваше глуха болка в сърцето си. Цяла зима без него щеше да е почти непоносима. Сърцето й започна да тупти учестено с надигащата се паника. Боеше се за живота му. Боеше се от предатели и шпиони, и отрова, и от кинжали в нощта.

После слънцето излезе иззад облаците и огря детето й и огромния мъж до него. Двамата бяха разчорлени и покрити с прах, сякаш се бяха търкаляли в земята. Стояха коленичили един срещу друг, загледани в нещо в калта помежду им. Момчето посочи с ръка, може би към насекомо или листо, а после вдигна въпросително лице към баща си. Изражението на обич и нежност в чертите на Хектор накара в гърлото на Андромаха да заседне бучка.

Паниката се стопи. Той обича Астианакс, помисли тя, и никога няма да престане. Ще го пази с живота си.

Тихо и незабелязано Андромаха влезе в двореца.