Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


САНСА

Тя се събуди мигновено, с изопнати нерви. В първия миг не си спомни къде е. Беше сънувала, че е малка, че още дели спалнята със сестра си Аря. Но чу как слугинята й се мята насън, не сестра й, и това не беше Зимен хребет, а Орлово гнездо. „А аз съм Алайн Каменна, копелдачката.“ Стаята беше студена и черна, въпреки че под завивките й беше топло. Зората още не беше настъпила. Понякога сънуваше сир Илин Пейн и се събуждаше с разтуптяно сърце, но този сън не беше такъв. „Дома. Беше сън за дома ми.“ Орлово гнездо не беше нейният дом. Беше не по-голямо от Стегата на Мегор, а отвън стръмните му бели стени бе само планината и дългото и опасно спускане покрай Небе, Сняг и Камък до Портите на луната в подножието на долината. Нямаше място за вървене и почти нищо за правене. Старите слуги твърдяха, че тези коридори кънтели от смях, когато нейният баща и Робърт Баратеон били повереници на Джон Арин, но това било преди много години. Леля й държеше малко домакинство и рядко позволяваше някой от гостите й да преминава през Портите на луната. Освен възрастната й лична слугиня единствената компания на Санса беше лорд Робърт, осемгодишен, който се държеше по-скоро като тригодишен.

„И Марилион. Марилион винаги е тук.“ Когато им свиреше на вечеря, младият певец често като че ли свиреше специално за нея. Леля й никак не беше доволна. Лейди Лиза лудееше по Марилион и беше изгонила две слугинчета и даже един паж затова, че говорели за него лъжи.

Лиза беше самотна като нея самата. Новият й съпруг, изглежда, прекарваше повечето време в подножието на планината, отколкото на върха й. Сега го нямаше, нямаше го вече от четири дни, беше слязъл, за да се срещне с Корбрей. От малките късчета разговори, които беше подслушала, Санса разбираше, че знаменосците на Джон Арин негодуват от брака на Лиза и не приемат властта на Петир като лорд-протектор на Долината. Старшият клон на дома Ройс беше почти готов да вдигне бунт заради отказа на леля й да подкрепи Роб в неговата война, а Уейнууд, Редфорт, Белмур и Темпълтън им оказваха пълна подкрепа. Планинските кланове също създаваха неприятности, а старият лорд Хънтър беше умрял така внезапно, че двамата му по-млади синове се обвиняваха взаимно, че са го убили. Долината на Арин беше пощадена от войната, но съвсем не беше онова идилично място, каквото го описваше лейди Лиза.

„Няма да мога да заспя пак — помисли Санса. — В главата ми е бъркотия.“ Избута с неохота възглавницата, смъкна одеялата, отиде до прозореца и го отвори.

Над Орлово гнездо валеше сняг.

Отвън снежинките се сипеха тихо и меко като спомен. „Дали това не ме събуди?“ Долу в градината вече се беше натрупала дебела пелена, загърнала тревата, напрашила храсти и статуи с бяло и натежала по клоните на дърветата. Гледката върна Санса към студените нощи преди много дни, в дългото лято на детството й.

За последен път беше видяла сняг, когато напусна Зимен хребет. „Онзи снеговалеж беше по-лек от този — спомни си тя. — Снежинките се топяха в косата на Роб, когато ме прегърна, а снежната топка, която Аря се опитваше да направи, се разпадаше в ръцете й.“ Заболя я, като си спомни колко щастлива беше онази сутрин. Хълън й беше помогнал да се качи на коня и тя беше поела сред вихрещите се около нея снежинки, за да види широкия път. „Мислех, че в онзи ден започва моята песен, но тя почти бе свършила.“ Остави прозореца отворен, докато се обличаше. Знаеше, че ще е студено, въпреки че кулите на Орлово гнездо обкръжаваха градините и ги пазеха от свирепите планински ветрове. Облече си копринено бельо и ленена риза, а над тях топла рокля от синя вълна. Два чифта чорапи на краката, дебели кожени ръкавици и накрая наметало с качулка от мека бяла лисича кожа.

Слугинята й се сви още по-плътно под завивките си, щом снегът започна да се сипе през прозореца. Санса тихо излезе и заслиза по витото стълбище. Отвори вратата към градината. Беше толкова красиво, че тя затаи дъх, за да не наруши тази съвършена красота. Снегът се сипеше и сипеше в призрачна тишина и се стелеше дебел и непокътнат по земята. Всички цветове в света отвън бяха изчезнали. Бели кули, бял сняг и бели статуи, черни сенки и черни дървета, а отгоре — тъмносиво небе. „Чист свят — помисли Санса. — Мястото ми не е тук.“ Но въпреки всичко пристъпи навън. Ботушите й оставяха дълбоки дири в гладката бяла снежна повърхност, но без да издават звук. Санса мина покрай побелелите храсти и тънките тъмни дървета и се зачуди дали все още не сънува. Сипещите се снежинки докосваха лицето й нежно като целувки на любовник и се стапяха по страните й. В средата на градината, до статуята на плачещата жена, лежаща счупена и полузаровена в земята, тя извърна лице към небето и притвори очи. Усещаше допира на снега по миглите си, вкуса му по устните си. Беше вкусът на Зимен хребет. Вкусът на невинността. Вкусът на сънищата.

Когато отново отвори очи, беше паднала на колене. Не помнеше да е падала. Стори й се, че небето е придобило по-светла отсянка на сиво. „Зората — помисли тя. — Още един ден. Още един нов ден.“ А тя беше гладна за старите дни. За тях се молеше. Но на кого се молеше? Знаеше, че преди време градината е била замислена като гора на боговете, но почвата се бе оказала твърде тънка, за да пусне в нея корен язово дърво. „Гора на боговете без богове, празна като мен.“ Гребна шепа сняг. Тежък и мокър, снегът се лепеше лесно. Санса започна да прави снежни топки, оформяше ги и ги оглаждаше, докато станат кръгли, бели и съвършени. Спомни си за един летен сняг, когато Аря и Бран я изненадаха в засада, докато излизаше една сутрин от цитаделата. Двамата си бяха приготвили по десетина снежни топки, а тя си нямаше нито една. Бран се беше качил на покрива на покрития мост, скрит от очите й, но Санса беше подгонила Аря през конюшните и около кухнята, докато двете не останаха без дъх. За малко щеше да я хване, но се подхлъзна на някакъв лед. Сестра й се върна да види дали не се е наранила. Когато й каза, че не е, Аря я удари в лицето с нова снежна топка, но Санса я хвана за крака, събори я и я тикаше в яката й, когато Джон дойде и не ги разтърва със смях.

„Какво искам да правя с тези снежни топки?“ Тя огледа оскъдния си арсенал. „Няма по кого да ги хвърля. Я по-добре да си направя един снежен рицар. Или даже…“ Слепи две от снежните топки, добави трета, натрупа около тях още сняг и му придаде форма на цилиндър. Когато го завърши, го изправи и изчовърка в него дупки за прозорци. Бойниците отгоре й струваха малко повече усилие, но когато ги направи, вече си имаше кула. „Сега ми трябват и някакви стени — помисли Санса, — а после и цитадела.“ Захвана се за работа.

Снегът се сипеше, а замъкът растеше. Две стени, високи до глезените й, закръглена кухня, квадратна оръжейна, конюшните покрай вътрешната стена на западната стена. Когато го започна, беше само замък, но много скоро Санса разбра, че е Зимен хребет. Намери скършени вейки и нападали клони под снега и направи от тях дърветата за гората на боговете. За гробищните камъни в задния двор използва парчета дървесна кора. Скоро ръкавиците и ботушите й побеляха, ръцете й щипеха, а краката й бяха прогизнали и изстинали, но не я интересуваше. Интересуваше я единствено замъкът. Някои неща си спомняше трудно, но повечето се върна лесно в ума й, сякаш беше напуснала Зимен хребет едва вчера. Кулата на библиотеката, със стръмното и каменно стълбище, виещо се по външната стена. Къщичката за охраната на портата, двете големи стражеви кули, сводестата порта между тях, зъберите отгоре…

И през цялото време снегът продължаваше да се сипе, трупаше се на преспи около постройките й толкова бързо, колкото тя ги издигаше. Тъкмо оформяше стръмния покрив над Голямата зала, когато чу глас и погледна нагоре да види кой ли може да я вика от прозореца. Добре ли е милейди? Дали не желае да закуси? Санса поклати глава и се залови отново да оформя снега, като добави комин от едната страна на Голямата зала, където отвътре щеше да се намира камината.

Утрото се промъкна в градината като крадец. Сивото на небето бе изсветляло още повече, а дърветата и храстите от черни станаха зелени под снежните си шалове. Няколко слуги излязоха и я погледаха малко, но тя не им обърна внимание и те скоро се прибраха вътре на топло. Санса забеляза, че лейди Лиза се е втренчила надолу от терасата си, загърната в синьо кадифе, обшито с лисича кожа, но когато отново погледна нагоре, леля й я нямаше. Майстер Колемон се показа от гарванарника и надникна за малко надолу, мършав и треперещ, но любопитен.

Мостовете й все се събаряха. Имаше един покрит мост между оръжейната и главната цитадела, и още един, който минаваше от четвъртия етаж на камбанарията до втория на гарванарника, но колкото и старателно да ги оформяше, не искаха да се задържат. Третия път единият се срина върху нея, тя прокълна на глас и седна в снега безсилна и отчаяна.

— Натрупай снега около една пръчка, Санса.

Не знаеше откога я наблюдава, нито кога се е върнал от Долината.

— Пръчка ли? — попита тя.

— Това ще му придаде достатъчно якост, за да се задържи, мисля — каза Петир. — Може ли да вляза в замъка ви, милейди?

Санса се стегна.

— Не го разваляйте. Бъдете… — …нежен? — Той се усмихна. — Зимен хребет е устоявал на по-свирепи врагове от мен. Това наистина е Зимен хребет, нали?

— Да — призна Санса.

Той внимателно обиколи около стените.

— Често съм го сънувал, в онези дни, след като Кат замина на север с Едард Старк. В сънищата ми той винаги беше някакво мрачно и студено място.

— Не. Той винаги беше топъл, дори когато валеше сняг. Водата от горещите извори се вкарва с тръби през стените му, за да ги затопля, а в стъклените му градини винаги беше като в най-топлия летен ден. — Санса стана и се извиси над големия бял замък. — Не знам как да направя стъкления покрив над градините.

Кутрето поглади брадичката си, където беше брадата му преди Лиза да го помоли да я обръсне.

— Стъклото е затворено в рамки, нали? Твоят отговор са клонките. Обелваш ги, кръстосваш ги и ги свързваш в рамки с помощта на кора. Ще ти покажа. — Той тръгна из градината, насъбра клонки и пръчки и ги отърси от снега. След като събра достатъчно, прекрачи с една дълга крачка над двете стени и клекна на пети посред двора. Санса се приближи да види какво прави. Ръцете му бяха ловки и сигурни и скоро се получи плетеница от клонки, също като онази, която покриваше стъклените градини на Зимен хребет. — Ще трябва да си представим стъклото, разбира се — каза той и й я подаде.

— Много е хубаво — каза тя. Той я докосна по лицето.

— Това също. Санса не разбра.

— Кое това?

— Вашата усмивка, милейди. Да ви направя ли още една рамка?

— Ако благоволите.

— Нищо не би ме зарадвало повече.

Тя вдигна стените на стъклените градини, а Кутрето ги покри, и когато свършиха с тях, й помогна да разшири стените и да построи помещението за стражата. Когато постави пръчки за покритите мостове, те се задържаха точно както й каза. Първата цитадела беше много лесна, стара и кръгла кула, но Санса отново се затрудни, когато се стигна до поставянето на водоливниците отгоре. Той отново намери отговора.

— Над вашия замък пада сняг, милейди — посочи й той. — Как изглеждат водоливниците, когато са покрити със сняг?

Санса притвори очи, за да ги види в спомена си.

— Те са просто едни бели буци.

— Ами добре. Водоливниците са трудни, но белите буци ще се получат лесно. — И станаха.

Скършената кула беше още по-лесна. Двамата заедно направиха висока кула, коленичиха един до друг, за да я огладят добре, а когато я вдигнаха, Санса заби пръстите си през върха, сграбчи шепа сняг и го хвърли в лицето му.

— Много невежливо беше това, милейди.

— Както и това, че ме доведохте тук, след като се заклехте да ме отведете у дома.

Зачуди се откъде й дойде този кураж, да му го каже толкова откровено. „От Зимен хребет — каза си Санса. — Зад стените на Зимен хребет съм по-силна.“ Лицето му стана сериозно.

— Да, за това те излъгах… както и за още нещо. Стомахът на Санса се сви.

— За кое?

— Казах ти, че нищо не би ме зарадвало повече от това да ти помогна със замъка. Боя се, че и това беше лъжа. Нещо друго би ме зарадвало повече. — Пристъпи към нея. — Ето това.

Санса се опита да отстъпи, но той я притегли в прегръдката си и изведнъж започна да я целува. Тя плахо се опита да се отскубне, но накрая се притисна още по-плътно към него. Устата му беше върху нейната и погълна думите й. Миришеше на мента. За миг тя се предаде на целувката му… преди да извърне лице и да се отдръпне.

— Какво правите?

Петир оправи наметалото си.

— Целувам една снежна девица.

— Би трябвало да целувате нея. — Санса погледна нагоре към терасата на Лиза, но сега тя беше празна. — Вашата лейди съпруга.

— Правя го. Лиза няма причини да се оплаква. — Той се усмихна. — Жалко, че не можете да се видите, милейди. Толкова сте красива. Покрита сте със сняг като някое малко мече, но лицето ви е изчервено и едва дишате. Откога си тук навън? Сигурно ти е много студено. Дай ми да те стопля, Санса. Свали тези ръкавици, подай ми ръцете си.

— Няма. — Говореше й почти като Марилион, в нощта, когато се беше напил на сватбата им. Само че този път Лотор Брун нямаше да се появи, за да я спаси; сир Лотор беше човек на Петир. — Не трябваше да ме целувате. Та аз бих могла да ви бъда дъщеря…

— Можеше — призна той с тъжна усмивка. — Но не си, нали? Ти си дъщеря на Едард Старк и на Кат. Но мисля, че май си по-красива от майка си на твоите години.

— Петир, моля ви. — Прозвуча толкова немощно. — Моля те…

— Замък!

Гласът беше висок, пронизителен и детински. Кутрето се извърна от нея.

— Лорд Робърт. — Петир се наведе в насмешлив поклон. — Редно ли е да излизате навън без ръкавици?

— Ти ли направи снежния замък, лорд Кутре?

— Алайн направи повечето, милорд.

— Трябваше да е Зимен хребет — каза Санса.

— Зимен хребет ли? — Робърт беше дребен за осемте си години, хилав, с петниста кожа и гуреливи очи. Под едната си мишница стискаше парцалената си кукла, която носеше навсякъде.

— Зимен хребет е седалището на дома Старк — обясни Санса на бъдещия си съпруг. — Големият замък на Севера.

— Не е толкова голям. — Момчето коленичи пред портата. — Вижте, сега идва един великан, който ще го събори. — Изправи куклата си в снега и започна да я движи тромаво. — Хоп, хоп, аз съм великан, аз съм великан — зареди момчето. — Хо, хо, хо, отворете портите си, или ще ги стъпча, и ще ги размажа. — Робърт разлюля краката на куклата и ритна върха на една от стражевите кули, после събори и другата.

Санса не издържа.

— Робърт, престани! — Но вместо да спре, той отново размаха куклата и една стъпка от стената се срина. Тя посегна към ръката му, но вместо нея хвана куклата, платът изпращя и се скъса. Изведнъж в ръката й се оказа главата на парцаленото човече, в Робърт останаха краката и тялото, а парцалите и триците се изсипаха и се разпиляха по снега.

Устата на лорд Робърт затрепера.

— Ти го убиииии! — зави той. И започна да се тресе. Започна се само с едно леко потреперване, но след миг той падна върху замъка и крайниците му се замятаха. Белите кули и снежните мостове се сриваха и рухваха около него. Санса стоеше и гледаше ужасена, но Петир Белиш хвана братовчед й за китките и извика за майстера.

Само след няколко мига дотичаха стражи и слугинчета, майстер Колемон слезе малко по-късно. Пристъпите не бяха нещо ново за хората в Орлово гнездо и лейди Лиза ги беше приучила да тичат при първия вик на момчето. Майстерът взе в скута си главата на малкия лорд и му даде чаша сънно вино, като мърмореше утешителни думи. Скоро яростта на пристъпа сякаш позаглъхна, докато не остана нищо освен лекото треперене на китките.

— Помогнете му до покоите — каза Колемон на стражите. — Едно налагане с пиявици ще му помогне да се успокои.

— Аз съм виновна. — Санса им показа главата на куклата. — Скъсах му куклата. Не исках, но…

— Негово височество събаряше замъка — каза Петир.

— Великанът — изхлипа момчето. — Не бях аз, великанът събори замъка й. Тя го уби! Мразя я! Тя е копеле и аз я мразя! Не искам да ми слагат пиявици!

— Трябва, милорд — каза майстер Колемон. — Лошата кръв ви кара да се гневите, а гневът довежда пристъпите. Хайде.

Отведоха момчето. „Моя лорд съпруг“ — помисли Санса, загледана тъжно в руините на Зимен хребет. Снегът беше спрял и студът се беше усилил. Тя се зачуди дали лорд Робърт ще се тресе така и на сватбата им. „Джофри поне беше със здраво тяло.“ Обзе я бяс. Тя вдигна един клон, набучи отгоре му главата на скъсаната кукла и го заби върху сринатата стражева кула на снежния замък. Слугите гледаха стъписани, но когато Кутрето видя какво е направила, се засмя.

— Ако приказките са верни, това не е първият великан, чиято глава е забучена на стените на Зимен хребет.

— Онова са само приказки — каза тя и го остави.

В спалнята си свали наметалото и мокрите си ботуши и седна до огъня. Не се съмняваше, че ще я накарат да отговаря за пристъпа на лорд Робърт. „Сигурно лейди Лиза ще ме изпъди.“ Леля й бързо пъдеше всеки, който я ядоса, а нищо не можеше да я ядоса повече от хора, за които подозираше, че се държат зле със сина й.

Санса щеше с радост да приеме изгонването си. Портите на луната бяха много по-просторни от Орлово гнездо и при това — много по-оживени.

Лорд Нестор Ройс изглеждаше навъсен и строг, но замъкът се поддържаше от дъщеря му Миранда и всички говореха колко весел нрав имала тя. Санса дори предполагаше, че долу „копелдашкият“ й произход няма да й пречи толкова. Една от незаконните дъщери на крал Робърт служеше при лорд Нестор и според хорските приказки двете с лейди Миранда бяха добри приятелки, близки като сестри.

„Ще кажа на леля ми, че не искам да се омъжвам за Робърт.“ Дори Върховният септон не можеше да обяви жена за омъжена, ако тя откаже да изрече клетвите. Каквото и да твърдеше леля й, Санса не беше просякиня. Беше на тринадесет години, разцъфтяла и омъжена, и наследничка на Зимен хребет. Понякога съжаляваше малкия си братовчед, но дори не можеше да си представи какво ще е да бъде негова жена. „По-скоро отново бих се омъжила за Тирион.“ Ако лейди Лиза го знаеше, със сигурност щеше да я изпъди… далече от вечно нацупения Робърт, от неговите пристъпи и гуреливите му очи, далече от мазните погледи на Марилион, далече от целувките на Петир. „Ще й го кажа! Да!“ Лейди Лиза я повика час по-късно следобед. Санса през целия ден набираше кураж, но щом Марилион се появи на прага й, съмненията й се върнаха.

— Лейди Лиза настоява да се явите във Високата зала. — Докато говореше певецът я събличаше с очи, но тя вече бе свикнала с това.

Марилион беше хубавец, не можеше да се отрече: с външност на момче, строен, с гладка кожа, с руса като пясък коса и чаровна усмивка. Но в Долината всички го бяха намразили, освен леля й и лорд Робърт. Според приказките на слугите Санса не беше първата девица, която търпи домогванията му, а другите не бяха разчитали на Лотор Брун, който да ги защити. Но лейди Лиза не търпеше никакви оплаквания срещу него. Откакто бе дошъл в Орлово гнездо, певецът беше станал неин любимец. Всяка нощ пееше приспивни песни на лорд Робърт и щипеше носовете на ухажорите на лейди Лиза с куплети, които осмиваха слабостите им. Леля й го беше засипала със злато и дарове: скъпи дрехи, златна гривна, колан, отрупан с лунни камъни, великолепен кон. Беше му подарила дори любимия сокол на покойния си съпруг. Всичко това правеше Марилион много вежлив в присъствието на лейди Лиза и много нагъл в отсъствието й.

— Благодаря — отвърна му вдървено Санса. — Пътя го знам. Той обаче не си отиде.

— Милейди каза да ви заведа.

„Да ме заведе?“ Това не й хареса никак.

— Ти пазач ли си станал вече? — Кутрето беше освободил капитана на гвардията на Орлово гнездо и на негово място бе назначил сир Лотор Брун.

— Нима има нужда да ви пазят? — каза небрежно Марилион. — Трябва да знаете, че съчинявам нова песен. Песен толкова сладка и тъжна, че ще разтопи и вашето замръзнало сърце. Смятам да я нарека „Крайпътна роза“. За едно незаконородено момиче, толкова красиво, че омайва всеки мъж, чиито очи се спрат на него.

„Аз съм Санса от Зимен хребет“, страшно й се прииска да му отвърне. Но вместо това кимна и се остави да я придружи надолу по стълбите на кулата и през моста. Високата зала беше затворена, откакто бе дошла в Орлово гнездо. Санса се зачуди защо леля й я е отворила. Обикновено предпочиташе разкоша на солария или уютната топлина на залата за аудиенции на лорд Арин с гледката към водопада.

Двама стражи в небесносини плащове пазеха от двете страни на двукрилата дървена врата, с копия в ръце.

— Никой няма право да влиза, докато Алайн е с лейди Лиза — каза им Марилион.

— Да. — Мъжете ги пуснаха и кръстосаха копията. Марилион затвори вратите и ги залости с трето копие, по-дълго и по-дебело от двете в ръцете на стражите.

Санса изпита безпокойство.

— Защо правиш това?.

— Милейди ви чака.

Тя се огледа колебливо. Лейди Лиза седеше на подиума на висок стол от резбовано язово дърво, сама. Вдясно от нея имаше друг стол, по-висок от нейния, с купчина сини възглавнички на седалката, но лорд Робърт го нямаше в него. „Дало се е съвзел“ — каза си Санса. Но Марилион едва ли щеше да й го каже.

Санса тръгна по синия килим между редиците вити и тънки колони. Подовете и стените на Високата зала бяха направени от млечнобял мрамор със сини жилки. Лъчи бледа дневна светлина струяха от високите сводести прозорци по източната стена. Между прозорците имаше факли, поставени във високи железни скоби, но не бяха запалени. Стъпките й шумоляха тихо по килима. Вятърът отвън виеше студен и самотен.

Сред толкова бял мрамор дори слънчевата светлина изглеждаше някак студена… макар и не толкова студена, колкото леля й. Лейди Лиза беше облякла рокля от бледожълто кадифе, с огърлица от сапфири и лунни камъни. Кестенявата й коса беше прибрана в дебела плитка и падаше над едното й рамо. Тя седеше във високия стол и гледаше как племенничката й се приближава, с червено и подпухнало лице под белилото и пудрата. На стената зад нея висеше огромно знаме с луната и сокола на дома Арин, в кремаво и синьо.

Санса спря пред подиума и приклекна в почтителен реверанс.

— Милейди. Повикали сте ме. — Чуваше воя на вятъра и тихото подрънкване на струните в ръцете на Марилион в дъното на залата.

— Видях какво направи — каза лейди Лиза. Санса приглади гънките на полите си.

— Надявам се, че лорд Робърт се е оправил? Не съм искала да му скъсам куклата. Той ми събаряше замъка, аз само…

— Ти на свенлива измамница ли ми играеш? — каза леля й. — Не говоря за куклата на Робърт. Видях те как го целуна.

Високата зала изведнъж сякаш стана още по-студена. Стените, подът и колоните все едно се превърнаха в лед.

— Той ме целуна.

Ноздрите на Лиза настръхнаха.

— И защо ще го прави? Той има жена, която го обича. Жена, а не момиченце. На него не му трябват такива като теб. Признай си, дете. Ти сама му се хвърли в ръцете. Точно така стана.

Санса направи крачка назад.

— Не е вярно.

— Къде отиваш? Страх ли те е? Такова безпътно поведение трябва да се накаже, но няма да бъда сурова с теб. Ние държим едно момче камшичарче за Робърт, според обичая в Свободните градове. Здравето му е твърде деликатно, за да държи сам камшика. За теб ще намеря някое просто момиче, което да те набие с камшика, но първо трябва да признаеш това, което направи. Не мога да понасям лъжкините, Алайн.

— Аз си строях снежен замък — каза Санса. — Лорд Петир ми помагаше, а после ме целуна. Това сте видели.

— Ти капка чест ли нямаш? — каза рязко леля й. — Или ме взимаш за глупачка? Така е, нали? Взимаш ме за глупачка. Да, вече разбирам. Не съм глупачка. Ти си мислиш, че можеш да имаш всеки мъж, който ти хареса, защото си млада и хубава. Не си въобразявай, че не съм забелязала погледите, които хвърляш на Марилион. Зная всичко, което става в Орлово гнездо, малка лейди. Познавала съм и преди такива като теб. Но много грешиш, ако си мислиш, че големите очи и курвенските ти усмивки ще ти спечелят Петир. Той е мой. — Надигна се от стола и се изправи. — Всички се опитваха да ми го отнемат. Милорд баща ми, съпругът ми, майка ми… Най-вече Кейтлин. Тя също обичаше да целува моя Петир, ох, как обичаше. Санса направи нова крачка назад.

— Майка ми?

— Да, твоята майка, твоята скъпа майчица, собствената ми сестра Кейтлин. Дори не помисляй да ми се правиш на невинна, порочна малка лъжкиньо. През всичките онези години в Речен пад тя си играеше с Петир, сякаш е малката й играчка. Дразнеше го с усмивките си, с нежните си думички и похотливите си погледи, и превръщаше нощите му в изтезание.

— Не. — „Майка ми е мъртва — искаше й се да изпищи. — Беше собствената ви сестра, а сега е мъртва.“ — Не го е правила. Не би могла.

— Ти откъде знаеш? Да не си била там? — Лиза слезе от високия подиум и полите й зашумяха. — Да не би да си дошла с лорд Бракън и лорд Блакууд, когато гостуваха, за да потвърдят васалството си пред баща ми? Певецът на лорд Бракън ни свири, а Кейтлин онази нощ танцува шест танца с Петир, шест, преброих ги. Когато лордовете започнаха да спорят, баща ми ги отведе в залата си за аудиенции, така че никой не можеше да ни спре да пием. Едмур се напи, какъвто си беше млад… а Петир понечи да целуне майка ти, само че тя го избута. Присмя му се! Той изглеждаше толкова уязвен, че сърцето ми щеше да се пръсне, и след това пи до припадък на масата. Чичо Бриндън го отнесе в спалнята му преди баща ми да го завари така. Но ти не помниш всичко това, нали? — Погледна я с гняв. — Нали?

„Тя пияна ли е, или е луда?“ — Аз не съм била родена, милейди.

— Не си била родена. Но аз бях, така че не си позволявай да ми казваш какво е вярно. Знам аз какво е вярно. Ти го целуна!

— Той ме целуна — настоя Санса. — Аз изобщо не исках…

— Млъкни. Не съм ти дала разрешение да говориш. Ти го съблазни, също като майка ти в онази нощ в Речен пад, с нейните усмивки и танци. Мислиш, че мога да забравя ли? Точно в онази нощ се пъхнах в леглото му, за да го утеша. Кървях, но това беше най-сладката болка. Тогава той ми каза, че ме обича, но ме нарече „Кат“, точно преди да заспи. Въпреки това останах с него, докато небето взе да изсветлява. Майка ти не го заслужаваше. Тя така и не му даде своя знак на благосклонност, когато се би с Брандъц Старк. Аз щях да му дам благосклонността си. Аз му дадох всичко. Сега той е мой. Не на Кейтлин и не твой.

Цялата решимост на Санса повехна пред гнева на леля й. Лиза Арин я плашеше също както кралица Церсей.

— Той е ваш, милейди — почна тя, мъчейки се да говори колкото може по-хрисимо и разкаяно. — Ще ми позволите ли да си замина?

— Няма. — Дъхът на леля й миришеше на вино. — Ако беше нечия друга, щях да те изпъдя. Да те пратя долу при лорд Нестор в Портите на луната или да те върна на Пръстите. Щеше ли да те хареса да прекараш живота си сред мърляви жени и овчи кошари? Това бе отредил баща ми за Петир. Всички мислеха, че е заради онзи глупав дуел с Брандън Старк, но не беше така. Баща ми казваше, че трябва на боговете да съм благодарна, че такъв велик лорд като Джон Арин е готов да ме вземе обезчестена, но аз знаех, че е само заради мечовете. Трябваше да се омъжа за Джон, иначе баща ми щеше да ме изхвърли както своя брат, но аз бях отредена за Петир. Казвам ти всичко това, за да разбереш колко се обичаме един друг, колко дълго сме страдали и сме копнели един за друг. Бебе си направихме двамата, едно мило малко бебенце. — Лиза сложи ръка на корема си, сякаш детето все още беше там. — Те ми го взеха и аз се зарекох, че никога няма да позволя да ми се случи отново. Джон поиска да изпрати миличкия ми Робърт на Драконов камък, а онзи пияница, кралят, щеше да го даде на Церсей Ланистър, но аз не им позволих… както няма и на теб да позволя да отвлечеш моя Петир Кутрето. Чу ли ме, Алайн или Санса, или както там се наричаш? Чуваш ли какво ти казвам?

— Да. Заклевам се, никога повече няма да го целуна или… или да го съблазня. — Санса помисли, че точно това иска да чуе леля й.

— А, значи си го призна. Ти си била, точно както си помислих. Безпътна си като майка си. — Лиза я сграбчи за китката. — Ела сега с мен. Има нещо, което искам да ти покажа.

— Боли ме — изохка Санса. — Моля ви, лельо Лиза, нищо не съм направила. Заклевам се.

Лелята не обърна внимание на хленча й.

— Марилион! — извика тя. — Трябваш ми, Марилион! Трябваш ми! Певецът се бе задържал дискретно в дъното на залата, но при вика на лейди Лиза дойде веднага.

— Милейди?

— Свири ни песен. Свири „Лъжкиня и красавица“. Пръстите на Марилион забърсаха струните.

— По пътя лордът яздеше в дъждовен ден, хей-хо, хей-хо. Лейди Лиза задърпа ръката на Санса. Трябваше или да тръгне, или да я повлекат, и тя предпочете да тръгне, до средата на залата и между две колони пред една врата от бяло язово дърво в мраморната стена. Вратата беше плътно затворена с три тежки бронзови лоста, но Санса чу воя на вятъра отвън, напиращ по ръбовете й. Щом видя полумесеца, врязан в дървото, стъпалата й се залепиха за пода.

— Лунната врата. — Опита се да се измъкне. — Защо ми показвате Лунната врата?

— Сега цвърчиш като мишка, но в градината бе много храбра, нали? Много храбра беше долу в снега.

— Седеше лейди на терасата и везеше в дъждовен ден, хей-хо, хей-хо, хей-хо…

— Отвори вратата — заповяда Лиза. — Отвори я, казах! Ще го направиш или ще повикам стражите си. — Бутна Санса напред. — Майка ти поне беше смела. Вдигни лостовете.

„Ако направя каквото иска, ще ме пусне.“ Санса сграбчи един от бронзовите пръти, дръпна да го освободи и го хвърли на пода. Вторият лост издрънча в мрамора, после третият. Едва бе докоснала резето и тежката дървена врата направо полетя навътре и с трясък се блъсна в стената. По нея се беше натрупал сняг и сега той нахлу и ги засипа, пометен от силния леденяващ порив. Санса потръпна и се опита да отстъпи назад, но леля й беше зад нея. Лиза я стисна за китките, опря другата си ръка между плешките й и я забута към зейналата врата.

А отвън — бяло небе, падащ сняг и нищо друго.

— Погледни надолу — каза лейди Лиза. — Погледни надолу! Санса се опита да се изтръгне, но пръстите на леля й се бяха впили в китките й като птичи нокти. Лиза я бутна отново и Санса изпищя. Отпред нямаше нищо освен празнота — и замъка на шестстотин стъпки надолу в пропастта, прилепен до планинския склон.

— Недейте! — изпищя Санса. — Плашите ме! — А зад нея Марилион свиреше на дървената си лютня и пееше:

— Хей-хо, хей-хо, хей-хо…

— Все още ли искаш разрешението ми да си вървиш? Искаш ли?

— Не. — Санса се помъчи да се отскубне, но леля й не помръдна. — Не оттук. Моля ви… — Тя вдигна ръка и пръстите й зашариха да се хванат за рамката на вратата, но не можеха, а стъпалата й се плъзгаха по мокрия мраморен под. Лейди Лиза я тикаше неумолимо напред. Беше по-тежка и по-силна.

— Целуваше го лейди в купата сено — пееше Марилион. Санса се изви настрани, полудяла от страх, и единият й крак се подхлъзна и увисна в пропастта. Тя изпищя. — Хей-хо, хей-хиии, хей-хо… — Вятърът вдигна полите й и захапа голите й крака с ледени зъби. По бузите й се топяха снежинки. Ръката на Санса полетя, намери дебелата кестенява плитка на Лиза и я стисна с все сила.

— Косата ми! — изпищя леля й. — Пусни ми косата! — Тресеше се и хлипаше. Двете се олюляха на ръба. Някъде от много далече се чу тропането на стражите по вратата с копията, искаха да влязат. Марилион спря да пее.

— Лиза! Какво значи това? — Викът проряза хлиповете и тежкото дишане. В залата отекнаха стъпки. — Махнете се оттам! Лиза, какво правиш? — Стражите продължаваха да блъскат по вратата. Кутрето беше влязъл през задния вход, през господарската врата зад подиума.

Докато Лиза се обръщаше, хватката й за миг се отпусна и Санса успя да се освободи. Залитна и се срина на колене.

— Алайн! Лиза! Що за беля става тук?

— Тя! — Лиза сграбчи косата на Санса. — Тя е белята. Тя те целуна!

— Кажете й — примоли се Санса. — Кажете й, че ние само правехме замък…

— Млъкни! — изпищя леля й. — Не съм ти разрешавала да говориш. Не ми пука за твоя замък.

— Тя е дете, Лиза. Дъщеря на Кат. Какво правиш?

— А аз щях да я омъжвам за Робърт! Капка благодарност няма… Няма… няма приличие. Ти не си неин да те целува. Не си неин! Давах и урок, това е всичко.

— Разбирам. — Той поглади брадичката си. — Мисля, че и тя вече разбира. Така ли е, Алайн?

— Да — изхлипа Санса. — Разбирам.

— Не я ща тука. — Очите на леля й блестяха от сълзи. — Защо я доведе в Долината, Петир? Тук няма място за нея. Тя няма място тук.

— Е добре, ще я отпратим тогава. Ще я върнем в Кралски чертог, ако искаш. — Пристъпи към двете. — Хайде, пусни я вече. Пусни я от вратата.

— Не! — Лиза я стисна още по-здраво за косата и я дръпна. Снегът около тях се вихреше и полите им заплющяха. — Не е възможно да я искаш. Не можеш. Тя е едно глупаво празноглаво момиченце. Тя не те обича като мен. Аз винаги съм те обичала. Доказах го, нали? — Сълзите потекоха по червеното й подпухнало лице. — Отдадох ти девичия си дар. Щях да ти дам и син, но те го убиха с лунен чай, с вратига, мента и чревотрън, лъжица мед и капка кралско петаче. Не бях аз, аз не знаех, аз само изпих това, което ми даде баща ми…

— Това отдавна е минало и забравено, Лиза. Лорд Хостър е мъртъв и старият му майстер също. — Кутрето пристъпи към тях. — Пак ли прекали с виното? Не бива да говориш толкова. Не искаме Алайн да знае повече, отколкото трябва, нали? Нито Марилион.

Лейди Лиза не млъкна.

— Кат нищо не ти даде. Аз бях тази, която ти даде първия пост, която накара Джон да те вземе в двора, за да сме близо един до друг. Ти ми обеща, че никога няма да го забравиш.

— И не съм. Бяхме заедно, точно както го искаше, точно както винаги сме го мислили. Само пусни косата на Санса…

— Няма! Видях те да я целуваш в снега. Тя е същата като майка си. Кейтлин те целуваше в гората на боговете, но ах, тя не го искаше, тя не те искаше. Защо я обичаше повече? Аз бях твоята, винаги ааааз!

— Знам, обич моя. — Той пристъпи още една крачка. — И съм тук. Трябва само да хванеш ръката ми, хайде. — Подаде й ръка. — Няма причина за всички тези сълзи.

— Сълзи, сълзи, сълзи! — захлипа тя истерично. — Няма нужда от сълзи… но не ми каза това в Кралски чертог. Каза ми да пусна сълзите във виното на Джон и аз го направих. Заради Робърт и заради нас! И написах на Кейтлин, и й казах, че Ланистърите са убили милорд съпруга ми, точно както ти ми каза. Беше толкова умно… ти винаги си бил умен, казвах го това на баща ми, казвах му: Петир е толкова умен, той ще се издигне високо, ще се издигне, и е толкова сладък и мил, и аз нося бебенцето му в корема си… Защо я целуна? Защо? Сега сме заедно, заедно сме след толкова дълго, толкова дълго, защо трябваше да я целуваааш?

— Лиза — въздъхна Петир, — след всички бури, които преживяхме, би трябвало да ми вярваш повече. Кълна ти се, никога няма да те оставя, докато сме живи.

— Наистина ли? — проплака тя. — О, наистина ли?

— Наистина. Сега пусни момичето и ела да ми дадеш целувка. Лиза се хвърли с плач в ръцете на Кутрето. Докато се прегръщаха, Санса изпълзя на четири крака от Лунната врата и обви с ръце най-близката колона. Усети как сърцето й блъска в гърдите. В косата й имаше сняг, а дясната й обувка я нямаше. „Трябва да е паднала. Сигурно е паднала.“ Потръпна и се вкопчи още по-силно.

Кутрето остави Лиза да похлипа още малко на гърдите му, после опря длани на раменете й и леко я целуна.

— Моята сладка ревнива женичка — каза той и се засмя. — Винаги съм обичал само една жена, уверявам те.

Лиза Арин се усмихна треперливо.

— Само една? О, Петир, заклеваш ли се? Само една?

— Само Кат. — И я бутна.

Лиза залитна назад, стъпалата й се хлъзнаха по мраморния под. И изчезна. Не изпищя. В един безкрайно дълъг миг се чуваше само воят на вятъра.

Марилион ахна:

— Вие… вие…

Стражите зад вратата викаха и блъскаха с тежките си копия. Лорд Петир издърпа Санса на крака.

— Не си ранена, нали? — Тя поклати глава и той каза: — Тичай тогава да пуснеш стражите ми. Бързо, няма време за губене. Певецът уби милейди съпругата ми.