Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖОН

Светът бе станал сиво тъмен, миришеше на бор, на мъх и студ. Бели мъгли се вдигаха от черната земя и ездачите се точеха по тясната пътека между камънаци и криви дървета към мамещите с топлината си огньове, пръснати като сияещи рубини покрай реката. Огньовете бяха повече, отколкото Джон Сняг можеше да преброи. Бяха стотици, хиляди, като втора река от мигащи светлинки по двата бряга на ледено бялата Млечна вода. Пръстите на ръката му на дръжката на меча се отвориха и затвориха.

Спуснаха се от хребета без знамена и тръби, тишината се нарушаваше единствено от далечния речен ромон, от равномерното тропане на конските копита и от тихото подрънкване на костената броня на Дрънчащата ризница. Някъде горе на грамадните си синьо-сиви криле се рееше един орел, а долу вървяха хора, кучета, коне и едно бяло вълчище.

Някакъв камък се затъркаля надолу по склона, оживял от изриталото го копито, и Джон видя как Дух извърна глава към нечакания звук. През целия ден той беше следвал ездачите от разстояние, какъвто навик си имаше, но когато луната се издигна над смърчовете, ги беше догонил. Псетата на Дрънчащата ризница го срещнаха с хоровото си ръмжене и лай както винаги, но вълчището не им обърна внимание. Преди шест дни най-голямото от кучешката глутница го беше нападнало изотзад, докато диваците си вдигаха стана, но Дух се бе обърнал светкавично, и псето побягна с окървавен хълбок. Оттогава другите се държаха на здравословно разстояние от него.

Гаронът на Джон Сняг тихо изцвили, но докосването и нежната дума бързо го усмириха. Де да можеха и неговите страхове да се усмирят така лесно. Беше целият в черно, в черното на Нощния страж, но пред него и зад него яздеше врагът. „Диваци. И сега аз съм с тях.“ Игрит носеше наметалото на Корин Полуръката. Ленил беше взел плетената му ризница, едрата Рагвил беше надянала ръкавиците му, а един от стрелците беше обул ботушите му. Шлемът на Корин отначало бе за ниския грозноват Рик Дългото копие, но не му стана, затова той даде и него на Игрит. А Дрънчащата ризница беше взел в торбата си костите на Корин, при кървавата глава на Ибин, когото бяха пратили с Джон да разузнаят Пищящия проход. „Мъртви. Всички са мъртви освен мен, а аз съм мъртъв за света.“

Игрит яздеше точно зад него. Отпред беше Рик Дългото копие. Господарят на костите бе определил двамата за негови пазачи.

— Ако враната отлети, и вашите кости ще сваря — беше им се заканил той на тръгване и им се усмихна през кривите зъби на великанския череп, който носеше вместо шлем. Игрит му се изсмя.

— Ти ли искаш да го пазиш? Щом искаш да сме ние, остави ни и ще се оправим.

„Тези наистина са свободен народ“ — помисли Джон. Макар Дрънчащата ризница да им беше главатар, никой не се боеше да му отвърне както заслужава.

Дивашкият главатар го прикова с недружелюбен поглед.

— Тия другите може и да си ги подвел, врано, но не си мисли, че ще излъжеш Манс. Само като те погледне, ще разбере колко лъжеш. А щом разбере, ще си направя наметало от твоя вълк, ще разпоря мекото ти момчешко коремче и ще зашия вътре някоя невестулка.

Ръката на меча на Джон се отвори и затвори и изгорените пръсти се размърдаха под ръкавицата, но Рик Дългото копие само се изсмя.

— Че къде ще намериш невестулка в този сняг?

Първата нощ след дългия ден езда вдигнаха стана си в една плитка каменна падина на билото на безименен планински връх и се сгушиха един до друг около огъня, щом снегът заваля. Джон гледаше как се стопят едрите снежни парцали, сипещи се над пламъците. Въпреки дебелите пластове вълна и кожа измръзна до кости. Игрит седна до него, след като се нахрани, с вдигната качулка и пъхнала ръце в ръкавите си за по-топло.

— Когато Манс чуе как се справи с Полуръката, бързо ще те вземе — рече му тя.

— За какво да ме вземе? Момичето се засмя презрително.

— За един от нас, глупчо. Да не мислиш, че си първата врана, долетяла тук от Вала? В сърцата си всички вие искате да полетите на воля.

— И когато стана свободен — заговори бавно той, — ще бъда ли свободен да си ида?

— Разбира се, че ще бъдеш. — Тя имаше топла усмивка, въпреки кривите си зъби. — А ние ще сме свободни да те убием. Опасно е да си свободен, но на повечето вкусът на свободата им допада, щом я опитат. — Тя сложи ръката си на крака му, малко над коляното. — Ще видиш.

„Ще видя — помисли Джон. — Ще видя, ще чуя и ще науча, а когато науча, ще отнеса вестта на Вала.“ Диваците го бяха взели за клетвопрестъпник, но в сърцето си той все още беше мъж на Нощния страж, изпълняващ последната задача, която бе възложил Корин Полуръката. „Преди да го убия.“

В подножието на стръмнината стигнаха до малък поток, който се вливате к Млечна вода. Виждаха се само камъни и гладко стъкло, макар да чуваха ромона на течащата под замръзналата повърхност вода. Дрънчащата ризница ги поведе през плиткото русло и копитата на коня му заразбиваха тънката ледена кора.

Скоро се появиха предните постове на Манс Райдър. Джон ги прецени с един поглед: осем ездачи, мъже и жени, облечени в козиняви дрехи и щавена кожа, тук-там с по някой шлем или част от броня. Бяха въоръжени с къси копия и пики с обгорени остриета. Само водачът им — едър русоляв мъжага — държеше в десницата си дългата дръжка на остра стоманена коса. „Ревливеца“ — веднага разбра Джон. За този човек черните братя разправяха какви ли не истории. Също като Дрънчащата ризница, като Харма Песоглавата и Алфин Враноубиеца, той беше прочут дивашки главатар.

— Здравей, Господарю на костите — каза Ревливеца, като ги видя, и изгледа Джон и Дух. — А този пък кой ще да е?

— Прелетяла врана — каза Дрънчащата ризница, който предпочиташе да го наричат „Господаря на костите“ заради тракащата си броня. — Уплаши се, че ще взема и неговите кости както на Полуръката. — И разтърси торбата с трофеите.

— Той посече Корин Полуръката — рече Рик Дългото копие.

— И Орелл също — рече Дрънчащата ризница.

— Превъплъщенец е момчето, да знаете — намеси се Ргавил, едрата жена на копието. — Вълкът му откъсна крака на Полуръката.

Червените очи на Ревливеца изгледаха Джон отново.

— Виж ти? Е, има нещо вълче в него, като го погледне човек добре. Заведете го при Манс, може и да го задържи. — Обърна коня си и препусна, конниците му го последваха.

Когато прекосиха долината и поеха в колона по един през лагера по речния бряг, вятърът задуха, натежал от влага. Дух вървеше плътно до Джон, но миризмата му ги изпреварваше като вестител и скоро ги обкръжи глутница дивашки кучета — ръмжаха и лаеха. Ленил им подвикна да млъкнат, но те не се усмириха.

— Не им харесва много-много този твой звяр — каза Рик Дългото копие на Джон.

— Кучета са, а той е вълк — отвърна Джон. — Знаят, че не е от техния вид.

„Както и аз не съм от вашия.“ Но сега трябваше да мисли за дълга си, за задачата, която му бе възложил Корин Полуръката — да изиграе ролята на „обърни плащ“ и да разбере какво точно търсят диваците сред голата студена пустош на Ледените пръсти. „Сила някаква“, беше казал Корин на Стария мечок, но беше умрял преди да разбере какво е и дали Манс Райдър го е намерил с копането си.

Огньове имаше по цялото протежение на реката, между фургони, коли и шейни. Много от диваците си бяха вдигнали шатри от кожа и плъст. Други се бяха подслонили под скали в груби навеси или спяха направо под фургоните си. Край един огън Джон видя един мъж да обгаря в жарта върховете на дълги дървени копия и да ги хвърля на купчина. Край друг двама брадясали младежи, облечени в щавени кожи, се млатеха с дървени криваци, прескачаха пламъците и пръхтяха тежко при всеки удар. Наблизо седяха десетина жени и слагаха пера на купчини стрели.

„Стрелите за моите братя — помисли Джон. — Стрелите за народа на моя баща, за хората на Зимен хребет и на Дълбоки лес, и за Последното огнище. Стрелите за Севера.“

Но не всичко, които виждаше, бе толкова войнствено. Видя също и танцуващи жени, чу и бебешки плач, а едно малко момченце притича пред гарона му, цялото свързано в козиняви дрешки и останало без дъх от играта. Из лагера щъкаха на воля овце и кози, волове обикаляха бавно по брега и търсеха стръкове неизсъхнала трева. Над един от огньовете се вдигаше миризма на печено овче, на друг видя да въртят на дълъг шиш убит глиган.

На едно открито пространство, обкръжено от стройни смърчове, Дрънчащата ризница слезе от коня си.

— Ще стануваме тук — каза той на Ленил, Рагвил и останалите. — Нахранете конете, после кучетата, след това се нахранете и вие. Игрит, Дълго копие, с вас водим враната при Манс да го види. Ще го изкормим след това.

Продължиха пеш покрай още огньове и шатри; Дух ги следваше по петите. Джон никога не беше виждал толкова много диваци. Чудеше се дали някой преди него е виждал толкова много хора, събрани на едно място. „Този стан няма край — помисли си. — Всъщност лагерът не е един, поне стотина са и всеки от тях е все по-уязвим.“ Пръснати на цели левги, диваците не си бяха осигурили сериозна защита освен малките групички външни конни патрули. Всяка банда, клан или село просто бяха спрели, щом бяха видели, че другите пред тях спират, или там, където им бе харесало. „Свободният народ.“ Ако братята му ги хванеха в такова безредие, те щяха да заплатят с кръвта си за тази своя свобода. Четта им беше неизброима, но Нощният страж разполагаше с дисциплина, а в битката редът и дисциплината, както веднъж му беше казал баща му, надвиват числеността десет към едно.

Не можеше да има съмнение коя е кралската шатра. Тя се оказа три пъти по-висока от околните, а до ушите му стигна лееща се отвътре музика. Като повечето шатри наоколо, и тя беше направена от кожи, оставени с козината, но кожите на шатрата на Манс Райдър бяха от бели мечки. Острият й покрив беше увенчан с грамадните рога на един от гигантските лосове, скитали из Седемте кралства във времената на Първите хора.

Тук поне завариха пазачи: двама часови, подпрени на дълги копия и с окачени на лявата ръка кръгли кожени щитове. Като видяха Дух, единият сниши копието си и каза:

— Този звяр да остане тук.

— Дух, остани — заповяда Джон и вълчището клекна.

— Дълго копие, ти пази звяра. — Дрънчащата ризница дръпна платнището и махна с ръка на Джон и Игрит да влязат.

В шатрата беше горещо и димно. В четирите ъгъла бяха поставени кошници с горящ торф, който изпълваше въздуха с червеникава сумрачна светлина. Подът също беше застлан с кожи. Джон се почувства съвсем изоставен и сам, застанал при входа в черното си облекло да чака благоволението на обърни плаща, нарекъл себе си „Краля отвъд вала“. Когато очите му се приспособиха към пушливата червеникава светлина, видя шестима души. Никой от тях не му обръщаше внимание. Тъмнокос млад мъж и русокоса хубавица си подаваха рог с медовина. Жена с издут от напреднала бременност корем стоеше над един мангал и печеше две кокошки, а един сивокос мъж в дрипаво черно-червено наметало седеше кръстосал крака на една възглавница, свиреше на лютня и пееше:

Като слънцето бяла бе жената на дорнеца, като пролет целуваше страстно. Но от черна стомана беше мечът на дорнеца, като смърт целуваше страшно.

Джон знаеше песента, макар да му се стори странно, че я чува точно тук, в една козинява шатра оттатък Вала, на десет хиляди левги от червените върхари и топлите ветрове на Дорн.

Дрънчащата ризница свали пожълтелия си шлем и зачака края на песента. Без гигантската броня от кости и кожа се оказа, че е дребен мъж, а лицето под великанския череп беше съвсем обикновено, с издадена брадичка, тънки мустаци и хлътнали прежълтели бузи. Едната му вежда бе вдигната нагоре, а косата — оредяла на темето.

На извора се къпеше жената на дорнеца и пееше с глас, сладък като праскова. Но своя песен знаеше мечът на дорнеца и хапеше като зла пиявица.

До мангала на трикрако столче седеше нисък, но изключително плещест мъж и ядеше набодена на шиш мръвка. По брадичката му капеше гореща мазнина и се лепеше по бялата му брада, но въпреки това той се усмихваше доволно. На масивните му ръце над лактите имаше златни обръчи с гравирани по тях древни руни. Носеше черна плетена ризница, която несъмнено беше дошла от някой убит щурмовак. На няколко стъпки от него един по-висок и по-строен мъж в кожена риза с пришити по нея бронзови пластини стоеше и се мръщеше над разгърната карта, а на гърба му в кожената ножница беше притегнат дълъг двуръчен меч. Беше прав като копие, жилав и мускулест, гладко обръснат, плешив, с дълъг прав нос и хлътнали сиви очи. Човек можеше дори да го вземе за хубав, ако имаше уши, но си ги беше загубил някъде, било от мраз или от вражи нож, Джон не можеше да каже. Заради липсата им главата му изглеждаше някак тясна и островърха.

От пръв поглед Джон прецени, че както белобрадият, така и плешивият са истински воини. „Тези двамата са много по-опасни от Дрънчащата ризница.“ Зачуди се кой ли от двамата е Манс Райдър.

Легна той на земята от тъма обкръжен,

със вкуса на кръвта му в устата.

За молитва коленичиха братята.

Ала той се засмя и запя:

Братя, братя, свършиха дните ми,

че живота ми взе този дорнец.

Но какво от това, всеки мре.

Аз пък вкусих жената на дорнеца!

Когато и последните звуци на „Жената на дорнеца“ заглъхнаха, плешивият безух мъж вдигна очи от картата и се навъси свирепо на Дрънчащата ризница и Игрит.

— Това пък какво е? — рече той. — Врана?

— Черното копеле, дето изкорми Орелл — каза Дрънчащата ризница. — И проклет превъплъщенец при това.

— Трябваше да ги избиете всички.

— Тоя мина на наша страна — обясни Игрит. — Уби Корин Полуръката със собствената си ръка.

— Това момче? — Вестта ядоса безухия. — Полуръката трябваше да е мой. Име имаш ли си, врано?

— Джон Сняг, ваша милост. — Зачуди се дали не очакват и да коленичи.

— Ваша милост? — Безухият погледна белобрадия. — Видя ли? Взима ме за крал.

Брадатият се разсмя толкова силно, че от устата му се разлетяха парчета месо, после обърса мазнината от устата си с опакото на огромната си ръка.

— Сляпо трябва да е момчето. Че кой е чувал за крал без уши? Та нали короната му ще се смъква все на врата? Ха-ха-ха! — Ухили се на Джон и отри мазните си пръсти в кожените си гащи. — Затвори си човката, врано. Позавърти се, може и да намериш оня, дето го търсиш.

Джон се обърна.

Певецът се изправи и остави лютнята си.

— Аз съм Манс Райдър. А ти си копелето на Нед Старк, Сняг от Зимен хребет.

Стъписан, Джон постоя онемял. Накрая се опомни и каза:

— Как… как разбрахте…

— Ще поговорим за това по-късно — каза Манс Райдър. — Хареса ли ти песента, момко?

— Да. Чувал съм я.

— „Но какво от това, всеки мре — подхвърли Кралят отвъд Вала. — Аз пък вкусих жената на дорнеца.“ Кажи ми, вярно ли е това, което каза Господаря на костите? Убил ли си стария ми приятел Полуръката?

— Да. — „Макар че беше повече негово дело, отколкото мое.“

— Сенчестата кула никога вече няма да изглежда толкова страшна — рече кралят с тъга. — Корин ми беше враг. Но също така и мой брат, някога. Така че… дали трябва да ти благодаря, че си го убил, Джон Сняг? Или да те прокълна? — Усмихна се насмешливо на Джон.

Кралят отвъд Вала ни най-малко не приличаше на крал, а още по-малко — на дивак. Беше среден на ръст, строен, с остро лице, с проницателни кафяви очи и дълга кестенява коса, вече доста прошарена. На главата му нямаше корона, нито златни пръстени по ръцете му, нито нанизи със скъпоценни камъни на шията му, нито дори късче сребро. Носеше вълна и кожа, а единственото отлика в облеклото му беше дрипавото му черно наметало, закърпено с избеляла червена коприна.

— Би трябвало да ми благодарите, че убих врага ви — каза най-сетне Джон, — и да ме прокълнете, че убих приятеля ви.

— Ха-ха-ха! — прогърмя смехът на белобрадия. — Добър отговор.

— Съгласен съм. — Манс Райдър подкани с ръка Джон да се приближи. — Ако ще те оставяме при нас, не е зле да научиш кой кой е. Мъжът, когото взе за мен, е Стир, магнарят на Денн. „Магнар“ означава „господар“ на Древната реч. — Безухият изгледа хладно Джон, а Манс се обърна към белобрадия воин. — Нашият свиреп ядач на пилета е верният ми Тормунд. Жената…

Тормунд стана.

— Чакай. На Стир му каза титлата, кажи и моята. Манс Райдър се засмя.

— Е, добре. Джон Сняг, пред теб стои самият Тормунд, Ужаса на великаните, Високоречия, Духача на рога и Трошащия ледовете. Тук пред теб също така е Тормунд Гръмовния юмрук, Мъжът на мечките, кралят на медовината на Ръждив замък, Говорещия на боговете и Бащата на ордите.

— Виж, това по ми отива — каза Тормунд. — Добра среща, Джон Сняг. Аз, впрочем, си падам по превъплъщенци, макар и не по Старки.

— Тази добра жена при мангала — продължи Манс Райдър — е Дала. — Бременната се усмихна свенливо. — Отнасяй се с нея като с кралица, тя носи детето ми. — Обърна се към последните двама. — Тази красавица тук е сестра й, Вал. Младият Джарл до нея е последният й любимец.

— Ничий любимец не съм — обади се Джарл навъсено.

— Ти и за Вал си ничий — изсумтя белобрадият Тормунд. — Трябваше да си го забелязал вече, момко.

— Та ето това сме ние, Джон Сняг — завърши представянето Манс Райдър. — Кралят отвъд Вала и неговият двор, това сме. А сега мисля, че е редно да чуем няколко думи и от теб. Откъде идеш?

— От Зимен хребет — отвърна Джон. — През Черен замък.

— И какво те доведе чак до Млечна вода, толкова далече от домашно огнище? — Не дочака отговора на Джон, а веднага се обърна към Дрънчащата ризница. — Колко бяха?

— Петима. Трима са мъртви и момчето тук. Другият хвана нагоре по един склон, където кон не може да мине.

Погледът на Райдър отново срещна очите на Джон.

— Само петима ли бяхте? Или и други от братята ти се спотайват наоколо?

— Бяхме четирима и Полуръката. Корин струва колкото двайсет обикновени мъже.

На това Кралят отвъд Вала се усмихна.

— Така мислеха някои. Все пак… едно момче от Черен замък с щурмоваци от Сенчестата кула? Как стана така?

Джон вече си беше подготвил лъжата.

— Лорд-командирът ме беше изпратил при Полуръката да се закаля и той ме взе на обход.

Стир магнарят се намръщи.

— На това „обход“ ли му викаш? Какво има да обхождат враните чак при Пищящ проход?

— Селата бяха изоставени — отвърна искрено Джон. — Сякаш целият свободен народ беше изчезнал.

— Селата, да — кимна Манс Райдър. — И не само свободният народ. Кой ви каза къде сме, Джон Сняг?

Тормунд изсумтя.

— Ако не е Крастър, аз съм свенлива девица. Казвам ти, Манс, тая твар трябва да я скъсим с една глава.

Кралят погледна с раздразнение застарелия мъж.

— Тормунд, опитай се някой път да помислиш преди да говориш. Знам, че е Крастър. Попитах Джон, за да видя дали ще ми каже истината.

— Ха! — Тормунд се изплю. — Сплесках я и тоя път! — Ухили се на Джон. — Е, момко, затуй той е кралят, а аз не съм. Мога да го надпия, да го надборя и да го надпея, и паламарката ми е три пъти по-голяма от неговата, но Манс има пипе. Нали се сещаш, отгледан е като врана, а враната е хитра птица.

— Бих искал да поговоря с момчето насаме, Господарю на костите — каза Манс Райдър на Дрънчащата ризница. — Оставете ни сами.

— Кво, и аз ли? — избоботи Тормунд.

— Ти най-вече — каза Манс.

— Където не съм канен, не ям. — Тормунд се надигна. — Тръгвам си с кокошките. — Грабна едно от пилетата от мангала, тикна го в джоба, пришит под халата му, каза „ха“ и излезе, ближейки пръстите си. Другите излязоха с него. Остана само Дала.

— Седни, ако искаш — каза Райдър, след като останаха сами. — Гладен ли си? Тормунд се смили и ни остави две кокошки.

— Бих хапнал с удоволствие, ваша милост. Благодаря ви.

— Ваша милост? — Кралят се усмихна. — Човек не чува много често това обръщение от устата на свободния народ. За повечето аз съм просто Манс, за някои — Манс главатаря. Рог медовина ще пийнеш ли?

— С радост — отвърна Джон.

Кралят си наля, а Дала разчупи кокошките и им поднесе по една половина. Джон свали ръкавиците си и заяде с пръсти, огризвайки гладно месото от всяко кокалче.

— Тормунд каза истината — рече Манс Райдър, докато чупеше хляба. — Черната врана е хитра птица, така е… но аз бях врана, когато ти си бил колкото бебето в корема на Дала, Джон Сняг. Така че внимавай да не ми играеш на хитрини.

— Слушам ви покорно, ваш… Манс. Кралят се засмя.

— Ваш Манс? Защо не? Обещах ти преди малко да поговорим, да ти кажа как те познах. Да не би да си се сетил?

Джон поклати глава.

— Да не би Дрънчащата ризница да ви е пратил вест?

— На криле? Ние нямаме обучени птици. Не, лицето ти познах. Виждал съм те преди. Два пъти.

Прозвуча му съвсем безсмислено, но след като се понапрегна, Джон се сети.

— Докато сте били брат на Стража?

— Браво! Да, това беше първия път. Ти беше още момче, а аз бях целият в черно, един от дузината ездачи, придружаващи лорд-командир Коргайл, когато слезе в Зимен хребет да навести баща ти. Обикалях по стената около двора, когато се натъкнах на теб и на брат ти Роб. Предната нощ беше навалял сняг и двамата си бяхте вдигнали цяла могила над портата и чакахте да мине някой отдолу.

— Спомням си — каза Джон и се засмя изненадано. Да, един млад черен брат, който обикаляше по бойниците… — Заклехте се, че няма да ни издадете.

— И спазих клетвата си. Поне тази.

— Снега го бутнахме върху Том Дебелака. Той беше най-тромавият от гвардията на баща ми. — След това Том ги беше гонил из двора, докато всички не почервеняха като есенни ябълки. — Но казахте, че сте ме виждали два пъти. Кога беше вторият път?

— Когато крал Робърт дойде в Зимен хребет, за да назначи баща ти за Ръка — небрежно подхвърли Кралят отвъд Вала.

Очите на Джон се опулиха недоверчиво.

— Не може да бъде!

— Така беше. Когато баща ти научи, че кралят идва, извести своя брат Бенджен на Вала, за да може да прескочи до замъка за пира. Между черните братя и свободния народ има много повече обмен, отколкото мислиш, и много скоро новината стигна и до моите уши. Шансът беше твърде изкусителен, за да се възпротивя. Твоят чичо не ме познаваше лично, така че от негова страна нямаше от какво да се боя, а и не мислех, че баща ти ще помни една млада врана, която е срещнал за малко преди години. Исках да го видя този Робърт със собствените си очи, като крал краля, а да претегля и твоя чичо Бенджен също така. Тогава той беше Първи щурмовак и голяма заплаха за целия ми народ. Така че яхнах най-бързия си кон и препуснах.

— Но — понечи да възрази Джон — Валът…

— Валът може да спре армия, но не и сам човек. Взех си една лютня и торба сребро, минах ледовете край Дълга могила, походих после пеш няколко левги на юг към Новия дар и купих нов кон. Общо взето стигнах много по-бързо от Робърт, който пътуваше с една огромна тромава къща на колелета, за да удовлетвори каприза на кралицата си. Един ден езда на юг от Зимен хребет се натъкнах на него и тръгнах със свитата му. Наемни конници и дребни рицари винаги се прикачат към кралските процесии с надеждата да си намерят служба при краля, а и лютнята ми помогна да ме приемат лесно. — Засмя се. — Зная всяка мръсна песен, написана някога на север и на юг от Вала. Та така. В нощта, когато баща ти даде пир на Робърт, седях в дъното на залата на пейка с другите свободни конници, слушах как Орланд Староградски свиреше на лира и пееше за мъртви крале отвъд морето. Ядох и пих месото и медовината на баща ти, огледах добре Кралеубиеца и Дяволчето… и между другото си отбелязах наум децата на лорд Едард и вълчетата, които тичаха по петите им.

— Бейл Барда — каза Джон, спомнил си историята, разказана му от Игрит на Ледени нокти в нощта, когато за малко щеше да я убие.

— Де да бях. Няма да отрека, че подвизите на Бейл са вдъхновявали и моите… но доколкото си спомням, не откраднах някоя от сестрите ти. Бейл не само е писал песните си, но ги е преживял. Аз само пея песни, писани от по-добри от мен. Още медовина?

— Не — отвърна Джон. — Ако ви бяха разкрили… ако ви бяха пленили…

— Баща ти щеше да ми отсече главата. — Кралят сви рамене. — Макар че докато ядях на трапезата му, бях под закрилата на правото на госта. Законите на гостоприемството са древни като Първите хора и свети като дървото на сърцето. — Той посочи масата между тях, с разчупения хляб и пилешките кокали. — Тук ти си мой гост и от ръцете ми не ще пострадаш… поне тази нощ. Така че кажи ми честно, Джон Сняг. Страхливец ли си, който е обърнал плаща си от страх, или друга причина те доведе в шатрата ми?

Право на госта или не, Джон Сняг разбра, че е тръгнал по тънък лед. Една лъжлива стъпка и можеше да се подхлъзне, да се скърши ледът под него и да потъне в толкова студена вода, че сърцето му да спре. „Претегли всяка дума, преди да я изречеш“ — каза си той. Отпи дълга глътка от медовината, за да спечели време за отговора. Когато остави рога настрана, каза:

— Кажи ми защо ти си обърнал плаща си и аз ще ти кажа защо обърнах моя.

Манс Райдър се усмихна, както се беше надявал Джон. Явно кралят обичаше звука на собствения си глас.

— Не се съмнявам, че си чувал истории за моята измяна.

— Според някои било е заради корона. Според други — заради жена. Трети твърдят, че в теб тече дивашка кръв.

— Кръвта на диваците е кръвта на Първите хора. Същата, която тече и в жилитена Старките. Колкото до короната, да виждаш корона?

— Виждам жена. — Джон се озърна към Дала. Манс я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Господарката ми е невинна. Срещнах я на връщане от бащиния ти замък. Полуръката беше дялан от стар дъб, но аз съм направен от плът и много обичам женския чар… което не ме прави по-различен от три четвърти от мъжете на Нощния страж. Има мъже, които още носят черното и които са имали десет пъти повече жени от мен. Пак помисли и отгатни, Джон Сняг.

Джон се замисли.

— Полуръката каза, че изпитваш страст към музиката на диваците.

— Така беше. И още е така. Това е по-близо до целта, да. Но още не си улучил. — Манс Райдър се надигна, откопча торквата, задържаща плаща му, и го хвърли на пейката. — Беше заради това.

— Заради един плащ?

— Черният вълнен плащ на Заклетия брат на Нощния страж — каза Кралят отвъд Вала. — Един ден по време на обход се натъкнахме на красив едър лос. Тъкмо деряхме кожата му, когато миризмата на кръв привлече една скална котка от леговището й. Прогоних я, но тя успя да раздере плаща ми. Виждаш ли? Тук, тук и тук? — Манс се изкиска. — Раздра също така ръката и гърба ми, и кървях по-зле от лоса. Братята ми се бояха, че ще издъхна преди да ме върнат при майстер Мълин в Сенчестата кула, затова ме отнесоха в едно дивашко село, където познаваха една стара мъдра жена, занимаваща се със знахарство. Оказа се, че тя е умряла, но дъщеря й се погрижи за мен. Почисти раните ми, заши ги и ме хранеше с каша и отвари, докато не укрепнах достатъчно, за да мога отново да яхна кон. Закърпи и разкъсания ми плащ, с пурпурна коприна от Асшаи, която баба й измъкнала от отломките на търговска гемия, изхвърлена на Замръзналия бряг. Беше най-голямото съкровище, което притежаваше, и нейният дар за мен. — Отново метна плаща на раменете си. — Но в Сенчестата кула ми дадоха от склада нов вълнен плащ, вълнен и черен, и поръбен с черно, за да отива на черните ми гащи и черните ботуши, на черното ми палто и на черната ризница. По новия плащ нямаше разкъсано, раздрано, оцапано… и най-важното — нямаше нищо червено. Мъжете на Нощния страж се обличат в черно, припомни ми строго сир Денис Малистър, сякаш не го знаех. Старият ми плащ ставал само за огъня, така ми каза.

— На другата заран се махнах… отидох там, където целувката не е грях и където човек може да носи такъв плащ, какъвто си избере. — Заметна плаща си и отново седна. — А ти, Джон Сняг?

Джон отново отпи от медовината. „Има само една история, на която може да повярва.“

— Казваш, че си бил в Зимен хребет, в нощта, когато баща ми угости крал Робърт.

— Да, бях там.

— Значи си видял всички. Принц Джофри и принц Томен, принцеса Мирцела, братята ми Роб, Бран и Рикон, сестрите ми Аря и Санса. Видял си ги как минават през залата и как всички гледат тях, и как сядат по местата си на масата точно под подиума, където седяха кралят и кралицата.

— Спомням си.

— А видя ли къде седях аз, Манс? — Джон се наведе над масата. — Видя ли къде бяха поставили копелето?

Манс Райдър се вгледа продължително в лицето му.

— Мисля, че ще е добре да ти намерим нов плащ — каза той и му протегна ръката си.