Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖОН

Когато диваците изведоха конете си от пещерата, Дух го нямаше. „Дали е разбрал за Черен замък?“ Джон вдиша с плаха надежда хладния въздух на утрото. Близо до хоризонта небето бе порозовяло, а по-нависоко бе станало светлосиво. Мечът на утрото все още висеше на юг, ярката бяла звезда на дръжката му продължаваше да блести като диамант сред заревото, но черните и сиви петна на тъмнеещите гори отново се превръщаха в зелени и златни, в червени и жълто-кафяви. А над борове, букове, ясен и смърч се възправяше Валът, ледена белота и сияние над прахта и калта в подножието му.

Магнарят изпрати дузина мъже на север и още толкова на изток, за да се покатерят на най-високите хълмове и да гледат за обхождащи патрули в горите или за конници горе по леда. Мъжете от Денн носеха обковани с бронз рогове да дадат предупредителен сигнал, ако забележат хора от Стража. Останалите диваци тръгнаха след Джарл, Джон и Игрит. За младия воин беше настъпил часът на славата.

За Вала често се казваше, че се издига на седемстотин стъпки височина, но Джарл беше намерил едно място, където ледената стена беше едновременно по-висока и по-ниска. Ледът пред тях се издигаше стръмен над дърветата като огромна урва, увенчана с изваяни от ветровете бойници поне на осемстотин стъпки височина, на места може би и на деветстотин. Но това беше измамно, разбра Джон, щом приближиха. Брандън Строителя бе положил огромните темели на строежа си по височините, където се бе оказало подходящо, а тук планинските ридове се издигаха страховито нагоре.

Беше чувал веднъж чичо си Бенджен да казва, че Валът е като меч на изток от Черен замък, ала на запад е като змия. Вярно беше. Ледът се изпъваше по билото на огромен изгърбен хълм и след това се спускаше в долина, изкатерваше по острия като нож ръб на дълга гранитна верига на протежение повече от една левга, пробягваше по скалисто било, после отново се спускаше в още по-дълбока долина и след това пак се издигаше, все по-високо и по-високо, прескачайки от хълм на хълм, докъдето стигаше погледът.

Джарл беше избрал за щурма им ледената отсечка по скалния рид. Тук, макар върхът на Вала да се извисяваше на осемстотин стъпки над гората, не по-малко от една трета от тази височина бе повече камък и пръст, отколкото лед. Склонът беше твърде стръмен за конете, почти невъзможен за изкачване като Юмрука на Първите, но въпреки това беше много по-лесен за преодоляване, отколкото стръмното вертикално лице на самия Вал. А освен това планинският рид беше гъсто обрасъл с гора и осигуряваше надеждно укритие. Някога братята в черно бяха излизали всеки ден с брадви да изсичат пъплещите към ледената стена дървета, но тези дни отдавна бяха отминали и тук гората растеше съвсем до ледената грамада.

Денят обещаваше да е влажен и студен, и още по-влажно и студено щеше да е до Вала, под милионите тонове лед. Колкото повече се приближаваха, толкова повече се задържаха назад хората на Денн. „Те никога досега не са виждали Вала, дори магнарят им — осъзна Джон. — Плаши ги.“ В Седемте кралства казваха, че Валът бележи края на света. „Това е вярно и за тях.“ Всичко зависеше от това от коя страна стоиш.

„А аз от коя страна стоя?“ Джон не знаеше. За да остане с Игрит, трябваше да се превърне в дивак по сърце и по душа. Ако я изоставеше и се върнеше към своя дълг, магнарят можеше да му изтръгне сърцето. А ако я вземеше със себе си… стига тя да тръгнеше с него, което съвсем не беше сигурно… е, не можеше да я заведе в Черен замък и да остане да живее с братята. Един дезертьор и една дивачка не можеха да очакват радушно посрещане никъде из Седемте кралства. „Можем да подирим децата на Джендел. Макар че те по-вероятно ще ни изядат, отколкото да ни вземат при себе си.“

Джон забеляза, че Валът не вдъхва боязън сред щурмоваците на Джарл. „Всички те са го правили вече.“ Джарл ги извика и около него се сбраха единадесет души. Всички бяха млади. Най-старият едва ли беше на повече от двадесет и пет, а двама-трима изглеждаха по-млади и от Джон. Но всички до един бяха стройни и здрави, силни и гъвкави, и му напомняха за Каменната змия, брата, когото Полуръката беше изпратил пеш назад, когато ги подгони Дрънчащата ризница.

Диваците започнаха да се подготвят за изкачването в сянката на самия Вал — навиха дебели конопени въжета през раменете и през гърдите си и обуха някакви чудати ботуши от мека сърнешка кожа. Ботушите бяха снабдени с шипове, стърчащи от пръстите; желязо за Джарл и още двама, бронз за още няколко души, но най-често назъбена кост. На едното бедро на всеки увисна малък чук с каменна глава, а на другото — кожена торба с клинове. Брадвите им бяха от наточени еленови рога, завързани за дървени дръжки. Единадесетимата катерачи се разпределиха в три групи от по четирима, Джарл беше дванадесетият.

— Манс обеща мечове за всеки от първата група, която се изкачи догоре — каза им той и дъхът му заизлиза на мъгла в студения въздух. — И имената ви в песента, която ще направи за този ден. Какво повече може да поиска един свободен човек? Нагоре, и Другите да го вземат последния!

„Другите да ги вземат всичките“ — помисли Джон, докато ги гледаше как изпълзяват по стръмния склон на рида и изчезват под дърветата. Не за пръв път диваци щяха да се изкачват по Вала, нито за сто и първи. Патрулите се натъкваха на катерачи по два-три пъти в годината, а обхождащите отряди понякога намираха телата на падналите. По източното крайбрежие нападателите най-често използваха лодки, за да се промъкнат през Тюленовия залив. На запад се спускаха в черните дълбини на Ждрелото и оттам се промъкваха до Сенчеста кула. Но между тях единственият начин да се преодолее Валът беше като се изкачи и прехвърли, и мнозина дивашки щурмоваци го бяха правили. „Доста по-малко са се връщали обаче“ — с мрачна гордост си помисли Джон. Налагаше се катерачите да оставят конете си отсам Вала и мнозина от по-младите и неопитните започваха с крадене на първите коне, които им попаднат. Тогава се вдигаше врява до небесата, разлетяваха се гарвани и много често Нощният страж ги излавяше и избесваше преди да успеят да се върнат с плячката и откраднатите жени. Джон знаеше, че Джарл няма да направи тази грешка, но не беше толкова сигурен за Стир. „Магнарят е владетел, а не щурмовак. Може да не знае правилата на играта.“

— Ето ги — посочи Игрит и Джон вдигна очи и видя първия катерач, който се появи над короните на дърветата. Беше Джарл. Беше намерил един смърч, който се опираше в леда на Вала, и бе отвел хората си до ствола му, за да започнат по-бързо и по-леко катеренето. „Не е трябвало да допускат гората да допълзи толкова близо. Догоре има само триста стъпки, а те все още дори не са докоснали самия лед.“

Загледа как дивакът се премести предпазливо от дървото на ледената стена, изсичайки процеп за ръката си с къси и резки удари, след което се залюля. Въжето на кръста го свързваше с втория мъж в групата, който продължаваше да стои на края на дебелия клон. Стъпка по стъпка, бавно, Джарл се заизкачва, къртейки стъпенки с шиповете на ботушите си, когато липсваха естествени. Когато се озова на десетина стъпки над смърча, спря на една тясна ледена издатина, окачи брадвата на колана си, извади чукчето и заби в ледената канара железен клин. Вторият мъж тръгна по стената след него, а третият вече заемаше мястото му на дървото.

Другите два екипа не извадиха късмет с дървета до леда и скоро хората от Денн почнаха да се чудят дали не са се изгубили, докато са изкачвали рида. Групата на Джарл беше вече на осемдесет стъпки нагоре по стената, когато се появиха първите катерачи на другите групи. Екипите бяха раздалечени един от друг на по двадесет разкрача. Вдясно от тях беше групата, водена от Григ Козела, чиято дълга руса плитка го отличаваше отдалече. Катерачите вляво ги водеше един слаб мъж, Ерок.

— Толкова бавно — възмути се гласно магнарят, загледан как пълзят нагоре. — Забравил ли е за враните? По-бързо трябва да се катери, докато не са ни открили.

Джон си замълча. Много добре помнеше Пискливия проход и катеренето под лунната светлина, което беше направил с Каменната змия. Онази нощ сърцето му щеше да се пръсне поне пет-шест пъти, а накрая ръцете и краката го боляха ужасно, и всичките му пръсти бяха премръзнали. „А онова беше скала, не лед.“ Камъкът беше здрав. Ледът — подвеждащ най-малко, особено в ден като този, когато Валът плачеше — топлината на дланта на катерача беше достатъчна, за да го разтопи. Отвътре грамадните блокове можеше да са твърди като скала, но външната им повърхност бе хлъзгава, по тях се стичаха вадички и се ронеха ледени люспи. „Каквито и да са диваците, все пак са смели.“

Все пак Джон усети, че се надява опасенията на Стир да се окажат верни. „Ако боговете са добри, някой патрул може да мине случайно и да сложи край на това.“ „Никоя стена не може да те опази — беше му казал веднъж баща му, докато обикаляха по стените на Зимен хребет. — Стената е здрава само доколкото са силни мъжете, които я бранят.“ Диваците можеха да имат сто и двадесет души, но четирима бранители щяха лесно да ги прогонят с няколко добре насочени стрели и купчина камъни.

Но не се появиха никакви бранители: нито четирима, нито един дори. Слънцето се катереше по небето, а диваците се катереха по Вала. Четиримата на Джарл си оставаха много напред някъде докъм обяд, когато се натъкнаха на лош леден участък. Джарл беше затегнал въжето си около една изсечена от вятъра издатина и я използваше за опора, когато целият леден зъбер изведнъж се пропука и започна да се срива надолу заедно с него. Късове лед с големината на човешка глава заудряха по тримата долу, но те се впиха в цепнатините и клиновете ги удържаха, а Джарл изведнъж спря да пада и увисна на края на въжето.

Докато групата му се съвземе от тази злополука, Григ Козела почти се изравни с тях. Четиримата на Ерок оставаха доста назад. Ледената стена, по която се изкачваха, беше гладка и без пукнатини, покрита с глазура от разтопен лед, който проблясваше влажно там, където го забършеше слънцето. Участъкът на Григ беше по-тъмен, с по-видими очертания: имаше дълги хоризонтални издатини там, където леденият блок не е бил поставен добре върху по-долния, пукнатини и цепнатини, и дори тунели между съседните блокове, някои толкова големи, че човек можеше да се скрие в тях.

Джарл скоро отново поведе хората си нагоре. Неговите четирима и групата на Григ се движеха редом, а тези на Ерок оставаха на петдесетина стъпки по-ниско. Брадвите от еленови рога сечаха и къртеха, хвърляйки надолу към дърветата дъжд от бляскави отломки. Каменните чукове набиваха клиновете в леда, за да послужат за опора на въжетата; железните клинове свършиха преди са стигнат половината височина и след това катерачите продължиха с рогове и наточена кост. Мъжете ритаха, забивайки шиповете на ботушите си в твърдия и не-поддаващ лед, ритаха и ритаха, и пак, и пак, за да направят поредното стъпало. „Краката им сигурно са изтръпнали — помисли си Джон някъде към четвъртия час. — Колко може да издържат така?“ Гледаше със същото безпокойство като магнаря и се вслушваше за далечен стон от роговете на Денн. Но роговете мълчаха, а от Нощния страж нямаше и следа.

Към шестия час Джарл отново се беше придвижил пред Григ Козела и хората му увеличаваха разликата.

— Галеникът на Манс много го иска тоя меч — каза магнарят. Беше заслонил очи. Слънцето се бе издигнало високо в небето и горната третина на Вала изглеждаше отдолу като синкав кристал — отразяваше светлината толкова ярко, че очите те заболяваха да я гледаш. Четвъртият на Джарл и третият на Григ почти се бяха изгубили сред блясъка. Групата на Ерок все още оставаше в сянката. Вместо да се придвижват право нагоре, те пропълзяха странично на около петстотин стъпки, търсейки тунел. Джон ги следеше, когато чу звука — внезапен пукот, който сякаш се затъркаля по леда, последван от тревожен вик. А после въздухът се изпълни с ледени парчета и писъци на падащи хора, когато един леден лист, дебел цяла педя и широк около петдесет стъпки, се откъсна от Вала и се затъркаля с грохот надолу, помитайки всичко по пътя си. В подножието на рида отломки от него западаха през дърветата и се затъркаляха по склона. Джон блъсна Игрит и скочи върху нея, за да я предпази; един леден къс удари едного от мъжете на Денн и му разби носа.

Когато отново погледнаха нагоре, Джарл и групата му ги нямаше. Мъже, въжета, клинове — всичко беше пометено. Нищо не бе останало на шестстотин стъпки нагоре. Там, където само допреди миг се бяха впили катерачите, в снагата на Вала бе зейнала рана, ледът отдолу беше гладък и бял като излъскан мрамор и блестеше на слънцето. Далече долу някой се беше разбил в леден ръб и смътно се виждаше червено петно.

„Валът се защитава сам“ — помисли Джон, докато помагаше на Игрит да се изправи.

Намериха Джарл на едно дърво, набоден на един дебел счупен клон и все още привързан с въжето към другите трима. Единият все още беше жив, но краката и гръбнакът му бяха строшени, както и повечето му ребра. „Милост“ — изохка той, когато го приближиха. Един от хората на Денн премаза главата му с голям каменен боздуган. Магнарят се разпореди и хората му започнаха да събират дървета за клада.

Когато Григ Козела стигна до върха на Вала, мъртвите вече горяха. Докато четиримата с Ерок стигнат до тях, от Джарл и катерачите му не беше останало нищо, освен кости и пепел.

Слънцето беше започнало да се снишава и катерачите се задействаха бързо. Развиха дългите въжета, свързаха ги и ги пуснаха надолу. Мисълта, че ще трябва да опита катерене на петстотин стъпки по леда с това въже смрази Джон, но Манс го беше замислил много по-добре. Щурмоваците, които Джарл беше оставил долу, разгънаха огромна въжена стълба, чиито стъпенки бяха с дебелината на мъжка ръка, и я завързаха за въжето на катерачите. Ерок, Григ и хората им я изтеглиха, вързаха я горе и пуснаха въжето за втора. Стълбите бяха пет.

Когато всичко беше подсигурено, магнарят изрева команда на Древната реч и петима от хората му започнаха да се изкачват. Дори със стълбите съвсем не беше леко. Игрит ги погледа как се мъчат, обърна се към Джон и му каза тихо и с много гняв:

— Мразя я тази стена. Усещаш ли колко е студена?

— Защото е от лед — отвърна Джон.

— Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Тази стена е направена от кръв. Към залез двама от мъжете на Денн паднаха и се пребиха до смърт, но те бяха последните жертви. Беше почти полунощ, когато и Джон стигна до върха. Звездите отново бяха изгрели. Игрит до него трепереше от изкачването.

— За малко щях да падна — каза му със сълзи в очите. Два пъти. Три пъти. Този Вал се опитваше да ме изтърси от себе си, усещах го. — Една сълза бавно се затъркаля по бузата й.

— Най-лошото мина — опита се да я успокои Джон, не много убедително. — Не се бой. — И посегна да я прегърне.

Игрит го удари в гърдите толкова силно, че го заболя през всичките пластове вълна, ризница и кожи.

— Не бях изплашена! Ти нищо не знаеш, Джон Сняг.

— Тогава за какво плачеш?

— Не е от страх! — Тя срита с ярост леда под петите си и откърти едно парче. — Плача, защото така и не намерихме Рога на Зимата. Отворихме толкова гробове и пуснахме толкова сенки на свобода… а така и не намерихме Рога на Джорамун, за да събори това студено нещо!