Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (4)

II
Маските на Приам

Сънят бе ужасяващ. Ксандер висеше над черна яма. Като погледнеше надолу, виждаше десетки кървавочервени очи, които го гледаха, и остри зъби, чакащи да разкъсат плътта му. Той погледна нагоре, търсейки упование в мъжа, чиято силна ръка го държеше за китката.

После изкрещя… защото над него бе надвиснал труп, от чиито кости се белеше сивкава гниеща кожа. Разпадащите се сухожилия на китката и лакътя му започнаха да се разтягат. Костите на пръстите се строшиха и Ксандер падна в ямата.

Събуди се стреснат, а краката му се свиха със спазматично движение. Широко ококорен, той се огледа из малката позната стая за почивка в Дома на Змиите. Сърцето му бавно се върна към нормалния си ритъм, а паниката изчезна. Той отново чу думите на Одисей в ума си: „Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през порта от рог и се носят на крилете на съдбата.“

Ксандер седна в леглото. През спуснатия капак на прозореца прозираше ярка слънчева светлина, но младият лечител нямаше желание да я пуска в стаята. Стореше ли го, времето му за почивка щеше да е приключило и той отново щеше да излезе сред умиращите и осакатените.

— Сънят е измама — прошепна той. — Той е просто смес от спомени и страхове.

В този миг си представи отново яростта на бурята, стоварила се върху „Ксантос“ преди четири години. Тогава Ксандер бе само на дванадесет и това беше първото му морско пътешествие. Изхвърлен през борда от колосална вълна, щеше да се удави, но нечия могъща ръка го хвана за китката. Войнът Аргуриос се бе хвърлил през хлъзгавата от дъжда палуба, за да го хване, преди морето да го е погълнало.

— Спомени и страхове — прошепна младежът, дишайки бавно и дълбоко, и този път си спомни дисекцията на трупа на просяка отпреди няколко дни.

Лечителят Зеотос отвори плътта на ръката на мъртвеца и я обели до лакътя.

— Вижте как мускулите и сухожилията са свързани заедно — каза старецът. — Невероятно!

На зловещата демонстрация на уменията му присъстваха четирима други лечители и петима ученици. Един от младежите припадна, удряйки главата си в стената. Ксандер и другите трима изпитаха мимолетно чувство за превъзходство над бедния си колега, докато Зеотос не проряза гръдната кост и отвори корема на трупа. Когато вътрешностите излязоха на показ, а миризмата, изпълнила стаята, стана нетърпима, момчетата избягаха в коридора, преследвани от смеха на лечителя.

Тези два спомена — за трупа и кораба в бурята — се бяха слели, за да оформят ужасния сън.

Поуспокоен, Ксандер стана от леглото и отиде до каменния леген, поставен на масата под прозореца. Наплиска се с вода и прокара влажни пръсти през къдравата си коса. Щом се освежи, той вдигна капака на прозореца, за да пусне светлината вътре. Тя не донесе много топлина. Студеният вятър предвещаваше идването на зимата.

— Ксандер! — разнесе се гласът на Зеотос. Младият ученик се обърна и видя белобрадия лечител на вратата на стаята за почивка. — Трябва да се връщаш на работа — каза той.

Лицето му представляваше маска на изтощението. Ксандер изпита вина. Старецът бе работил цяла нощ без почивка.

— Не трябваше да ме оставяш да спя толкова дълго — каза той.

— Младите изглежда се нуждаят от повече сън, отколкото старите — каза Зеотос. — Независимо от това обаче, сега възнамерявам да ти открадна леглото. Навън има двама мъже с тежки стомашни рани. Наглеждай ги, момче. Ако коремите им почнат да се подуват, ме извикай възможно най-бързо. Ясно?

— Да, учителю.

Предната нощ, под булото на мрака, в Дома на змиите бяха доведени почти двеста войници. Всички имаха сериозни рани и бяха страдали много при тежкото пресичане на Хелеспонта и дългото пътуване от Дарданос. Носени на тресящи се претоварени каруци и теглени от коне носилки, мнозина бяха умрели по пътя.

Зеотос легна в леглото и изстена тихо от удоволствие. Ксандер остави стария човек и тръгна към двора. Повечето от ранените лежаха под навеси върху сламеници, покрити с възглавници. Въпреки голямото количество хора, нямаше много шум, само от време на време някой войник простенваше, докато се грижеха за раната му, или някой умиращ мърмореше в делириум. Димът от ароматните билки, горящи на олтара на Асклепий, прогонваше насекомите. Ксандер видя главата на дома, Макаон, и трима други лечители, които се придвижваха сред ранените. Слугите също бяха заети — носеха прясна вода или сменяха мръсните бинтове с чисти.

Ксандер знаеше къде се нуждаят най-много от него. Онези, които имаха шанс за живот и възстановяване, получаваха повече грижи от лечителите и слугите. Умиращите лежаха сами. Момчето бързо прекоси двора до редицата легла, разположени най-близо до олтара. Първият мъж, край когото мина, бе ранен в гърдите и долната част на гърба. Лицето му бе посивяло и обтегнато, а смъртта надничаше иззад рамото му.

— Боли ли те? — прошепна Ксандер и се наведе над него.

Умиращият войник го погледна в очите.

— И повече ме е боляло. Видя ли парада? — попита той. — Чух ги да минават наблизо, а тълпите викаха.

— Мернах ги отдалече — отвърна Ксандер. — Хектор яздеше в златна колесница, а конниците го следваха по четирима в редица. Хората хвърляха цветя по улицата.

Усмивката на войника изчезна.

— Вече можеш да си вървиш, лечителю. Има други, които се нуждаят от теб повече.

— Мога ли да ти донеса нещо? Вода?

Мъжът потрепна от болка.

— Още година живот няма да е зле.

Ксандер продължи. Трима войни бяха умрели тихо и той повика слугите да изнесат телата. Умиращите гледаха заминаването на мъртвите с мрачни лица.

В късния следобед старият Зеотос отново се появи със забързана крачка в двора.

— Царят идва — изсумтя лечителят. — Макаон иска да го посрещнеш заедно с принц Хектор при портите. Самият той трябва да извърши ампутация, която не търпи отлагане. А мен не бива да ме виждат тук.

Ксандер кимна разбиращо. Зеотос бе прогонен от Троя след микенската атака, в която бе умряла царската дъщеря Лаодика. Приам обвини стария лечител за смъртта й и той бе пътувал из провинцията, практикувайки занаята си. Не се беше отдалечавал много от Троя, но препитанието му бе станало трудно. Макаон чу за проблемите му и тайно го върна в Дома на змиите, изплашен, че предстоящата война ще разтегли възможностите му отвъд предела им.

Докато Ксандер тичаше нервно към портите, за да посрещне царя, той чу звука от маршируващи крака. На озарения от слънцето площад отвън отряд царски орли ескортираше покрита носилка към храма. До тях вървеше Хектор, все още облечен в церемониалната си броня и дългото бяло наметало, които бе носил на парада. Носилката спря и цар Приам слезе от нея. Облечен в дълга синя роба, той вдигна високо ръце и ги протегна зад гърба си.

— Чумата да го тръшне тоя… подвижен хамак! — изплю се той. — Трябваше да се кача на колесницата си. Един цар не бива да бъде разнасян като чувал пране. — Огледа се и ядосаният му поглед се спря на Ксандер. — Кой си ти, момче?

Младежът онемя. Беше виждал царя и преди, но само от разстояние, на игри или церемонии. Сега го втрещи приликата между Приам и сина му — и двамата бяха високи, с широки рамене и излъчваха сила. По-възрастният мъж бе леко изгърбен и се виждаше, че бе отпразнувал завръщането на сина си с много вино, но въпреки това присъствието му изпълваше площада и дори тежко бронираните орли изглеждаха нищожни пред него.

Хектор пристъпи напред.

— Ти си Ксандер — каза той с усмивка.

— Да. Да, господарю — отвърна младият лечител и се хвърли изплашено на колене.

— Изправи се, Ксандер. Ти си приятел на жена ми, а никой приятел не може да коленичи в мое присъствие. Сега ни отведи до ранените ни другари.

Докато минаваха през тъмните порти на храма, Ксандер чу Приам да мърмори:

— Сакатите ме депресират, а около умиращите винаги се разнася воня. Остава в носа с дни.

Хектор сякаш не го чу.

Влязоха в двора и за миг настана тишина, последвана от разпокъсани възгласи, нададени от болните и ранени мъже. Дори онези на прага на Тъмния път надигнаха глас за своя цар и своя командир.

Приам вдигна ръце и възгласите се удвоиха. После той заговори и раздразненият хрип, който Ксандер бе чул само преди мигове, бе заменен от дълбок и топъл плътен глас, който с лекота достигна до всички краища на двора.

— Троянци! — извика той и шумовете секнаха. — Гордея се с всички вас. За победата, която спечелихте за Троя, ще се говори и след хиляда години. Имената ви ще са познати на Татко Зевс, както онези на Херкулес и Илиос.

Той се усмихна и отново вдигна ръце, за да благодари за възгласите, а после двамата с Хектор тръгнаха сред леглата.

Ксандер бе удивен. Само преди мигове царят се оплакваше от това посещение като от досадно задължение. Може би не го бе чул добре или не бе разбрал думите. Сега виждаше как Приам говори дружески с умиращите и слуша с внимание безсмислените им истории за обичните им майки и жени, дори се шегува с онези, загубили крайници. И на всички казваше: „Войнико, твоят цар се гордее с теб.“

Ксандер остана до него и понякога превеждаше бръщолевенето на някой мъж в последните му мигове или вдигаше ръката на друг, да му помогне да докосне робата на царя. От време на време хвърляше скришен поглед към лицето на Приам, но там не виждаше нищо друго, освен благост и съчувствие.

Хектор винаги бе на крачка след баща си и поздравяваше всеки войник поименно. Докато бавно обикалят из двора, без да пропуснат нито едно легло, слънцето се спусна по небето и Ксандер видя как бръчките по лицето на Хектор се задълбочават, а раменете му увисват. Баща му, напротив, сякаш извличаше енергия от посещението.

Когато слънцето залезе зад сградите на лечебницата и из двора лумнаха факли, те се върнаха до портите, където ги чакаше богато украсена със злато и скъпоценни камъни колесница.

Приам се обърна към сина си.

— А сега нека се върнем при живите и да се насладим на този ден на триумф.

— За мъжете беше добре да ни видят заедно — отвърна меко Хектор.

Приам го изгледа и в очите му се четеше гняв. Гласът му отново бе студен и хриптящ.

— Никога повече не ме карай да правя това, момче. Царят не е болногледачка. А миризмата там беше отвратителна.

Ксандер видя, че челюстта на Хектор се стегна, но той се качи с лека стъпка в колесницата и пое юздите. Приам стъпи зад него.

— Трябваше всичките да ги оставиш на плажа в Карпеа. За тях щеше да е чест да умрат геройски за своя цар и своя град — добави той.

Хектор удари конете и двата бели жребеца дръпнаха гладко колесницата зад гърба си. Царските орли ги последваха.

В двора на храма мъжете говореха възбудено за посещението на царя и гордостта му от тях. Натъжен от измамата на Приам, по-късно вечерта Ксандер разказа случката на Зеотос.

— Изглеждаше толкова… искрено заинтересуван от тях, толкова топъл и състрадателен. А в действителност изобщо не му пукаше.

Лечителят се изкикоти.

— Чул си го да казва на мъжете, че се гордее с тях, а на Хектор, че царят не е болногледачка?

— Да.

— И си сигурен, че е лъгал тях, но е казал истината на сина си?

Ксандер кимна.

— Греша ли, учителю?

— Може би, Ксандер. Приам е сложен човек. Възможно е думите му към ранените да са излизали от сърцето, а грозните коментари пред Хектор да са прикривали емоциите му.

— Мислиш ли? — Младежът усети, че настроението му се оправя.

— Не. Приам е студено и жалко създание. И все пак — добави Зеотос и му намигна, — сега може би аз лъжа. Истината, Ксандер, е че не е мъдро да си създаваш мнения от толкова малко примери.

— Сега вече се обърках съвсем.

— Точно това и целях. Ти си чудесен младеж, Ксандер. Честен, прям и лишен от коварство. Приам е толкова напоен с измама, че дори той вече не знае кое от твърденията му е искрено, ако изобщо има такова. В крайна сметка обаче това няма значение. Мъжете, които са го чули да ги възхвалява, са се почувствали по-добре. Всъщност някои от обречените сред тях сега може дори да се оправят и тогава ще е честно да кажем, че Приам ги е излекувал. Така че не се натъжавай от няколко грозни думи на един пиян цар.

 

 

Андромаха изкачи високия хълм към двореца, а лунната светлина се отразяваше в украсената със скъпоценности златна рокля, която носеше. В дългата й огненочервена коса бяха вплетени изумруди и златни нишки. Усещаше умора, докато вървеше. Не физическа, защото бе млада и силна, ала въпреки това се чувстваше изцедена от целия ден, изпълнен с бутащи се тълпи и отвратителни разговори, от които капеше неискреност. Андромаха все още чуваше музика и смях, носещи се откъм площада.

В звуците нямаше радост. Атмосферата на пиршеството бе напрегната, а смехът — насилен и рязък.

Мъжете говореха за победа, ала тя чуваше страха в гласовете им, бе го видяла да блести и в очите им. Приам повдигна духа на тълпите със силната си реч, в която възхваляваше героичните достойнства на Хектор и Троянския кон. Но ефектът бе мимолетен. Всички на пиршеството знаеха истината.

Много търговски семейства вече бяха напуснали града и повечето складове стояха празни. Богатството, което бе текло като златна река в Троя, сега идваше по-бавно. Скоро щеше да се превърне в ручейче. Колко време щеше да мине, преди врагът да устрои стан около стените, за да изгради стълбите и тараните си, да наостри мечовете си и да се приготви за заколение и плячкосване?

И Андромаха знаеше, че точно затова всички искаха да бъдат близо до съпруга й Хектор, да говорят с него, да го тупат по гърба и да му казват колко са се молили за безопасното му завръщане. Това последното може и да беше истина. Хектор символизираше най-голямата надежда на Троя да избегне поражението. Повече от великите стени, повече от силата на войниците или богатството на царя. Навсякъде другаде новините бяха мрачни: търговските маршрути бяха орязани, съюзниците — подкупени или надвити, а вражеските армии върлуваха от другата страна на планините Ида и отвъд проливите в Тракия.

Андромаха продължи напред, а от двете й страни двама войници държаха пламтящи главни, които да осветяват пътя. Двама други, от елитните орли на Приам, ги следваха с ръце на мечовете. От нападението на микенските убийци насам, тя винаги имаше въоръжени сенки. Това я изнервяше и така и не можа да свикне.

Спомни си онази нощ преди години при Залива на сините сови, когато, предрешена, се промъкна сред моряците и курвите и слуша разказите на Одисей. Именно в онази нощ срещна Хеликаон — нощ на насилие, смърт и предсказания.

Сега подобни нощи на анонимност бяха невъзможни. Лицето й бе твърде добре познато в Троя. Иначе щеше да се върне в двореца, да облече слугинска туника, а после да слезе до Долния град, където да танцува и пее с почтени хора.

Докато се качваха, тя видя неколцина пияници, заспали по улицата. Войниците с нея ги оглеждаха предпазливо. Един от заспалите се събуди, докато преминаваха. Той я погледна, а после потърка очи. Изражението му беше изпълнено с почуда. Мъжът се изправи с мъка на крака и се запрепъва към нея. Мечовете на орлите незабавно изсъскаха от ножниците си.

— Всичко е наред — извика Андромаха. — Не го наранявайте.

Пияницата се спря пред нея, загледан в златната й рокля, докато светлината на огъня се отразяваше в скъпоценните камъни.

— Мислех… мислех, че си богиня от Олимп — каза той.

— Аз съм Андромаха, а ти по-добре се прибери у дома.

— Андромаха — повтори мъжът.

— Хайде, пръждосвай се — нареди един от войниците.

Пияницата се опита да се изправи, но се препъна. Изгледа ядно войника.

— Бях в Кадеш — каза той, вдигайки дясната си ръка. На мъждивата светлина Андромаха видя, че е осакатен — първите три пръста бяха отрязани. — Троянския кон — продължи мъжът. — За мен нямаше паради, момче. Сега пикая в гърне за бояджиите и спя по улиците. Но все още мога да пикая и върху теб, арогантно лайно!

Андромаха бързо застана между него и ядосания войник. Свали златната брошка, украсена със скъпоценни камъни, от рамото си и я притисна към сакатата ръка на мъжа.

— Приеми този дар, войнико, от жената на Хектор — каза тя. — В знак на благодарност за смелостта ти.

Той погледна надолу към блестящото злато и Андромаха видя сълзи в очите му.

— Аз съм Пардонес — каза накрая. — Спомени на мъжа си за мен.

После се обърна и се запрепъва в мрака.

 

 

Слънцето грееше ниско над хоризонта, докато „Ксантос“ влизаше в огромния залив на Троя. По водата нямаше и повей, така че тишината на залеза се нарушаваше само от звука на греблата.

В далечината градът блестеше като излят от пламтящо злато. Последните слънчеви лъчи се отразяваха върху покривите и кулите и се пречупваха през полираните копия и шлемове на стражите по стените.

Египтянинът Гершом се усмихна, когато отново съгледа Троя. Наистина бе впечатляваща, но докато наблюдаваше възхитените изражения на екипажа около себе си, се чудеше как ли биха реагирали, ако някога видеха чудесата на Тива, градът на стоте порти, или извисяващите се бели пирамиди, или Великия лъв. Троя спираше дъха, но и отразяваше хората, които я бяха построили. Градът не бе изграден с мисъл за красота, нито конструиран в съответствие със звездите, за да зарадва боговете, живеещи там. На първо, и най-важно, място той бе крепост — солидна и здрава, с високи стени и порти от дъб и бронз. Величието на Троя бе почти случайно, или поне така се струваше на Гершом — смесица от впечатляваща каменоделска работа и прекрасни залези.

В залива нямаше много други кораби. Четири рибарски лодки бяха хвърлили мрежи, а три нови бойни галери изпълняваха маневри близо до южния бряг. Гершом ги погледа известно време. Гребците бяха неопитни и греблата от време на време се сблъскваха, когато галерите спираха, въртяха се или набираха скорост за тараниране. Толкова много кораби бяха потопени през последните няколко сезона, а стотици опитни моряци се бяха удавили или умрели в морски битки. Сега новаците щяха да потеглят към морето и също да умрат със стотици.

„Ксантос“ продължи да плава, достигайки Царския плаж, точно когато слънцето се спусна под хоризонта. Ониакус раздаде заповедите си на гребците. Двата реда гребла отдясно незабавно се вдигнаха от водата, а онези отляво се спуснаха. Кърмата на „Ксантос“ се завъртя плавно към брега.

— И… СЕГА! — извика Ониакус.

Всички гребла се удариха във водата едновременно. Корпусът на кораба заора в пясъка, а после спря. Греблата бързо бяха прибрани.

След това се отвориха капаците на палубите. Гершом отиде да помогне на екипажа да изнесат товара. Повече от хиляда нагръдника бяха предадени от човек на човек и спуснати през борда на плажа. Бронята, която се използваше в Троянския кон, бе добре изработена, с бронзови дискове, които се припокриваха като рибешки люспи върху кожен нагръдник. И за разлика от гордите мъже, които я бяха носили, бе твърде ценна, за да остане по бойните полета на Тракия.

Натовариха броните на каруци, които после ги отнесоха към Долния град. Накрая затвориха капаците на палубата. Ониакус мина край Гершом, тръгнал към носа. Мъжете, оставени на стража, се разположиха на издигнатата задна палуба, увили се с одеяла срещу студа на вечерта, докато другарите им се отправиха към кварталите под стените на Златния град.

Гершом видя Хеликаон, взел в ръце спящия си син Декс, посрещнат от едрия троянски принц Антифон. Египтянинът им обърна гръб и отиде до носа. Ониакус се бе навел над парапета и гледаше новите бойни кораби от другата страна на залива. Красивото му младо лице бе напрегнато и ядосано, а в очите му се четеше насилие.

— Да им кажа ли да ви пратят нещо? — попита Гершом. — Може би вино?

Ониакус поклати глава.

— Казват, че виното помагало да забравиш. Аз не искам да забравям. Не искам и да говоря.

— Ами не говори — отвърна египтянинът меко. — Двама приятели трябва да могат да стоят заедно в тишина, без да изпитват неудобство.

Тишината не продължи дълго, нито Гершом очакваше да стане така. Не че Ониакус бе приказлив, но мъката, струпала се в сърцето му, нямаше как да бъде удържана. Той започна да говори за двамата си синове и какви чудесни момчета са били. Гершом не каза нищо, защото нямаше нужда. Морякът всъщност не говореше на него, а на нощта, на духовете на децата си, на боговете, които не ги бяха защитили заедно с майка им, когато микенците бяха нападнали Дарданос с мечовете си. Тъгата бе последвана от гняв, гневът — от сълзи. Накрая отново дойде тишината. Гершом обви рамото на Ониакус с ръка.

Морякът въздъхна.

— Не се срамувам от сълзите — каза той.

— Нито имаш причина, приятелю. Казано е, че портите на рая могат да се отворят само от сълзите на онези, останали в света на живите. Не знам дали е истина, но мисля, че е редно да бъде.

Ониакус го изгледа внимателно.

— Вярваш ли, че продължаваме да живеем и после, а там… там има награда за невинните, чиито… чиито животи са били откраднати?

— Разбира се — излъга Гершом. — Нима е възможно да бъде иначе?

Ониакус кимна.

— И аз го вярвам. Място на щастие. Без ужаси и страхове, без страхливци и убийци. Вярвам го — повтори след малко.

Постояха заедно още малко, гледайки галерите по неподвижната вода.

— Балансът не е наред — отбеляза Гершом, сочейки най-близкия съд. — Виждаш ли как извива?

— Твърде много натиск върху десните гребла. Трябва да сменят някои от гребците — каза Ониакус. Болката все още се виждаше в очите му, но сега се бе концентрирал върху галерата. — Прекалено много напрягат гребците — каза след малко. — Накрая ще постигнат само изкълчени рамене и разбито самочувствие. — Той погледна към Гершом и се насили да се усмихне. — Време е да вървиш на брега. Множеството наслади на Троя те чакат и не искаш да стоиш тук и да обсъждаш обучението на моряци с мен. Не се безпокой. Няма да си прережа гърлото, обещавам ти.

— Зная — отвърна Гершом. — Ще се видим утре.

И с тези думи той се обърна. Ониакус му извика и египтянинът пак се обърна.

— Благодаря ти, приятелю — каза морякът.

Гершом отиде до задната палуба, взе наметалото си и го преметна през раменете си. После прескочи парапета и се спусна на пясъка.

Прекоси плажа до пътеката към Долния град. На широкия дървен мост над защитния ров видя двама стражи с бронзови брони и дълги копия. От другата страна на моста около някои от моряците на „Ксантос“ се бе струпала тълпа. Един от стражите се усмихна на Гершом. Беше млад мъж, но по лицето и ръцете му се виждаха белезите от битка.

— Преди два дни до нас достигнаха новините за победите ви — каза той. — Дойдоха ни като слънце след сняг.

Хората се тълпяха около екипажа, тупаха мъжете по раменете и ги хвалеха и благославяха. Египтянинът се промъкна встрани.

Внезапно един мъж го хвана за рамото.

— Ето още един! — извика щастливо.

Докато хората се трупаха около него, Гершом клатеше глава.

— Не, не — каза той и вдигна ръце. — Аз съм просто пътник.

Те веднага изгубиха интерес и насочиха вниманието си към другите моряци. Гершом продължи по пътя си. Едно тъмнокосо момиче излезе от сенките и обви ръката му със своята. Египтянинът погледна надолу към лицето й. Беше красива, със светли очи — или сиви, или сини, но под лунната светлина не се виждаше ясно. Веднага обаче видя, че е млада. Бялата й туника до коленете прилепваше плътно по тялото й, а малките й гърди едва опъваха плата.

Той хвана ръката й и я отмести от своята.

— Не съм в настроение — каза раздразнено. — А и да бях, щеше да е с жена, а не с дете.

Момичето се засмя.

— И да беше, не би могъл да си ме позволиш… дори и да си принц от Египет.

Това го спря и очите му бързо огледаха слабото й тяло в търсене на скрито оръжие. Самоличността му бе добре пазена тайна… или поне така си мислеше. Ако тази млада курва го познаваше, колко още бяха чули? Може би някой, който да се полакоми за наградата, която все още се предлагаше за главата му? Гершом се огледа нервно, почти очаквайки да види египетски убийци, изскачащи от сенките.

— Плаша ли те? — попита го момичето.

— Върви намери някой друг, когото да дразниш — каза той и продължи. Тя обаче притича след него. Гершом усети, че раздразнението му се усилва.

— Видях те в морето — каза момичето. — Върху теб се спускаха огромни вълни. Но ти беше силен.

Египтянинът отново се спря с пробудено любопитство.

— Добре, явно знаеш кой съм. Кажи ми кой те прати, дете, и с каква цел?

— Ксидорос ме прати… — Внезапно тя наклони глава. — Да, да — каза на мрака. — Но това е просто педантизъм. — Намръщи се, заслушана в нещо. После вдигна рязко ръка. — О, изчезвай! — отсече и отново се обърна към Гершом: — Казва, че не ме е пратил, а просто е отбелязал, че трябва да говорим.

Египтянинът изруга тихо. В Тива имаха къща с високи стени, където държаха докоснатите от луната за четири години. В това време лечители, гадатели, астролози и магьосници се опитваха да ги изцелят или да прогонят демоните, които крадяха здравия им разум. Някои пробиваха дупки в черепите им. Други ги хранеха със странни корени и отвари. Ако в края на четирите години не бяха излекувани, това бе знак, че боговете ги зоват. Тогава ги удушаваха. Гершом не бе чувал за подобни домове във варварската Троя. Именно затова лунатици като това дете бяха оставяни да бродят по улиците.

— Къде живееш? — попита той. — Ще те изпратя у дома.

Момичето го погледна с внезапно натъжено лице.

— В главата ти има мъгла — каза му тя. — Гъста мъгла. Пречи ти да виждаш. Препъваш се като слепец. — После сви рамене. — Но пък има моменти, когато и аз копнея да съм сляпа. Само да слушам хората и да чувам думите, които говорят, а не коварните шепоти в главите им. — Момичето отново се усмихна. — Хайде, аз ще изпратя теб у дома.

— Знаеш ли къде отивам?

— Да, зная. Отиваш до Красивия остров с мен, а после ще бъдеш призован в пустинята и в огъня ще има гласове, а в небесата ще има огън, който ще стопи мъглата в главата ти, за да научиш всичко, което аз зная, и да видиш повече, отколкото аз някога ще видя.

— Много интересно — каза Гершом. — Но имах предвид знаеш ли къде отивам сега?

— О! Да, знам. В Дома на каменните коне.

— Е, това поне е вярно. А сега ми кажи къде живееш ти?

Тя се засмя меко.

— Стражите ми вече ме търсят, така че трябва да вървя. Но ще се видим утре в двореца на Хектор.

С тези думи тя повдигна полите на бялата си туника и избяга.

Гершом си помисли дали да не я последва и да я предаде на градската стража. Някои от кварталите в Долния град бяха опасни, а едно ударено от луната дете като това можеше да се окаже в беда. Но още докато си го мислеше, я видя да изчезва в една тъмна алея, а после се изгуби от поглед.

Египтянинът поклати глава и тръгна към двореца на Хеликаон.