Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖАЙМ

Два дни яздиха през пустош — десетки мили опожарени поля и градини, в които от земята стърчаха като върхове на стрели стволове на мъртви дървета. Мостовете също бяха изгорени, а потоците бяха набъбнали от есенните дъждове, затова им се налагаше да заобикалят и да търсят бродове. Нощите оживяваха от вълчи вой. Хора не срещаха.

При Девичето езеро червената сьомга на лорд Мутън още се вееше над замъка на хълма, но градчето беше опустяло, портите бяха разбити, а половината къщи и дюкяни — изгорели или ограбени. Не зърнаха нито едно живо същество освен няколко подивели псета, които се изсулваха, щом чуеха приближаването им. Езерцето, от което селището носеше името си — тук според легендата Флориан Глупака за пръв път зърнал Джонквил да се къпе със сестрите си — беше така задръстено с гниещи трупове, че водата му се бе превърнала в мътна сиво-зелена супа.

Джайм огледа невеселата картинка и гръмко запя.

— Девици шест се къпеха във бистрите води на езерото…

— Какво правиш? — скара му се Бриен.

— Пея. „Шестте девици в езерото“. Сигурен съм, че си я чувала. При това са били доста свенливи девици. Също като теб. Макар да се обзалагам, че са били малко по-хубавички.

— Млъкни — сопна се грозната мома с израз, който намекваше, че с радост би го хвърлила да плува при труповете.

— Моля те, Джайм — изхленчи братовчед му Клеос. — Лорд Мутън е васал на Речен пад, само това остава — да го изкараме от замъка му. А може и други врагове да се крият в развалините…

— Нейни или наши? Не е едно и също, братовчеде. Закопнял съм да видя дали брантията може да борави с този меч, дето си го носи.

— Ако не млъкнеш, няма да ми остане друг избор, освен да ти запуша устата, Кралеубиецо.

— Махни ми оковите и ще се правя на ням чак до Кралски чертог. Няма ли да е най-честно така, пачавро?

— Бриен! Казвам се Бриен! — Три врани плеснаха с криле и се вдигнаха във въздуха, подплашени от гласа й.

— Искаш ли да се изчипкаме, Бриен? — Той се засмя. — Нали си ни девица, ето ти го и езерото. Ще ти измия гърба. — Често миеше гърба на Церсей, когато бяха деца в Скалата на Кастърли.

Грозната мома обърна коня си и подкара в тръс. Джайм и сир Клеос я последваха и скоро оставиха зад гърба си пепелищата на Девичето езеро. След около половин миля зеленината отново изпълзя на бял свят. Джайм се зарадва. Изгорените земи твърде много му напомняха за Ерис.

— Поведе ни по пътя за Дъскъндейл — промърмори сир Клеос. — Щеше да е по-безопасно да вървим покрай брега.

— По-безопасно, но по-бавно. Аз съм за Дъскъндейл, братовчед. Компанията ти взе да ми омръзва. — „Може да си половин Ланистър, но доста отстъпваш на сестричката ми.“

Никога не бе понасял да е разделен за дълго от сестра си. Още като деца се гушваха и заспиваха с преплетени ръце. „Още в утробата.“ Дълго преди разцъфването на сестра му и неговото съзряване като мъж бяха виждали кобили и жребци по поляните и кучета и кучки в кучкарниците, и си бяха играли на същото. Веднъж майчината им слугиня ги беше хванала… не помнеше какво точно правеха, но каквото и да беше, лейди Джоана се ужаси. Изгони слугинята, премести спалнята на Джайм в другия край на Скалата на Кастърли, постави страж пред вратата на Церсей и им каза никога повече да не правят „онова нещо“, иначе нямало да й остане друг избор, освен да каже на лорд баща им. Но не им се наложи дълго да треперят от страх. Скоро след това тя почина — при раждането на Тирион. Джайм много смътно си спомняше майка си.

Станис Баратеон и Старките в края на краищата може би му бяха направили добро. Бяха пръснали приказката за техния инцест из целите Седем кралства, така че не бе останало нищо за криене. „Защо ли да не се оженя открито за Церсей и да деля всяка нощ ложето й? Драконите нали се женеха за сестрите си.“ Септони, лордове и простолюдие си бяха затваряли очите за нравите на Таргариените стотици години, спокойно можеха да направят същото и за дома Ланистър. Това можеше да осуети претенциите на Джоф за короната, разбира се, но в края на краищата мечовете бяха спечелили Железния трон за Робърт и мечовете щяха да го задържат за Джофри, все едно от кое семе се беше пръкнал. „Него можем да оженим за Мирцела, след като върнем Санса Старк на майка й. Така ще покажем на поданиците, че Ланистърите стоят над законите, като боговете и като Таргариените.“

Джайм беше решил, че ще върнат Санса, както и по-малкото момиче, стига да се намереше. Не че толкова държеше да си върне изгубената чест, но представата, че ще удържи на думата си, когато всички очакват поредното вероломство, го забавляваше безкрайно.

Подминаваха отъпкани житни нивя и една дълга ниска каменна стена, когато Джайм чу зад гърба си тихото звънване на тетиви, сякаш излиташе ято птици.

— Наведете се! — извика той и се прилепи към шията на коня. Той изцвили и се вдигна на задните си крака, когато една от стрелите го улучи в задницата. Изсвистяха още стрели. Джайм видя как сир Клеос се килна на седлото, после увисна — кракът му се бе заплел в стремето. Конят му се втурна напред. Фрей завика и главата му заподскача по земята.

Неговият кон изцвили от болка. Джайм се обърна да погледне за Бриен. Все още беше на коня си, една стрела стърчеше от гърба й и друга — забита в крака й, но тя като че ли не ги усещаше. Видя я как измъква меча си и обръща коня, търсейки стрелците.

— Зад стената! — извика й Джайм, докато се мъчеше да обърне коня си с лице към битката. Юздите се бяха оплели в проклетите железа на ръцете му. Въздухът отново се изпълни със стрели. — Напред! — извика той и препусна да й покаже как се прави. Горкият стар кон кой знае откъде намери още малко сили и изведнъж вече летеше през полето й копитата му мятаха буци пръст. Стигна му време само колкото да помисли: „Пачаврата дано побърза, докато не са се усетили, че ги напада невъоръжен мъж във вериги.“ След това я чу да препуска до него.

— Вечерен здрач! — извика тя и размаха меча си. — Тарт! Тарт! Още няколко стрели вяло изсъскаха встрани от тях. След това лъкометците побягнаха, както винаги се разбягваха неподкрепени от конница стрелци под рицарска атака. Когато Джайм стигна при Бриен, всички се бяха изпокрили в гората на двадесетина разкрача от тях.

— Отщя ли ти се да се биеш?

— Те бягат.

— Това е най-подходящият момент да ги избиеш. Тя прибра меча в ножницата.

— Ти защо нападна?

— Стрелците са безстрашни само докато се крият зад стени и стрелят от засада, но когато ги нападнеш, бягат. Знаят какво ще ги сполети, щом ги стигнеш. Знаеш ли, имаш една стрела в гърба. И друга в крака. Позволи ми да ти ги извадя.

— Ти?

— Че кой друг? Последното, което видях от братовчеда Клеос, беше как конят му се опитва да изоре бразда с главата му. Макар че, предполагам, трябва да го намерим. Все пак е Ланистър… донякъде.

Намериха Клеос все още заплетен в стремето. Беше улучен в дясната ръка и в гърдите, но го беше довършила земята. Темето му беше оцапано с кръв, парчета счупена кост мърдаха под кожата.

Бриен коленичи и хвана ръката му.

— Още е топъл.

— Скоро ще изстине. Искам коня му и дрехите му. Омръзнаха ми тези парцали и бълхите.

— Той беше твой братовчед — отвърна слисана Бриен.

— Беше — съгласи се Джайм. — Не се безпокой, братовчеди си имам в изобилие. Ще взема и меча му. Все някой трябва да те сменя на пост.

— Можеш да пазиш и без оръжие. — Тя стана.

— Окован за някое дърво? Сигурно, защо не. Или бих могъл да се спазаря със следващата банда разбойници и да ги оставя да ти клъцнат дебелия врат, пачавро.

— Няма да ти дам оръжие. И се казвам…

— … Бриен, знам. Давам ти клетва, че няма да те докосна, ако това ще успокои моминските ти страхове.

— Твоите клетви нямат стойност. Ти и на Ерис си се бил заклел.

— И двамата искаме да пристигна здрав и невредим в Кралски чертог, нали? — Приклекна до Клеос и започна да откопчава колана на меча му.

— Отдръпни се от него. Веднага!

На Джайм му беше омръзнало. Омръзнали му бяха подозренията й, обидите й му бяха омръзнали, а също — кривите й зъби и широкото луничаво лице, и тази нейна сплъстена коса. Без да я слуша, стисна дръжката на дългия меч на братовчеда си с две ръце, натисна трупа с крак и дръпна. Когато острието се изплъзна от ножницата, той вече се завърташе, замахвайки с меча в кръг и нагоре в бърза и смъртно опасна дъга. Стоманата срещна стомана с грохот, с разтърсващ костите удар. Бриен бе успяла някак да извади своето оръжие.

— Много добре, пачавро.

— Дай ми меча, Кралеубиецо.

— О, как не!

Скочи, замахна към нея и дългият меч оживя в ръцете му. Бриен отскочи, парира, но той пристъпи след нея и я притисна с атака. След всеки неин удар следващият беше негов. Мечовете се целуваха и отскачаха един от друг, и се целуваха отново. Кръвта на Джайм запя. Ето за това беше създаден той. Никога не се беше чувствал толкова жив, както в бой, на ръба на смъртта при всеки удар. „А и с тези вериги на ръцете ми пачаврата може дори да ми се опре за известно време.“ Веригите го принуждаваха да държи оръжието с две ръце, въпреки че тежестта и обхватът му бяха по-малки, отколкото на един истински двуръчен тежък меч, но имаше ли значение? Мечът на братовчед му бе достатъчно дълъг, за да сложи край на тази Бриен Тартска.

Високо, ниско, отгоре — той сипеше върху нея дъжд от стомана. Отляво, отдясно, удар, толкова силен замах, че искри хвърчаха, щом мечовете се срещнеха, замах нагоре, страничен, отгоре надолу, непрекъсната атака, придвижване към нея, стъпка и приплъзване, удар и стъпка, мушкане, удар, по-бързо, още, още по-бързо…

…докато останал без дъх Джайм не отстъпи и не отпусна меча към земята, давайки й миг за отдих.

— Никак не е зле — призна той. — За една брантия. Тя вдиша дълбоко, без да го изпуска от очи.

— Няма да те нараня, Кралеубиецо.

— Сякаш пък можеш. — Джайм отново вдигна меча и веригите му издрънчаха.

Не можеше да каже колко продължи атаката му. Можеше да са минути или часове; времето заспа, щом мечовете се пробудиха. Изтласка я надалече от безжизненото тяло на братовчед си, подкара я през пътя, притисна я към дърветата. Веднъж тя се спъна в корен, който не видя, и за миг Джайм помисли, че с нея е свършено, но вместо да падне, Бриен само коленичи и не отстъпи нито за миг. Мечът й скочи нагоре да блокира свирепия му удар, който можеше да я разсече с главата до слабините, след което тя нападна и удар след удар успя да го изтласка и да се изправи отново.

Танцът продължи. Той я притисна в един дъб, изруга, щом тя се изплъзна, подгони я през плиткото поточе, задръстено от паднали лис та. Кънтеше стоманата, пееше, крещеше стоманата, искреше и съска ше, а жената бавно започна да пъшка при всеки трясък, но странно той все не успяваше да я достигне с острието. Сякаш имаше някаква желязна клетка около нея, която спираше всеки негов удар.

— Никак не е зле — каза той, когато спря за секунда да си поеме дъх.

— За една брантия ли?

— За скуайър, бих казал. Е, зелен, разбира се. — Изсмя се хрипливо. — Хайде, хайде, миличка, музиката още свири. Може ли един танц, милейди?

Изпъшка и тръгна към нея, завъртя меча над главата си — и изведнъж той стана този, който трябваше да се бори, за да задържи стоманата по-далече от тялото си. Един от ударите й го забърса по челото и в дясното му око потече кръв. „Другите да я вземат дано, и Речен пад с нея!“ Всичките му умения май бяха ръждясали и изгнили в онази проклета килия, а и веригата хич не му помагаше. Едното му око се бе затворило от лепкавата кръв, раменете му започнаха да изтръпват, а китките го боляха от тежестта на оковите и на меча. С всеки удар той все повече му натежаваше и Джайм усети, че не го върти така бързо, както го правеше допреди малко, и че не го вдига толкова високо.

„По-силна е от мен.“

Това го смрази. Робърт навремето беше по-силен от него, разбира се. Джеролд Хайтауър Белия бик — също, в разцвета си, както и сър Артур Дейн. От живите по-силен беше Големия Джон, Силния глиган на Крейкхол може би, двамата Клегейн — със сигурност. Силата на Планината беше просто нечовешка. Все едно. С бързината и умението си Джайм можеше да ги надвие всичките. Но това беше жена. По-скоро грамадна крава, отколкото жена, но все пак… по всички правила редно беше тя да е по-уморената.

Но вместо да отстъпи, тя отново го притисна към затлачения поток и изрева:

— Предай се! Хвърли меча!

Под крака на Джайм се обърна хлъзгав камък. Щом усети, че пада, той ловко превърна поражението в замах напред. Върхът на меча се стрелна покрай нейния и се впи в бедрото й високо над коляното. Разцъфна червено цвете и за миг Джайм получи възможността да се наслади на гледката на кръвта й — преди коляното му да се блъсне в една скала. Болката беше ужасна. Бриен изрита меча от ръцете му.

— Предай се!

Джайм я удари с рамо в краката и я смъкна върху себе си. Заритаха и запляскаха в мътната вода, докато накрая тя не се озова седнала върху гърдите му. Успя да измъкне камата й от канията, но преди да я забие в корема й, тя го хвана за китката и натресе ръцете му в скалата отзад с такава сила, че сякаш изтръгна едната. Другата й ръка се впи в лицето му.

— Предай се! — Тя тикна главата му надолу, задържа я под водата и я вдигна рязко. — Предай се! — Джайм изплю вода в лицето й. Натискане, бълбукане и той зарита безпомощно, останал без дъх. И отново: — Предай се, или ще те удавя!

— И ще си нарушиш клетвата? — изръмжа той. — Като мен? Тя го пусна и го остави да пльосне в тинята.

От дърветата прокънтя дрезгав смях.

Бриен скочи. От кръста надолу цялата беше в кал и кръв, лицето й беше почервеняло. „Зачерви се, сякаш ни хванаха да се чукаме, а не да се бием.“ Джайм изпълзя по скалите към по-плитката вода, бършеше кръвта от окото си с окованите си ръце. От двете страни на потока стояха въоръжени мъже. „Нищо чудно. Толкова шум вдигнахме, че и дракон щяхме да събудим.“

— Добра среща, приятели — извика им той добродушно. — Прощавайте, ако съм ви обезпокоил. Хванахте ме да пердаша жена си.

— А бе май тя те пердашеше.

Мъжът, който го каза, беше набит и як, а решетката на железния му шлем не скриваше напълно липсата на нос.

Джайм изведнъж осъзна, че това не са разбойниците, които бяха убили сир Клеос. Обкръжила ги беше най-голямата гнус на света: мургави дорнци и руси лисенци, дотраки със звънци в плитките, космати ибинци, черни като въглен типове от Летните острови с плащове от птичи пера. Познаваше ги. „Храбрата дружина.“

Стъписаната Бриен най-сетне успя да каже:

— Имам сто сребърни елена…

— Ще ги вземем за начало, милейди — каза един тънък и бледокож като мъртвец мъж в изтъркано кожено наметало.

— А после ш’ти вземем катерицата между краката — каза безносият. — Не може да е толкоз грозна като другото по тебе.

— Обърни я и я оправи отзаде, Рордж — подкани го един дорнец с копие в ръка и с увит около шлема му червен копринен шал. — Така поне няма да й гледаш лицето.

— Да бе, и да не може тя да ми гледа лицето? — рече безносият и другите се разсмяха.

Колкото и грозна и опърничава да беше пачаврата, заслужаваше малко по-добра съдба от това да я насили най-гнусната банда изроди като тези.

— Кой командва тук? — извика строго Джайм.

— Аз имам честта, сир Джайм. — Очите на „мъртвеца“ плуваха в червени кръгове, косата му беше рядка. По бледата кожа на ръцете и лицето му изпъкваха тъмносини вени. — Урсвик съм аз. Викат ми Урсвик Верния.

— Знаеш кой съм?

Наемникът кимна.

— С една брада и бръсната глава не можеш измами Храбрата дружина.

„Кървавите глумци.“ За Джайм тази сган беше толкова ненужна, колкото Грегър Клегейн или Амори Лорч. „Псета“, така ги наричаше баща му и ги използваше точно като псета, да гонят плячката му и да всяват страх в сърцата.

— Щом ме знаеш, Урсвик, сигурно знаеш, че ще си получиш възнаграждението. Един Ланистър винаги си плаща дълговете. Колкото до пачаврата, тя е от знатен род и струва висок откуп.

Другият килна глава.

— Тъй ли? Какъв късмет!

Нещо измамно имаше в усмивчицата, която се плъзна по устните му, и то никак не се хареса на Джайм.

— Чу ме. Козела къде е?

— На няколко часа оттук. Ще остане доволен като ви види, не се съмнявам, но аз не бих го нарекъл „козел“ в очите. Лорд Варго много се докача на чест.

„Че откога се е сдобил с чест тоя фъфлещ дивак?“

— Със сигурност ще си го спомня, като го видя. Лорд на какво?

— На Харънхъл. Обещаха му го.

„Харънхъл? Ума ли си е изгубил баща ми?“ Джайм вдигна ръце.

— Тия железа да ми ги свалите.

Кикотът на Урсвик изпращя като сух пергамент. „Нещо тук наистина не е наред.“ Джайм не издаде тревогата си, а само се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? Безносият се ухили.

— Ти си смешното. Най-смешното нещо, което съм виждал, откакто Хапката сдъвка ненките на оная септа.

— Двамата с баща ти изгубихте доста битки — подхвърли дорнецът. — Наложи се да сменим лъвските кожи с вълчи.

Урсвик вдигна ръце.

— Тимеон иска само да каже, че Храбрата дружина вече не сме наети към дома Ланистър. Сега служим на лорд Болтън и на краля на Севера.

Джайм му отвърна с хладна, презрителна усмивка.

— А някои казват, че моята чест била лайняна.

Думите му явно обидиха Урсвик. По негов знак двама от Глумците хванаха Джайм за мишниците, а Рордж го удари със стоманения си юмрук в корема. Той се преви на две, изпъшка и чу вика на пачаврата:

— Спрете, той трябва да остане цял! Лейди Кейтлин ни изпрати за замяна на пленници! Той е под моята закрила!

Рордж отново го удари и изкара въздуха от дробовете му. Бриен скочи към меча си, паднал на дъното на потока, но Глумците я изпревариха преди да го докопа. Колкото и да беше силна, четирима успяха да я укротят.

Когато свършиха, лицето й беше толкова подуто и окървавено, колкото сигурно беше и неговото. Бяха й избили и два зъба, от което външността й съвсем не стана по-приемлива. Повлякоха двамата си пленници към дърветата при конете. Бриен накуцваше заради раната в бедрото, която Джайм й бе нанесъл във водата. Той изпита жалост към нея. Не се съмняваше, че ще й отнемат проклетата девственост още тази нощ. Пръв щеше да е онзи, безносият изрод, а след него щяха да се изредят и другите.

Дорнецът ги овърза гръб в гръб на коня на Бриен, докато другите Глумци събличаха сир Клеос, за да си разделят вещите му. Рордж си задържа окървавеното му палто със знаковете на Ланистър и Фрей. Стрелите бяха оставили дупки по лъвовете, както и по кулите.

— Дано си доволна, грозло — прошепна Джайм на Бриен. Кръвта го задави и той я изхрачи. — Ако ми беше оставила оръжието, нямаше да ни спипат. — Тя не отвърна. „Опърничава е като свиня, кучката му с кучка — помисли той. — Но че е храбра, храбра е.“ Не можеше да й го отрече. — Тази нощ като спрем, на стан, ще те насилят, и то неведнъж — предупреди я той. — Разумно ще е да не им се опъваш. Ако почнеш да се бориш с тях, ще загубиш още зъби.

Усети как Бриен се стегна.

— Ти това ли щеше да направиш, ако беше жена? „Ако бях жена, щях да съм Церсей.“

— Ако бях жена, щях да ги принудя да ме убият. Но не съм. — Джайм погледна напред и викна: — Урсвик! Една дума само!

Наемникът с лице на мъртвец дръпна юздите на коня си и подкара до него.

— Какво ще ми кажеш, сир? И внимавай с езичето, че ще те накажа пак.

— Злато — каза Джайм. — Златото обичаш ли? Урсвик го изгледа със зачервените си очи.

— Златото е полезно понякога, признавам. Джайм му се усмихна очарователно.

— Цялото злато на Скалата на Кастърли? Защо да му се радва Козела? Що не ни заведеш до Кралския чертог и сам да си вземеш откупа? И нейния също, ако искаш. Тарт го наричат Сапфирения остров, каза ми една девица нявга. — Брантията зад гърба му се размърда, но не каза нищо.

— Ти за обърни-плащ ли ме вземаш?

— Определено. За какво друго? Урсвик обмисли предложението му.

— Кралски чертог е далеко, а баща ти е там. Лорд Тивин може да ни се ядоса, че сме продали Харънхъл на лорд Болтън.

„По-умен е, отколкото изглежда.“ Джайм се канеше да обеси отрепката, докато ръцете му ровят в сандъка със злато.

— Ще ме оставиш аз да се оправя с баща ми. Ще ви осигуря кралска прошка за всички престъпления. Рицарство ще ти дам.

— Сир Урсвик — каза мъжът и млясна, сякаш опитваше титлата на вкус. — Колко щеше да се гордее жена ми да можеше да го чуе. Защо ли я убих? — Урсвик въздъхна. — Ами с храбрия ни лорд Варго какво ще правим?

— Да ти изпея ли стихче от „Дъждовете на Кастамир?“ Козела няма е толкова храбър, като го спипа баща ми.

— И как ще стане това? Толкова ли са дълги ръцете на баща ти, че да бръкне в стените на Харънхъл?

— Ако се наложи. — Чудовищната глупост на крал Харън беше падала и преди, можеше пак да падне. — Толкова ли си глупав да мислиш, че козелът ще надвие лъва?

Урсвик се наведе и небрежно го плесна през лицето. Наглостта му беше по-болезнена от самия удар. „Не се бои от мен“ — вцепени се Джайм.

— Достатъчно чух, Кралеубиецо. Трябва наистина да съм голям глупак, че да повярвам на обещанията на клетвопрестъпник като теб. — Смуши коня си и препусна напред.

„Ерис — помисли с яд Джайм. — Винаги всичко се свежда до Ерис.“ Съжали, че няма меч. „Два меча щеше да е още по-добре. Един за пачаврата и един за мен. Щяхме да загинем, но поне щяхме да вземем половината от тази измет с нас в пъкъла.“

— Защо му каза, че Тарт е Островът на сапфирите? — прошепна Бриен зад гърба му, след като Урсвик се отдалечи. — Сигурно ще си помисли, че баща ми гази до колене в сапфири…

— Ти се моли да го помисли.

— Всяка дума ли, която изричаш, е лъжа, Кралеубиецо? Тарт се нарича Остров на сапфирите заради синьото на водата.

— Викни го по-силно, пачавро, не мисля, че Урсвик те е чул. Колкото по-скоро разберат колко малко струваш, толкова по-скоро ще те изнасилят. Всички ще ти се изредят, но теб какво те бърка? Затваряш очи, разтваряш крака и си представяш, че всички са лорд Ренли.

Слава на боговете, това й затвори устата за известно време.

Денят почти бе свършил, когато намериха Варго Хоут да руши една малка септа с десетина души от Храбрата дружина. Стъклата бяха строшени, а дървените богове — измъкнати отвън на слънце. Когато пристигнаха, най-дебелият дотрак, който Джайм беше виждал, седеше на гърдите на Майката и къртеше с ножа си очите й от халцедон. Наблизо един мършав плешив септон висеше с главата надолу от клоните на вековен бук. Трима от Храбрата дружина използваха тялото му за мишена за упражнение в стрелба. Един от тях явно беше добър: стрелите му стърчаха от двете очи на мъртвеца.

Когато наемниците видяха Урсвик и пленниците, се разнесоха възторжени викове. Козела седеше до огъня, дояждаше набучена на шиш недопечена птица и от пръстите му по дългата проскубана брада се стичаше мазнина и кръв. Той изтри ръце в дрехата си и стана.

— Фралеубиефо — изфъфли Варго. — Ти фи мой фленник.

— Милорд. Аз съм Бриен Тартска — извика грозната мома. — Лейди Кейтлин ми заповяда да отведа сир Джайм при брат му в Кралски чертог.

Козела я изгледа с безразличие.

— Нафарайте я да млъфне.

— Чуйте ме — настоя Бриен, докато Рордж режеше въжетата, овързали я за Джайм. — В името на краля на Севера, краля, комуто служите, моля ви, чуйте…

Рордж я смъкна от коня и започна да я рита.

— Гледай да не й счупиш кокалите — викна му Урсвик. — Тая кучка с конско лице струва теглото си в сапфири.

Дорнецът Тимеон и един вонящ на нужник ибинец свалиха Джайм от седлото и го повлякоха към огъня. Нямаше да е трудно да докопа някой от мечовете им, които се поклащаха пред главата му, но те бяха твърде много, а и той още беше в окови. Можеше да посече един-двама, но накрая щяха да го убият. Джайм все още не бе готов да загине, не и заради особи като Бриен Тартска.

— Днеф бефе фубав ден — рече Варго Хоут. На шията му висеше верига от свързани монети, монети с всякаква форма и големина, сечени и ковани, с образите на кои ли не крале, магьосници, богове и демони, и всевъзможни фантастични зверове.

„Монети от всички земи, в които се е сражавал — спомни си Джайм. Алчността беше ключът към този човек. — Щом може веднъж да предаде, може да предаде пак.“

— Лорд Варго, глупаво е било да оставите службата при баща ми, но това може да се поправи. Знаете, че ще ви заплати добре за мен.

— О, да — отвърна Варго Хоут. — Половината влафо в Сфалата на Кафтърли. Фте го взема. Ама първо трябва да го иввефтя.

Урсвик го повлече към края на бивака. Някой го срита в краката. Когато падна, един от стрелците хвана веригата на ръцете му и ги дръпна напред. Дебелият дотрак измъкна от ножницата си огромен извит аракх, любимото оръжие на Господарите на конете.

„Искат да ме изплашат.“ Някой скочи на гърба му, изхили се, а дотракът тежко се затътри към него. „Козела иска да се напикая в гащите и да го моля за милост, но няма да им доставя това удоволствие.“

Той беше Ланистър от Скалата на Кастърли, лорд-командир на Кралската гвардия. Никой жалък наемник не можеше да го накара да изпищи…

Слънчев лъч пробяга по ръба на аракха и той полетя надолу, бърз като мълния. И Джайм изпищя.