Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (12)

X
Благословеният остров

Върховната жрица на Тера се изкачи до върха на скалите, както всяка вечер в продължение вече на четиридесет години, в огромната сянка на Храма на Коня, и загледа спускащото се над морето слънце. Ако беше лято, щеше да гледа залеза точно под огромната глава, но с напредването на зимата, Дъгата на Аполон ставаше все по-плитка и вместо това трябваше да се задоволи с една скрита от стихиите пейка, обърната на югозапад.

Тя се усмихна при мисълта за Дъгата на Аполон. Не че не вярваше в бога на слънцето. Напротив. Ифигения вярваше във всички богове, особено в полубога под острова, чиято ярост храмът бе издигнат да усмирява. Усмивката й бе пробудена от мита за това как златният Аполон се качвал на огнената си колесница всеки ден и прелитал през небето, преследвайки блуждаещата си сестра, девицата Артемида, чиято бяла колесница е луната. Що за глупости. Сякаш двама богове ще хабят безсмъртието си в подобно безсмислено занимание.

Изведнъж остра болка прониза гърдите й. Ифигения извика и залитна. Лявата й ръка се сгърчи в агония. С препъване стигна до пейката и се свлече на нея. Бръкна в една кесия на кръста си, извади щипка прах и я постави върху езика си. Вкусът бе остър и горчив, но тя погълна праха и остана неподвижна, поемайки дълбоки успокояващи глътки въздух. След малко болката отшумя, въпреки че ръката продължи да я боли още известно време.

В далечината видя малко петънце — кораб, придвижващ се сред огърлицата от острови, обкръжаващи Тера. Беше рядкост някой да навлезе толкова навътре сред Великата зеленина през зимата, защото всички се бояха от внезапните урагани, когато Посейдон плуваше. И със сигурност никой не пътуваше до Тера без покана. Но ето че сега имаше двама посетители — египетският кораб и тази нова галера.

Египтяните пристигнаха вчера, но не казаха причината за посещението си. Водачът им — строен млад мъж със сурово лице, на име Йешуа — бе пратил две бурета изсушени плодове като дар, и поиска позволение да остане на плажа няколко дни. Ифигения му го даде, защото предположи, че трябва да поправят кораба си. А той бе странен, с високо извит нос и платно във формата на полумесец. Изглеждаше нескопосано пред солидно построените галери на Микена и Крит.

От остатъчните ефекти на болката й беше студено и й се виеше свят. Ифигения уви наметалото по-плътно около слабите си рамене и се облегна на пейката. Изви врат и погледна нагоре към коня. Дори сега помнеше ясно чувствата си, когато за пръв път видя острова и чудовищния му храм. Тогава бе едва на четиринадесет — висока и слаба, без никакви извивки, на които да се спрат мъжките очи. Неуспехът й да привлече ухажори я бе направил срамежлива и угнетена, но когато погледна към огромния кон, Ифигения се изпълни от усещане за цел, за съдба.

— Господарке! — Размишленията й бяха прекъснати от млада жрица с разрошена златиста коса, която дотича до нея, останала без въздух. — Това е „Ксантос“! „Ксантос“!

Момичето бе ужасено, и с право.

Ифигения я погледна строго.

— Сигурна ли си, Мелиса?

— Да, господарке. Колеа ми каза, а тя го е виждала много пъти. Колеа е от Лесбос. Баща й е съюзник на Троя.

— Знам кой е баща й, глупаво момиче!

— Съжалявам, господарке. Колеа ми каза, че това е корабът на Хеликаон. Никоя друга галера сред Великата зеленина не е толкова голяма. Не трябва ли да се скрием?

— Да се крием? — Ифигения скочи на крака. — От един кръвожаден бандит? Аз съм Ифигения, дъщеря на Атрей, царя-войн, сестра на Агамемнон. И ти очакваш да се крия?

Мелиса падна на колене и опря чело в пода.

— Прости ми, господарке!

Болката отново избликна в гърдите на Ифигения. Тя преглътна вика и седна отново, вземайки втора щипка от праха. Даваше си сметка, че е твърде много, цветовете на залеза започнаха да танцуват пред очите й. И все пак болката премина.

— Прати Колеа да поздрави „Ксантос“ — каза тя на Мелиса. — Кажи й да ми донесе незабавно каквото там съобщение носят.

Жрицата отново погледна към морето. „Ксантос“ напредваше към голямото пристанище, подминавайки черния остров в центъра. Младата жрица повдигна полата до коленете си и се затича към скупчените на едно място конюшни и жилищните помещения зад храма.

— Мелиса! — излая старата жена. Момичето се сепна и се завъртя, а около босите й крака се вдигна прах. — Дръж се достойно. Жриците на Тера не тичат като подплашени слугини и не се паникьосват.

Момичето се изчерви.

— Да, господарке.

Тя се обърна и закрачи бързо към конюшните.

Ифигения се усмихна мрачно. Знаеше как я възприемат всички — висока и сурова, с обтегнатата назад желязно-сива коса, подчертаваща орловия й нос и свирепите вежди. Те не можеха да видят под сбръчканата увиснала кожа останките от младата жрица, която също бе тичала като кошута, опиянена от този живот на свобода и неочаквани удоволствия. Виждаха само жена, остаряла в служба на Благословения остров.

Тя погледна нагоре към коня.

— Е, велики жребецо, какво означава това? Хеликаон Подпалвача, тук — на Тера. Врагът на моята кръв и на дома ми.

Мисълта, че „Ксантос“ ги напада, проблесна в ума й, но тя веднага я отхвърли. Цар Приам беше покровител на острова и колкото и да ненавиждаше разточителните му пороци, Ифигения бе длъжна да признае, че той изпълнява задълженията си на покровител всеотдайно, предоставяйки не само злато, но и защитата си на Тера. Ако убежището на острова бъдеше нарушено, и Троя, и Микена щяха да съжаляват. Всички страни го знаеха. Не, Хеликаон сигурно беше куриер. Тя не очакваше толкова бърз отговор на пратеника си. Сърцето й заблъска по-силно. Може би щеше да има успех и Андромаха щеше да бъде примамена в Тера напролет.

Тя се отпусна на пейката с ръка на гърдите. Въпреки че нямаше търпение да разбере защо е пристигнал „Ксантос“, вече нямаше сили да слезе до пристанището. Това беше проблем, тъй като мъжете на Благословения остров нямаха право да пристъпват отвъд дървената приемна на черния плаж. Така че трябваше или да позволи на Подпалвача да се качи до храма, или да използва посредници, за да разбере каква е целта му. Да допусне мъж в храма — особено толкова зъл, като него — щеше да е светотатство, но да зависи от други, които не разполагаха с хитростта й, би представлявало риск и можеше истинските цели на посещението му да не бъдат разбрани.

Освен това мъж, допуснат до острова, не бе напълно нечувано събитие. Приам бе влязъл в храма преди четиридесет години. Тогава Ифигения бе на четиринадесет, току-що пристигнала на Тера, и с любопитство наблюдаваше силния цар и младата му царица — жена с тъмна красота и още по-тъмни амбиции.

Жрицата положи длан на огромното копито на коня.

— Тогава ти бе невероятно впечатляващ, приятелю — каза тя, удивлявайки се за кой ли път на изкусността на строителите. Майстори от Троя и Хатушаш бяха издигнали основното тяло на храма от варовик — огромна правоъгълна сграда с кула в единия край. После опитни дърводелци от Кипър и Атина бяха оформили дървените греди около него, създавайки поне от разстояние илюзията за крака, врат и огромна глава. Египетски художници бяха дошли на Благословения остров, за да покрият дървения кон с варовик, а после добавиха бои, за да му вдъхнат живот. Много от боята сега бе паднала и през нея се виждаше голото дърво, напукано и изкривено. От морето обаче белият дървен кон все още изглеждаше невероятен — могъщ страж, пазещ острова.

Ифигения стана отново и отиде до края на скалата. Оттам виждаше огромната галера с черния кон на платното, изтеглена на брега. Наоколо се мотаеха мъже. Скоро щеше да разбере защо.

Жрицата се разгневи много, когато царица Хекуба нареди Андромаха да бъде пратена в Троя. В момичето имаше сила и енергия, които не биваше да се хабят, за да служат на мъжките амбиции. Самата Андромаха беше бясна. Тя нахлу в храма и нападна Ифигения.

Усмихна се нежно при спомена. Зеленооката Андромаха се боеше от нея, също като останалите жени тук. Ала силата на духа й бе такава, че можеше да надвие този страх и често го правеше, за да се бори за онова, в което вярва. Ифигения се възхищаваше на момичето за начина, по който се държа в онзи ден. Тя затвори очи и си представи разярената млада жрица. Любимата й Калиопа стоеше наблизо, напрегната и със сведен поглед.

Андромаха отказа да напусне Тера и Ифигения се опита да обясни, че обстоятелствата са специални.

— „Специални“? — извика Андромаха. — Ти ме продаваш за златото на Приам! Кое му е специалното на това? Жените се продават още откак боговете са били млади. Но винаги от мъже. Това очакваме от тях. Но от теб!

И това я нарани, като кинжал, забит в корема й. Ифигения бе прекарала десетилетия в борба да опази Тера независима от силата на царете. Понякога за това се искаше смелост и упорство, но най-често бяха нужни компромиси.

Вместо да се опита да усмири Андромаха и да я принуди да й се подчини, върховната жрица заговори меко, а думите й бяха пълни с тъга.

— Не е само за златото на Приам, Андромаха, но за всичко, което това злато символизира. Без него няма да има храм на Тера, нито принцеси, които да успокояват звяра долу. Да, щеше да е чудесно да можем да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук необезпокоявани. Такава свобода обаче е сън. Ти вече не си жрица на Тера. Ще напуснеш утре.

Андромаха не възрази повече, което показваше, че е помъдряла по време на двете си години на Благословения остров и най-накрая започва да разбира нуждата от компромиси.

Ифигения обаче не очакваше от нея да прояви подобно разбиране, когато се върнеше на Тера тази пролет. Щеше да побеснее, щом разкрие предателството. Ала яростта й нямаше значение пред нуждите на Тера. Сигурността на храма бе преди всичко. И много по-важна от всеки един живот, взет поотделно.

Накрая чу пръхтенето на магарета и тракането на копита. Жрицата се надигна и отново се върна до края на скалата. Видя три фигури на магарета, които бавно се качваха по извитата пътека от пристанището. Водеше ги жрицата Колеа. Беше се обърнала на седлото и говореше с другите — тъмнокосо момиче, което Ифигения не познаваше, и… Андромаха.

Старата жрица вдигна ръка към сърцето си. Андромаха, тук? Вече? През зимните морета чак от Троя?

— Не! — прошепна тя. — Твърде рано е. Прекалено рано.

 

 

Андромаха седеше на гърба на малкото магаре, докато то бавно се катереше по стръмната тясна пътека. Далече долу „Ксантос“ бе изтеглен наполовина на черния плаж. Около него се суетяха мъже, които от тази височина изглеждаха не по-големи от насекоми.

Тя погледна назад към Касандра. Посетителите, които се качваха по опасната пътека, обикновено седяха нервно на гърбовете на магаретата, осъзнавайки, че и най-лекото подхлъзване на копито би ги запратило към смъртта. Не и Касандра. Тя сякаш сънуваше, отворените й очи гледаха някъде надалече.

Долу на плажа, когато Андромаха нареди на Ониакус да донесе богато украсената кутия от мястото й в трюма, Касандра отиде с него и се върна със стара платнена чанта, която бе заметнала през рамо.

— Какво носиш там? — попита Андромаха.

— Подарък за един приятел — отвърна момичето и се усмихна срамежливо.

— Не можеше ли да го донесеш в по… подходяща чанта? Върховната жрица е силна и свирепа жена. Ще дебне за неща, които би могла да приеме за обида към нея и ордена.

— Ти не я харесваш — каза Касандра.

Андромаха се засмя, но в звука нямаше радост.

— Никои не харесва Ифигения, сестричке. Също като брат си Агамемнон, тя е студена, корава и безчувствена.

— Просто те е яд, защото е позволила на баща ти да те прати в Троя.

— Тя ме продаде за злато.

Касандра отнесе чантата си и тръгна към двете жрици, пратени да ги следват. Андромаха познаваше едната от тях — Колеа, по-младата дъщеря на царя на Лесбос. Тя бе дошла в същия сезон като нея. Колеа, с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка, бе по-висока и стройна, отколкото Андромаха си я спомняше. Жрицата се усмихна за поздрав. Другото момиче бе на възрастта на Касандра, със светла коса и лунички. Изглеждаше изплашена.

Хеликаон прекоси пясъка, за да застане до Андромаха. Тя усещаше с болезнена яснота топлото му тяло, което почти не се докосваше до нейното. Всеки път, когато заговореха от онази нощ на Миноя насам, тя потрепваше при звука на гласа му. Боеше се, че се е изчервила, и сведе глава.

— Хектор и Приам вярват, че тази покана вони на предателство — каза той тихо, а тревогата караше гласа му да звучи по-плътно. — Боят се, че са те примамили на Тера по заповед на Агамемнон. Но нито тук, нито в околността има други кораби, освен една малка търговска галера от Египет. Не познавам Върховната жрица, така че не мога да съдя за мотивите й. Но ти можеш.

Андромаха погледна в сапфирените му очи и видя, че са замъглени от напрежение.

— Тя не ме харесва — отвърна, принуждавайки се да говори твърдо и ясно. — И сигурно има собствени причини да ме иска тук. Но вече обсъдихме това подробно. Възможно е да е капан. Но тя е на първо място Върховна жрица на Тера, и чак след това микенка. Не вярвам, че ще изпълнява волята на брат си, ако това би застрашило репутацията на Благословения остров. По-вероятно е да иска да ме накаже, а не да ме предаде.

— Искаш да кажеш чрез Калиопа? — попита Хеликаон, посочвайки украсената кутия. Тя кимна. — Кога ще се върнеш, обич моя? — прошепна той тихо.

— На сутринта.

— Ще те чакам на зазоряване.

— Ще дойда.

— Ако не дойдеш, аз ще дойда за теб с хората си. Погрижи се старата вещица да го разбере.

— Тя е дъщеря на Атрей и принцеса на Микена. Ще го разбере и без да й се казва. Не прави нищо прибързано.

Хеликаон се наведе към нея и докосна косата й, след което потупа кутията.

— Прибързаните действия могат да се окажат необходими, ако вещицата разбере, че я лъжеш.

Устата й пресъхна.

— За какво говориш?

— Познавам те, Андромаха — прошепна Хеликаон. — Ти никога не би предала душата на приятелката си в служба на някакво чудовище. Не си такъв човек. Къде намери тези кости?

— Ксандер ми ги донесе. Череп и бедро на убиец.

Хеликаон се ухили.

— Е, двамата с Минотавъра ще си допаднат.

 

 

Ифигения стоеше сама в студената зала на големия храм. Богато украсеният стол с висока облегалка бе неудобен, но Върховната жрица вече нямаше сили да стои права твърде дълго.

Когато двете посетителки най-сетне пристигнаха, те пристъпиха от ярката слънчева светлина в храма и замижаха, докато очите им се нагаждаха към здрача вътре. Андромаха, чиято кося блестеше в червено на светлината от входа, бе облечена в зелено и носеше само кутия от абанос. Тъмната коса на Касандра също бе разпусната. Лицето й бе бледо и изпито, а очите й — трескави, докато примижаваше срещу почти пълния мрак. После тя пусна на пода стара платнена чанта.

Колеа пристъпи напред.

— Господарке, това са…

— Зная кои са — прекъсна я сурово Ифигения. — Можеш да си вървиш.

Момичето сведе глава и избяга на слънце.

Жрицата се надигна и пристъпи към Андромаха.

— Радвам се, че чувството ти за дълг не те е изоставило — каза тя. После спря, защото Андромаха я гледаше напрегнато, но в изражението й се четеше тъга. За момент това обърка старата жрица, после разбра.

— Толкова ли те шокирам? — запита студено.

— Съжалявам, че те заварвам в лошо здраве — отвърна младата жена. Искреността в думите й трогна Ифигения.

— Прекарах тежка болест, но нека не говорим за това. Пристигането ти е изненадващо. Очаквахме те напролет.

— Ритуалът за успокояването на Минотавъра не бива да се бави толкова дълго — отвърна Андромаха и Ифигения видя как изражението й се изменя. Тревогата за здравето й бе изчезнала, заменена от предизвикателство, което жрицата си спомняше твърде добре.

— Донесе ли останките на Калиопа?

— Донесох ги.

Андромаха постави украсената кутия и тъкмо щеше да я отвори, когато Касандра пристъпи напред и положи чантата си в краката на Ифигения.

— Това са костите на Калиопа.

Момичето се наведе и извади сивкав вързоп. Когато го разтвори, жрицата видя вътре излъскани до бяло череп и бедрена кост.

Ифигения прехвърли погледа си от едната жена на другата.

Андромаха бе посивяла.

— Как можа да направиш това, Касандра? — прошепна тя.

— Защото Калиопа ме помоли. Тя искаше да се върне у дома, на Красивия остров, където е била щастлива. Иска да бъде положена в земята сред вечнозелената горичка, близо до олтара на Артемида.

— Не осъзнаваш какво си направила. — Андромаха пристъпи напред със стиснати юмруци. За миг Ифигения помисли, че ще удари момичето. Вместо това тя се пресегна, взе костите от ръцете на Касандра и ги притисна до гърдите си. После предизвикателният й поглед се обърна към жрицата. — Няма да я получиш. Нито костите, нито духа й.

Ифигения не й обърна внимание и извика Касандра:

— Ела тук, дете, искам да те погледна.

Момичето пристъпи напред и жрицата взе ръцете й в своите. После заговори меко:

— Вечнозелената горичка, така ли?

— Да.

— И ти знаеше, че нямам намерение да приковавам духа й?

— Знаех. Костите нямаха нищо общо, целта беше да примамиш Андромаха на Тера.

— Да, така е. И едновременно успях и се провалих — каза Ифигения, пресягайки се да отметне една тъмна къдрица от челото на Касандра. — Толкова много неща съм чувала за теб, дете, и сега виждам, че повечето са били глупости. Може и да си докосната от луната, но Артемида те е дарила със зрението. Така че кажи на Андромаха защо поисках да е тук.

Касандра се обърна към сестра си.

— Тя искаше да те спаси от Агамемнон, не да те примами при него. Но си мислеше, че ще дойдеш тук напролет, когато започне търговският сезон точно преди началото на обсадата. Тогава нямаше да има начин да се върнеш и щеше да си принудена да останеш тук.

— С каква цел? — попита настоятелно Андромаха. — Толкова много ли те е грижа за мен, господарке? — добави със сарказъм.

Ифигения пусна ръцете на Касандра.

— Благословения остров остава свободен само защото върховните му жрици винаги са били силни, безстрашни и готови да се опълчат срещу света на мъжете. Аз умирам, Андромаха и ти го виждаш. Много скоро Тера ще се нуждае от нов водач. Надявах се това да си ти.

Младата жена се умълча, взряна в лицето на Ифигения. Накрая заговори, но този път гласът й бе нежен.

— Но аз съм омъжена и имам син.

— Никой от двамата няма да преживее клането в Троя — отвърна жрицата мрачно. — Ти също ще умреш или ще бъдеш продадена в робство, ако останеш.

В очите на Андромаха отново се появи гняв.

— Това може и да е микенската гледна точка — отвърна тя. — Това обаче не я прави моя. На първо място забравяш Хектор и Троянския кои. Освен това още имаме смели съюзници, като Хеликаон или баща ми Ектион. Но дори ако не броим войните, сигурно дори сега има такива сред врага, които биха се оттеглили пред безразсъдството на гордостта и завистта, от които е изтъкан Агамемнон.

Раменете на Ифигения увиснаха и тя се върна на стола си. Сядането я облекчи малко.

— Гордост? — попита тя тихо. — Наистина ли мислиш, че Агамемнон е тласкан от гордост? Грешиш и точно затова войната не може да завърши с мирно решение.

Касандра седна в краката на Ифигения и облегна тъмната си глава на бедрото на старата жена.

— Защо тогава? — попита Андромаха. — И не ми говори за бедната Елена и великата любов, която Менелай спонтанно е развил към нея.

Жрицата се усмихна студено.

— Не, Елена няма особена роля в това… въпреки че ако Приам я беше върнал, армиите на Агамемнон нямаше да са толкова могъщи. Ала това вече няма значение. — Тя погледна в зелените очи на Андромаха. — Знаеш ли какво бе изрисувал баща ми на щита си?

Младата жена се намръщи.

— Доколкото съм чувала, змия.

— Змия, която изяжда собствената си опашка — уточни Ифигения. — Атрей имаше сухо чувство за хумор. Генералите му винаги го подканяха да напада и завладява други земи. Баща ми е водил много войни, но винаги само срещу онези, които са ни заплашвали. Армията е като огромна змия. Трябва да бъде хранена и да има мотивация. Колкото повече земи контролира един цар, толкова по-голяма трябва да бъде армията му. Колкото по-голяма е, толкова повече злато е нужно, за да я поддържа. Разбираш ли? С всеки следващ завладян град, през който преминава завоевателят, съкровищата му нарастват, но нараства и армията му, за да удържи завладените земи. Атрей разбираше това, оттам идва и змията. Защото когато една армия не бъде нахранена и не й се плати, когато не е мотивирана, тя се обръща срещу самата себе си. Така че един завоевател е принуден да пренася войните си все по-далече и по-далече от дома.

Ифигения вдигна ръка и извика. Иззад една колона незабавно се появи жрица, която притича до нея.

— Вода — нареди старата жена. Жрицата изтича до другия край на залата и се върна с кана и сребърна чаша. Ифигения взе чашата и отпи дълго, а после върна вниманието си на Андромаха. — Агамемнон вече няма избор. Трябва да построи империя… или да падне под ножа на някой узурпатор от собствената си армия.

— Но в микенските земи има златни мини — възрази младата жена. — Всички знаят, че Агамемнон е богат дори и без завоеванията.

— Да, три мини — отвърна Ифигения. — Само една от тях все още доставя достатъчно злато, за да плати дори за миньорите. Най-голямата, която някога бе най-богата, се срина от собствената си тежест преди два сезона.

Андромаха беше шокирана.

— Да не би да искаш да кажеш, че Агамемнон няма злато?

— Има плячкосано злато, но не достатъчно. Има взето назаем злато, но не достатъчно. Има обещано злато, при това твърде много. Единствената му надежда е Троя да бъде победена и богатството на града да падне в ръцете му. А това ще стане, Андромаха. Войните, които води, ще са повече от звездите по небето. С тях ще е и Ахил, който — също като Хектор — никога не е бил побеждаван в битка. И коварният като лисица Одисей, смъртоносен по време на война. Стария Острозъб също ще е там. Може и да е алчен, но Идоменей е войн, от когото всеки трябва да се бои. Троя не може да се опълчи на всички тях.

— Това, което казваш, може да е истина — отвърна Андромаха, — но знаеш, че не бих… че не мога да изоставя сина си.

— Разбира се, че знам — отвърна Ифигения с тъга. — Напролет нямаше да имаш избор, а до края на лятото нямаше да има къде да се върнеш. Но сега не мога да те спася. Изморена съм, Андромаха. Но ти си млада и силна. Така че вземи костите на Калиопа, отнеси ги до вечнозелената горичка и отлей вино за помен. Знаеш ли, аз я харесвах. Беше страдала много, преди да дойде тук.

Жрицата протегна ръка към Касандра.

— Помогни ми да стигна до леглото си, дете. Боя се, че в тези стари кости почти не е останала сила.

Касандра я прегърна през кръста.

— Един ден няма да имаме кости — каза момичето щастливо. — А прахът ни ще се носи сред звездите.