Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (34)

XXXII
Троянските жени

Андромаха подпря колчана със стрелите си на стената на балкона. Прибра непослушните си къдрици с кожена лента и избърса влажните си длани в туниката. Огледа балкона на двореца и другите жени. Някои я наблюдаваха и нервно следваха примера й, други се взираха хипнотизирани в яростната битка в двора. Всички знаеха, че не може да продължи още дълго. Храбрите войни, които защитаваха укреплението бяха отблъснали вълна след вълна вражески атаки. Сега, в знойния следобед, Андромаха усещаше по студа в костите си, че събитията приближават своя край.

Наблюдаваше хората с носилки, повечето възрастни мъже, които с мъка носеха товара си към двореца. „Защо, почуди се тя? Спасяват ранените войници, които ще умрат по-късно, когато врагът нахлуе в двореца. Не можем да удържим стената. Не е достатъчно висока и нямаме достатъчно мъже. Не можем да удържим двореца.“ Тя затвори очи. Отчаянието заплашваше да я завладее.

— Господарке, можете ли да ми помогнете? — Младата й слугиня Анио се мъчеше с кожения си нагръдник. Макар да бе предназначен за дребен мъж, пак беше твърде широк и каишите падаха извън слабите й рамене.

Андромаха търпеливо разплете каишите и ги завърза по-близо едни до други.

— Готово — каза тя. — Така е по-добре. Изглеждаш като костенурка, на която са дали твърде голяма черупка.

Анио се усмихна, а едно друго момиче се разсмя и Андромаха почувства как напрежението й се стопява. Бяха останали десет Жени на Коня, жени и момичета до петнадесетгодишна възраст, които не бяха избягали от града. Някои бяха тук, защото нямаха семейства и къде да отидат, други, защото семействата им бяха останали, убедени, че великите стени никога няма да паднат. Тя ги беше довела на високата тераса, която гледаше към двора, както бе заповядал Калиадес. Единствено Пентезилея бе отишла да се бие на укреплението с тракийските стрелци.

Андромаха се намръщи, ядосана на себе си, че се бе поддала на отчаянието, па макар и за малко. „Ти си дъщеря на цар, каза си тя. Не се вайкаш и не оплакваш от съдбата си. Малката Анио може да намери сили да се усмихне въпреки трудностите. Трябва да се чувстваш поласкана да стоиш рамо до рамо с нея.“

Наблюдаваше мъжете на стената и гърдите й се изпълниха с гордост. Те са троянски войни, помисли си тя. Ние сме троянски войни. Ще се бием и може да умрем, но легендата за нас ще се разказва и името на Троя няма да бъде забравено.

Познат глас прошепна в ухото й:

— Да, Андромаха, да! Бъди силна! Погледни на север и помощ ще дойде. Ще се срещнем отново преди края, сестрице.

Касандра! Гласът на момичето бе толкова ясен, толкова реален, че Андромаха се огледа. В ума си извика името на сестра си, но отговор не последва. „Погледни на север“, каза Касандра. Одисей й беше казал същото.

В този момент с ужасяваща внезапност врагът проби стените. Осем микенски войни си пробиха път, тичайки надолу по стъпалата на укреплението и през павирания двор право към двореца.

— Пригответе се! — извика тя на стрелците си и сграбчи лъка си, поставяйки стрела на тетивата. Другите жени направиха същото. — Изчакайте! — Наблюдаваше хладнокръвно приближаващите се бойци.

След което изкрещя:

— Сега!

Облак стрели се вряза в тичащите мъже. Жените имаха време да изстрелят по две или три стрели всяка и петима от нападателите бяха улучени. Двама паднаха, трима продължиха със залитане. Когато стигнаха до затворените врати на мегарона, нямаше къде да отидат и се опитаха да се покатерят по отвесните каменни стени. Само един успя да стигне до балкона. Докато ръката му сграбчваше върха на стената, Андромаха извади бронзовия си кинжал. Изчака докато и лицето му се покаже, след което заби острието в окото му. Той падна, без да издаде звук.

Тя отново погледна към битката на укреплението. Линията на защитниците се беше разкъсала на няколко места и все повече микенци я пробиваха. Троянците започнаха да отстъпват — в организиран ред, стъпка по стъпка, опитвайки се да задържат линията, докато неумолимо биваха изтласквани към двореца.

— Чакайте! — заповяда тя на жените щом видя, че някои отново вдигат оръжията си. — Свалете лъковете. Веднага! Спомнете си заповедите.

Под тях чуха скърцането и тътена на отварящите се врати на мегарона.

Насред шумния тропот на копита върху камък последните конници в града излязоха от двореца. В средата на битката защитниците бързо отстъпиха наляво и надясно. Ездачите галопираха право към оголения център и се врязаха във врага с насочени пики и копия. Всеки останал им кон беше там. Андромаха видя черния Герой, който бе носил Хектор при последната му езда. Той се изправяше на задните си крака и риташе вражеските войници с подкованите си копита. След това единственото, което можеше да види, бе меле от войни и коне, единственото, което можеше да чуе, бяха виковете на мъжете и цвиленето на животните, трясъкът на метал и разкъсването на плът.

Беше храбър последен удар, но не бе достатъчен. Портите на дворцовата стена бяха отворени и стотици вражи войници се включваха към нападателите. Троянците все още отстъпваха, сражаваха се храбро, но постоянно губеха позиции.

— Пригответе се — заповяда Андромаха на Жените на Коня. — Не стреляйте напосоки. Отделете време да се прицелите. Не можем да рискуваме да улучим нашите. Направете така, че всяка стрела да е от значение. Винаги се целете високо. Ако пропуснете нечие лице, може да улучите мъжа след него.

Това бяха инструкциите, които бе повтаряла на стрелците си толкова пъти през последните дни, че бе започнала да ги мърмори в просъница.

Вражеските войни си бяха пробили път на един изстрел разстояние, но тя все още изчакваше. След това видя брадат войник, покрит с кръв, носещ микенски шлем, който погледна нагоре към нея и се ухили.

— Сега! — изкрещя тя.

Прицели се високо в лицето му и пусна стрелата. Острието й се заби в бузата му. За по-малко от един удар на сърцето зареди нова. Изстреля я по посока на друг войник с вдигнат меч, тя се заби дълбоко в бицепса му и Андромаха видя как изпуска оръжието.

За момент спря, за да погледне другите жени, стрелящи по прииждащата орда. Лицата им бяха решителни, движенията — уверени. Стрела след стрела намираха мишените си. Сърцето й заликува.

— Ние сме троянските жени — изкрещя тя на врага. — Елате срещу нас и ще ви убием.

Вече не можеше да види троянските защитници под себе си, скрити от надвисналата тераса. Заедно с останалите продължи да изпраща стрели в масата от вражески лица. Не чу затварянето на вратите на мегарона.

Времето сякаш бе спряло, докато стреляше, но все пак осъзна, че започва да се стъмва. Рамото я болеше.

— Андромаха, отстъпи! Андромаха!

Почувства нечия ръка на рамото си и установи, че я извличат от балкона. Погледна нагоре, докато се дърпаше.

— Калиадес! Трябва да продължим да се бием!

— Бием се, Андромаха. Но ти трябва да си починеш. Ранена си.

— Затворени ли са вратите?

— Отстъпихме в мегарона и вратите са затворени. Врагът носи стълби към балкона. Битката там ще е ръкопашна. Това е единственото място, на което могат да се надяват да пробият, докато не успеят да разбият вратите долу. Жените ти бяха великолепни и все още им предстои роля в битката. Нужна си заедно със стрелците си в коридора. Но първо трябва да си починеш — настоя той. — Има време. След това ще си готова да продължиш да се биеш.

Тя кимна и погледна към раната на рамото си. Кръвта течеше свободно. Предположи, че е от стрела, въпреки че не можеше да си спомни.

— Ще ги накарам да се погрижат за раната ми веднага щом помогнат на другите жени.

— Вече е направено. Ти напусна балкона последна.

— Някоя от тях пострадала ли е?

— Да, но са само леки наранявания.

— Тогава трябва да видя сина си.

Той кимна.

— Добре. Върви, виж сина си. Аз ще намеря някой, който да се погрижи за раната ти.

Андромаха тръгна през двореца, пробивайки си път през скупчените в мегарона хора и коне, без да забелязва почти нищо от кипящата дейност около нея, а мислите й препускаха в безпорядък. Все още можеше да почувства гладкото дърво в дланта си, изяществото на всяка стрела в пръстите си, стягането на мускулите си, докато опъваше тетивата, плавното отпускане. Отново и отново.

Покоите на царицата бяха прашни и тъмни. Тишината тегнеше над тях също като праха. В преддверието се грижеха за ранените, така че тя ги подмина и се отправи към задната стая, където спяха момчетата. Астианакс и Декс бяха потънали дълбоко в прегръдките на съня, и двамата настанени в едно легло.

Андромаха наблюдаваше дишането им и погали всяка от малките главици, едната червенокоса, другата светлокоса. Умът й бавно се успокои.

— Андромаха? — изрече колеблив глас зад гърба й.

Тя се стресна и се обърна.

— Ксандер! — изрече изненадано и прегърна луничавия лечител.

Калиадес, който го бе довел, повдигна вежди.

— Момъкът твърди, че е лечител. Явно го познаваш.

— Той е мой добър приятел, както и на Одисей. Пътувахме заедно. Страхувах се, че си загинал, Ксандер. Нямаше те толкова дълго.

Докато преглеждаше рамото й и слагаше мехлем и превръзка, тя му разказа за пътешествията си и за внезапното напускане на Гершом. Ксандер й обясни как се бе оказал във вражеския лагер и й разказа за времето, прекарано с Одисей и Ахил.

— Трябваше да последваш съвета на Грозния цар — каза му тя — и да напуснеш града.

— Ти не го направи — отвърна й той тихо.

Тя си спомни последния си разговор с Политес и поклати глава с усмивка.

— Прав си, Ксандер. Не е моя работа да те съдя.

Ксандер огледа дълбоката рана на бедрото на Калиадес.

— Много е люта — каза той намръщено — и мисля, че е започнала да се инфектира.

Извади от торбата си някакво сухо кафеникаво растение.

— Това е дървесен мъх. Стар е, но все още има свойството да пречиства — прикрепи го към раната с превръзка. — Трябвало е да бъде зашита отдавна. Опасявам се, че винаги ще те наболява.

— Ако преживея днешния ден, ще посрещам болката с радост — отвърна му Калиадес.

След като войнът и лечителят си тръгнаха, Андромаха седна при спящите момчета. Огледа лицето на Астианакс, търсейки нещо от баща му в ъгъла на веждите, извивките на ушите. Отново се зачуди къде са Хеликаон и „Ксантос“. След това познатият демон на вината се надигна в сърцето й и си помисли за Хектор. Осъзна колко много й липсва и откри, че й се иска да е тук до нея. Винаги се чувстваше в безопасност с Хектор. С Хеликаон опасността винаги беше наблизо.

Отиде до северния прозорец, където светлината избледняваше над равнината на река Симоент. Припомни си собственото си пътуване към града в теглена от магаре каруца, натоварена с калай. През онази вечер бе погледнала към високите прозорци и се бе зачудила дали някой стои и се взира надолу. Сега тя гледаше надолу в мрака и предполагаше, че там няма никой. Агамемнон не би хабил мъже, които да охраняват отвесните северни стени при положение че градът беше отворен за него.

Северните стени. Погледни към северните стени. Внезапно Андромаха осъзна какво означават думите. Наведе се през перваза на прозореца и погледна далече надолу към основата на скалите. Ако намереше въже, дали би могла да спусне две деца надолу в бездната? Раздвижи раненото си рамо. Напред и назад не болеше чак толкова, но когато вдигна ръка над главата си, болката бе пронизваща. Никога не би успяла да го направи.

И все пак Одисей и Касандра винаги даваха добри съвети, всеки по свой собствен начин. И бяха прави. Това бе единственият път, останал пред нея, ако се надяваше да спаси сина си. Отново се наведе през прозореца. Тъмнината се сгъстяваше, но докато гледаше надолу, успя да различи фигура, катереща се към нея.

Сърцето й сякаш забави ритъма си и ударите му отекнаха в ушите й. Не можеше да види лицето на катерача, нито възрастта или телосложението му, но знаеше без капка съмнение, че това е Хеликаон.

 

 

По-рано същия ден, докато слънцето все още бе високо на небосклона, Хеликаон стоеше нетърпеливо на носа на „Ксантос“, докато великата бирема правеше последното си пътешествие нагоре по река Симоент.

Чувствата му бяха в безпорядък, откакто бяха напуснали Лесбос два дни по-рано и бяха срещнали кипърски кораб, натоварен с бежанци от Троя, донесъл вестта за смъртта на Хектор и падането на града. Хектор — мъртъв! Беше му невъзможно да го повярва. И преди се бяха страхували, че Хектор е загинал. Но сега бе чул разказите на бежанците за дуела с Ахил, отровата и предателството, и за огромната погребална клада и с болка в сърцето знаеше, че е истина.

Нямаше новини за Андромаха, но бе сигурен, че още е жива, знаеше, че всяка костица в тялото му ще го заболи, ако тя вече не бе на този свят.

Сега, докато галерата се плъзгаше нагоре по тясната река, отправи погледа си на юг към Троя. Гребците също не спираха да поглеждат към града с мрачни лица и наблюдаваха пламъците, издигащи се от стените и затъмняващи бледото небе до бронзово.

Внезапно Хеликаон усети, че не може да чака повече. Накара гребците от десния борд да приберат греблата, а останалите насочиха галерата до брега. Докато се удряха меко в обраслия с тръстики бряг, Хеликаон се обърна към екипажа:

— Всички вие сте дарданци — каза им той, а дълбокият му глас бе мрачен. — Моята битка не е ваша. Аз ще ида в града сам. Ако някой от вас желае да се върне в Дардания, нека напусне тук и сега и дано боговете го закрилят. „Ксантос“ ще отплава на зазоряване с останалите. Ако не се върна, Ониакус ще бъде ваш капитан. Той ще закара кораба първо до Тера, а след това ще последва троянската флота към Седемте хълма.

Погледна към Ониакус, който кимна. Бяха го обсъдили внимателно и знаеше, че той ще последва заповедите му.

Но сред мъжете се разнесоха викове:

— Ще дойдем с теб, Златни!

Хеликаон поклати глава.

— Ще ида сам — повтори той. — Не знам дали сега някой може да влезе в града. А и дори да успеем, даже и вие осемдесетте, мои храбри и верни мъже, няма да имате особено значение срещу вражеските орди. Вървете в Седемте хълма. Много от вас вече имат семейства там. Сега това е вашият дом.

От екипажа се разнесоха още викове и настойчиви молби, но Хеликаон ги пренебрегна и закрепи на гърба си мечовете с листовидни остриета, след което преметна през рамо здраво намотано въже.

Виковете заглъхнаха, а после един глас запита:

— Нима планираш да умреш в Троя, господарю?

Той погледна студено питащия:

— Планирам да живея.

После скочи чевръсто през борда на речния бряг. Без да поглежда назад към „Ксантос“, се отправи с равномерни скокове към Златния град.

Докато тичаше, мислите му бяха с Андромаха и момчетата. Ако все още бе жива, значи и Декс и Астианакс трябваше да са живи. Той беше сигурен, че тя ще се бори до смърт за тях. Бяха изминали два дни и две нощи, откакто врагът бе влязъл в града. Възможно ли бе някой все още да е жив? Колко дълго можеха да удържат двореца на Приам? При предишната обсада защитниците бяха едва една шепа и все пак бяха удържали нашествениците цяла нощ. Този път броят на враговете можеше да е стотици пъти по-голям. Той поклати глава в опит да прогони безкрайните предположения. Първо трябваше да открие начин да проникне вътре.

Стъмваше се, когато стигна до северните стени на града. Отиде до мястото, което се намираше точно под покоите на царицата. Като погледнеше нагоре, можеше да види светлините от високите прозорци. Изглеждаха толкова близо. Въпреки това, за да стигне до тях трябваше да се изкатери по сухата, ронлива отвесна скала. Това беше лесната част. Над нея беше стръмната варовикова стена на самата Троя.

Когато двамата с Хектор бяха младежи, веднъж се бяха състезавали на това изкачване. Бързо се бяха изкачили рамо до рамо по долната скала с безбройните удобни места, където да стъпиш или да се захванеш. След това бяха стигнали до мястото, където скалата свършваше и започваше стената. Там имаше широк корниз и двамата бяха спрели на него. Бяха погледнали нагоре към златните камъни, от които бе изградена стената. Бяха огромни, всеки по-висок от човешки бой и толкова изкусно изработени, че нямаше дори и съвсем тесен процеп, където човек да захване пръстите си. Двамата се бяха спогледали и разсмели. Съгласиха се, че е невъзможно и се бяха спуснали обратно долу, слагайки край на приятелското състезание.

Сега, като десет години по-възрастен мъж, той планираше да направи нещо, което дори младеж в разцвета на силите си не бе могъл. Единствено отчаянието го подтикваше да опита, но не виждаше друг избор.

Започна да се катери. Доколкото си спомняше, местата за ръцете и краката бяха много, макар и сухи и ронливи след горещото лято. Първоначалното изкачване не беше трудно и не след дълго беше на перваза, който отбелязваше върха на скалата и началото на стената. Той спря да си поеме дъх и погледна нагоре. Беше стигнал толкова далече. Не можеше да се откаже сега. Но в сгъстяващия се мрак не виждаше нито едно място, където да се захване.

Пусна навитото въже на перваза до себе си. В отчаянието си погледна отново нагоре. И като по чудо, над перваза на прозореца точно над него се беше навела Андромаха, а кестенявата й коса приличаше на огнен ореол на светлината от прозореца.

„Богиньо — прошепна на себе си, — наистина съм благословен.“

— Андромаха! — извика Хеликаон. — Хвани въжето!

Тя кимна тихо. Той вдигна въжето, внимателно застъпвайки единия му край. Застана стабилно и с мощно усилие хвърли намотката нагоре. Предпазливостта му направи хвърлянето твърде късо. Адромаха напразно се протегна във въздуха и въжето падна обратно, пропускайки Хеликаон и увисвайки надолу от скалата. Той търпеливо го нави отново. Този път вече имаше опит и го хвърли по-силно, така че се озова право в очакващите ръце на Андромаха.

Тя изчезна от погледа му, след което се върна бързо и се провикна към него:

— Завързано е!

Той внимателно отпусна теглото си на въжето, за да изпита здравината му. След няколко мига се бе изкатерил нагоре и се прехвърляше през перваза на прозореца.

Андромаха падна в прегръдките му. Едва тогава си позволи да повярва, че тя е все още жива. Притисна лицето си в косите й. Миришеше на дим и цветя.

— Обичам те — каза простичко.

— Не мога да повярвам, че си тук — отвърна тя, взирайки се в очите му. — Страхувах се, че никога повече няма да те видя.

В очите й имаше сълзи и той я притисна към себе си, усещайки ударите на сърцето й. За един дълъг момент времето забави ход. Той забрави за войната и се отдаде на прегръдката им. Страховете, които го тормозеха — че ще я открие мъртва, а синовете им убити — изчезнаха, докато я държеше притисната до себе си и сърцата им биеха като едно.

— Декс? — прошепна той.

Тя се отдръпна от него и го хвана за ръка. Заведе го до малкото легло в съседната стая, където лежаха момчетата. Той се наведе, за да погледне лицето на сина си и докосна светлата му коса.

Когато се обърна обратно към Андромаха, лицето й бе станало мрачно. Излязоха от стаята, след което тя обви ръце около кръста му и си пое дълбоко дъх.

— Любов моя, има нещо, което трябва да ти кажа.

В този момент вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха двама войни. Калиадес и Банокъл спряха шокирани. Хеликаон не знаеше кое ги изненада повече — присъствието му в стаята или това, че държеше Андромаха в прегръдките си.

Калиадес се съвзе пръв.

— Хеликаон! Пристигаш неочаквано! — погледна към прозореца и видя въжето с възлите.

— Не очаквайте армия, която да плъзне по стените — изрече бързо той. — Дойдох при вас сам. Но имате меча ми, ако смятате, че ще помогне.

— Присъствието ти винаги е от помощ, господарю — отвърна Калиадес, — макар ситуацията да е тежка.

— Опиши ми я.

— Агамемнон е изпратил срещу нас хиляди. Броят ни е по-малко от сто. Завладяха стената на двореца. Ще им отнеме известно време да пробият през вратите на мегарона, но няма да издържат още дълго.

Хеликаон си припомни, че Приам бе наредил да заякчат вратите след предишната обсада. Бяха изработени от три слоя дъб, подсилени с метални прътове, които влизаха в дупки в пода и тавана. Не беше вероятно да бъдат разбити, а просто бавно насечени на парчета.

— Царят?

— Приам и всичките му синовете са мъртви. Сега Астианакс е цар.

Андромаха хвърли на Хеликаон изпълнен с мъка поглед и се взря в прозореца. Той кимна.

— Имам задължение тук. След това ще спасим децата.

Войните минаха през двореца към мегарона, където Хеликаон с гордост видя, че цари ред и спокойствие, макар въздухът да бе натежал от миризмата на смърт. Там бяха стотината тежковъоръжени войници, повечето ранени и покрити с кръв, всички толкова изтощени, че едва се държаха прави. Неколцина стояха в готовност с лице към вратите, където дори сега дървото започваше да поддава под тежките удари на брадвите. Повечето стояха или лежаха и пазеха силите си, твърде уморени, за да говорят. Но един от тях, облечен в доспехите на орел, се изправи, докато минаваха покрай него.

— Хеликаон — извика той.

Хеликаон се обърна и се усмихна.

— Полидорус, приятно ми е да те видя жив.

— Доведе ли армия, приятелю?

— Не. Нося само меча си.

— Тогава ни носиш надежда. Сега имаме нужда от нея.

Хеликаон кимна. Щом погледна надолу към пода, видя конски изпражнения. Намръщи се.

— Коне?

Банокъл се ухили.

— Има няколко останали. Заключил съм ги на сигурно място.

— Кой командва тук? — попита Хеликаон. — Лукан?

Банокъл поклати глава.

— Лукан падна при Скейската порта. Кораво старо копеле. Мислех, че ще живее вечно. Ти си единственият цар от тази страна на вратите, господарю.

Но Хеликаон поклати глава.

— Цяло лято се сражава за този град, генерале. Познаваш всеки мъж тук и знаеш на какво е способен. Ти командваш. Аз съм просто пешак, Банокъл. Мечът и животът ми са твои.

Банокъл въздъхна и хвърли поглед към Калиадес, който отметна глава назад и избухна в смях. Смехът прокънтя из мегарона и мъжете обърнаха глави при необичайния звук.

— В такъв случай ни кажи плана си, генерале — ухили се на приятеля си Калиадес.

— Навън има хиляди от онези копелета и повечето са микенски ветерани — отвърна Банокъл, — измежду които няма нито един мекушав пикльо. Ние сме само сто. Когато започнат гръмотевиците, те ще имат предимство над нас. Но кълна се в кървавото копие на Арес, ще ги накараме да платят за всяка стъпка, която направят.

 

 

Стоте защитника стояха в три редици с лица към вратите. В предните две бяха последните орли. Отпред в центъра беше Хеликаон, облечен в доспехите на царски орел, задно с Банокъл и Калиадес. Зад тях стоеше Полидорус. От външната страна от двете страни на вратите имаше двама тракийски стрелци.

Андромаха беше в коридора и ги наблюдаваше с лък в ръка. Тя си припомни последния път, когато четиримата мъже бяха заедно в мегарона, тогава Банокъл и Калиадес се биеха за микенците, а Хеликаон и Полидорус защитаваха стълбището. Зачуди се на иронията на живота и тираничните прищевки на боговете, които отново ги бяха събрали заедно.

Можеше да види профила на Хеликаон и забеляза как обръща глава колкото да й хвърли бърз поглед. Зачуди се дали това ще е последният път, в който го вижда жив. Знаеше, че е дошъл с намерението да я спаси. Но след като бе пристигнал, не можеше да изостави приятелите и бойните си другари да се сражават без него. В разгара на битката щеше да забрави за нея и момчетата. Само за момент почувства самосъжаление. Да бъде отново в прегръдките му и след това да й го отнемат дългът и лоялността й изглеждаше толкова жестоко. След това втвърди сърцето си. Хеликаон трябваше да следва дълга си и щеше да живее или да умре. Нейният дълг днес беше да се бие, докато битката е загубена, след което някак да избяга със синовете си надолу по скалите. Отново си помисли за думите на Касандра: „Отново ще се видим преди края, сестро“, и почерпи кураж от тях.

Тежките остриета на брадвите, които неуморно удряха масивните дъбови врати, най-накрая пробиха дупка. Можеше да види движение от другата страна. След това забеляза как Банокъл прави стъпка напред от първата линия, грабва копие и с невероятна точност и сила го мята през процепа. От другата страна последва взрив от проклятия, а троянците нададоха радостни възгласи. Викът бе подет из целия мегарон:

— Банокъл! Банокъл! БАНОКЪЛ!

После дупката във вратите бе разширена и войните започнаха да си проправят път през нея. Двамата стрелци изпращаха стрела след стрела към тях. Шестима микенци паднаха преди другарите им да успеят да стигнат до троянската линия. В началото се катереха един по един и мъжете от предните линии ги убиваха с лекота. След това започнаха да нахлуват и успяха да освободят металните пръти. Разбитите врати изскърцаха отворени.

Андромаха наблюдаваше с гордост и страх как малката група троянци задържа бойците на Агамемнон. Въпреки силата на микенската атака, жертвите от тяхна страна бяха ужасяващи. Хеликаон, Калиадес и Банокъл се биеха със студена ефективност, всеки въоръжен с меч и щит. Нападателите падаха бързо под остриетата им и за момент Андромаха си позволи да изпита надежда. След това погледна през вратите и видя редиците на врага, всички въоръжени до зъби, готови да заменят падналите си другари, и всяка надежда се изпари.

Огледа се наоколо. Тясната троянска линия през мегарона защитаваше стълбището и коридора. Ако бъдеха изтикани дори няколко стъпки назад, врагът можеше да стигне до коридора, да подпре стълби и да мине зад защитниците. Микенците нямаше да повторят грешката от последния път и да се оставят арогантността им да ги подведе да атакуват стълбите, докато пренебрегват коридора. Агамемнон, който беше хладнокръвен стратег, щеше да се погрижи за това.

На жените стрелци бе наредено да защитават коридора. С тях имаше неколцина жители на града, търговци и фермери, както и малко стари войници, отдавна преминали възрастта за битки, на които бе наредено да отблъскват стълбите и да пазят жените.

Грубата сила на микенската атака скоро започна да оказва влияние върху изтощените защитници и линията бе изтласквана назад от двата края. Андромаха видя как падналите троянци моментално са заменени от другарите им, чакащи зад тях. И все пак двата фланга на линията започнаха бавно да се извиват назад. Само центърът още се държеше.

— Бъдете готови — извика тя и жените вдигнаха лъковете си.

Микенците започнаха да подават стълби над главите си, след което тя чу как една се удари в стената на коридора. Половин дузина стрели се забиха в първия войн, която се покатери по нея.

Под тях единият фланг на защитната линия беше избутан още назад.

— Задръжте линията! — извика някой.

Група стари войници забързаха надолу по стълбите, надавайки бойни викове, за да добавят подкрепата си към огъващия се фланг.

Още и още стълби се вдигаха и скоро микенците се катереха към коридора. Андромаха видя как троянците ги нападат с мечове и топори, биейки се без умения, но с отчаяние. Жените все още удържаха позицията си и изсипваха стрели върху врага.

Долу защитниците бяха изтикани до каменното стълбище и Андромаха видя неколцина троянски войници да бягат по стълбите. След това осъзна, че бързат да защитят коридора.

Калиадес остави Хеликаон и Банокъл да се бият рамо до рамо и пробяга стъпалата до нея. Докато притичваше, изръмжа:

— Отстъпвай сега, Андромаха!

Въоръжен с два меча, той се вряза в настъпващите микенци.

Андромаха извика на жените да отстъпят в покоите на царицата. Една вече бе мъртва, но неколцина ранени стрелци изкуцукаха покрай нея, включително дребничката Анио, от чието рамо течеше кръв. Другите продължиха да се бият, изпращайки стрела след стрела по микенците. Две бяха съсечени. Единствено Пентезилея удържа позицията си, след което падна с кинжал, забит в тялото.

Андромаха грабна колчана със стрелите си и понечи да побегне, но видя двама микенци, които се прокрадваха към нея, отрязвайки пътя й за отстъпление. Първият се хвърли насреща й с меч. Тя инстинктивно блокира удара с колчана, след което сграбчи една стрела в юмрук и пристъпи напред. Заби я с вик в окото на нападателя. Той падна, сграбчил с ръце стрелата.

Вторият войн вдигна меча си, за да нанесе смъртоносен удар. После падна на колене, ударен отзад в главата от мъж, въоръжен с топор. Зашеметеният микенец се завъртя и заби меча си в корема на нападателя. Андромаха вдигна меча на първия нападател и започна да удря по врата на война, докато той не се отпусна неподвижно. Прекрачи телата, за да стигне до спасителя си, който се беше отпуснал до стената, а дрехата му бе напоена с гъста кръв. Тя коленичи до него.

— Помниш ли ме, господарке? — прошепна мъжът, а от устата му се процеждаше кръв.

За момента Андромаха не можа да го познае. После видя трите отрязани пръста на дясната му ръка и си спомни за момента, когато един пиян мъж, ветеран от Троянския кон, я беше нарекъл богиня.

— Ти си Пардонес. Благодаря ти, че спаси живота ми, Пардонес.

Умиращият мъж каза нещо, но гласът му бе толкова слаб, че тя не го чу. Наведе се към него.

— Запазих я — промърмори той, след което хриптящият му дъх внезапно секна.

Андромаха се отпусна назад със сълзи на очи и видя на пода до ръката му златната брошка, която му бе дала за любезността и предаността.

Изтри лицето си с опакото на ръката, изправи се, хвърли поглед към мегарона, където Хеликаон се биеше, след което последва заповедите на Калиадес и побягна по каменния коридор към покоите на царицата.

Преддверието беше кланица. Дузини смъртноранени войници лежаха по пода, довлечени от другарите си или други троянци. Имаше няколко ранени жени. Андромаха видя, че Пентезилея бе доведена тук, все още жива, но с пепеляво лице. Край нея бе легнала Анио, с глава в скута на сестра си. Младият Ксандер се движеше от човек на човек, смазан от броя на ранените и все пак продължаваше, превързваше рани, успокояваше хората, държеше ръцете на умиращите. Погледна към нея и тя видя, че лицето му също е посивяло.

Калиадес я беше последвал, покрит с кръв, част от която бликаше от рана високо на гърдите му.

— Овладяха галерията — каза й той задъхано. — Можем да удържим каменния коридор за малко, но трябва да си готова да избягаш с момчетата.

— Хеликаон? — попита тя със свито сърце.

В този момент Хеликаон и Банокъл влязоха в преддверието, помъкнали тежко ранения Полидорус. Оставиха орела на пода и Хеликаон се обърна към Андромаха.

— Трябва да тръгнеш сега — каза й той и тя почувства агонията в гласа му.

„Ти трябва да тръгнеш, помисли си тя, прободена от страх. Не, ние трябва да тръгнем.“ Знаеше, че той ще остане и ще се бие докрай. Нямаше да се опита да промени намерението му.

Побързаха към стаята, където спяха момчетата. Събуди ги и те заразтриваха очи и погледнаха с почуда окървавените бойци край леглата им.

Хеликаон вдигна ръката на Андромаха до устните си и тя потрепна.

— Ранена ли си? — попита той притеснено.

— Вчера — призна тя и му показа рамото си. — Отвори се отново. Ще ми е нужна помощ с момчетата.

— И без това не можеш да свалиш две деца надолу по въжето — отвърна той. — Аз ще го направя.

За момент я обзе надежда, но умря, щом той сведе очи.

— После трябва да се върна.

— Вземи Декс — предложи му Калиадес. — Аз ще нося Астианакс. Той ме познава и двамата сме имали приключения и преди.

Той вдигна малкото момче, което доверчиво обви ръчички около врата му.

— Каквото и да смятате да правите, правете го бързо — подкани ги Банокъл, който слушаше шума от битката в каменния коридор.

— Завържи детето за мен — каза му Калиадес и му подаде превръзка. Банокъл моментално я уви около него и завърза здраво детето за гърдите му. Калиадес пристъпи през прозореца. Астианакс се ухили над рамото му към Андромаха и й помаха, обхванат от вълнение.

— По-добре вземи това — каза внезапно Банокъл. Калиадес погледна към оръжието, което държеше.

— Мечът на Аргуриос! Бях го изгубил!

— Намерих го на стълбите. Вземи го със себе си.

— Ще ми пречи при спускането. Дръж го, докато се върна.

— Не знаеш какво може да се случи там долу. Вземи го.

Калиадес сви рамене и прибра меча. Спусна се надолу през прозореца и изчезна в нощта.

— Ти си следващата, любов моя — каза Хеликаон на Андромаха. — Можеш ли да се спуснеш с тази рана?

— Мога — успокои го Андромаха, макар всъщност да изпитваше съмнения. Сърцето й туптеше бясно в гърдите. Хвърли последен поглед на русия войн. — Благодаря ти, Банокъл.

Звучеше й недостатъчно след всичко, което бе сторил за нея. Преди да успее да отстъпи, тя се стрелна напред и го целуна по бузата. Банокъл кимна, а по лицето му пропълзя руменина.

Андромаха седна на перваза на прозореца и преметна краката си. После сграбчи въжето и започна да се спуска.