Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (39)

XXXVII
Зората на новия ден

Мъжът, когото някога наричаха Гершом, стоеше в мрака, погълнал Египет и се взираше на север.

Търпението бе качество, което бе усвоил едва наскоро. Като млад мъж се нуждаеше само от търпението, изисквано от млад принц, свикнал всяка негова прищявка да бъде изпълнявана моментално. Което ще рече от никакво. После бе дошъл денят, когато в пристъп на пиянски гняв уби двама царски стражи. Имаше избор да бъде ослепен и погребан жив или да избяга от Египет. Беше избягал. Като изгнаник, работещ в медните мини в Кипър бе имал малка нужда от търпение. Работеше до пълно изтощение, спеше и пак работеше.

После се бе събрал с морските хора, скитащи търговци, пирати и разбойници от далечните северни краища на Великата зеленина. Вече рядко мислеше за тези дни, за времето, прекарано с Хеликаон на великата галера „Ксантос“, за добрия му приятел Ониакус, за Ксандер и хората от Троя, които бе познавал няколко кратки години. До него бяха достигнали вести за армиите, обсадили града. Едва наскоро бе чул за смъртта на Хектор и бе тъгувал за мъжа, когото едва познаваше. Зачуди се за съдбата на Андромаха и сина й и се надяваше, че е с Хеликаон и е щастлива.

Бедствието, сполетяло Египет преди два дни, бе дошло от север — огромни вълни, които опустошиха земята и тъмен облак пепел, носещ се в небесата, който бе предизвикал постоянна нощ. Вълните тръгнаха нагоре по течението на река Нил, заляха ниските й брегове, унищожиха посевите и къщите и удавиха хиляди хора. После от реката, отровена от валящата пепел и с кървавочервени води от яростното разбиване в червената пръст на Нил, излязоха милиони жаби и облаци от летящи, хапещи насекоми. Жабите нападнаха земята, пропълзяваха и подскачаха в оскъдните хранителни запаси. Насекомите изпълниха въздуха, така че стана трудно да се диша, без човек да ги поглъща. Хапеха всяка открита кожа и разпространяваха болести.

Застанал на един покрив в мрака, пророкът чу шум зад себе си. Обърна се и видя Йешуа.

— Слънцето няма да изгрее днес — каза приятелят му и в гласа му се долавяше страх. — Хората се молят да ги спасиш. Вярват, че ти си предизвикал тази катастрофа.

— Защо биха помислили подобно нещо?

— Ти поиска от фараона да освободи пустинните хора от робството, а той отказа. После слънцето изчезна и дойдоха вълните. Египтяните вярват, че нашият бог, Единственият Бог, е по-силен от техните божества и ги наказва.

— А фараонът вярва ли го?

— Той е твой брат. Какво мислиш?

Ахмоз бе отишъл да види полубрат си, фараона Рамзес, рискувайки да си навлече жестокото наказание, от което някога бе избягал, и бе поискал от владетеля да позволи на пустинния народ да напусне земите на Египет. Рамзес беше отказал. Седнал на високия си, обкован със злато трон, с любимия си син до себе си, Рамзес се бе изсмял на наивността на брат си.

— В името на детското ни приятелство — беше му казал той, — този път няма да те убия. Но не разчитай повече на него. Нима наистина очакваше да махна с ръка и да освободя робите само защото ти, известен престъпник, си ме помолил?

Докато Ахмоз си тръгваше разочарован, синът на фараона дотича след него. Ахмоз спря и се усмихна. Момчето бе на около десет години, с рошава черна коса, умни очи и изпълнена с желание усмивка.

— Казват, че си мой чичо. Вярно ли е?

— Може би — отвърна Ахмоз.

— Съжалявам, че не можем да бъдем приятели — каза момчето. — Но ще говоря с баща си за робите. Майка ми твърди, че той не може да ми откаже нищо.

Ухили се и изтича обратно при трона на баща си.

Застанал в мрака, Ахмоз каза на Йешуа:

— Мисля, че Рамзес е твърдоглав мъж с противоречив характер. Казах му какво искам, следователно това ще е последното, което ще ми даде.

— Тогава може би трябваше да поискаш да принуди хората ни да останат в Египет.

Пророкът погледна назад сепнато и осъзна, че хладният Йешуа се бе пошегувал. Разсмя се и звукът прозвуча странно в обзетата от отчаяние земя.

— Ще отида да разговарям с него отново. Може би сега ще отстъпи.

Докато потегляше към двореца, мислите му се понесоха към онази далечна нощ на остров Миноя, когато лежеше край горящия храст, и към сънищата и виденията, които бе получил в резултат на опиатите, дадени му от принцесата пророчица Касандра. Бе видял огромни вълни, реки, оцветени в червено, мрак по пладне, опустошение и отчаяние. Бе видял полубрат си със зачервени от тъга очи. Зачуди се каква трагедия би накарала коравосърдечния фараон да страда така.

Йешуа забърза след него и го сграбчи за ръката.

— Не можеш да отидеш! Този път със сигурност ще те убие.

— Имай вяра, приятелю — каза му Ахмоз. — Бог е велик.

 

 

Беше сутринта на третия ден след разрушаването на Тера и идването на вълните. Хеликаон и синът му вървяха в сумрака по сивия бряг на някакъв безименен остров и газеха с босите си крака в плитчините.

Астианакс постоянно се спираше, за да надникне в плитките води. Един от моряците му бе направил мрежа за скариди и той бе нетърпелив да реализира първия си улов. Засега на дъното на мрежата му се подмятаха само няколко мънички мекотели с прозрачни черупки. Хеликаон изчакваше търпеливо всеки път щом момчето спреше, за да добави още една или две. В крайна сметка нямаше закъде да бързат.

Астианакс отново вдигна мрежата, за да може баща му да я огледа.

— Добро момче — каза баща му. — Нека сега се върнем в лагера и да ги изядем.

Небето все още бе затъмнено от пепел, която продължаваше да вали и оставаше мазни сиви следи по всичко. Дори лагерните огньове на екипажа трябваше да бъдат предпазвани от нея, в противен случай щяха бързо да угаснат. Докато баща и син минаваха покрай купчината малки камъни, издигната, за да отбележи костите на техните другари, Хеликаон забеляза, че сега изглеждаше сякаш е издялана от масивна гладка скала.

 

 

„Ксантос“ бе преживял и четирите огромни вълни, всяка следваща, по-малка от предишните. След бруталното наказание на първата Хеликаон дори не се бе опитал да направлява кораба. Просто се бе държал мрачно с една ръка за перилото на кърмата, а с другата придържаше Ониакус, който бе изгубил съзнание. И все пак корабът храбро се бе плъзвал като копие във всяка чудовищна вълна, сякаш се управляваше сам. Когато отмина и четвъртата, Хеликаон се взря в морето. Бяха отнесени в непознати води. Нямаше идея къде се намират. Бързо бе развързал себе си и Ониакус, после бе изтичал на долната палуба.

Никога нямаше да забрави ужасяващата гледка, която се разкри пред очите му. Андромаха висеше безпомощна и отпусната на въжетата, с които се бе завързала за една от задните пейки на гребците. Лицето й бе бледо, косата й се носеше като водорасло в плитката вода по дъските на палубата. Все още държеше момчетата в здрава прегръдка. И двете деца бяха живи, но подгизнали и с пребледнели лица, онемели от шока.

Хеликаон ги развърза, после вдигна Андромаха с ужас в сърцето. Главата й висеше отпуснато, а наполовина отворените й очи бяха невиждащи. Той я постави на мократа палуба по корем и я натисна по гърба в опит да изкара погълната вода. Първоначално това сякаш нямаше ефект. Тялото й бе отпуснато и неподвижно. Хеликаон изплака изтерзано, вдигна я за кръста, така че главата й остана да виси надолу и я разтърси като парцалена кукла. Най-накрая тя издаде слаба въздишка, после от устата й потече вода и се разкашля слабо. Той я разтърси отново и тя изплю още вода, след което се разкашля по-силно и се опита да се измъкне от хватката му. Хеликаон я вдигна и я притисна здраво към себе си, а по лицето му се стичаха сълзи на благодарност и облекчение.

Бяха изгубили двадесет и девет от шестдесет и осемте души на борда. Странно, но едноръкият ветеран Агриос бе оцелял, докато младокът Праксос бе отнесен от вълните. Мнозина от оцелелите бяха ранени, а двама умряха по-късно същия ден.

Хеликаон бе наместил измъкнатото рамо на Ониакус, бе го превързал здраво и му бе връчил руля. После двамата с Андромаха се бяха присъединили към ранените моряци, за да гребат бавно в покритото с пепел море. Бе трудно да се види каквото и да било в постоянната сивота и Хеликаон почти се бе отчаял, че няма да успеят да намерят убежище за през нощта, когато от сумрака бе изникнала тъмна форма. Беше малък, нисък остров, до голяма степен опустошен от вълните. Не можеха да изтеглят кораба на брега, защото нямаха достатъчно хора да го избутат отново в морето, така че пуснаха каменната котва в плитчините и се добраха до брега. Изтощени, всички заспаха, където бяха паднали, без да усещат вълните, мокрещи краката им. На сутринта Хеликаон бе изпратил неколцина мъже да потърсят прясна вода. Те бързо откриха чист поток край брега и за пръв път, откакто напуснаха Тера, Хеликаон знаеше, че поне за малко са в безопасност.

Същата вечер разбраха, че слънцето залязва, единствено по странните цветове — бронзово, червено и лилаво — на потъмнялото небе. Хеликаон вече знаеше накъде е запад и се почувства окуражен.

На следващия ден изпълниха погребалните ритуали за другарите си. При липсата на животни, които да принесат в жертва, мъжете пийнаха по глътка вино от единствената оцеляла амфора, за да омилостивят Посейдон, който ги бе довел на това място, и Аполон с молби да върне слънцето. Като капитан, Хеликаон беше взел участие в ритуалите, но се бе махнал веднага щом можа. Намираше простичката отдаденост на мъжете за необяснима и си припомни един разговор, който бе водил с Одисей относно вярата им в такива ненадеждни богове.

— Всички моряци са суеверни или набожни, както и да го погледнеш — бе казал царят на Итака. — Постоянно са изложени на опасност, на милостта на ветровете и коварното море. Даването на имена на стихиите и третирането им като живи хора с човешки емоции ги кара да чувстват, че имат контрол над събития, които в противен случай биха изглеждали случайни и безсмислени. Те са простички мъже и почитат боговете, както са почитали собствените си бащи. Когато са разярени, бащите им може да им се нахвърлят и да ги наранят. Когато са щастливи, ще ги нахранят и ще ги пазят. Така че те се опитват да държат боговете доволни, като им дават храна и вино и ги възхваляват и почитат. Не презирай вярата им, Хеликаон. Всички имаме нужда от нещо, в което да вярваме.

— Ти не вярваш в боговете, Одисей.

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна по-възрастният мъж. — Не смятам, че богът на слънцето Аполон кара колесницата си през небесата всеки ден, като роб, натоварен със скучна задача, но това не означава, че не вярвам. Пътувал съм навред из Великата зеленина и съм срещал мъже, които почитат хитския бог на времето и Озирис, богът на мъртвите на египтяните, и поглъщача на деца Молох, и мрачния самотен бог на пустинните хора, но никой народ не изглежда по-благословен от другите. Всеки има своите триумфи и трагедии.

Беше се замислил за малко.

— Вярвам, че съществува някакво създание, отвъд нашите разбирания, което ни насочва и съди. Това е всичко, което знам — ухили се той и добави: — И страстно се надявам, че няма Зала на героите, където трябва да прекараме вечността, пиянствайки с кръвожадните Херкулес и Алектруон.

На сивия бряг в техния застинал, сумрачен свят, Хеликаон погледна на изток. Стори му се, че може да усети полъха на бриза и небето сякаш просветляваше. Зачуди се дали някога пак ще могат да видят безоблачен ден или звездно небе. После се усмихна. Насреща му идваха Андромаха и Декс. Дори дрехата й с цвят на пламък изглеждаше избледняла на сивата светлина.

Срещнаха се и застанаха лице в лице. Той вдигна ръка и почисти пепелта от бузата й, като гледаше в сиво-зелените й очи.

— Красива си. Как може да си толкова красива, когато си покрита с пепел?

Тя се усмихна и го попита:

— Отново ли си ходил до носа? Все още ли се надяваш да видиш „Кървавия ястреб“?

— Не — отвърна той опечалено. — Корабът е по-малък от „Ксантос“ и беше по-близо до Тера. Не мисля, че е оцелял. Но може би екипажът е. Или поне някои от тях. Одисей беше добър плувец, макар да ми отне доста време, докато разбера това — той се усмихна при спомена. — И твърдеше, че може да се носи по гръб цял ден с бокал вино върху корема.

Тя се разсмя и въздухът сякаш олекна от този звук. Погледна нагоре.

— Мисля, че небето изсветлява.

Той кимна.

— Ако се появи бриз, днес може да отплаваме.

Главната мачта на „Ксантос“ бе отнесена от морето заедно с платното с черния кон, но по дължината на кораба имаше резервна и моряците я бяха изправили в готовност. В трюма на галерата имаше резервни гребла и ново платно от безцветен лен. Когато мъжете го развиха, за да проверят здравината му, Ониакус бе попитал:

— Да нарисуваме ли черния кон на Дардания върху него, Златни?

Хеликаон бе поклатил отрицателно глава.

— Не мисля.

Беше си казал, че имат нужда от нов символ за бъдещето.

— Но ти не знаеш къде сме. Как можеш да знаеш къде отиваме? — попита Андромаха.

— Ще отплаваме на запад и евентуално ще видим позната земя.

— Може би сме отнесени далече отвъд познатите ни морета.

Той поклати глава.

— В ужасените ни умове вълните сякаш продължиха цяла вечност, но в действителност не беше твърде дълго. Не може да сме далече от познати земи, но е възможно те да са били променени и да са трудни за разпознаване.

— Тогава все още може да успеем да стигнем до Седемте хълма преди зимата?

— Сигурен съм, че ще успеем — отвърна й честно.

Сърцето му бе олекнало при мисълта за новооснования град, където семействата от Троя и Дардания изграждаха новия си живот. Земята бе тучна и плодородна, въздухът — сладък, а почвата — плодородна, хълмовете гъмжаха от животни. Четиримата щяха да започнат на чисто, като семейство, и да оставят стария свят зад гърба си. Зачуди се дали някога ще се върне в Троя, но дори докато го помисли, знаеше, че няма. Това щеше да е последното голямо пътешествие на „Ксантос“.

— Щом стигнем суша или някой голям остров, ще можем да наемем още гребци — каза Хеликаон.

— Аз мога да греба отново, ако е нужно.

Той нежно хвана ръцете й и ги обърна нагоре. Дланите й бяха разранени и покрити с мехури от усилията й да им помогне да докарат „Ксантос“ до този пуст остров. Не каза нищо, но я погледна втренчено.

— Ще ги превържа, както правят мъжете, и отново ще мога да греба — настоя тя с твърдо изражение. — Силна съм като мъж.

Сърцето му се изпълни с любов към нея.

— Ти си най-силната жена, която познавам — прошепна й. — Влюбих се в теб в мига, в който те видях. Ти си моят живот, моите мечти и моето бъдеще. Аз съм нищо без теб.

Тя го погледна онемяла и в очите й се появиха сълзи. Той я грабна в прегръдките си и я притисна, усещайки туптенето на сърцето й до своето. Двамата се обърнаха и тръгнаха по брега, хванати ръка за ръка, а синовете им ги последваха.

Лекият бриз от изток се усили. Небето започна да изсветлява и не след дълго слънцето изгря.