Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (33)

XXXI
Смъртта на един цар

— Ще открия сина ти — обеща войнът Калиадес на Андромаха. — Няма да се връщам без него.

Бяха претърсили целия дворец, но нямаше и следа от Астианакс или от Приам. Слугата на царя бе казал на Политес, че е оставил стареца завит с одеяло на стол на балкона. Той беше немощен и отнесен, защити се мъжът, живееше в успокояващия свят на далечното минало. От смъртта на Хектор се намираше постоянно там.

В мегарона Калиадес бързо свали доспехите си, докато не остана облечен само в подсилената с бронз кожена пола и сандали.

— Намери ми тъмна пелерина, която да облека — каза той на Андромаха.

Тя го изгледа, а раздразнението надделя над тревогата в очите й, но махна на една от слугините си.

— Нека са две — обади се Банокъл и разхлаби нагръдника си.

— Генерале — обърна се към другаря си Калиадес — ще си много нужен тук, за да сплотиш войниците.

— Няма да ни нападнат тази вечер — отвърна уверено русият войн.

— Не — съгласи се Калиадес. — Агамемнон ще им отпусне юздите и ще ги остави да грабят на воля. Но на разсъмване трябва да сме готови за тях. В момента войниците ни едва стигат да защитят стените на двореца. Те ти вярват и ще се бият до смърт за теб.

Политес пристъпи нервно напред.

— Аз ще дойда с теб, Калиадес, ако ме искаш. Познавам баща си и мога да предположа къде би отишъл.

Очакваше високият войн да откаже помощта му, но вместо това Калиадес отвърна:

— Благодаря ти, господарю. Сигурно не е стигнал далече. Можем само да се надяваме, че не е заловен, и момчето заедно с него.

Прислужницата се завърна с две тъмни пелерини с качулки. Калиадес бързо препаса колана с меча си и облече пелерината. Политес го наблюдаваше, след което непохватно стори същото.

Калиадес се обърна към принца:

— Тази нощ бурята ще е наш съюзник. Ще се крием в сенките, докато намерим двама микенски войници. След това ще вземем доспехите им.

Политес кимна без да говори, страхувайки се, че гласът му ще потрепери. Той не беше войн. Беше оставил тази чест на братята си Хектор, Агатон и Диос. Винаги бе изпитвал страхопочитание към войниците, които говореха така небрежно за убиването, както той за подрязването на розите си.

Калиадес се обърна към Андромаха.

— Скоро ще се нуждаем от жените ти и техните лъкове. Разположи ги на предната тераса на двореца, за да прикриват всяко отстъпление от стените. Ако стените и двора бъдат превзети, ги изтегли в коридора на мегарона. Накрая, ако се стигне до това, отстъпете в покоите на царицата.

Тя кимна.

— Ще ни накарат да се гордеем с тях.

Докато напускаха двореца, Калиадес спря за момент и Политес погледна към него. Сипеше се пороен дъжд, носен от яростния вятър. На север проблясна светкавица, а отляво, отвъд стените пламтеше огромен пожар. Не се виждаха вражески войници, въпреки че от долната част на града долитаха викове, писъци и звън на метал.

— Накъде? — попита Калиадес, а гласът му бе отнесен от порив на вятъра.

Политес приближи устата си до ухото на война:

— Великата кула — извика той.

Калиадес повдигна вежда и Политес кимна енергично:

— Сигурен съм — изкрещя той.

Отправиха се бързо натам, притичвайки през улиците надолу към кулата. Винаги щом Калиадес се спираше, Политес замръзваше с бясно разтуптяно сърце. После високият войн се затичваше с широка крачка, като избягваше откритите пространства и се придържаше към тесните улички. Въпреки проливния дъжд навсякъде пламтяха огньове. Видяха много тела, някои на жители на града, но предимно на войници, и неколцина ранени. Калиадес спря само веднъж и коленичи, за да размени няколко думи с лошо ранен троянски войник, който лежеше с разпръснати наоколо вътрешности. Калиадес извади извит кинжал и преряза гърлото на мъжа, след което продължи напред с мрачно изражение.

В една от тесните улички Калиадес спря, щом чуха звука на маршируващи крака през шума на дъжда. Срещу тях в мрака идваха вражески войници с факли. Не тичаха, не се смееха и не викаха, маршируваха безмълвно, сякаш бяха потеглили на мисия. Калиадес избута Политес назад в най-близката врата, но отворът беше плитък и щяха да ги видят щом се приближаха. Калиадес отвори вратата и пристъпи вътре. Политес го последва с качено в гърлото сърце.

Намираха се в двор. Срещу тях имаше над дузина микенски войници, но вниманието им бе приковано към някой, който лежеше невидим на земята. Двамата чуха изпълнен с агония вик и женски глас, който се молеше. Политес погледна изтерзано Калиадес. Лицето на война потъмня, но поклати отрицателно глава. Принцът видя болка в очите му.

Двамата се промъкнаха незабелязано обратно на уличката и продължиха да тичат. Политес забеляза, че Калиадес накуцва леко. Почуди се колко ли жестока трябва да е раната, която да причини това на войн като него.

Най-накрая откриха двама микенски войници с доспехи. Единият се беше облегнал на стена с ръце на хълбоците сякаш си поемаше дъх. Другият му се караше за нещо, крещеше в ухото му, наведен напред. Калиадес направи знак на Политес да изчака, след което се приближи към тях. И двамата погледнаха към него без притеснение. Преди да успеят да помръднат, Калиадес преряза гърлото на единия. Другият отскочи назад проклинайки и измъкна меча си. Намръщи се и замахна към лицето на Калиадес. Той се извъртя и се наведе с едно изящно движение, след което заби ножа си в слабините на мъжа. Едва след това измъкна меча си от ножницата. Микенецът се би храбро няколко мига, после се строполи до другаря си. Политес можеше да види как живота му изтича на напоената от дъжда улица. Калиадес се огледа наоколо и започна бързо да сваля доспехите на мъртвеца, като ги подаваше на Политес. Докато приключи, другият мъж също беше умрял и Калиадес облече неговата броня.

Продължиха напред и вече виждаха основата на Великата кула, когато се натъкнаха на друга група микенци. Водачът им махна да се приближат и Калиадес се заклатушка напред, наблягайки на накуцването си.

— Името ти, войнико? — настоя предводителят.

— Клейтос от Пантерите — отвърна Калиадес, заваляйки леко. — Това е Тоас. Той е пиян.

— Ловуваме деца — каза му водачът. — Цар Агамемнон иска всички пикльовци, които все още са в града, да бъдат открити и отведени при него.

— Ние търсим жени, не хлапетата им — разсмя се Калиадес.

Предводителят се ухили:

— Естествено, че търсите, войнико, но двете често вървят заедно. А и Агамемнон дава по сребърник за всяко доведено дете. Един сребърник ще ти купи колкото жени поискаш, щом се приберем.

— Ще го имам предвид — отвърна Калиадес весело. — Но по-добре да яздя една жена сега, вместо да ми обещават десет. А и тази вечер това няма да ми струва нищо! — той се обърна към Политес. — Не изоставай, пиянде такова — извика му и двамата забързаха напред.

В пространството пред Скейската порта, което предния ден беше бойно поле, сега нямаше жива душа. Няколко обгорени тела се търкаляха по мократа земя, но не се виждаха живи хора. Голямата порта беше затворена и тежкото резе — поставено на мястото си, заключвайки ги в капана на града така ефективно, както преди това бе държало враговете навън. Политес погледна нагоре към кулата и за момент му се стори, че вижда движение при вратата край бойниците. Той посочи натам и Калиадес присви очи.

— Сигурен ли си? — попита войнът, а на лицето му беше изписано съмнение.

Принцът кимна и двамата се отправиха към каменните стъпала. Калиадес се придвижваше нагоре с лекота, въпреки тежките доспехи и раната в крака. Политес го следваше по-бавно.

В кулата цареше пълен мрак, но беше облекчение човек да се скрие от вятъра. Единственият звук бе трополенето на дъжда по дървения покрив далече горе. Вече нямаше нужда да си викат.

— Стой вляво, колкото се може по-близо до стената — посъветва Политес. — Стъпалата са доста изхабени, но не би трябвало да са хлъзгави.

Изкачването нагоре в мрака беше ужасяващо дори за Политес, който бе изминавал пътя многократно под светлината на факли. Налегнаха го съмнения. Възможно ли беше Приам да е стигнал толкова далече? Възможно ли беше да е повел Астианакс нагоре по стъпалата в непрогледния мрак? Каза си, че най-напред е трябвало да проверят в основата на кулата, за да видят дали няма да открият малко телце. Докато стигнат до върха, Политес се беше самоубедил, че преследват химери.

Най-сетне почувства чистия нощен въздух по лицето си, след това дъжда и видя Калиадес да излиза на покрива пред него. Небето се бе просветлило и той осъзна, че е почти зазоряване. Гръмотевиците и светкавиците продължаваха с нестихваща сила. Обзе го нов страх. Беше чувал за мъже в доспехи, поразени от светкавица.

Излезе на покрива. За момент не можеше да види нищо, сетивата му бяха притъпени от вятъра, който шибаше високата кула с дъждовни струи. След това над главата му се разнесе гръм и ослепителна светкавица разцепи небесата. На светлината й успяха да видят Приам, застанал до парапета на далечната страна. Дългата му бяла коса и сива роба се развяваха зад него от вятъра, сякаш вече падаше надолу. Държеше неподвижното дете протегнато пред себе си.

С бясно туптящо сърце Политес пристъпи напред към баща си, изпълнен със страх, че старецът ще се хвърли напред всеки момент.

Приам се обърна и го видя.

— Какво правиш тук, Политес, глупако? — гласът на царя, силен и изпълнен с презрение, се понесе към тях. — Не съм ти заповядвал да идваш.

— Дойдох да открия момчето, татко. Андромаха беше притеснена. Не знаеше къде е.

Политес вече можеше да види лицето на детето. Сините му очи бяха отворени и се взираше в него, изпълнено с ужас.

— Той е с баща си — отвърна му царят. — Кой друг може да го опази, Политес? Не и ти, глупако. Нито пък курвата, която му е майка. Показвам го на великия Зевс. Той е Орловото дете и е скъп на Вседържителя.

С баща си? Политес се зачуди какво иска да каже Приам. Зад него Калиадес го попита учудено:

— Как е успял да стигне дотук, без да го заловят?

— Царят познава града си по-добре от всеки друг. Когато е с ясен ум, е хитър като три лисици.

Докато разговаряха, Приам погледна към детето и на лицето му се изписа объркване. Видяха как бледите му черти се връщат към обичайния страх и отчаяние.

Политес бързо пристъпи напред, уплашен, че старецът може да изпусне момчето в паниката си.

— Нека взема малкия Хектор — предложи той. — Кралицата питаше за него.

Приам погледна към детето.

— Хектор — повтори той, — любимото ми момче.

Политес се протегна и Приам му подаде Астианакс. Едва тогава момченцето започна да плаче тихо. Политес го връчи на Калиадес.

— Заведи го при майка му — заповяда той.

Калиадес погледна към него, след това към царя, разколебан.

— Тръгвай, Калиадес. Той трябва да бъде спасен. Той е Орловото дете.

Калиадес се намръщи. Думите очевидно не значеха нищо за него, но кимна.

— Да, господарю — отвърна той и в следващия миг изчезна, спускайки се бързо надолу по стълбите с детето в ръце.

— Ела, татко, трябва да си почиваш — каза Политес нежно и взе ръката на баща си в своята, придърпвайки го от парапета долу.

— Къде съм? — извика уплашено старецът. — Не знам къде съм.

— Намираме се на Великата кула на Илион, татко. Бдим за враговете на Троя. Когато дойдат, ще ги унищожим.

Старецът кимна и се свлече на пода. Политес виждаше, че е отвъд предела на изтощението. Седна до него и започна да сваля част от доспехите си. Знаеше, че и двамата ще умрат тук.

 

 

Когато врагът най-сетне дойде, бяха само двама микенски войници. Единият бе висок, с дълга, рошава червена коса и гъста брада. Другият беше дребен и слаб. Изкатериха се на покрива и се ухилиха, разменяйки си подивели погледи, щом видяха болния старец и сина му.

Политес се изправи изтощено, влачейки меча си и се опита да се припомни уроците от далечното минало. Повдигна острието с двете си ръце и застана пред баща си.

Червенокосият войник измъкна меча от ножницата си и тръгна към тях. Другият стоеше и гледаше, усмихвайки се с очакване.

Войникът замахна към гърдите му, но Политес отскочи нервно назад и острието се плъзна по бронзовите дискове на нагръдника. Войникът направи лъжливо движение наляво и докато Политес тромаво се раздвижи, за да го блокира, пристъпи напред и заби меча си в ребрата му. Сякаш го удариха с чук. Краката на принца се подвиха и той се строполи на напоения от дъжда покрив, а през тялото му пробягна агонизираща тръпка.

Погледна нагоре, докато войникът замахваше, за да нанесе смъртоносния удар и внезапно бе облян в кръв, когато гърлото на микенеца бе разкъсано от майсторски хвърлен кинжал.

— Умрете, кучета! — Приам пристъпи напред с ръмжене и вдигна меча на мъртвеца.

Другият микенец се втурна напред с изкривено от гняв лице.

— В името на Хадес, ще си платиш за това, дърто копеле! — и замахна с меча си по посока на царя, извивайки го в яростна дъга.

Приам вдигна своето оръжие и двете остриета се сблъскаха, хвърляйки искри в полумрака.

Царят залитна назад, след което старите му нозе го предадоха и падна на коляно.

Докато войникът се извисяваше застрашително над него, Политес измъкна кинжала от гърлото на мъртвеца и замахна към вътрешната страна на бедрото на нападателя. Пропусна целта си и само одраска кожата, но докато войникът се завърташе към него Приам вдигна меча и го заби в гърба на мъжа. Микенецът падна на колене, очите му се изцъклиха, след което се прекатури мъртъв напред.

Давещ се в море от болка, Политес се довлече до царя.

— Ти ги уби, татко — изрече задъхано с отслабнал глас, — но ще дойдат още.

Приам оголи зъби в уверена усмивка.

— Синът ми ще ни спаси — обеща той. — Хектор ще дойде навреме. Хектор никога не ме е разочаровал.

Политес кимна, притискайки раната си, докато гледаше как кръвта изтича през пръстите му.

— Той е добър син — съгласи се тъжно, след което затвори очи и заспа.

Когато отново ги отвори, беше ден. Над дузина микенски войни вървяха към тях по покрива. Политес въздъхна и се опита да се изправи, но крайниците му не му се подчиняваха, затова остана да лежи безпомощно. Беше ужасно уморен, но не чувстваше страх. Обърна главата си и видя, че баща му някак бе успял отново да се качи на парапета. Спомни си думите на Касандра. „Приам ще надживее всичките си синове“, помисли си и се усмихна.

— Сбогом, татко — прошепна той, докато старецът се хвърляше от кулата. Последното нещо, което видя, беше мечът, устремен към гърлото му.

 

 

Бурята беше дошла от Тракия, от студените върхове на Родопите. Леденият й дъжд не можа да забави кой знае колко северния вятър, достатъчно силен да отскубне покривите от селските къщи и рибарските колиби и да изтръгва здрави клони от дърветата. Вековни дъбове с дълбоки корени, разхлабени от сушавото лято, рухваха под мощта му по склоновете на планината Ида, а дивите зверове търсеха подслон от виещата му ярост. Златният покрив на двореца на Приам тракаше във вихъра, докато вятърът се опитваше да отскубне ценното му покритие. Из целия град теракотените керемиди хвърчаха из улиците като листа, а стените на разрушените дворци се сгромолясваха.

На стръмния склон пред Троя ковачът Калкеус погледна към яростния вихър и се изпълни с радост.

— Борей, северният вятър. Наричат го Унищожителя — мърмореше щастливо на себе си. — Нека Унищожителя погълне звездните камъни и ги изплюе за мен!

Погледна гордо нагоре към извисяващата се пещ, най-голямата, която бе успял да построи до момента, след много неуспешни опити. Каменната кула беше квадратна в основата си, със стени, дълги само по две стъпки, и въпреки това висока колкото градските. Първият му опит се бе срутил на една страна, разстройвайки изчисленията му за нужната дебелина на стените. Вторият и третият бяха съборени от вражески войници, докато той се криеше в близките гори и кипеше от гняв заради небрежното унищожение на труда му. Но той бе отишъл в лагера на микенците и беше разговарял с Агамемнон. Оттогава войниците го бяха оставили на мира. Последните му два опита бяха по свой начин успешни. Бяха създали нужната температура, но и двата бяха изгорели, отнасяйки със себе си останалите сгради по склона. Калкеус просто бе започнал отначало.

— Търпение, търпение — каза си той. — Нищо полезно не е било създадено без търпение.

Съжаляваше, че няма никой, с когото да обсъди проекта. Златния щеше да е заинтересуван, щеше да разбере конструкцията на пещта и да похвали Калкеус за ценната работа, която върши. С метала на Арес Калкеус щеше да направи съвършения меч, който нямаше да се изкриви или счупи и никога нямаше да се изтъпи.

Беше приятно изненадан от разговора си с Агамемнон. Калкеус ненавиждаше микенците като народ. Те бяха грабители, пирати и убийци. Винаги си бе представял царя им като грубиян без интелект или въображение. Но той зададе сериозни въпроси за работата на Калкеус и бе обещал да финансира експериментите му щом войната свърши. Калкеус не му вярваше напълно, но ковачът със сигурност не можеше да очаква повече подкрепа от троянците.

В ума му се промъкна малък проблясък на съмнение. „Още едно оръжие ли, Калкеус?“ запита се. След като видя толкова много мъже да умират заради изобретенията ти, наистина ли искаш да създадеш още едно оръжие и да го дадеш в ръцете на жестоки хора? Той поклати глава и прогони досадната мисъл.

Калкеус беше предвидил бурята още предишния ден и бе работил цяла нощ, за да подгрее пещта. „Като някой луд — присмя се на себе си, — като лудия от Милет!“

Пещта беше напълнена с изсъхнали маслинови клони и парчета бял варовик. След това беше натрупал купчините от сиви гъби, които представляваха всичко, което бе успял да направи, стопявайки червените камъни. На дъното на пещта имаше квадратна врата, а на вратата — плитък глинен съд, който да събере стопения метал. В основата на съда имаше тръба, водеща извън пещта до форма за отливане с контури на меч. Вратата контролираше възходящото течение. В момента беше напълно отворена и яростният вятър, духащ около платото, беше повишил температурата повече, отколкото бе успявал да постигне преди.

Калкеус нервно отстъпи на още няколко крачки от силната топлина. „Не мога да се спра сега — каза си той. — Всичко е в ръцете на боговете.“ Тътенът на гръмотевиците едва можеше да се чуе от оглушителния рев на пещта. Воят приличаше на гласа на Цербер в сгъстяващия се мрак.

Тогава, точно както се беше страхувал и ужасявал, огромната пещ потрепери и внезапно се пръсна. По хълма се понесе тътнеща вълна жега и събори Калкеус. Огънят изскочи от затвора си и наоколо заваляха камъни и отломки, които го пропуснаха за малко. Наполовина замаян, той изкрещя от раздразнение и заудря трескаво по опърлените си брада и коса.

Претърколи се, пропълзя с треперещи крайници до края на хълма и погледна отвъд, прикривайки очите си от огнените езици. Само на няколко стъпки от мястото, където лежеше, насред отломките, той видя с почуда, че пещта бе изпълнила задачата си, преди да бъде разрушена. Яростната горещина бе превърнала метала на Арес в течност и точно както бе предвидено, той бе изтекъл в калъпа на меча, докато коминът се срутваше.

В гърдите на стареца се надигна надежда. Меч имаше, но дали беше съвършеното оръжие, за което бе мечтал?

Докато Калкеус наблюдаваше невярващо, последната част от комина се прекатури бавно по посока на калъпа. Ковачът изкрещя, обзет от отчаяние, когато тя удари края му, преобърна го и изсипа нагорещения до бяло меч в дъжда. Острието изпищя, сякаш бе живо, и моментално превърна водата в пара.

Калкеус се запрепъва към него, опитвайки се да надене тежките кожени ръкавици, които висяха около врата му. Щом докосна блестящия меч, ръкавицата се разтопи и той дръпна ръката си назад. Застана и загледа алчно оръжието, едва осъзнаващ, че огънят бе запалил оцелелите дървета и растителност, останали незасегнати от предишните пожари.

Бавно, много бавно, светлината на меча угасна, докато острието изстиваше под непрестанния дъжд. Калкеус протегна ръка и внимателно го вдигна.

 

 

Точно преди изгрев-слънце, когато бурята вече бе преминала, Калиадес се завърна в двореца с Астианакс. Докато напускаше Великата кула, бе осъзнал как Приам е успял да стигне до там — беше вървял по стените. Това вероятно бе първият случай от поколения насам, когато по тях нямаше войници. Докато крачеше бързо към двореца, беше срещнал само двама. Бяха пияни, а тази нощ никой не разпитваше мъж в микенски доспехи, носещ дете в ръцете си.

Когато стигна на една стрела разстояние от двореца, Калиадес бе започнал да вика:

— Отворете портите! Аз съм Калиадес!

Не искаше някой твърде ентусиазиран стрелец да започне да стреля по него. Чу как викат името на стената, високите подсилени с бронз порти започнаха бавно да се отварят и той се промъкна през процепа. Андромаха и Банокъл го чакаха от другата страна. Той подаде детето на принцесата, която го притисна до гърдите си.

— Мамо — каза малкото момче в просъница.

По лицето на Андромаха потекоха сълзи на облекчение и радост. Тя целуна нежно бузата на сина си.

— Задължена съм ти, Калиадес. Бъди сигурен, че няма да го забравя — каза тя мрачно. — Но какво стана с Приам и Политес?

— Оставих ги заедно — той не искаше да й дава фалшиви надежди. — Не очаквам да оцелеят. Дори в този момент това дете може да е цар на Троя.

Тя кимна тъжно, след което се обърна и се отправи обратно към двореца, здраво прегърнала сина си.

— Ще продължиш ли да носиш това? — попита Банокъл, сочейки към отличителните микенски доспехи. — Едва ли искаш някое от момчетата да те убие по погрешка. Ще е досадно.

Калиадес се ухили и изпрати един войник да му донесе неговите доспехи. След това уморено последва Банокъл нагоре по стъпалата към върха на укрепленията. Стените на двореца бяха високи два човешки боя. Нападателите щяха да се нуждаят от стълби, но имаха достатъчно време да ги направят.

— Ей, стратегосе — обърна се той към Банокъл, докато оглеждаше чакащите войници, — какъв е планът ни?

— Говорих с мъжете — отвърна Банокъл — и им казах да убият всяко копеле, което им се нахвърли и да продължават да убиват, докато всички са мъртви.

— Добър план — изкоментира Калиадес. — Харесва ми. Има предимството на простотата.

Усмихна се и почувства как цялото напрежение го напуска. Банокъл беше прав. Бяха стигнали до края и вече нямаше решения, които да се вземат. Щяха да се бият, и да живеят или да умрат.

Банокъл се ухили насреща му и сви рамене.

— Всички харесват план, който могат да разберат.

— Колко сме?

— По-малко от триста, повечето — ранени. Около петдесетина орли и неколцина от Троянския кон. Хектор би ни свършил работа сега — сведе гласа си до шепот. — И тази жена — кимна с глава към стената, където се намираше Пентезилея, с лък в ръка и поглед, отправен към града.

Сега си бе сложил висок шлем и нагръдник. Докато се взираше в профила й, Калиадес си помисли, че изглежда като богинята Атина, пременена за война.

— Хилас смята, че е невероятна — призна Банокъл. — Може да отстреля топките на бълха от петдесет крачки.

— Хилас смята? Същият Хилас, който мисли, че жените войни трябва да бъдат погребвани живи заради наглостта си?

— Да, знам. И аз нямаше да го повярвам. Може да е влюбен — замисли се Банокъл. — Въпреки че тя е обикновена като скала и слаба като острие. Не обичам кокалести жени. Така де, какъв е смисълът?

Докато го слушаше с половин ухо, Калиадес седна с гръб към стената и се прозя. Беше неописуемо уморен, кракът му го болеше, а сърцето му бе натежало. Никога не бе искал да става троянец. Бойците от Залата на лъва презираха армиите на Златния град. Истинските воини бяха лъвове сред овце, смятаха те, пренасяха битката при врага в името на Арес, бога на войната.

Войниците на Троя се криеха зад високите стени, уповавайки се на богатството на Приам.

Банокъл беше прав да го пита за какво се бият. Нямаше съкровище, нямаше цар, а високите стени вече бяха без значение.

Мислите на Калиадес се върнаха към деня, когато като дете се бе скрил в нивите, докато бруталните мъже изнасилваха и убиваха сестра му. В този ден се бе заклел, че ще я отмъсти, като открива такива мъже и ги убива. Беше се присъединил към армиите на Микена, все така убеден в намерението си. Но през годините клетвата му някак бе забравена и той бе открил, че се бие рамо до рамо със същите убийци. Калиадес никога не бе изнасилвал жена или убивал дете, но много от другарите му бяха, мъже, които с гордост наричаше приятели. Спасяването на Пирия от пиратите бе променило живота му в много отношения. Беше го накарало да си припомни клетвата, дадена в ленените полета. И знаеше, че никога повече няма да може да й обърне гръб.

— В отговор на въпроса ти… — обърна се той към Банокъл.

— Какъв въпрос?

— Попита ме за какво се бием. Това малко момче, Астианакс, сега е цар на Троя. Бием се за него. Но не защото е царят. Днес се сражаваме за всички жени и старци в двореца, които разчитат на нас. Хора, които не могат да се защитят сами. Ще използваме мечовете си, за да предпазим слабите, не да ги убиваме и да отнемем притежанията им. Това е за по-низши мъже.

Банокъл сви рамене.

— Щом казваш — след което примигна срещу светлината. — Ето ги, идват!

Калиадес се изправи на крака и рискува да хвърли един поглед през бойниците. Сърцето му се сви. Все така бяха изправени срещу многоброен враг. Изглеждаше сякаш стотиците, които бяха избили при Скейската порта нямаха никакво значение. Поне повечето от защитниците си бяха починали през нощта, докато нападателите бяха гуляли и убивали.

Той чу тракането на стълбите, подпирани от другата страна на стените.

Внезапно Банокъл се изправи и изрева към врага:

— Аз съм Банокъл! Елате ми и умрете, отрепки!

Облак стрели се изсипа над стената. Една облиза разкъсаното му ухо и той бързо се наведе, широко ухилен.

Двамата се спогледаха, изчакаха няколко мига и едновременно се изправиха да посрещнат врага. Един огромен микенски войн беше стигнал до върха на стълбата и Мечът на Аргуриос се заби в лицето му. Калиадес нанесе противоположен удар в лицето на друг нападател, след което погледна отвъд стената. На нея имаше подпрени само двадесетина стълби. „Всичко, което трябва да направим, помисли си той, е да убием двадесет войни и да продължим да го правим докато атаката се провали.“

От дясната му страна Банокъл прекара меча си през гърлото на друг нападател, след което разби черепа на втори. През стената се прехвърли войн със сплетена брада, стиснал в едната си ръка брадва. Банокъл го остави да се приближи през укреплението, след което се наведе и заби меча си в стомаха му. Докато другият падаше, го прониза в гърба. Сграбчи брадвата му и я метна по следващия нападател, разкъсвайки рамото и нагръдника му.

Над стената се понесоха стрели. Повечето бяха изстреляни твърде високо и паднаха в двора без да нанесат щети, но двама защитници се строполиха, а една се заби високо в нагръдника на Банокъл.

Калиадес видя, че от лявата му страна трима микенци са си пробили път до укреплението, осигурявайки на врага позиция, а след тях идваха и други. Той се хвърли срещу групата, посичайки моментално единия и удряйки с рамо втория, който се строполи, и главата му се блъсна в стената на укреплението. Третият замахна с меча си към стомаха на Калиадес. Един от царските орли блокира острието и преряза гърлото на нападателя. Вторият мъж се опита да се изправи и Калиадес заби острието си през ключицата в гърдите му. Погледна към орела, който му бе помогнал и видя, че е Полидорус.

— За царя! — изкрещя младежът, изкорми друг нападател и отсече главата на трети.

И битката продължи.