Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (40)

Епилог

Царица Андромаха стоеше неподвижно на тревистия връх на хълма от сутринта. Слънцето вече се спускаше на запад, а тя все още гледаше подготовката на стария кораб в подножието му. Беше облечена в избеляла кафява роба и увита в стария си зелен шал. Чувстваше тежестта на годините. Коленете я боляха, а гърбът й гореше, но въпреки това стоеше.

Видя някой да се отделя от хората на брега и въздъхна. Може би бе поредната слугиня с чаша топло козе мляко и съвет да си почине малко. Присви отслабналите си очи, после се усмихна. „Ах, колко хитро“, помисли си.

Малкият й внук се изкатери по хълма и без да каже и дума, седна на тревата в краката й. След малко тя коленичи до него, пренебрегвайки болката в коленете.

— Е, Диос — попита го, — какво ти нареди да ми кажеш баща ти?

Седемгодишното момче погледна накриво към нея през тъмния си бретон и тя нетърпеливо отмести косата от лицето му. „Толкова прилича на съименника си“, помисли си тя.

— Тате казва, че е време.

Тя погледна към слънцето.

— Не още — отвърна му.

Поседяха за малко в мълчание. Тя видя, че погледът му е прикован върху „Ксантос“.

— Какво си мислиш, момче?

— Казват, че тази вечер дядо ще вечеря с боговете в Залата на героите — започна той.

— Може би.

Диос погледна към нея с разширени очи.

— Нима не е истина, бабо? Дядо наистина ще вечеря с Аргуриос и Хектор, и Ахил, и Одисей, нали? — настоя разтревожено.

— Определено не и с Одисей — отвърна Андромаха категорично.

— Защо не? Защото е Принца на лъжите ли?

Тя се усмихна.

— Одисей е най-честният мъж, когото съм познавала. Не, защото Одисей не е мъртъв.

Хората от Седемте хълма бяха чули новини от Итака за последен път преди десет години. Разпадането на Микенската империя, чиито водачи бяха мъртви, армиите й — разбити, а съкровищниците — празни, бе отворило пътя за варварите от Севера, които завладяха сушата. На мястото на някогашните горди градове имаше само мрак и страх. Но малката Итака все още се държеше и Пенелопа и растящият й син Телемах заставаха на скалите всеки залез и чакаха техният цар да се прибере. Андромаха си спомни как Одисей рисуваше лицето на жена си в пясъка и се зачуди дали все още не го прави някъде.

— Откъде знаеш, че не е мъртъв? — попита малкият Диос.

— Защото Одисей е разказвач, а разказвачите не умират, докато историите им живеят.

Ободрена от мисълта, тя се изправи, изруга, когато колената й изпукаха и тръгна надолу по хълма, а момчето се затича след нея. Щом я видяха, от тълпата се отделиха двама мъже и забързаха по склона на хълма, за да я срещнат при лагерния огън, разпален в малка кухина. Край него бе поставен старият лък на Андромаха и специално подготвени стрели.

Тя хвана ръцете на всеки от синовете си и ги погледна с любов. Астианакс имаше нейната огнена коса и сините очи на Хеликаон, а на красивото му лице се виждаше ужасяваща рана от меч, наследство от битка със сикулите преди осем години, когато почти бе загинал, спасявайки брат си. Въпреки това щом се усмихнеше, изглеждаше точно като баща си. Декс имаше светлата коса на майка си и мощното телосложение и тъмните очи на асирийския си баща. Беше приел името Илос в знак на вярност към осиновилия го народ, но местните го наричаха Юлос.

— Готова съм — каза им тя. — Сбогувах се.

Беше прекарала цялата нощ, раздирана от мъка край погребалната клада на царя, с разбито и пресъхнало сърце, лишена от надежда душа и облени в сълзи лице и ръце. На сутринта бе изсушила очите си, беше целунала студените му устни и чело и го бе оставила.

Сега Астианакс се обърна и по даден сигнал десетки мъже подпряха рамене на „Ксантос“. Чу се стърженето на дървото по пясъка и скърцането на протестиращите греди, после старият кораб отново се озова във водата. Мачтата бе разглобена, а рулят завързан. Галерата бе напълнена с ароматни кедрови клонки и билки. В средата върху златен плат бе поставено тялото на Хеликаон. Беше облечен в проста бяла роба, а на гърдите му лежеше Мечът на Аргуриос. Носеше само един стар сандал на десния си крак.

Когато дрейфуващият кораб стигна средата на реката и бе подхванат от течението, слънцето докосна хоризонта. Андромаха се наведе да вдигне лъка си. Сложи главата на една стрела в огъня и тя пламна ярко. Постави я на тетивата и затвори очи, за да призове някогашната си сила и кураж. После въздъхна и я изстреля.

Стрелата се понесе в небето като издигаща се звезда, наклони се и удари кораба в кърмата. Моментално избухнаха пламъци. В следващите мигове стрелците, разположени по дължината на брега, изстреляха своите огнени стрели по кораба. Последва експлозия от пламъци и „Ксантос“ бе осветен от кърмата до носа. Огънят беше толкова ярък, че хората по брега закриваха очите си, а грохотът на горящото дърво приличаше на гръмотевица. Високо в синьото небе, подхванат от топлия въздух, се издигна орел.

Неканени, в ума на Андромаха изникнаха лица — Хектор, най-храбрият сред троянците, братята му Диос и Антифон, разказвачът Одисей, храбрите микенски войни Аргуриос, Калиадес и Банокъл. И Хеликаон, нейният любим, съпруг, пазителят на сърцето й.

„Вървях редом с герои“, помисли си тя.

Андромаха почувства как сърцето й отново се изпълва и се усмихна. После вдигна лъка си в юмрук като последен знак за сбогом, докато горящият кораб се носеше на запад.