Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ЕПИЛОГ

Пътят нагоре до Стари камъни обикаляше два пъти около хълма, преди да стигне билото. Беше обрасъл и каменист и изкачването му щеше да е бавно дори при най-добро време, а снощният сняг на всичко отгоре го беше разкалял. „Сняг през есента в речните земи, това е необичайно“ — мислеше унило Мерет. Не че беше кой знае какъв сняг; само колкото да покрие земята за една нощ. Започна да се топи още щом слънцето се вдигна. Въпреки това Мерет го взе за лоша поличба. При тези дъждове, наводнения, пожарища и война бяха загубили две реколти и голяма част от третата. Една ранна зима щеше да означава глад за речните земи. Много хора щяха да гладуват, а някои можеха и да измрат от глад. Мерет само се надяваше да не е от тях. „Но бих могъл. С моя късмет — като нищо. Никога не съм имал късмет.“ Склоновете под руините на замъка бяха толкова гъсто обрасли с гори, че в тях като нищо можеха да дебнат разбойници. „Дори сега може да ме следят.“ Мерет се огледа и не видя нищо освен прещип, паламида, острица и боровинки между боровете и сиво-зелените смърчове. Тук-там хилав бряст, ясен или млад дъб се впиваше в земята като буренак. Разбойници не видя, но това все още не означаваше нищо. Разбойниците по ги биваше в криеницата от честните хора.

Мерет, честно казано, мразеше горите, а най-много мразеше разбойниците.

— Съсипаха ми живота тия разбойници — често се оплакваше той на чаша. А много често се заседяваше над чашата, според баща му, често и шумно. „Прав е“ — помисли си той унило. В Близнаците човек трябваше да изпъкне с нещо, инак ще забравят, че си жив, но славата на най-голям пияч в замъка, както беше разбрал, с нищо не подобряваше живота му. „Някога се надявах да стана най-великият рицар, хващал пиката. Боговете ме лишиха от това. Що пък да не пийна по някоя чаша вино от време на време? Да не ме боли главата. Освен това жена ми е свадлива, децата са непрокопсаници. За какво да стоя трезвен?“ Сега обаче беше съвсем трезвен. Е, беше ударил два рога ейл на закуска и чаша червено на тръгване, но това бе само колкото да не го цепи главата. Мерет усещаше как главоболието се трупа зад очите му и ако му дадеше и най-малката възможност, скоро щеше да се чувства все едно, че гръмотевици трещят между двете му уши. Понякога беше толкова силно, че дори не можеше да заплаче от болка. Тогава не му оставаше нищо освен да се опъне на леглото в някоя тъмна стая с мокър парцал на очите и да кълне лошия си късмет и безименния разбойник, който му го бе причинил.

Само като си го помисли, и се притесни. А никак не беше разумно да си позволи главоболие точно сега. „Ако върна Петир у дома жив и здрав, късметът ми ще се промени.“ Златото го имаше, трябваше само да се качи горе при Старите камъни, да се срещне с проклетите разбойници в рухналия замък и да направи размяната. Най-обикновен откуп. Дори той не можеше да се осере… освен ако не го хванеше толкова лошо главоболие, че да не може да язди. Трябваше да стигне при развалините до залез, а не да реве свит в храстите край пътя. Мерет заразтрива слепоочията си. „Още веднъж около хълма, и съм там.“ Когато бе пристигнало писмото и той се изстъпи да предложи да занесе откупа, баща му примижа и рече:

— Ти ли, Мерет?

И почна да се смее. Мерет трябваше да се моли, докато му дадат проклетата торба със злато.

Нещо изшумоля в крайпътните храсти. Мерет дръпна юздите и посегна за меча, но беше само катерица.

— Тъпо — каза си той и тикна отново меча в ножницата. — Разбойниците нямат опашки. Седем скапани ада, Мерет, дръж се!

Сърцето му блъскаше в гърдите като на някой новобранец в първия му поход. „Сякаш това е Кралския лес и ще срещам старото Братство, а не жалката шайка дрипльовци на Господаря на мълниите.“ За миг се изкуси да подкара в тръс надолу и да потърси най-близката пивница. Торбата със злато щеше да му купи доста ейл, достатъчно, за да забрави и Петир Пъпката, и всичко. „Да го обесят, сам си го докара. Заслужи си го не, ами оттатък, да се мъкне с някаква лагерна брантия.“ Главата му почна да тупти; засега леко, но той знаеше, че ще става все по-зле. Всъщност нямаше право да мисли толкова лошо за Петир. „На неговите години и аз правех съшото.“ В неговия случай това му докара само срамна шарка, но не биваше да вини момчето. Курвите си имаха чар, особено ако лицето ти е като на Петир. Горкият момък си имаше жена, разбира се, но тя беше половината проблем. Не само че беше два пъти по-голяма от него, но лягаше и с брат му Уолдър, ако приказките бяха верни. В Близнаците се говореше какво ли не и само малко от него беше вярно, но в този случай Мерет го вярваше. Уолдър Черния беше от мъжете, които си взимат каквото си поискат, та жената на брат си ли няма да вземе? Той и жената на Едвин беше взимал, това го знаеха всички, знаеше се за Хубавата Валда, че се пъха в леглото му от време на време, а някои дори разправяха, че познавал седмата лейди Фрей повече, отколкото се полагало. Нищо чудно, че отказваше да се жени. Що да купува крава, като наоколо има толкова вимета, които сами го молят да ги издои?

Мерет изруга през зъби, заби пети в хълбоците на коня и препусна нагоре по пътя. Колкото и да се изкушаваше да изпие торбата със злато, знаеше, че ако не се върне с Петир Пъпката, по-добре хич да не се връща.

Лорд Уолдър скоро щеше да направи деветдесет и две. Ушите му бяха почнали да си отиват, очите му почти си бяха отишли, а подаграта така го мъчеше, че трябваше да го носят навсякъде. Едва ли щеше да преживее още много и с това всичките му синове бяха съгласни. „А като си отиде, всичко ще се промени, и не към добро.“ Баща му беше свадлив и опърничав, с желязна воля и език като жило на оса, но поне си държеше на своите. На всичките си свои, даже на ония, които го ядосваха и разочароваха. „Даже на ония, чиито имена не може да запомни.“ Един обаче си беше отишъл…

Докато сир Стеврон беше наследникът, беше друго. Старецът беше гледал Стеврон край себе си шестдесет години и беше набил в главата му, че кръвта си е кръв. Но Стеврон умря при кампанията с Младия вълк на запад — „от чакане е умрял, не се съмнявам“, заяде се Лотар Куция, когато гарванът им донесе вестта — а синовете и внуците му бяха друга порода Фрей. Сега наследник беше синът на Стеврон, сир Риман — задръстен, упорит и алчен човек. А след Риман идваха неговите синове, Едвин и Уолдър Черния, които бяха още по-лоши.

— За щастие — каза веднъж Лотар Куция, — те се мразят един друг повече, отколкото мразят нас.

Мерет никак не беше сигурен, че това е щастие, а между другото самият Лотар можеше да е по-опасен и от двамата. Лорд Уолдър беше поръчал клането на Старките на сватбата на Рослин, но целия план го състави Лотар Куция с Рууз Болтън, чак до това кои песни кога да се пеят. Лотар беше много забавен да седнеш да пиеш с него на маса, но Мерет не беше толкова глупав, че да му обърне гръб. В Близнаците човек рано научаваше, че можеш да разчиташ само на пълни кръвни роднини, а и на тях — не много.

Когато старецът умреше, сигурно всеки син щеше да хване по свой път, както и всяка дъщеря. Новият лорд на Брода несъмнено щеше да задържи в Близнаците някои от своите чичовци, племенници и братовчеди, ония, на които повече разчита, или по-скоро ония, от които смята, че ще има полза. „Останалите ще ни изгони да се оправяме сами.“ Такова бъдеще тревожеше Мерет неописуемо. Само след по-малко от три години щеше да стане на четиридесет, твърде стар, за да започне живот на дребен рицар… и то ако беше рицар, какъвто впрочем не беше. Нямаше нито земя, нито богатство. Разполагаше само с дрехите на гърба си и почти с нищо друго. Даже конят, който яздеше сега, не беше негов. Не беше достатъчно умен за майстер, нито достатъчно благочестив за септон, нито достатъчно див за наемник. „Боговете нищо не са ми дали, освен раждането ми, а и там им се е досвидяло.“ Каква полза да се родиш син на богат и могъщ дом, ако ще си деветият син? Ако се сложеха в сметката всичките внуци и правнуци, Мерет имаше по-голям шанс да го изберат за Върховен септон, отколкото да наследи Близнаците.

„Нямам късмет — помисли си той горчиво. — Никога не съм го имал тоя скапан късмет.“ Инак беше едър мъж, широк в гърдите и раменете, макар и среден на ръст. Знаеше, че през последните десетина години е омекнал и затлъстял, но като по-млад беше як почти като сир Хостин, най-големия си брат, когото обикновено смятаха за най-силния мъж от породата на лорд Уолдър Фрей. Като момче го бяха отпратили в Крейкхол да служи като паж. Когато старият лорд Съмнър го направи скуайър, всички бяха решили, че само след няколко години от него ще стане сир Мерет, но разбойниците от Братството на Кралския лес се изпикаха на всичките му планове. Докато неговият колега скуайър Джайм Ланистър се покриваше със слава, Мерет най-напред хвана срамната шарка от една лагерна брантия, после позволи да го плени една жена, дето я наричаха Белия фавн. Лорд Съмнър го откупи от разбойниците, но още в следващата битка беше паднал от удар с боздуган, който му счупи шлема и го остави в несвяст два дни и една нощ. Всички го мислели за умрял, казаха му по-късно.

Мерет не умря, но бойните му дни свършиха. Дори най-лекият удар по главата му причиняваше страхотна болка и го караше да плаче. При тези обстоятелства за рицарство и дума не можеше да става, обясни му доста вежливо лорд Съмнър. Върна го в Близнаците, за да търпи отровната неприязън на лорд Уолдър.

След това късметът му ставаше все по-лош. Баща му успя някак да му уреди добър брак: ожениха го заседна от дъщерите на лорд Дари, още когато Дари се ползваха с високото благоволение на крал Ерис. Но сякаш напук тъкмо когато Мерит отне девствеността на булката си, Ерис изгуби трона. За разлика от Фрей, Дари бяха твърди таргариенски лоялисти, което им струва половината земи, повечето им богатство и почти цялата им власт. Колкото до лейди съпругата му, тя от самото начало се разочарова много от него и сигурно затова години наред му тръскаше само дъщери: три живи, една мъртвородена, една, която умря като бебе, докато тя най-накрая благоволи да произведе син. Първата им дъщеря се оказа мръсница, втората — чревоугодница. Когато хванаха Ами в конюшните с цели трима коняри, той се беше принудил да я омъжи за един скапан дребен рицар. Положението едва ли можеше да стане по-лошо… докато сир Пейт не реши, че може да си спечели слава, като победи сир Грегър Клегейн. Ами се върна вдовица, за жалост на Мерет и несъмнена радост на всички коняри в Близнаците.

Мерет бе дръзнал да се надява, че късметът му най-после е проработил, когато Рууз Болтън избра да вземе неговата Валда, вместо някоя от по-стройните й и хубави братовчедки. Съюзът с Болтън беше важен за дома Фрей и дъщеря му помогна той да се осигури; мислеше, че това със сигурност ще значи нещо. Стария скоро го изби от главата му.

— Той я избра, щото е дебела — каза лорд Уолдър. — Да не мислиш, че Болтън и една пръдня дава за твоята цивра? Че е седнал и си е рекъл, „Хе, Мерет Овчата глава, точно тоя ми трябва на мене за тъст“, а? Твоята Валда е свиня в коприна, затова я избра той, и не мисля да ти благодаря за това. Щяхме да имаме същия съюз на половината цена, ако прасето ти оставяше лъжицата от време на време.

Последното унижение му го поднесоха с усмивка, когато Лотар Куция го повика да обсъдят ролята му в сватбата на Рослин.

— Всеки от нас трябва да изиграе своята роля, според дарбите ни — каза брат му. Ти ще получиш една и само една задача, Мерет, но съм убеден, че си напълно подходящ за нея. Искам да се погрижиш Големия Джон Ъмбър така да се напие, че да не може да стои на краката си, камо ли да се бие.

„А аз и в това се издъних.“ Беше прикоткал грамадния северняк да изпие достатъчно вино, за да убие трима нормални мъже, но въпреки това, след като занесоха Рослин в брачното ложе, Големия Джон успя да изтръгне меча от първия, който се нахвърли върху него, а докато го изтръгваше, счупи и ръката му. Осем души трябваха, докато го оковат, при което двама бяха ранени, един убит, а горкият стар сир Леслин Хай остана без половин ухо. Когато вече не можеше да се бие с ръце, Ъмбър продължи да се бие със зъби.

Мерет спря за малко и затвори очи. Главата му биеше като оня проклет барабан, който биеха на сватбата, и за миг единственото, което можа да направи, бе да се задържи на седлото. „Трябва да продължа“ — каза си той. Ако успееше да върне Петир Пъпката, това безспорно щеше да осигури благоволението на сир Риман. Петир можеше да е пълен несретник, но поне не беше толкова студен като Едвин, нито толкова горещ като Уолдър Черния. „Момчето ще ми е благодарно за това, а баща му ще види, че съм му верен, че съм човек, който си струва да държи край себе си.“ Но само ако стигнеше горе до залез-слънце със златото. Мерет погледна към небето. „Тъкмо навреме.“ Трябваше му нещо, за да престанат да му треперят ръцете. Той откачи меха от седлото, отвори го и отпи дълга глътка. Виното беше гъсто и сладко, тъмно, та чак черно, но богове, вкусът му си го биваше.

Крепостната стена на Стари камъни някога бе обкръжавала хълма като корона на кралска глава. Бяха останали само основите, високи до кръста камари ронлив камък, покрит с лишеи. Мерет подкара покрай стената към мястото на някогашната порта. Руините тук бяха по-нагъсто и трябваше да слезе, за да преведе коня. На запад слънцето се беше скрило зад пелена от ниски облаци. Прещип и папрат покриваха склоновете, бурените между рухналите стени се издигаха високи до гърдите му. Мерет разхлаби меча в ножницата и се огледа, но не видя разбойници. „Дали не съм сбъркал деня?“ Спря и разтри слепоочията си, но натискът зад очите не намаля. „Седем проклети ада…“ Някъде откъм рухналия някогашен замък отекна тиха музика и се понесе сред дърветата.

Мерет неволно потръпна и удари още една глътка. „Мога просто да ида до Староград и да изпия всичкото злато. Нищо добро не е излизало, когато си имаш работа с разбойници.“ Оная зла кучка Венда беше изгорила един фавн на задника му, докато го държа в плен. Нищо чудно, че жена му го презираше. „Трябва да се оправя с това, Петир Пъпката един ден може да стане лорд на Брода, Едвин няма синове, а Уолдър Черния има само копелета. Петир ще запомни кой е дошъл да го прибере.“ Отпи отново, запуши меха и поведе жребеца към някогашния двор на замъка.

По земята се стелеше гъста пелена нападали листа, като войници след някое голямо клане. Върху един порутен от вятъра и дъжда каменен саркофаг седеше кръстосал крака мъж в избелели зеленикави дрипи и подрънкваше струните на дървена лютня. Музиката беше тиха и тъжна. Мерет позна песента. „Високо в залите на нявгашни крале танцува Джени с призраците свои…“ — Слез оттам — каза Мерет. — Седнал си върху крал.

— Стария Тристифер няма нищо против кокалестия ми задник. Чука на правосъдието, така са го наричали. Отдавна не е слушал нови песни. — Разбойникът скочи долу. Тънък и стегнат, с тясно лице и лисичи черти, устата му беше толкова голяма, че усмивката му сякаш стигаше от ухо до ухо. Над челото му се вееха няколко кичура кафява коса. Той ги избута с ръка и каза: — Помните ли ме, милорд?

— Не. — Мерет се намръщи. — Откъде да те помня?

— Пях на сватбата на дъщеря ви. И много добре, мисля. Оня Пейт, за когото тя се омъжи, ми беше братовчед. Ние в Седем потока всички сме братовчеди. Макар че беше стиснат, когато дойде ред да ми плати. — Мъжът сви рамене. — Защо лорд баща ви никога не ме е канил да свиря в Близнаците? Не вдигам сигурно достатъчно шум за негово благородие? Той обича да е силно, чувал съм.

— Златото носиш ли? — попита дрезгав глас зад гърба му. Гърлото на Мерет пресъхна. „Проклети разбойници, винаги се крият в храстите.“ Същото беше в Кралския лес. Тъкмо мислиш, че си хванал петима от тях, и други десет ще ти скочат изневиделица.

Когато се обърна, всички бяха около него: навъсена шайка старци и безбради хлапаци, по-малки и от Петир Пъпката, повечето облечени в груби дрипи, щавена кожа и по някой къс броня, отмъкната от мъртъвци. С тях имаше и някаква жена, загърната в наметало, три пъти по-голямо от самата нея и със спусната качулка. Мерет беше твърде смутен, за да може да ги преброи, но трябва да бяха поне една дузина, ако не и две.

— Зададох въпрос. — Говорещият беше едър брадат мъж с криви зъби и счупен нос, по-висок от Мерет, макар и не с такова шкембе. Носеше кърпен жълт плащ. — Къде е златото ни?

— В дисагите. Сто златни дракона. — Мерет се окашля. — Ще го получите, когато се уверя, че Петир…

Един трътлест едноок разбойник закрачи напред преди да е свършил, бръкна най-нахално в дисагите и извади торбата. Мерет понечи да го сграбчи за ръката, но премисли. Разбойникът развърза торбата, извади една монета и я захапа.

— На вкус е добре. — Надигна торбата. — И на тегло е добре. „Сега ще вземат златото и ще задържат и Петир“ — помисли Мерет и го обзе паника.

— Това е целият откуп. Всичко, което поискахте. — Дланите му се изпотиха и той ги отърка в панталоните си. — Кой от вас е Берик Дондарион? — Дондарион беше лорд преди да стане разбойник, може би все още беше мъж на честта.

— Ми, май че аз трябва да съм — каза едноокият.

— Ти си един проклет лъжец, Джак — рече едрият мъж с брадата и жълтия плащ. — Днес е мой ред да бъда лорд Берик.

— Значи ли това, че аз трябва да бъда Торос? — Певецът се засмя. — Милорд, колкото и да ми е тъжно, на лорд Берик му се наложи да отиде на друго място. Времената са тревожни, знаете, има толкова битки за водене. Но ние и без него ще се оправим с вас, нямайте страх.

Мерет имаше страх колкото щеш. А и главата му тътнеше. Още малко и щеше да се разреве.

— Златото го получихте — каза той. — Дайте ми сега племенника ми и да си ходя.

— Той е в гората на боговете — каза мъжът в жълтия плащ. — Ще ви заведем при него. Ноч, ти му дръж коня.

Мерет подаде юздите с неохота. Друг избор не виждаше.

— Мехът — изломоти той. — Глътка вино, да ми мине…

— С такива като теб не пием — сряза го мъжът с жълтия плащ. — Насам. След мен.

Листата пращяха под петите му и всяка стъпка го пронизваше като копие в слепоочията. Вървяха мълчаливо. Вятърът се усилваше. Последните лъчи на гаснещото слънце бяха в очите му, когато прекрачи обраслия с мъх камънак на някогашната цитадела. Отзад беше гората на боговете.

Петир Пъпката висеше от клона на един дъб със стегнат здраво клуп около дългия му тънък врат. Очите му се бяха изцъклили и се взираха обвиняващо в Мерет. „Много закъсня“, сякаш му казваха. Но той не беше закъснял. Не беше! Беше дошъл точно когато му казаха.

— Убили сте го! — изграчи Мерет.

— На тоя умът му сече като меч — каза едноокият.

В главата на Мерет препускаше стадо зубри. „Майко милостива“ — помисли той.

— Аз донесох златото.

— И добре направи — каза добродушно певецът. — Ще се постараем да го използваме за добро.

Мерет извърна очи от Петир. Усети в гърлото си вкус на жлъчка.

— Вие… нямахте право.

— Имахме въже — каза онзи с жълтия плащ. — Това право стига. Двама от разбойниците хванаха ръцете на Мерет и ги вързаха здраво зад гърба му. Беше толкова стъписан, че дори не опита да се съпротивлява.

— Недейте — успя само да каже. — Аз дойдох да откупя Петир. Вие казахте, че ако донеса златото до залез-слънце, той няма да пострада…

— Е — каза певецът, — тук ни хванахте натясно, милорд. Това беше донякъде лъжа, признавам.

Едноокият разбойник пристъпи към него с дълга намотка конопено въже. Върза единия край около врата му, дръпна здраво и затегна възела под ухото му. Другия край преметна през дъбовия клон. Едрият в жълтия плащ го хвана.

— Какво правите? — Мерет разбра колко глупаво прозвуча въпросът, но още не можеше да повярва в това, което ставаше. — Няма да посмеете да обесите един Фрей!

Жълтия плащ се изсмя.

— Онзи другия, пъпчивото момче, той каза същото.

„Той не го мисли сериозно. Не е възможно да го мисли сериозно.“ — Баща ми ще ви плати. Аз ще ви донеса голям откуп, повече от Петир, два пъти повече.

Певецът въздъхна.

— Лорд Уолдър може да е полусляп и да го мъчи подаграта, но не е толкова глупав, че да захапе два пъти една и съща стръв. Боя се, че следващия път вместо сто дракона ще прати сто меча.

— Ще го направи! — Мерет се постара да го каже заплашително, но гласът му изневери. — Хиляда меча ще прати и ще ви избие всички!

— Първо трябва да ни хване. — Певецът вдигна очи към нещастния Петир. — А и не може да ни обеси два пъти, нали? — Изтръгна тъжна нота от дървената си лютня. — Хайде сега, вие да не вземете да се подмокрите! Трябва само да ми отговорите на един въпрос и аз ще им кажа да ви пуснат.

Мерет щеше да им каже всичко, стига това да му спаси живота.

— Какво искате да знаете? Ще ви кажа истината, заклевам се. Разбойникът му се усмихна окуражително.

— Ами всъщност търсим едно избягало псе.

— Псе ли? — Мерет се обърка. — Какво псе?

— Отговаря на името Сандор Клегейн. Торос твърди, че се бил запътил към Близнаците. Намерил салджиите, които го прекарили през Тризъбеца, и нещастния содомит, дето го ограбил на кралския път. Да сте го виждали случайно на сватбата.

— На Червената сватба? — Черепът на Мерет всеки миг щеше да се пръсне, но той положи отчаяно усилие да си спомни. Бъркотията беше голяма, но със сигурност някой щеше да спомене, ако бяха видели кучето на Джофри да души из Близнаците. — Не беше в замъка. Не и на главния пир… може да е бил на копелдашкия пир или в лагерите, но… не, някой щеше да каже…

— Водел е едно дете със себе си — каза певецът. — Слабичко момиче, около десетгодишно. Или може би момче, на същите години.

— Не, не мисля — отвърна Мерет. — Доколкото знам, не.

— Значи не? Ах, колко жалко. Ами тогава отивате ей там, горе.

— Не! — проплака Мерет. — Не, недейте! Аз ви отговорих, казахте, че ще ме пуснете.

— Струва ми се, че казах, че ще им кажа да ви пуснат. — Певецът погледна към мъжа с жълтия плащ. — Лим, пуснете го.

— Я си го наври — отвърна грубо едрият разбойник.

Певецът погледна Мерет, сви безпомощно рамене и започна да свири „Деня, в който обесиха Черния Робин“.

— Моля ви! — Последните остатъци от куража на Мерет потекоха по крака му. — Аз нищо лошо не съм ви направил. Донесох ви златото, както казахте. Отговорих ви на въпроса. Аз имам деца!

— Каквито Младия вълк никога няма да има — каза едноокият разбойник.

Мерет едва можеше да мисли заради тътена в главата си.

— Той ни опозори, цялото кралство ни се смееше, трябваше да очистим петното от честта си. — Баща му беше казал всичко това и много повече.

— Сигурно. Какво ли разбира една пасмина скапани селяци от лордска чест? — Жълтия плащ уви три пъти края на въжето около ръката си. — Но виж, от убийство разбираме.

— Не е убийство. — Гласът му изпищя пронизително. — Беше възмездие, имахме право на възмездие. Беше война! Егон, викахме му Звънчото, горкият малоумен, той никому нищо лошо не направи, обаче лейди Кейтлин му преряза гърлото. Загубихме петдесетина мъже в лагерите. Сир Гарс Гудбрук, мъжа на Кира, и сир Титос, сина на Джаред… някой му пръсна главата с брадва… вълчището на Старк уби четири от вълчите ни псета и откъсна ръката на кучкаря от рамото, и то след като го дупчихме със стрели…

— И зашихте главата му на шията на Роб Старк, след като и двамата бяха мъртви — каза мъжът с жълтия плащ.

— Баща ми го направи. Аз само пих. Не можете да убиете човек затова, че е пил. — Тогава Мерет си спомни нещо, нещо, което може би щеше да го спаси. — Казват, че лорд Берик е справедлив, че никого не убива, освен ако не се докаже нещо срещу него. Нищо не можете да докажете срещу мен. Червената сватба беше работа на баща ми, на Риман и на лорд Болтън. Лотар сряза въжетата на шатрите, за да рухнат, и постави стрелците с арбалетите между музикантите в галерията, Уолдър Копелето водеше атаката срещу лагерите… имаше и други… които искате, но не аз, аз само пих малко вино… вие нямате свидетел!

— Виж, точно тук много грешиш. — Певецът се обърна към жената с качулката. — Милейди?

Разбойниците отвориха път и тя пристъпи напред, без да каже дума. Когато свали качулката, нещо стегна Мерет в гърдите и за миг той престана да диша. „Не. Не! Аз я видях как умря. Беше мъртва цял ден и цяла нощ преди да я съблекат гола и да хвърлят тялото й във водата. Реймънд й преряза гърлото от ухо до ухо. Тя беше мъртва.“ Наметалото й и яката скриваха прореза, оставен от меча на брат му, но лицето й беше още по-ужасно, отколкото го помнеше. Плътта беше омекнала като пача във водата и беше добила цвета на пресечено мляко. Половината й коса я нямаше, а останалата бе побеляла и станала чуплива като на старица. Под разбития череп лицето й беше разкъсана кожа и черна кръв, там където се беше драла с нокти. Но най-ужасното в това лице бяха очите й. Очите й го виждаха. И го мразеха.

— Тя не говори — каза едрият мъж с жълтия плащ. — Вие, скапани копелета, сте й отрязали езика. Но помни. — Обърна се към мъртвата жена и рече: — Какво ще кажете, милейди? Той участва ли?

Лейди Кейтлин не откъсна очи от него. После кимна.

Мерет Фрей отвори уста да помоли за милост, но клупът задави думите му. Петите му се откъснаха от земята и въжето се вряза дълбоко в меката плът под брадичката му. И той политна нагоре, изрита и се загърчи. Нагоре. И нагоре. И нагоре.