Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


АРЯ

Когато зърна силуета на големия хълм, издигащ се в далечината, цял в позлата от следобедното слънце, Аря веднага го позна. Бяха стигнали чак до Високо сърце.

По залез вече бяха на върха и вдигаха бивака си там, където никой не можеше да ги приближи. Аря обиколи по кръга от пънове на язовите дървета със скуайъра на лорд Берик, Нед, и двамата се загледаха към гаснещия на запад светлик. Оттук се виждаше бушуващата на север буря, но Високо сърце се издигаше над дъжда. Не беше обаче над вятъра — поривите му бяха толкова силни, че сякаш зад нея имаше някой и я дърпаше за наметалото. Само че когато се обърна, нямаше никого.

„Духове — спомни си тя. — Високо сърце е обладано от духове.“ На самия връх на хълма накладоха голям огън и Торос Мирски седна до него кръстосал крака и се загледа в пламъците, сякаш всичко друго на света престана да съществува за него.

— Какво прави? — попита Аря Нед.

— Понякога вижда разни неща в пламъците — каза скуайърът. — Миналото. Бъдещето. Неща, които се случват много далече.

Аря примижа към огъня да разбере дали и тя ще види онова, което вижда жрецът, но от усилието й очите й само се насълзиха и тя скоро се принуди да извърне глава. Джендри също наблюдаваше червения жрец.

— Ти наистина ли можеш да виждаш бъдещето там? — изведнъж попита той.

Торос се извърна от огъня и въздъхна.

— Не тук. И не сега. Но понякога — да, Господарят на Светлината ме дарява с видения.

Джендри сякаш се усъмни.

— Моят майстор казваше, че ти си лъжец и измамник, най-лошият жрец, какъвто е имало някога.

— Доста невежливо. — Торос се изкиска. — Вярно, но невежливо. Кой беше този твой майстор? Аз познавам ли го, момче?

— Чиракувах при майстор оръжейника Тобо Мот, на Улицата на стоманата. Ти си купуваше мечове от него.

— Тъй, тъй. Взимаше ми два пъти по-високо и после ме гълчеше, че ги паля. — Торос се засмя. — Майсторът ти е бил прав. Не бях от най-светите жреци. Роден съм най-младият от осем деца, та затова баща ми ме даде в Червения храм, но сам едва ли щях да избера тоя път. Изричах всички молитви и повтарях всички заклинания, но често водех набезите в магерницата, а от време на време намираха и по някое момиче в леглото ми. Едни такива хитри момичета, така и не разбирах как са се напъхали там.

— Но за езиците имах дарба — продължи той. — А и когато се взирах в пламъците, е, от време на време, виждах някои неща. Въпреки това им бях повече в бреме, отколкото от полза, затова накрая ме отпратиха за Кралски чертог, да донеса светлината господня в седем пъти заблудената Вестерос. Крал Ерис толкова си падаше по огъня, че решиха, че мога да го привлека към правата вяра. Уви, неговите пироманти знаеха повече хитрини от мен.

— Крал Робърт обаче ме хареса. Първия път, когато влязох в мелето с огнен меч, конят на Кеван Ланистър се изправи на задните си крака и го хвърли, а Негова милост толкова здраво се смя, че се уплаших да не се пръсне. — Червеният жрец се усмихна на спомена. — Оръжието обаче нямаше как да се поддържа, за това майсторът ти също беше прав.

— Огънят поглъща. — Лорд Берик беше застанал зад него и имаше нещо в гласа му, което веднага накара Торос да замълчи. — Поглъща и когато свърши, не остава нищо. Нищо.

— Берик. Скъпи приятелю. — Жрецът докосна Господаря на мълниите по ръката. — Какво говориш?

— Нищо, което не съм казвал и преди. Шест пъти, Торос? Шест пъти е твърде много. — Той рязко се обърна и се отдалечи.

Същата нощ вятърът виеше почти като вълк, а имаше и няколко истински вълка на запад, които му даваха уроци. Ноч, Ангай и Мерит от Лунния град бяха поели стражата. Нед, Джендри и повечето останали спяха дълбоко, когато Аря зърна една малка фигура да се промъква зад конете — фигура с рядка развята от вятъра бяла коса и подпираща се на чвореста тояга. Жената като че ли не беше по-висока от три стъпки. На светлината на огъня очите й святкаха червени като очите на вълка на Джон. Аря тихичко се промъкна напред да види какво ще стане.

Торос и Лим бяха с Берик, когато жената джудже седна неканена край огъня и примижа срещу тях с очи като нажежени въглени.

— Жаравата и Лимона пак ме зачетоха, и Негова милост, Лорда на труповете.

— Злокобно име. Молил съм те да не го използваш.

— Тъй де, молил си ме. Ала вонята на смърт още лъха от теб, милорд. — Беше й останал само един зъб. — Дайте ми вино или ще си ида. Кокалите ми са стари. Ставите ме болят, щом задухат ветровете, а тук горе ветровете винаги духат.

— Един сребърен елен за сънищата ви, милейди — каза лорд Берик със строга учтивост. — Още един, ако имаш новини за нас.

— Сребърен елен нито мога да го ям, нито да го яхна. Мях вино за сънищата ми, а за новините ми — целувчица от оня изрод в жълтия плащ. — Дребната старица се изкиска. — Ама тъй, по-мазна целувчица, с малко езичец. Колко отдавна беше туй, колко отдавна. Неговата уста ще мирише на лимон, а моята — на дърти кокали. Много съм стара.

— Тъй де — проплака Лим. — Много си стара за вино и целувки. От мен ще вземеш само опакото на меча ми, дърто.

— Косата ми се скубе на шепи и никой не ще да ме цуне от хиляда години. Тежко е да си толкоз стара. Е, една песен ще ми изпееш тогаз. Песен от Том Седмака за моята вест.

— Ще си получиш песента от Том — обеща лорд Берик и й подаде мях с вино.

Дребната като джудже старица отпи и виното потече по брадичката й. Свали меха, изтри уста с опакото на сбръчканата си ръка и каза:

— Кисело вино за кисела вест, какво по-намясто? Кралят е мъртъв, толкоз кисело стига ли ви?

Сърцето на Аря се спря в гърлото й.

— Кой от проклетите крале е мъртъв, дърто? — настоя Лим.

— Мокрия. Краля на кракените, добри господа. Умрял го сънувах и умря, а железните сепии сега са се обърнали едни срещу други. О, и лорд Хостър Тъли взе че умря, ама вие туй го знаете, нали? В замъка на кралете Козела седи сам и от треска трепери, кога Голямото куче му се хвърля отгоре. — Старата удари още една дълга глътка.

„Голямото куче.“ За Хрътката ли говореше? Или може би за брат му, Яздещата планина? Аря не беше сигурна. И двамата носеха един и същи знак, три черни кучета на жълто поле. Половината мъже, за чиято смърт се молеше, бяха хора на сир Грегър Клегейн: Поливър, Дънсън, Раф Сладура, Веселяка и самият сър Грегър. „Лорд Берик може би ще ги избеси всички.“ — Сънувах един вълк да вие в дъжда, но никой не чу мъката му — говореше дребната старица. — Сънувах такваз тупурдия, че помислих, че главата ми ще се пръсне, тъпани, рогове, гайди и крясъци, но най-тъжното нещо бяха малките камбанки. Сънувах една девица на пир с пурпурни змии в косата й, отрова капеше от зъбите им. А сетне сънувах пак тая девица, как закла един див гигант в замък, съграден от сняг. — Тя извърна рязко глава и се усмихна в тъмното право към Аря. — Не мож се скри от мене, дете. Хайде, ела по-близо.

По врата на Аря пробягаха ледени пръсти. „Страхът реже по-дълбоко от мечове“ — припомни си тя. Стана и приближи до огъня предпазливо, леко и на пръсти, готова всеки миг да побегне.

Жената джудже я изгледа с тъмночервените си очи.

— Видя те аз, видя те — прошепна старицата. — Вълче дете. Чедо на кръв. Мислех, че лордът мирише на смърт, пък то… — Захлипа отведнъж и дребното й тяло се затресе. — Жестока си, че си дошла на хълма ми, жестока. Наситих се на скръб в Летен замък, не я ща твоята. Махни се оттук, сърце черно. Махай се!

В гласа й имаше толкова страх, че Аря отстъпи крачка назад, зачудена дали старицата не е луда.

— Не плаши детето — възрази Торос. — Не може да ти навреди. Лим Лимоновия плащ опипа счупения си нос.

— Не бъди толкова сигурен.

— Ще си тръгне утре заран с нас — увери лорд Берик дребната жена. — Водим я в Речен пад, при майка й.

— Не — рече жената джудже. — Не я водите при нея. Черната риба ги държи реките веч. Ако искате майка й, дирете я при Близнаците. Че там има сватба. — Изкикоти се отново. — Виж си в пламъците, розов жрецо, и ще видиш. Ама не сега, не тука, че тука нищо няма да видиш. Това място е още на старите богове… мотаят се още тука те, като мене, сбръчкани и хилави, ама още не са умрели. И не обичат огньовете. Че дъбът помни жълъда, жълъдът сънува за дъба, а пънът живее у двамата. И помнят те кога Първите хора дойдоха с огън в юмруците си. — Тя отпи последното вино на четири дълги глътки, хвърли меха настрана и посочи с тоягата си лорд Берик. — Платата си искам. Песента, дето ми я обеща.

Така че Лим събуди Том Седемте струни и го доведе сънен и прозяващ се до огъня с дървената му лютня.

— Същата песен като преди ли? — попита той.

— Ох, да. На моя Джени песента. Че то друга има ли?

И той запя, а жената джудже притвори очи и бавно взе да се поклаща, да мълви тихо думите и да плаче. Торос хвана Аря здраво за ръката и я отведе настрана.

— Да я оставим да се наслади на песента си в мир — каза й той. — Само това й е останало.

„Нищо нямаше да й направя“ — помисли Аря.

— Какво искаше да каже тя за Близнаците? Майка ми е в Речен пад, нали?

— Беше. — Червеният жрец се потърка под брадичката. — Сватба, каза. Ще видим. Но където й да е, лорд Берик ще я намери.

Скоро след това небесата се отвориха. Мълнии затрещяха и тътенът им се затъркаля по хълма, и дъждът зашиба на заслепяващи очите пелени. Жената джудже изчезна също толкова изведнъж, както се беше появила, докато разбойниците събираха клони и си вдигаха груби заслони.

Валя през цялата нощ, а на заранта Нед, Лим и Вати Мелничаря се събудиха простинали. Вати не можеше да задържи храната, а младият Нед ту гореше в треска, ту трепереше и кожата му беше станала лепкава. Ноч каза на лорд Берик, че на половин ден езда на север имало някакво изоставено село; там щели да си намерят по-добър подслон, място, където да изчакат, докато проливният дъжд спре. Така че отново се качиха на седлата и подкараха конете надолу по стръмния склон.

Дъждът не спираше. Яздеха през гори и поля, прегазвайки придошли потоци, в които буйната вода стигаше до коремите на конете им. Аря придърпа качулката на наметалото си и се присви, прогизнала и трепереща, но решена да не се предава. Мирт и Мъч скоро закашляха лошо като Вати, а горкият Нед с всяка миля изглеждаше все по-окаян.

— Когато си сложа шлема, дъждът бие по стоманата и главата ме заболява — оплака се той. — Но когато го сваля, косата ми прогизва и полепва по лицето и устата ми.

— Имаш си нож — подхвърли Джендри. — Ако косата толкова те дразни, обръсни си проклетата глава.

„Той не харесва Нед.“ За Аря скуайърът изглеждаше съвсем приятен; малко срамежливичък, но с добър нрав. Беше чувала, че дорнците са дребни на ръст и трътлести, с черна коса и малки черни очи, но Нед имаше големи сини очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. А косата му беше светлоруса, по-скоро пепелява, отколкото медена.

— Ти откога си скуайър при лорд Берик? — попита тя колкото да го отвлече от неволите му.

— Взе ме за свой паж, когато се сгоди за леля ми. — Момчето се закашля. — Бях на седем, но когато станах на десет, ме направи скуайър. Веднъж спечелих награда, езда по кръгове.

— Пиката не съм я учила, но с меч мога да те надвия — каза Аря. — Ти убивал ли си някого?

Това като че ли го стъписа.

— Аз съм само на дванайсет.

„А аз убих човек, когато бях само на осем“, за малко щеше да каже Аря, но си замълча.

— Но в битки си участвал.

— Да. — Не изглеждаше много горд от това. — Бях при Глумски брод. Когато лорд Берик падна в реката, го извлякох на брега, за да не се удави, и стоях над него с меча. Но не ми се наложи да се бия. Една счупена пика стърчеше от него, тъй че никой не ни притесни. Когато се прегрупирахме, Герджен Зеления помогна на негово благородие да се качи на коня си.

Аря си спомняше за конярчето в Кралски чертог. След него беше онзи пазач, чието гърло преряза в Харънхъл, и хората на сир Амори при онова укрепление до езерото. Не знаеше дали се брояха Уизи и Чизуик, или другите, които загинаха заради нейната „невестулкина супа“… изведнъж изпита голяма тъга. — — Баща ми също се казваше Нед — каза тя.

— Знам. Видях го на турнира на Ръката. Исках да ида горе и да поговоря с него, но не можах да измисля какво да му кажа. — Нед потръпна под светлочервеното си подгизнало наметало. — Ти беше ли на турнира? Там видях сестра ти. Сир Лорас Тирел й даде роза.

— Тя ми каза. — Всичко това й се струваше толкова отдавна. — Приятелката й Джейни Пули се беше влюбила в твоя лорд Берик.

— Той се е врекъл на леля ми. — Нед я погледна неловко. — Само че това беше преди. Преди той да… — …„да умре“, помисли тя, когато гласът на Нед заглъхна в неловка тишина. Копитата на конете им издаваха мляскащи звуци, докато се измъкваха от калта.

— Милейди? — каза накрая Нед. — Вие имате незаконен брат… Джон Сняг?

— Той е с Нощния страж на Вала. — „Може би трябваше да отида на Вала вместо в Речен пад. Джон нямаше да се интересува кого съм убила нито дали съм си ресала косата…“ — Джон прилича на мен, макар че е незаконен. Често ми разрошваше косата и ме наричаше „сестричке“. — Аря най-много тъгуваше за Джон. Само като каза името му и се натъжи. — Ти откъде знаеш за Джон?

— Той ми е млечен брат.

— Брат? — Аря не разбра. — Но ти си от Дорн. Как е възможно ти и Джон да сте кръвни братя?

— Млечни братя. Не кръвни. Милейди майка ми нямала мляко, когато съм бил малък, затова трябвало да ме кърми Вила.

Аря се обърка.

— Коя е тази Вила?

— Майката на Джон Сняг. Той никога ли не ви го е казвал? Тя е служила при нас от много години. Още преди да се родя.

— Джон изобщо не познаваше майка си. Дори името й не знаеше. — Аря изгледа Нед подозрително. — Значи си я познавал? Наистина? — „Дали не ми се подиграва?“ — Ако ме лъжеш, ще те ударя.

— Вила беше дойката ми — повтори той сериозно. — Кълна се в честта на своя дом.

— Имаш дом? — Това беше глупаво; Нед беше скуайър, разбира се, че трябваше да има дом. — Кой всъщност си ти?

— Милейди? — Нед се смути. — Аз съм Ерик Дейн… лордът на Звездопад.

Джендри зад тях изохка.

— Лордове и лейдита — заяви той с отвращение. Аря отскубна един рачи трън от храста край пътя, замахна назад и го плесна по дебелата бича глава. — Оуу — ревна той. — Боли! — Опипа кожата над окото си. — Що за лейди си, щом биеш хората с рачи трън!

— Лоша — отвърна Аря, изведнъж разкаяна. Обърна се пак към Нед. — Извинявай, че не знаех кой си… кой сте, милорд.

— Грешката е моя, милейди. — Много беше учтив.

„Джон си има майка. Вила, името й е Вила.“ Трябваше да го запомни на всяка цена, за да може да му го каже, като го види следващия път. Зачуди се дали той пак ще я нарече „сестричке“. „Вече не съм толкова малка. Ще трябва да ме нарече нещо друго.“ Сигурно като стигнеше най-после в Речен пад, щеше да може да напише писмо на Джон и да му съобщи какво й е казал Нед Дейн.

— Имало е един Артур Дейн — спомни си тя. — Онзи, когото наричали Мечът на утрото.

— Татко ми беше по-големият брат на сир Артур. Лейди Ашара е моя леля. Нея обаче не я познавам. Тя се е хвърлила в морето от Светло-каменния меч преди да се родя.

— Защо го е направила? — пописа стъписана Аря.

Нед я погледна угрижено. Сигурно се боеше да не удари и него с нещо.

— Лорд баща ви никога ли не ви е споменавал за нея? — каза той. — За лейди Ашара от Звездопад?

— Не. Той да не би да я е познавал?

— Преди Робърт да стане крал. Срещнала е баща ви и братята му в Харънхъл, в годината на лъжепролетта.

— О. — Аря не знаеше какво друго да каже. — Но защо все пак е скочила в морето?

— Сърцето й било разбито.

Санса щеше да въздъхне и да пролее някоя сълза за вярната любов, но Аря просто си помисли, че това е глупаво. Не можеше да го каже на Нед обаче, не и за леля му.

— Някой го е разбил ли? Той се поколеба.

— Може би не е редно да…

— Кажи ми!

Той я погледна неловко.

— Леля ми Алирия казва, че лейди Ашара и баща ви се влюбили в Харънхъл…

— Това не е вярно. Той обичаше лейди майка ми. — Сигурен съм, че я е обичал, но…

— Тя е единствената, която е обичал.

— Значи онова копеле сигурно го е намерил на пътя — обади се Джендри зад нея.

Аря съжали, че няма още някой рачи трън, с който да го цапне през лицето.

— Моят баща имаше чест — каза тя сърдито. — А и все едно не говорехме на теб. Що не се върнеш в Каменна септа да дръннеш тъпите камбанки на онова момиче?

Джендри не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Твоят баща поне е отгледал копелето си, не като моя. Аз дори не знам името на баща си. Някой миризлив пияница, бих се обзаложил, като другите, дето майка ми ги влачеше вкъщи от пивницата. Когато подивееше, ми казваше: „Ако баща ти беше тук, щеше да те напердаши до кръв“. Само това знам за него. — Джендри се изплю. — Е, ако беше сега тук, можеше аз него да напердаша до кръв. Но е умрял, предполагам, и твоят баща също е умрял, тъй че какво значение има с кого е лягал?

За Аря имаше значение, макар да не можеше да каже защо. Нед се опитваше да се извини, че я е ядосал, но тя не искаше да го чуе повече. Смуши коня и ги остави и двамата. Ангай Стрелеца яздеше малко по-напред. Когато се изравни с него, тя каза:

— Дорнците лъжат, нали?

— Прочути са с това. — Стрелеца се ухили. — Разбира се, същото го казват и за нас, блатарите, тъй че това няма значение. Сега пък какъв е проблемът? Нед е добро момче…

— Той е тъп лъжец! — Аря остави пътеката, прескочи някакъв гнил дънер и прегази през дерето, без да обръща внимание на виковете на разбойниците зад нея. „Искат само да ми наговорят още лъжи.“ Помисли да се опита да избяга от тях, но бяха твърде много и познаваха околните земи твърде добре. Каква полза да бягаш, като ще те хванат?

Накрая Харвин я настигна…

— Къде мислите, че сте тръгнали, милейди? Не биваше да се отделяте от четата. В тези гори има вълци и още по-лоши твари.

— Не ме е страх — каза тя. — Онова момче, Нед, каза, че…

— Да, той ми каза. Лейди Ашара Дейн. Стара история. Чух я веднъж в Зимен хребет, когато бях не по-голям от вас сега. — Стисна здраво поводите и обърна коня й. — Съмнявам се да е истина. Но и да е, какво толкова? Когато лорд баща ви е срещнал тази дорнска лейди, брат му Брандън още беше жив и той беше годеникът на лейди Кейт-лин, така че честта на баща ви не е опетнена. Няма турнир, на който да не кипне младата кръв, тъй че може и да са си пошепнали няколко думи в някоя шатра в нощта, кой знае? Думи или целувки, може и повече, но какво лошо има в това? Била е дошла пролетта или така са мислели, а никой от двамата не е бил вречен.

— Но тя се е самоубила — каза колебливо Аря. — Нед каза, че скочила от една кула в морето.

— Така е — призна Харвин и я поведе обратно. — Но това е било от скръб, бих рекъл. Загубила е брат, Меча на утрото. — Поклати глава. — Оставете, милейди. Те са умрели, всички. Оставете го. И… моля ви, като стигнем в Речен пад, не го казвайте на лейди майка си.

Селото се оказа точно там, където ги бе уверил Ноч. Подслониха се в една сива каменна конюшня. Само половината й покрив беше останал, но това бе с половин покрив повече от всяка друга постройка в селото. „Никакво село не е. Само почернели камъни и стари кости.“ — Ланистърите ли са избили хората, които са живели тук? — попита Аря, докато помагаше на Ангай да подсушат конете.

— Не. — Той й посочи. — Виж колко дебел е израснал мъхът по камъните. Никой не ги е местил от дълго време. А в онази стена там е израснало дърво, виждаш ли? Това място е било опожарено преди много време.

— Кой тогава? — попита Джендри.

— Хостър Тъли. — Ноч беше прегърбен мършав сивокос мъж, роден по тези краища. — Това беше селото на лорд Гудбрук, владетеля на Сладък ручей. Когато Речен пад се обяви на страната на Робърт, Гудбрук остана верен на краля, та затова лорд Тъли го срази с огън и меч. След Тризъбеца синът на Гудбрук сключи мир с Робърт и лорд Хостър, но това не помогна на мъртвите.

Настъпи тишина. Джендри изгледа Аря странно, след което се обърна и продължи да трие коня си. Дъждът отвън се сипеше неспирно.

— Май ни трябва огън — заяви Торос. — Нощта е тъмна и пълна с ужаси. А е и мокра, нали? Много, много мокра.

Джак Късмета насече малко сухи дърва от един яхър, а Ноч и Мерит събраха слама. Торос лично пална искрата, а Лим заслони пламъците с дългото си жълто наметало, докато не запращяха. Скоро в конюшнята стана почти горещо. Торос седна пред огъня, кръстосал крака, и взе да пие пламъците с очи също както на Високо сърце. Аря го гледаше съсредоточено и щом устните му помръднаха, си помисли, че го чу как промълви „Речен пад“. Лим крачеше напред-назад, кашляше и сянката му го следваше издължена, а Том си свали ботушите и заразтрива краката си.

— Трябва да съм луд да бия път чак до Речен пад — оплака се певецът. — Тъли никога не са носили късмет на бедния Том. Тъкмо Лиза ме отпрати, когато лунните хора ми взеха златото и коня и всичките ми дрехи. Още има рицари в Долината, които разправят как дойдох пеш до Кървавата порта само с дървената лютня в ръка, да си крия срамотиите. Преди да ми отворят портата ме накараха да им изпея „Честит рожден ден“ и „Краля без кураж“. Единствената ми утеха беше, че трима от тях умряха от смях. Оттогаз не съм стъпвал в Орлово гнездо, няма и да стъпя, и няма да изпея „Краля без кураж“, ако ще да ми дават цялото злато на Скалата на…

— Ланистъри — каза Торос. — Ревящо червено и златно. — Той скочи и отиде при лорд Берик. Лим и Том притичаха при тях, без да се маят. Аря не успя да чуе какво си говореха, но певецът непрекъснато се озърташе към нея, а по едно време Лим толкова се ядоса, че удари с юмрук в стената. Точно тогава лорд Берик й махна да се приближи. Беше последното, което й се искаше, но Харвин опря ръка на гърба й и я бутна напред. Тя направи две стъпки и се поколеба, изпълнена с ужас.

— Милорд. — Зачака да чуе какво ще каже лорд Берик.

— Кажи й — заповяда Господарят на мълниите на Торос. Червеният жрец клекна до нея.

— Милейди — заговори той, — Господ ми даде видение за Речен пад. Остров сред огнено море, така изглеждаше. Пламъците бяха скачащи лъвове с дълги пурпурни нокти. И как ревяха само! Море от Ланистъри, милейди. Речен пад скоро ще бъде под атака.

Сякаш я удари с юмрук в корема.

— Не!

— Миличка — каза Торос, — пламъците не лъжат. Понякога ги разчитам погрешно, какъвто съм си сляп глупак. Но не и този път, мисля. Ланистърите скоро ще подложат Речен пад на обсада.

— Роб ще ги победи. — Аря го погледна непреклонно. — Той ще ги победи, както и преди.

— Твоят брат може да е заминал — каза Торос. — Майка ти също. Не ги видях в пламъците. Тази сватба, за която говореше старата, сватба на Близнаците… има си тя свои начини да познава нещата. Язовите дървета шепнат в ухото й, когато спи. Ако казва, че майка ти е заминала на Близнаците…

Аря се обърна към Том и Лим.

— Ако не ме бяхте хванали, щях да съм там. Щях да съм си у дома! Лорд Берик не обърна внимание на избухването й.

— Милейди — каза той с отегчена учтивост, — бихте ли познали брата на своя дядо по външност? Сир Бриндън Тъли, с прозвище Черната риба? Бихте ли могли да го познаете?

Аря поклати глава окаяно. Беше чувала майка си да говори за сир Бриндън Черната риба, но и да го беше срещала, сигурно е била много малка и не помнеше.

— Едва ли Черната риба ще плати злато за някакво момиче, което не познава — каза Том. — Тия Тъли са кисели хора, много са подозрителни. Сигурно ще реши, че му пробутваме фалшива стока.

— Ще го убедим — настоя Лим Лимоновия плащ. — Тя ще го убеди или Харвин. Речен пад е най-близо. Казвам да я заведем там, да вземем златото и най-после да се отървем от нея.

— А ако лъвовете ни спипат в замъка? — каза Том. — Сигурно много ще им хареса да окачат негово благородие в клетка най-отгоре на Скалата на Кастърли.

— Не мисля да се оставям да ме хванат — каза лорд Берик. Последната дума увисна неизречена във въздуха. „Жив.“ Всички я чуха, дори Аря, макар да не излезе от устните му. — Все пак не бива да отидем там слепешком. Искам да разбера къде са тези армии, вълците, както и лъвовете. Шарна ще знае нещо, а майстерът на лорд Ванс ще знае повече. Замъкът на жълъдите не е далече. Лейди Малък лес ще ни подслони за малко, докато прати напред съгледвачи да разберат…

Думите му биеха в ушите й като по тъпан и изведнъж Аря не можа повече да ги понесе. Искаше си Речен пад, а не Жълъдов замък; искаше майка си и своя брат Роб, не лейди Малък лес или някакъв там дядо, когото изобщо не познаваше. Извърна се вихрено и хукна към вратата, а когато Харвин посегна да я хване за ръката, се изплъзна от него, бърза като змия.

Дъждът продължаваше да вали, а на запад проблясваха далечни мълнии. Аря тичаше с все сила. Не знаеше накъде отива, знаеше само, че иска да е сама, далече от всички гласове, далече от техните празни думи и нарушени обещания. „Исках само да отида в Речен пад.“ Беше само нейна грешка, че взе със себе си Джендри и Горещата баница, когато избяга от Харънхъл. Сама щеше да се оправи по-добре. Ако беше сама, разбойниците изобщо нямаше да я хванат и досега тя щеше вече да е с Роб и майка си. „Те изобщо не бяха глутницата ми. Ако бяха, нямаше да ме оставят.“ Прецапа през някаква кална локва. Някой я викаше по име, Харвин може би, или Джендри, но гръмотевицата ги заглуши, затъркаляла се по хълмовете, само миг след светкавицата. „Господарят на мълниите“ — помисли тя с гняв. Може и да не можеше да умре, но да лъже можеше.

Някъде вляво от нея изцвили кон. Аря едва ли се беше отдалечила на повече от петдесет разкрача от конюшнята, но вече беше подгизнала до кости. Тя се сниши зад ъгъла на една от съборетините, надявайки се, че обраслите с мъх стени ще я предпазят от дъжда, и едва не се натъкна на един от постовете. Нечия ръка в желязна ръкавица я стисна здраво за ръката.

— Боли ме! — изплака тя и се изви. — Пусни ме, ще се върна, аз само…

— Ще се върнеш ли? — Смехът на Сандор Клегейн бе като желязо, драскащо по камък. — Забрави, малка вълчице. Ти си моя!

Само едната ръка му беше нужна да я вдигне и да я повлече към чакащия го кон. Студеният дъжд ги помете и заглуши виковете й, и единственото, за което Аря успя да помисли, беше въпросът, който й бе задал.

„Знаеш ли какво правят кучетата на вълците?“