Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (35)

XXXIII
Последният цар на Троя

Хеликаон се спускаше по въжето след Калиадес и Андромаха с малкия си син Декс, завързан за гърба му. Нямаше търпение да се върне бързо в двореца и единственото, за което можеше да мисли, бе предстоящият сблъсък. Знаеше, че Агамемнон ще се появи накрая и щеше да го чака. Нямаше значение колко елитни войни щеше да изпрати насреща му микенският цар, той беше решен да оцелее достатъчно дълго, че да се изправи срещу него и ако е по силите му, да го убие.

Краката му стъпиха на земята и Калиадес ловко махна превръзките, които придържаха Декс.

— Все още е тъмно — отбеляза високият войн. — Андромаха ще се нуждае от факла. Банокъл, хвърли ни факла!

След няколко мига една пламтяща факла прелетя през въздуха и падна на няколко крачки от тях. Калиадес изтича да я вземе, стъпка искрите, изпопадали върху сухата растителност и я пъхна в ръката на Андромаха. Изправена под светлината на факлата в пламтящо червена дреха, Хеликаон си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-красива.

— „Ксантос“ ще чака само до изгрев-слънце, така че трябва да побързаш. Върви право на север. Виж, северната звезда свети ярко тази нощ — каза й той настойчиво.

Осъзнавайки, че ръцете й треперят от усилията при спускането, Хеликаон я придърпа в прегръдка. Андромаха хвърли умолителен поглед на Калиадес, които се отдалечи, така че да не ги чува.

— Ела с нас, любов моя — примоли се тя. — Заклех се, че няма да го изричам, но двамата с Калиадес отивате на сигурна смърт.

Хеликаон поклати глава.

— Знаеш, че не мога. Там имам приятели, другари, които съм познавал през целия си живот. Някои от тях защитаваха Дардания за мен. Не мога да ги изоставя. Такъв е дългът ми.

— И двамата избирахме пътя на дълга преди — заспори тя. — Беше тежък път, но го вървяхме знаейки, че това е правилно. Но Троя вече е град на мъртвите. Единствената причина да се върнеш, е да умреш с приятелите си. Как ще им помогне това? Трябва да оставим мъртвите зад гърба си и да насочим поглед към изгрева. Дългът ти сега е към кораба и семейството ти — към мен и синовете ти.

Последните й думи се изгубиха във вика на Калиадес. Той бе дръпнал въжето, готов да се изкатери обратно нагоре по скалата, но то бе паднало към него и се бе събрало на купчина на земята под високия прозорец. Хеликаон се взираше в намотките на въжето и чисто отрязания край. Гърдите му се стегнаха от гняв заради предателството.

Калиадес изкрещя ядосано на фигурата, която тримата можеха да видят ясно очертана в прозореца.

— Банокъл!

Гласът му се понесе надолу към тях:

— Нека Арес насочва копието ти, Калиадес!

Хеликаон видя как Калиадес наведе за момент глава с потъмняло лице, след което си пое дълбоко въздух и извика към приятеля си:

— Винаги го прави, братко!

Видяха как Банокъл вдигна ръка за сбогом, после прозорецът беше празен.

Хеликаон усещаше гнева в гърдите си.

— Какво, в името на Хадес, прави този идиот? — изкрещя той.

— Спасява ми живота — отвърна Калиадес тихо и потърка очи с опакото на ръката си, а после добави сякаш на себе си: — Нещо, което умее.

Хеликаон погледна нагоре към стръмната стена.

— Ще се изкача сам.

Андромаха се обърна към него, а на лицето й бе изписан гняв:

— Не можеш да се изкачиш обратно! Този път няма кой да ти хвърли въже — освен ако врагът не го направи. Трябва да тръгнеш сега, Хеликаон. Приеми този дар от съдбата и Банокъл. Върни се на „Ксантос“ и отплавай надалече от мъртвото минало.

Тя погледна към Калиадес, но войнът все още стоеше взрян във високия прозорец, потънал в собствените си мисли. Андромаха постави ръка на гърдите на Хеликаон и се облегна на него.

— Не чу какво ти казах, любов моя. Исках да ти го съобщя в по-добър момент, но Астианакс е твой син. Наш син. Трябва да спасиш сина си.

Хеликаон се взря учудено в нея. Думите й нямаха смисъл.

— Как е възможно това?

Тя се усмихна леко.

— Повярвай ми, Хеликаон. Истина е. Случи се, когато беше болен, изпаднал в дълбок делириум. Ще ти разкажа, когато имаме време и сме сами. Но и двете момчета са твои синове. Трябва да ми помогнеш да ги отведа в безопасност. Зората приближава и няма да мога да ги отведа до „Ксантос“ сама.

Хеликаон поклати невярващо глава. Внезапно се почувства като кораб, понесен по течението, всички сигурни неща, които бяха насочвали живота му, бяха отнесени от бурите на съдбата.

Той погледна нагоре към прозореца, гърдите му се разкъсваха от агонията на нерешителността. Всеки инстинкт в тялото му му казваше да се покатери обратно в двореца. Дори сега вярваше, че присъствието му би имало значение и някак щеше да помогне да победят ордите, въпреки обстоятелствата. След това си припомни какво бе казал на екипажа си: „Смятам да живея.“

Кимна, приемайки съдбата си.

— Много добре, ще идем на кораба. Калиадес?

Войнът се обърна към него и призна:

— Не мога да се изкатеря по скалата без въже. Кракът ми не е достатъчно силен. Приемам дара на стария си приятел. Ще дойда с теб до „Ксантос“, ако успеем да стигнем навреме — той погледна на изток, където на небето започваше да се появява тъмночервена светлина. — Но ще е на косъм.

Вървенето на светлината на факлата бе трудно. Теренът представляваше равни конски пасбища, разделени от малки потоци, но в момента всичко беше напълно изсушено и им се налагаше да прескачат каналите или да се спъват в тях. Хеликаон, който познаваше добре местността, водеше с факла в едната ръка и Декс в другата. Умът му все още бе объркан и той си мислеше за думите на Андромаха. Припомни си еротичните мечти за нея, които бе имал, докато лежеше трескав в двореца на Хектор. Беше ги пазил в мислите си през всичките тези години, докато прекрасната реалност на тялото й не ги замени в спомените му. Зачуди се какво ли я бе накарало да мълчи за това по време на съвместното им пътешествие, после си помисли за смъртта на Хектор и разбра.

Спря се и погледна назад, където Калиадес ги следваше с Астианакс в ръце. Лицето на война бе бледо, кракът му явно го тормозеше.

— Не се притеснявай за мен, Златни — каза той, улавяйки погледа на Хеликаон. — Няма да изоставам.

— Съжалявам за Банокъл.

— Банокъл живееше всеки ден сякаш му е последен. Никога не съм познавал друг мъж, който да взима толкова много от живота. Няма да тъгуваме за него.

Светлината започваше да се усилва, когато Хеликаон спря, чул някакъв шум, и от мрака изникна група мъже. Той бързо остави момчето на земята и извади мечовете си. Калиадес застана до него с Меча на Аргуриос в ръка.

Бяха парцалива армия от двадесет или повече мъже, някои в доспехи, мнозина ранени. Всички имаха яростните изражения на хора, преминали границата на отчаянието. Водачът им излезе напред. Имаше сребристочерна брада. Сега изгледаше посивял и по-слаб, но кръвта на Хеликаон изстина, щом разпозна микенския адмирал Менадос.

— Е, Хеликаон, странна среща насред нощна разходка — каза адмиралът приветливо. — Микенският отстъпник Калиадес, Подпалвача — най-мразеният враг на Микена — и семейство бежанци. Нека да помисля. Възможно ли е едно от тези момчета да е законният цар на Троя?

Хеликаон не каза нищо, наблюдаваше мъжете, преценяваше силата им, планираше в какъв ред да ги нападне. Двамата с Калиадес се раздалечиха малко, така че да имат място да размахват мечовете си.

— Благодарение на теб, Хеликаон, тези храбри мъже и аз сме прокудени. Агамемнон не беше доволен, че унищожи цяла микенска флота. Но може и да спечелим обратно благоразположението на царя, ако му заведем последния наследник на Троя.

— Действай, Менадос. Нямаме цяла нощ — каза Хеликаон. С ъгълчето на очите си видя, че първите лъчи на слънцето се подават над хоризонта.

Менадос го игнорира и се обърна към Калиадес:

— Свободен си да се присъединиш към нас, Калиадес, и ти самият си изгнаник. Не сме тръгнали към Златния град, а обратно към Микена и Лъвската зала, където да понесем присъдата на Агамемнон, ако той въобще се върне.

— Законът на пътя гласи, че битката на Хеликаон е и моя. Ще остана до него — отвърна спокойно Калиадес.

Менадос кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Лоялността винаги е била високо ценена сред микенците, макар често да изглежда не на място. Не си първият микенски войн, който застава рамо до рамо с троянците. Великият Аргуриос беше мой другар. Сражавахме се заедно в много битки. Възхищавах му се повече, отколкото на всеки друг мъж, когото някога съм познавал. Хеликаон, последният път, когато се срещнахме, ти избра пътя на милостта. Без съмнение сега съжаляваш за това. И ми каза, че ако отново се срещнем, ще изтръгнеш сърцето ми и ще го дадеш на гарваните. Все още ли имаш подобно намерение?

— Опитай, Менадос! — изръмжа Хеликаон.

— Нека го убием, адмирале! Подпалвача е прокълнат и трябва да умре! — извика глас иззад Менадос.

— Боговете са с нас, господарю — извика друг. — Доведоха Подпалвача в ръцете ни!

Последва хор от съгласия и в мрака, предшестващ зората, Хеликаон чу звука от мечове, излизащи от ножниците.

Менадос се обърна към мъжете, а в гласа му имаше раздразнение.

— Говорех за лоялност и милост, две качества, които някога бяха ценени от микенците.

Зад Хеликаон едното от момчета се разплака, от умора или от страх.

Адмиралът въздъхна и прибра меча си.

— Върви по пътя си, Хеликаон. Сметките ни са разчистени. Подарявам живота на теб и на хората ти точно както ти веднъж пощади моя. В името на великия Аргуриос.

Откъм хората на Менадос се разнесоха ядосани викове, но никой не предприе нищо. Хеликаон предположи, че лоялността им към Менадос или пък страхът им от него бяха по-силни от желанието за отмъщение.

Докато тичаха напред, Хеликаон напрегна очите си, за да различи тъмното туловище на „Ксантос“ в далечината. Слънчевото кълбо, издигащо се от мъглата вдясно от тях почти бе изгряло на хоризонта, а все още им предстоеше доста път.

— Няма да успеем — каза Калиадес.

Сърцето на Хеликаон се сви. Той беше прав. Бе невъзможно да стигнат до кораба, преди да отплава.

И тогава чу вик от запад. Спря и се обърна. Към тях през суровата земя препускаше кон, прескачаше канавките, а ездачът му им махаше и викаше. Когато се приближи, Хеликаон видя, че е облечен в доспехите на Троянския кон.

— Скорпиос! — извика щастливо Калиадес. — Как, в името на Хадес, се озова тук? Смятахме, че си отдавна мъртъв!

— Няма значение! — извика Хеликаон. — Слизай, момко! Не знам кой си и какво правиш тук, но този кон ми трябва!

Светлокосият ездач бързо слезе от жребеца си, а Хеликаон се метна отгоре. Сграбчи юздите и пришпори животното в галоп, отправяйки се с пълна скорост на север към реката. Чу зад себе си как новодошлият попита:

— Къде тръгна с коня ми? И къде е Банокъл?

 

 

Банокъл наблюдаваше как Хеликаон се спуска по въжето и изчезва в нощта. След това чу Калиадес, който викаше за факла. Сграбчи една от стената и я хвърли долу. Погледна как се запремята в мрака, после се върна в претъпканото преддверие, за да види кой още може да бъде спасен. Но сред множеството ранени и умиращи нямаше никой с достатъчно сили да се спусне в безопасност. Само лечителят.

— Тръгвай, момко — каза му отсечено. — От прозореца в задната стая виси въже, което води към земята. Спусни се и се спасявай.

Момчето продължи да шие раната на скалпа на един от войниците. Навсякъде имаше кръв и пръстите му се хлъзгаха по бронзовата игла, докато работеше.

— Ще остана — отвърна, без да поглежда нагоре.

Банокъл го сграбчи за предната част на дрехата и го изправи, разтърсвайки го като плъх.

— Това не беше учтива молба, момче, а заповед. Тръгвай, когато ти казвам!

— При цялото ми уважение — отвърна лечителят с почервеняло лице, — не съм войник под ваше командване и няма да тръгна. Тук имат нужда от мен.

Раздразнен, Банокъл го пусна на земята. Нямаше как да накара момчето да тръгне. Какво можеше да направи — да го хвърли през прозореца ли? Отиде обратно в задната стая и без колебание сряза въжето. Изчака ухилено и след малко чу вика на Калиадес:

— Банокъл!

Наведе се през прозореца и извика на стария си приятел:

— Нека Арес насочва копието ти, Калиадес!

Последва моментна пауза, после Калиадес отвърна:

— Той винаги го прави, братко!

Банокъл помаха за сбогом. Руж винаги му бе казвала, че ще го убият заради Калиадес и ето че сега спасяваше приятеля си от сигурна смърт. Вече в добро настроение, се върна обратно в каменния коридор, където последните трима орли удържаха врага. Имаше място само за един мъж, който да размахва меч, така че всеки боец участваше в дуел до смърт. Видя как посичат един орел с меч в корема и негов другар заема мястото му. Остават още двама, помисли си и се върна обратно в преддверието.

Видя адютанта на царя Полидорус, легнал подпрян до една от стените, със засъхваща кръв по гърдите и корема. Винаги беше харесвал този мъж. Мислител като Калиадес и храбър войник. Докато оглеждаше лицето на Полидорус с погледа на ветеран, предположи, че боецът би оцелял, ако му се дадеше време да оздравее. Банокъл винаги беше казвал на Калиадес, че знае кога ранен войник ще оживее или ще умре и много рядко грешеше. Всъщност често грешеше, но беше единственият, който си водеше сметка.

Приклекна до него.

— Как се справяме? — попита Полидорус с немощна усмивка.

— Останаха двама орли, които държат коридора, после ще се включа аз.

— Тогава е добре да отидеш сега, Банокъл.

Банокъл сви рамене.

— След малко. Вие орлите сте корава банда. Можеш ли да повярваш, че момчето отказа да тръгне? — кимна намръщено в посока на лечителя.

Полидорус се усмихна.

— И ти можеше да си тръгнеш, Банокъл, но избра да не го правиш. Каква е разликата?

За момент Банокъл бе удивен. Никога дори не му бе хрумвало, че също би могъл да се спусне по въжето.

— Аз съм войн — отвърна неубедително.

— Не си под ничие командване. Хрумнало ли ти е, че сега, след като синът на Хектор напусна града, като най-старши офицер, ти всъщност си цар на Троя?

Банокъл беше очарован от идеята и се разсмя.

— Цар? Никога не съм мислил, че ще стана цар. Не трябва ли да имам корона или нещо подобно?

Полидорус поклати измъчено глава.

— Никога не съм виждал Приам да носи корона.

— Тогава как хората ще разберат, че съм цар?

— Предполагам, че ако имаш възможност, сам ще им кажеш, приятелю — лицето на Полидорус стана мрачно. — Нека Вседържителя те закриля, Банокъл. Време е.

Банокъл се изправи, обърна се и тръгна към коридора.

Последният орел се сражаваше храбро. Каменният коридор беше претъпкан с тела и Банокъл издърпа два трупа в преддверието, за да си разчисти място за действие. Един троянски войник лежеше превит срещу стената на коридора, притиснал рана в стомаха. Вдигна ръка срещу приближаващия се Банокъл.

— Бих предпочел да умра тук, отколкото там.

Банокъл кимна. Затвори дъбовата врата към преддверието зад себе си и зачака. Не се наложи да го чака дълго. Последният орел падна на едно коляно, изтощен от раните си, и микенският му противник нанесе удар по врата, като почти го обезглави.

Банокъл пристъпи напред. Микенецът му изглеждаше познат, но не можеше да се сети за името му. Така или иначе, нямаше значение, помисли си Банокъл. Извади единия меч от ножницата, блокира яростен посичащ удар и нанесе контраудар през лицето на мъжа. Той залитна и Банокъл заби острието в гърдите му.

Обърна се за кратко към ранения троянец.

— Един — каза той.

После извади и втория меч. Почувства познатото спокойствие. Единственото задоволство, което бе усещал след смъртта на Руж, бе в разгара на битката. Сега скръбта по жена му, тежестта на отговорностите, всичко изчезна и Банокъл отново изпита радост.

Насреща му с вдигнат меч се хвърли огромен войн с лъвска туника. Банокъл парира удара и нанесе ответен удар във врата на мъжа. Острието се удари в бронята и се счупи. Банокъл го пусна, приклекна, за да избегне втори удар, после изви китката си и другият му меч изсвистя във въздуха и се заби в слабините на мъжа. Докато последният залиташе, той му нанесе удар отзад във врата, който сряза гръбнака му. Вдигна меча му, докато мъжът падаше на пода.

— Двама — чу зад гърба си гласа на ранения троянец и се разсмя.

Отне му повече време да убие следващия войн. Той успя да нанесе две леки рани на Банокъл, едната на крака, а другата на бузата, преди той да блокира едно промушване, да завърти острието си и да го забие под шлема на нападателя.

— Трима.

С четвъртия приличаше на дуел. Банокъл пробва лъжливо движение, последвано от атака към сърцето. Микенецът парира и нанесе ответен удар, който засегна врата на Банокъл и разряза кожата. Темпото се забърза, а двамата мъже сечаха и кълцаха, блокираха и се движеха. Банокъл осъзна, че започва да се уморява. Знаеше, че не може да си позволи да се изтощи. Трябваше да приключва всяко единоборство бързо. Направи лъжливо движение с левия си меч и докато микенецът го парираше, замахна нагоре с десния и го прекара през корема и гърдите на мъжа, като го изкорми.

Последваха няколко мига на почивка, докато микенците издърпваха телата на мъртъвците си, след което към него пристъпи следващият войн.

Докато сутринта се влачеше, Банокъл почувства, че започва да губи концентрация. След едно убийство погледна надолу към себе си и видя, че от раната на крака му все още тече кръв. Имаше и други дребни наранявания, включително едно на лявото рамо. Тази ръка реагираше твърде бавно.

— Умираш, Банокъл — изрече някой.

Осъзна, че е мъжът пред него, микенец в старите доспехи на личната гвардия на Атрей. Банокъл залитна, когато острието на мъжа го удари под ребрата и се плъзна по бронзовите дискове на кожения му нагръдник. После възстанови равновесието си и нападна, замахвайки яростно с десния меч. Острието се вряза в бронята на врата, разкъса я и отвори дълбока рана в гърлото на мъжа. Той се строполи назад, давейки се в кръв, а Банокъл скочи отгоре му и заби меча си в лицето му.

— Колко станаха? — извика той.

Отговор не последва и когато погледна зад себе си към ранения троянец, видя, че войникът е издъхнал.

Седемнадесет, реши Банокъл. Може би повече. Вдигна щита на последния мъж, с който смени левия меч, за да предпазва тази страна.

По коридора насреща му вървеше огромен войн. Банокъл се подготви да го посрещне, но мечът му се струваше твърде тежък и той го влачеше пред себе си с огромно усилие.

— Банокъл — прогърмя дълбокият глас на война и той видя, че това е Аякс Черепотрошача.

Банокъл се радваше, че микенският шампион е оцелял в битката при Скейската порта. Знаеше, че ще му е нужна цялата сила и концентрация, за да го убие, но изпитваше сериозна нужда от сън.

— Калиадес? — запита Аякс.

Банокъл успя да се ухили.

— Отзад е, почива си и хапва. Той е следващият. А нали знаеш, че би могъл да ми покаже това-онова с меча.

Аякс се разсмя и дълбокият тътен накара камъните в коридора да завибрират.

— Значи ще поемете по Тъмния път заедно — обеща той.

Атакува с неочаквана за огромния му размер скорост. Беше бърз, но Банокъл вече се движеше. Наведе се под замаха на широкия меч и нанесе ритник, улучвайки Аякс в коляното. Грамадният мъж залитна, но имаше добър баланс, възстанови равновесието си моментално и нанесе удар към гърлото на Банокъл. Той го блокира и отскочи крачка назад.

Аякс атакува отново. Остриетата им се срещнаха. Микенецът сечеше и кълцаше, но Банокъл блокираше всеки удар, движейки се инстинктивно, с облято от болката тяло. Внезапно Аякс се завъртя и удари Банокъл в лицето с огромния си юмрук. Той залитна назад.

Примигна. В очите му имаше пот или кръв, понеже зрението му се замъгляваше. Внезапно установи, че е паднал на коляно и не може да се изправи. Скоро ще успея да поспя, помисли си.

С изненада видя, че Аякс прибира меча си в ножницата, обръща се и тръгва надолу по коридора. Банокъл знаеше, че трябва да скочи и да забие меча си в гърба на стария си другар. Смяташе да го направи, но времето продължаваше да тече и откри, че все така стои, коленичил на пода. Надолу по коридора се разнесоха ядосани гласове. Там имаше въоръжени мъже, които го гледаха.

— Наредих ти да го убиеш — крещеше единият ядосано. Дълбокият му глас звучеше познато, но Банокъл не можеше да си спомни чий е.

— Няма да го убия за теб, царю Агамемнон — изръмжа Аякс, а в гласа му имаше гняв. — Някога и ти бе войн.

Последното, което Банокъл видя, бе висока фигура, идваща по коридора към него. Осъзна, че е Руж и се ухили насреща й, докато светлината угасваше.

Днес беше хубав ден, помисли си щастливо.