Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖАЙМ

„Кралят е мъртъв“, казаха му, без да знаят, че Джофри беше колкото негов суверен, толкова и негов роден син.

— Дяволчето разпрало гърлото му с камата си — заяви някакъв амбулант в крайпътния хан, където изкараха нощта. — И изпило кръвта му от един голям златен бокал. — Човекът не разпозна нито едноръкия рицар с големия прилеп на щита си, нито никого от останалите, затова приказваше неща, които инак щеше да премълчи, ако знаеше кой го слуша.

— Отрова е свършила работата — настоя ханджията. — Лицето на момчето почерняло като червясала слива.

— Отеца дано го осъди справедливо — промърмори един септон.

— Жената на джуджето е участвала в убийството — кълнеше се един лъкометец в ливреята на лорд Роуан. — След туй той блъвнал облак сяра и тя се скрила в него. Видели и някакво призрачно вълчище да броди из Червената цитадела, кръв капела от челюстите му.

През цялото време Джайм седеше мълчаливо, оставил се да го обливат приказките и забравил за рога с ейл в здравата си ръка. „Джофри. Моята кръв. Първородният ми. Синът ми.“ Опита се да си представи чертите на момчето, но те все се сливаха с лицето на Церсей. „Тя сега ще скърби, косата й ще е разчорлена и очите й — червени от плач, устата й ще трепери, щом се опита да проговори. Когато ме види, отново ще се разплаче, макар че ще се мъчи да сдържи сълзите си.“ Сестра му рядко се разплакваше, освен когато беше насаме с него. Не понасяше другите да я взимат за слаба. Само пред своя близнак смееше да покаже раните на душата си. „Ще търси в мен утеха и мъст.“ На другия ден яздиха с все сила, по настояване на Джайм. Синът му бе мъртъв и сестра му имаше нужда от него.

Когато видя града пред себе си, с тъмните стражеви кули на фона на вечерния здрач, Джайм Ланистър пришпори коня си да се изравни с Уолтън Стоманени пищялки зад Нейг, който носеше знамето на мира.

— Каква е тази гадна воня? — оплака се севернякът. „Смърт“ — помисли Джайм, но каза:

— Пушек, пот. И лайна. Накратко — Кралски чертог. Ако имате добър нос, можете и коварството да надушите. Не сте ли помирисвали град досега?

— Помирисвал съм Бял залив. Но не вонеше така.

— Бял залив е спрямо Кралски чертог това, което е брат ми Тирион спрямо сир Грегър Клегейн.

Нейг ги поведе по склона на нисък хълм, вдигнал срещу вятъра знамето на мира със седемте опашки, и лъскавата седмолъча звезда ярко заблестя на върха на пръта му. Скоро Джайм щеше да види Церсей и Тирион, и баща си. „Възможно ли е брат ми наистина да е убил момчето?“ Беше му трудно да го повярва.

Беше странно спокоен. Знаеше, че хората обикновено се побъркват от скръб при смъртта на децата си. Обикновено скубеха косите си, проклинаха боговете и се кълняха за кървава мъст. Но защо сега не изпитваше нищо такова? „Момчето живя и умря с вярата, че баща му е Робърт Баратеон.“ Вярно, Джайм беше видял раждането му, но повече заради Церсей, отколкото заради самото дете. Но изобщо не го беше държал в ръце.

— Как ще изглежда в очите на хората? — предупредила го бе сестра му, след като жените най-сетне ги бяха оставили. — Не стига, че Джоф толкова прилича на тебе, остава и да го гушнеш. — Джайм беше отстъпил без съпротива. Момчето беше едно малко ревливо същество, което твърде много обсебваше времето на Церсей, обичта на Церсей и гърдите на Церсей. За него Робърт Баратеон бе добре дошъл.

„А сега е мъртво.“ Той си представи Джоф, лежащ скован от смъртния студ, с почерняло от отровата лице, и въпреки това не изпита нищо. Навярно наистина беше чудовище, както твърдяха. Ако Отеца небесен слезеше да му предложи да върне или сина му, или ръката му, Джайм знаеше кое ще предпочете. В края на краищата си имаше и втори син, а беше посял семе и за много повече. „Ако Церсей поиска друго дете, ще й го дам… и този път ще го държа, и Другите да ги вземат онези, на които това няма да се хареса.“ Робърт гниеше в гроба си, а на Джайм до гуша му беше дошло от лъжи.

Обърна коня и препусна да потърси Бриен. „Боговете само знаят защо ме интересува точно тя. Тя е възможно най-неподходящият спътник, когото съм имал нещастието да срещна в живота си.“ Грозната мома яздеше много назад и на няколко стъпки встрани от колоната, сякаш за да изтъкне, че няма нищо общо с тях. По пътя й бяха намерили мъжко облекло: тук риза, там панталони и плащ с качулка, и дори един стар железен нагръдник. Изглеждаше, много по-добре облечена като мъж, но нищо на света не можеше да й придаде чар. „Нито да я направи щастлива.“ Скоро след като напуснаха Харънхъл, свинският й инат се прояви.

— Искам си оръжието и доспехите — настояла бе тя.

— О, на всяка цена. Непременно ще трябва да те напъхаме в стомана — отвърна Джайм. — И шлем, на всяка цена. Всички много ще се радваме, ако устата ти е затворена и забралото е спуснато.

Това поне Бриен можа да направи, но скоро навъсеното й мълчание започна да терзае доброто му чувство за хумор толкова, колкото безкрайните усилия на Кибърн да му се подмаже. „Боговете да са ми на помощ, така и не помислих, че компанията на Клеос Фрей толкова ще ми липсва.“ В края на краищата започна да съжалява, че не я беше оставил на мечката.

— Кралски чертог — обяви Джайм, след като я намери. — Нашето пътуване свърши, милейди. Вие спазихте клетвата си и ме доведохте до Кралски чертог. Жив и здрав, само без няколко пръста и една ръка.

Тя го изгледа равнодушно.

— Само половината от клетвата ми. Казах на лейди Кейтлин, че ще върна дъщерите й. Или поне Санса. Но сега…

„Никога не е виждала Роб Старк, но скръбта й по него е по-дълбока от моята за Джоф.“ А може би скърбеше за лейди Кейтлин. Бяха в Кафявия лес, когато ги догони тази вест, от устата на някакъв червендалест и дебел като бъчва рицар на име сир Бертрам Пчелина, чийто знак бе три кошера на поле от черни и жълти ивици. Предния ден през Кафявия лес преминал отряд на лорд Пайпър, каза им Бийзбъри, препускали за Кралския чертог със знамето на мира.

— След смъртта на Младия вълк Пайпър не вижда повече смисъл да се бори. Синът му е пленник в Близнаците. — Бриен беше зяпнала като преживяща крава, тъй че на Джайм се падна да измъква с ченгел от устата му историята за Червената сватба.

— Всеки велик владетел си има сред знаменосците такива, които му завиждат за властта — казал й бе след това. — Моят баща си имаше Рейни и Тарбек, Тирел си имат Флорент, Хостър Тъли си имаше Уолдър Фрей. Само силата държи такива хора на мястото им. В мига, в който замирише на слабост… Във Века на героите Болтънови драли кожите на Старките и ги носели като плащове. — Бриен изглеждаше толкова окаяно, че на Джайм почти му се дощя да я утеши.

След този ден Бриен беше като полужива. Дори когато я наричаше „пачавро“, не можеше да предизвика реакция. „Силата се е изцедила от нея.“ Тази жена беше хвърлила скала върху Робин Ригър, била се беше с мечка стръвница с турнирен меч, бе отхапала ухото на Варго Хоут и се беше сражавала с Джайм до изтощение… но сега беше прекършена. Беше свършила.

— Ще говоря с баща ми да те върнат в Тарт, ако искаш — каза й той. — Или ако предпочетеш да останеш, бих могъл да ти намеря някакво място в кралския двор.

— Като придворна дама на кралицата ли? — попита тя тъпо. Джайм набързо си спомни как изглеждаше в роклята от розов сатен и се помъчи да си представи какво щеше да каже сестра му за такава „придворна дама.“ — Не, но може би на някой пост в Градската стража…

— Няма да служа на клетвопрестъпници и убийци.

„Защо тогава изобщо си сложила проклетия меч на кръста?“ — за малко щеше да й отвърне, но прехапа език.

— Както желаеш, Бриен. — И я остави.

Портата на боговете беше отворена, но две дузини впрягове чакаха ред край пътя, натоварени с бурета сайдер, бъчви с ябълки, бали сено и най-големите тикви, които Джайм бе виждал. Почти всеки фургон си имаше охрана — ратници със знаците на дребни лордове, наемници в ризници и щавена кожа, понякога и само по един млад селяк, стиснал в ръка саморъчно направено копие с железен връх. Джайм ги подмина с усмивка… При портата златните плащове взимаха монети от всеки колар, преди да махнат с ръка на фургона да влиза.

— Какво е това? — попита навъсен Стоманени пищялки.

— Трябва да плащат за правото да продават в града. По заповед на Ръката на краля и надзорника на хазната.

Джайм погледна дългата колона фургони, коли и товарни коне.

— И се редят на опашка, за да платят?!

— Вътре ще се изкарат добри пари, нали боевете свършиха — подхвърли им ухилен човекът от най-близкия фургон. — Сега Ланистърите държат града, стария лорд Тивин от Скалата. Викат, че серял сребро.

— Злато — поправи го сухо Джайм. — И бас държа, че Кутрето яко сече жълтици от говната.

— Сега Дяволчето е надзорникът на хазната — каза началникът при портата. — Е, беше, понеже го задържаха заради убийството на краля. — Мъжът огледа подозрително северняците. — А вие що за пасмина сте?

— Хора на лорд Болтън. Дойдохме да се видим с Ръката. Капитанът хвърли един поглед към мирното знаме в ръката на Нейг.

— Дошли сте да прегънете коляно значи. Не сте първите. Право в замъка и гледайте да не направите някоя беля. — Махна им да влизат и отново се обърна към фургоните.

И да скърбеше Кралски чертог за мъртвото момче крал, Джайм по нищо нямаше да го разбере. Вярно, на Улицата на семената един просещ брат в дрипав халат се молеше не висок глас за душата на Джофри, но минувачите му обръщаха толкова внимание, колкото на някой дрънчащ на вятъра капак на прозорец. Иначе тълпите си бяха както обикновено: златни плащове, хлебарчета, продаващи млинове, симид и горещи баници, курви, наведени от прозорците, и канавки, вонящи на пикня. Подминаха петима мъже, мъчещи се да издърпат един умрял кон от някаква уличка, на друго място — жонгльор, който мяташе ножове във въздуха за радост на тълпа полупияни войници и хлапетии.

Докато минаваше по познатите улици сред свитата си от двеста северняци, един майстер без верига и грозницата, Джайм забеляза, че почти никой не им обръща внимание. Не знаеше дали това трябва да го развесели, или да го обезпокои.

— Не ме познават — рече той на Стоманени пищялки, докато пресичаха Площада на обущарите.

— Лицето ви е променено, пък и ръцете — каза севернякът. — А и сега си имат нов Кралеубиец.

Портите към Червената цитадела бяха отворени широко, но пътят им беше преграден от дузина, златни плащове, въоръжени с пики. Джайм позна командващия ги Бял плащ и подвикна:

— Сир Мерин!

Очите на сир Мерин Трант се ококориха.

— Сир Джайм?

— Колко мило, че ме познахте. Разкарайте тези мъже.

Много време беше изтекло, откакто някой бе проявил такава готовност да скочи и да изпълни повелята му. Джайм чак беше забравил какво удоволствие му доставя това.

Във външния двор се натъкнаха на други двама от Кралската гвардия; двама, които не бяха положили клетва, докато Джайм служеше тук. „Точно в стила на Церсей, да ме назначи за лорд-командир, а след това да избира другите, без да се посъветва с мен.“ — Някой ми е дал още двама братя, както виждам — рече той, след като слезе от коня.

— Удостоиха ни с тази чест, сир. — Рицарят на цветята така сияеше в белите си доспехи, че в сравнение с него Джайм се почувства дрипав и окаян.

Джайм се обърна към Мерин Трант.

— Сир, проявили сте небрежност в ученето на новите ни братя на задълженията им.

— Какви задължения? — сепнато му отвърна Мерин Трант.

— Да пазят краля ни жив. Колко монарха изгубихте, докато ме нямаше в града? Двама ли станаха?

Чак сега сир Бейлон забеляза отсечената му ръка.

— Ръката ви…

Джайм се усмихна насила.

— Вече се бия с лявата. Така съперничеството е по-интересно. Къде мога да намеря баща си?

— В сол ария с лорд Тирел и принц Оберин.

„Мейс Тирел и Червената усойница кършат от един хляб? Странно и все по-странно.“ — И кралицата ли е с тях?

— Не, милорд — отвърна сир Бейлон. — Ще я намерите в септата, моли се над крал Джоф…

— Ти!?

— Сир Лорас. — Тя стоеше глупаво на едно място, стиснала юздите. Лорас Тирел закрачи към нея.

— Защо? — каза той. — Ще ми кажеш защо. Той толкова мило се държеше с теб, даде ти плаща с цветовете на дъгата. Защо трябваше да го убиеш?

— Не съм. Бях готова да умра за него.

— И ще умреш. — Сир Лорас извади дългия си меч.

— Не бях аз.

— Емън Гай се закле, че си ти, преди да издъхне.

— Той не беше в шатрата, той изобщо не видя…

— Никой не е бил в шатрата освен теб и лейди Старк. Нима твърдиш, че тя е могла да пробие закалената стомана?

— Имаше… сянка. Знам колко безумно звучи, но… аз помагах на Ренли да облече бронята си, а свещите изведнъж угаснаха и навсякъде имаше кръв. Беше Станис, така каза лейди Кейтлин. Неговата… сянка. Нямам никаква вина за това, кълна се в честта си…

— Ти нямаш никаква чест. Извади меча си. Няма да допусна да говорят, че съм те убил, докато си била с голи ръце.

Джайм пристъпи между двамата.

— Приберете си меча, сир. Сир Лорас го заобиколи.

— Значи не само си убийца, но и страхливка, Бриен? Затова ли избяга с кръв по ръцете? Извади си меча!

— По-добре се помоли да не го направи. — Джайм отново прегради пътя му. — Инак сигурно ще трябва да извличаме твоя труп. Тая пачавра е силна като Грегър Клегейн, макар че не е толкова хубава.

— Това не ви засяга. — Сир Лорас го избута от пътя си. Джайм сграбчи хлапака със здравата си ръка и го извъртя.

— Аз съм лорд-командирът на Кралската гвардия, нагло пале! Твоят командир, докато носиш белия плащ. Прибери проклетия си меч, или ще ти го взема и ще ти го натикам на такова място, че и Ренли няма да го намери.

Момченцето се поколеба за миг — достатъчно, та сир Бейлон Суан да каже:

— Направи каквото ти заповядва лорд-командирът, Лорас. — Неколцина от златните плащове извадиха оръжията си и това накара няколко от мъжете на Дредфорт да направят същото. „Великолепно — помисли Джайм. — Още не съм слязъл от коня и кървавата баня почва.“ Сир Лорас Тирел натика с яд меча си в ножницата.

— Не беше толкова трудно, нали?

— Искам да я задържат. — Сир Лорас я посочи. — Лейди Бриен, обвинявам ви в убийството на лорд Ренли Баратеон.

— Колкото до това — каза Джайм, — пачаврата наистина има чест. Повече, отколкото виждам у теб. И може би наистина казва истината. Признавам, не мога да я нарека много умна, но дори конят ми щеше да измисли по-добра лъжа, ако искаше да те излъже. Но щом настояваш… Сир Бейлон, придружете лейди Бриен до някоя килия и я задръжте там под стража. И намерете подходящи квартири за Стоманени пищялки и хората му, докато баща ми намери време да се срещне с тях.

— Слушам, милорд.

Сините очи на Бриен бяха пълни с укор, докато Бейлон Суан и дузина златни плащове я отвеждаха. „Би трябвало да ми пратиш целувка, грознице“ — искаше му се да й каже. Защо трябваше толкова грешно да разбират всяка негова проклета стъпка? „Ерис. Всичко идва от Ерис.“ Джайм й обърна гръб и закрачи през двора.

Друг рицар в бели доспехи пазеше пред вратите на кралската септа; висок мъж с черна брада, широки рамене и клюнест нос. Когато видя Джайм, той се усмихна кисело и каза:

— И къде си мислиш, че отиваш?

— В септата. — Джайм вдигна отсечената си ръка да посочи. — Онази, ей там. Смятам да видя кралицата.

— Нейна милост е в траур. И защо ще иска да види такива като теб?

„Защото съм нейният любим и бащата на убития й син“ — искаше му се да отвърне.

— Кой, в името на седемте ада, си ти?

— Рицар на Кралската гвардия, а ти най-добре се научи на малко почтителност, сакат нещастнико, че да не ти резна и другата ръка и да те накарам да смучеш кашата си заран.

— Аз съм братът на кралицата, сир.

На белия рицар това, кой знае защо, му се стори забавно.

— Избягали сте, така ли? И при това сте попораснали малко, милорд?

— Другият й брат, тъпако. И лорд-командирът на Кралската гвардия. Сега се отстрани от пътя ми, за да не съжалиш.

Този път тъпакът го изгледа продължително.

— Но това е… сир Джайм. — Изправи гръб. — Простете, милорд. Не ви познах. Имам честта да бъда сир Озмунд Черно котле.

„Що за чест е това?“ — Искам да остана насаме със сестра си. Погрижете се никой друг да не влиза в септата, сир. Ако ни обезпокоят, ще резна скапаната ви глава.

— Слушам, сир. Както заповядате, сир. — Сир Озмунд отвори вратата.

Церсей беше коленичила пред олтара на Майката. Ковчегът на Джофри лежеше под статуята на Странника, който отвеждаше мъртъвците в другия свят. Миризмата на тамян беше надвиснала тежко във въздуха и горяха сто свещи, отправящи сто молитви към небесата. „Джоф ще има нужда от всички тях.“ Сестра му се обърна.

— Кой е? — промълви тя, а след това: — Джайм? — Стана, с просълзени очи. — Наистина ли си ти? — Но не пристъпи към него. „Никога не е пристъпвала към мен — помисли той. — Винаги е изчаквала аз да се приближа към нея. Тя дава, но аз трябва да поискам.“ — По-рано трябваше да дойдеш — промълви тя, когато я взе в прегръдката си. — Защо не можа да се върнеш по-рано, да го опазиш? Момчето ми…

„Нашето момче.“ — Върнах се толкова бързо, колкото можах. — Откъсна се от прегръдката й и отстъпи крачка назад. — Навън бушува война, сестро.

— Изглеждаш толкова слаб. И косата ти, златната ти коса…

— Косата ще израсте отново. — Джайм вдигна отсечената си ръка. „Трябва да го види.“ — Това няма да израсте.

Очите й се разшириха.

— Старките…

— Не. Това беше работа на Варго Хоут. Името не й говореше нищо.

— Кой?

— Козела на Харънхъл. За кратко.

Церсей се обърна и отново се взря в погребалната носилка с ковчега на Джофри. Бяха облекли мъртвия крал в позлатени доспехи, в зловещо подобие на тези на Джайм. Забралото на шлема беше спуснато, но светлината на свещите играеше по златото и момчето блестеше ярко и гордо в смъртта. Светлината разбуждаше пламъци и в рубините по корсажа на траурната рокля на Церсей. Косата й падаше до раменете, несресана.

— Той го уби, Джайм. Точно както ме беше предупредил. Някой ден, тъкмо когато си мисля, че съм в безопасност и съм щастлива, щял да превърне радостта ми в пепел, така ми каза.

— Тирион е казал това? — Джайм не беше искал да го повярва. Родоубийството беше по-тежък грях дори от кралеубийството в очите на богове и хора. „Той знаеше, че момчето е мое. Аз обичах Тирион. Бях добър с него.“ Е, само онзи единствен път… но Дяволчето не знаеше истината. „Или я знае?“ — Защо е трябвало да убива Джоф?

— Заради една курва. — Тя стисна здравата му ръка. — Той ми каза, че ще го направи. Джоф знаеше. Докато умираше, той посочи убиеца си. Нашия брат, това извратено малко чудовище. — Целуна пръстите на Джайм. — Ти ще го убиеш, нали? Ще отмъстиш за сина си.

Джайм издърпа ръката си.

— Той все пак е мой брат. — Размаха отсечената си десница пред лицето й в случай, че все още не я е видяла. — А и не съм в състояние да убия никого.

— Имаш и друга ръка, нали? Не те моля да надвиеш Хрътката в двубой. Тирион е джудже, заключено в килия. Стражите ще си затворят очите.

Стомахът му се обърна.

— Трябва да науча повече за това. Как точно е станало.

— Ще научиш — увери го Церсей. — Ще има съд. Когато чуеш всичко, което е направил, ще пожелаеш да го убиеш не по-малко от мен. — Погали лицето му. — Ума си бях загубила без теб, Джайм. Боях се, че Старките ще ми изпратят главата ти. Нямаше да мога да го понеса. — Целуна го. Съвсем лека целувка, само го докосна с устни неговите, но той усети трепета й и я прегърна. — Не съм цяла без теб.

В целувката, с която й отвърна, нямаше нежност, само глад. Устата й се разтвори за езика му.

— Не — промълви тя колебливо, когато устните му се плъзнаха по шията й. — Не тук. Септоните…

— Другите да ги вземат септоните.

Целуна я отново, целуна я безмълвно, зацелува я, докато тя не простена. Тогава помете свещите с ръка, повдигна я върху олтара на Майката и надигна полите й и копринената риза отдолу. Тя немощно заби с юмруци в гърдите му, мърморейки за риска, за опасността, за баща им, за септоните, за гнева на боговете. Той не я чу. Смъкна панталоните си и разтвори голите й бели крака. Едната му ръка се плъзна нагоре по бедрото й и под долните й дрехи. Когато ги разкъса видя, че е дошла лунната й кръв, но му беше все едно.

— Побързай — вече шепнеше тя, — бързай, бързай, направи го, направи ми го. Джайм Джайм Джайм! — Ръцете й го поведоха. — Да — простена Церсей, щом се заби в нея — моето братче, милото ми братче, да, точно така, да, имам те, вече си у дома, вече си у дома, у дома! — Целуна го по ухото и погали късата му четинеста коса, а Джайм се изгуби в плътта й. Усещаше как сърцето на Церсей бие в ритъм с неговото, усещаше влагата на кръвта и семето там, където се сливаха.

Но щом свършиха, кралицата каза:

— Остави ме. Ако ни намерят така…

Той с неохота се отдръпна и й помогна да слезе от олтара. Белият мрамор беше оцапан с кръв. Джайм я забърса с ръкав, после се наведе да вдигне свещите, които беше съборил. За щастие, при падането си бяха угаснали. „Ако септата беше пламнала, нямаше да забележа.“ — Това беше глупост. — Церсей придърпа роклята си. — Татко е в замъка… Джайм, трябва да бъдем предпазливи.

— Писна ми да съм предпазлив. Таргариените са се женели брат и сестра, защо ние да не можем да го направим? Омъжи се за мен, Церсей. Изправи се пред кралството и кажи, че аз съм този, когото искаш. Ще си направим своя брачен пир и ще ти направя друг син на мястото на Джофри.

Тя отстъпи назад.

— Не е смешно.

— Да си ме чула да се смея?

— Ума ли си загуби в Речен пад? — Гласът й направо режеше. — Тронът на Томен произлиза от Робърт, знаеш това.

— Той ще получи Скалата на Кастърли, това не стига ли? Нека татко да седне на трона. Единственото, което искам, си ти. — Посегна да я погали по бузата. Старите навици умират трудно и той вдигна дясната си ръка.

Церсей се дръпна стъписана.

— Недей… не ми говори така. Ти ме плашиш, Джайм. Не бъди глупав. Една грешна дума и можеш да ни лишиш от всичко. Какво са ти направили?

— Отрязаха ми ръката.

— Не. Нещо друго има. Ти си променен. — Отстъпи крачка назад. — Ще поговорим по-късно. На заранта. Държа слугините на Санса Старк в килия в една от кулите, трябва да ги разпитам… трябва да отидеш при татко.

— Прекосих хиляда левги, за да дойда при теб, и по пътя загубих най-добрата си част. Не ми казвай да се махам — Остави ме — повтори тя и му обърна гръб.

Джайм затегна връзките на панталоните си и се подчини. Колкото и да беше уморен, не можеше да си потърси легло за отдих. Баща му сигурно вече беше разбрал, че е в града.

Кулата на Ръката се пазеше от домашната гвардия на Ланистър и веднага го познаха.

— Боговете са добри, че ви върнаха при нас, сир — каза един от гвардейците и задържа вратата отворена.

— Боговете не участват в това. Върна ме Кейтлин Старк. И лорд Дредфорт.

Изкачи стъпалата, нахлу неканен в солария и завари баща си седнал до камината. Лорд Тивин беше сам, за което Джайм изпита благодарност. Нямаше никакво желание точно сега да се перчи с отсечената си ръка преди Мейс Тирел или Червената усойница, още по-малко — пред двамата едновременно.

— А, Джайм — каза лорд Тивин, сякаш се бяха видели за последен път на закуска. — Лорд Болтън ме беше уведомил да те очаквам по-рано. Надявах се, че ще си тук за сватбата.

— Забавих се. — Джайм затвори вратата. — Разбрах, че сестра ми е надминала себе си. Седемдесет и седем блюда и кралеубийство, такава сватба едва ли е имало някога. Откога знаете, че съм на свобода?

— Евнухът ми го каза няколко дни след като избяга. Пратих хора в речните земи да те потърсят. Грегър Клегейн, Самуел Подправките, братята Плум. Варис също разпространи вестта, но дискретно. Двамата се съгласихме, че колкото по-малко хора знаят, че си на свобода, толкова по-малко ще тръгнат по петите ти.

— Варис спомена ли ти за това? — Пристъпи към огъня, та баща му да види.

Лорд Тивин се надигна от креслото си и изсъска през зъби:

— Кой го направи?! Ако лейди Кейтлин си мисли, че…

— Лейди Кейтлин опря меч в гърлото ми и ме накара да се закълна, че ще върна дъщерите й. Това беше работа на Козела. Варго Хоут, лордът на Харънхъл.

Лорд Тивин извърна лице отвратен.

— Вече не е. Сир Грегър взе замъка. Наемниците са изоставили доскорошния си капитан почти до един, а някои от старите хора на лейди Уент отворили задната порта. Клегейн намерил Хоут седнал в Залата на стоте камини, обезумял от болка и в треска от забрала рана. Ухото му, както ми казаха.

Джайм се изсмя. „Колко мило! Ухото му!“ Гореше от нетърпение да го каже на Бриен, макар че пачаврата едва ли щеше да го намери за толкова смешно.

— Мъртъв ли е вече?

— Скоро ще е. Отсекли са му ръцете и стъпалата, но Грегър, изглежда, го забавлява хленчът му.

Усмивката на Джайм се стопи.

— Какво става с Храбрата му дружина?

— Малцината останали в Харънхъл са мъртви. Другите са се пръснали. Сигурен съм, че са хукнали към пристанищата или са се изгубили из горите. — Очите му се върнаха на чукана на дясната ръка на Джайм и устата му се сви от гняв. — Ще им вземем главите. На всички. Можеш ли да въртиш меча с лявата ръка?

„Аз едва мога да се обличам сутрин.“ Джайм вдигна въпросната ръка да я види добре баща му.

— Четири пръста, един палец, също като другата. Защо да не работи също толкова добре?

— Хубаво. — Баща му седна. — Това е добре. Имам подарък за теб. По случай връщането ти. След като Варис ми каза…

— Освен ако не е нова ръка, нека почака. — Джайм седна на стола срещу него. — Как умря Джофри?

— Отрова. Трябвало е да изглежда все едно че се е задавил, но заповядах да прережат гърлото му и майстерите не намериха нищо, което да го е задавило.

— Церсей твърди, че го е направил Тирион.

— Твоят брат поднесе на краля отровено вино пред очите на хиляда души.

— Доста глупаво от негова страна.

— Поставил съм скуайъра на Тирион под стража. Слугините на жена му също. Ще видим дали имат да ни кажат нещо. Златните плащове на сир Адам издирват момичето на Старк, а Варис е обещал награда за нея. Кралското правосъдие ще се изпълни.

„Кралското правосъдие.“ — Нима би могъл да убиеш собствения си син?

— Той е обвинен в кралеубийство и родоубийство. Ако е невинен, няма от какво да се бои. Но първо сме длъжни да преценим свидетелствата за и против него.

„Свидетелства.“ В този град на лъжци Джайм знаеше много добре що за „свидетелства“ ще се намерят.

— Ренли също умря странно, когато Станис го пожела.

— Лорд Ренли беше убит от собствената си охрана, някаква жена от Тарт.

— Тази жена от Тарт е причината да съм тук. Хвърлих я в килия, за да удовлетворя сир Лорас, но по-скоро ще повярвам в призрака на Ренли, отколкото че тя е посегнала на живота му. Но Станис…

— Отрова уби Джофри, а не магия. — Лорд Тивин отново погледна ръката на Джайм. — Не можеш да служиш в Кралската гвардия без ръката си за меча…

— Мога — прекъсна го той. — И ще служа. Има прецедент. Ще погледна в Бялата книга и ще го намеря, ако искаш. Недъгав или цял, един рицар на Кралската гвардия служи до живот.

— Церсей сложи край на това, когато замени сир Баристан на основание възрастта му. Един подходящ дар за Вярата ще убеди Върховния септон да те освободи от клетвите. Признавам, сестра ти беше глупава, че освободи Семли, но след като вратите вече са отворени… — … някой трябва да ги затвори отново. — Джайм стана. — Омръзна ми разни знатни жени да хвърлят кофи с помия по мен. Никой не ме попита искам ли да бъда лорд-командир на Кралската гвардия, но изглежда, съм го желаел. Имам дълг…

— Така е. — Лорд Тивин също стана. — Дълг към дома Ланистър. Ти си наследникът на Скалата на Кастърли. Там трябва да бъдеш. Томен ще те придружи като твой повереник и скуайър. Скалата е мястото, където ще се научи да бъде Ланистър, и искам да го видя далече от майка му. Решил съм да намеря нов съпруг за Церсей. Оберин Мартел може би, стига да убедя лорд Тирел, че бракът няма да застраши Планински рай. И е крайно време ти също да се ожениш. Сега Тирелите настояват Марджери да бъде венчана за Томен, но ако вместо него им предложа теб…

— Не! — Джайм беше чул всичко, което можеше да понесе. Не, повече, отколкото можеше да понесе. До гуша му беше дошло, до гуша от владетели, от домове и от лъжи, до гуша му бе дошло от баща му, до гуша от всички тези проклети сделки. — Не. Не. Не. Не. Не. Колко пъти трябва да го повторя, докато го чуеш? Оберин Мартел?! Този човек е с позорна слава и не само защото маже меча си с отрова. Има повече копелета от Робърт и спи също така и с момчета. И ако си въобразиш само за един нещастен миг, че мога да се оженя за вдовицата на Джофри…

— Лорд Тирел се кълне, че момичето все още е девствено…

— Може да си умре девствена, не ми пука. Не я искам и не искам проклетата ти Скала!

— Ти си мой син…

— И рицар на Кралската гвардия. Лорд-командирът на Кралската гвардия! И точно това смятам да продължа да бъда!

Светлината на пламъка заигра златна по четинестите бакенбарди, обграждащи лицето на лорд Тивин. Една жила запулсира по врата му, но той не проговори. И не проговори. И не проговори.

Напрегнатата тишина продължи, докато Джайм не можа да устои.

— Татко… — почна той.

— Ти не си мой син. — Лорд Тивин извърна лицето си. — Казваш, че си лорд-командирът на Кралската гвардия и само това. Много добре, сир. Вървете да си изпълните дълга.