Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (27)

XXV
Засада!

Далеч на юг от града Скорпиос лежеше по корем на каменистата почва на един хребет и гледаше надолу към дългия керван от каруци, който се влачеше из долината на Скамандър.

Той се усмихна. През всичките си години като съгледвач за Троянския кон никога не бе виждал толкова изкусителна и бавна цел. Преброи четиридесет каруци, теглени от магарета, следвани от десет, теглени от волове. От време на време магаретата се спираха, за да могат по-бавните волове да ги догонят. Повече от триста ездачи охраняваха кервана, и всички носеха копия. Но зад Скорпиос, скрити в горите чакаха почти шестстотинте войни на Троянския кон.

Той се зачуди какво ли има в каруците с воловете. Тежка броня, може би, за микенската пехота, или медни кюлчета от Кипър. Или кани с вино от Лесбос.

Претърколи се по гръб и стомахът му изкурка. Беше гладен и отдавна не бе опитвал вино. Последното, което бяха заловили, беше при предишната им атака над каруците, пътуващи между Залива на Троя и армиите, лагеруващи извън града. Оттогава Агамемнон бе станал по-предпазлив. Всеки керван по този маршрут бе охраняван от тежко бронирани и въоръжени ездачи.

Хектор с нежелание бе спрял нападенията. Вместо това атакуваше отрядите, които Агамемнон пращаше в горите и равнините на Ида, за да заловят Троянския кон. Конниците на Хектор познаваха гъсто покритата с дървета местност много по-добре от нашествениците и повеждаха врага в много опасни преследвания, като го примамваха в долини без изход, където го нападаха, избиваха или изчезваха през скрити проходи, когато на свой ред изглеждаха хванати в капан. В резултат на това, съюзниците на Агамемнон отказаха да пращат войските си в горите на Ида, дори и за да режат дъбовете, които им трябваха за греди и подпалки.

Ала лятото отминаваше и собствените провизии на Хектор намаляваха. Това бяха първите каруци, които бяха видели за последните тридесет дена и за пръв път изобщо толкова на юг.

Скорпиос отново легна по корем и се взря в подножието на склона. Керванът сега бе почти на едно ниво с него. Водачът му беше висок ездач с черен шлем и нагръдник. Скорпиос се опита да си спомни какво му бе казал помощникът на Хектор, Местарес, за вражеската броня. Ахил винаги носеше черен нагръдник, всички знаеха това, но Скорпиос се съмняваше Убиецът да води някакъв си керван с продоволствия. Някои от мирмидонците, неговата лична стража, също носеха черно в чест на своя водач, въпреки че повечето използваха обикновена тесалийска броня. Единственият друг войн, който използваше този цвят, беше Мерионес, приятелят на Одисей и помощник на царя на Крит. Скорпиос не виждаше критянски брони под себе си.

Чу шумолене на камъчета и Юстинос пролази до него.

— Е, момче? Кои мислиш, че са онези? — попита едрият мъж, поглеждайки предпазливо отвъд хребета.

— Не мога да преценя. Но тия петдесет каруци…

— Хм — промърмори другият. — Може би някой чуждоземен търговец си мисли, че ще направи удар, като прати провизии на войските на Агамемнон. Сигурно си мисли, че си струва риска. Може би са изтеглили корабите си в някой залив на юг.

Скорпиос се прозя. Те самите лагеруваха далеч на юг тази нощ и бяха яздили още с пукването на зората. Хектор постоянно ги държеше в движение. Всяка нощ различен лагер. Дните бяха дълги и тежки, а нощите — твърде кратки. А Скорпиос не бе ял нищо от зазоряване предния ден.

— Гладен съм — оплака се той не за първи път. — Съгласен съм с Банокъл за тази част — не мога да се бия на празен стомах.

— Тогава, ако Банокъл още е жив, сигурно стене по-силно и от теб, момко. Но онези каруци може да означават обилна вечеря за нас. Ще е приятно да хапнем нещо, различно от конско месо.

Те запълзяха обратно и се спуснаха по каменистия склон до мястото, където бяха привързани конете им. Ездата до поляната, където чакаха Хектор и Троянският кон, беше кратка. Някои от ездачите се качиха по конете още когато видяха съгледвачите, но принцът остана седнал до лагерния огън, където полираше златото и среброто по огромния си нагръдник.

— Можете ли да ми кажете какво носят? — попита той, когато двамата мъже слязоха от конете.

Юстинос поклати глава.

— Каруците са покрити с платно. Но са около петдесет. И тежат.

— Ами стражите?

— Около триста души. Водачът им носи черно.

Хектор вдигна вежди.

— Възможно ли е да е Ахил?

Юстинос поклати глава.

— Никога не съм го виждал, но казват, че е едър мъж като теб, господарю.

Хектор кимна.

— Значи не е той. Този войн е висок, но слаб.

Хектор поседя замислен известно време, докато един от ездачите не го попита:

— От капан ли се боиш, господарю?

— Може би — отвърна той. — Ако аз исках да устроя засада, щях да го направя точно с голям и бавен керван. Но е изкушаващо. Съгледвачите ни не са откривали други вражески сили наоколо. На юг от нас няма войски, в това сме сигурни.

— И сме огледали всичко на север до самите стени на Троя — добави Юстинос.

Хектор явно взе решение. Изправи се.

— Да ги избием тогава — каза мрачно.

Ездачите се качиха по конете си и потеглиха нагоре по склона. Скорпиос усети познатия нажежен до червено страх в стомаха си при мисълта за предстоящата битка. В тази армия бяха останали шестстотин конника, а имаше и още две по-малки групи, които Хектор бе изпратил на север и изток от Троя. Те превъзхождаха числено ездачите, пазещи каруците, но при все това на Скорпиос му се гадеше от напрежение. По цялото му тяло избликна студена пот, а главата го заболя. Знаеше, че слабостта ще отмине, когато битката започне. Винаги ставаше така.

Щом достигна върха на хребета, той видя как Хектор забива пети в хълбоците на жребеца си и се спуска по лекия склон към реката. Керванът беше от другата страна на Скамандър, но сега от нея бе останало само поточе. Шестстотинте ездачи я прекосиха сред облак прах.

Скорпиос се приведе ниско над врата на жребеца си и се загледа в прахоляка пред тях. Видя как каруците забавят. Ездачите, които ги пазеха, бяха тежковъоръжени с копия, както и с мечове. Те застанаха неподвижно до кервана и се обърнаха да ги посрещнат, вместо да се отдръпнат и да се бият на свободен терен. Скорпиос видя, че Хектор вдига меча си и го върти в кръг около главата. Заобиколете ги!

Младежът яздеше рамо до рамо с Юстинос. Отблъсна едно хвърлено копие с щита си и подкара коня към задната част на кервана. Видя един вражески ездач и се засили към него. Мъжът хвърли копието си точно когато Скорпиос се хвърли отгоре му, но се прицели зле, троянецът го избегна с лекота и заби меча си в гърлото му. Парира свиреп замах към главата си от друг ездач и удари ръката му, като почти я отряза. Завъртя се точно навреме, за да види летящото към него копие, и вдигна щита си на пътя му, ала силата на удара го свали от коня и той падна на земята.

Много от магаретата започнаха да се паникьосват и се опитаха да избягат от мелето, дърпайки каруците във всички посоки. Скорпиос се претърколи от пътя на едно тежко колело и то профуча край него. После скочи на крака, оглеждайки се за коня си.

В същия момент всичко се промени. Множество остри ножове разкъсаха покривалото на каруцата пред него и двадесетина или повече въоръжени войни изскочиха от нея. Навсякъде вражески войници се хвърляха в атака от прикритието на платнищата.

Това беше капан.

Двама микенски войници в кожени нагръдници скочиха от каруцата и се затичаха към него с вдигнати мечове. Скорпиос отблъсна единия удар с ръба на щита си и парира другия със собственото си оръжие. Един ездач се появи от облака прахоляк. Това беше Юстинос. Той повали единия микенец с удар в задната част на врата. Скорпиос се отдръпна от пътя на меча на другия. Приклекна и заби острието си в слабините на мъжа.

Очите му смъдяха от праха и мръсотията във въздуха и той се огледа наоколо за кон. Един вражески ездач изскочи от облака, отстъпвайки гърбом към него, като по пътя отблъскваше свирепата атака на троянски конник. Той не видя Скорпиос, който сграбчи глезена му и го свали от коня. После младежът заби меча си в лицето на мъжа и скочи на гърба на животното. Обърна го и се втурна в галоп към предната част на кервана, където виждаше високия войн в черната броня.

 

Хектор стигна дотам пръв. И той бе останал без кон, но не се и опитваше да си намери друг. Изтича с ръмжене към водача в черно, приклекна, за да вземе копие и го запрати към него с жестока сила. Ездачът вдигна щита си, но копието го разби и проби бронята му, събаряйки го от коня.

Въпреки силата на удара войнът се претърколи и се изправи, а шлемът му падна на земята. Беше рус и привлекателен, а косата му бе сплетена на дълги плитки.

— Патрокъл! — прошепна Хектор.

Младежът се усмихна и се хвърли в свирепа атака. Двамата бяха равни по умения, но Хектор бе по-едър и по-силен. Той знаеше това, но също така беше наясно, че Патрокъл може и да е по-бърз от него.

Остриетата им се срещнаха многократно, докато Патрокъл постоянно отстъпваше. Хектор отново атакува и противникът му контрира мълниеносно, порязвайки бузата му. Сега той започна да настъпва, но Хектор блокираше всеки негов удар. Внезапно той пристъпи напред, остриетата им се срещнаха, а юмрукът му се заби в челюстта на Патрокъл. Мирмидонецът изсумтя и падна. Мечът на троянския принц полетя към главата му, но той се претърколи, а после замахна към слабините на Хектор. Когато острието на троянеца блокира удара, той изви китката си и мечът полетя към корема на Патрокъл. Черната броня го отблъсна и той се заби в ребрата му. Патрокъл се отдръпна и се изправи, а после се придвижи наляво, за да защити раната.

Хектор скочи напред с движение, което едва не отхвърли шлема от главата му. Той знаеше, че Патрокъл отслабва. Виждаше кръвта, която се спускаше по крака на мъжа, и знаеше, че е само въпрос на време. Мирмидонецът имаше само един шанс — да нанесе с мълниеносна атака убийствен удар в главата или врата му. Хектор му даде този шанс. Мечът на Патрокъл се стрелна напред. Принцът приклекна и заби оръжието си под нагръдника на младежа и право в сърцето му.

Още преди тесалиецът да падне на земята, принцът вече се бе обърнал, за да види как върви битката. Магаретата ужасено влачеха каруците във всички посоки, вдигайки около себе си огромни облаци прахоляк. Много ездачи още бяха на конете си, но доста други животни се бяха отдръпнали от битката и чакаха, както бяха обучени. Хектор се затича към едно от тях и скочи на гърба му. Около себе си виждаше само облаци прах. Битката беше абсолютно хаотична. Беше невъзможно да се разбере кой печели.

Внезапно мерна движение с крайчеца на окото си и вдигна щита си в последния миг, за да блокира удар с меч, насочен към гърлото му. Вражеският ездач отново замахна. Хектор избегна удара, а после заби острието си в ребрата на мъжа. Мечът се заклещи и изхвърча от ръката му, когато конят на микенеца отстъпи. Останал без оръжие, той видя как друг конник се спуска към него с вдигнат меч. Вдигна щита си, но един троянец се появи до вражеския ездач и заби меча си в незащитената мишница на мъжа.

Юстинос изтегли меча си и докато микенецът се свличаше върху коня си, се ухили на Хектор, който кимна за благодарност. Точно тогава от облака се появи друг ездач, насочил копието си към гърба на троянеца. Хектор извика. Юстинос се извърна наполовина, но твърде късно. Копието се заби в гърба му с такава сила, че излезе през корема му сред кървав фонтан. Юстинос погледна агонизиращо своя принц, а после се свлече върху гърба на коня си. Жребецът изчезна в прахта.

Хектор изрева, изтегли кинжала си и се хвърли срещу врага. Мъжът, който бе изгубил копието си, се опита отчаяно да извади меча, но принцът го сграбчи за нагръдника и го придърпа към себе си, прерязвайки гърлото му с кинжала си. Взе меча на убития, а после смушка коня си и заобиколи бойното поле, взирайки се в прахта, за да преброи труповете и ранените. Един вражески конник го забеляза и тръгна след него със спуснато напред копие. Хектор се завъртя в последния момент и копието го подмина. Той обезглави войника с един удар на меча.

От облака се появи Местарес на жребеца си, Повелител. Щитоносецът се бе надвесил тежко на една страна, очевидно ранен.

— Спипаха ни, Хектор! — извика той. — Превъзхождат ни числено. Не можем да спечелим!

Принцът изруга, извади бойния си рог от раницата и го приближи до устните си. Изсвири няколко кратки сигнала, за да обяви отстъпление. За няколко мига изглеждаше все едно никой не го чува, а после троянските ездачи започнаха да излизат от прахта, някои ранени, други — подкрепящи другарите си. Само след няколко секунди те вече се отдръпваха, насочвайки се обратно към реката. Хектор събра ездачите, които нямаха рани, и проби редиците на преследващите ги вражески конници, за да ги принуди да отстъпят и да пуснат Троянския кон да се измъкне.

Накрая принцът обърна коня си и се втурна в галоп към гористите хълмове.

 

 

Призори на следващия ден Скорпиос седеше сред дърветата на мястото, където Скамандър извираше от гората и се спускаше под дървения мост, преди да навлезе в равнината.

Очакваше се да следи местността, но очите му постоянно се навлажняваха. Винаги се беше страхувал за собствения си живот преди битка, но никога за този на Юстинос. Едрият мъж изглеждаше неунищожим. Двамата бяха яздили заедно години наред, първо с Енион, Керио, Урсос и Олганос, които сега до един бяха мъртви. Той бе единственият оцелял от шестимата.

Силата на мъката му го бе деморализирала. Не бе спал през по-голямата част от нощта. Докато слушаше хъркането на другите ездачи около себе си, не спираше да преиграва в главата си начина, по който битката трябваше да протече. Юстинос винаги се грижеше за него и пазеше гърба му, ала той не можа да стори същото за стария си приятел. Мисълта не спираше да се върти в ума му, докато мозъкът му не отказа и Скорпиос не потъна в накъсана и неспокойна дрямка.

Събуди се преди съмване, все така изтощен и изпаднал в тежка меланхолия. Хектор го прати обратно до мястото на битката, за да види дали врагът е прибрал ранените и убитите. Бяха го сторили. Дори счупените каруци бяха отнесени за подпалки.

През нощта Скорпиос бе решил, че щом войната приключи, ще се върне във фермата на баща си. Сега, когато вече беше ветеран и зад гърба си имаше години, изпълнени с битки заедно с Троянския кон, нямаше да се бои от стареца. Със златото, което Хектор щеше да му даде за вярната служба, щеше да си купи малка къща и да помага на баща си за добитъка. Селото се намираше далеч на изток, на границата за хитските земи. Скорпиос за пръв път се зачуди дали фермата още е там и дали баща му и братята му все още се събуждат по тъмно всяка сутрин, за да започнат да работят, и дали спят на полето, за да пазят добитъка от хищници, докато майка му работи от зори до мръкване, за да изхрани семейството. Най-младата му сестра сега щеше да е на дванадесет — почти жена. Той поклати глава със съжаление. Вече не знаеше нищо за тях. Може би братята му бяха напуснали фермата, за да станат войници. Ако бе така, сигурно и те бяха мъртви.

Внезапно Скорпиос се почувства съвсем сам. Предсмъртното изражение на Юстинос неспирно проблясваше в ума му. Откри, че не може да си представи лицето на приятеля си усмихнато или спокойно. Само в агонията на смъртта. Затвори очи от болка.

Когато ги отвори отново, видя малка точица в далечината — ездач, който идваше откъм Троя. Конникът спря и слезе от жребеца си. На Скорпиос му се стори, че чува мъжа да вика нещо, но беше твърде далеч, за да разбере думите.

След известно време ездачът се качи обратно на коня и продължи по брега на реката. Когато се приближи по-близо, младежът видя, че носи черна броня. Младият троянец го изгледа невярващо. Един-единствен брониран войник толкова далеч от другарите си. Трябва да е някой от нашите, помисли си. Със сигурност не може да е вражески войн, който би навлязъл сам в чуждата територия.

Конникът отново спря и този път Скорпиос чу думите му, носени от северния вятър:

— Хектор! Хектор! Излез да се бием! Ела и се бий с мен, страхливецо!

Войникът погледа още известно време, докато ездачът продължи надолу по реката, спирайки на всеки неколкостотин крачки. Зачуди се какво ли да стори — да се върне да докладва на Хектор или да проследи конника. Наоколо имаше и други съгледвачи, така че той продължи да гледа, подпрял гръб на едно дърво. Все някой друг щеше да отнесе странната новина на Хектор.

Той все още гледаше ездача, когато чу почти недоловимо движение зад гърба си и се обърна, за да види меча, опрян в гърлото му.

— Сега можеше да си мъртъв — каза Хектор и прибра меча, докато се появяваше изпод храстите.

— Съжалявам, господарю — отвърна Скорпиос и се изчерви. — Провалих те.

Троянският принц приклекна до него.

— Не изглеждаш добре, момко — отбеляза той. — Вчера изгуби добър приятел.

Скорпиос кимна нещастно. Хектор постави ръка на рамото му.

— Юстинос беше добър войн. Рядко съм виждал по-добри. Погрижи се да похапнеш днес и тази нощ ще спиш по-добре. Така — той обърна поглед към ездача в черно, — какво мислиш за това?

— Мисля, че е полудял. Трябва да знае, че в тези гори има стотици войни, които могат да излязат и да го убият само за миг.

— Но знае, че няма да го сторят, защото е човек на честта, а такива хора, противно на всички доказателства, вярват, че и другите са като тях. — Последва дълга тишина. — Това е Ахил, момко, а вчера аз убих неговия приятел Патрокъл.

— Ще излезеш ли да се биеш с него? — Скорпиос изрече въпроса бързо и без да се замисли.

Хектор помълча известно време, а после каза:

— Вероятно ще дойде моментът, когато ще го направя. Но няма да се бия с него днес, когато от това не зависи нищо, освен честта на двама мъже.

„Нима това не е достатъчно?“ — искаше да попита Скорпиос, но замълча.

На следващия ден ездачът беше жрец на Арес. Скорпиос стоеше на коня си там, където всеки можеше да го види — високо на хребета, заедно с други мъже от Троянския кон. Те гледаха жреца, облечен в черна роба с два червени пояса, докато той се приближаваше нагоре по реката, спирайки от време на време, за да повтори предизвикателството на Ахил към Хектор. Троянците го гледаха през по-голямата част от деня, докато слънцето не се спусна зад хоризонта и жрецът не се върна в града.