Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДАВОС

Килията беше по-топла, отколкото се полагаше за една килия.

Беше тъмно, да. Мигаща оранжева прозираше през старите железни решетки от факлата в скобата на стената отвън, но черната половина на килията си оставаше пропита с мрак. И беше влажно освен това, както можеше да се очаква на остров като Драконов камък, където морето отвсякъде бе близо. И имаше плъхове, толкова плъхове, колкото можеше да се очаква във всяка тъмница, че и няколко повече.

Но Давос не можеше да се оплаче от студено. Огладените каменни проходи под грамадата на Драконов камък винаги бяха топли и Давос често бе чувал да казват, че колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-топло става. Той прецени, че се намира доста под замъка — стената на килията му често припарваше, щом опреше длан в нея. Навярно бяха верни старите приказки за Драконов камък, че е построен с камъните на ада.

Когато го доведоха тук, беше болен. Кашлицата бе започнала да го измъчва още когато битката тръгна зле, а треската също не го оставяше. Устните му се бяха напукали с кървави мехури, а топлината на килията не спря треперенето му. „Няма да оцелея дълго — беше помислил тогава. — Скоро ще умра тук в тъмното.“

Но скоро разбра, че греши, както бе грешил и за много други неща. Смътно си спомни нечии нежни ръце и един твърд глас, и как го гледаше отгоре младият майстер Пилос. Дадоха му да пие гореща супа с чесън и млякото на мака, за да приглуши болката и треперенето. Макът го приспа и докато спеше, го бяха покрили с пиявици, за да изсмучат лошата кръв. Или така прецени той след това по белезите от пиявици по ръцете си, щом се събуди. Скоро след това кашлицата престана, мехурите изчезнаха, а в супата му вече имаше късчета бяла риба, а също така моркови и лук. А един ден усети, че се чувства по-силен, отколкото когато и да било след деня, в който „Черната Бета“ се разби под нозете му и го хвърли в горящата река.

Имаше двама тъмничари. Единият беше широк в раменете и набит, със здрави мишци и огромни ръце. Носеше дълъг кожен елек, обшит с железни пъпки, и веднъж на ден носеше на Давос купа с овесена каша… Понякога я подслаждаше с мед или я разреждаше с малко мляко. Другият тъмничар беше по-стар, изгърбен и болнав, с мазна немита коса и кожа на петна. Той пък носеше жакет от бяло кадифе, с кръг от звезди, изшит на лявата му гръд със златен-конец. Не му стоеше добре, тъй като беше много къс и широк, а освен това беше мръсен и изпокъсан. Той носеше на Давос блюда с месо и ситно накълцана ряпа, а веднъж — дори пълнена със змиорки баница. Змиорките бяха толкова пикантна храна, че той не можа да я задържи, но все пак беше необичайно щедра храна за един затворник в тъмница.

Ни слънце, ни луна огряваха тъмницата; никакви прозорци не бяха врязани в дебелите каменни стени. Единственият начин да различи деня от нощта беше по тъмничарите. Никой от тях не му проговаряше, макар Давос да знаеше, че не са неми; чуваше ги понякога да си разменят по някоя дума при смяната на стражата. Ниския и здравия нарече „Кашата“, а длъгнестия и болнавия — „Змиорката“, заради онази баница. Дните си отброяваше по блюдата, които му носеха, и по смяната на факлите в скобата пред килията му.

На тъмно човек ставаше самотен и закопняваше да чуе човешки глас. Давос заговаряше тъмничарите си всеки път, когато му донесяха храната или влизаха, за да изнесат ведрото с нечистотиите. Знаеше мноцо добре, че ще останат глухи за молбите му да го освободят или да проявят милост; вместо това той им задаваше въпроси, надявайки се, че някой ден може и да му отговорят.

— Какви са вестите за войната? — питаше той. И: — Добре ли е кралят? — Питаше също за своя син Деван, за принцеса Шайрийн и за Саладор Саан. — Какво е времето навън? Почнаха ли вече есенните бури? Корабите плават ли по Тясното море?

Все едно беше какво ще ги попита — те никога не отговаряха, макар че понякога Кашата го поглеждаше и за миг Давос си помисляше, че аха-аха ще му отговори. Със Змиорката и това го нямаше. „За него аз не съм човек — мислеше Давос, — само един камък, който яде, сере и говори.“ След известно време реши, че повече му харесва Кашата. Кашата поне даваше вид, че знае, че е жив, а това бе някаква странна проява на добрина за този човек. Давос подозираше, че той храни плъховете — затова сигурно бяха толкова много. Веднъж му се стори че чу как тъмничарят им говори, сякаш бяха деца, но може би просто го беше сънувал.

„Те не искат да ме оставят да умра — осъзна той в един момент. — Държат ме жив за някакви свои цели.“ Не искаше да мисли какви може да са те. Лорд Сънглас беше стоял затворен под Драконов камък за известно време, както и синовете на сир Хъбърд Рамбтън. Всички те бяха свършили на кладата. „Трябваше да се оставя на морето — помисли Давос, взрян във факлата оттатък решетките. — Или да оставя оня кораб да ме подмине, да си умра на своята скала. По-добре беше да нахраня раците, отколкото пламъците.“

А после един път, докато довършваше вечерята си, усети как го обля странно розово сияние. Вдигна очи и я видя — застанала в ослепително пурпурните си одежди, с големия рубин на шията й, а червените й очи блестяха ярко като факлата, която я къпеше с пламъците си.

— Мелисандра — промълви той с кротост, каквато не изпитваше.

— Луков рицарю — отвърна тя също така спокойно, сякаш двамата се бяха срещнали на стъпалата или на двора и си разменяха учтиви поздрави. — Добре ли си?

— По-добре, отколкото бях.

— Липсва ли ти нещо?

— Моят крал. Моят син. Те ми липсват. — Той избута купата настрана и стана. — Да ме изгориш ли си дошла?

Странно червените й очи го огледаха през решетките.

— Лошо място е това, нали? Тъмно и смрадливо. Не грее тук доброто слънце, нито ярката луна. — Тя вдигна ръка към факлата в скобата на стената. — Само тя стои между теб и мрака, Луков рицарю. Този малък огън, дарът на Р’хлор. Да го угася ли?

— Не. — Той пристъпи към решетките. — Моля те. — Не мислеше, че би могъл да го понесе, да го оставят сам в пълна тъмнина само с гладните плъхове за компания.

Устните на червената жена се извиха в усмивка.

— Започнал си значи да обичаш огъня, както изглежда.

— Факлата ми е нужна. — „Няма да й се моля. Няма.“

— Аз съм като тази факла, сир Давос. И тя, и аз сме сечива на Р’хлор. Създадени сме с една-едничка цел — да държим мрака надалече. Вярваш ли в това?

— Не. — Навярно трябваше да излъже и да й каже онова, което искаше да чуе, но беше свикнал винаги да говори истината. — Ти си майката на тъмнината. Видях го под Бурен край, когато роди пред очите ми.

— Толкова ли се е уплашил нашият сир Лукчо от една преходна сянка? Кураж тогава. Сенките живеят само щом светлината ги роди, а кралските огньове горят толкова слабо, че не смея да привлека повече, за да му родя друг син. Това би могло да го убие. — Мелисандра се приближи. — Но виж, с някой друг мъж… мъж, чиито пламъци все още горят жарко и силно… ако наистина желаеш да служиш на своя крал, ела в покоите ми тази нощ. Мога да ти предложа наслада, каквато никога не си познавал, и с твоя жизнен огън бих могла да сътворя…

— … някой ужас. — Давос отстъпи назад. — Не искам да имам нищо общо с вас, милейди. Нито с вашия бог. Седемте дано ме опазят.

Мелисандра въздъхна.

— Те не опалиха Гънсър Сънглас. Той им се молеше по три пътя на ден и носеше на щита си седемлъчи звезди, но когато Р’хлор протегна ръката си, молитвите му се обърнаха на писъци и той изгоря. Зашо така отчаяно си се впил в тези лъжливи богове?

— Почитал съм ги през целия си живот.

— През целия си живот ли, Давос Държеливи? Все едно да кажеш „беше вчера“. Тя тъжно поклати глава. — Ти никога не си се боял да говориш истината на крале, защо лъжеш самия себе си? Отвори очите си, рицарю.

— И какво да видя?

— Как е сътворен светът. Истината е навсякъде около теб, ясна е за взора ти. Нощта е тъмна и пълна с ужаси, денят е ярък, красив и пълен с надежда. Едното е черно, другото е бяло. Съществува лед и съществува огън. Омраза и любов. Горчиво и сладко. Мъжко и женско.

Болка и наслада. Зима и лято. Зло и добро. — Тя пристъпи към него. — Смърт и живот. Противоположности навсякъде. Войната е навсякъде.

— Войната ли? — попита Давос.

— Войната — повтори тя. — Съществуват двама, Луков рицарю. Не седем, не един, нито сто или хиляда. Двама! Смяташ ли, че съм прекосила половината свят само за да издигна поредния суетен крал на поредния празен трон? Войната се води от самото начало на времената и докато не свърши, всички хора трябва да изберат на коя страна ще застанат. На едната страна е Р’хлор, Господарят на Светлината, Сърцето на огъня, Богът на пламъка и сянката. Срещу него стои Великият друг, чието име не трябва да се изрича, Господарят на мрака, Душата на леда, Богът на нощта и ужаса. Ние избираме не между Баратеон и Ланистър, между Грейджой и Старк. Нашият избор е между смъртта и живота. Между мрака и светлината. — Тя стисна решетките на килията му с тънките си бели пръсти. Големият рубин на гърлото й сякаш запулсира със своя собствена светлина. — Тъй че кажете ми, сир Давос Държеливи, и ми кажете искрено — гори ли сърцето ви със сияещата светлина на Р’хлор? Или е черно, студено и пълно с червеи? — Пресегна се през решетките и положи на гръдта му три пръста, сякаш за да напипа истината му през плът, вълна и кожа.

— Сърцето ми — бавно промълви Давос — е пълно със съмнения. Мелисандра въздъхна.

— Ах, Давос. Добрият ни рицар е честен докрай, дори в най-тъмния си ден. Добре все пак, че не ме излъга. Щях да го разбера. Слугите на Другия често крият черните си сърца зад измамна светлина, затова Р’хлор дава на жреците си силата да прозират през лъжата. — Тя се отдръпна от килията. — Защо искаше да ме убиеш?

— Ще ти кажа — отвърна Давос, — ако ми кажеш кой ме издаде. — Можеше да е само Саладор Саан, но дори сега той се молеше да не е така.

Червената жена се засмя.

— Никой не те е издавал, Луков рицарю. Сама видях целта ти в пламъците.

„Пламъците.“

— Щом можеш да виждаш бъдещето в тези пламъци, как стана така, че изгоряхме на Черна вода? Ти даде синовете ми на огъня… моите синове, моя кораб, моите хора, всичко изгоря…

Мелисандра поклати глава.

— Сбъркал си ме, Луков рицарю. Онези пламъци не бяха мои. Ако аз бях с вас, битката ви щеше да има друг край. Но Негова милост бе обкръжен от неверници, а гордостта му се оказа по-силна от вярата. Наказанието му бе жестоко, но той се поучи от грешката си.

„Значи синовете ми не бяха нищо повече от урок за краля?“ Устата на Давос се сви.

— Сега във вашите Седем кралства е нощ — продължи червената жена, — но скоро слънцето ще изгрее отново. Войната продължава, Давос Държеливи, и някои скоро ще разберат, че дори един тлеещ въглен в пепелта може да запали огромен пожар. Старият майстер погледна Станис и видя само човек. Ти виждаш в него крал. И двамата грешите. Той е избраникът Господен, воинът на огъня. Видях го да предвожда битката срещу мрака, видях го в пламъците. Пламъците не лъжат, иначе и ти нямаше да си тук. Освен това е написано в едно пророчество. Когато закърви червената звезда и мракът се усили, Азор Ахай ще се роди отново след дим и сол, за да събуди дракони от камък. Кървящата звезда дойде и си отиде, а Драконов камък е мястото от дим и сол. Станис Баратеон е прероденият Азор Ахай! — Червените й очи лумнаха като два огъня и сякаш се взряха дълбоко в душата му. — Не ми вярваш. Все още се съмняваш в истината на Р’хлор… но въпреки това си му служил и ще му служиш отново. Ще те оставя тук да мислиш над всичко, което ти казах. И понеже Р’хлор е изворът на всичко добро, ще оставя и факлата.

С усмивка и сред вихъра на пурпурните си поли, тя си отиде. След нея се задържа само мирисът й. Както и факлата. Давос се смъкна на пода на килията и обгърна с ръце коленете си. Мигащият пламък на факлата го обливаше. След като стъпките на Мелисандра заглъхнаха, остана само стърженето на плъховете. „Лед и огън — помисли той. — Черно и бяло. Мрак и светлина.“ Не можеше да отрече силата на нейния бог. С очите си бе видял сянката, изпълзяла от утробата на Мелисандра, а жрицата знаеше неща, които нямаше откъде да знае. „Видяла е намерението ми в пламъците.“ Добре беше да разбере, че Сала не го е продал, но мисълта за червената жена, съзираща тайните му със своите пламъци, го тревожеше неизразимо. „И какво имаше предвид, когато каза, че съм служил на нейния бог и ще му служа отново?“ Това също така не му харесваше.

Той вдигна очи и се загледа във факлата. Дълго гледа, без да мига, наблюдавайки трепкащите пламъци и призрачната игра на светлината. Мъчеше се да провиди отвъд тях, да надникне през тази огнена завеса и да зърне онова, което живееше зад нея там… но нямаше нищо, само огън, и след време очите му се насълзиха.

Заслепен и уморен, накрая Давос се сви върху сламата и се предаде на съня.

Три дни по-късно — е, Кашата бе идвал три пъти, а Змиорката два — Давос чу гласове. Веднага стана, опря гръб на стената и се заслуша в шума на някаква борба. Беше нещо ново, някаква промяна в неговия неизменен свят. Шумът идеше отляво, където стъпалата отвеждаха нагоре към дневната светлина. Успя да долови умоляващ мъжки глас.

— Това е лудост! — викаше мъжът. Влачеха го двама стражи с огнени сърца на гърдите. Пред тях вървеше Кашата, подрънквайки с халката с ключовете, а след него крачеше сир Аксел Флорент. — Аксел — проплака отчаяно пленникът, — заради любовта, която храниш към мен, освободи ме! Не можеш да направиш това, аз не съм предател. — Беше възрастен, висок и слаб, със сребристосива коса, остра брада и дълго лице, сега сгърчено от страх. — Къде е Селайз, къде е кралицата? Настоявам да се видя с нея. Другите да ви вземат всичките! Пуснете ме!

Стражите не обръщаха внимание на гневните му викове и проклятия.

— Тук ли? — попита Кашата пред килията. Давос се изправи. За миг му хрумна да се опита да се втурне покрай тях, щом отворят вратата, но това щеше да е лудост. Твърде много бяха, стражите носеха мечове, а Кашата беше силен като бик.

Сир Аксел кимна на тъмничаря.

— Нека предателите се порадват на компанията си.

— Не съм предател! — изкрещя пленникът, докато Кашата отключваше вратата. Макар да бе облечен просто, в сиво вълнено палто и черни панталони, речта му издаваше, че е от знатен род. „Родът тук няма да му помогне“ — каза си Давос.

Кашата отвори решетките, сир Аксел кимна и стражите метнаха поверения им затворник в килията с главата напред. Човекът залитна и щеше да падне, но Давос го улови. Той веднага се дръпна и залитна към вратата, но я затръшнаха в лицето му.

— Не! — изрева мъжът. — Неееее! — После силите изведнъж го оставиха и той бавно се смъкна на пода, стиснал железните решетки. Сир Аксел, Кашата и двамата стражи вече се бяха обърнали да си тръгват. — Не можете да правите това! — извика новият затворник след тях. — Аз съм Ръката на краля!

Чак тогава Давос го позна.

— Вие сте Алестер Флорент? Мъжът извърна глава.

— Кой си ти?

— Давос Държеливия. Лорд Алестер примига.

— Държеливия… Луковия рицар. Вие се опитахте да убиете Мелисандра.

Давос не можеше да го отрече.

— В Бурен край вие носехте доспехи от червено злато, с цветя от лапис на гърдите. — Подаде ръка да помогне на мъжа да стане.

Лорд Алестер изтупа мръсните сламки от дрехите си.

— Аз… трябва да се извиня за външността си, сир. Раклите ни се загубиха, когато Ланистърите нападнаха лагера ни. Успях да избягам само с плетената ризница на гърба си и пръстените на пръстите си.

„Още ги носи тези пръстени“ — помисли Давос, който си бе изгубил и пръстите.

— Не се съмнявам, че някое готварче или конярче в Кралски чертог се перчи сега в кадифения ми жакет и плаща с гемите — продължи унесено Алестер. — Но войната си има своите ужаси, всички го знаем. Не се съмнявам, че и вие сте претърпели своите загуби, сир.

— Корабът ми — каза Давос. — Всичките ми хора. Четирима от синовете ми.

— Дано… дано Господарят на Светлината да ги преведе през мрака към по-добър свят — рече другият мъж.

„Дано Отецът да ги съди справедливо и Майката да ги дари с милостта си“ — помисли Давос, но запази молитвата за себе си. Сега в Драконов камък нямаше място за Седемте.

— Моите синове се спасиха в Бистра вода — продължи лордът, — но загубих един племенник на борда на „Ярост“. Сир Имри, синът на брат ми Риам.

Точно сир Имри ги беше повел слепешката нагоре по Черна вода на пълен ход, без да обърне внимание на двете малки каменни кули при устието на реката. Давос никога нямаше да забрави това.

— Синът ми Марик беше началник на гребците на вашия племенник. — Спомни си как за последен път видя „Ярост“, погълната от адския огън. — Има ли някаква вест за оцелели?

— „Ярост“ изгоря и потъна с целия си екипаж — отвърна негово благородие. — Вашият син и племенникът ми са загинали, с още безброй добри мъже. Самата война бе загубена в онзи ден, сир.

„Този е победен.“ Давос си спомни приказките на Мелисандра за въглените в пепелта, запалващи големи пожари. „Нищо чудно, че свършва тук.“

— Негова милост няма да се покори, милорд.

— Глупост, пълна глупост. — Сир Алестър отново седна на пода, сякаш усилието от стоенето допреди малко бе твърде тежко за него. — Станис Баратеон никога няма да седне на Железния трон. Измяна ли е да кажеш истината? Горчива истина, но все пак истина. Флотата му отиде, останаха само лисенците, а Саладор Саан ще побегне само като види първото ланистърско платно. Повечето лордове, които подкрепяха Станис, минаха на страната на Джофри или загинаха…

— Дори лордовете на Тясното море? Лордовете, заклели се на Драконов камък?

Лорд Алестер махна вяло с ръка.

— Лорд Селтигар беше пленен и преви коляно. Монфорд Веларион загина с кораба си, червената жена изгори Сънглас, а лорд Бар Емон е едва петнадесетгодишен, дебел и болнав. Това са ви лордовете на Тясното море. Само силите на дома Флорент му останаха на Станис срещу цялата мощ на Планински рай, Слънчево копие и Скалата на Кастърли, а сега и на повечето лордове на бурите. Единствената надежда, която остава, е да се опитаме да съхраним нещо с мир. Само това исках да постигна. Богове милостиви, как могат да нарекат това измяна?

Давос го изгледа намръщено.

— Какво точно сте направили, милорд?

— Никаква измяна. Изобщо не беше измяна. Обичам Негова милост повече от всеки друг. Собствената ми племенница е негова кралица и аз му останах верен, след като по-благоразумни хора го оставиха. Аз съм неговата Ръка, Ръката на краля, как могат да ме наричат предател? Исках само да спася Живота ни и… честта… да. — Облиза устни. — Написах писмо. Саладор Саан се закле, че имал човек, който можел да го отнесе до Кралски чертог, до лорд Тивин. Негово благородие е… разумен човек, а моите условия… условията бяха честни… повече от честни.

— Какви бяха тези условия, милорд?

— Тук е мръсно — изведнъж каза лорд Алестер. — И тая миризма… каква е тая миризма?

— От ведрото — отвърна Давос и му посочи. — Тук нямаме нужник. Какви условия?

Негово благородие зяпна с ужас ведрото.

— Че лорд Станис се отказва от претенциите си към Железния трон и ще се отрече от всичко, което е казал за незаконния произход на Джофри при условие, че бъде приет отново в кралския мир и бъде утвърден за владетел на Драконов камък и на Бурен край. Заклех се да сторя същото срещу връщането на цитаделата Бистра вода и всичките ни земи. Помислих… че лорд Тивин ще разбере разумността на предложението ми. На него все още му предстои да се справя със Старките, както и с железните хора. Предложих да подпечатаме сделката като омъжим Шайрийн за брата на Джофри Томен. — Той поклати глава. — Условията… бяха възможно най-добрите за нас. Дори вие можете да го разберете, нали?

— Да — каза Давос. — Дори аз. — Освен ако на Станис не се родеше син, такъв брак щеше да означава, че един ден и Драконов камък, и Бурен край ще минат в ръцете на Томен, което несъмнено щеше да удовлетвори лорд Тивин. Междувременно Ланистърите щяха да държат Шайрийн като заложница, за да не може Станис да вдига нови бунтове. — А какво каза Негова милост, когато му предложихте тези условия?

— Той непрекъснато е с червената жена и… боя се, че не е с ума си. Тези приказки за каменен дракон… лудост, казвам ви, чиста лудост. Нищо ли не научихме от Егон Яркия огън, от деветте мага, от алхимиците? Нищо ли не научихме в края на краищата от Летен замък? Нищо добро няма да дойде от тези мечти за дракони, казах му го на Аксел. Моето беше по-добро. По-сигурно. А Станис ми даде печата си, даде ми позволението си да управлявам. Ръката говори с гласа на краля.

— Не и в това. — Давос не си падаше по учтивостите и сега дори не се опита да притъпи думите си. — Станис няма да отстъпи, не и след като знае, че претенциите му са справедливи. Нито е способен да се отрече от думите си срещу Джофри, докато е убеден, че са истина. Колкото до брака, Томен е роден от същия инцест като Джофри и Негова милост по-скоро ще се примири да види Шайрийн мъртва, отколкото да я омъжи за такъв.

Една жила запулсира по челото на Флорент.

— Но той няма избор!

— Грешите, милорд. Може да избере да умре като крал.

— И ние с него? Това ли е вашето желание, Луков рицарю?

— Не. Но аз съм човек на краля и няма да сключа мир без неговото съгласие.

Лорд Алестер се взря в него безпомощно и много дълго. След което заплака.