Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (30)

XXVIII
Троянският кон

Конят плуваше. Скорпиос знаеше, че животното може да плува. Всъщност бе виждал много жребци, които плуваха в Хелеспонта, за да спасят живота си след битката за Карпеа. Но никога не бе седял на гърба на плуващ кон. Беше много спокойно. Морето синееше, въпреки че над тях небето бе черно като катран, а луната висеше на хоризонта като дупка в небето. Беше по-голяма, отколкото Скорпиос някога я бе виждал, а жребецът му плуваше към нея по пътека от сребриста светлина.

Оглеждайки се с любопитство, той видя, че около него има риби. Те бяха дълги и се носеха близо до краката му. Зачуди се нервно дали рибите имат зъби. Получи отговор, когато една от тях доплува до него и загриза коляното му. Не го заболя, но го погъделичка. Той я изрита и тя се отдръпна.

Забеляза, че до него язди Местарес. Красивото му лице бе сиво като на труп, а едната му ръка очевидно липсваше.

— Морето е червено — каза войнът.

Скорпиос се изненада, защото видя, че наистина е червено.

— Върни се обратно, Скорпиос. Върни се, докато можеш — каза Местарес и му се усмихна мило.

Скорпиос осъзна, че сега кракът го боли там, където го бе ухапала рибата. Болеше го и на други места. Беше яздил твърде дълго. Чувстваше се толкова уморен. Обърна коня си и започна да се отдалечава от луната, както му бе наредил Местарес, ала беше тъмно и той се чувстваше съвсем сам…

Когато се събуди, не му се искаше да мърда. Лежеше на земята, а гърбът му опираше в нещо топло. Отвори очи и видя, че другарите му спят наоколо. Осъзна, че денят е дошъл и се надигна със стон.

После си спомни. Бяха дошли посред нощ, армия от микенски войници, стотици на брой. Хванати неподготвени, троянските конници скочиха да се защитават и битката беше свирепа. Ала врагът ги превъзхождаше твърде много, а те не очакваха да водят битка. Скорпиос бе пронизан в коляното от копие, но успя да убие носителя му, забивайки меча си в бедрото му. Мислеше, че е убил четирима или петима вражески войници, преди да се обърне и да види дръжката на меч, забиваща се в лицето му.

Главата още го болеше от силното цвилене на конете. Ребрата от едната страна и коляното също го боляха и не виждаше с едното си око заради съсирилата се отгоре му кръв. Надигна се на колене със стон, а после повърна на земята. Огледа се наоколо. На поляната бе тихо и нищо не помръдваше. Тревата бе осеяна с мъртви мъже и коне. Той бе лежал с гръб до един жребец, който изглеждаше така, все едно спи спокойно. Скорпиос не виждаше раната. Предположи, че това е жребецът на Местарес, Повелителя. После си спомни съня си. Видя тялото на Местарес наблизо, със счупен меч, който се подаваше от корема му, и очи, покрити с прах.

Той постави ръка на ребрата си и се изправи. Вдигна окървавената риза, за да погледне раната. Нечий меч бе минал чисто през плътта и виждаше формата на острието по бялата си кожа. Кървеше, но не много. Не можеше да си спомни кога са го ранили там. Провери крака си. Раната бе сериозна и беше кървяла обилно. Но повечето кръв по него изглежда идваше от главата му. Усети съсирек над дясното си око. Опита се да си спомни какво му бе казал някога приятелят му Олганос за превързването на рани. Някои трябва да се увият хубаво, а други — леко, за да се оттекат. Не можеше да си спомни кое за кой случай се отнасяше.

Гърлото му бе пресъхнало и започна да търси вода. Чак тогава осъзна, че броните на всички троянци, включително и неговата, са били свалени. Помислили са ме за мъртъв, каза си той.

Намръщи се. Докато се оглеждаше, започна да брои телата на другарите си. Не бяха достатъчно. Някои са се измъкнали, реши Скорпиос и сърцето му подскочи от радост.

Докато се препъваше сред труповете на приятели и врагове, той най-накрая откри принадлежностите си, включително и наполовина пълен мях с вода. Отметна глава и отпи дълбоко. Вкусът бе като нектар и той почувства как силата изпълва тялото му. Болката в главата отслабна малко. Намери бинтове и омота един около крака си, като преди това напръска раната с вода. Погледна отново ребрата си и реши, че няма да може да ги превърже. Разтършува се из чантите на другите мъже, докато не събра малко храна и пълен мях. Най-доброто му откритие бе един здрав меч, скрит под тялото на микенски войник. Той го пъхна в ножницата, която все още висеше на кръста му, и веднага се почувства по-силен. Взе и един бронзов нож. Беше изтъпен, но той все пак го взе.

После, с един последен поглед към своите другари, Скорпиос потегли на север, куцукайки с ранения си крак.

Беше вървял известно време и силата му отслабваше, когато видя самотен кон, дъвчещ сухата трева под едно дърво. Юздите му висяха до земята и на гърба си още носеше лъвска кожа. Скорпиос му подсвирна и добре тренираното животно дотича до него. От украсата по юздите той разбра, че жребецът е микенски.

Не без известно усилие се качи на коня, а после отново се обърна към Троя. Скоро щеше да срещне врага и когато го стореше, щеше да избие колкото може повече от тях, преди да го погубят.

Не изпитваше страх.

 

 

— Велики Зевсе, гладен съм! — оплака се Банокъл. — Стомахът ми мисли, че някой ми е прерязал гърлото.

— Казваш го всеки ден, откак дойдохме тук — изтъкна Калиадес.

— Ами отнася се до всеки ден, откак дойдохме тук.

Те стояха на южната стена на Троя и гледаха надолу към вражеските армии. Пепелта от погребалната клада на Хектор още се носеше по вятъра. Масивната клада бе горяла цяла нощ, подхранвана от дърво, донесено от троянците от всички части на града. Калиадес видя неколцина млади мъже, носещи скъпи мебели, за да ги нарежат на подпалки, и старци, които носеха съчки и мъртви растения. Всеки искаше да се включи, дори и с малко, в ритуала, посветен на техния герой.

Върху тях поставиха ароматни кедрови клонки и билки, а после и тялото на Хектор, облечено в богато украсена със злато роба, със сключени около дръжката на меча му мъртви ръце, и златна монета на устата му, за да плати на лодкаря.

Докато огромната клада гореше, Калиадес видя цар Приам, на когото бяха помогнали да излезе на балкона на двореца си, за да гледа. Намираше се твърде далеч, за да види лицето на стареца, но изпита жалост към него. Хектор бе любимият му син и Калиадес вярваше, че доколкото Приам изобщо е бил способен на обич, наистина много го е обичал. Сега всичките му синове, освен Политес, бяха мъртви. Приам държеше момчето Астианакс до себе си на балкона. Детето викаше възторжено и пляскаше с ръце, докато пукащите пламъци се издигаха в нощното небе.

След погребалните ритуали, когато се качиха обратно на стените, познатата летаргия се върна. Двубоят и смъртта на Хектор бяха разярили мъжете, а идването на дъжда ги освежи. В продължение на два дни те вървяха гордо изправени. Също като Хектор, и те бяха войни на Троя и щяха да се бият до последния си дъх за града. Но липсата на храна и дългите дни, в които не се случваше нищо, бързо взеха своята дан и войниците отново изпаднаха в отегчение и униние.

Калиадес гледаше един прашен облак в далечината. Сухата земя бе попила дъжда и сега тя отново бе прашна, както преди бурята.

Родосецът Борос стоеше до него и Банокъл.

— Виждаш ли какво е това? — обърна се Калиадес към русокосия младеж. — Очите ти са по-млади от нашите.

— Не съм сигурен — призна войникът. — Крава ли е?

Банокъл го погледна удивено.

— Кое дали е крава, идиот такъв? — попита той.

— Ей там. — Младежът сочеше към Гробницата на Илиос, където един бик, предопределен за жертва, дъвчеше тревата.

— Имах предвид в далечината отвъд Скамандър — каза Калиадес. — Там има облак прах, вероятно от ездачи или битка.

Войникът примижа и призна:

— Не зная.

— Може би е стадо прасета, които някой води към Троя, за да ги изпечем — предположи Банокъл. После се намръщи. — Трябва обаче да са невидими прасета, че да минат покрай врага. От друга страна — възрази след малко сам на себе си, — не можем да отворим портите, така че как ще влязат? Тогава трябва да са невидими чумави прасета с чумави крила, готови да прелетят над стените и право на шиша.

Калиадес се усмихна. Борос, явно окуражен от мърморенето му, се обърна към Банокъл:

— Генерале, имам една молба.

— Каква? — попита микенецът без особен интерес.

— Когато спечелим войната, искам да се върна при семейството си в Родос.

— Защо ми го казваш? Какво ме е грижа къде ще ходиш? — Банокъл се намръщи.

Борос погледна генерала несигурно, както се гледа непознато и вероятно опасно куче, а после каза:

— Но аз нямам пари, господарю. Със скамандрийците съм вече повече от година, но са ми плащали само веднъж, на празника на Персефона, когато получих три сребърника и шест медника. Сега всичко свърши, а парите на брат ми ги откраднаха враговете. Не мога да се прибера в Родос, освен ако не ми платят.

Банокъл поклати глава.

— Не знам защо си се затревожил за връщането си у дома. Вероятно всички ще умрем тук. От глад — добави мрачно.

Калиадес се ухили и потупа приятеля си по гърба.

— Какво ти казах за мотивирането на мъжете, генерале? — попита той.

Банокъл отново изсумтя.

— Ами няма смисъл да се тревожи за чумавите пари, когато имаме тези козоебящи кравешки лайна, с които трябва да се разправим първо — отвърна той и махна с ръка в посоката на вражеския лагер долу.

Той беше прав. Освен това Калиадес знаеше, че в съкровищницата на Приам не е останало нищо за обикновените войници. Наемниците от Фригия, Зелея и хитските земи бяха получили парите си. „От троянските войски, помисли си той, се очаква да умрат в Троя, без да им се плати.“ — Ако оцелеем, ще се погрижа да получиш достатъчно пари — обеща той на Борос, въпреки че думата му вероятно беше безсмислена.

— Още врагове са си тръгнали — отбеляза младежът. — Това е добър знак, нали? — попита с надежда.

— Не е лош — бе единственото, което Калиадес успя да каже.

Те бяха гледали оттеглянето на мирмидонците и двете други армии, които не можаха да разпознаят. Той се зачуди какви ли политически битки между западните царе са довели до този резултат. Ахил беше отровен, но от кого? Със сигурност не от Хектор. Дори врагът не вярваше в това. Тялото му бе върнато в града с почести от войните на Тесалия. Дали Ахил бе убит от някой от собствената си страна? Калиадес знаеше, че е малко вероятно тази мистерия някога да му се разкрие.

— Какво ще правиш, когато се върнеш в Родос? — обърна се той към Борос.

— Ще помагам на баща ми, който е бижутер. Той ще ме обучи в занаята.

Калиадес повдигна вежди.

— Велики Зевсе, момко, ако баща ми беше бижутер, щях да си остана у дома и да се изуча на занаят, а не да си продавам уменията с меч.

— Майка ми е троянка и ми каза, че трябва да се бия за честта на нашия град. А и искаше да открия дали Екиос е още жив. Той беше първородният, разбираш ли? Не го бе виждала от петнадесет години.

Банокъл присви очи срещу слънцето и каза:

— Конници.

Далечният облак прах се бе превърнал в два прашни облака, които се насочваха към Троя. Движеха се бързо, сякаш една група конници преследваше друга. Калиадес се наведе над стената, подразнен от неспособността си да види по-ясно. Хвърли поглед към Борос и видя, че младежът гледа в грешната посока.

— Борос — каза той. — Можеш ли изобщо да виждаш нещо с лявото си око?

Момчето поклати тъжно глава.

— Не. Преди виждах светлина и сенки, но сега и това го няма — призна той. — Всичко е тъмно. Раниха ме в Тракия, нали ти казах…

Калиадес знаеше, че едноок войник не може да издържи дълго в ожесточена битка. Беше чудо, че момчето още е живо.

Той насочи вниманието си обратно към конниците в далечината. Бяха две групи ездачи. Предните бяха около петдесетима мъже, които бягаха стремително от може би двеста. Бяха прекосили Скамандър и се носеха през равнината към града. Мъжете на стените започнаха да викат на другарите си да дойдат да гледат надпреварата и под тях вражеските войници изскачаха от палатките и сенките на разбитите къщи. Те бързо се въоръжаваха, слагайки си колани с мечове и шлемове, вдигайки копия, лъкове и колчани стрели.

Тогава някой извика:

— Троянския кон!

Калиадес видя, че ездачите отпред носят черно-белите шлемове на конницата на Хектор. Те се бяха снижили над вратовете на конете си, подканяйки ги с шибане на юздите и викове. Преследващите ги конници бяха затруднени от праха, който жертвите им вдигаха и бяха изостанали малко, докато двете групи галопираха по склона от равнината към града.

Когато първите ездачи изтрещяха през дървения мост към Долния град, враговете започнаха да ги обстрелват и от всички страни захвърчаха копия и стрели. Някои изглежда намериха целта си, защото двама конници в края на групата паднаха.

Войниците, които ги гледаха от стените, викаха, за да ги насърчат.

Калиадес усети сърцето си в гърлото, докато водещите ездачи галопираха през разрушения град. „Хайде, помисли си. Хайде, ще успеете!“ Враговете изглежда бяха изостанали още.

— Отворете портите! — извика някой и викът бе подет по дължината на цялата стена. — Отворете портите бързо! Пуснете ги да влязат!

Тогава осъзнаването на ставащото го блъсна като удар в лицето. Кръвта му изстина.

— Не! — изрева Калиадес.

Разблъсквайки отчаяно редиците викащи войници, той се затича по стената към укреплението над Скейската порта. Под него мъжете нетърпеливо се събираха, за да вдигнат масивното резе и да отворят.

— Не! — извика им той. — Спрете! Не отваряйте портата! — Ала гласът му не се чуваше над виковете на стотици войници и Калиадес се затича по каменните стъпала, размахвайки ръце и крещейки яростно: — Не отваряйте! В името на боговете, не отваряйте!

Но масивните дъбови врати вече се разтваряха със стон и в същия миг ездачите с грохот се спуснаха в пролуката. Бяха повече от петдесет, облечени в бронята на Троянския кон и въоръжени с копия. Копитата на конете им носеха буря от вихрещ се прах, докато те забавиха и се обърнаха зад портата. Стражите започнаха да затварят вратите обратно. Точно надигаха резето обратно на мястото му, когато един от тях падна с копие, забито в стомаха.

Калиадес изтегли меча си и се хвърли към най-близкия ездач.

— Избийте ги! — извика той. — Това е врагът!

После заби острието си в ребрата на най-близкия мъж.

Видя меча на друг ездач, насочен към главата му, и приклекна под корема на коня, след което скочи, за да удари мъжа от другата страна. Когато ездачът падна, Калиадес сграбчи щита му.

Мерна Банокъл до себе си. Приятелят му се бе нахвърлил на врага, избивайки всичко по пътя си. Калиадес му извика:

— Защитавай портите!

Но и двамата не можеха да ги достигнат през струпалите се коне и ездачи.

Калиадес изкорми един войн и парира удар от втори, забивайки щита си в лицето му. Погледна отчаяно към портите. Вражеските войници в откраднатата броня на Троянския кон бяха хванали резето и се опитваха да го вдигнат. Калиадес заразмахва меча си и си проправи път към тях. Удари един от мъжете с щита си и се хвърли с цялата си тежест върху резето.

Осъзна, че младият Борос е до него и извика:

— Помогни ми, войнико!

Младежът му се ухили, а после го удари с всичка сила в челюстта.

Докато Калиадес залиташе, Борос го изрита в лицето и той падна замаян, едва успявайки да не изгуби съзнание. Пред очите му се въртяха ярки светлини. Той вцепенено видя с ужас как още от вражеските конници сграбчиха огромното дъбово резе и го надигнаха над скобите. Високите порти започнаха да се отварят бавно, а после по-бързо, докато отвън ги избутваха.

И врагът нахлу в града.

Калиадес, който се бе озовал на земята зад една от отворените порти, се опита да се изправи на крака и тръсна глава, за да я проясни. После осъзна, че русокосият войник стои над него и го гледа. Когато понечи да стане, младежът постави върха на меча си на гърлото му и го накара отново да легне на земята.

— Борос! — прошепна той.

— Борос умря отдавна, в битката за Скамандър — отвърна войникът триумфално. — Аз съм Лейтос, първороден син на Алектруон, верен слуга на цар Агамемнон, и съм тук, за да отмъстя за смъртта на баща си и да поставя гордите троянци на колене.

Предателят се наведе напред, притискайки меча си към гърлото на Калиадес. По острието започна да капе кръв. Микенецът не можеше да помръдне, нито да говори.

— Беше толкова лесно да заема мястото на онзи идиот, когато целият му отряд бе избит и при положение че генералът им дори не можеше да си направи труда да научи имената им. И ми беше забавно да заблудя великия Калиадес, мислителя, стратега… микенският предател. Време е да умреш, предателю!

Той стисна устни и се напрегна, за да забие меча си във врата на Калиадес. В този миг обаче зад гърба на момчето се появи Банокъл с вдигнат меч. Един свиреп замах на острието го обезглави. Главата се удари в портата и тупна на земята.

Банокъл протегна ръка и издърпа Калиадес на крака.

— Разговорлив беше — отбеляза той. — Това винаги е грешка. Добре ли си?

Калиадес кимна, преглъщайки кръвта, все още неспособен да говори.

— Хайде идвай, тогава — каза приятелят му мрачно. — Имаме град, за който да мрем.