Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (8)

VI
Великият кръг^[1]

 

Докато „Ксантос“ се движеше на юг, към далечния архипелаг, наречен Великия кръг, на небето започнаха да се струпват облаци. Застанал на носа, Гершом го гледаше с мрачно настроение. Въпреки че не говореше за това, все още сънуваше кошмари за корабокрушения и удавяния, в които отново се вкопчваше в парче дърво с кървящи пръсти, докато бурята бушуваше около него. Едрият мъж потрепери при спомена и се концентрира в мрачните снижаващи се облаци.

Бе работил като гребец на търговски кораб, претоварен с медни слитъци. Галерата се разцепи в нещо, което моряците наричаха „удар“ и Гершом бе единственият оцелял. Той не си позволяваше често да мисли за ужасяващите дни след катастрофата, но на това пътуване не се чувстваше добре.

Египтянинът се обърна, за да погледне към пътничките, застанали на задната палуба. Андромаха се взираше към голите острови, но тъмнокосото, докоснато от луната момиче, отново го бе зяпнало. Откри, че погледът й го смущава.

Хеликаон дойде на носа при него.

— Ще намерим залив, скрит от стихиите и ще пратим съгледвачи — каза той.

— Очакваш да ни нападнат толкова близо до троянски води?

— Вероятно не, но предполагам, че и Диос се е чувствал в безопасност насред троянския пазар.

Гершом се умълча за момент. Убийството отпреди два дни шокира всички. Особено пък, когато синът на убиеца призна полугласно, че мишената е бил Хеликаон. Слабото зрение на баща му го бе накарало да нападне Диос. Гершом погледна приятеля си и видя болката в очите му.

— В Египет жреците казват, че животът на човек се измерва в небесен пясък — каза той. — Когато пясъкът свърши, и животът свършва.

— Ние не вярваме в това — отвърна Хеликаон. — Иска ми се аз да бях на площада.

— Би предпочел да си мъртъв?

Царят на Дардания поклати глава.

— Аз нямаше да умра. Никога не бих навлязъл сред тълпа невъоръжен и не мисля, че един дебел търговец би бил достатъчно бърз, за да ме изненада.

Тогава Гершом се усмихна.

— Карпофорус те изненада, приятелю. Но да, ти си по-корав, отколкото Диос някога е бил. Въпреки това, не си неуязвим. Не позволявай самонадеяността да те заслепи за тази истина.

Хеликаон пое дълбоко въздух и го изпусна във въздишка.

— Зная, че казваш истината, Гершом. И аз харесвах онзи дебел търговец, така че може би той щеше да ме приближи достатъчно. Сега обаче никога няма да разберем.

— Синът екзекутиран ли беше?

— Още не. Открили другото момче, скрито в един склад. И двамата ще умрат утре. Приам нареди да ги изгорят живи на погребалната клада на Диос, за да му служат по Тъмния път.

— Това и заслужават — отбеляза Гершом. После хвърли поглед към задната палуба и изруга тихо. — Защо продължава да ме зяпа?

Хеликаон се засмя.

— Тя е още дете. Защо това те притеснява?

— Никога не съм се чувствал спокойно около лудите. Толкова са… непредсказуеми. Видях я в Троя, когато слязохме от кораба. Каза ми, че главата ми е пълна с мъгла, но че един ден ще прогледна. Оттогава думите й се въртят в ума ми. Какво означава това?

Хеликаон постави ръка на рамото му и се наведе към него.

— В един момент казваш, че е луда, а в следващия търсиш смисъл в думите й. Това само по себе си не е ли признак на лудост?

Гершом изсумтя.

— Именно затова не се чувствам спокойно край тях. Страх ме е, че болестта им може да се предаде като чумата. Ако стоя твърде близо, скоро ще започна да вия към луната.

— Тя не е луда, приятелю. „Прокълната“ е по-правилната дума. Като дете я порази мозъчната треска. Повечето деца умират от нея, но Касандра оздравя. От онзи миг нататък стана такава.

— Възможно ли е да е истинска пророчица?

Хеликаон сви рамене.

— Веднъж ми каза, че тримата с нея и Хектор ще живеем вечно. По-късно сподели, че ще умре високо в небето, седнала на камък, и че трима царе ще се понесат към облаците заедно с нея. Някое от тези звучи ли ти като истинско пророчество?

Докато Хеликаон говореше, облаците внезапно се отдръпнаха и яркото слънце заблестя по морето. Островите от мътносива и кафява скала внезапно се обляха в ярко сребро и червено злато. Светлината от залязващото слънце се отразяваше в буреносните облаци, превръщайки ги в красив корал. Гершом гледаше възхитено тази прелест.

— Виждал ли си някога такава красота? — прошепна Хеликаон.

Египтянинът тъкмо щеше да се съгласи, когато забеляза, че приятелят му гледа към задната част на кораба. Той се обърна и видя Андромаха, окъпана в златна светлина, а жълтата й дреха блестеше, сякаш бе изплетена от разтопено злато. Тя се усмихваше и сочеше към морето. Едрият мъж извърна поглед към дясната страна на кораба и видя един делфин да се издига от водата, за да скочи отново.

— Това е Кавала — чу Касандра да вика щастливо. Момичето изтича до парапета и се провикна. Делфинът нададе висок писък, сякаш й отговаряше, а после скочи във въздуха и се завъртя. Капки вода се пръснаха от тялото му и яркото слънце ги превърна в диаманти.

Делфинът плува с тях известно време, подскачайки и гмуркайки се отново, но когато „Ксантос“ се насочи към защитения залив, създанието нададе последен вик и изчезна на запад.

Гершом видя, че тъмнокосото момиче отново го гледа. Изглеждаше тъжна и той внезапно изпита съжаление към нея. Вдигна ръка и й помаха.

Тя му отвърна с усмивка и се извърна.

 

 

Луната се бе издигнала високо в студеното нощно небе, когато Хеликаон, увит в тежко наметало от тъмна вълна, се качи на върха на скалите, гледащи към южното море. По-голямата част от екипажа спеше на брега долу, сгушени един в друг, за да се топлят. Други — за голямо раздразнение на готвачите — се бяха скупчили около ранните огньове, запалени на пясъка за предстоящата закуска.

Хеликаон знаеше, че предстои да стане още по-студено. На Седемте хълма щеше да има лед и сняг, а по пътя ги чакаха бури. Приклекнал встрани от вятъра, той се загледа към морето, представяйки си маршрута край брега, а после през Великия кръг до Тера. С малко повече късмет нямаше да срещнат бойни флотилии толкова късно през годината, а що се отнася до пиратите, малцина капитани биха посмели да нападнат „Ксантос“.

Не, опасностите се таяха по на запад, както и по пътя обратно към дома. Той въздъхна и се поправи. Поне що се отнася до опасности от морето. Мислите му се смрачиха, когато си спомни търговеца Плотеус. Добър и почтен мъж, суров в сделките. Хеликаон никога не би го сметнал за заплаха и Гершом беше прав — дебелият търговец щеше да успее да се приближи достатъчно, за да му нанесе смъртоносен удар. Колцина други бяха наети, заплашвани или подчинени на микенците? Дали и на този кораб имаше мъже, които чакаха възможността да го убият?

Той отново си помисли за сина на търговеца, Пердикас. Когато Хеликаон стигна до килиите, момчето ломотеше несвързано и само се молеше. Едното му око бе изгорено, той кървеше от десетки плитки рани. Мъчителите бяха изморени и отвратени от липсата на информация. В началото бяха сметнали, че момчето проявява голяма смелост, но после рошиха, че просто не знае нищо и уменията и времето им са отишли на вятъра. Хеликаон коленичи до разплакания Пердикас.

— Помниш ли ме? — попита той меко.

— Да… съжалявам, господарю. Съжалявам.

— Защо нападението бе толкова прибързано? Можехте да дойдете в дома ми или да изчакате спускането на нощта. Защо посред бял ден?

— Бяха казали на татко, че потегляш на юг на следващия или по-следващия ден. Нямаше време за планове. — Той отново избухна в сълзи. — Моля те прости ми, Хеликаон.

— Прощавам ти. Ти остана с баща си. Какво друго си можел да сториш?

— Ще свършат ли мъченията?

— Мисля, че да.

— Слава на боговете.

Хеликаон го остави и излезе, далече от вонята на подземията, под светлината на слънцето. Пердикас нямаше да благодари на боговете, когато го хвърлеха завързан и със запушена уста на погребалната клада на мъжа, когото бе убил.

Той отново обмисли казаното от обречения младеж. Микенците знаеха, че отплава на юг. Дали това значеше, че на борда на „Ксантос“ или във вътрешния кръг на Приам има предател? Или причината бе, че някой моряк се беше похвалил пред курва за предстоящите си пътешествия, а тя бе предала информацията на микенски шпионин?

Ако беше последното, значи нямаше проблем. Никой в екипажа не знаеше накъде са тръгнали, а само, че се отправят на юг. Ако обаче в двореца имаше предател, тогава врагът щеше да знае, че са се запътили към Тера.

Вятърът утихна. Източното небе ставаше все по-бледо и зората приближаваше. В този момент Хеликаон чу забързани крачки зад гърба си. Той бързо се дръпна наляво, изтегли меча си и се завъртя.

Малко по-назад една хърбава коза се изправи на задните си крака и скочи към убежището си на скалите. Хеликаон се усмихна, прибра меча в ножницата и заслиза обратно по склона. Спря, за да се наслади на „Ксантос“, а мислите му бяха смесица от радост и тъга. Това бе корабът на мечтите му и той още помнеше онзи първи ден от първото си пътуване, от непохватните моряци, изпуснали амфора с вино, до внезапния вятър, отвял шапката на Калкеус през борда. Какъв ден само! Екипажът бе ужасен, че ще плава с Кораба на смъртта — дори Зидантас, който винаги бе твърдял, че не се бои от нищо, посивя, когато ги удари бурята.

Зидантас!

Убит и обезглавен от микенците. Както бяха убити Диос и Павсаний, и Аргуриос, и Лаодика. И малкия Дио, и майка му Халисия.

Спомените бяха болезнени, но в него нямаше гняв, докато чакаше да види първите лъчи на зората. Сякаш призраците на миналото се носеха около него, предлагайки му мълчалива утеха и вечно приятелство. Започваш да ставаш сантиментален, укори се той. Мъртвите ги няма, тук си сам.

Въпреки това отдавна не бе изпитвал такова спокойствие.

На плажа мъжете вече се разбуждаха и трупаха съчки в огньовете, за да прогонят нощния студ. Хеликаон видя Андромаха да се надига изпод одеялата си. Пулсът му се учести, когато си спомни целувката им от нощта на битката в мегарона. Той ядно откъсна поглед от нея. Не мисли за онази нощ.

Някакво движение в морето привлече погледа му. Екипажите на две малки рибарски лодки хвърляха мрежи с тежести във водата отвъд залива. Хеликаон ги погледа известно време. Лодките бяха стари, вероятно построени по времето, когато дядовците на рибарите са били млади мъже, със сърца пълни с надежди и мечти.

Войните идват и си отиват, помисли той, ала винаги ще има рибари.

Слезе по пътеката в скалите и скочи на пясъка, а после тръгна към един готварски огън. Морякът край него сипа бульон в дървена купа и му я подаде. Хеликаон му благодари, взе комат хляб и се оттегли настрана. Седна на една скала и започна да се храни. Касандра дойде при него. Наметалото й се влачеше в пясъка.

— Търся приятеля ти — каза тя. — Къде е?

След миг Хеликаон осъзна, че момичето има предвид козата.

— Вероятно се крие.

— Защо ще се крие? — попита Касандра и наклони глава.

— Мисля, че го плашиш — пошегува се той.

— Да, така е — отвърна тя сериозно. — Но не зависи от мен. Мога ли да ти доям хляба?

— Разбира се. Но до огъня има още хляб и доста хубав бульон.

— Твоят ще е по-добър на вкус — отвърна момичето. — Храната на другите винаги е такава.

Касандра свали наметалото си и го опъна на пясъка като одеяло, а после седна. Докато Хеликаон я гледаше как яде, изпита тъга. При цялото богатство на баща й и нейните собствени интелигентност и красота, Касандра бе вечно сама, заключена в свят на измислени призраци и демони. Дали наистина ще се грижат за нея на Тера, почуди се той? Ще намери ли щастие там?

Тъмнокосата принцеса довърши хляба в тишина, изтръска пясъка от наметалото си и го заметна около раменете си. После пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Благодаря за хляба — каза и изтича по пясъка към кораба.

 

 

„Ксантос“ плава в продължение на три дни без да страдат нито от лошо време, нито от вражески кораби. На четвъртия ден ги преследваха три критянски галери, но тъй като вятърът духаше откъм гърба им, корабът бързо ги изпревари. Минаха още няколко дни преди да ги застигне първият тежък дъжд. Морето започна да се надига, вятърът набра скорост и над главите им се струпаха буреносни облаци. После, с една могъща гръмотевица, небесата се разтвориха.

Андромаха и Касандра се скриха под навеса, издигнат за тях отпред, но свиреп порив на вятъра го изтръгна от въжетата му. Корабът се люлееше и подскачаше, така че Андромаха омота ръката си с едно въже и притегли Касандра към себе си. Чу Хеликаон да раздава заповеди на гребците с твърд глас. Моряците изтичаха да сгънат платното с черния кон, дърпайки въжетата с усилие. Андромаха се извъртя назад и се огледа към задната палуба, за да види Хеликаон. Той стоеше на кърмата, сграбчил руля, а дългата му тъмна коса се вееше на бурния вятър като знаме.

Проблесна мълния и дъждът се усили. Касандра извика, макар и не от страх. Андромаха видя, че очите й блестят от възбуда. Огромна вълна се разби в носа, водата се изсипа върху двете жени и изтръгна момичето от хватката на Андромаха. Тя падна по гръб и се опита да се изправи. Носът на „Ксантос“ се издигна при следващата вълна. Касандра отново падна тежко и тялото й се завъртя по хлъзгавата от дъжда палуба.

От мястото си на кръглата седалка около мачтата, Гершом видя как момичето пада. Нямаше голяма опасност да бъде изхвърлена през борда, но все пак бе напълно безпомощна и той се изплаши, че може да си разбие черепа в парапета. Толкова крехко дете като Касандра лесно можеше да си счупи и врата при подобен инцидент.

Тъй като корабът се люлееше като вейка, Гершом знаеше, че не може да я достигне с вървене. Затова се пусна от въжето и се хвърли по палубата, гмуркайки се към момичето. Касандра се блъсна в него. Гершом обви ръка около кръста й, придържайки я към себе си. „Ксантос“ отново се наклони и ги запрати към мачтата. Египтянинът успя да извие тялото си така, че да поеме удара с рамо. Изсумтявайки от болка, той протегна ръка. Дланта му се удари в нещо твърдо и пръстите му се сключиха около него. Това бе основата на седалката под мачтата. Той се надигна на колене и вдигна Касандра, за да седне.

— Хвани се за някое въже — нареди й. Тя го послуша и Гершом се надигна на свой ред, за да седне до нея.

Времето се влоши още повече и дъждът се превърна в истински потоп. Гершом виждаше как гребците се бореха с греблата см и чу Хеликаон да им крещи още заповеди. Хвърляйки поглед през борда, египтянинът мерна няколко скали наблизо. В неравна битка с вятъра, „Ксантос“ бавно успя да стигне до убежището на носа.

Защитен зад високите скали от най-лошия вятър, корабът се успокои. Хеликаон нареди да приберат греблата и да пуснат котва. Гребците се изправиха от пейките си, протягайки мускули и правейки по няколко крачки по палубата.

След известно време дъждът поотслабна и по небето започнаха да се появяват кръпки синева. Гершом погледна надолу към тъмнокосото момиче, сгушено в него.

— Вече си в безопасност — каза й той с надеждата тя да се отдръпне.

— През цялото време бях в безопасност — отвърна Касандра и облегна глава на рамото му.

— Глупаво момиче! Вратът ти можеше да се счупи като клечка!

Тогава тя се засмя.

— Не ми е писано да умра на тази лодка.

— О, да, наистина. Хеликаон ми каза, че ще живееш вечно.

Касандра кимна и се усмихна.

— Ти също.

— Това е хубава мисъл. Умирането никога не ми е харесвало.

— О, ще умреш — отвърна тя. — Всеки умира.

Гершом се раздразни, но се опита да не го показва. Момичето беше докоснато от луната. И все пак въпросът не можеше да не бъде зададен.

— Как можем хем да живеем вечно, хем да умрем?

— Имената ни ще живеят вечно. — Тя се намръщи и наклони глава. — Да — каза след малко. „Вечно“ не е точно. Ще дойде ден, в който няма да е останал никой, който да помни. Но това е толкова, толкова далече, че можем да кажем и „вечно“.

— Ако съм мъртъв, защо трябва да ми пука, че името ми е известно на непознати? — попита египтянинът.

— Не съм казвала, че ще ти пука — изтъкна тя. — Знаеш ли къде сме?

— Във Великия кръг. Хеликаон казва, че скоро ще достигнем Тера.

Касандра посочи.

— Това там е остров Делос, центърът на Кръга. Той е свещено място. Мнозина вярват, че на него са се родили Аполон и Артемида.

— Но не и ти?

Тя поклати глава.

— Слънцето и луната не са пораснали като цветя от морето. Но Делос е свещено място. Там има могъща сила. Мога да я почувствам.

— Каква сила?

— От онази, която говори на сърцето — отвърна Касандра. — Ти си я изпитвал, Гершом. Зная, че си. — Тя се усмихна. — Тази нощ ще направя огън за молитва и ти ще поседиш с мен под звездите. Тогава ще започнеш да разбираш.

Гершом се надигна на краката си.

— Можеш да направиш огъня си където поискаш, принцесо, но аз няма да стоя с теб. Нямам желание да виждам онова, което ти виждаш. Искам просто да живея, да дишам и да пия вино. Искам да си взема жена и да отгледам синове и дъщери. Не ме интересува дали името ми ще живее вечно.

И с тези думи той се отдалечи от нея към задната палуба.

 

 

Когато бурята отмина напълно, денят вече преваляваше. Хеликаон погледна покритото с червени ивици небе. Зимното слънце се спускаше бързо към хоризонта и скоро щеше да се стъмни.

— Гребци, по местата — извика той.

Мъжете бързо седнаха на пейките си, развързаха греблата и ги извадиха. Ониакус прати групи моряци да вдигнат котвите. После се качи на задната палуба и зае мястото си зад руля.

— На юг — каза Хеликаон.

— На три — извика Ониакус на гребците. — Едно — готови! Две — приготви се! Три — ДАВАЙ!

Осемдесет гребла пронизаха водата и „Ксантос“ се отдръпна от малкия остров и излезе в открито море.

— И… дърпай! И… дърпай! И… дърпай!

Ониакус продължи да отмерва ритъма известно време. После, когато мъжете вече гребяха в съвършен унисон, гласът му заглъхна.

Докато се измъкваха от сянката на острова, Хеликаон видя няколко рибарски лодки в далечината, но никаква следа от вражески бойни галери. Вятърът беше благоприятен и шестима моряци стояха до мачтата, готови да опънат платното. Мъжете гледаха към него, но той поклати глава.

— Още не. Почакайте — извика им.

Отиде до десния парапет и се загледа в двете редици гребла. Движеха се в съвършен ритъм. После погледна и от другата страна.

— Гребло шест, долу вдясно — каза Ониакус.

— Да — отвърна Хеликаон. — Какво му е?

— Един капак го удари по пръста. Нищо сериозно. Вероятно ще изгуби нокътя.

Гершом, който бе дошъл при тях, се загледа над парапета.

— Нищо нередно не виждам с шесто гребло — отбеляза той.

— Погледни по-внимателно — каза Хеликаон.

Египтянинът присви очи.

— Не, не мога да забележа онова, което виждате вие — призна накрая.

— Ритъмът му е добър, но греблото не навлиза толкова навътре, колкото би трябвало. В движението ни напред има лек дисбаланс. Ако затвориш очи, ще го усетиш. — Хеликаон видя, че Гершом го гледа невярващо. — Не се шегувам, приятелю.

Египтянинът се завъртя към Ониакус.

— И вие усещате този… този дисбаланс заради едно гребло от осемдесет? Искам истината!

Морякът кимна.

— Болката в ръката го кара да се отдръпва леко, когато потопи греблото. Казах му да си почине днес, но той е твърде горд.

Няколко черноглави чайки се появиха над тях, а после се гмурнаха към морето.

— Усетихте ли това? — каза внезапно Гершом.

— Какво? — попита Ониакус.

— Една от чайките се изсра на палубата. Чакайте да си променя стойката, за да компенсирам новото разпределение на тежестта.

Ониакус се засмя.

— Не ти се подиграваме, Гершом. Ако беше прекарал на кораб толкова години, колкото нас, щеше да усещаш всяка лека промяна в движението на „Ксантос“. Както когато провизиите ни намалеят и започваме да плаваме по-плитко, или когато платното е мокро или гребците са изморени.

Египтянинът не изглеждаше убеден, но сви рамене.

— Ще го приема на доверие. И така, къде ще нощуваме?

— Може би на Наксос, може би на Миноя. Още не съм решил — отвърна Хеликаон.

— На Плажа на Кронос има хубаво търговско село — вметна, Ониакус.

— И критски гарнизон — каза Хеликаон.

— Да, но е съставен от местни. Обзалагам се, че никой няма да възрази срещу малко печалба. А и ми писна от изсушено месо и рядка супичка. Сигурно си спомняш, че там имаше един чудесен пекар.

— Ониакус ме убеди — намеси се Гершом. — Къде е Плажът на Кронос?

— На остров Наксос — отвърна Хеликаон.

— Най-големият остров във Великия кръг — добави Ониакус. — Много красиво място. Там срещнах жена си.

Последва неудобно мълчание. После Хеликаон заговори:

— Ониакус е прав — обърна се той към Гершом. — Островът е много красив, но Миноя може би е по-безопасен. Царят там още не се е въвлякъл във войната. Той е хитър мъж и ще изчака докато е сигурен коя страна ще се окаже победител. И по-важното е, че има само пет бойни галери и няма да бърза да атакува „Ксантос“.

Хеликаон се отдръпна от египтянина и направи знак на мъжете, застанали до мачтата, да опънат платното. Когато черният кон се появи, Ониакус даде заповед на гребците.

Отново заваля и дъждът се носеше към носа. Там вече бяха поправил малкия навес и той видя, че Андромаха и Касандра са застанали до парапета.

— Да не би Андромаха да те е обидила по някакъв начин? — попита Гершом.

— Разбира се, че не. Защо питаш?

— Почти не си й говорил, откак тръгнахме.

Това бе истина, но той не искаше да го обсъжда с Гершом. Вместо това отиде до централната палуба и тръгна към двете жени. Когато се приближи, видя, че гледат делфин. Андромаха вдигна очи и той почувства силата на зелените й очи. Ала не тя, а Касандра заговори:

— Кавала още е с нас — каза тя, посочвайки делфина.

— Нарани ли се при падането? — попита я той.

— Не. Гершом ме хвана. Той е много силен. — Тя потрепери. — Ще ми се да имахме огън. Студено ми е.

Хеликаон видя, че устните й са посинели. Той веднага свали тежкото си наметало и обви раменете й с него. Момичето го притисна плътно около себе си.

— Постой под навеса за известно време, да не те духа вятърът — посъветва я.

Касандра му се усмихна.

— За мен ли се тревожиш? Или искаш да поговориш насаме с Андромаха?

— Безпокоя се за теб, малка братовчедке.

— Тогава ще ида — отвърна тя. — Заради теб.

Момичето сведе глава и изчезна под малкия навес. Хеликаон внезапно се почувства напрегнат. Срещна погледа на Андромаха.

— Рядко ми се е случвало да съм толкова изнервен — каза той.

— Затова ли ме отбягваш, откак почна пътуването?

Погледът й бе хладен, а в гласа й имаше сподавен гняв.

— Да. Не зная как да… — Гласът му заглъхна. Какво можеше да каже? Че през целия си живот бе мечтал да намери любов и че тя бе въплъщението на тази мечта? Че всеки ден, откак я бе срещнал, беше в сърцето му? Че когато заспеше нощем, лицето й се появяваше в ума му, а когато се събудеше първите му мисли бяха за нея?

Хеликаон въздъхна.

— Не мога да изкажа онова, което е в сърцето ми — отвърна накрая. — Не и на жената на скъп приятел и майката на сина му.

— Да — отвърна Андромаха. — Синът на мъжа, когото обичам… когото обичам с цялото си сърце.

Думите, изговорени с такава сила и страст, го пронизаха. Той отстъпи.

— Радвам се за теб — успя да каже.

Видя, че в очите й има сълзи. Обърна й гръб и се върна на задната палуба. Гершом го изгледа внимателно.

— Добре ли си? Изглеждаш пребледнял.

Хеликаон не му обърна внимание и се обърна към Ониакус.

— На югозапад, към Миноя — нареди той.