Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДАВОС

Дългият нос на Дрифтмарк чезнеше зад кърмата, а отпред в морето се възправяше Драконов камък. Бледосив дим се вдигаше над върха на планината и бележеше острова. „Неспокойно е това утро на Драконовата планина — помисли Давос. — Освен ако Мелисандра пак не гори нещо.“

Мелисандра все се въртеше в мислите му, докато „Танцът на Шалая“ си пробираше пътя през залива Черна вода и Гърлото, сменяйки платна заради непрестанно променящите се ветрове. Големият огън, който гореше на върха на наблюдателната кула на Остър нос в края на Куката на Масей, му напомняше на рубина, който тя носеше на гърлото си, а когато околният свят почервеняваше призори и по залез, реещите се облаци добиваха същия цвят като на коприните и сатена на шумолящите й дрехи.

Тя също щеше да чака на Драконов камък, да чака в цялата си красота и сила, с нейния бог, нейните сенки и нейния крал. Червената жрица винаги сякаш му беше изглеждала вярна на Станис. Досега. „Тя го прекърши като мъж, прекършил гръбнака на коня, който е яхнал. Да може, би го яздила по пътя си до пълната власт, и затова му роди синове на огъня. Ще й изтръгна сърцето и ще го видя как гори.“ Давос опипа дръжката на тънката дълга лисенска кама, дадена му от капитана.

Капитанът беше много добър към него. Казваше се Корейн Сатмантес, лисенец също като Саладор Саан, чийто кораб беше и този. Имаше светлосините очи, които човек можеше често да види в Лис, на обветрено и кокалесто лице, но много години беше изкарал в търговия по бреговете на Седемте кралства. Когато научи, че човекът, когото бе измъкнал от морето, е прославеният Луков рицар, му отстъпи собствената си каюта и дрехите си, както и нови ботуши, които почти му прилягаха. Настоя да сподели и трапезата му, макар че това приключи зле — стомахът на Давос не можа да понесе охлювите и змиорките, с които го нагости капитан Корейн, и през остатъка от деня той се бе превил над парапета.

С всеки удар на греблата Драконов камък се извисяваше и растеше. Давос вече виждаше очертанията на планината и голямата черна цитадела на единия й склон, с причудливите си водоливници и драконови кули. Бронзовата фигура на носа на „Танца на Шалая“ пореше вълните и мяташе криле от солени пръски. Той отпусна тежестта си на перилото, благодарен, че има на какво да се подпре. Преживяното го беше изтощило. Постоеше ли по-дълго, краката му се разтреперваха, а понякога ставаше жертва на неудържими пристъпи на кашлица и изхвърляше кървави храчки. „Нищо не е — каза си. — Боговете не са ме извели цял-целеничък през огън и море, за да ме убият с храчки.“

Докато слушаше барабана, плющенето на платното и ритмичното скърцане на греблата, мисълта му го върна в дните на младостта, когато същите тези звуци будеха страх в сърцето му в толкова много мъгливи утрини. Те предвещаваха приближаването на морския страж на стария сир Тристимън, а морският страж беше гибел за контрабандистите, когато Ерис Таргариен седеше на Железния трон.

„Но онова беше съвсем друг живот. Онова беше преди кораба с лука, преди Бурен край, преди Станис да отсече пръстите ми. Беше преди войната на червената комета, преди да стана Държеливия и преди да ме помажат в рицарство. Друг човек бях в онези дни, преди лорд Станис да ме издигне високо.“

Капитан Корейн му бе разказал за края на надеждите на Станис в нощта, когато бе пламнала реката. Ланистърите го бяха ударили по фланговете и знаменосците му го бяха изоставили в часа на най-велика нужда.

— Сянката на крал Ренли също са я видели — каза капитанът, — сечала наляво и надясно и предвождала авангарда на лъвския господар. Разправят, че зелената му броня придобила призрачен блясък от адския огън и че по еленовите му рога горели златни пламъци.

„Сянката на Ренли.“ Давос се зачуди дали и неговите синове няма да се върнат един ден като сенки. Твърде много чудати неща беше виждал по море, за да твърди, че призраци не съществуват.

— Никой ли не остана верен? — попита Давос.

— Не много — отвърна му капитанът. — Близките на кралицата, главно те. Спасихме мнозина, които носеха на гърдите си лисицата с цветята, макар че още повече останаха на брега с какви ли не знаци. Лорд Флорент сега е кралската Ръка на Драконов камък.

Планината се извиси още, увенчана от светлия пушек. Платното запя, барабанът тътнеше, греблата теглеха плавно и много скоро устието на залива се разтвори пред тях. „Колко е пуст“ — помисли Давос и си спомни как изглеждаше преди, с корабите, струпани по всеки кей и полюшващи се на котва извън вълнолома. Видя флагманския кораб на Саладор Саан, „Валириан“, привързан на кея на мястото на „Ярост“. Корабите от двете страни на флагманската галера също бяха с шарените хълбоци на Лис. Напразно се оглеждаше да види сред тях „Лейди Маря“ и „Привидение“.

Щом влязоха в залива, свалиха платната и продължиха до кейовете с гребла. Докато се привързваха, капитанът дойде при Давос.

— Принцът иска да те види веднага.

Давос отвори уста да отговори, но пристъпът на кашлица не му позволи. Той стисна перилото и се изхрачи през борда.

— Кралят — изхриптя Давос. — Трябва да отида при краля. — „Защото където е кралят, там ще намеря и Мелисандра.“

— Никой не ходи при краля — отвърна му твърдо Корейн Сатмантес. — Саладор Саан ще ти обясни. Първо при него.

Давос беше прекалено изтощен, за да възрази. Успя само да кимне.

Саладор Саан не се оказа на борда на „Валириан“ Намериха го на друг кей, на четвърт миля разстояние, в трюма на пентоската гемия „Обилната жътва“. Преглеждаше докарания товар с двама евнуси. Единият държеше фенер, а другият — восъчна дъсчица и перо.

— Трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет — броеше старият мошеник, когато Давос и капитанът слязоха през люка. Днес беше облякъл туника с винен цвят и високи ботуши от щавена бяла кожа, обшити със сребърни ширити. Саладор вдигна капака на една от делвите, подуши, кихна и рече: — Грубо е смлян, второ качество, казва носът ми. В товарителницата пише четиридесет и три делви. Къде ли са се дянали останалите? Тия пентосци да не мислят, че не мога да броя? — Като видя Давос, изведнъж спря. — От пипера ли ми залютя на очите, или от сълзи? Това Рицарят на лука ли е? Не, как е възможно? Скъпият ми приятел Давос умря в горящата река, всички го знаят. Защо е дошъл да измъчва духа ми?

— Не съм призрак, Сала.

— Че какво друго? Моят Луков рицар не беше толкова слаб и блед като тебе. — Саладор Саан се заклатушка тромаво между делвите с подправки и топовете плат, запълнили трюма на търговския кораб, прегърна Давос с яките си мишци и го целуна по двете бузи и трети път по челото. — Още сте топъл, сир, усещам и сърцето ви как тупа в гърдите. Нима е истина? Морето, което те глътна, пак те е изплюло.

Давос си спомни за Кръпчо, побъркания глумец на принцеса Шайрийн. Той също беше потънал, а когато го бяха намерили изхвърлен, беше обезумял. „Дали и аз не съм луд?“ Окашля се тежко в шепата си и каза:

— Преплувах под проклетата верига и се измъкнах на една скала. Щях да си умра там, ако „Танцът на Шалая“ не беше минал наблизо.

Саладор Саан прегърна капитана си през раменете.

— Добро дело си свършил, Корейн. Мисля, че ще те възнаградим добре. Мейдзо Мар, бъди добър евнух и заведи моя приятел Давос в каютата на владелеца. Дай му греяно вино с карамфил, не ми харесва тази кашлица. Сложи му и малко липа. И му донеси бяло сирене и от ония скапани маслини, дето ги броихме преди малко! Давос, аз скоро ще дойда при тебе, само да поговоря малко с добрия ни капитан. Знам, че ще ми простиш. И гледай да не ми изядеш всичките маслини!

Давос се остави на възрастния евнух да го отведе в една голяма и разкошно обзаведена каюта в кърмата на кораба. Килимите бяха дебели, прозорците — от цветно стъкло, а в големите тапицирани с кожа кресла можеха да се настанят двама-трима души удобно. Скоро пристигнаха сиренето и маслините с чаша димящо червено вино. Той го хвана в шепите си и отпи с благодарност. Топлината утешително се плъзна надолу по гърдите му.

Скоро се появи и Саладор Саан.

— Трябва да ме извиниш за виното, приятелю. Тия пентосци и водата си пият само ако е червена.

— Ще ми оправи гърдите — каза Давос. — Горещото вино е по-добро от компреса, както казваше майка ми.

— Според мен без компреси няма да минеш. Да седиш толкова дълго на гола скала, олеле мале. Как ти се вижда това чудесно кресло? Дебели бузки има, нали?

— Кой? — попита Давос между глътките вино.

— Илирио Мопатис. Кит с мустаци, истината ти казвам. Тези кресла са изработени за неговите мерки, макар че рядко си прави труда да си вдигне бузите от Пентос, за да седне на тях. Дебелакът винаги си седи удобно, мен ако питаш, щото си носи възглавница където и да отиде.

— Как стана така, че си дошъл на пентоски кораб? — попита го Давос. — Пак ли си станал пират? — Остави празната чаша настрана.

— Гадна клевета. Кой е страдал повече от пиратските безчинства от Саладор Саан? Аз само си искам онова, което ми се дължи. Много злато ми се дължи, о, да, но аз съм човек разумен, тъй че вместо пари взех едно хубаво свитъче, много крехко и хрупкаво пергаментче. Носи името и печата на лорд Алестер Флорент, Ръката на краля. Получих титлата „лорд на залива Черна вода“ и никой кораб не може да премине през моите владетелски води без владетелското ми позволение. И когато тези разбойници се опитват да се промъкват покрай мен в нощта, за да избегнат законните данъци и мита, какво пък, с нищо не са по-добри от контрабандистите, така че имам пълните права да ги задържам. — Старият пират се засмя. — Но не режа ничии пръсти. За какво са ми някакви късчета пръсти? Корабите прибирам аз, товарите им, по някое откупче, нищо прекалено. — Той изгледа намръщено Давос. — Но ти си зле, добри приятелю. Тази кашлица… и толкова си отслабнал, че виждам костите ти през кожата. А не виждам, кой знае защо, онази малка торбичка с кокалчетата от пръстите ти…

По стар навик Давос посегна към кожената кесийка, която вече я нямаше.

— Загубих я в реката. — „Късмета си.“

— Реката беше ужасна — тъжно каза Саладор Саан. — Макар и от залива, гледах и треперех.

Давос се закашля, изхрачи се и кашлицата го задави отново.

— Видях как пламна „Черната Бета“, а после и „Ярост“ — успя да изрече най-сетне хрипливо. — Никой ли от корабите ни не се спаси от пожара? — Все още таеше някаква надежда.

— „Лорд Стефон“, „Дрипавата Дженна“, „Бързият меч“, „Смеещият се господар“ и още няколко се оказаха нагоре по течението от пикнята на пиромантите, да. Те не изгоряха, но и не можеха да прелетят веригата. Няколко са се предали. Повечето са отплавали нагоре по Черна вода, далече от битката, а след това екипажите им ги потопили, за да не попаднат в ръцете на Ланистър. „Дрипавата Дженна“ и „Смеещият се господар“ още си играят на пирати по реката, както чух, но кой да ти каже дали е така?

— А „Лейди Маря“? — попита Давос. — А „Привидение“? Саладор Саан сложи ръка на лакътя на Давос и го стисна.

— Не. От тях — не. Съжалявам, приятелю. Добри мъже бяха твоите Дейл и Алард. Но мога да ти дам тази утеха: твоят младеж Деван беше сред онези, които успяхме да отведем в последния момент. Смелото момче не е оставяло страната на краля нито за миг, така поне казват.

За миг новината го замая. Беше се побоял да попита за Деван.

— Майката е милостива. Трябва да ида при него, Сала. Трябва да го видя.

— Да — каза Саладор Саан. — И зная, че ще искаш да отплаваш за нос Гняв, да видиш жена си и другите две малки. Мисля, че ще трябва да получиш нов кораб.

— Негова милост ще ми даде кораб? — попита Давос. Лисенецът поклати глава.

— Негова милост кораби няма, но Саладор Саан има много. Кралските кораби изгоряха в реката, но не и моите. Ще ти дам един, приятелю. Ще плаваш за мен, нали? Ще влизаш с игривата си стъпка в Браавос, в Мир и Волантис сред мрака на нощта, невидим, и пак ще излизаш с танц и отрупан с коприна и подправки. Дебели ще са ти кесиите, да.

— Много мило от твоя страна, Сала, но дългът ми е към краля, не към кесиите ти. Войната ще продължи. Станис все още е законният наследник според всички закони на Седемте кралства.

— Всичките закони не помагат, когато корабите ти изгорят, мен ако питаш. А колкото до твоя крал, ами боя се, че ще го завариш доста променен. След битката той с никого не се вижда, а си седи потънал в тежък размисъл в своя Каменен тъпан. Кралица Селайз свиква вместо него дворцовия съвет, със своя чичо лорд Алестер, който се титулува Ръката. Дала е кралския печат на чичо си, да го удря на писмата, които пише, ето и на моето хубаво свитъче. Но малко е кралството, над което властват, бедно и скалисто, да. Няма злато, дори ей тонинко, колкото да платят на верния Саладор Саан каквото му дължат, и онези неколцина рицари, които взехме накрая, и никакви кораби освен моите неколцина смелчаци.

Внезапната раздираща кашлица преви Давос на две. Саладор Саан пристъпи да му помогне, но той му махна с ръка и след малко се овладя.

— Никого ли? — изхриптя той. — Какво искаш да кажеш, че не вижда никого? — Гласът му прозвуча размътено за собствените му уши и за миг каютата около него се завъртя шеметно.

— Никого освен нея — каза Саладор Саан и Давос нямаше нужда да пита коя е „тя“. — Приятелю, уморен си. Имаш нужда от легло, не от Саладор Саан. Легло и много завивки, и горещ компрес на гърдите, и още вино с карамфил.

Давос поклати глава.

— Ще се оправя аз. Кажи ми, Сала, трябва да го разбера. Никого освен Мелисандра ли?

Лисенецът го изгледа продължително и недоверчиво и продължи с неохота:

— Стражите не пускат никой друг. Дори кралицата и малката му дъщеря. Слугите носят блюда, които никой не яде. — Наведе се и сниши глас. — Странни приказки слушам, да знаеш. За алчни огньове в недрата на планината и как Станис и червената жена слизат долу да гледат пламъците. Имало някакви шахти, казват, и тайни стъпала чак до планинските недра, в горещи места, където само тя може да влезе, без да изгори. А това е повече от достатъчно да внуши у един стар човек такъв страх, че понякога дори да не намира сили да яде.

„Мелисандра.“ Давос потръпна.

— Червената жена му го направи това — рече той. — Тя прати огъня, който ни погълна, за да накаже Станис за това, че я отстрани, да му покаже, че не може да се надява да спечели без магиите й.

Лисенецът си избра едра маслина от блюдото.

— Не си първият, който го казва, приятелю. Но на твое място не бих го изричал толкова високо. Драконов камък гъмжи от хора на кралицата, о, да. А те имат остри уши и още по-остри ножове. — Лапна маслината.

— И аз си имам нож. Капитан Корейн ми го подари. — Измъкна камата и я постави на масата между двамата. — Нож, с който ще изтръгна сърчицето на Мелисандра. Стига да има такова.

Саладор Саан изплю костилката.

— Давос. Добри ми Давос, не бива да казваш такива неща дори на шега.

— Никаква шега. Решил съм да я убия.

„Ако може да бъде убита с тленни оръжия.“ Давос не беше много сигурен. Беше видял как старият майстер Крессен сипа отрова във виното й, със собствените си очи го беше видял, но когато двамата отпиха от чашата с отровата, умря майстерът, но не и червената жрица. „Виж, един нож в сърцето й обаче… дори и демоните могат да бъдат убити със студена стомана, поне според певците.“

— Опасни приказки са това, приятелю — предупреди го Саладор Саан. — Струва ми се, че още си болнав от морето. Треската ти е объркала ума, о, да. Я най-добре си легни и си почини, да поукрепнеш повече.

„Докато решимостта ми отслабне, искаш да кажеш.“ Давос стана. Наистина се чувстваше трескав и малко замаян, но все едно.

— Ти си хитър стар мошеник, Саладор Саан, но все пак си добър приятел.

Лисенецът поглади острата си посребряла брада.

— Значи с тоя свой голям приятел ще останеш, нали?

— Не, ще си вървя. — Отново се закашля.

— Да си вървиш? Виж се! Кашляш, трепериш, измършавял си и си слаб. Къде ще вървиш?

— В замъка. Там ми е леглото, там ми е синът.

— И червената жена — рече с подозрение Саладор Саан.

— И тя. — Давос пъхна камата в канията.

— Та ти си един луков контрабандист, какво знаеш ти за промъкване и за мушкане с кама? И освен това си толкова болен, че дори не можеш да държиш кама. Знаеш ли какво ще стане с теб, ако те хванат? Докато ние горяхме при реката, кралицата изгаряла предатели. „Слуги на мрака“, така ги наричала, горките хора, а червената жена пеела, когато лумвали пламъците.

Давос не се изненада. „Зная — помисли той. — Знаех го преди да ми го каже.“

— Взела е лорд Сънглас от тъмниците — предположи той. — И синовете на Хъбърд Рамбтън.

— Точно така. И ги изгори. И тебе ще изгори. Ако убиеш червената жена, ще те убият теб за отмъщение, а ако не успееш, ще те убият, защото си се опитал. Тя ще пее, а ти ще пищиш, а после ще умреш. А току-що си се върнал в живота!

— И знаеш ли защо? — каза Давос. — За да направя точно това. Да сложа край на Мелисандра Асшайска и всичките й дела. Иначе защо щеше да ме изплюе морето? Познаваш залива на Черна вода не по-зле от мен, Сала. Никой разумен капитан не би повел кораба си през Копията на морския крал, без да рискува да му раздерат дъното. „Танцът на Шалая“ не трябваше изобщо да премине край мен.

— Вятърът — настоя гръмко Саладор Саан. — Вятърът, само това е било. Вятърът я е отвлякъл толкова на изток.

— А кой е пратил вятъра? Сала, Майката ми проговори. Старият лисенец примига.

— Майка ти е умряла…

— Не майка ми. Майката. Тя ме благослови със седем сина, но ето че аз позволих да я изгорят. Тя ми проговори. Ние извикахме огъня, каза ми тя. Ние призовахме и сенките. Аз докарах Мелисандра в недрата на Бурния край и гледах как ражда ужас. — Още го виждаше в кошмарите си, онези длъгнести черни ръце, как се измъкваха между бедрата й и съществото се изсипваше от издутата й утроба. — Тя уби Крессеи и лорд Ренли, и храбрия Кортни Пенроуз, тя уби и синовете ми. Време е вече някой да я убие.

— Някой — каза Саладор Саан. — Точно така, някой. Но не ти. Ти си слаб като дете и не си воин. Остани, моля те, ще поговорим още и ще се нахраниш, и може би ще отплаваме за Браавос да наемем някой Безлик да я свърши тази работа, а? Но ти не, ти трябва да седиш тука и да ядеш.

„Само прави нещата още по-трудни — помисли уморено Давос. — А те бездруго са си убийствено трудни.“

— Коремът ми е пълен с мъст, Сала. Няма място за храна. Пусни ме да вървя. Заради приятелството ни, пожелай ми късмет и ме пусни.

Саладор Саан се надигна от креслото си.

— Не си истински приятел, ще ти река. Когато умреш, кой ще занесе пепелта и костите при жена ти и ще й каже, че е загубила мъж н четирима синове? Само тъжния стар Саладор Саан. Но тъй да бъде, храбри ми сир рицарю, тичай към гроба си. Ще ти сбера костите в торба и ще ги дам на синовете, които оставяш, да ги носят в малки торбички — на вратовете си. — Махна му ядосано с ръка, натежала от златни пръстени. — Хайде върви, върви, върви.

Давос не искаше да си тръгне точно така. — Сала…

— Върви! Или остани, но ако ще вървиш, върви. И той тръгна.

Пътят му нагоре от „Обилната жътва“ до портите на Драконов камък беше дълъг и самотен. Пристанищните улици, където преди гъмжеше от войници, моряци и простолюдие, бяха празни и запуснати. Там, където някога беше заобикалял квичащи прасета и голи хлапета, сега притичваха плъхове. Краката му бяха омекнали като каша и на три пъти кашлицата така го раздра, че трябваше да спре и да отдъхне. Никой не дойде да му помогне, нито надникна някой през прозорец да види какво става. Прозорците бяха затворени, вратите залостени и повечето къщи носеха знака на траура. „Хиляди отплаваха за Черната вода, а са се върнали само стотици — помисли Давос. — Синовете ми не са загинали сами. Дано Майката се смили над всички тях.“

Когато стигна портите на замъка, завари и тях затворени. Заудря с юмрук обкованото с желязо дърво. След като не последва отговор, изрита веднъж, после още веднъж и още веднъж. Накрая горе на бойниците се появи един стрелец и надникна между два водоливника.

— Кой там?

Той събра шепи пред устата си.

— Сир Давос Държеливия, да се видя с Негова милост.

— Пиян ли си бе? Я се махай и престани да тропаш. Саладор Саан го беше предупредил. Давос опита друг ход.

— Извикай сина ми тогаз. Деван, кралския скуайър. Пазачът се намръщи.

— Кой викаш, че си?

— Давос — ревна той. — Луковия рицар. Главата се скри и след малко се появи отново.

— Я се махай. Луковия рицар умря в реката. Корабът му изгоря.

— Корабът изгоря — съгласи се Давос, — но той оживя, и ето го пред очите ти. Джейт още ли е капитан на портата?

— Кой?

— Джейт Боровинката. Той ме знае добре.

— Не съм го и чувал. Сигурно е умрял.

— Лорд Читеринг тогава.

— Тоя го знам. Той изгоря на Черна вода.

— А Уил Куката? Хол Глигана?

— Умряха, че и оттатък — отвърна стрелецът, но лицето му издаде съмнение. — Я почакай. — И пак изчезна.

Давос зачака. „Няма ги, всички ги няма“ — помисли унило и си спомни как дебелият бял корем на Хол все се показваше под оцапаната му куртка и дългия белег от рибарска кука през лицето на Уил, как Джейт сваляше шапка, когато покрай него минеше жена, от пет до петдесетгодишна, било то знатна дама или проста слугиня. „Удавени и изгорени, с моите синове и с хиляди други. Отидоха в ада, за да го направят крал.“

Стрелецът се появи отново.

— Я избиколи до малката врата, ще те пуснат.

Давос се подчини. Стражите, които го вкараха вътре, му бяха непознати. Държаха копия, а на гърдите си носеха герба с лисицата и цветния венец на дома Флорент. Поведоха го не към Каменния тъпан, както очакваше, а под арката на Драконовата опашка и после към Градината на Егон.

— Изчакай тук — каза му сержантът.

— Негова милост знае ли, че съм се върнал? — попита Давос.

— Че откъде да знам, да му се не види! Изчакай, ти казах. — И го оставиха.

Градината на Егон ухаеше приятно на борова смола. Имаше и диви рози, високи трънести плетове и едно мочурливо място, където растяха червени боровинки.

„Защо ме доведоха тук?“ — зачуди се Давос.

А след това чу смътно дрънкане на звънчета, детски кикот и ето че изведнъж от храсталаците изскочи Кръпчо и се затича с все сила, подгонен от принцеса Шайрийн.

— Върни се веднага! — викаше тя след него. — Кръпчо, веднага се върни тука.

Шутът видя Давос, спря и звънчетата на рогатия му калаен шлем са разлюляха. Глупчото заподскача от крак на крак и заприпява:

— Кръв глупашка и кръв кралска, и кръв по девиче бедро, но за гостите окови, и окови за жениха, ай-ай-ай. — Шайрийн за малко щеше да го хване, но в последния миг той скочи в орловата папрат и изчезна сред дърветата. Принцесата затича след него. Давос се усмихна.

И тъкмо вдигна ръка, за да се окашля, когато друга фигура се шмугна през плета, блъсна се в него и го събори на земята. Момчето също падна, но почти веднага скочи на крака.

— Какво правиш тук? — попита го то сърдито. Катраненочерната му коса стигаше до яката, а очите му бяха смайващо сини. — Нямаш право да ми се пречкаш, когато тичам.

— Нямам — съгласи се Давос. Нов пристъп на кашлица го обзе, докато се мъчеше да се изправи.

— Зле ли ти е? — Момчето го хвана под мишницата и го изправи. — Да викна ли майстера?

Давос поклати глава.

— Кашлица. Ще ми мине. Момчето му повярва.

— Играем си на чудовища и девици — обясни то. — Аз бях чудовището. Детска игра е, но на братовчедка ми й харесва. Ти как се казваш?

— Сир Давос Държеливия.

Момчето го огледа подозрително от глава до пети.

— Сигурен ли си? Не ми изглеждаш много рицарски.

— Аз съм Рицарят на лука, милорд. Сините очи примигваха.

— Онзи с черния кораб ли?

— Знаеш ли историята?

— Докарал си на чичо Станис риба да яде преди да се родя, когато лорд Тирел го обсадил. — Момчето изпъчи рамене. — Аз съм Едрик Буря — обяви то. — Син съм на крал Робърт.

— Разбира се, че си му син. — Давос го беше познал почти веднага. Момчето беше наследило щръкналите уши на Флорент, но косата, очите, челюстта, скулите — всичко това беше от Баратеон.

— Познаваше ли баща ми? — запита Едрик Буря.

— Виждал съм го много пъти, когато чичо ти ме е викал в дворцовия съвет, но не сме говорили.

— Баща ми ме научи да се бия — гордо каза момчето. — Идваше да ме види почти всяка година и понякога се упражнявахме двамата. На последния ми рожден ден ми изпрати един боен чук, също като неговия, само че по-малък. Но в Бурен край ме накараха да го оставя. Вярно ли е, че чичо ми Станис ти е отрязал пръстите?

— Само последните стави. Пак си имам пръсти, но са по-къси. Покажи ми ги.

Давос свали ръкавицата. Момчето огледа внимателно ръката му.

— Ама палеца ти не е скъсил.

— Не е. — Давос се окашля. — Него ми го остави цял.

— Не е трябвало да ти сече пръстите — реши момчето. — Това е лошо.

— Бях контрабандист.

— Да, но си му докарал риба и лук.

— Лорд Станис ме направи рицар заради лука и ми взе пръстите заради контрабандата — обясни Давос и си сложи отново ръкавицата.

— Баща ми нямаше да ти отсече пръстите.

— Както кажете, милорд.

„Вярно, Робърт беше много по-различен от Станис. Момчето е като него. Да, и като Ренли също.“ Тази мисъл го притесни.

Момчето се канеше да каже още нещо, но се чуха стъпки. Давос се обърна. Към тях по градинската пътека идваше сир Аксел Флорент с дузина стражи във ватирани куртки. На гърдите си носеха пламтящото сърце на Господаря на Светлината. Хора на кралицата. Кашлицата отново го накара да се превие.

Сир Аксел беше нисък и мускулест, с издута гръд, здрави мишци, жилави крака и космати уши. И беше чичо на кралицата. Беше кастелан на Драконов камък от десет години и винаги се беше отнасял учтиво с Давос, понеже знаеше, че той се радва на благоволението на лорд Станис. Но нямаше капка учтивост, нито топлота в гласа му, когато каза:

— Сир Давос. При това неудавен. Възможно ли е?

— Луковете изплуват, сир. Да не сте дошли да ме отведете при краля?

— Дошъл съм, за да ви отведа в тъмницата. — Сир Аксел махна на хората си. — Задръжте го и му вземете камата. Иска да я използва срещу господарката ни.