Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fall of Kings, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Гемел; Стела Гемел
Заглавие: Гибелта на царете
Преводач: Симеон Цанев; Илиян Илиев
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Печатница: Симолини
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Нели Байкова
ISBN: 978-954-761-327-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10905
История
- — Добавяне
XXVI
Гневът на Ахил
На третия ден ездачът беше царят на Итака.
Качен на набит червеникавокафяв кон и с широка сламена шапка, която да пази главата му от жаркото слънце, Одисей много ясно осъзнаваше, че му липсва елегантността на Ахил и дори на жреца. Спомняше си, че Пенелопа веднъж му каза, че язди като чувал с моркови. Тогава той призна:
— Чувалът с моркови ще се срамува да язди толкова зле, обич моя.
Той бавно стигна до мястото, където Скамандър извираше изпод дървения мост до гористите хълмове, слезе с радост от коня и седна да почака. Беше си донесъл достатъчно храна за двама души, но бе подготвен да се наслаждава на мира и тишината на деня и сам.
Слънцето започваше да се спуска по небето, когато най-накрая видя конник, който се приближаваше към него откъм дърветата. Трябваше му един поглед, за да разбере, че това е Хектор, по размерите му и начина на яздене. Когато троянският принц се приближи, Одисей видя, че е остарял много от последната им среща. Хектор спря коня си и го изгледа мълчаливо, а после слезе.
— Е, царю — каза той студено, — отново се срещаме при странни обстоятелства. Днес ти ли си свирката на Ахил?
Одисей сдъвка парче хляб и преглътна. Игнорирайки въпроса, той посочи към черния кон, който Хектор яздеше.
— Къде е Арес? Не може да е остарял. Помня го като младо жребче само преди шест години.
— Великият Арес е мъртъв — Хектор въздъхна, а суровото му държание се стопи, когато седна на брега. — Падна в битката за Скамандър, пронизан в гърдите.
— Видях това — отвърна Одисей и се намръщи. — Но после го видях да става и да прекосява реката, за да спаси хората ти.
Хектор кимна с натъжено лице.
— Той имаше велико сърце, но то бе смъртно ранено. Падна и умря, преди да достигнем града.
— Този има диви очи — отбеляза царят, загледан в черния кон, който отвръщаше с омраза на погледа му.
Хектор се усмихна.
— Името му е Герой. Природата му е дива. Това е конят, който прескочи пропастта на Дарданос. Чувал ли си историята?
— Та аз измислих историята — изкикоти се Одисей. — Изненадан съм да видя, че създанието няма криле и от ноздрите му не излиза огън.
Смехът на Хектор иззвънтя в долината.
— Наистина се радвам да те видя, морски чичо. Липсваха ми компанията и историите ти.
Одисей видя, че част от товара на войната пада от раменете на младия мъж.
— Ето, хапни малко хляб и сирене. Съмнявам се да си имал този лукс през последните дни. Сигурно ще ти се стори като пиршество в Залата на героите.
Хектор се нахвърли яростно върху храната и царят на Итака извади от торбата си още осолен хляб и сирене, както и малко изсушени плодове. Имаше и стомна разредено вино. Двамата отпиха малко, а после Одисей се излегна с ръце зад главата. Небето беше толкова бледосиньо, че изглеждаше почти бяло. Той подуши зимния ветрец.
— Въздухът мирише на есен — отбеляза Хектор, поглъщайки последните остатъци от хляба. — Скоро може да завали, така че градът вероятно ще преживее до зимата.
— Без храна? — изсумтя Одисей.
Троянският принц го изгледа.
— Нито ти, нито аз можем да предположим колко храна им е останала. Сигурно имате шпиони в Троя, но и стотици да са, не струват нищо, ако не могат да изнесат информацията си.
— И цяло езеро обаче няма да им помогне, ако нямат зърно и месо — възрази Одисей. — И двамата знаем, че ситуацията в Троя вече сигурно е бедствена.
Те постояха в тишина още известно време, заслушани в ромоленето на реката и птичите песни високо в небето. После Хектор попита:
— Дошъл си да ме предизвикаш да се бия с Ахил?
Царят отпи от стомната и избърса уста с опакото на ръката си.
— Агамемнон отправя интересно предложение. Реших, че трябва да го чуеш — когато Хектор не отвърна нищо, той продължи: — Ако се биеш с Ахил на живот и смърт, той ще позволи на жените и децата на Троя да напуснат града, независимо от резултата.
Хектор го погледна в очите.
— Включително жена ми и сина ми?
Одисей въздъхна и сведе поглед.
— Не, това не би позволил. Членовете на царското семейство нямат право да напускат Троя. Нито дарданското момче, сина на Хеликаон, или двамата тракийски принцове.
— Вярваш ли на Агамемнон?
Одисей избухна в смях.
— В името на черните топки на Хадес, не!
Хектор поклати развеселено глава.
— А защо аз да му вярвам?
— Защото ще се погрижа условията на предложението да станат достояние на царете и техните армии. Повечето от тях са гнусна сбирщина, но няма да допуснат клането на невинни, ако безопасността им е гарантирана от всички. Това е против идеята им за чест. А и моите итакийци ще осигурят на жените и децата безопасен коридор до неутрални кораби в Залива на Херкулес.
— А защо да вярвам на теб, Одисей? Ти си враг на Троя, който е платил на убиец, за да погуби нашия роднина Анхиз.
Царят на Итака с мъка удържа стика си. Гордостта му го изкушаваше да разкаже на принца истинската история за Карпофорус и заговора за убийството на Хеликаон, ала не го стори. Това е история на Хеликаон, напомни си отново. Той сам ще я разкаже на Хектор един ден, ако реши.
Затова отвърна само:
— Струва ми се, че нямаш избор, момко. Аз ти предлагам начин да спасиш живота на стотици троянски жени и техните деца. Ако ми обърнеш гръб и си тръгнеш, никога няма да можеш да живееш със себе си. Ти си мъж на честта. Не би могъл да постъпиш иначе.
Хектор кимна, но не каза нищо. Те седяха дълго време, докато мракът не се сгъсти и въздухът не започна да захладнява.
Накрая принцът заговори с нетипично напрегнат глас, сякаш потискаше някаква силна емоция:
— Казваш, че съм мъж на честта. Но на мен ми се струва, че всеки ден от живота ми е лъжа и всяка дума, която изричам, е невярна.
— Ти си най-почтеният човек, когото познавам — отвърна Одисей без колебание.
Хектор го изгледа и той видя болката в очите му.
— Ако повтаряш една и съща лъжа достатъчно дълго, тя рано или късно ще се превърне в истина.
Царят поклати яростно глава.
— Истината и лъжата са два различни звяра — толкова различни, колкото лъвът и гущерът. Това са сложни животни, които споделят някои общи черти — и двете имат по четири крака, две очи и опашка. Ала не можеш да сбъркаш едното с другото. Аз разпознавам истината, когато я видя, разпознавам и лъжата — той се замисли. — Срещал ли си някога Елена, съпругата на Парис?
Хектор кимна.
— За кратко. Срамежлива жена и много силно влюбена в брат ми.
— И аз я срещнах веднъж — каза Одисей. — Стори ми се мила, но с мише излъчване и доста обикновена. Знаеш ли как е умряла? — Хектор кимна и се намръщи. Царят продължи: — Мъжете, които са били там, когато тя се е хвърлила заедно с децата си от висините на Царска радост, говорят за нея като за велика красавица. Из всички лагери се говори за прекрасната Елена и смелостта й.
— Какво се опитваш да кажеш, морски чичо?
— Само това, че те не лъжат. Войниците не могат да говорят за жените с думи, които не познават. Те не се възхищават на добротата, скромността и себеотрицанието. Но се възхищават на саможертвата на Елена и затова казват, че е красива, като богиня сред простосмъртните. И това е истината. Ти страдаш под тежестта на огромен товар, Хектор. И преди сме говорили за това, ала не искаш да ми го разкриеш. Но да не разкриваш нещо за себе си не те прави лъжец. Ти показваш истинската си природа с всяко свое действие.
Хектор не каза нищо и Одисей се зачуди дали мъката му е породена от любовта между Хеликаон и Андромаха. Но младият мъж изглежда страдаше от някакво вътрешно мъчение, обвиняваше себе си за нещо, а не се ядосваше на други. Царят сви мислено рамене. Ако Хектор не искаше да споделя проблемите си, нищо не можеше да се направи по въпроса.
— Веднъж вече победи Ахил публично, на Сватбените си игри, в юмручен бой пред хиляди зрители — каза той, връщайки се към мисията си. — Това ще бъде битка с мечове до смърт. Ахил търси отмъщение. Преди два дни ти уби щитоносеца му Патрокъл.
Хектор кимна.
— Зная. Познах го. Беше опитен войн.
— Така е. И аз много го харесвах.
— Чия идея беше засадата?
— На Агамемнон. Той изчисли, че досега сигурно провизиите ви вече свършват и ще се изкушите да нападнете продоволствен керван. Патрокъл сам предложи да го води. На него лесно му доскучаваше и дългото лято, в което не се случи нищо, му влияеше по-тежко, отколкото на повечето от нас.
— И Ахил се е съгласил с това?
— Не, той отказа да го пусне, но Патрокъл все пак отиде, опълчи се на заповедта на царя си. Сега е на кладата, а Ахил е побеснял. Смята, че умишлено си го нападнал, за да му се отплатиш за победата си в Игрите.
— Това е лудост! Защо му е да мисли това?
Одисей помисли известно време и после каза:
— Аз много харесвам Ахил. Участвал съм редом с него в няколко битки и цяло лято живеем на едно място. Харесвам го — повтори той, — но също като сестра си Калиопа и той има вътрешни демони, с които се бори ежедневно. Честта му е смисълът на неговия живот, но тази чест означава, че той винаги трябва да се съревновава — със себе си и с другите. Честта за него означава винаги да побеждава и ако не го стори, това го яде отвътре като тумор в сърцето. И разбира се той мисли, че ти изпитваш същото и че нямаш търпение да влезете в битка. Не може да разбере защо се колебаеш. Нарича те страхливец, макар самият той да не го вярва.
Одисей се спря за момент, после продължи:
— Агамемнон ще бъде много щастлив този бой да се проведе. Ако ти умреш, троянската кауза ще получи жесток удар. Ако Ахил умре, той пак ще ликува тайно.
— И защо?
— Бащата на Ахил, цар Пелей от Тесалия, беше тиранин и страхливец. Агамемнон можеше да го манипулира и му харесваше да има такъв северен съсед. Но Ахил ще бъде силен цар и ако някога те се върнат в земите си — опасна нова сила на границата на Микена.
— Ако някога се върнат в земите си ли, Одисей. Тези царе са пълни глупаци, ако си мислят, че могат да отсъстват толкова дълго и да не се сблъскат с проблеми у дома. За тях нещата никога няма да бъдат същите.
— Така е — съгласи се радостно Одисей. — Жената на Агамемнон, Клитемнестра, го ненавижда, или поне така се говори. Сигурен съм, че вече има нов съпруг, който чака в готовност.
Лицето на Хектор помръкна при тези думи и царят на Ятака се наруга мислено. Хектор се бои, че Андромаха само чака той да умре, за да се омъжи за Хеликаон. Ах, какви глупаци сме понякога, помисли си тъжно.
— Стъмва се, а аз нямам настроение да яздя обратно посред нощ — каза Одисей. — Ще лагерувам тук. Ще те чакам до утре по обед. Ако не дойдеш, ще се върна в града сам.
Двамата станаха, а после се прегърнаха като стари приятели. Грозния цар потупа принца по рамото.
— Върни се в Троя с мен! — каза той настоятелно. — Бий се с Ахил! Това ще бъде най-великият двубой, виждан някога от смъртните, а името на Хектор ще се помни до края на вечността!
На следващия ден царският помощник Полидорус седеше в украсената със злато колесница на Приам, докато тя се движеше през градските улици, охранявана от тежковъоръжени ездачи. До него царят бе увит в тежко вълнено наметало, въпреки че младият войник се потеше под бронзовия си нагръдник и се задушаваше от следобедната жега.
Той хвърли един бърз поглед на стареца, който се оглеждаше наоколо си, а лицето му представляваше маска на страх и объркване. Приам напускаше двореца за пръв път от началото на лятото, а оттогава много неща се бяха променили и нито едно — към по-добро.
Царят бе обявил решението си тази сутрин да посети Великата кула на Илион. Полидорус намери причина да отложи разходката, надявайки се Приам да забрави за нея, както бе ставало винаги преди. Но този път старецът настоя и накрая помощникът накара да докарат златната колесница до портите. Страхуваше се какво ще си помисли народът, когато види своя цар объркан и с размътен ум, затова нареди на колесничаря да се движи възможно най-бързо до кулата и да не спира по никаква причина, дори ако Приам му нареди.
— Не познавам този град — измърмори нервно царят, докато блестящата колесница преминаваше край бедняшките съборетини на бежанците. — Къде сме, момче? Това Угарит ли е? Трябва да побързаме да се върнем у дома. Синовете ми заговорничат против мен. Искат да ме видят мъртъв. Не вярвам на Троил, никога не съм му вярвал. Хекуба ме предупреди. Тя знае как да се справи с него.
Полидорус не каза нищо и царят утихна, загледан в града около себе си, който му беше чужд. По улиците имаше съвсем малко хора, макар помощникът да знаеше, че в разнебитените колиби се криеха стотици хора, които бавно умираха от глад, жажда и отчаяние. Бебетата и старите хора се предадоха първи. Когато и последният кладенец пресъхнеше, което той знаеше, че може да стане всеки миг, хората в града щяха да умрат за три или четири дена.
Достигнаха стълбите към южния парапет. Приам слезе от колесницата с помощта на един войник, и бавно се изкачи по тях, докато стражите му в пълно бойно снаряжение вървяха отпред и отзад. Войниците, пазещи стената, гледаха с отворени уста как техният цар минава край тях. Неколцина нададоха радостни възгласи, но звукът бързо замря и отстъпи място на зловещо мълчание. Полидорус се гмурна в мрака на Великата кула и погледна нагоре към тясното каменно стълбище със стомах, свит на възел от страх. Но Приам се бе качвал до върха хиляди пъти и стъпките му бяха сигурни. Младият войник тръгна след него с поглед, впит в кокалестите глезени на стареца, а не в стръмната пропаст отдясно. Знаеше, че ако царят падне и двамата ще паднат. Полидорус щеше да се опита да го спаси, а това не беше възможно. И двамата щяха да умрат, размазани на камъните долу. Старият цар се спря на половината път и се облегна на влажната стена, за да си почине, а после пое дълбоко дъх и продължи.
Когато излязоха отново на слънце, Полидорус въздъхна облекчено. В Троя бе рядкост вятърът да не духа, но на върха на кулата въздухът не потрепваше. Небето над тях беше бледосиньо и безоблачно.
Приам придърпа още по-плътно наметалото около себе си и застана над южната стена. Загледа се надолу към разрушения Долен град с безизразно лице. Погледна в далечината. Внезапно посочи и каза:
— Хектор идва.
Полидорус погледна в указаната посока и видя двама конници, които яздеха през равнината на Скамандър към Долния град. Виждаше, че единият от тях е едър мъж — едър като Хектор — който язди черен жребец, но не можеше да види лицето на никой от двамата.
— Синът ми. Синът ми си идва — каза щастливо старецът.
Мислите на Полидорус се насочиха към неговия собствен син, както ставаше винаги, когато им позволеше. Момчето все още бе сукалче и младият помощник на царя оставаше без дъх при мисълта за рехавата му тъмна косица, меките бузи и щастлива усмивка. Полидорус отдавна бе взел решение. Когато градът паднеше, той щеше да остави стареца на съдбата му и да изтича при Касила и момчето. Щеше да ги брани с живота си. Не можеше да стори нищо друго.
— Кой е това с него? — попита Приам.
Младият мъж отново погледна към ездачите. Те прекосяваха широкия нов мост, построен от врага над защитния ров. В тихия следобед му се стори, че дори чува копита, трополящи по дървените дъски. Внезапно стреснат, осъзна, че това наистина е Хектор, който яздеше спокойно, с една ръка на юздите, а другата — вдигнала шлема му с високия гребен пред него. От едната му страна яздеше царят на Итака. Какво търси Хектор във вражеския лагер, запита се Полидорус?
— Одисей! — извика старецът и размаха юмрук. — Предателско псе! Отсечи му главата, сине мой! Убий помияра!
Сега под тях се разнесоха викове, когато от сенките на руините се появиха други хора. Стотици войници — микенци, тесалийци и наемници — се затичаха към главната улица, по която яздеше Хектор. Те се наредиха от двете страни на пътя му, гледайки троянския принц и Одисей. Чуха се няколко обиди, но те бързо заглъхнаха, а после настана тишина, докато двамата ездачи се придвижваха към Скейската порта.
Полидорус бързо изтича до страната на кулата, която гледаше надолу към портите. Там стоеше огромен тъмнокос мъж в черна броня. Войникът веднага го позна. Какво става, зачуди се той?
Между тримата мъже пред портите се проведе кратък разговор, а после Ахил се отдръпна и си тръгна, очевидно доволен. Хектор погледна нагоре и гласът му изтътна:
— Отворете портата! Аз съм Хектор, принц на Троя!
Полидорус изтича до вътрешната страна на кулата и се наведе ниско над парапета.
— Отворете! — извика той на стражите долу. — Хектор се завърна! Отворете портата веднага!
Андромаха си почиваше на един диван на източната тераса, когато до ушите й достигна далечният звук на радостни възгласи. Тя седна и погледна към Акса, която отвърна на погледа й неразбиращо. И двете станаха и отидоха до парапета, но не видяха нищо оттам. Възгласите се засилваха все повече и повече.
— Ще изляза да видя какво става — каза Андромаха.
— Може би врагът си е тръгнал и ние сме спасени — предположи Акса.
— Може би — отвърна принцесата без особена надежда. Излезе от покоите и забързано прекоси двореца.
Навън царската стража също изглежда не знаеше какво се случва. Бяха извадили мечовете си, готови за действие. После Политес се появи със собствените си охранители. Изглеждаше разтревожен.
— Защо чувам викове на радост, Политес? — попита Андромаха, но той поклати глава.
После един ездач долетя в галоп по каменната улица и се насочи към тях. Скочи от коня си и извика:
— Принц Хектор се върна, господарю! Той е тук, в града!
Шумотевицата се приближи още повече и сега Андромаха чуваше думата, която всички повтаряха отново и отново:
— Хектор! Хектор! ХЕКТОР!
Надеждата разцъфна в сърцето й, последвана незабавно от пронизващ страх. Лятото бе преминало без никакви събития. Въпреки че врагът лагеруваше пред портите, беше невъзможно да си изплашен през цялото време и в крайна сметка, докато дългите горещи дни следваха един след друг, в Троя настана спокойствие. Сега колелото на събитията отново започваше да се върти и нещо подсказваше на Андромаха, че това ознаменува началото на края.
Когато съпругът й най-накрая се появи, повел за юздите коня си към царския дворец, той бе обкръжен от тълпа радостни троянци. Войниците бяха образували защитен кордон около него, но хората непрестанно се опитваха да го пробият, за да докоснат робата или сандалите му. Черният кон помръдваше нервно, но Хектор го държеше здраво. Когато се приближи към двореца, стражите отблъснаха тълпата, но това не ги спря да крещят името му и да надават радостни викове.
Хектор се усмихна, когато видя Андромаха, и спря коня си. Слезе изморено, а после я прегърна, протягайки ръка към брат си.
— Андромаха. Политес. Радвам се да ви видя и двамата.
— Благодарим на боговете, че си тук, Хектор — отвърна брат му. — Но как и защо? Не те очаквахме.
Хектор поклати глава.
— Първо трябва да поговоря с татко.
— Той не е добре… — започна Политес.
— Зная — прекъсна го Хектор с тъжен глас. — Въпреки това той все още е цар и аз трябва да говоря първо с него.
Той стисна леко ръката на Андромаха за миг, а после я пусна и тръгна към царския дворец, следван от брат си. Тя пък се върна в покоите си, за да се пребори с бурята в ума си. Чакането никога не й се удаваше лесно и откри, че кръстосва нагоре-надолу терасата, неспособна да си отдъхне от несигурност и притеснения. Небето потъмня и двете момчета си легнаха, но Хектор още го нямаше.
Накрая вратата се отвори тихо и той бе там, облечен в стара сива туника и кърпено наметало. Тя изтича в обятията му. Хектор я подържа известно време, заровил лице дълбоко в косата й. После Андромаха вдигна поглед и каза с усмивка:
— На брега на Симоент ти казах, че ще се срещнем отново.
Загледан с мрачно изражение в лицето й, той каза:
— Ще има дуел, Андромаха.
Тя пое дълбоко дъх и попита:
— С Ахил, нали?
Принцът кимна.
— Убих приятеля му Патрокъл и той е жаден за отмъщение.
Тя осъзна, че в нея се надига гняв и се отдръпна от прегръдката му.
— Това не е игра, съпруже! Този негов приятел е дошъл тук, също като Ахил, за да плячкоса града ни, да избива и осакатява. Нима си длъжен да се биеш с Ахил, защото си убил приятеля му? Хектор, та ти си избил стотици хора в битка, откак е започнала войната. Трябва ли да се занимаваш и с техните приятели? — усещаше сарказма в гласа си и се мразеше заради него, но не можеше да спре. — Това е нелепо, съпруже! — Той отвори уста, за да заговори, но Андромаха извика: — И да не си казал думата „чест“! Гади ми се вече от нея. Струва ми се, че честта значи всичко, което мъжете решат, че значи.
Хектор я гледа, докато гневът й не намаля.
— Ако се бия с Ахил, те ще пуснат жените и децата ни да си тръгнат. Агамемнон се закле, а Одисей го гарантира.
— И ти им вярваш? — попита тя, но гневът й бе намалял и вече не можеше да се уповава на него. — Ще пуснат ли и Астианакс?
Хектор поклати тъжно глава.
— Ако се бяха съгласили на това, нямаше да им повярвам.
— Това все още е върховна глупост — повтори Андромаха с тъга в гласа.
— Какво не е наред, Андромаха? — попита той нежно.
Тя поклати глава в опит да прочисти мислите си. Какво ми става, запита се? Съпругът ми се връща при мен, след като е спасил живота на троянските жени и деца, а аз му крещя като някоя рибарка. Вдигна поглед и му се усмихна.
— Съжалявам, обич моя. Но какво ще стане, ако Ахил те убие? Агамемнон ще изпълни ли обещанието си? Защо му е да го прави?
— Портите ще бъдат отворени призори и жените и децата ще излязат, без никой да им пречи — обясни той. — Ще ги ескортират до Залива на Херкулес, където ще се качат на кораб за Лесбос. Портите ще се затворят отново по обяд, когато дуелът ще започне. Така че двамата с Ахил няма да се срещнем преди невинните да са на свобода.
— Можеш ли да спечелиш?
— Побеждавал съм всеки, който някога се е изправял срещу ми. И съм надвивал Ахил преди. Ти беше там.
— Да. Бяхте брутални.
Хектор кимна.
— Юмручният бой често е такъв. Това обаче ще е дуел с мечове до смърт.
Кръвта й изстина при мисълта.
— Трябва да свърши бързо — каза, мислейки си за дуела на Хеликаон с Персион.
— Да — съгласи се той. — Колкото по-дълго продължи, толкова по-вероятно е да ме убие. Много е опитен, ужасно бърз и е по-млад от мен. Но има слабости. Гордостта и суетата са негови постоянни спътници. Те са несигурни приятели и често дават лош съвет.
— Това не е много успокояващо — отвърна Андромаха и се усмихна леко.
Хектор поклати глава.
— Друго не мога да ти предложа.
Той поръча храна и яде осолена риба и хляб, докато заедно отпиваха вино и говориха досред нощ. Андромаха му разказа за отчаяното положение в Троя, за това, че целият град сега разчита на един несигурен кладенец за вода, както и за тежкото състояние на складовете с жито. Обсъдиха успехите на „Ксантос“ и Троянския кон. Той я разпита за Астианакс и тя го разсмя, разказвайки му тривиалните клюки в двореца.
Накрая Хектор, по-изморен, отколкото можеше да изрази с думи, се хвърли на леглото и незабавно заспа. Андромаха го гледа известно време с болка в сърцето, а после излезе обратно на терасата.
Луната се издигаше високо и тя я гледа известно време. После направи нещо, което не бе правила, откак напусна убежището на Тера. Замоли се на собствената си богиня, Артемида — лунната господарка:
— О, Повелителко на дивото — започна тя, — защитничка на малките деца, смили се над своята сестра и защити мъжа ми утре. Пази го, за да може той да се върне да пази своя син.
После легна на дивана, заслушана в нощните звуци на града, и накрая се унесе в неспокоен сън.
Дневната светлина озаряваше терасата, когато я събуди силен крясък. Тя скочи стреснато и се втурна вътре. Намери малкия Астианакс, застанал на вратата на спалнята си и загледан изплашено в Хектор, който си бе сложил бронзовата броня и шлема с високия черно-бял гребен.
Съпругът й се засмя и свали шлема.
— Не се плаши, момче — той коленичи до детето и го вдигна пред лицето си. — Ето, виждаш ли, че ме помниш. Аз съм татко ти.
Астианакс се ухили радостно и извика:
— Тате! Донесе ли ми пони?
— Не още, момче. Когато станеш малко по-голям, ще получиш понито, както ти обещах.
Детето се пресегна и прокара малката си ръка по златния кон, изобразен на бронята на Хектор.
— Като този ли, тате?
— Да, точно като този.
Хектор погледна Андромаха и в очите му имаше болка, докато държеше момченцето до себе си. Той поклати глава и тя разбра какво си мисли.
— Много други синове ще живеят заради това, което правиш днес — увери го тя.
Хектор въздъхна дълбоко и погледна надолу към огнената коса на момчето.
— Не е достатъчно — каза накрая. — Никога не мога да сторя достатъчно.