Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (38)

XXXVI
Огън в небето

Агамемнон обичаше да мисли за себе си като за прагматик. Застанал на палубата на флагманския кораб на път към Тера, той все още бе ядосан, но като си припомняше последния ден в Троя, знаеше, че не би могъл да вземе различно решение.

Онзи самохвалко Идоменей го беше сгълчал, че е отворил Скейската порта пред хитската армия, но нима имаше избор? Ако бяха залостили вратите, за да задържат хитите навън, войниците на Агамемнон щяха да се окажат в капан в града, точно като троянците преди тях, с малко вода и храна. Щяха да започнат да гладуват след няколко дни и да бъдат принудени да се изправят пред превъзхождащите ги като численост хити, отслабени и уязвими.

Макар да бе унизително да бъдат изгонени от Троя от жалкия император, всъщност това бе сработило в негова полза. Агамемнон нямаше намерение да строи отново разрушения град. Целта му бе постигната. Всички из Великата зеленина знаеха, че е унищожил Троя, победил е Приам и е избил всичките му синове. Той беше Агамемнон Завоевателя и всички мъже трепереха пред него. Името му щеше да отеква завинаги в сърца и умове, както му бе предсказал жрецът в Пещерата на крилете.

Усмихна се на себе си. Щом откриеше откраднатото съкровище на Приам, щеше да се завърне триумфално в Залата на лъва. Нямаше защо да се притеснява от момчето Астианакс. Микенски воини, шпиони и агенти щяха да го преследват неуморно, както и Хеликаон Подпалвача и кучката Андромаха — макар все още да таеше надежди да ги открие на Тера. Смъртта им, бавна и агонизираща, щеше да му достави огромно удоволствие.

Докато флотът се приближаваше към пристанището, царят на Микена забеляза тежък сив покров върху Тера. Черният остров в средата бе много по-голям, отколкото го помнеше и от върха му се издигаше стълб дим. Чу звуците на малко земетресение, сякаш предвещаващо гибел. Потръпна.

— Царю — каза адютантът му Клейтос, — брегът е пуст. „Ксантос“ не е тук.

— Значи подлият Хеликаон е бил на острова и вече го е напуснал. Не може да има повече от ден преднина. Няма да очаква, че е преследван и няма да бърза.

— Какво да правим, царю?

— Изпрати шест кораба от другата страна на черния остров, за да се уверим, че „Ксантос“ не се крие там. Ние ще идем на брега и ще открием лудата дъщеря на Приам. Ще я накарам да ми каже къде е Хеликаон. Твърди, че е пророчица и сега може да го докаже. Ако не е тук и не намерим съкровище, ще отплаваме към Итака.

Отдавна трябваше да посетя Итака, помисли си Агамемнон. Ще се насладя на смъртта на този дебел глупак Одисей и семейството му.

Флагманът на Агамемнон и критският боен кораб акостираха на черния пясък и тримата крале слязоха на брега заедно с телохранителите си. Върху пясъка имаше стотици мъртви плъхове и бе трудно да се пресече плажът без да стъпват върху телата им. Над острова се носеше остра миризма на кръв и изгорено.

— Защо са тук всички тези плъхове? — попита нервно Менелай. — И този черен остров нараства. Мирише ми на вещерство. Това място не ми харесва.

Идоменей, който както винаги бе облечен с доспехите си, изръмжа:

— Остров, обитаван само от жени, е мерзост. Всички сме слушали истории за противоестествените ритуали, които извършват. Ще е приятно да видя вещиците продадени в робство.

Менелай беше удивен.

— Но те всички са принцеси, някои от тях дъщери на нашите съюзници!

Идоменей се обърна към него:

— И ти ще изтичаш да им кажеш, така ли, дебел подлизурко?

— Близо сме до края на пътешествието си — каза им раздразнено Агамемнон. — Няма да е нужно да търпим компанията си още дълго. Сега ме последвайте!

Наложи бързо темпо по скалистата пътека и разпредели телохранителите отпред и отзад. Бяха близо до върха, когато се чу ниският тътен на ново земетресение. За миг всички замръзнаха, после се хвърлиха по очи, докато земята под тях се тресеше. Двама от телохранителите отпред бяха изхвърлени от пътеката и паднаха на скалистия бряг. Агамемнон затвори очи и зачака мрачно земята да спре да се движи. Нещо дълбоко в него му крещеше да бяга далече от острова на вещиците, но той го потисна безкомпромисно.

Измина известно време преди царете да се изправят предпазливо. Върху тях бе полепнал дебел пласт сива пепел и те я изтупаха от дрехите си. Агамемнон закрачи ядосано.

— Този остров е прокълнат — съгласи се с брат си. — Ще вземем, каквото ни е нужно, и ще напуснем бързо!

Менелай се огледа и промърмори:

— Много е тихо.

Щом стигна до върха на скалата, Агамемнон видя храма на Великия кон да се извисява над него. Един избледняващ спомен докосна крайчеца на съзнанието му, но той го забрави, щом видя една жрица да залита насреща му. Беше стара вещица и имаше трудности с ходенето, но се препъваше напред с протегнати ръце, сякаш да го докосне. Агамемнон извади меча си. Заби го в костеливите гърди на старицата и продължи напред, оставяйки я потънала в локва кръв.

Царят-войн подаде гравирания и украсен меч на един войник да го почисти, после го прибра в ножницата. От дни не се бе чувствал толкова въодушевен. Мина между предните копита на коня и влезе в храма.

Вътре беше студено и много тъмно. Всичко, което можеше да види, бяха ярките снопове дневна светлина, струящи вертикално от покрива. Спря за момент, за да даде възможност на телохранителите да се построят пред него. Тук имаше само жени, но въпреки това се почувства изнервен от странността на острова.

— Царю! — Един от последователите посочи с меча си към мрачен ъгъл, където със затворени очи лежеше тъмнокоса жена и тихичко си тананикаше нещо.

Без да ги отваря, тя извика:

— Огън в небето и планина от вода, докосваща облаците! Пази се от Великия кон, царю Агамемнон! — Думите подхраниха изплъзващия се спомен в ума на Агамемнон.

Тогава девойката се изправи и се обърна към тях, седнала на края на леглото, люлееща краката си като малко дете. Какво грозно създание, помисли си той, мръсна и тънка като острие.

— Пророчески думи, царю! — каза му тя. — Могъщи думи! Но ти не ги послуша тогава, няма да ме чуеш и сега.

Агамемнон осъзна, че лудото момиче говори за думите на жреца от Пещерата на крилете, изречени толкова отдавна. Откъде би могла да знае? Той бе единственият все още жив от всички чули пророчеството.

Момичето наведе глава и се намръщи.

— Убил си Ифигения — каза тъжно. — Не го предвидих. Горката Ифигения.

Агамемнон чу възклицание и се обърна, за да види Менелай, който изтича навън от храма. Значи онази стара вещица е била сестра ни, помисли си той. Никога нямаше да мога да я изтърпя.

— Осквернихте храма с блестящите си доспехи и остри мечове — каза му Касандра. — Убихте девица от храма.

Агамемнон изсумтя.

— И какво, полубогът ще ме изяде, така ли? — попита презрително.

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна му простичко. — Нещо се надига.

Той почувства студена струйка пот по гърба си и осъзна, че земята трепери постоянно, издавайки безкрайно дълбок звук, които караше зъбите му да изтръпнат. Зад очите му пропълзя болка.

— Изправете я! — заповяда той и отново извади меча си.

Двама войници сграбчиха Касандра за ръцете и я изправиха. Тя увисна между тях като кукла, а пръстите й едва докосваха земята. Микенският цар постави острието на меча си на корема й, но то сякаш блещукаше и се деформираше пред очите му, все едно бе поставено в пещ. Примигна и отново бе цяло. Потърка праха и мръсотията в очите си.

— Къде е Хеликаон? — настоя и с облекчение чу, че гласът му не трепва.

— Щях да ти предложа гора от истини, но ти избра да говорим за едно листо — произнесе тя. — Хеликаон е далече — погледът й се вглъби и тя се намръщи. — Побързай, Хеликаон. Трябва да побързаш!

— В Итака ли отива?

Момичето поклати глава.

— Хеликаон никога повече няма да види Итака.

— А съкровището на Приам, момиче? В него ли е съкровището?

— Няма съкровище, царю. Беше похарчено отдавна, за остри мечове и блестящи нагръдници. Политес ми каза. Видях го с жена му. Те са много щастливи. Останали са само три медника — каза му тя. — Колкото за една курва.

В яда си Агамемнон посегна да я удари, но друго яростно земетресение ги накара да залитнат. Касандра се изплъзна от хватката на войниците и се измъкна покрай бронираните мъже извън храма. Агамемнон я последва с проклятия на уста.

Не беше стигнала далече. Стоеше отвън и се взираше в Изгорения остров, от чийто връх излизаше гъст черен дим. По земята имаше гъст слой прах. Наблизо Менелай ридаеше до тялото на сестра си. И двамата бяха покрити с пепел и приличаха на каменни статуи.

Касандра погледна към Агамемнон.

— Виждаш ли, под Тера има огромна стая, пълна с нагорещена скала. Може би там живее богът — не знам. Но от поколения нараства и сега е на път да разкъса оковите си. Горещ въздух, прах и скали ще изригнат навън. Тогава, щом стаята се изпразни, покривът ще се срути и морето ще нахлуе в нея. Морската вода и огънят са врагове, нали знаеш. Те ще се борят, за да се отдалечат един от друг и островът ще се понесе в небето като камъче, хвърлено от дете. А ние ще го яздим. Ще бъде прекрасно! — Тя се обърна към него с усмивка, подканяше го да се присъедини към радостта й.

— Момичето е ненормално — извика Идоменей, но гласът му звучеше изтънял и ужасен.

Небето притъмня и Агамемнон видя огромно ято птици, което прелетя над главата му и се отправи на запад. Бяха хиляди и затъмниха сивата мараня, а крещящите им гласове напомняха на харпии. Касандра им помаха с детински жест, ръката й се движеше нагоре и надолу.

— Сбогом, птички — каза тя. — Сбогом.

Царят на Микена потрепери и почувства как паниката стяга гърдите му.

— Всички ме чакат — обърна се щастливо към царете Касандра, когато земята отново се разтресе яростно. — Майка ме чака. И Хектор, и Лаодика. Те са отвъд.

Внезапно се изправи на пръсти и посочи към Изгорения остров. Разнесе се шум като от хиляди гръмотевици и от върха на вулкана изригна черен горещ стълб, който се понесе в небето. Чудовищният звук, който издаде, счупи нещо в ушите му и Агамемнон падна с крясъци на земята, докато от тях потече кръв. С ръце на главата си той погледна нагоре, за да види кула от черен огън, която се издигаше все по-високо и по-високо. Звукът бе непоносим, а последвалата го гореща струя опърли кожата по лицето му. Вулканът захвърли в небето огромни канари, сякаш бяха камъчета, и ги запрати в морето и по острова близо до тях, разрушавайки сградите и пропускайки за малко храма. Звукът беше ужасяващ и Агамемнон помисли, че ще полудее от силата му.

Касандра беше единствената, която все още се държеше на крака и безстрашно се взираше в кулата от огън. Изглеждаше сякаш тя ще продължи да се издига нагоре безкрайно, но движението й се забави и върхът й започна да изтича навън, разпръсквайки покрова от дим и пепел все по-широко и по-широко, почерняйки земята и затъмнявайки слънцето.

Момичето погледна надолу към Агамемнон със съчувствие. Изглеждаше сякаш е пораснала по-висока и силна и той се почуди защо я е смятал за грозна. Лицето й бе сияйно и блестеше с красотата на пламтящ меч. Тогава тя посочи отново и от върха на вулкана започна да извира червено-кафяв поток, като блестяща лавина, която бавно се движеше надолу по склоновете. Плъзна се бързо по черните скали на Изгорения остров и скоро достигна морето. Агамемнон с мъка се изправи на крака, защото топлата пепел вече стигаше до коленете му. Видя, че корабите му гребат колкото могат по-бързо към изхода на пристанището. „Страхливците ме изоставят“, изкрещя мислено. Видя, че и Идоменей крещи, но не можеше да чуе какво казва.

Агамемнон помисли, че горещата лавина ще спре, щом стигне морето, ала вместо това тя продължи напред, търкаляйки се по повърхността на водата към флота. Дълго преди да стигне до първия кораб, съдът избухна в пламъци и изгоря, още преди да бъде погълнат от чудовищния поток. Една по една галерите бяха залети и унищожени, а екипажите им — овъглени и изпепелени на мига. Когато стигна до основата на скалите, на които стояха те, огнената лавина започна да пълзи нагоре към тях, но после забави и спря. Агамемнон издиша разтреперано.

Облекчението му продължи само няколко мига. От дълбините се разнесе още един ужасяващ звук. Докато наблюдаваше залива, водите в пристанището сякаш хлътнаха и по средата им започна да се оформя огромен водовъртеж, в началото по-бавно, после с все по-голяма скорост. Последва нов страховит шум, армия от гръмотевици, и морето внезапно се отдръпна от тях, погълнато моментално от земята. Цялата флота овъглени кораби изчезна за секунди, когато водата нахлу в пристанището и се изля във водовъртежа.

В дълбините се зароди тътен и земята диво се разлюля.

Последното, което Агамемнон видя, бе щастливо усмихнатата Касандра, която му махаше за сбогом.

Затвори очите си. Островът под тях се надигна и запрати крещящите царе в небесата.

 

 

Недалече на запад Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос“ с ръка, поставена небрежно на руля, и гледаше нагоре към платното, опънато срещу вятъра. Беше най-щастлив, когато черният кон танцуваше над вълните. Макар по палубите да имаше още шестдесет или повече мъже, които ядяха и пиеха, смееха се и си разказваха небивалици, той винаги се чувстваше сам с кораба си, когато плаваше с опънато платно. Можеше да почувства движенията и стенанията на дъските под голите си крака, да чуе нежните вибрации на огромното платно и да почувства през дървото на руля храброто сърце на галерата. „Ти си кралицата на моретата“, каза той на кораба си, докато пореше вълните и се издигаше и спускаше с грация и мощ.

Очите му се преместиха, както винаги, когато имаше възможност, към Андромаха. Тя бе седнала на предната палуба под жълтия навес. Момчетата се бяха свили до нея. Цяла сутрин бяха тичали из кораба, зарадвани, че гребците са на тяхно разположение да си играят и да им разказват истории за морето. Сега, уморени, и двамата бяха заспали под навеса, защитени от обедното слънце.

Андромаха се взираше назад към Тера, макар островът да бе потънал зад хоризонта. Хеликаон вече я познаваше добре и знаеше, че тя не съжалява, че е оставила Касандра, както я бе помолило момичето. Въпреки това, Андромаха се бе натъжила, че оставя сестра си да умре сама, единствено с жрицата, която да се грижи за нея. Известно време след отпътуването им Хеликаон се проклинаше, че не бе изкачил скалите, за да вземе девойката, след което безмилостно бе отхвърлил тези чувства. Решението бе взето. Винаги щеше да си спомня Касандра с любов, но тя вече бе част от миналото му.

Остави руля на Ониакус и тръгна по палубата, неумолимо привлечен към любимата си. Насили се да спре, уж за да огледа стойките на оръжията, мечовете, щитовете, лъковете и стрелите, струпани под релингите. Както обикновено, благодарение на зоркото око на Ониакус, всички бяха безупречно почистени и готови при нужда.

— Къде ще спрем за нощта, Златни? — попита сивобрадият Науболос, ветеран, който бе плавал с „Ксантос“ от пускането му на вода в Кипър, а преди това и с „Итака“.

— В Залива на свинската глава или на Калисте, ако източният вятър ни е приятел.

Сред мъжете се разнесоха одобрителни викове и мърморене. Дори и преди войната проститутките от Калисте бяха по-приветливи от всички други из Великата зеленина. Сега имаше по-малко кораби, които плаваха из тези води, и галера с размерите на „Ксантос“ щеше да получи ентусиазирано посрещане.

Хеликаон продължи напред. Провери огромните сандъци, в които бяха сферите с нефтар, обвити в защитни пашкули от слама. Бяха останали само десет. Той се намръщи, после отхвърли тревожните мисли. Нямаше какво да се направи. Имаше добра вероятност да стигнат до местоназначението си, без да видят друг кораб, какво оставаше за вражески.

Усети лека промяна в курса на кораба и погледна назад към палубата. Ониакус правеше завой, за да хване вятъра, който бе сменил посоката си леко на север. Хеликаон се взря назад в посоката, от която бяха дошли. Вече не се виждаше и следа от „Кървавия ястреб“. По-високата скорост на „Ксантос“ бе оставила малкия кораб далече назад.

— Как си, Агриос? — попита съсухрен стар моряк, който бе седнал на палубата с гръб към пейките на гребците.

Мъжът беше получил ужасяваща рана в ръката по време на битката при Киос през лятото, когато микенски боен кораб се бе врязал в борда на „Ксантос“ и бе изпотрошил греблата му. Агриос беше ударен от гребло, преди да успее да се махне от пътя му. Ръката му бе счупена на толкова много места, че нямаше как да бъде наместена и бе отрязана близо до рамото. Старецът бе преживял ампутацията и когато се възстанови, Хеликаон му позволи да се върне на пейките, защото Агриос се бе заклел, че може да гребе с една ръка толкова добре, колкото повечето мъже с две.

Сега той кимна.

— Още по-добре, като знам, че тази вечер ще сме на Калисте — ухили се и му намигна.

Хеликаон се разсмя и го предупреди:

— Само ако вятърът остане благоприятен.

Отиде на предната палуба с ясното съзнание, че Андромаха наблюдава всяка негова стъпка. „Днес изглежда прекрасно, помисли си той, в тази шафранена роба, отрязана до коленете.“ Носеше изящно изработения кехлибарен медальон, който й бе подарил и топлите искрици в камъка отиваха на огъня в косите й.

Лицето й обаче бе мрачно.

— Мислиш за Касандра — предположи той.

— Истина е, че Касандра никога не е далече от мислите ми — призна тя, — но в този момент си мислех за теб.

— Какво си мислеше, богиньо? — попита той и покри дланта й с целувки.

Тя повдигна вежди.

— Чудех се колко дълго трябва да се преструваме, че не сме любовници — отвърна му усмихнато. — Изглежда получих отговора си.

С гръб към екипажа, Хеликаон почувства стотина очи, насочени към него и чу как мъжете спряха да говорят. После, почти моментално, обичайната глъчка се възобнови, сякаш не се беше случило нищо.

— Изглежда не са изненадани — каза той.

Тя поклати глава, а лицето й сияеше от щастие.

— Златни! — Хеликаон се обърна и видя Праксос да тича по палубата към тях. Момчето се опитваше да посочи нещо зад гърба си, докато тичаше.

— Мисля, че идва буря!

Хеликаон погледна бързо в посоката, която сочеше Праксос, към Тера. На чистата линия на хоризонта се виждаше малко тъмно петно, подобно на буря. Но не беше буря. Докато го наблюдаваше, то се издигна нагоре под формата на тъмна кула.

В стомаха му се зароди чувство на ужас. В далечината се чуха гръмотевици и целият екипаж се обърна да наблюдава тъмната кула, която се издигаше заплашително в бледото небе.

Миговете отминаваха, а тя растеше и растеше, после внезапно бе погълната от масивно изригване на пламъци, което изпълни небето на изток. Звукът ги удари подобно на звука от гръмотевица, усилен стотици пъти, като дълбокия звук на бойния рог на Арес или тътенът на самата съдба.

— Това е Тера! — извика някой. — Богът е разкъсал оковите си!

Хеликаон погледна към Андромаха. Лицето й бе пребледняло като ленено платно, а в очите й се четеше страх. Тя посочи към хоризонта и той погледна отново натам. Облакът от експлозията се разпространяваше бързо и нагоре, затъмнявайки източното небе, но мистериозно изчезваше нагоре от нивото на водата. Смаян, Хеликаон се взря в хоризонта, който се надигаше пред очите му.

Осъзна какво се случва с ужасяваща яснота.

— Приберете платното! — изкрещя. — Грабвайте греблата!

Заповяда на Ониакус да обърне кораба и докато помощникът му крещеше на гребците, сграбчи едно въже от палубата. Сряза го на три с бронзовия си кинжал и хвърли парчетата на Андромаха.

— Заведи момчетата на долната палуба и ги вържи здраво за нещо. Вържи и себе си.

Тя го изгледа.

— Защо? Какво става?

— Просто го направи, жено! — извика й той. Посочи към хоризонта и се обърна към екипажа: — Насреща ни идва стена от вода, висока като планина! След миг ще се стовари върху нас. Всички трябва да се завържем. Всеки, който не е здраво вързан, ще умре! Ще гребем право срещу вълната и „Ксантос“ ще я изкатери. Това е единственият ни шанс!

Вече всички виждаха ясно за какво говори той, тъмна линия на хоризонта, твърде високо в небето, която идваше насреща им със скоростта на спускащ се орел. Пред нея френетично летеше огромно ято чайки. Когато преминаха над „Ксантос“, небето потъмня, крясъците им отекнаха в ушите на мъжете, а крилете им създадоха вятър, който разклати кораба.

Гребците натиснаха веслата с всичка сила, за да обърнат огромната галера. Другите от екипажа режеха въжетата на парчета за себе си и за тях. Всички продължаваха да хвърлят уплашени погледи към гигантската вълна, която се спускаше върху тях.

Хеликаон грабна парче въже и изтича на кърмата, където Ониакус имаше нужда от цялата си сила, за да извие руля. „Ксантос“ правеше пълен кръг. Хеликаон също натисна руля и хвърли бърз поглед на вълната. Беше огромна като планина и ставаше все по-голяма и по-голяма с всеки изминал миг, закривайки целия хоризонт. „Ще успее ли корабът да я изкачи?“ — запита се той. Беше сигурен само, че не бива да ги удря странично. Щеше да разруши галерата за миг. Единствената им надежда беше да се врежат право в нея. Греблата и дървените килове, които Калкеус беше заковал по борда, щяха да удържат кораба стабилен.

— Ще завържем руля централно — каза той на Ониакус, — но ще е нужна цялата сила и на двама ни, за да го задържим неподвижен.

— Ако въобще можем да го направим — отвърна мрачно приятелят му, а ужасът му бе осезаем.

Корабът се насочи право към вълната. Хеликаон сряза въжето на две, после преметна своята половина през кръста си и я завърза за страничните перила. Направи същото и за Ониакус, който бе хванал руля в мъртва хватка.

— Нефтарът, Златни! — извика той внезапно. — Какво ще правим с глинените топки? Дори да оцелеем, те ще бъдат счупени.

Хеликаон погледна нагоре към вълната, която почти ги бе връхлетяла.

— Ще бъдат отнесени — извика той. — Това е най-малкият ни проблем.

Носът на кораба се извиси във въздуха, когато надигащите се води пред вълната ги достигнаха. Навсякъде по палубата Хеликаон виждаше разширените очи на изплашените мъже, наведени над греблата, с надигащия се ужас зад тях, които гребяха, сякаш бяха обладани от демони.

— Гребете, копелета! Гребете за живота си! — изкрещя им той.

Вълната ги удари и Хеликаон почувства как целият кораб се разтресе, сякаш се разцепва на две. Чу се ужасяващо скърцане и „Ксантос“ започна да се издига. „Не е възможно, каза си. Вълната е твърде висока.“ Започна да се бори с паниката в гърдите си. „Ако има кораб, който да може да го направи, това е «Ксантос»“, помисли си той.

После се озоваха под водата. Хеликаон не виждаше нищо, освен завихрената морска вода и почувства как въздухът изскача от гърдите му, когато галерата се наклони на една страна и го запрати към руля. Размятваше се като парцалена кукла и единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе да държи ръцете си здраво върху руля. Ръцете на Ониакус също бяха там. Беше невъзможно да го помръднат. Единственото, което можеха да направят бе да се държат здраво и да се опитат да не се удавят.

За момент изплува от водата и мерна ужасяващата гледка на кораба, застинал вертикално над него, докато моряците гребяха като луди, макар повечето от греблата да бяха извън водата. После морето отново захлупи главата му и единственото, което виждаше бяха синьо-зелените му дълбини.

Корабът се наклони и завъртя, залюля се и се издигна. Това продължи толкова дълго, че Хеликаон си помисли, че никога няма да свърши. Вече не можеше да каже кое е горе и кое — долу, дали се издигат в морето или потъват към дълбините му. Не можеше да каже дали ужасяващите звуци в ушите му бяха от скърцането на кораба, от виковете на мъжете или писъците на собствените му измъчени дробове.

Внезапно отново имаше въздух за дишане и той бързо си пое дъх, готов за ново потапяне. После осъзна, че вече не са под водата. Корабът бе яхнал огромната вълна.

За момент се уплаши, че падат, че галерата ще потъне рязко в дълбините зад вълната. Но щом погледна напред осъзна, че нямаше страховито падане, само нежно спускане. Сякаш сърцатият „Ксантос“ бе изкачил гигантско стъпало в морето.

Хеликаон се наведе през борда и изпразни стомаха си, пълен с морска вода.

Погледна към палубата. Почти половината от пейките бяха празни, там където гребците бяха взети от Посейдон. Много от мъжете висяха привързани на въжетата, удавени или в безсъзнание. Мачтата беше прекършена, както и повечето от перилата и много от греблата.

Ониакус лежеше на палубата до него, полуудавен, с една ръка жестоко измъкната от ставата. Хеликаон започна да отвързва въжетата си, а сърцето му беше изпълнено с ужас. Трябваше да открие Андромаха и момчетата. Щом той почти се беше удавил на горната палуба, как бе възможно някой да оцелее в долната част на кораба?

Почувства нечия длан върху ръката си. С посивяло от болка и шок лице Ониакус се беше изправил и бе използвал здравата си ръка, за да го спре. Посочи пред тях, а в очите му имаше ужас.

— Идва още една!