Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (36)

XXXIV
Богът на мишките

Агамемнон измъкна меча си от гърдите на Банокъл и го подаде на един от адютантите, за да го почисти. Беше в добро настроение. Убийството беше като да сложи край на дразнещо ухапване от бълха, което не може да почеше. Не се съмняваше, че съучастникът на предателя, Калиадес, лежи мъртъв нейде из купчините троянски трупове, които бе видял между Скейската порта и този последен коридор.

Бе чакал цяла сутрин заедно с братята си, царете Менелай и Идоменей, а гневът му нарастваше, когато войн след войн, изпратени в каменния коридор се проваляха в опитите да убият ренегата. Но сега той бе мъртъв и нищо не стоеше между Агамемнон и двете му амбиции: да убие момчето цар, наследника на Хектор; и най-сетне да вземе наградата си — съкровището на Приам. Знаеше, че трябва да се намира близо до тях, щом толкова много троянци бяха загинали, защитавайки този път.

В края на каменния коридор имаше проста дъбова врата.

— Отворете я! — нареди той и двама мъже с брадви се втурнаха напред.

Но тя не беше залостена и се отвори с едно докосване. Заедно с мъжете с брадвите пред него и заобиколен от телохранителите си, Агамемнон пристъпи вътре.

Стаята изглежда бе болница. Мъртви и умиращи троянци, вероятно около четиридесет, включително няколко жени, лежаха на пода на голяма квадратна стая. Вонята бе отвратителна и във въздуха витаеше смърт, подобно на пушек. Всички очи се обърнаха към него. Някои бяха изпълнени със страх, повечето изразяваха примирение със съдбата.

Пред ранените, стиснал меч в двете си ръце, стоеше нисък младеж в окървавена роба.

Агамемнон се огледа, без да му обръща внимание. В стаята нямаше деца. Явно ги бяха скрили. Намръщи се, а доброто му настроение се изпари.

Момчето с меча казваше нещо, Агамемнон се заслуша нетърпеливо.

— Не убивайте тези хора — каза то с треперещ глас. — Вече не могат да навредят на вас и армията ви.

— Убийте го — заповяда Агамемнон.

— Почакайте! — Мерионес, адютантът на Идоменей, застана пред момчето. Мъжете с брадвите спряха и погледнаха несигурно към Агамемнон.

— Познавам те, момко — каза Мерионес. — Виждал съм те с Одисей.

Младежът кимна и наведе леко меча си.

— Аз съм Ксандер. Имах честта да бъда лечител на великия Ахил и неговите мирмидонци. Приятел съм на Одисей.

— Тогава какво правиш тук с троянците, момко?

— Това е дълга история — призна Ксандер.

— История, която бих искал да чуя — каза му Мерионес, като гледаше към Агамемнон. — Пощади момчето, царю. Една-две истории ще ни дойдат добре, след като Одисей си замина.

— И по-добре, че се отървахме — излая Идоменей. — Не искам повече небивалици. Убийте момчето и да намерим съкровищницата.

Раздразнен почти до краен предел от царя на Крит, след като бе прекарал дългото лято в компанията му, Агамемнон отвърна рязко:

— Много добре, Мерионес. Както винаги, ти ми даваш добър съвет. Лечителю, ще пощадя теб и ранените, ако ми кажеш къде е синът на Хектор.

— Астианакс го няма — отвърна нервно младежът. — Златния го отведе миналата нощ.

Отново Хеликаон! Агамемнон почувства как гневът му нараства със скоростта на лятна буря.

— Хеликаон е бил тук? При това миналата нощ? Как е възможно? Лъжеш, момче!

— Не, господарю. Казвам истината. Покатери се по северната стена и отведе момчетата. Господарката Андромаха тръгна с него, както и…

— Северната стена? Но тя не може да бъде изкатерена!

— Истина е, господарю. Предполагам, че въжето все още е там и можете да го видите.

Той посочи към задните стаи и Агамемнон направи знак на един войник да иде да провери. Менелай го последва.

„Винаги Хеликаон разваля плановете ми на всяка крачка — помисли си царят-войн. Дори в мига на победата ми.“

— Не ме вълнува убийството на сина на Хектор — каза грубо Идоменей. — С Троя е свършено, независимо дали родът на Приам ще оцелее или не. Нима се страхуваш, че Хеликаон и момчето цар ще съберат армия и ще се опитат да си върнат града? Защо да се притесняваме? Ще открием съкровището на Приам и ще се върнем по нашите земи.

Агамемнон кимна. Острозъб беше мотивиран, както обикновено, единствено от собствената си алчност, но в случая бе прав. Можеше да залови момчето в свободното си време. Никъде из Великата зеленина нямаше да е безопасно за него. Веднъж щом подсигуряха микенската власт над Троя и поставеха начело владетел, предан на Агамемнон, царят можеше да се върне обратно в Лъвската зала при жена си и сина си и да празнува победата си над Приам и златния му град. Цар Агамемнон, Завоевателят на Изтока! Името му щеше да остане в легендите като унищожителя на Троя.

Доброто му настроение се върна и той се обърна към Ксандер:

— Аз държа на думата си, момче. Грижи се за ранените. Няма повече троянци да умират от ръцете на царя-войн.

— Братко!

Агамемнон се обърна. Менелай се бе върнал от стаята с пребледняло лице.

— Е? Там ли беше въжето? Истината ли каза лечителят?

— Да, братко, но има нещо друго, което трябва да видиш — той направи нетърпеливо знак на Агамемнон да го последва.

Царят на Микена въздъхна. Придружен от телохранителите си, последва Менелай в малката задна стая. Прозорецът й гледаше на север и за каменната му колона бе завързано здраво въже. Беше отрязано близо до върха.

По настояване на Менелай, Агамемнон отиде до прозореца и погледна навън.

Пладне отдавна бе минало и слънцето грееше жарко над ливадите, заобикалящи река Симоент. Сухи през лятото, обширните поля се бяха раззеленили от скорошните дъждове. Но сега се виждаше твърде малко зеленина. Докъдето стигаше погледът, полята бяха покрити с въоръжени мъже, конница и пехота в дисциплиниран строй, неподвижна и чакаща заповеди.

— Хитите, братко! Хитската армия е тук! — ахна Менелай.

 

 

На една камениста скала на изток от града старият ковач Калкеус спеше, свил изтощеното си тяло в защитна прегръдка около съвършения меч. Ръцете му бяха лошо изгорени от опита да хване оръжието. Вкочаняването на пръстите му първоначално бе прикрило болката. Освен това, помисли си той, не бе ял от няколко дни, макар с интерес да установи, че изглежда вече не се нуждаеше от храна. Топящият се запас от вода миришеше лошо, но от време на време отпиваше от нея.

По здрач реши да се върне в града и да представи меча на царя. Малкото му лични вещи, заедно с палатката, която го бе приютявала цяло лято, бяха унищожени в огъня. Той пъхна полупразния мях под едната си мишница и внимателно закрепяйки меча върху двете си ръце, потегли.

Болката в дланите му бе истинско мъчение. Беше ядосан на себе си. Ковач с неговия опит не би трябвало да прави чирашка грешка. Щеше да отнеме много време, докато суровите рани заздравееха и това щеше да затрудни работата му.

Окуражи се, като си представи изражението на почуда и доволство, което щеше да се изпише по лицето на микенския цар, щом видеше меча, нетърпението му, докато молеше Калкеус да му каже как е изработен. За момент старецът почувства съжаление, че не Хеликаон ще е човекът, който ще получи оръжието. Винаги бе давал най-доброто от себе си, окуражаван от царя на Дардания, но не се съмняваше, че досега троянците и всичките им съюзници вече са били унищожени. Докато вървеше към града, можеше да види как пламъците се издигат високо над стените и да чуе звуците от битката. Беше му любопитно да разбере как западните царе са успели най-накрая да превземат Троя. В главата му беше започнала да се оформя идея за огромен таран, висящ на вериги върху платформа на колела. Разсеян от мислите си, той се спъна по каменистата земя и почти падна. „Внимателно — помисли си в момент на прояснение — не можеш да си позволиш да паднеш на ръцете си.“ Започна да се движи по-бавно, подбирайки пътя си в мрака.

Спря се да си поеме дъх под североизточния бастион на Троя, и да отпие малко от водата си. Седна за момент и веднага заспа.

Когато отново отвори очи, отдавна се бе съмнало. Ръцете му горяха, а главата му щеше да се пръсне от болка. Изпи водата от мяха на една глътка, после повърна по-голямата част на земята. Захвърли го и бавно се изправи на крака. Един дълъг поглед към съвършения меч го въодушеви и той тръгна покрай стените. Мина покрай Дарданската и Източната порти, но откри и двете затворени и залостени, така че се отправи към Скейската.

Когато най-сетне стигна дотам, тя също бе затворена. Изви врата си назад, за да погледне към върха на стените, но не можа да види никакви стражи. Разходи се из разрушения долен град, но той бе изоставен. Почти на края на силите си седна в прахоляка пред стената. Шестте каменни статуи, пазещи Скейската порта го гледаха злобно.

Измина много време преди портите да се отворят със скърцане, за да пропуснат отряд войници. Видя, че са облечени с микенски доспехи и с мъка се изправи на крака.

— Ей, войниците, заведете ме при Агамемнон! — извика той.

Пренебрегна вълните на агония, сграбчи меча с две ръце и го размаха към тях.

Войниците не му обърнаха никакво внимание и продължиха да маршируват надолу през града.

— Царят ме очаква! — изкрещя отчаяно. — Този меч е за него, идиоти такива!

Един-единствен мъж се отдели от задната част на колоната и тръгна към него, вадейки меча си от ножницата. Калкеус забеляза, че половината му лице е жестоко обезобразено. Пясък, каза си с внезапен интерес. Това трябва да е резултатът от нагорещения до червено пясък върху кожата и плътта.

Войнът не се поколеба.

— Идиоти сме, така ли? — попита той и заби меча си в гърдите на Калкеус, а после го изтегли и се върна обратно при другарите си.

„Все едно ме удари чук“ — помисли си Калкеус, докато падаше, а съвършеният меч се изтърколи в прахоляка до него. Болката в ръцете му бе изчезнала, осъзна с облекчение.

Присъни му се странен сън. Беше на „Ксантос“ и силен бриз изпълваше платното с черния кон. Корабът пореше тъмнозелената, странно неподвижна вода. Златния крачеше към него, а слънчевата светлина зад гърба му изостряше очертанията, но скриваше чертите му. Калкеус не виждаше добре и се чувстваше много слаб. След това осъзна, че златният мъж бе по-голям от Хеликаон. Всъщност беше гигант и светлината наоколо не беше слънчева, а идваше от него самия. „Нима това е Аполон, богът на слънцето?“ — почуди се той. След това шокирано осъзна, че гигантът куца.

Богът се наведе към него и нежно взе съвършения меч от ръцете му.

— Справи се добре, ковачо — избумтя дълбокият му глас. — Сега спи, а утре ще ти намерим работа.

 

 

Тудалияс IV, император на хитите, вървеше през мегарона на Приам, заобиколен от кортежа си. Ксандер гледаше с интерес.

Никога преди не бе виждал император. С изключение на хитските наемници, които бе лекувал и които приличаха на всички останали наемници, единственият хит, който Ксандер бе срещал, бе Зидантас. Зидантас бе огромен, с бръсната глава и брада, оформена като вилица. Императорът беше слаб и много висок, с извита брада и облечен в блестящи дрехи като жена. Свитата му бе още по-странно облечена в поли с ярки цветове и раирани шалове. Но всички бяха въоръжени до зъби, както и домакините им.

Ксандер искаше да остане при ранените, но след като бе напуснал преддверието към покоите на кралицата, Агамемнон внезапно се бе обърнал към Мерионес и му беше наредил да доведе лечителя.

Сега Ксандер стоеше нервно до Мерионес и чувстваше, че облеченият в черно критянин е единственият му приятел в стаята.

Император и цар се срещнаха в центъра на мегарона, който все още беше осеян с трупове и захвърлени оръжия. Тудалияс мълчаливо се огледа наоколо, а тъмните му очи не издаваха нищо.

Агамемнон проговори пръв:

— Съболезнования за смъртта на баща ти. Хатусилис беше велик мъж и мъдър водач — каза той и Ксандер бе изненадан от искреността в гласа му. — Добре дошъл в Троя, град от Микенската империя.

Тудалияс го изгледа за момент, после отговори благо:

— Хетският император е свикнал да вижда васалите си по очи пред него.

Погледът на Агамемнон стана твърд, но той отговори безизразно:

— Не съм васал на никого. Сражавах се за този град и ти си в него с моето разрешение. Отворих Скейската порта като жест на приятелство. Всичко тук принадлежи на мен и на моите братя царе — добави бързо, щом видя смръщването на Идоменей.

— Сражавал си се за тази кланица? — изкоментира Тудалияс и отново огледа труповете, кръвта и вътрешностите. — Трябва да си много горд.

— Нека да избегнем недоразуменията — отвърна Агамемнон лицемерно. — Съюзените царе на Запада се биха, за да спечелят този град и с помощта на по-добрата си стратегия и военна сила, и по волята на боговете, успяхме. Славата ти на стратегос те предхожда, императоре. И знаеш, че който иска да владее Великата зеленина, трябва да владее Троя.

— Прав си, микенецо — отвърна Тудалияс, — важно е да няма недоразумения. Приам владееше този град с мълчаливото съгласие на хитските императори. Под негова власт Троя процъфтяваше и стана богата, и в земите цареше мир. Градът пазеше търговските пътища на хитите по море и суша, и нашият велик град Хатушаш просперираше. Троянски бойци се сражаваха за империята в много битки. Моят приятел Хектор — той спря, за да придаде тежест на думите си — беше частично отговорен за триумфа над египтяните при Кадеш.

— Сега — продължи Тудалияс, а гласът му се втвърди — Троя е в развалини, а пристанището й е неизползваемо. Всичките й жители са мъртви или избягали, а армията й е унищожена. Околността е безплодна, посевите са унищожени, а добитъкът измира. Ето защо си направих труда да дойда лично с моите тридесет хиляди войни.

Той спря и във въздуха надвисна многозначително мълчание.

— Хитската империя не се интересува особено много кой владее Троя, стига градът да процъфтява и да сипе богатството си наоколо. Но един мъртъв град и сушава земя привличат единствено мрак и хаос. Империята е принудена да се намеси.

Ксандер почувства как атмосферата в мегарона става ледена. В залата имаше по-малко хити отколкото микенци, но те бяха по-свежи, по-добре въоръжени и изглеждаха сякаш си търсят повод, за да се сбият.

Агамемнон се огледа наоколо преценяващо, вероятно си мислеше същото.

— Троя ще просперира отново под микенска власт — заяви той. — До следващото лято пристанището отново ще е пълно с търговски кораби. Градът ще бъде построен наново и ще процъфтява под силното ни ръководство.

Тудалияс внезапно пристъпи напред и Агамемнон инстинктивно направи крачка назад. Императорът, придружен от телохранителите си, се отправи към обкования със злато трон на Приам и седна елегантно. Агамемнон бе принуден да застане пред него, за да може да разговарят.

— Казвали са ми, че през последните стотина години пристанището на Троя се е задръствало с тиня — каза Тудалияс. — Сега там се намира и разрушената микенска флота, а около корабите вече се образуват нови плитчини. Според моите съветници до едно поколение пристанището ще изчезне напълно и градът ще се окаже в плен на сушата. Търговските кораби ще го подминават в полза на по-младите градове, процъфтяващи нагоре по Хелеспонт. Троя е свършена, благодарение на теб, Агамемнон.

— Не аз започнах тази война, императоре! — изплю думите Агамемнон, губейки самообладание. — Но видях преди всички други опасността, която представляваше Троя за народите на Великата зеленина. Амбицията на Приам, подкрепен от конницата на сина му и дарданската пиратска флота, бе да подчини всички свободни хора на волята си. И докато другите бяха подкупени или подмамени от него, Микена не се поддаде.

Тудалияс се облегна назад в трона и се разсмя, а гласът му проехтя богато в огромната каменна зала. После каза:

— Тези глупости може и да са подлъгали марионетните ти царе, докато сте стояли нощно време край огньовете и сте си повтаряли, че Приам е амбициозно чудовище, решено да завладее света. Но същото това чудовище донесе четиридесет години мир, докато ти не реши да го унищожиш.

— Бих се за този град — изрева Агамемнон. — Мой е по силата на оръжието.

В този момент в мегарона влезе един хитски войн и кимна на императора. Тудалияс премести поглед към него, после го върна обратно на микенския цар.

— Значи се позоваваш на силата на оръжието — отвърна му с усмивка. — Най-накрая нещо, по което можем да постигнем съгласие.

Изправи се и погледна надолу към Агамемнон.

— Пред стените на града има тридесет хиляди хитски воини. Всички те са добре нахранени и добре въоръжени и са марширували дълго без възможност за добра битка.

Замълча за момент, щом в мегарона влезе микенски войн и забърза към Агамемнон. Прошепна нещо в ухото на царя и Ксандер видя, че той пребледнява.

— Виждам, че вече си чул, царю — каза Тудалияс. — Войните ми завзеха Скейската порта и вече са започнали да я разглобяват. Ще разпечатат всички велики порти и ще ги разглобят една по една. За известно време Троя ще бъде отворен град.

Ксандер затаи дъх, докато очакваше избухването, за което бе сигурен, че ще последва от страна на Агамемнон. Но такова нямаше.

— По-рано обсъждахме недоразуменията — продължи Тудалияс приятелски. — Аз не искам Троя. Преди да напусна столицата ни Хатушаш с армията си се консултирах с нашите… мисля, че ги наричате гадатели. Един от тях ми разказа легендата за основаването на града. Каза, че когато бащата на Троя, полубогът Скамандър за пръв път пътувал до тези земи от далечния запад, бил посрещнат на брега от бога на слънцето. Хапнали заедно и слънчевият бог посъветвал Скамандър хората му да се установят на мястото, където ще ги нападнат родени на сушата врагове, под прикритието на мрака. Скамандър се почудил на думите на бога, но вечерта направили лагер на същия този хълм, когато орда прегладнели полски мишки нахлули в палатките им и прегризали кожените тетиви на лъковете им и каишите на нагръдниците им, както и цялото им бойно облекло. Скамандър се заклел, че хората му ще останат тук и построил храм, посветен на бога на слънцето. Само че боговете, които троянците донесли от Запада, не са нашите богове. Вашият бог на слънцето се нарича Аполон, известен още като Повелителя на сребърния лък и Унищожителя. Той е бог на мощта и битките. Нашият бог на слънцето е лечител, наречен Мишия бог. Когато децата ни са болни, им даваме мишка, потопена в мед, която да изядат в знак на почит към бога лечител. През годините, с разрастването на града, храмът на Мишия бог бе занемарен. Троянците построиха по-големи храмове, украсени със злато, мед и слонова кост, посветени на Зевс, Атина и Хермес. При издигането на великите стени около града, храмът на Мишия бог останал извън тях. Когато малкото светилище се срути по време на едно земетресение, не бе построено отново и върху него поникна трева, а за да е пълна иронията — залите му бяха завладени от полските мишки. Сега и последните троянци напуснаха града и взеха със себе си жестоките си богове. Вие, които почитате същите богове на Запад, ще ги последвате. Може би Мишият бог отново ще стои на брега и ще наблюдава заминаването ви, чудейки се защо сте дошли до тук.

Докато императорът разказваше историята си, още тежковъоръжени хити влязоха тихо в мегарона. Агамемнон се огледа наоколо и Ксандер видя, че лицето му е бледо, а очите — диви, докато гледаше как с всеки удар на сърцето от амбициите му не остава нищо.

Тудалияс се изправи и гласът му стана по-мрачен:

— Обявявам, че градът ще бъде разрушен — заяви той. — Ще бъде раздробен, камък по камък, след което самите камъни ще бъдат натрошени. Този град на мрака ще изчезне от земята.

Идоменей пристъпи напред.

— Не ме интересуват историите ти, нито Троя и съдбата й — изсъска срещу императора. — Дойдох само заради прословутите богатства на Приам. Това ни се полага. Не можеш да ни лишиш от плячката ни!

— А ти си? — попита императорът презрително.

— Идоменей, цар на Крит — отвърна мъжът, кипящ от гняв.

Императорът махна с ръка в знак, че ги разпуска.

— Вървете, дребни царчета, потърсете плячката си, но я пренесете на корабите си бързо. Всяка галера, която още се намира в Залива на Херкулес на разсъмване, ще бъде превзета, а екипажът й — обезглавен.

Той се обърна и даде кратка заповед на родния си език, след което излезе гордо от мегарона. Свитата му го последва, но другите хитски войни останаха.

Агамемнон изглеждаше по-малък, сякаш смален от неговото презрение. Той се огледа из залата и очите му, пълни с гняв, се спряха на Ксандер.

— Ти! — извика той. — Лечителю! Заведи ме в съкровищницата на Приам!

За момент Ксандер остана неподвижен, после Мерионес го побутна леко и той отвърна:

— Да, царю.

Знаеше къде се намира съкровищницата. Това не беше тайна. Поведе царете по един коридор в задната част на мегарона, после надолу по дълго стълбище. Тръгнаха по протежението на широк коридор дълбоко под земята. Над главите им от двете страни на тунела изсечените в камъка форми се взираха в тях — митични зверове със зъби и нокти, чиито очи проблясваха, заслепени от светлината на факлата.

Коридорът свършваше в кръгла зала. Ксандер, Мерионес, тримата царе и тяхната стража се струпаха вътре. Ксандер забеляза силната животинска миризма. Пред тях имаше врата, пищно украсена с бронз, рог и слонова кост. В дните на Приам тя се пазеше от шестима орли. Сега нямаше стражи, само просто резе от дъб и бронз спираше натрапниците.

Помощникът на царя, Клейтос, изтича напред и вдигна резето. Отвори врата и Агамемнон влезе вътре. Разнесе се остра миризма и Ксандер сбърчи нос.

Царят-войн влезе в мрака на съкровищницата на Приам, последван от Идоменей и Менелай, после и тримата спряха. Разнесе се изумено ахване, а след това порой от ругатни. Ксандер се промъкна до отворената врата, за да види какво става вътре.

Дузина коне примигваха насреща им на светлината на факлите. Пристъпяха нервно в купчини изпражнения, които покриваха пода, и острата миризма от стаята стана дори по-силна.

Агамемнон изруга и сграбчи факла от един войник. Проби си път между животните в търсене на съкровището. Оглеждаше се като обезумял из ниската квадратна стая, последван от Идоменей и Менелай. Помещението бе празно, с изключение на конете и изпражненията им. Единствено в далечния му ъгъл откриха два прашасали бокала и голяма дървена ракла, чийто похлупак бе отворен. Агамемнон стигна до нея и извади три медника, които хвърли на каменния под. Гласът му бе изпълнен с гняв, когато се обърна към други царе.

— Хеликаон! — изрева той. — Подпалвача е откраднал съкровището на Приам изпод носовете ни!

Менелай се намръщи.

— Но, братко, това е невъзможно! — каза нервно. — Как би могъл да го изнесе от града?

— Той и екипажът му вероятно са го спуснали от северната стена през нощта — предположи Агамемнон. — Затова въжето бе срязано! За да попречи на всеки, който се опита да ги последва и да им го отнеме! Вече са се отдалечили значително на борда на „Ксантос“.

— Това е най-бързият кораб във Великата зеленина — добави Менелай отчаяно. — Никога няма да успеем да го настигнем.

— Ще успеем, ако знаем накъде е тръгнал Хеликаон! — извика Агамемнон, обърна се към Ксандер и го сграбчи за туниката. — Кажи ни, момче — изръмжа в лицето му. — Хитите няма да спасят ранените ти приятели. Няма да ги е грижа дали ще живеят или ще умрат! Кажи ни къде отива Хеликаон или ще накарам да ги нарежат на парчета един по един пред очите ти!

Ксандер се огледа трескаво наоколо, но не можа да види защитника си Мерионес, само лицата на тримата царе, взиращи се алчно в него.

„Моля те прости ми, Златни“, помисли си той, а на глас каза:

— Отиват на Тера.