Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (32)

XXX
Съветът на Одисей

Късно на втория ден сред войниците, чакащи търпеливо извън стените другарите им да пробият троянската барикада, се разнесоха радостни възгласи. Младият лечител Ксандер потрепери в горещия следобед, докато гледаше как хиляди войни се втурват през Скейската порта.

Спомни си първия път, когато бе пристигнал в Троя, в теглена от магаре колесница заедно с Одисей и Андромаха. Тогава беше дванадесетгодишно момче и бе напуснал стадото кози на дядо си в Кипър, за да отиде на велико пътешествие. Тогава бе изпитал същия страх, докато колесницата минаваше през великата порта и за пръв път бе съзрял Златния град, дворците му с бронзови покриви, зелените дворове и богато облечените хора.

Сети се за баща си, който бе умрял в бой с микенския пират Алектруон, и за Зидантас, който му бе като втори баща за няколко кратки дни. Зачуди се какво биха си помислили те за него сега, когато помагаше на армиите на Агамемнон, изсипващи се в града, за да изнасилват, плячкосват и убиват.

Момчето се обърна и бавно тръгна обратно към болницата при казармите. Извади старата си кожена чанта изпод сламеника и бръкна на дъното. Извади двете камъчета, които бе взел със себе си от Кипър, за да му напомнят за дома. Претегли ги в дланта си за момент, а после излезе през вратата и ги хвърли на улицата. След това започна да пълни чантата си с отвари и билки.

— Спомни си съвета на Одисей, млади Ксандер.

Той вдигна очи и видя Белоокия, който стоеше до него. Гледаше го напрегнато, докато Ксандер увиваше пакети изсушени билки и парчета плат, за да ги подреди в чантата.

— Тичай към залива, синко — подкани го старецът. — Вземи кораб за Кипър и се върни при майка си и дядо си. На онези хора вече не може да се помогне.

— Ти все още си тук, Белооки — отвърна Ксандер, без да вдига очи от работата си, — въпреки че мирмидонците си заминаха.

— Някои от корабите ни още подготвят товарите си, най-вече коне. Когато и последната галера отплава за Тесалия, аз ще бъда на борда й. Тук не можем да сторим нищо, момче. Троя ще бъде кланица, пълна с ужас и смърт. Минеш ли през тези порти, ще умреш, това е също толкова сигурно, колкото че залезът следва деня.

Ксандер продължи да трупа неща в чантата си.

— Трябва да помогна на приятелите си — прошепна той.

— Можеш да си създадеш приятели където и да идеш, момче. То е в природата ти. Аз съм ти приятел. Направи това за своя приятел Белоокия.

Ксандер се спря. После се обърна към мъжа и заговори:

— Когато за пръв път дойдох тук на „Ксантос“, имаше голяма буря и едва не се удавих. Двама мъже спасиха живота ми — един египтянин на име Гершом и микенския герой Аргуриос. И двамата ме държаха отвъд предела на силите си, с риск за собствения си живот. Чувстваха, че моят живот си струва да бъде спасен, не зная защо. Не мога да го обясня добре, Белооки, но бих предал и двамата, ако сега обърна гръб на троянците и изтичам у дома. Знам, че съм дошъл тук с причина, въпреки че не я разбирам.

Старият лечител поклати тъжно глава.

— Не мога да споря с теб, момко. Волята на боговете е неразбираема. Не зная защо богът на змиите ме е пратил тук. Мислех си, че може би е било за да се срещна с теб и да те отведа в Тесалия. Ти носиш в себе си потенциала да бъдеш велик лечител, Ксандер, но уменията ти ще отидат на вятъра, ако сега жертваш живота си.

— Съжалявам, че не можа да срещнеш отново брат си, преди да умре — каза Ксандер, за да смени темата. Боеше се, че решителността му ще отслабне.

— Аз също, момче, но истината е, че двамата с Макаон никога не сме се разбирали. Въпреки че си приличаме, имахме много различни идеи за волята на бога на змиите. Вероятно щяхме да се сбием.

Ксандер се усмихна при мисълта за двамата внимателни лечители, които обикалят един около друг с вдигнати юмруци. За няколко мига бе изкушен да тръгне със стареца, да се качи на кораба за Тесалия и да заживее нов живот отвъд Великата зеленина. Но вместо това каза:

— Не ме забравяй, Белооки.

Лечителят кимна и на момчето му се стори, че вижда сълзи в очите му, преди да си тръгне. Поемайки дълбоко дъх, Ксандер вдигна натежалата чанта. Тъкмо започваше да вали, когато той се закатери по хълма към града.

Когато новината за падането на барикадата дойде, Андромаха се премести в двореца на Приам, последното им убежище. С нея бяха двете момчета и прислужницата Анио.

В деня на смъртта на Хектор, когато жените и децата бяха пуснати да излязат от града, Акса тръгна разплакана с трите си дечица, за да замине за Фригия и семейството на Местарес. Молеше дъщерите на Урсос да тръгнат с нея, ала сестрите отказаха с думите, че баща им е умрял в защита на града и те ще сторят същото. Андромаха не се опита да промени решението им. Каза им, че го уважава, въпреки че вътрешно скърбеше за съдбата им.

После Пентезилея потегли към барикадата с тракийските стрелци. Момчето цар Перикъл само бе дошло при Андромаха, за да я помоли слугинята да бъде освободена от задълженията си. Тя се изненада, макар да не се съмняваше в уменията на момичето с лъка, и бе трогната от смелостта й. Когато Пентезилея тръгна с Перикъл, Андромаха бе сигурна, че никога повече няма да я види.

Големият дворец бе празен. Приам се намираше в покоите си, доколкото тя знаеше, но не го бе виждала. Имаше малцина слуги и дори охраната на Андромаха замина за барикадата. Двете момчета си играеха шумно, възбудени от това, че са в нов дом. Андромаха изпитваше нервно безсилие от този затвор. Остави децата и слезе в празния мегарон.

В последните години не й се случваше да остава за дълго в голямата стая. Тук имаше само спомени за смърт и ужас. Тя отиде до покрития със злато трон на Приам и седна. Огледа високите каменни стени, украсени с щитовете на герои. Там бяха Щитът на Аргуриос, а сега и Щитът на Хектор, поставен до него. Обърна поглед към голямото стълбище, където Аргуриос бе получил фаталната си рана. Тишината на мегарона ехтеше сред високите каменни стени, а далечните звуци — дрънчене на метал и виковете на хора — изглеждаха крехки и недоловими като чуруликането на птички в летен следобед.

Андромаха погледна Щита на Хектор и едната й ръка докосна колана на кръста й. Той бе майсторски изработен от бронзови дискове, обшити със златна нишка, и я бележеше като Жена на Коня.

За пръв път от дни насам бе останала сама и тази голяма празна каменна стая я караше да губи контрол. Сълзите потекоха по бузите й. Наричаха го Принца на войната, ала тя никога не бе възприемала Хектор като войн. Само като нежен и състрадателен мъж, който бе поел товар, какъвто никой не биваше да носи. Спомни си онзи ден в дворцовите градини, когато го гледаше да си играе с Астианакс в прахта с неописуемо нежно изражение на лицето, което бе сграбчило сърцето й. Почувства пронизваща болка от вината, толкова силна, че се преви на две. Не беше успяла да обикне Хектор така, както заслужаваше. Той бе отишъл към смъртта си, знаейки, че сърцето й не копнее за него, а за друг мъж.

После се зачуди, както всеки ден, къде ли е „Ксантос“ и дали Хеликаон е още жив. Предателското й сърце, което само допреди миг тъгуваше за Хектор, сега копнееше за любимия й. Струваше й се, че блаженото време, което бяха прекарали заедно, повече от сто дни, по време на пътуването на запад, се е случило в друг живот.

Седнала на високия златен трон, тя плака и за двамата мъже, които обичаше.

Внезапно се стресна и избърса сълзите от бузите си. Един млад пратеник, почти момче, дотича през високия портал. Спря се и зяпна, щом я видя на трона на Приам, и тя се изправи.

— Врагът е пробил блокадата, господарке. Те идват!

Андромаха стоеше до трона, обхваната от почти непоносимо напрежение. Знаеше, че би трябвало да върши нещо, но не знаеше какво. Чу шума от далечна гръмотевица, която раздираше небесата над морето.

След привидно цяла вечност чакане двама войници се препънаха в мегарона, помагайки на свой другар. И тримата бяха ранени, но онзи в средата очевидно умираше. Кръвта му изтичаше през дълбок прорез в крака и Андромаха веднага разбра, че е била разкъсана важна артерия.

— Отведете го в покоите на царицата — нареди тя и посочи към каменното стълбище. — Ще се грижим за ранените там.

Зачуди се колко ли лечители са останали в града и дали изобщо има такива.

Скоро през вратите започнаха да се изсипват хора — ранени войници, старци и няколко жени. На всяко лице се четеше страх и изтощение и те очакваха от нея да им каже какво да правят. Тя прати ранените в покоите на царицата и нареди на жените да се грижат за тях, доколкото могат. Мъжете накара да свалят оръжията от стените.

Накрая пристигна и Политес. Сякаш бе остарял с десет години през двата дни, в които не го бе виждала. Слабото му тяло се губеше в чужда броня на конник и той свали високия шлем с очевидно облекчение.

— Врагът спечели града — каза кратко. — Генералите ни вярват, че до утре няма да нападнат двореца. Така че имаме време да се приготвим.

— Пратих ранените в покоите на царицата — отговори Андромаха. — В кухните има малко храна и много вода. Трябва ни броня.

Тя посочи към трите жени, които идваха с наръчи стрели.

— Защо тук още има жени? — попита измъчено Политес. — Защо не са напуснали, когато можеха?

— По същата причина, поради която и ти си още тук, Политес — отвърна Андромаха. — Има троянци, които са готови да останат и да умрат за своя град, също като теб. Можеше да напуснеш отдавна, както стори Креуса. Или да избягаш в дните след залавянето на Царска радост. Онези жени са взели същото решение като теб. Уважавай ги заради него.

— Погрижи се да останат в двореца — каза принцът. — Градът ще бъде ужасяващо място тази нощ за всеки, който се намира извън дворцовите стени. Войските на Агамемнон ще искат да освободят напрежението от бездействието си през цялото лято. Никой няма да оживее.

Андромаха помисли за двете си момчета. Те бяха в безопасност за момента, но скоро нямаше да е така. Побърза да притъпи надигащата се паника.

— Къде е Полидорус? — попита тя бързо. — Би трябвало да е тук. Плановете за защита на двореца са негови.

— Видях го на барикадата — отвърна Политес. — Той е войник. Не може да стои тук и да не върши нищо, докато градът е подложен на атака.

— Понякога е най-трудно да стоиш и да не вършиш нищо — Андромаха усети как страхът й се замества от гняв. — Полидорус имаше задачата да командва двореца. Той е изоставил поста си. И своя цар.

— Твърде сурова си, Андромаха — сгълча я принцът. — Полидорус винаги е бил предан син на Троя. За него беше тежко да се грижи за татко. Градът му бе в опасност. И той е войник — повтори накрая.

Тя го изгледа изненадано.

— Като войник, негов дълг беше да се грижи за своя цар, не да се бие по улиците — каза тя с укор. — Всеки прост войник може да прави това. Полидорус получи тази чест заради огромната роля, която изигра в защитата на двореца. Това го издигна до помощник на Приам, до негов охранител. И сега той е изоставил този пост. Как можеш да го защитаваш, Политес?

Той се намръщи и отговори:

— Понякога имаме и по-висш дълг, сестро, към съвестта си.

Андромаха вдиша дълбоко, а после въздъхна.

— Съжалявам, Политес. Не бива да споря с теб. Стъмва се и трябва да пожелая лека нощ на момчетата си. После, ако Полидорус не се е върнал, ще се съберем, за да направим нов план. Може би генералите ще са дошли дотогава.

Тя се закатери бързо по каменното стълбище, а сърцето й биеше учестено. С тъга си призна, че страхът за двете момчета се бе превърнал в гняв. Тръгна към спалнята на момчетата. Анио не се виждаше никъде. После си спомни, че й е казала да търси плат за бинтове. Намери малкия Декс сам, седнал на пода и заигран с любимата си играчка — разнебитен дървен кон със сини очи, който си бе донесъл от Дарданос.

Огледа се наоколо, а после приклекна до момчето.

— Къде е Астианакс? — попита го, отмятайки русата му коса от лицето.

— Отиде с мъжа — каза детето и й подаде коня, за да си играе и тя.

Андромаха се намръщи и в сърцето й отново се прокрадна страх. Чу отново далечната гръмотевица.

— Кой мъж, Декс?

— Старият мъж го взе — каза той.