Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (37)

XXXV
Бягството от Тера

Андромаха наблюдаваше облаците птици в небето над Тера и се чудеше какви са. Бяха хиляди, малки и черни, въртяха се, спускаха се и се издигаха, разделяха се на два, после три, после четири облака, след което се събираха отново в плавен, грациозен полет. Целият екипаж на „Ксантос“ ги гледаше и корабът дрейфуваше в топлия сутрешен бриз. Внезапно, сякаш им бе заповядано, птиците оформиха едно ято и отлетяха от острова. За няколко мига бяха над кораба, неизброими и закриващи светлината. Някои моряци инстинктивно приклекнаха, после птиците отлетяха на север и скоро изчезнаха от поглед.

Гребците отново подхванаха ритъма и „Ксантос“ се плъзна към Благословения остров. Андромаха седна на дървената пейка до мачтата и хвърли поглед към долната палуба, където момчетата си играеха щастливо. Усмихна се на себе си. През първите няколко дни на пътуването ги бе наблюдавала постоянно, уплашена, че може да паднат зад борда. Но скоро откри, че на „Ксантос“ имаше повече от шестдесет бащи, които да ги наглеждат. Гребците, повечето от които имаха свои деца, се отнасяха с тях, сякаш им бяха синове, и им разказваха истории за морето. Понякога поставяха момчетата на пейките и им позволяваха да се преструват, че гребат.

Астианакс и Декс разцъфтяха през времето, прекарано в морето. И двамата бяха добили лешников загар от постоянното излагане на слънцето и Андромаха бе сигурна, че са пораснали на ръст през последните няколко дни. Декс все още бе предпазлив и малко срамежлив, разсмиваше се по-трудно от брат си. Астианакс беше смел, понякога безразсъден и винаги щом се намираше на откритата горна палуба, Андромаха го наблюдаваше със загрижения поглед на любяща майка.

След като напуснаха Троя, Хеликаон се беше отправил бързо към Тера. Намерението му бе да спрат за кратко на Благословения остров, за да вземат Касандра, после да отплуват до Итака, където Калиадес и Скорпиос щяха да напуснат кораба. След това „Ксантос“ щеше да предприеме дългото пътуване към Седемте хълма навреме за зимата, може би за последен път.

Щом се озоваха в открито море и на безопасно разстояние от троянските води, нямаха причина да бързат към Тера, но въпреки това през цялото време Андромаха усещаше някакво чувство на неотложност. Не можеше да го разбере. Вече нямаше защо да се страхуват от микенците, а времето бе меко и спокойно, но тя страдаше от постоянно усещане на потисната паника, сякаш закъсняваха за нещо. Хеликаон бе признал, че чувства същото и двамата вярваха, че това важи и за останалата част от екипажа, въпреки че никога не бе обсъждано.

Андромаха се изправи и тръгна надолу към предната палуба, където си почиваха двамата войни. Тя харесваше светлокосия ездач Скорпиос. Не приличаше на никой войник, който някога бе срещала. Разговаряше с него по време на дългите спокойни вечери, прекарани на каменисти брегове и песъчливи плажове. Младият мъж знаеше имената на птиците и малките създания в каменните басейни. Имаше собствени имена за съзвездията на нощното небе и й разказваше истории за тях. Беше купил комплект гайди от търговец на Лесбос и понякога свиреше тихи тъжни мелодии, докато слънцето залязваше. Разказваше й истории за детството си, една част тъжни, за жестокия си баща и измъчена майка, други по-весели, за братята и сестрите си и всекидневния живот в селото им. Планираше да напусне „Ксантос“ в Итака, но тя се надяваше, че ще остане с тях до Седемте хълма.

Калиадес погледна нагоре, докато тя се приближаваше и Андромаха му се усмихна топло. Благодарение на почивката по време на пътуването, кракът му бе започнал да оздравява. Всеки ден тя бе сменяла превръзките на раната му, докато днес най-накрая бе изхвърлила останалото лечебно растение, дадено й от Ксандер.

— Делфини! — извика един от моряците и тя погледна в посоката, която сочеше.

Често виждаха делфин или два по време на пътешествията си и тя се учуди на вълнението в гласа му. След това осъзна, че той сочи стотици от тях, преминаващи покрай десния борд. Лъскавите им сиви гърбове се издигаха и спускаха, докато бързаха на север.

— Делфини, делфини! — чу вика на едно от момчетата и двете се затичаха нагоре по палубата и към перилата. Видя, че двама моряци ги хващат и ги задържат в безопасност, докато те извиваха вратлетата си, за да наблюдават преминаващите създания.

— Това е необичайно — промърмори Калиадес, който също бе станал, за да гледа.

Седна обратно, но Скорпиос продължи да се взира в морето, дълго след като делфините бяха изчезнали. Когато седна, лицето му бе пламнало от вълнение като на момчетата.

— Никога преди не съм виждал делфини — обясни той. — Всъщност никога преди не съм пътувал по море, като изключим преминаването на Хелеспонта.

— Значи никога не си виждал Тера, Благословения остров — каза му тя. — Уникален е.

— Как така? — попита той и хвърли поглед към острова, който се издигаше пред тях. — Защото не е позволено там да стъпват мъже ли?

— Отчасти. Но има форма, която не се среща при никой друг остров. Като пръстен с един-единствен пролив, през който могат да преминават корабите. В средата има широко, кръгло пристанище, което е много дълбоко. Корабите не могат да спират там, защото котвите им не стигат до дъното. В средата на пристанището има малък черен остров, наречен Изгореният остров.

Скоро навлязоха в пристанището и Калиадес, който гледаше напред, отбеляза:

— Не е толкова малък остров!

Андромаха го погледна и ахна. Изгореният остров, черен и сив като купчина въглища, беше два пъти по-голям, отколкото го помнеше. Сега изпълваше по-голямата част от пристанището и „Ксантос“ трябваше да го заобиколи, за да стигне до брега на Тера. Можеше да види как от върха му се издига гъст черен дим и се разнася на изток. Погледна назад към кърмата, където Хеликаон и Ониакус разговаряха настойчиво, сочеха и се взираха в растящия остров с почуда.

Младият Праксос извика:

— Кораб отпред, господарю!

Андромаха също виждаше галерата, изтеглена на далечния бряг. От това разстояние не можеше да различи подробности, но след миг наблюдателният Праксос извика:

— Това е „Кървавият ястреб“, Златни!

Одисей! Какъв добър късмет! Андромаха се усмихна. В същият момент под тях се чу тътенът на земетресение, морето се разпени и тя видя как едно свлачище на Изгореният остров се изсипва с плясък във водата. Вълните, които предизвика, удариха „Ксантос“ и корабът се разлюля напред-назад. Андромаха погледна към децата, но и двете бяха прибрани на сигурно място на долната палуба. Отново погледна към острова и потрепери.

Не след дълго „Ксантос“ стигна до брега и моряците се заспускаха по въжетата, готови да изтеглят кораба до „Кървавия ястреб“. Хеликаон също се спусна с тях, а за Андромаха бе поставена стълба. Когато стигна до брега, Одисей вече чакаше, обвил с ръка раменете на Хеликаон. Двамата се хилеха насреща й и тя им се усмихна в отговор. С нотка на тъга забеляза, че някога червената коса на царя на Итака сега е изцяло сива.

Той взе ръката й и я целуна.

— В името на Зевс, богиньо, старото ми сърце се радва да види и двама ви в безопасност. Чух че Троя е паднала и е превзета, но никой не споменаваше за оцелели. Готов съм да се обзаложа, че имате да ми разкажете вълнуваща история.

— Наистина имаме, Одисей, но освен това е и тъжна история — отвърна Хеликаон, взирайки се с привързаност в стария си другар. — Какво правиш тук? Мислехме, че вече си в безопасност в прегръдките на Пенелопа.

— Ще ми се да беше така. Имам син, когото още не съм виждал. Но дойдох да спася Касандра. След превземането на Троя микенските боклуци нямат причина да уважават светостта на Тера. Но мястото изглежда изоставено — той се огледа наоколо. — Пристигнахме по залез-слънце миналата вечер и не видяхме никого. Винаги е имало жрица, която да посреща пристигащите кораби… — той сви рамене. — Обмислях да се противопоставя на полубога и лично да се изкача до Великия кон. После видяхме „Ксантос“.

При думите му през тялото на Андромаха премина тръпка и чувството за неотложност се завърна. Едва успя да се удържи да не хукне нагоре по стръмните скали.

— Ще ида да намеря Касандра и ще я доведа на кораба — каза бързо на Хеликаон.

— Ако все още е тук — отвърна любимият й, гледайки намръщено към върха на острова, където се виждаше конската глава.

— Знам, че е тук, макар да не знам защо не дойде да ни посрещне — тя видя изражението му и предположи какво си мисли. — Не трябва да гневиш Минотавъра като се качваш до храма. Аз ще ида и ще я открия.

Хеликаон погледна към небето и я хвана за ръка.

— Ако не се върнеш до пладне, ще дойда и ще те прибера и никакви полубогове и чудовища няма да ми попречат.

— И аз ще съм с него — добави Одисей. — Нещо опасно се усеща наоколо и нямам предвид жестоки мъже — той потрепери под слънчевата светлина и кимна към Изгореният остров. — И моля, кажете ми, че този остров нараства, а не става дума за старческо слабоумие.

— Твърдят, че е изникнал от водата едва преди стотина години — отвърна Андромаха. — И да, прав си, нараства много бързо и се опасявам, че това е лоша поличба. Ще побързам.

Усмихна се на Хеликаон и се отдалечи през черния пясък на брега, после тръгна уверено нагоре по каменистата пътека. На половината път спря и погледна надолу към корабите и мъжете. Погледът й се насочи към Изгорения остров и тя с потрес установи, че е почти толкова висок, колкото скалите на заобикалящата го земя. От върха му излизаше дим и въздухът бе наситен с него. По ръцете и раменете й имаше лек слой от сив прах. Андромаха забърза нагоре, подтиквана от огнените камшици на страха и предчувствията.

Щом стигна върха на скалата, спря отново и погледна Великия кон. Огромният бял храм сякаш се люлееше над нея и Андромаха се зачуди дали пък тя не се движи. След това с дълбок тътен, който й причини болка в зъбите, островът бе разлюлян от още едно земетресение. Андромаха падна по очи и се прилепи към каменистата земя, ужасена, че ще се разцепи и ще я хвърли от скалите. Чу свистене на криле и дрезгав крясък. Погледна зад себе си и видя огромно ято чайки, което летеше покрай края на скалите на юг.

— Всички създания напускат острова — изрече нечий глас. — Дори птиците във въздуха и рибите в морето.

Андромаха се изправи на крака. От храма на Великия кон насреща й вървеше Първата жрица. Ифигения видя изненадата по лицето й и се изкиска.

— Смяташе, че отдавна съм умряла, нали, Андромаха? Е, костите ми наистина са стари, но времето ми още не е дошло.

— Радвам се да те видя — отвърна Андромаха и наистина го мислеше. Ифигения изглеждаше по-стара от света, но блясъкът в очите й бе все така интелигентен и пресметлив, както винаги. — Нима и жените напускат острова? Изглежда изоставен.

Ифигения се намръщи.

— Когато започнаха земетресенията, по време на празника на Артемида, Касандра убеди момичетата, че островът ще бъде унищожен. Сънищата и виденията на сестра ти могат да са доста настоятелни. Последната жрица, малката Мелиса, си тръгна преди два дни. — Тя бе разтърсена от кашлица и Андромаха осъзна, че се смее. — Взе дори магаретата, като каза, че не искала да страдат, щом краят настъпи. Кораб, пълен с магарета — тя поклати глава. — Глупаво момиче — изрече нежно.

— Как е Касандра?

Ифигения я погледна, изпълнена със съчувствие, и Андромаха се зачуди как е могла да смята старата жена за безчувствена.

— Тя умира, Андромаха. Виденията й… нараняват ума й и й причиняват жестоки припадъци. Всеки припадък отнема от жизнеността й, а напоследък стават все по-чести. Тя е много крехка, а виденията продължават безкрайно.

— Къде е? Трябва да й помогна.

— В храма е. Ела с мен, скъпа.

Андромаха едва успяваше да контролира паниката си. Въпреки това хвана ръката на старата жрица и двете заедно влязоха бавно в тъмната сграда.

Касандра лежеше на тясно легло в ъгъла на пустата стая. Беше тъмно и много студено. Единствените прозорци се намираха високо горе и тя се взираше в прашните снопове светлина, които пропускаха, а устните й се движеха сякаш разговаряше с някого.

— Касандра — каза нежно Андромаха.

Сестра й я погледна след дълга пауза. Андромаха бе шокирана да я види в това състояние. Беше мръсна, а косата й падаше на сплъстени кичури. Бе слаба като скелет, а когато погледна в трескавите й очи, сякаш се взря в черна пещ.

— Време ли е? — попита тя немощно. — Мога ли вече да тръгвам?

До нея имаше кана с вода и бокал. Андромаха го напълни, повдигна нежно сестра си и изсипа малко вода в устата й. Касандра започна да пие жадно, стиснала здраво бокала, а водата се стичаше на пода по мръсната й дреха.

— Андромаха — изрече най-накрая, вкопчена в нея с костеливите си пръсти. — Толкова се радвам, че дойде. Имам да ти казвам толкова много, а ми остава толкова малко време…

— Чуй ме, сестро — подкани я Андромаха. — Трябва да дойдеш с мен. Ще те заведа на „Ксантос“. Корабът е тук заедно с Хеликаон. Отново ще пътуваме заедно.

— Тя е твърде болна, за да бъде местена — каза Ифигения укорително.

— Ще доведа мъже от „Ксантос“. Хеликаон ще дойде да те вземе, любов моя.

— Този храм няма да бъде осквернен от мъже — излая старата жрица. — Не бъди толкова арогантна, че да предизвикаш изсипването на божия гняв върху ни, Андромаха.

— Тогава аз ще я нося — отвърна й Андромаха предизвикателно.

— Чуй ме, Андромаха. Никога не слушаш — изплака Касандра и я придърпа по-близо. — Умирам и винаги съм знаела, че ще умра тук. Ти също го знаеш. Казвала съм ти го толкова много пъти. Това е съдбата ми и аз й се радвам. Отново ще видя мама. Тя ме чака отвъд, толкова близо, че почти мога да я докосна. Знае, че идвам. Това е съдбата ми. Трябва да ме оставиш на нея.

Андромаха почувства как по лицето й се стичат сълзи и Касандра ги изтри нежно.

— За мен ли плачеш, сестро? Плака и за Хектор. Видях те. Не трябваше да го убиват, разбираш ли. Хектор и Ахил бяха последните велики герои. След Епохата на Героите идва Епохата на Мрака — Касандра сякаш добиваше сили, докато говореше. — Дори и сега варварите идват от Севера, спускат се през земите на западните царе. Скоро ще научат тайната на звездния метал и нищо няма да може да ги спре. След едно поколение ще разрушат каменните дворци на могъщите владетели. В Залата на лъва, където са вървели герои, ще има само плъхове и бръмбари, търсещи храна, а после зелената трева ще покрие руините и ще ги превърне в пасище за овце.

— А Троя, сестрице?

— Троя ще се превърне в легенда. Само имената на героите й ще продължат да живеят.

— Нима всички са загинали?

Но Касандра бе спряла, заслушана в гласовете.

— Астианакс и Декс? — попита изведнъж. — В безопасност ли са?

— Да, в безопасност са. Истина ли е пророчеството на Мелите, сестро? Астианакс наистина ли е Орловото дете?

Касандра се усмихна. Загрижеността й се стопи, гласът й стана глас на нормална млада жена, страстта и неотложността изчезнаха от него.

— Пророчествата са хлъзгави — каза тя на Андромаха и я потупа по ръката. — Като мазни змии. Дълги години Приам и Хекуба търсиха значението на думите на Мелите. Накрая откриха гадател, който ги изтълкува, както на тях им харесваше. Той им каза, че пророчеството означава, че синът на царя, роден от Гръмотевичния щит, от теб, никога няма да бъде победен в битка и че градът му ще е вечен.

— Но ти не вярваш в това? — попита Андромаха. — Нима Астианакс не е Орловото дете? Приам вярваше, че той ще е основател на династия.

Касандра се разсмя, а ясният и весел звук отекна из храма. За момент изглеждаше сякаш прашинките танцуват в сноповете светлина.

— Също като баща си Хектор, Астианакс няма да има синове — отвърна тя, усмихвайки се на противоречието. — Но заради него ще бъде основана династия и тя ще просъществува хиляда години. Истина е, Андромаха. Видях го изсечено върху камъните на бъдещето.

— Но това не е пророчеството на Мелите.

— Не, това е пророчеството на Касандра.

Стените на храма потрепериха от още едно малко земетресение, ъгълът на покрива поддаде, срути се на пода и запрати облаци прахоляк в стаята.

— Трябва да тръгваш — каза й Касандра.

Погледнаха се една друга спокойно. Андромаха почувства, че вълнението в сърцето й стихва, заместено от примирение. Но Касандра внезапно се дръпна от нея, а очите й отново станаха диви.

— Тръгвай сега! — извика, размахвайки ръце. — Агамемнон идва! Трябва да вървиш сега!

Тя заблъска настоятелно Андромаха, докато сестра й не се изправи.

— Агамемнон?

— Идва да ме спаси — обясни Ифигения. — Касандра ми каза, че ще е тук преди пладне с флотата си. Ще се върна с него в Микена.

Андромаха не се колеба повече, а изтича към вратата, спирайки за миг, за да помаха за последен път на Касандра, но девойката се бе обърнала и отново разговаряше с невидимите си приятели. Андромаха запретна полите си и побягна към скалистата пътека.

 

 

Хеликаон гледаше как Андромаха се изкачва по пътеката към храма. Гърбът й бе изправен и бедрата й се поклащаха прекрасно изпод роклята с цвят на пламък.

Одисей го наблюдаваше ухилено.

— Ти си късметлия, Хеликаон.

— Винаги съм имал късмет с приятелите си, Одисей. Ти ме научи да се изправям пред страховете си и да ги побеждавам. Андромаха ме научи, че човек може да се наслади на живота само ако гледа към бъдещето и остави отмъщението на боговете.

— Добра жена и хубава философия — съгласи се Одисей. — А ако Агамемнон слезе на този бряг сега?

— Моментално ще го убия — призна Хеликаон с усмивка. — Но повече няма да търся отмъщението и няма да го оставя да ръководи живота ми.

— Ще отплаваш за Седемте хълма за през зимата ли?

Хеликаон кимна.

— Троянската флота тръгна преди нас. С всички тези допълнителни мъже в селището ще има много за вършене.

— Много мъже и недостатъчно жени — отбеляза Одисей. — Определено ще имаш работа за вършене, отсъждания при спорове и жалби. Опитай се да го правиш, без да режеш главите им.

Хеликаон се разсмя и чувството за неотложност в гърдите му олекна. След това видя Калиадес и Скорпиос, които идваха насреща им и сърцето му се сви. Беше се опитал да убеди двамата войни да останат на кораба за Седемте хълма, но предположи какво са дошли да го попитат.

— Калиадес! — извика Одисей. — Радвам се да те видя! Къде е нашият приятел Банокъл?

— Падна при Троя — отвърна Калиадес.

— Тогава се обзалагам, че е взел мнозина врагове със себе си?

— Банокъл никога не оставяше нещата наполовина свършени. Беше храбър мъж и добър другар. Често говореше за Залата на героите. Сигурен съм, че сега мирува там с Хектор и Ахил и им разказва колко добър войн е.

Другите се усмихнаха, а Калиадес продължи:

— Това е Скорпиос от Троянския кон. Двамата бихме искали да идем в Итака. Ще ме вземеш ли на борда си за последен път, Одисей?

— Да, момко, с удоволствие. А ти можеш да ми разкажеш историята за падането на Троя, за да си платиш пътя.

Високият войн разпаса колана с меча си и го подаде на Хеликаон.

— Дължа живота си на теб господарю, както и на Аргуриос. Вземи Меча на Аргуриос със себе си. Той принадлежи на народа на Троя, а не на един странстващ микенец.

Хеликаон го прие мълчаливо. Извади го от ножницата и го погледна с възхита.

— Това е прекрасен дар. Но няма ли да ти е нужен, приятелю?

— Все още не знам какво ще е бъдещето ми, Златни, но знам, че няма да го изградя с меч.

Седнаха на черния пясък и Калиадес разказа за последните дни на Троя, а Хеликаон за бягството им от града. Слънцето се издигаше бързо на небосклона, когато Златния отново зърна ярката рокля на Андромаха на скалистата пътека. Тя сякаш бързаше, макар да се движеше предпазливо по опасния склон. Нямаше и следа от Касандра.

Той се изправи и отиде да я посрещне. Видя дузини плъхове, които излизаха от дупките си в основата на скалите и се отправяха към морето.

— Къде е Касандра? — попита, хващайки ръката на Андромаха.

— Няма да дойде. Умира.

Когато Хеликаон се намръщи и тръгна към пътеката, тя го спря.

— Касандра иска да умре тук. Каза, че това е съдбата й. Няма да дойде и няма да е правилно да я принуждаваш.

— Тогава ще ида да й кажа сбогом.

Андромаха го сграбчи за ръката.

— Тя твърди, че Агамемнон идва с флотата си. Ще е тук по обяд. Знам, че не вярваш в предсказанията й. Нейната съдба е никога да не й вярват. Но Първата жрица потвърди, че брат й идва за нея. Трябва да тръгваме, любими, колкото се може по-бързо — в гласа й се долавяше паника.

Той погледна към стръмната пътека, но се обърна отново към нея, към жената, която обичаше повече от всичко.

— Както винаги, ще приема съвета ти. Ела.

Докато вървяха към кораба, Хеликаон извика на екипажа си да се приготви. Съобщи бързо новината на Одисей и царят на Итака забърза към „Кървавия ястреб“, без да се сбогува. Хеликаон почувства, че нещо се отърква в крака му и погледна надолу. Още плъхове се отправяха към корабите, дузини, бягаха през краката му и се катереха по въжетата.

Чу викове, щом екипажът ги забеляза и погледна обратно към брега. Черният пясък гъмжеше от създанията. И всички се бяха отправили към корабите.

Откъм екипажа на „Ксантос“ се разнесоха викове и проклятия, когато гризачите започнаха да се катерят на борда. Мъжете скачаха наоколо и ги пробождаха с мечовете си, но отвсякъде прииждаха нови и нови.

— Не се опитвайте да ги убивате! — извика Хеликаон. — Разкарайте кораба от брега!

Бързо повдигна Андромаха по стълбата. Видя, че лицето й е бледо от притеснение за момчетата, докато се качваше на залетия от плъхове кораб. После, опитвайки се да игнорира създанията, които тичаха и хапеха краката му, Хеликаон подпря с рамо борда, наравно с другите от екипажа. Видя моряци, тичащи от „Кървавия ястреб“, за да помогнат в изтикването на „Ксантос“. Огромната бирема започна бавно да се накланя, след което насред стържене на дърво върху пясък се спусна в морето и заплава свободно, заобиколена от плъхове.

Моряците от „Кървавия ястреб“ изтичаха обратно на кораба си и Хеликаон отиде с тях. Беше невъзможно да се тича през килима от плъхове, без да ги настъпват, и мъжете се хлъзгаха върху смачканите тела и кръвта на гризачите. Облегнаха се на дъските и след миг избутаха по-малкия кораб във водата. Хеликаон се качи на борда. Мъжете трескаво избиваха плъхове, пробождаха ги с мечове и кинжали и ги хвърляха през борда. Все по-малко успяваха да се качат на кораба, докато излизаше в открити води. Хеликаон погледна към „Ксантос“. Биремата също се отдалечаваше и гребците спускаха греблата си.

Той уби още дузина гризачи, хвърли телата им във водата, после отиде при Одисеи, който енергично мушкаше всеки плъх, изпречил се пред очите му.

— От това ще излезе хубава история, приятелю — каза му Хеликаон, а в гърлото му се надигаше смях, докато гледаше как дебелият цар подскача наоколо и ръга плъхове с меча си.

Одисей спря задъхано и се ухили.

— Не са ми нужни повече истории, дори и с плъхове. Историите винаги бръмчат из главата ми като рояк пчели! — после изражението му се отрезви. — Връщай се на кораба си, Хеликаон. И двамата трябва да побързаме. Не можем да се справим с цялата микенска флота.

Хеликаон пристъпи напред и прегърна стария си наставник за последен път.

— Успешно плаване, приятелю.

Одисей кимна.

— Очаквай ме през пролетта — обеща той.

С поздрав за сбогом към Калиадес и Скорпиос Хеликаон изтича към кърмата и се гмурна в морето. Докато плуваше към „Ксантос“ се опита да не обръща внимание на килима от мъртви и умиращи плъхове и драскането на нокти, докато давещите се животинки се опитваха да се покатерят на гърба му. Сграбчи въжето, което му спуснаха от екипажа, и се изкатери на палубата. Едва тогава си позволи да потрепери и да изтупа несъществуващи плъхове от рамената си.

Огледа се наоколо. Андромаха стоеше при мачтата и гледаше нагоре към Великият кон. Ониакус беше застанал на руля. Гребците гледаха Хеликаон и чакаха думите му.

— По моя команда! — извика той и греблата се врязаха във водата. Следвайки „Кървавия ястреб“, „Ксантос“ напусна острова, докато слънцето се издигаше към пладне.