Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (63)

САНСА

Далече някъде в града заби камбана. Санса се чувстваше като в сън.

— Джофри е мъртъв — каза тя на дърветата, за да види дали това няма да я пробуди.

Не беше мъртъв, когато тя излезе от тронната зала. Но беше паднал на колене, дращеше с нокти гърлото си и дереше кожата си, мъчейки се да вдиша. Гледката бе толкова ужасна, че тя се обърна и побягна. Лейди Танда беше изпитала същото.

— Добро сърце имате, милейди — каза тя на Санса. — Не всяка девица би плакала за един мъж, който я е отритнал и я е оженил за едно джудже.

„Добро сърце. Аз имам добро сърце.“ В гърлото й се надигна истеричен смях, но Санса го потисна. Камбаните биеха бавно и траурно. По същия начин, както бяха били за крал Робърт. Джофри беше мъртъв, беше мъртъв, беше мъртъв, мъртъв, мъртъв. Но защо плачеше тя, след като й се искаше да затанцува? Сълзи на радост ли бяха това?

Дрехите си намери там, където ги беше скрила предната нощ. След като нямаше слугини да й помогнат, й отне повече време, докато развърже връзките на гърба на роклята си. Ръцете й бяха странно сковани, въпреки че не беше уплашена, както можеше да се очаква.

— Боговете бяха жестоки, да го вземат толкова млад и красив, и то на брачното му пиршество — беше й казала лейди Танда.

„Боговете са справедливи“ — помисли Санса. Роб също беше загинал на сватбен пир. За Роб плачеше тя сега. „За него и за Марджери.“ Горката Марджери, дваж омъжена и дваж овдовяла. Санса смъкна роклята, сбра я на топка, тикна я в хралупата на един дъб и измъкна вързопа с дрехи, който бе скрила там. „Облечи се топло — беше й казал сир Донтос, — и се облечи тъмно.“ Черни дрехи тя нямаше, затова си избра рокля от кафява вълна. Корсетът обаче бе украсен с лъскави бисерчета. „Наметалото ще ги прикрие.“ Наметалото бе тъмнозелено и с голяма качулка. Тя навлече роклята и се заметна с наметалото, макар да остави главата си непокрита засега. Беше си приготвила и обувки — прости и груби. „Боговете чуха молитвите ми“ — помисли си. Чувстваше се изтръпнала и сънлива. „Кожата ми е станала като порцелан. Като кост. Като стомана.“ Ръцете й се движеха тромаво и сковано, сякаш никога досега не бяха се отлепяли от косата й. Съжали, че я нямаше Шае да й помогне с мрежичката.

Когато най-сетне я свали, дългата й кестенява коса се изсипа по раменете й. Паяжината от предено сребро провисна от пръстите й, тънките метални жички смътно засияха с тъмния блясък на камъчетата под лунната светлина. „Черни аметисти от Асшаи.“ Един липсваше. Санса вдигна мрежичката да я огледа. Сребърният сплит, от който беше изпаднал камъкът, тъмнееше.

Изведнъж я изпълни ужас. Сърцето й лудо заблъска в гърдите и за миг тя затаи дъх. „Защо съм толкова изплашена, та това е само един аметист, един черен аметист от Асшаи, нищо повече. Трябва да са го поставили хлабаво, това е всичко. Бил е хлабав и е изпаднал, а сега се търкаля някъде в тронната зала или на двора, освен ако…“ Сир Донтос й беше казал, че мрежичката е вълшебна, че тъкмо тя ще я отведе у дома. Казал й беше, че трябва да я носи тази нощ на сватбеното пиршество на Джофри. Сребърната тъкан се изпъна по кокалчетата на пръстите й. Палецът й затърка по дупката, в която бе лежал камъкът. Опита се да го спре, но пръстите й сякаш бяха престанали да я слушат. Сякаш не бяха нейни. „Що за вълшебство?“ Кралят беше мъртъв, жестокият крал, който преди хиляда години бе нейният галантен принц. Ако Донтос я беше излъгал за вълшебството на мрежичката за коса, дали я беше лъгал и за всичко друго? „А ако той изобщо не дойде? А ако няма никакъв кораб, ако няма никаква лодка при реката, никакво спасение?“ Какво щеше да стане с нея тогава?

Чу тихо шумолене на листа и бързо пъхна сребърната мрежичка в джоба на наметалото си.

— Кой е? — извика. — Кой си ти? — Мрачна и тиха бе гората на боговете, а камбаните на града кънтяха траурната си песен за Джофри.

— Аз. — Той залитна пиян под дърветата. Хвана я за ръката, за да се закрепи. — Мила ми Джонквил, аз дойдох. Твоят Флориан вече е тук, не се бой.

Санса се дръпна.

— Каза ми, че трябва да нося мрежичката за коса. Сребърната мрежичка с… що за камъни бяха това?

— Аметисти. Черни аметисти от Асшаи, милейди.

— Не са никакви аметисти. Нали? Нали? Излъга ме.

— Черни аметисти — настоя той. — Те са вълшебни.

— Те убиват!

— Тихо, милейди, тихо. Няма убийство. Той се задави с гълъбовия пай. — Донтос се изкиска. — Ох, колко вкусничък, вкусничък пай. Сребро и камъчета, това бе всичко, сребро, камъчета и малко магия.

Кънтяха камбаните, а вятърът повтаряше звука, който той бе издал, докато се мъчеше да вдиша.

— Ти си го отровил. Ти. Взел си камък от косата ми…

— Шшт, ако чуят, това е смърт и за двама ни. Нищо не съм направил. Хайде, трябва да се махаме, ще ни търсят. Твоят съпруг е задържан.

— Тирион? — попита тя слисана.

— Да не би да имаш друг съпруг? Дяволчето, вуйчото джудже. Тя смята, че той го е направил. — Хвана я за ръката и я задърпа. — Насам, да се махаме, хайде, по-бързо, не бой се.

Санса тръгна след него. „Не мога да търпя женски ридания“, казал бе веднъж Джоф, ала сега единствената жена, която ридаеше, бе майка му. В приказките на баба Нан гръмкините можеха да създават вълшебни неща, с чиято помощ желанието ти се сбъдва. „Аз ли пожелах да умре?“ — зачуди се тя, но си напомни, че вече е твърде голяма да вярва в гръмкини.

— Тирион да го е убил?

Знаеше, че дребният й уродлив съпруг беше мразил племенника си. Възможно ли бе наистина да се е опитал да го убие? „Знаеше ли той за мрежичката на косата ми, за черните аметисти? Той поднесе вино на Джоф.“ Как е възможно да задавиш някого, пускайки аметист във виното му? „Ако го е извършил Тирион, ще решат, че съм му съучастница“ — помисли тя и се вцепени от страх. Защо не? Бяха мъж и жена, а Джоф беше убил баща й и й се беше подиграл за смъртта на брат й. „Една плът, едно сърце, една душа.“ — Вече тихо, миличка — промълви Донтос. — Извън гората на боговете не трябва да издаваме звук. Дръпни си качулката и скрий лицето си. — Санса кимна и се подчини.

Беше толкова пиян, че от време на време Санса трябваше да го подпира, за да не падне. Камбаните биеха из целия град, включваха се нови и нови. Тя държеше главата си сведена и пристъпваше между сенките, без да се отделя от Донтос. Докато слизаха по витите стъпала, той падна на колене и повърна. „Горкичкият ми Флориан“ — помисли тя, докато той триеше уста с оцапания си ръкав. „Облечи тъмно“, беше й казал, но под своя кафяв плащ самият той носеше старото си рицарско палто; червени и розови водоравни ивици под черно поле с три златни корони, стяга на дома Холард.

— Облякъл сте връхното си палто? Джоф постанови, че ако отново се облечете като рицар, ще ви накаже със смърт… О! — Заповедите на Джоф вече не значеха нищо.

— Исках да съм рицар. Поне в това. — Донтос отново се надигна и се подпря на рамото й. — Хайде. Вече тихо и никакви въпроси.

Продължиха надолу по стълбите, после пресякоха някакъв малък тих двор. Сир Донтос отвори тежка дървена врата и запали недогоряло парче свещ. Намираха се в дълъг коридор. От двете им страни покрай стените стояха празни рицарски доспехи, тъмни и прашни, шлемовете бяха покрити със застъпващи се люспи, продължаващи по гърбовете. Забързаха покрай тях. Пламъкът на свещта караше сянката на всяка люспа да се удължи и да потрепери. „Кухите рицари се превръщат в дракони“ — помисли Санса.

Ново стълбище ги отведе до някаква дървена врата, залостена с желязо.

— Хайде, бъде силна, моя Джонквил, вече почти стигнахме. — Когато Донтос вдигна железния лост и дръпна вратата, я лъхна студен въздух. Санса мина покрай някаква стена и се озова извън замъка, на ръба на стръмна пропаст. Под краката й беше реката, над нея — небето, и и двете бяха еднакво черни.

— Трябва да слезем долу — рече Донтос. — Долу чака човек, който ще ни отведе до кораба.

— Ще падна. — Бран беше паднал, а той обичаше да се катери.

— Няма. Тук има нещо като стълба, тайна стълба, всечена е в камъка. Ето тук, ще я усетите, милейди. — Коленичи с нея и я накара да се наведе над ръба на пропастта. Зашариха с пръсти и най-сетне тя напипа ръкохватката, всечена в лицето на канарата.

— Не мога!

— Трябва.

— Друг път няма ли?

— Това е пътят. Няма да е толкова трудно за силно момиче като теб. Дръж се здраво, не поглеждай никога надолу и докато усетиш, ще си долу. — Очите му блестяха. — Твоят беден Флориан е дебел, стар и пиян, аз съм този, който би трябвало да го е страх. Често падах от коня си, помниш ли? Нали така започна между нас. Бях пиян, паднах от коня и Джофри поиска глупавата ми глава, но ти ме спаси. Ти ме спаси, миличка.

„Той плаче“ — осъзна тя.

— А сега ти спаси мен.

— Само ако тръгнеш. Ако не, убил съм и двамата.

„Той е бил — помисли тя. — Той е убил Джофри.“ Длъжна беше да тръгне, колкото заради себе си, толкова и заради него.

— Вие тръгнете пръв, сир. — Ако все пак паднеше, не искаше да падне върху главата й и да събори и двамата от канарата.

— Както желаете, милейди. — Той я целуна с влажната си уста, после спусна тромаво краката си през ръба и зарита, докато не намери стъпало. — Изчакай да сляза малко и тръгни след мен. Ще тръгнеш, нали? Закълни ми се.

— Ще тръгна — обеща тя.

Сир Донтос се скри от очите й. Чуваше тежкото му пухтене, докато се спускаше. Санса се вслуша в траурната камбана и започна да отброява всеки удар. На десет много боязливо се спусна от ръба на пропастта и зашари с пръстите на краката си, докато намери мястото, на което да ги опре. Стените на замъка се издигаха огромни над нея и за миг ужасно й се прииска да се покатери обратно и да побегне към топлите си покои в Кухненската цитадела. „Бъди смела — каза си тя. — Бъди храбра, като лейди в някоя песен.“ Не посмя да погледне надолу. Държеше се с лице към лицето на канарата и опипваше грижливо всяка стъпенка преди да отпусне крак на нея. Понякога усещаше, че пръстите й се изплъзват и че цепнатините за хващане не са всечени толкова равномерно, колкото й се искаше. Камбаните не спираха да бият. Преди да стигне и до средата усети, че ръцете й треперят, и разбра, че ще падне. „Още една стъпка — каза си, — още една.“ Трябваше да продължи. Ако спреше, нямаше да може да тръгне отново и утрото щеше да я завари увиснала на скалата и смразена от страх. „Още една стъпка. Още една.“ Дъното я изненада. Тя залитна, падна и сърцето й подскочи в гърдите. Когато се претъркули на гръб и зяпна към висината, от която беше слязла, пръстите й се впиха в пръстта. „Успях. Направих го, не паднах, спуснах се и сега си тръгвам за вкъщи.“ Сир Донтос я дръпна да се изправи.

— Насам. Тихо. Тихо, тихо. — Придържаше се в гъстите тъмни сенки, хвърляни от стръмната скала. За щастие не им се наложи да вървят дълго. На петдесет разкрача надолу по реката ги очакваше малка лодка, скрита до останките на огромна галера, заседнала тук и изгоряла. Донтос изкуцука с пухтене до лодката.

— Озуел?

— Без имена — отвърна мъжът. — Качвай се. — Седеше присвит и стиснал веслата: старец, висок и чворест, с дълга бяла коса и голям крив нос, със скрити под качулката на наметалото му очи. — Хайде, качвайте се бързо — измърмори той. — Трябва да се махаме.

След като се качиха, той подкара към канала. Камбаните зад тях все така прогласяха с мрачния си кънтеж смъртта на момчето крал. Тъмната река бе само тяхна.

С бавни, отмерени удари се понесоха по течението покрай потопени галери, покрай скършени мачти, овъглени корпуси и скъсани платна. Отворите за греблата бяха заглушени с парцали, затова се движеха почти безшумно. Над водата се вдигаше предутринна мъгла. Санса зърна за миг бойниците на една от кулите на Джуджето, но огромната желязна верига беше спусната и греблата ги преведоха без пречки през теснината, в която бяха изгорели хиляда души. Брегът остана зад тях, мъглата стана по-гъста, звукът на камбаните взе да заглъхва. Накрая дори светлините изчезнаха, скриха се някъде далече назад. Бяха навлезли в залива Черна вода и целият свят се сви до тъмни вълни, бяла стелеща се пелена и техния мълчалив спътник, наведен над веслата.

— Докъде трябва да стигнем? — запита тя.

— Без приказки. — Лодкарят беше стар, но по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, а гласът му звучеше свирепо. Нещо странно познато имаше в чертите му, въпреки че Санса не можеше да каже какво е.

— Не е далече. — Сир Донтос взе ръката й в своята и нежно я погали. — Приятелят ти е близо, чака те.

— Без приказки! — изръмжа отново лодкарят. — Звукът се разнася над водата, сир Глупак.

Стресната, Санса прехапа устна, сви се и се смълча. Остана само тихият плясък на веслата.

Небето на изток смътно се просветли от първия намек за утро, когато Санса най-сетне забеляза един призрачен силует в тъмното отпред. Търговска галера. С прибрани платна, придвижваше се бавно, тласкана от един ред гребла. Когато доближиха, видя фигурата на носа — морски дух със златна корона, надуващ раковина. Чу нечий мъжки вик и галерата бавно започна да обръща.

Когато стигнаха, от галерата спуснаха въжена стълба. Лодкарят прибра греблата и подаде ръка на Санса да стане.

— Сега нагоре. Хайде, момиче, докарах те.

Санса му благодари за добрината, но в отговор получи само глухо ръмжене. Беше много по-лесно да се изкатери по въжената стълба, отколкото при спускането си по канарата. Лодкарят Озмунд я последва, а сир Донтос остана в лодката.

До перилото чакаха двама моряци, които й помогнаха да се прехвърли на палубата. Санса трепереше.

— Студено й е — чу да казва някой. Непознатият свали плаща си и я загърна. — Така по-добре ли е, милейди? Отпуснете се, най-лошото мина.

Санса позна гласа му. „Но той е в Долината!“ До него с факла в ръка стоеше сир Лотор Брун.

— Лорд Петир — извика Донтос от лодката. — Трябва да се връщам, докато не са се сетили да ме търсят.

Петир Белиш се опря на перилото.

— Но първо ще искаш да ти се плати. Десет хиляди дракона, толкова ли беше?

— Десет хиляди. — Донтос отърка уста с опакото на ръката си. — Както обещахте, милорд.

— Сир Лотор, наградата.

Лотор Брун сниши факела. По мостика пристъпиха трима мъже, вдигнаха арбалети и стреляха. Едната желязна стрела порази Донтос в гърдите и прониза лявата корона на палтото му. Другите разкъсаха гърлото и корема му. Стана толкова бързо, че нито Донтос, нито Санса имаха време да извикат. Когато свърши, Лотор Брун хвърли горящата факла върху тялото. Галерата се отлепи от лодчицата и тя пламна зад кърмата й.

— Вие го убихте! — Стиснала с две ръце перилото, Санса се преви и повърна. Нима беше избягала от Ланистърите само за да се натъкне на още по-лошо?

— Милейди — промълви Кутрето, — излишно е да скърбите за човек като него. Той беше жалка отрепка и никой не му беше приятел.

— Но той ме спаси!

— Той ви продаде срещу обещани десет хиляди дракона. Вашето изчезване ще ги накара да ви заподозрат за смъртта на Джофри. Златните плащове ще започнат да ви търсят, а евнухът ще подрънква кесията си. Донтос… е, него сама го чухте. Той ви продаде за злато, а когато го изпиеше, щеше да ви предаде отново. Торба дракони може да купи човешкото мълчание за известно време, но няколко точни стрели го купуват завинаги. — Усмихна се тъжно. — Всичко, което направи той, беше по моя поръка. Не смеех да се сближа с вас открито. Когато чух как сте спасили живота му на турнира на Джофри, разбрах, че ще се окаже съвършеният шпионин.

На Санса й призля.

— Но той твърдеше, че е моят Флориан.

— Случайно да помните какво ви казах в деня, когато баща ви седна на Железния трон?

Мигът изплува жив в паметта й.

— Казахте ми, че животът не е песен. Че за свое съжаление един ден сама ще го разбера. — Усети сълзи в очите си, но дали заплака за сир Донтос Холард, за Джоф, за Тирион или заради себе си, Санса не знаеше. — Значи всичко е било лъжа, отначало докрай, всеки и всичко?

— Почти. Освен вие и аз, разбира се. — Усмихна се. — „Ела тази нощ в гората на боговете, ако искаш да се върнеш у дома.“ — Бележката… били сте вие?

— Трябваше да стане в гората на боговете. Навсякъде другаде из Червената цитадела дебнат птиченцата на евнуха… или плъхчетата, както ги наричам аз. Но в гората на боговете вместо стени има дървета. Небе отгоре, вместо таван. Корени, пръст и камък вместо под. Плъховете няма как да пропълзят. Плъховете трябва да се крият, инак мъжете ги посичат с мечове. — Лорд Петир я хвана под ръка. — Позволете да ти покажа каютата ви. Зная, денят ви бе дълъг и мъчителен. Сигурно те уморена.

Лодчицата зад тях вече се бе превърнала в тънка струя дим, който почти се стапяше сред утринния простор на морето. Връщане нямаше. Единственият й път беше напред.

— Много — призна тя.

Докато я водеше надолу, той каза:

— Разкажете ми за празника. Кралицата толкова се постара. Певците, жонгльорите, танцуващата мечка… мъничкият ви лорд съпруг зарадва ли се на моите рицари джуджета?

— Вашите?!

— Трябваше да ги купя чак от Браавос и да ги крия в един вертеп то деня на сватбата. Усилието дори надмина разходите. Изненадващо трудно е да се скрие едно джудже, а Джофри… човек може да заведе един крал до вода, но при Джоф трябва да я разпляскаш, за да го увериш, че може да се пие. Когато му споделих малката си изненада, Негова милост каза: „За какво са ми някакви грозни джуджета на празника? Мразя джуджетата.“ Трябваше да го хвана за рамото и да му прошепна: „Не толкова, колкото ще ги намрази вуйчо ви.“ Палубата се разклати под краката й и на Санса й се стори, че целият свят пропада.

— Те мислят, че Тирион е отровил Джофри. Сир Донтос каза, че са го задържали.

Кутрето се усмихна.

— Вдовството ще ти отива, Санса.

При тази мисъл стомахът й се сви. Сигурно никога повече нямаше да и се наложи да дели постеля с Тирион. Но тя точно това искаше… нали?

Каютата беше дълга и тясна, но върху дървения нар беше постлан пухен дюшек, за да е по-удобно, а отгоре бяха струпани топли кожи.

— Малко ще ти е тесничко, но няма да е съвсем неудобно. — Кутрето посочи кедровия сандък под нишата вляво. — Вътре ще намериш чисти дрехи. Рокли, бельо, топли чорапи, наметало. Само вълна и лен, опасявам се. Недостойни за толкова красива девица, но в тях ще ти е сухо и чисто, докато успеем да ти намерим нещо по-фино. „Приготвил е всичко това за мен.“ — Милорд, аз… не разбирам… Джофри ви даде Харънхъл, направи ви върховен лорд на Тризъбеца… защо…

— Защо трябваше да пожелая смъртта му ли? — Кутрето сви рамене. — Нямах никакъв мотив. Освен това съм на хиляда левги в Долината. Дръж винаги враговете си объркани. Ако никога не знаят кой си или какво искаш, те няма да разберат какъв ще е следващият ти ход. Понякога най-добрият начин да ги объркаш е като правиш безцелни ходове или дори като действаш против себе си. Спомни си това, Санса, когато започнеш да играеш играта.

— Какво… каква игра?

— Единствената игра. Играта на тронове. — Той оправи падналия през челото й кичур. — Вече си достатъчно голяма, за да знаеш, че двамата с майка ти бяхме нещо повече от приятели. Беше време, когато Кат бе единственото, което исках на този свят. Дръзвах да си мечтая за живота, който ще имаме, и за децата, които тя ще ми дари… но тя беше дъщеря на Речен пад и на Хостър Тъли. „Семейство, Дълг, Чест“, Санса. „Семейство, Дълг, Чест“ означаваше, че никога няма да имам ръката й. Но тя ми даде нещо още по-хубаво, дар, който една жена може да направи само веднъж. Как можех да обърна гръб на дъщеря й? В един по-добър свят ти можеше да си моя, а не на Едард Старк. Моя законна, обична дъщеря… Избий Джофри от ума си, мила. Донтос, Тирион — всички тях. Те повече няма да те безпокоят. Сега си в безопасност, само това е важното. Сега си в безопасност с мен и плаваш към дома.