Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖАЙМ

Бяла книга лежеше на бяла маса в бяла стая.

Стаята беше кръгла, със стени от бял огладен камък, покрити с бели вълнени пана. Оформяше първия етаж на Кулата на Белия меч, тънка четириетажна постройка, издигната в един ъгъл на крепостната стена с изглед към залива. Приземният етаж бе пълен с брони и оръжия, на втория и третия бяха малките килии на шестимата братя от Кралската гвардия.

Една от тези килии беше негова от осемнадесет години, но тази сутрин той бе преместил вещите си на най-горния етаж, който беше даден изцяло за покои на лорд-командира. Тези стаи също бяха оскъдни, макар и просторни; и се намираха доста над външните стени, което означаваше, че щеше да има гледка към морето. „Това ще ми хареса — помисли той. — Гледката и всичко останало.“ Блед като самата стая, Джайм седеше зад книгата в белите си доспехи на Кралската гвардия и чакаше своите Заклети братя. На бедрото му висеше дълъг меч. „На другото бедро.“ Преди той винаги беше носил меча си на лявото бедро и когато го вадеше от ножницата, го изтегляше пред тялото си. Тази сутрин го беше преместил на дясното си бедро, уж за да може да го изважда с лявата ръка по същия начин, но тежестта му тук изглеждаше непривична и когато се беше опитал да измъкне оръжието от ножницата, цялото движение му се стори тромаво и неестествено. Облеклото също така не му прилягаше добре. Беше си навлякъл зимната униформа на Кралската гвардия, туника и панталони от избелена вълна и тежък бял плащ, но всичко сякаш му висеше, широко и хлабаво.

Беше прекарал тези няколко дни на процеса на брат си, застанал в дъното на залата. Тирион или не беше го забелязал, или не беше го познал, но това не беше никаква изненада. Половината двор вече като че ли не го познаваше. „Аз съм странник в собствения си дом.“ Синът му беше мъртъв, баща му се беше отказал от него, а сестра му… тя не беше позволила веднъж да остане насаме с нея след онзи първи ден в кралската септа, докато Джофри лежеше сред горящите свещи. Дори докато го носеха през града до гробницата му във Великата септа на Белор, Церсей се държеше на предпазливо разстояние.

Той отново огледа Кръглата стая. Бели вълнени пана покриваха стените, имаше и един бял щит и два кръстосани дълги меча, окачени над камината. Столът зад масата беше от стар черен дъб, с възглавници от избелена кожа, изтъняла от времето. „Изтъркана от кокалестия задник на Баристан Храбрия и на сир Джеролд Хайтауър преди него, от принц Емон Драконовия рицар, сир Риам Редвин и Демона на Дари, от сир Дънкан Високия и Алин Конингтън, Белия грифон.“ Как ли бяха допуснали боговете Кралеубиеца да влезе в такава благородна компания?

Но ето, че беше влязъл.

Самата маса беше от бяло язово дърво, бяла като кост, изваяна във форма на огромен щит, поддържан от три бели жребеца. По традиция лорд-командирът седеше на върха на щита, а братята — по трима от всяка страна в редкия случай, когато можеха да се съберат всичките седмина. Книгата, която лежеше до лакътя му, беше масивна; висока две стъпки и широка стъпка и половина, листове тънък бял пергамент, подвързани между корици от избелена кожа със златни панти и закопчалки. „Книгата на братята“ беше официалното й име, но по-често я наричаха просто Бялата книга.

Бялата книга съдържаше историята на Кралската гвардия. Всеки рицар, който бе служил някога в нея, си имаше отделна страница, в която да се запишат за вечни времена името и подвизите му. В горния ляв ъгъл на всяка страница беше изрисуван щитът, носен от човека до деня, в който е бил избран, запълнен с цветно мастило. Долу в десния ъгъл беше щитът на Кралската гвардия: снежнобял, празен, чист. Горните щитове бяха до един различни; долните щитове бяха до един еднакви. В пространството между тях бяха изписани фактите от живота и службата на всеки рицар. Хералдичните рисунки и оцветяванията се правеха от септони, пращани от Великата септа на Белор три пъти в годината, но дълг на лорд-командира беше да поддържа обновяването на съдържанието.

„Мой дълг, сега.“ След като се научеше да пише с лявата ръка, тоест. А съдържанието на Бялата книга беше доста изостанало. Трябваше да се въведе смъртта на сир Мандън Мур и сир Престън Грийн-филд, както и кратката, но затова път доста кървава служба в Кралската гвардия на Сандор Клегейн. Нови страници трябваше да се отворят за сир Бейлон Суан, сир Озмунд Черно котле и Рицаря на цветята. „Ще трябва да повикам септон да им изрисува щитовете.“ Сир Баристан Селми беше предшествал Джайм като лорд-командир.

Щитът на неговата страница показваше символите на дома Селми: три жълти житни класа на кафяво поле. Джайм го досмеша, макар и да не се изненада от факта, че сир Баристан си беше направил труда сам да опише отзоваването си, преди да напусне замъка.

„Сир Баристан Селми. Първороден син на сир Лаянъл Селми от Житен замък. Служил като скуайър при сир Манфред Суан. Наречен «Храбрия» в десетата си година, когато облякъл взети назаем доспехи, за да се яви като тайнствен рицар в турнира при Черен пристан, където бил победен и разкрит от Дънкан, принца на Драконови мухи. Помазан в рицарство в шестнадесетата си година от крал Егон V Таргариен, след като проявил велики подвизи на храброст като тайнствен рицар в зимния турнир при Кралски чертог, побеждавайки принц Дънкан Дребния и сир Дънкан Високия, лорд-командира на Кралската гвардия. Убил Мелис Чудовищния, последния от Претендентите на Блекфир, в двубой по време на Войната на Кралете на деветте петака. Победил Лормел Дългата пика и Цедрик Буря, Копелето на Бронзова порта. Назначен в Кралската гвардия в двадесет и третата си година от лорд-командир сир Джеролд Хайтауър. Защитил подстъпа срещу всички противници в турнира на Сребърния мост. Победител в мелето при Девиче езеро. Спасил живота на крал Ерис II по време на Бунта на Дъскъндейл въпреки раната от стрела в гърдите си. Отмъстил за убийството на своя Заклет брат сир Гуайн Мършавия. Спасил лейди Джейни Суан и нейната септа от Братството на Кралския лес, като победил Саймън Тойн и Смеещия се рицар, и убил първия. На турнира в Староград победил и свалил маската на тайнствения рицар Черен щит, разкривайки го като Копелето на Горни земи. Единствен шампион на турнира на лорд Стефон при Бурен край, където свалил от конете лорд Робърт Баратеон, принц Оберин Мартел, лорд Лейтън Хайтауър, лорд Джон Кънингтън, лорд Джейсън Малистър и принц Регар Таргариен. Ранен от стрела, копие и меч в Битката на Тризъбеца, докато се сражавал редом със Заклетите си братя и Регар, принц на Драконов камък. Опростен и назначен за лорд-командир на Кралската гвардия от крал Робърт I Баратеон. Служил в почетната стража, довела лейди Церсей от дома Ланистър в Кралски чертог, за да се венчае за крал Робърт. Предвождал щурма срещу Стари Уик по време на Бунта на Бейлон Грейджой. Шампион на турнира при Кралски чертог в своята петдесет и седма година. Освободен от служба от крал Джофри I Баратеон в своята шестдесет и първа годишнина, на основание напреднала възраст.“ Първата част от описанието на кариерата на сир Баристан беше въведена от сир Джеролд Хайтауър с едър и властен почерк. По-дребното и елегантно писмо на самия Селми започваше от описанието на раняването му на Тризъбеца.

Страницата на самия Джайм беше много по-оскъдна.

„Сир Джайм Ланистър. Първороден син на лорд Тивин и лейди Джоана от Скалата на Кастърли. Служил срещу Братството на Кралския лес като скуайър при лорд Съмнър Крейкхол. Помазан в рицарство в петнадесетата си година от сир Артур Дейн от Кралската гвардия, заради храброст на бойното поле. Избран за Кралската гвардия в петнадесетата си година от крал Ерис II Таргариен. При завземането на Кралски чертог убил крал Ерис II в подножието на Железния трон. Известен след това като «Кралеубиеца». Опростен за престъплението си от крал Робърт I Баратеон. Служил в почетната гвардия, която довела сестра милейди Церсей Ланистър в Кралски чертог, за да се венчае за крал Робърт. Шампион в турнира, проведен в Кралски чертог по повод тяхната сватба.“ Описан така накратко, животът му изглеждаше дребен и жалък. Сир Баристан можеше поне да запише и някои от другите му турнирни победи. А сир Джеролд можеше да добави повече думи за подвизите му, когато сир Артур Дейн съкруши Братството на Кралския лес. Той все пак беше спасил живота на лорд Съмнър, когато Бен Големия корем се канеше да му смаже главата, въпреки че разбойникът успя да му избяга. И се беше удържал сам-самичък срещу Смеещия се рицар, макар че накрая го уби сир Артур. „Каква битка беше само, и срещу какъв противник.“ Смеещия се рицар беше луд, нелепа смесица от рицарска галантност и дивашка жестокост, но не познаваше значението на думата „страх“. „А Дейн, със Зора в ръката…“ Накрая дългият меч на разбойника толкова се очука, че сир Артур спря и му позволи да си вземе нов.

— Тоя бял меч искам аз, вашия — му беше казал рицарят разбойник, когато подновиха двубоя, макар вече да кървеше от дузина рани.

— Тогава ще го получите, сир — отвърна Меча на утрото и го съсече.

„По-прост изглеждаше светът в онези дни — помисли Джайм, — а мъжете, както и мечовете, бяха изковани от по-добра стомана.“ Или само така му се струваше просто защото тогава беше на петнайсет години? Всички те сега бяха в гробовете, Меча на утрото и Смеещия се рицар, Белия бик и принц Люин, сир Озуел Уент с черния му хумор, винаги искреният Джон Дари, Саймън Тойн и неговото Братство на Кралския лес, грубоватият стар Съмнър Крейкхол. „А аз, онова момче, което бях тогава… чудно, кога умря онова момче? Когато облякох белия плащ ли? Когато срязах гърлото на Ерис?“ Онова момче беше мечтало да стане сир Артур Дейн, но някъде по пътя вместо в него се беше превърнала в Смеещия се рицар.

Когато чу вратата да се отваря, затвори Бялата книга и стана, за да посрещне своите Заклети братя. Сир Озмунд Черно котле беше първият, който пристигна. Ухили се на Джайм, сякаш бяха стари братя по оръжие.

— Сир Джайм — каза, — ако изглеждахте така онази нощ, веднага щях да ви позная.

— Сигурен ли сте? — Джайм се съмняваше. Слугите го бяха окъпали, обръснали, измиха и сресаха косата му. Когато се погледнеше в огледалото, вече не виждаше мъжа, който бе прекосил речните земи с Бриен… но не виждаше и себе си. Лицето му беше слабо и мършаво, а под очите му се бяха появили бръчки. „Заприличал съм на старец.“ — Застанете на мястото си, сир.

Черно котле се подчини. Останалите Заклети братя се изредиха един по един.

— Сирове — каза той с официален тон, след като се събраха и петимата, — кой пази краля?

— Моите братя сир Озни и сир Осфрид — отвърна сир Озмунд.

— И моят брат сир Гарлан — каза Рицарят на цветята.

— Ще го опазят ли?

— Да, милорд.

— Седнете тогава. — Думите бяха ритуал. Преди да се съберат на заседание седмината, трябваше да се гарантира сигурността на краля.

Сир Борос и сир Мерин седнаха вдясно от него, като оставиха един празен стол между тях за сир Арис Оукхарт, заминал в Дорн. Сир Озмунд, сир Бейлон и сир Лорас заеха местата вляво от него. „Старият и новият.“ Джайм се зачуди дали това означава нещо. Имаше времена в историята на Кралската гвардия, когато тя самата се беше разцепвала, най-забележимо и трагично по времето на Танца на драконите. Дали и от това трябваше да се опасява?

Струваше му се странно да седи на стола на лорд-командира, където толкова години беше седял Баристан Храбрия. „И още по-странното е, че седя на него сакат.“ Въпреки всичко това беше неговият стол и това сега беше неговата Кралска гвардия. „Седмината на Томен.“ Джайм беше служил години с Мерин Трант и Борос Блънт. И двамата бяха прилични бойци, но Трант беше коварен и жесток, а Блънт — една пръхтяща, пълна с въздух торба. На сир Бейлон Суан плащът му подхождаше повече, и, разбира се, Рицарят на цветята поне изглеждаше рицар от главата до петите. Петият мъж му беше напълно непознат, този Озмунд Черно котле.

Той се зачуди какво ли щеше да каже сир Артур Дейн за тази сбирщина. „Колко ниско е паднала Кралската гвардия“, най-вероятно. „Аз съм виновникът, щях да му отговоря. Аз отворих вратата и нищо не направих, когато гадините запълзяха вътре.“ — Кралят е мъртъв — започна Джайм. — Синът на моята сестра, тринадесетгодишно момче, убито на собствения му сватбен пир, в собствения му дом. И петимата сте присъствали. И петимата сте го пазели. И все пак той е мъртъв. — Изчака да чуе какво ще кажат на това, но никой от тях дори не се окашля. „Малкият Тирел е гневен, а Бейлон Суан засрамен“ — прецени той. У другите трима усети само безразличие. — Брат ми ли извърши това? — попита той рязко. — Тирион ли отрови моя племенник?

Сир Бейлон помръдна неловко на стола си. Сир Борос стисна юмрук. Сир Озмунд лениво сви рамене. Накрая му отговори Мерин Трант.

— Той напълни чашата на Джофри с вино. Тогава трябва да е пуснал отровата.

— Сигурен ли сте, че виното е било отровено?

— Какво друго? — каза сир Борос Блънт. — Дяволчето изля утайката на пода. Защо, ако не да излее виното, което можеше да докаже вината му?

— Знаел е, че виното е било отровено — каза сир Мерин. Сир Бейлон Суан се намръщи.

— Дяволчето не беше сам на подиума. В този късен час на пиршеството хората стояха и се движеха насам-натам, сменяха си местата, отскачаха до нужниците, влизаха и излизаха слуги… кралят и кралицата тъкмо разрязваха гълъбовия пай, очите на всички бяха в тези трижди проклети гълъби. Никой не следеше чашата с вино.

— Кой още беше на подиума? — попита Джайм. Сир Мерин отговори.

— Кралската фамилия, фамилията на невястата, Великият майстер Пицел, Върховният септон…

— Ето ви го отровителя — подхвърли сир Озмунд Черно котле с хитра усмивка. — Много е свят тоя дъртак, няма що. На мен лично никога не ми е харесвал. — И се засмя.

— Не — каза Рицарят на цветята. — Санса Старк го отрови. Всички забравяте, моята сестра също пиеше от онзи бокал. Санса Старк беше единствената личност в залата, която имаше причина да иска смъртта на Марджери, както и на краля. Пускайки отровата в брачната чаша, тя е могла да се надява, че ще убие и двамата. И защо избяга след това, освен ако не е виновна?

„Момчето разсъждава логично. Все пак е възможно Тирион да е невинен.“ Никой обаче не беше успял да се добере до дирите на момичето. Навярно самият той трябваше да се залови със случая. За начало щеше да е добре да се разбере как се е измъкнала от замъка. „Варис сигурно ще ми предложи една-две идеи.“ Никой не познаваше Червената цитадела по-добре от евнуха.

Това обаче можеше да почака. Точно в момента Джайм си имаше неотложни грижи. „Казваш, че си лорд-командирът на Кралската гвардия — беше казал баща му. — Върви си изпълни дълга.“ Тези петима не бяха братята, които сам щеше да избере, но бяха братята, с които разполагаше; беше дошло времето да ги хване в ръката си.

— Който и да го е направил — каза им той, — Джофри е мъртъв, а Железният трон вече принадлежи на Томен. Смятам да го задържа да седи там, докато косата му побелее и зъбите му изпадат. И не от отрова. — Джайм се обърна към сир Борос Блънт. През последните години той беше надебелял, но пък кокалите му бяха достатъчно едри, за да понесат това. — Сир Борос, приличате на човек, който изпитва удоволствие от яденето. Оттук нататък вие ще опитвате всичко, което Томен яде и пие.

Сир Озмунд Черно котле се изсмя гръмко, а Рицарят на цветята се усмихна, но сир Борос почервеня като цвекло.

— Аз не съм опитван на храна! Аз съм рицар на Кралската гвардия!

— Колкото и да е тъжно, така е. — Церсей изобщо не трябваше да го лишава от белия плащ. Но баща им само беше усложнил позора, като му го върна. — Сестра ми разказа с каква готовност сте предали племенника ми на наемниците на Тирион. Надявам се, че морковите и граха ще ви се сторят по-малко застрашителни. Докато Заклетите ви братя тренират с меча и щита на двора, можете да тренирате с лъжица и вилица. Томен обожава ябълкови сладки. Постарайте се да не позволите на някой наемник да му ги отмъкне.

— Вие ми говорите по този начин? Вие?

— Трябваше да умрете на поста си.

— Както вие умряхте, защитавайки Ерис ли, сир? — Сир Борос се надигна и плесна с ръка дръжката на меча си. — Аз няма да… няма да търпя това. Вие би трябвало да опитвате храната, струва ми се. За какво друго може да е годен един сакат като вас? Джайм се усмихна.

— Съгласен съм. Не съм подходящ да пазя краля като вас. Така че извадете си този меч, дето го опипвате, и ще видим колко ще се справят двете ви здрави ръце срещу едната моя. Накрая един от двама ни ще умре и Кралската гвардия само ще спечели. — Стана. — Или, ако предпочитате, можете да се върнете към задълженията си.

— Ба! — Сир Борос изхрачи гъста зелена храчка и я изплю в краката на Джайм, след което излезе с меча в ножницата.

„Страхливец е, и толкова по-добре.“ Макар да беше затлъстял, на години и никога да не беше се проявявал особено, сир Борос все пак можеше да го накълца на парчета. „Но Борос не знае това, нито трябва да го разбере някой от останалите. Те се бояха от мъжа, който бях; мъжът, който съм, ще съжаляват.“ Джайм седна и се обърна към Черно котле.

— Сир Озмунд. Не ви познавам. Което е интересно. Бил съм се в турнири из целите Седем кралства. Познавам всеки дребен рицар, свободен конник и скокливо скуайърче, с какви ли не умения, излизали да скършат пика на арената. Защо тогава изобщо не съм чувал за вас, сир Озмунд?

— Това не мога да кажа, милорд. — Голяма и широка усмивка имаше този сир Озмунд, все едно че двамата с Джайм бяха стари бойни другарчета, които си играеха сега някаква малка весела игричка. — Но аз съм войник, а не турнирен рицар.

— Къде сте служили преди да ви намери сестра ми?

— Навсякъде, милорд.

— Бил съм в Староград на юг и в Зимен хребет на север. Бил съм в Ланиспорт на запад и в Кралски чертог на изток. Но никога не съм бил „навсякъде“. — Поради липса на пръст Джайм посочи с чукана на дясната си ръка клюнестия нос на сир Озмунд. — Питам ви пак: къде сте служили?

— В Каменни стълби. Малко в Спорните земи. Там винаги има боеве. Яздил съм с Галантните мъже. Били сме се за Лис, и малко за Тирош.

„Бил си се за всеки, който ти е плащал.“ — Как получихте рицарството си?

— На бойното поле.

— Кой ви направи рицар?

— Сир Робърт… Камъка. Той сега е мъртъв, милорд.

— Естествено. — Сир Робърт Камъка можеше да е някое копеле от Долината, продавал меча си в Спорните земи. От друга страна, можеше да не е нищо повече от едно име, стъкмено от сир Озмунд от някой умрял рицар и стена на замък. „Какво е мислила Церсей, когато е давала-белия плащ на тоя?“ Черно котле поне изглеждаше, че знае как да борави с меча и щита. Наемниците трудно можеха да се нарекат „хора на честта“, но притежаваха достатъчно умения с оръжието, за да се опазят живи.

— Много добре, сир — каза Джайм. — Свободен сте.

Широката усмивка се върна на лицето на Озмунд и той тръгна към изхода.

— Сир Мерин. — Джайм се усмихна на киселия рицар с ръждиво-червената коса и торбички под очите. — Чух да разправят, че Джофри ви е използвал, за да наказва Санса Старк. — Прелисти Бялата книга с една ръка. — Покажете ми къде в клетвите ни се казва, че се заклеваме да бием жени и деца.

— Правех това, което ми заповяда Негова милост. Заклели сме се да се подчиняваме.

— Отсега нататък ще се наложи да посмекчите това свое покорство. Моята сестра е кралицата регент. Моят баща е Ръката на краля. Аз съм лорд-командирът на Кралската гвардия. Подчинявайте се на нас. На никой друг.

Лицето на сир Мерин се стегна в упорство.

— Да не би да ни казвате да не се подчиняваме на краля?

— Кралят е на осем години. Нашето първо задължение е да го пазим, което включва да го пазим и от самия него. Използвайте това грозно нещо, което държите под шлема си. Ако Томен иска да му оседлаете коня, подчинете му се. Ако ви накара да му убиете коня, елате при мен.

— Разбрах. Както заповядате, милорд.

— Свободен сте. — След като той напусна, Джайм се обърна към сир Бейлон Суан. — Сир Бейлон, наблюдавал съм ви в много срещи и дори съм се бил с вас, много пъти. Чувах съм, че сте доказали доблестта си по време на Битката при Черна вода. Кралската гвардия има високата чест да бъдете в нея.

— Честта е за мен, милорд. — Сир Бейлон го каза някак уморено.

— Има само един въпрос, който искам да ви поставя. Вие ни служихте вярно дотук, наистина… но Варис ми казва, че брат ви се е сражавал с Ренли и след това със Станис, докато вашият баща е предпочел изобщо да не свиква знамената си и да остане зад стените на Каменния шлем през цялото сражение.

— Баща ми е стар човек, милорд. Времето му за боеве е минало.

— А вашият брат?

— Донел беше ранен в битката и се предаде на сир Елууд Харти. След това беше откупен и се закле във вярност на крал Джофри, както много други пленници.

— Така е — каза Джайм. — Но все пак… Ренли, Станис, Джофри, Томен… как е пропуснал Бейлон Грейджой и Роб Старк? Можеше да се каже първият рицар в кралството, клел се във вярност на всичките седем крале.

Безпокойството на сир Бейлон беше явно.

— Донел грешеше, но сега е човек на Томен. Имате думата ми.

— Не ме притеснява сир Донел Постоянния. Притеснявате ме вие.

— Джайм се наведе над масата. — Какво ще направите, ако храбрият сир Донел предложи меча си на поредния узурпатор и един ден нахлуе в тронната зала? И там стоите вие, целият в бяло, между своя крал и своята кръв. Какво ще направите?

— Аз… милорд, това никога няма да се случи.

— С мен се случи — каза Джайм.

Суан отри чело с ръкава на бялата си туника.

— Нямате отговор ли?

— Милорд. — Сир Бейлон го погледна. — В своя меч, в честта си, в бащиното си име, заклевам се, че… Никога няма да постъпя като вас.

Джайм се засмя.

— Добре. Сега се върнете към задълженията си… и кажете на сир Донел да добави на щита си ветропоказател.

И тогава остана сам с Рицаря на цветята.

Тънък като острие на меч, жилав и строен, сир Лорас Тирел носеше снежнобяла ленена туника и бели вълнени панталони, със златен колан на кръста и златна роза, стягаща финото му копринено наметало. Косата му бе светлокафява, очите му също бяха кафяви и блестяха дръзко. „Мисли си, че това е турнир и че току-що е излязъл на арената.“ — Седемнадесетгодишен, и рицар на Кралската гвардия — каза Джайм. — Трябва да сте горд. Принц Емон Драконовия рицар беше на седемнайсет, когато бе назначен. Това знаете ли го?

— Да, милорд.

— А знаете ли, че аз бях на петнайсет?

— Това също, милорд. — Лорас се усмихна. На Джайм тази усмивка не му хареса.

— Аз бях по-добър от вас, сир Лорас. Бях по-едър, бях по-силен и бях по-бърз.

— А сега сте по-стар — каза момчето. — Милорд.

Трябваше да се засмее. „Колко нелепо. Тирион щеше да ми се подиграе безмилостно, ако можеше да чуе как си меря пишката с това зелено момче.“ — По-стар и по-мъдър, сир. Трябва да се учите от мен.

— Както вие се учихте от сир Борос и сир Мерин? Тази стрела улучи твърде близо до целта.

— Аз се учих от Белия бик и от Баристан Храбрия — сряза го Джайм. — Учих се от сир Артур Дейн, Меча на утрото, който можеше да посече и петима ви с лявата ръка, докато пикае с дясната. Учих се от принц Люин Дорнски и от сир Озуел Уент, и сир Джонотор Дари, все добри мъже.

— Все мъртви мъже.

„Той е моето «аз» — осъзна изведнъж Джайм. — Аз говоря със себе си, такъв, какъвто бях, цял изтъкан от арогантност и куха галантност. Ето какво става с човек, когато е твърде добър в младостта си.“ Също като в боя с меч, понякога се налага да опиташ различен удар.

— Казват, че сте се сражавали великолепно в битката… почти толкова добре, колкото призракът на Ренли до вас. Един Заклет брат не може да има тайни от своя лорд-командир. Кажете ми, сир, кой носеше доспехите на Ренли?

В първия миг Лорас Тирел сякаш бе готов да откаже, но накрая си спомни клетвата.

— Моят брат — отвърна той с неохота. — Ренли беше по-висок от мен и по-широк в гърдите. Бронята му ми стоеше твърде хлабаво, но на Гарлан легна добре.

— Този маскарад ваше хрумване ли беше, или негово?

— Предложи го лорд Кутрето. Каза, че това ще изплаши глупавите ратници на Станис.

— И ги изплаши. — „А с тях и няколко рицари и лордчета също така.“ — Е, дадохте на певците нещо, за което да посъчиняват стихчета — предполагам, че няма да го пропуснат. Какво направихте с Ренли?

— Погребах го със собствените си ръце на едно място, което той ми посочи веднъж, когато бях скуайър в Бурен край. Там никой никога няма да го намери и да наруши покоя му. — Погледна дръзко Джайм. — Ще защитавам с всички сили крал Томен, заклевам се. Живота си ще дам за него, ако потрябва. Но Ренли никога няма да предам, нито с дума, нито на дело. Той беше подходящият крал. Беше най-добрият от всички.

„Най-добре облеченият може би“ — помисли Джайм, но го премълча. Арогантността напусна сир Лорас в мига, в който заговори за Ренли. „Отговори ми искрено. Горд, нахален пикльо, но не е лъжец. Все още не е.“ — Както кажете. Още едно нещо и можете да се върнете към задълженията си.

— Да, милорд?

— Все още държа Бриен Тартска в килия в една от кулите. Устата на момчето се сви.

— Килия в подземията щеше да е по-добре.

— Сигурен ли сте, че тя го заслужава?

— Тя заслужава смърт. Казах на Ренли, че няма място за жена в Гвардията на дъгата. Тя спечели с хитрина.

— Като че ли си спомням друг един рицар, който обича хитринките.

Веднъж излезе на двубой, яхнал разгонена кобилка срещу противник, яздещ жребец. Що за хитрина приложи Бриен?

Сир Лорас се изчерви.

— Тя скочи… все едно. Спечели, признавам й го. Негова милост метна пъстрия плащ на раменете й. А тя го уби. Или позволи да загине.

— Разликата е доста голяма. — „Колкото разликата между моето престъпление и позора на Борос Блънт.“ — Тя се беше заклела да го брани. Сир Емон Квай, сир Робар Ройс, сир Пармен Крейн — те също се бяха заклели. Как е могъл някой да го порази, след като тя беше вътре, а останалите — отвън? Освен ако не е съучастница.

— На сватбения пир вие също сте били петимата — изтъкна Джайм. — Как можа да умре Джофри? Освен ако не сте съучастници?

Сир Лорас се вкочани.

— Нищо не можехме да направим.

— Пачаврата твърди същото. Тя скърби за Ренли не по-малко от вас. Гарантирам ви, аз изобщо не скърбях за Ерис. Бриен е грозна и опърничава като свинска глава. Но няма достатъчно ум, за да лъже, и е вярна на думата си до безумие. Тя се закле да ме доведе жив в Кралски чертог и ето че седя тук. Да, десницата си загубих, но… това беше повече по моя вина, отколкото по нейна. Преценявайки всичко, което тя направи, за да ме опази, не изпитвам съмнение, че е щяла да се бие и за Ренли, стига да е имало противник, с когото да се бие. Но със сянка? — Джайм поклати глава. — Извадете меча си, сир Лорас. Покажете ми как вие бихте се сразили с една сянка. Бих искал да видя.

Сир Лорас не помръдна.

— Тя избяга — каза той. — Двете с Кейтлин Старк. Оставиха го плувнал в кръв и избягаха. Защо, ако деянието не е тяхно? — Заби очи в масата. — Ренли ми даде авангарда. Иначе аз щях да му помагам да си облече доспехите. Често възлагаше на мен тази задача. Ние бяхме… бяхме се молили заедно онази нощ. Аз го оставих с нея. Сир Пармен и сир Емон пазеха шатрата, а сир Робар Ройс също беше там. Сир Емон се закле, че Бриен е… макар че…

— Да? — подкани го Джайм, долавяйки съмнението в гласа му.

— Нагърленикът беше прерязан. Един-единствен, чист удар, през стоманен нагърленик. Бронята на Ренли беше от най-добрата, най-издръжливата стомана. Как е могла да го направи? Аз лично се опитах след това, оказа се невъзможно. Тя е адски силна за жена, но дори на Планината щеше да му потрябва тежка брадва. И защо първо ще му сложи бронята и след това ще му реже гърлото? — Лорас погледна Джайм смутено. — Но ако не е била тя… как би могло да е някаква сянка?

— Нея питайте. — Джайм взе решение. — Идете в килията й. Задайте въпросите си и изслушайте отговорите й. Ако все още сте убеден, че тя е убила лорд Ренли, ще се постарая да отговаря за това. Изборът ще е ваш. Обвинете я или я освободете от обвинението. Моля само да я съдите честно, според честта си на рицар.

Сир Лорас стана.

— Ще го направя. Заклевам се в честта си.

— Значи свършихме.

Младежът тръгна към вратата. Но на прага се обърна.

— Ренли казваше, че била нелепа. Жена, облечена в мъжка ризница, жена, правеща се на рицар…

— Ако я беше видял в розов сатен и мирска дантела…

— Попитах го защо я държи край себе си, след като я смята за толкова нелепа. Той каза, че всички други негови рицари искали разни неща от него, кой замъци, кой почести или богатства, но единственото, което Бриен искала, било да загине за него. Когато го видях плувнал в кръв, тя — избягала, а останалите трима — цели и непокътнати… ако тя е невинна, то тогава Робар и Емон… — Като че ли не можеше да намери думи.

Джайм не беше престанал да премисля тази страна на въпроса.

— Аз щях да направя същото, сир. — Лъжата излезе лесно от устата му, но сир Лорас като че ли му остана благодарен.

След като излезе, лорд-командирът остана да седи сам в бялата стая и да се чуди. Рицарят на цветята толкова беше обезумял от скръб по Ренли, че беше съсякъл двама от собствените си Заклети братя, но на Джайм така и не му беше хрумвало да направи същото с петимата, които не бяха опазили Джофри. „Той беше мой син, мой таен син… Какво съм аз, ако не вдигна ръката, която ми е останала, за да отмъстя за собствената си кръв и семе?“ Поне сир Борос трябваше да убие, просто за да се отърве от него.

Погледна чукана на мястото на десницата си и се намръщи. „Трябва да направя нещо с това.“ Щом покойният сир Джейслин Байуотър можеше да носи желязна ръка, защо той да не си поръча златна? „На Церсей може да й хареса. Златна ръчица, която да я гали по златната косица и да я държи здраво притисната до мен.“ Ръката му обаче можеше да почака. Първо имаше да свърши други неща. Имаше да плаща дългове.