Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (10)

VIII
Аленият демон

Микенският посланик Клейтос седеше тихо и повече държеше, отколкото отпиваше от чашата си с вино. Атмосферата в мегарона на Алкей бе потискаща, а петдесетината гости ядяха и пиеха в почти пълна тишина. В стаята се усещаше напрежение и Клейтос видя, че хората гледат нервно към Персион и Хеликаон, седнали на противоположните краища на царската маса.

За посланика тази нощ бе отговор на молитви, дар от боговете към човек, който им служеше всеотдайно. Благословия като никоя друга. Преди всичко той беше роден в земя и сред хора, обичани от боговете. Микенците бяха най-великата раса във Великата зеленина, по-благородни и героични от всеки друг. Цар Агамемнон олицетворяваше това величие. Той бе видял преди всички други опасността, която представляваше Троя за останалите. Разпозна деспота Приам, решен да подчини всички свободни народи на волята си. И докато другите бяха подкупени или изкусени от коварния троянски цар, Агамемнон не се остави да бъде заблуден. Благодарение на неговата мъдрост, злото на Троя щеше да бъде покосено, стените й — разрушени, а народът — поробен.

Тази нощ, като знак за велик ден, един от най-ужасните врагове на Микена, изчадие на истинското зло, трябваше да бъде поразен от праведната сила на микенски войн. Това щеше да е нощ на справедливост, в която боговете тържествуват.

Бременната жена отляво се наведе над него, за да достигне поднос с плодове. Ръката й го закачи и той разля малко вино.

— Моите извинения, господарю Клейтос — каза тя. Дощя му се да я зашлеви. Вместо това се усмихна, пресегна се за подноса и го постави пред нея.

— Няма нужда, царице Ариана — отвърна посланикът и незабавно извърна поглед с надеждата дебелата свиня да разбере, че няма желание да говори с нея. Ала жената, като повечето от пола й, не схващаше лесно и не усещаше намеци. Тя настоя да разговарят, продължавайки оттам, където бяха започнали малко по-рано.

— И все пак не разбирам, посланико — каза царицата. — Ти твърдиш, че Приам е планирал да потопи света във война.

— Да. За да се превърне в негов господар.

— Защо?

Той я зяпна.

— Защо? Защото… защото е зъл и е тиранин.

— Имах предвид какво ще спечели, ако прати армиите си да атакуват съседите му? Той вече е най-богатият цар. А армиите струват пари. Всяка местност, която бъде покорена, има нужда да бъде охранявана и в нея трябва да се построят крепости. Безкрайни войски, които бродят из завладени земи, биха източили дори великото богатство на Троя.

— Какво би спечелил? — повтори той, опитвайки се да си даде малко време да помисли. — Всички ще го смятат за завоевател и велик цар-войн. Ще получи слава и почести.

— И това би било важно за него?

— Разбира се, че е важно. Всички истински мъже копнеят за слава и почести.

— Ах — възкликна царицата. — Обаче сега отново съм объркана. Той истински мъж ли е при това положение или зъл тиранин? Или по някакъв начин и двете заедно?

— Както казах, той е зъл.

— Значи злите също копнеят за слава и почести. Как тогава да ги различаваме?

— Невинаги е лесно — отвърна Клейтос. — Особено за жените. Трябва да се разчита на мъдростта на велики царе като Агамемнон.

— Чувала съм за величието му — каза царицата. — Съпругът ми разказва за завоеванията му, за градовете, които е покорил, за робите и плячката, които е събрал. От Спарта на юг по целия път на север до Тракия. Мен не ме бива в числата. Четиринадесет принцове и царе ли е убил или шестнадесет?

— Не съм ги броил — отвърна Клейтос. — Истина е обаче, че цар Агамемнон няма равен на бойното поле.

— Мъж, постигнал слава и почести.

— Именно.

Тя отново се наведе към него.

— Аха, мисля, че започвам да разбирам. Приам е заблудил всички ни, прикривайки плановете си за завоевания с четиридесет години на мир. Подобна хитрост е почти гениална, не мислиш ли?

Ариана се усмихна мило, а после се обърна да говори с други гости. Клейтос я изгледа злобно. Един ден, обеща си той, ще си плати за това неуважение. Точно както съпругът й ще страда за обидния си подигравателен тон.

Посланикът погледна към другия край на масата, към Хеликаон. Злодеят изглеждаше отпуснат. Усмихваше се и си говореше с някакъв търговец. Клейтос забеляза обаче, че почти не е докоснал чашата си с вино. Алкей разговаряше с жената на Хектор. Микенецът бе доста впечатлен от нея. Тя не дойде на вечерята, покрита с бижута като другите жени, а облечена в проста зелена рокля и с една-единствена огърлица. Подобно поведение напълно подхождаше на жена, която пътува без съпруга си. Светлината на факлите блестеше в червено-златната й коса и Клейтос осъзна, че зяпа извивките на врата й, а погледът му се спуска по гърдите й. Хектор бе късметлия да си намери такава жена. Висока, грациозна, въздържана в дрехите и поведението си — истинска красавица. Клейтос се запита дали цар Агамемнон би му я дал като награда, когато градът паднеше. Вероятно не, реши накрая с тъга. Синът й трябваше да бъде екзекутиран, а жените рядко прощаваха подобна необходимост. Не, осъзна той, тя също щеше да умре.

Към края на угощението извикаха един разказвач — млад мъж с гъсто накъдрена руса коса и момичешко лице. Клейтос усети неприязън към него в мига, в който се появи пред гостите. Очевидно беше мекушав син на някой богаташ, на който никога не се бе налагало да се бие за онова, което иска, или да се бори за оцеляване в суровия свят.

Гласът му обаче имаше богат диапазон, а историята му бе добре разказана. Самата тя бе невероятна, ала истинският й автор беше Одисей и Клейтос вече я бе чувал от самия майстор. Ето човек, който можеше да разказва истории.

Бардът с момичешко лице забавлява гостите с приключенията на морския цар и магьосницата, после разказа за битката с ужасния едноок гигант Циклоп. Накрая разтвори ръце и се поклони ниско пред Алкей. Избухнаха ръкопляскания и царят хвърли на мъжа кесия медници.

В последвалата тишина Клейтос хвърли поглед на Персион. Войнът кимна, а после се изправи на крака.

— Искам да обявя вражда — каза той и гласът му изпълни залата. — Кървава вражда с убиец, седнал на тази маса.

 

 

Въпреки че Андромаха бе очаквала този момент, все пак остана шокирана. Погледна през масата към младия микенски войн. Тъмните му очи блестяха, изражението му издаваше екзалтация. Изглеждаше много решителен мъж, силен и непобедим. Тя почувства първите наченки на страха. Не можеш да вярваш на тревогите, предупреди се веднага. Те преувеличават всичко. Не само са непочтени, но и винаги са готови да те предадат.

Въпреки рационалните си мисли, когато отново погледна към Персион, Андромаха все така виждаше войн с почти първична сила. Когато обърна очи към Хеликаон, той й се стори много по-човешки и заради това — много по-уязвим. Тя затвори очи и призова отново картината, в която той се биеше на стълбите, непобедим и неудържим. Изпълни я спокойствие.

Алкей се провикна:

— Пиршеството е време за другарство, Персион. Не може ли този проблем да изчака до сутринта.

— Като проява на уважение към теб, царю Алкей, изчаках, докато празненството приключи. Боговете и микенската чест обаче изискват да поискам отговор за зверствата, извършени срещу семейството ми, народа ми и моя цар.

Алкей се изправи на крака.

— И от кого искаш този отговор? — попита той.

Персион се изпъчи и изпъна пръст през масата.

— Говоря за Хеликаон, злия и прокълнатия — каза той.

Царят се обърна към владетеля на Дардания.

— Ти си мой гост — каза той — и ако пожелаеш, законите на гостоприемството изискват да откажа на този мъж правото му на предизвикателство.

— Нямам подобно желание — отвърна Хеликаон и се изправи на крака. — Мога ли да попитам обаче кой член на семейството ти е пострадал от моите ръце? — обърна се той към микенеца.

— Могъщият Алектруон — извика Персион. — Надвит от войните ти и обезглавен от теб… въпреки че първо си извадил очите му, за да го ослепиш в Хадес.

Андромаха чу шепота на тълпата при тези думи и видя как неколцина поглеждат студено към Хеликаон.

— Могъщият Алектруон беше, както всички микенци, просто кръвожаден дивак, който нападаше онези, които са твърде слаби, за да му се опълчат — каза той на събралите се. — Убих го в единоборство, а после му отрязах главата. И да, изтръгнах мъртвите му очи, преди да хвърля главата през борда, за да я изядат рибите. Може би един ден ще съжалявам за това. В момента обаче съжалявам само, че не му изтръгнах езика и не му отрязах ушите.

Хеликаон замълча за момент, а после огледа мегарона и струпалата се в него тълпа.

— Всички знаете какво се крие зад микенската чест, за която говори тази отрепка. Тя лежи сред руините на градовете и селата ви, с изнасилените ви жени и ограбените ви земи. Арогантността на Микена е колосална. Обвинителят ми говори за боговете и микенската чест, сякаш двете са някак свързани. Но те не са. Вярвам с цялото си сърце, че боговете презират и ненавиждат Агамемнон и народа му. Ако греша, нека умра тук, в ръцете на това… това жалко създание.

Персион изрева някаква ругатня, извади меча си и се отдръпна от масата.

— Прибери оръжието! — нареди Алкей. — Ти призова боговете, Персион, и сега ще изчакаш, докато се спазят всички ритуали. Този дуел ще следва олимпийските правила. И двамата бойци ще са голи и въоръжени с меч и кинжал. Нека бъде призован жрецът на Арес, а на жените да бъде позволено да излязат.

Андромаха остана на мястото си, докато другите жени станаха и напуснаха стаята. Алкей я погледна.

— Не можеш да останеш, господарке.

— Но няма и да си отида — отвърна тя твърдо.

Алкей се приближи към нея и каза едва доловимо:

— Настоявам, Андромаха. Никоя жена не може да присъства на кървав дуел.

— Хеликаон е мой приятел, цар Алкей, и аз ще остана, за да видя всичко, което ще последва. Освен ако не желаеш да наредиш жената на Хектор да бъде извлачена от собствения ти мегарон против волята й?

Той се усмихна изморено.

— За съжаление, мила Андромаха, името на мъжа ти вече не носи предишната тежест. Въпреки това ще удовлетворя искането ти. Не от страх, нито защото смятам да спечеля нещо. Просто защото си съпруга на велик човек, от когото се възхищавам.

Царят вдигна поглед и извика един войник при себе си — нисък набит мъж със силно лице и яркосини очи.

— Малкон — промърмори Алкей. — Господарката Андромаха иска да види дуела. Отведи я в Стаята на шепота и се погрижи никой да не я безпокои.

Андромаха се изправи на крака и приглади гънките на зелената си рокля. Искаше да каже толкова много неща на Хеликаон, ала устата й бе пресъхнала, а сърцето й биеше лудешки. Сапфирените му очи се обърнаха към нея и той се усмихна.

— Ще се видим скоро, господарке.

— Погрижи се да спазиш това обещание — отвърна тя и се обърна, за да последва набития войник извън мегарона по един страничен коридор.

Озоваха се пред каменно стълбище, което водеше нагоре през тесен портал към покрива, от който се виждаха градът и морето. Вятърът духаше яростно и Андромаха потрепери. Малкон прекоси покрива до втора врата и тя бързо го последва. Войникът влезе в стаята. Андромаха спря на вратата, внезапно разтревожена. Стаята бе тъмна и без прозорци. На лунната светлина се различаваше тъмната форма на Малкон до отсрещната стена. Изглеждаше коленичил. После се появи друга светлина, тънка като острие на меч, в долната част на стената и Андромаха видя, че войникът е свалил малко парче от нея. Той се надигна и тихо се промъкна до вратата.

— Ако се излегнете на килима, господарке, ще можете да виждате центъра на мегарона — прошепна той. — Аз ще чакам отвън.

Андромаха погледна към тъмната стая и светлинката и се поколеба.

— Искате ли да размислите и да се върнете на кораба си?

— Не.

Тя пристъпи в стаята и коленичи ниско на пода, приближавайки се до процепа.

Светлината идваше от факлите, мъждукащи в мегарона долу. Не се виждаше много и тя едва различаваше ръба на масата и центъра на стаята. Наоколо се движеха слуги, които сипваха сух пясък по пода. Звукът от падането на песъчинките сякаш отекваше из залата. Един от слугите се приведе към друг и прошепна:

— Залагам два медника на микенеца. — Думите ехтяха неестествено в ушите на Андромаха. Значи от тук идваше името на Стаята на шепота. Шпионите лежаха до тази дупка и слушаха разговорите в мегарона под себе си.

Слугите се отдалечиха и се появи един стар жрец. Робата му бе черна, а на кокалестите си рамене носеше два червени пояса, които го определяха като последовател на Арес.

— Призовахте бога на войната за свидетел на този дуел — каза той. — Нека се знае, че Арес не желае да вижда нищо друго, освен бой до смърт. Няма да има молби за милост, нито предаване или бягство. Само един от бойците ще напусне залата. Другият ще е пролял кръвта си върху тези камъни. Нека двамата противници излязат напред.

Андромаха видя първо Персион. На светлината на факлите бледата кожа на гърдите му изглеждаше бяла като мрамор на фона на тъмните му от слънцето ръце и крака. Докато вървеше, той протягаше мускулите на ръцете и раменете си, за да ги отпусне преди битката. После пред погледа й се появи Хеликаон. Персион изглеждаше по-висок и по-широкоплещест и Андромаха отново се разтревожи. И двамата носеха меч и кинжал, а бронзът блестеше като червено злато на светлината на факлите.

— Призовавам боговете за свидетели на правдивата ми кауза — каза микенецът. После пристъпи към противника си и прошепна нещо, което никой в залата не чу, но звукът стигна до Андромаха:

— Бях там, когато убихме брат ти. Аз подпалих туниката му. О, как само крещеше! Както ще крещиш и ти, Хеликаон, докато обелвам плътта от костите ти.

Хеликаон не отвърна, нито показа, че изобщо го е чул.

— Нека единоборството започне! — извика жрецът и се отдръпна от двамата противници.

Персион незабавно се хвърли в атака, с меч, насочен право към главата на Хеликаон. Дарданецът се отмести с танцова стъпка вляво, избягвайки удара. Тълпата ахна. Дълга червена резка се бе появила на корема на Персион — тясна драскотина, от която потече кръв. Тя се заспуска по слабините и бедрата му. Микенецът изруга и нападна отново, замахвайки с меча си. Хеликаон парира удара. Персион се опита да го прониже с кинжала. Той парира и този удар. След това се хвърли напред, забивайки глава в лицето му. Чу се пукането на счупена кост. Персион отстъпи с вик. Хеликаон пристъпи напред, а мечът му полетя първо наляво, после надясно. След това се отдръпна. Около драскотината на корема на Персион сега имаше още две дълги рани. Противникът му обаче отново се втурна в атака. Този път дарданецът го посрещна, блокирайки с лекота нападението. Кинжалът на Хеликаон проблесна като мълния и поряза бузата на микенеца, която увисна на лицето му като разкъсано платно.

Персион изрева от ярост и безпомощност и хвърли ножа си към своя мъчител. Хеликаон се наведе надясно и оръжието прелетя над него, издрънчавайки в отсрещната стена. Микенецът се затича напред, но той просто стъпи встрани. Ален фонтан бликна от ръката на Персион и Андромаха видя, че на нея има дълбока рана. Сега от разкъсаните кръвоносни съдове бликаше кръв.

— Призови боговете отново, отрепко — подигра се Хеликаон. — Може би не са те чули първия път.

В отговор Персион атакува. От него се лееше кръв, която покапа и по дарданеца. Микенският войн се стрелна напред.

Кракът му се подхлъзна. Хеликаон скочи и прокара меча си през устата на противника си, разкъсвайки кожата и разбивайки предните му зъби. Персион падна на колене и започна да храчи кръв. После се помъчи да се изправи и да се извърне с лице към врага си.

Хеликаон не показа милост към ранения. Мечът и кинжалът му продължаваха да режат късове от микенеца. Един жесток удар отряза едното му ухо, друг раздра лицето му, откъсвайки носа. От тълпата не излизаше и звук, но Андромаха виждаше ужасените изражения по лицата на мъжете. Това не беше бой, не беше дори екзекуция. Това беше студенокръвно унищожение. При всеки нов болезнен замах осакатеният микенец надаваше вик. Накрая тялото му плувна в локва от собствената му кръв, той изпусна меча си и просто застана неподвижен.

В този миг Хеликаон хвърли меча си, пристъпи напред и бързо заби кинжала в сърцето на Персион. Микенецът падна към него и последният му дъх излезе в накъсани хрипове.

Хеликаон избута умиращия мъж от себе си. Краката на Персион се подгънаха и той се свлече на пода.

Андромаха бе видяла достатъчно. Тя се изправи и изчака, докато Малкон върне парчето дърво на стената. После двамата излязоха на покрива. Вятърът бе отслабнал, но си оставаше все така студен.

Войникът я отведе надолу по стълбите и до пътя, водещ към плажа. Изпроводи я под лунната светлина, докато пред очите им не се появиха „Ксантос“ и готварските огньове на екипажа. После, без да пророни и дума, се обърна и потегли обратно към двореца.

Ониакус и останалите моряци я посрещнаха и тя им каза, че Хеликаон е победил. Никой не се изненада, но въпреки това, всички изглеждаха облекчени.

Андромаха не желаеше компания, затова се отдръпна от лагера и седна встрани, близо до една горичка. Останала сама до водата и обвита в дебело наметало, тя не можеше да отърси ума си от картините на битката. Хеликаон, обзет от студена ярост, който режеше и осакатяваше все по-безпомощния си противник. Пред очите й отново проблесна кървавия фонтан. В края на битката голото тяло на Хеликаон бе почти толкова окървавено, колкото и това на противника му.

Някъде към полунощ той дойде на плажа и се приближи към нея. Косата му още бе мокра от банята, която сигурно си бе взел, за да отмие кръвта.

— Трябва да стоиш до някой огън — каза й Хеликаон. — Тук е свиреп студ.

— Да, така е — отвърна тя.

— Какво не е наред? — попита той, усетил настроението й. — Един от враговете ни е победен, имаме провизии за пътуването до Тера и всичко е наред. Би трябвало да си щастлива.

— Радвам се, че оцеля, Хеликаон. Наистина се радвам. Но тази нощ видях червения демон на Касандра и той ме изпълни с тъга.

Това го обърка.

— Нямаше демон — каза той. — За какво говориш.

Андромаха се пресегна и докосна с пръст врата му. Когато отдръпна ръката си, по нея имаше кръв.

— Пропуснал си малко — каза тя студено.

Тогава Хеликаон разбра и лицето му помрачил от гняв.

— Аз не съм демон! Микенецът сам си навлече участта. Той е подпалил брат ми.

— Не, не е бил той — отвърна Андромаха. — Цар Алкей ми разказа за него по време на угощението. Каза, че Персион е участвал в множество двубои в земите на запад, но никога преди не е излизал в морето. Как тогава би могъл да участва в първото нападение над Дарданос?

— Тогава защо ми го каза?

— Нямаш нужда да задаваш този въпрос.

Права беше. Още докато изговаряше думите, Хеликаон знаеше отговора. Персион се бе опитал да го разгневи и да го изнерви преди битката. Ядосаните мъже бяха по-безразсъдни, а безразсъдните мъже не оцеляваха дълго в двубои. Той се отдръпна и се загледа в Андромаха.

— Значи е бил глупак — каза накрая.

— Да, така е — съгласи се тя с въздишка.

— Звучиш така, сякаш съжаляваш за смъртта му.

Тя извърна рязко глава към него и Хеликаон видя, че и нейното лице е изкривено от гняв.

— Да, съжалявам. Но повече от това съжалявам, че гледах как измъчваш и унищожаваш един смел противник.

— Той беше зъл.

Ръката й изплющя по лицето му.

— Лицемер такъв! Ти беше злият тази вечер. И за гнусното ти деяние ще се говори из цялата Велика зеленина. Как си изтезавал един горд мъж, превръщайки го в мучаща развалина. Това ще се прибави към героичния списък с постиженията ти: избождането на очите на Алектруон; подпалването на завързаните моряци в Залива на сините сови; нападенията над невъоръжени села на запад. Как смееш да говориш за дивачеството на микенците, когато си изкован от същия бронз? Между вас няма разлика!

С тези думи тя се изправи, за да си тръгне, но той скочи и я сграбчи за ръката.

— Лесно ти е да ме критикуваш, жено! Ти не трябва да бродиш из унищожени градове и да гледаш мъртвите. Нито да погребваш другарите си и да виждаш как хората, които обичаш, са изнасилвани и измъчвани.

— Не, не трябва — отсече тя, а зелените й очи заблестяха. — Но на микенците, които са се върнали в унищожените от теб села, им се е наложило. Те са погребвали обичните си хора, които ти си убил и изтезавал. Мислех те за смел и благороден герой. Мислех те за умен и мъдър, а после те чувам да говориш как всички микенци са зли. Аргуриос, който се би и умря редом с теб, беше герой. И беше микенец. Двамата мъже с Калиопа, които ме спасиха от убийците, също бяха микенци!

— Трима души! — извика той. — Ами хилядите, които са покрили като напаст от скакалци всички завладени от Агамемнон земи? Ами ордите, които чакат да се спуснат върху Троя?

— Какво искаш да ти кажа, Хеликаон? Че ги мразя ли? Не ги мразя. Омразата е бащата на злото. Омразата създава мъже като Агамемнон и мъже като теб, борещи се един с друг, за да видят кой ще извърши най-гнусното зверство. А сега ми пусни ръката!

Ала той не го направи. Тя задърпа китката си, а после яростно замахна с другата си ръка. Хеликаон инстинктивно я придърпа към себе си, обвивайки кръста й с длан. От толкова близо можеше да усети парфюма в косата й и топлината на тялото й до своето. Челото й се блъсна в бузата му и той сграбчи косата й, за да й попречи да го удари отново.

После, преди да осъзнае какво върши, устните му се впиха в нейните. Усети вкуса на вино и умът му заплува. За един миг Андромаха се опита да се бори, после тялото й се отпусна до неговото и тя отвърна на целувката точно както бе сторила и на стълбите преди четири години. Той я придърпа още по-близо и ръцете му се плъзнаха над бедрата й, издърпвайки роклята й нагоре, докато не усети топлината на кожата й под пръстите си.

После двамата се озоваха легнали, все така вплетени един в друг, а ръцете й бяха обвити около врата му. Усети глада в целувките й, както и своя собствен. Сега тя бе под него и краката й се разтвориха, а бедрата й се плъзнаха над неговите. Той изстена от удоволствие и влезе в нея.

Любиха се свирепо. Без думи. През целия си живот никога не бе изпитвал толкова силна страст, толкова цялостно потапяне в мига. Нищо не съществуваше в целия свят, освен жената под него. Не възприемаше нито пространството, нито времето, нито дори самия себе си. Нямаше война, нито мисия, нито живот отвъд сегашния момент. Нямаше вина, само радост, която бе изпитвал само веднъж преди това, в своя трескав сън на ръба на смъртта.

Андромаха извика, див звук. Тялото й се изви под неговото. После и той изстена и се отпусна върху нея, притисна я близо до себе си.

Чак тогава чу звука на вълните, блъскащи се в брега, и шепота на вятъра сред дърветата. Погледна към лицето й, в зелените й очи. Щеше да заговори, когато тя обви ръка около врата му, прегърна го нежно и прошепна:

— Достатъчно думи се казаха тази нощ.