Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


САНСА

Стълбата към мостика беше стръмна, затова Санса прие ръката на Лотор Брун. „Сир Лотор“, трябваше да си напомни; мъжът беше помазан в рицарство за проявена доблест в Битката на Черна вода. Макар че един приличен рицар нямаше да носи тези кърпени кафяви панталони и опърпани ботуши, нито тази напукана и мокра кожена куртка. Набит мъж с квадратно лице и сплъстена сива коса по темето, Брун рядко проговаряше. „Но е по-силен, отколкото изглежда.“ Разбра го по лекотата, с която я вдигна, все едно че не тежеше и колкото едно перце.

Пред носа на „Морски крал“ се простираше гола камениста ивица, обрулена от вятъра, гола и негостоприемна. Въпреки това гледката беше добре дошла. Дълго време се бяха влачили по курса си. Последната буря ги беше отнесла далече от всякакъв бряг и беше вдигнала такива вълни, че чак прехвърляха бордовете, и Санса беше почти сигурна, че всички ще се издавят. Беше чула стария Осуел да казва, че двама от екипажа били пометени през борда, а друг паднал от мачтата и си счупил врата.

Тя самата рядко се беше осмелявала да излезе на палубата. Малката й каюта беше влажна и студена, но повечето време й беше лошо… повръщаше й се от страх, от треската или от морската болест… нищо не можеше да задържи в стомаха си, не можеше дори да спи. Щом затвореше очи, виждаше Джофри — как къса яката си, как дере гърлото си, как умира с онези корички от пая на устните му и петната от вино по жакета му. А вятърът, пищящ в такелажа, й напомняше за онзи ужасен звук, който беше издал, докато се мъчеше да вдиша въздух. Понякога сънуваше и Тирион.

— Той не е направил нищо — каза тя веднъж на Кутрето, когато той я посети в каютата й, за да види как се чувства.

— Вярно, не той уби Джофри, но ръцете на Джуджето съвсем не са чисти. Той е имал жена преди теб. Знаеш ли това?

— Той ми каза.

— А каза ли ти, че когато му омръзнала, я подарил на гвардейците на баща си? Можеше и с теб да направи същото, след време. Не проливайте сълзи за Дяволчето, милейди.

Вятърът разроши косата й със солени пръсти и Санса потрепери. Макар да бяха съвсем близо до брега, от поклащането на кораба й се гадеше. Изпитваше отчаяна нужда да се изкъпе и да се преоблече. „Сигурно изглеждам като труп и мириша на бълвоч.“ Лорд Петир дойде и застана до нея, весел и усмихнат както вина — ги.

— Добро утро. Този солен вятър е като милувка, нали? Винаги изостря апетита ми. — Прегърна я през раменете. — Добре ли си вече? Изглеждаш малко бледа.

— От стомаха ми е. Морската болест…

— Малко вино ще го оправи. Ще ти дадем чашка веднага щом стъпим на брега. — Петир посочи старата кула, очертала се на фона на бледосивото небе, над прибоя, блъскащ в скалите под нея. — Красиво, нали? Боя се, че тук няма място за хвърляне на котва. Ще слезем на брега с лодка.

— Тук? — Не искаше да слиза на брега точно тук. Пръстите бяха мрачно място, беше чувала, а в тази малка кула имаше нещо тъжно и запуснато. — Не може ли да остана на кораба, докато стигнем Бял залив?

— Оттук „Кралят“ завива на изток към Браавос. Без нас.

— Но… милорд, вие казахте… казахте, че пътуваме за дома.

— И ето го него, колкото и окаян да изглежда. Домът на моите предци. Боя се, че си няма име. Седалището на един могъщ лорд би трябвало да си има име, не си ли съгласна? Зимен хребет, Орлово гнездо, Речен пад, това са все замъци. Виж, лорд на Харънхъл, това звучи сладко, но какво бях аз преди? Лорд на Овчата барабонка и господар на Гнусната крепост? — Сиво-зелените му очи я изгледаха невинно. — Изглеждаш ми смутена. Нима си мислила, че заминаваме за Зимен хребет, миличко? Зимен хребет е превзет, опожарен и оплячкосан.

Всички онези, които си познавала и обичала, са мъртви. Северняците, които не са паднали под мечовете на железните хора, сега воюват помежду си. Дори Валът е подложен на щурм. Зимен хребет беше домът на твоето детство, Санса, но ти вече не си дете. Ти си жена и трябва да си направиш нов дом.

— Но не тук — каза отчаяно тя. — Изглежда така… — …нищожен и вял, искаш да кажеш? Така е, няма спор. Пръстите са едно чудесно място, стига да си от камък. Но не се бой, няма да останем тук за повече от два дни. Допускам, че леля ти вече е тръгнала да ни посрещне. — Той се усмихна. — Двамата с лейди Лиза ще се женим.

— Ще се жените? — Санса се слиса. — Вие и леля ми?

— Лордът на Харънхъл и лейди Орлово гнездо.

„Казахте, че сте обичали майка ми.“ Но разбира се, лейди Кейтлин беше мъртва, така че дори да беше обичала тайно Петир и да му беше отдала девствеността си, това вече нямаше никакво значение.

— Защо така се смълчахме, милейди? — каза Петир. — Бях сигурен, че ще поискате да ми дадете благословията си. Рядкост е едно момче, родено като наследник на камънаци и на кошари за овце, да се ожени за дъщерята на Хостър Тъли и вдовицата на Джон Арин.

— Аз… моля се да имате дълги дни заедно, и много деца, и да бъдете много щастливи. — „Тя, разбира се, ще бъде добра с мен, заради мама. Кръвта ни е обща.“ А и Долината на Арин беше красива, всички песни го потвърждаваха. Сигурно нямаше да е чак толкова ужасно да постои там известно време.

Лотор и старият Осуел ги докараха на брега. Санса се сви при носа под наметалото си с вдигната качулка заради вятъра — чудеше се какво ли я чака там, отпред. От кулата се появиха слуги, за да ги посрещнат: слаба старица и една дебела жена на средна възраст, двама престарели белокоси мъже и едно две-тригодишно момиченце с ечемик на окото. Щом познаха лорд Петир, те коленичиха.

— Домашната ми прислуга — каза той. — Детето не познавам. Поредното копеле на Кела, предполагам. Тръска по едно през година.

Двамата старци нагазиха във водата, за да вдигнат Санса, та да не си намокри полите. Осуел и Лотор сами изгазиха до брега, както и Кутрето. Той целуна старата жена по бузата, а на по-младата се ухили.

— Кой му е бащата на това, Кела? Дебеланата се засмя.

— Не мога да кажа със сигурност, милорд. Нали ме знаете, не мога да им отказвам.

— И всички момци наоколо са благодарни, сигурен съм.

— Хубаво е, че се връщате у дома, милорд — каза един от старците. Изглеждаше поне на осемдесет, но носеше обшито с железни пъпки кожено яке и дълъг меч на кръста. — За колко ще останете?

— Колкото може за по-кратко, Брийн, не бойте се. Какво ще кажеш, сега мястото обитаемо ли е що-годе?

— Ако знаехме, че идвате, щяхме да постелем чисти черги, милорд — рече старицата. — Напалили сме огън от торището.

— Нищо не напомня повече за дома от миризмата на горяща тор. — Петир се обърна към Санса. — Гризел беше кърмачката ми, но сега поддържа замъка. Ъмфред е стюардът ми, а Брийн… не те ли назначих за капитан на гвардията, когато се отбих последния път?

— Назначихте ме, милорд. Казахте, че ще пратите и още няколко души, но така и не дойдоха. Аз и псетата пазим сега.

— И много добре пазите, сигурен съм. Виждам, че никой не ми е отмъкнал още скалите и кошарите. — Петир посочи дебеланата. — Кела се грижи за големите ми стада. Колко овце имам в момента, Кела?

Наложи й се да помисли малко.

— Двайсет и три, милорд. Бяха двайсет и девет, ама на Брийн кучетата убиха една, а няколко заклахме и осолихме месото.

— А, студено осолено овче. А бе друго си е у дома. Ще го разбера някой ден, като почна да ям яйца на чайки и водорасли за закуска.

— Стига да речете, милорд — каза старата Гризел. Лорд Петир направи гримаса.

— Хайде, да видим дали къщицата ми е толкова ужасна, колкото я помня.

И ги поведе по стръмния скалист бряг, хлъзгав от гниещите водорасли. Няколко овце се мотаеха в подножието на кулата, скубеха рехавата трева, израснала между кошарата и конюшнята със сламения покрив. Санса трябваше да стъпва внимателно — навсякъде имаше овчи барабонки.

Отвътре кулата изглеждаше още по-малка. Около вътрешната стена се виеше каменно стълбище, от приземния етаж чак до покрива. Всеки етаж включваше само по една стая. Слугите живееха и спяха в кухнята на приземния етаж заедно с един огромен, вързан за желязна верига мастиф и няколко овчарски кучета. Над него имаше една скромна зала, а още по-високо се намираше спалнята. Прозорци нямаше, само амбразури по външната стена на интервали по кривината на стълбището. Над камината висеше дълъг меч и разнебитен дървен щит с олющена и избеляла боя.

Гербът, изрисуван на щита, беше непознат за Санса: сива каменна глава с огнени очи, върху светлозелено поле.

— Щитът на дядо ми — обясни Петир, щом видя, че го е зяпнала. — Неговият баща бил родом от Браавос и дошъл в Долината като наемник на лорд Корбрей, така че дядо ми взел главата на Титана за свой знак, когато бил помазан в рицарство.

— Много е свиреп — каза Санса.

— Прекалено свиреп за толкова добродушен човек като мен — каза Петир. — Лично аз си предпочитам птицата присмехулник.

Осуел направи още две разходки до „Морския крал“, за да разтовари провизии. Сред товарите, които свали на брега, имаше няколко бурета вино. Петир наля чаша на Санса, както беше обещал.

— Заповядайте, милейди, това би трябвало да оправи стомаха ви, надявам се.

Санса прилежно вдигна бокала с две ръце и отпи. Виното беше много хубаво; арборска реколта, реши тя. Имаше вкус на дъб, на плод и на горещи летни нощи, ароматите разцъфнаха в устата й като цветя, разтворили венчелистчета под слънцето. Само се помоли да може да го задържи. Лорд Петир се държеше така мило, че тя не искаше да развали всичко, като повърне.

А той я гледаше над своя бокал и сиво-зелените му очи бяха пълни с… насмешка? Или нещо друго? Санса не беше сигурна.

— Гризел — извика той на старицата, — дай ядене. Нещо по-лекичко, стомахчето на моята дама е нежно. Малко плодове може би. Осуел е лонесъл портокали и нарове от кораба.

— Да, милорд.

— Може ли и една гореща баня за мен? — помоли се Санса.

— Ще кажа на Кела да донесе вода, милейди.

Санса отново отпи от виното и се помъчи да измисли някаква учтива тема за разговор, но лорд Петир й спести усилието. Щом Гризел л другите слуги си отидоха, той каза:

— Лиза няма да дойде сама. Преди да пристигне трябва да сме наясно коя си ти.

— Коя съм аз? Не разбирам.

— Варис има осведомители навсякъде. Ако Санса Старк бъде видяна в Долината, евнухьт ще разбере до един лунен кръг, а това ще създаде неприятни… усложнения. Сега не е никак безопасно да си Старк. Така че трябва да кажем на хората на Лиза, че си моя незаконна дъщеря.

— Незаконна дъщеря? — Санса беше смаяна. — Искате да кажете копеле?

— Е, едва ли можеш да минеш за моя законна дъщеря. Никога не съм се женил и това е добре известно. Как да те наричаме обаче?

— Ами… мога да взема името на мама…

— Кейтлин? Не, това е твърде явно… но виж, на моята мама, това ще свърши работа. Алайн. Харесва ли ти?

— Алайн звучи хубаво. — Надяваше се да го запомни. — Но не мога ли да съм законната дъщеря на някой рицар на служба при вас? Да кажем, умрял е храбро в някаква битка и…

— Нямам доблестни рицари на служба при мен, Алайн. Тази версия ще предизвика нежелани въпроси, както един труп привлича врани. Но виж, да се рови човек в произхода на незаконните деца на един мъж е невъзпитано. — Петир килна глава. — Е, коя ще си?

— Алайн… Каменна. Става ли? — Той кимна и Санса каза: — Но коя е майка ми тогава?

— Кела?

— Моля ви, не — каза тя ужасена.

— Пошегувах се. Майка ти е била благородна дама от Браавос, дъщеря на богат търговец. Срещнали сме се в Града на гларуса, когато съм държал пристанището. Умряла е при раждането ти и те е посветила на Вярата. Имам няколко посветителни книги, които можеш да прегледаш. Научи се да цитираш от тях. Нищо не обезкуражава толкова добре нежеланите въпроси, колкото потокът от благочестиви брътвежи. Тъй или иначе, когато ти е дошъл цъфтежът, ти си решила, че не искаш да ставаш септа, и си ми написала писмо. Тогава за пръв път съм научил за съществуването ти. — Той поглади брадата си с пръст. — Можеш ли да запомниш всичко това?

— Надявам се. Ще бъде на игра, нали?

— Ти обичаш ли игрите, Алайн?

Новото име изискваше време, за да свикне с него.

— Игрите ли? Аз… ами зависи…

Гризел се появи преди да успее да каже нещо повече — носеше голяма табла и я постави между двамата. Имаше ябълки, круши и нарове, омърлушени гроздове и сочни портокали. Имаше и самун хляб и буца масло. Петир разряза на две един нар с камата си и поднесе половината на Санса.

— Трябва да се опитате да хапнете, милейди.

— Благодаря ви, милорд.

Семената на нара толкова цапаха… Санса си избра една круша и гризна от нея лекичко и много деликатно. Беше мека и сокът потече по брадичката й.

Лорд Петир измъкна едно зрънце с върха на камата си.

— Зная, че баща ти ужасно ти липсва. Лорд Едард беше храбър мъж, честен и верен… но съвсем безнадежден играч. — Поднесе семенцето към устата си с ножа. — В Кралски чертог има два вида хора. Играчи и пионки.

— И аз бях пионка? — Отговорът ужасяваше Санса.

— Да, но нека това не те безпокои. Ти все още си почти дете. В началото всеки човек е пионка, и всяко момиче — също. Дори тези, които си мислят, че са играчи. — Изяде още едно зрънце. — Церсей например. Тя се мисли за хитра, но всъщност е съвсем предсказуема. Силата й се основава на красотата, на произхода и на богатството й. Само първото от тези три неща наистина е нейно и скоро ще я остави. Тогава ще я съжаля. Тя иска власт, но не знае какво да прави с нея, когато я спечели. Всеки иска нещо, Алайн. А когато разбереш какво иска един човек, ти знаеш кой е той и как да го движиш.

— Както вие задвижихте сир Донтос да отрови Джофри ли? — Трябваше да е бил Донтос.

Кутрето се изсмя.

— Сир Донтос Червения беше просто винен мях с крака. На него изобщо не би могло да се възложи такава огромна задача. Щеше или да я забатачи, или да ме издаде. Не, единственото, което Донтос направи, беше да те изведе от замъка… и да се погрижи да носиш своята сребърна мрежичка за коса.

„Черният аметист.“ — Но… щом не е бил Донтос, кой тогава? Нима имате други… пионки?

— Можеш да преобърнеш целия Кралски чертог с главата надолу и пак да не намериш нито един човек с присмехулник, пришит на сърцето му, но това не значи, че нямам приятели. — Петир отиде при стълбите. — Осуел, ела тук и позволи на лейди Санса да те види.

Старецът се появи след няколко мига, ухилен и без да спира да се кланя. Санса го изгледа нерешително.

— Какво се очаква да видя?

— Познаваш ли го? — попита Петир.

— Не.

— Погледни по-внимателно.

Санса огледа набръчканото и обрулено от вятъра лице на стареца, бялата коса и огромните ръце. Имаше нещо познато у него, но въпреки това тя поклати глава.

— Не. Никога не съм виждала Осуел преди да се кача на лодката, заклевам се.

Осуел се ухили и показа кривите си зъби.

— Не сте. Но милейди сигурно е виждала тримата ми сина. Това за „тримата сина“, както и усмивката, я подсетиха.

— Черно котле! — Санса се ококори. — Вие сте Черно котле!

— Ами да, милейди, с ваше позволение.

— Тя е извън себе си от радост. — Лорд Петир го освободи с едно махване на ръката и се върна към нара си, а старият Осуел се смъкна надолу по стъпалата. — Кажи ми, Алайн… кое е по-опасно — размаханата от враг кама пред очите ти или скритата и опряна в гърба ти от някого, когото никога не си виждала?

— Скритата кама.

— Умно момиче. — Той се усмихна с тънките си устни, яркочервени от сока на нара. — Когато Дяволчето прогони стражите и, кралицата накара сир Лансел да й наеме мечове. Лансел й намери тримата Черно котле, което много зарадва дребния ти съпруг, тъй като младежите получаваха заплата от него чрез неговия Брон. — Изкиска се. — Но аз бях този, който каза на Осуел да заведе синовете си в Кралски чертог, когато научих, че Брон търси наемници. Три скрити ками, Алайн, и вече поставени точно на място.

— Значи един от Черно котле е пуснал отровата в чашата на Джофри? — Сега тя си спомни, че сир Озмунд беше близо до краля цялата нощ.

— Да съм казвал такова нещо? — Лорд Петир сряза един сочен портокал на две и предложи едната половина на Санса. — Младежите бяха твърде вероломни, за да бъдат включени в този план… а на Озмунд вече не можеше да се разчита, след като влезе в Кралската гвардия. Убедил съм се, че тези бели плащове правят нещо с хората. Дори с човек като него. — Отвори уста, стисна портокала и сокът потече в нея. — Обожавам сока, но не мога да понасям лепкавите пръсти — оплака се той и избърса ръцете си. — Чисти ръце, Санса. Каквото и да правиш, трябва да се грижиш ръцете ти да остават чисти.

Санса си гребна с лъжичка от своя портокал.

— Но след като не е бил никой от Черно котле и не е бил сир Донтос… вие дори не бяхте в града, а не е възможно да е бил Тирион…

— Други предположения не ни ли хрумват, миличко? Тя поклати глава.

— Аз не… Петир се усмихна.

— Бас държа, че по някое време на вечерята някой ти е казал, че мрежичката на косата ти се е разбъркала, и я е оправил.

Санса вдигна ръка към устата си.

— Не искате да кажете, че… но тя искаше да ме отведе в Планински рай, да ме омъжи за своя внук…

— За милия благочестив и добросърдечен Уилас Тирел. Бъди благодарна, че те пощадиха, щеше да ти омръзне до смърт. Старицата обаче съвсем не е скучна, признавам й го. Същинска стара вещица, и съвсем не е толкова немощна, колкото се прави. Когато отидох в Планински рай да се пазаря за ръката на Марджери, тя остави сина си да вилнее, докато ме разпитваше за нрава на Джофри. Хвалех го до небесата, разбира се… докато хората ми разправяха притесняващи истории на слугите на лорд Тирел. Така се изигра играта.

— Аз също така посях идеята сир Лорас да облече бялото — засмя се той. — Не че лично го предложих, щеше да е твърде грубо. Но хората от свитата ми заразправяха тук-там ужасни приказки как тълпата убила сир Престън Грийнфилд и обезчестила лейди Лолис, а също така пуснаха няколко сребърника на армията певци на лорд Тирел, за да попеят за Риам Редвин, за Сервин Огледалния щит и за принц Емон, Рицаря на драконите. Една лира може да бъде не по-малко опасна от един меч, ако попадне в подходящи ръце. Мейс Тирел всъщност си въобрази, че е негова идеята включването на сир Лорас в Кралската гвардия да стане част от брачната сделка. Кой по-добре би могъл да защитава дъщеря му от нейния великолепен брат? А и това го освободи от трудната задача да търси земи и невяста за трети син, усилие, което никога не е леко и е двойно по-трудно в случая със сир Лорас. — Но както и да е. Лейди Олена нямаше да допусне Джоф да навреди на скъпата й мила внучка, но за разлика от сина си, също така разбираше, че при всичките му цветя и прелести, сир Лорас е със също толкова горещ нрав, колкото Джайм Ланистър. Хвърли Джофри, Марджери и Лорас в едно гърне и кашата за едно кралеубийство я смятай за сготвена. Старицата също така разбра още нещо. Синът й беше решен да направи Марджери кралица, а за това му трябваше крал… но не му беше нужен Джофри. Скоро ще имаме друга сватба, само почакай и ще видиш. Марджери ще се ожени за Томен. Ще си запази коронката, както и девствеността си, макар да не й трябва нито едното, нито другото, но има ли значение? Великият западен съюз ще бъде съхранен… за известно време поне.

„Марджери и Томен.“ Санса не знаеше какво да каже. Марджери Тирел й беше харесала, както и дребничката й свадлива баба. Беше си мислила с копнеж за Планински рай с неговите градинки и музиканти, с ладиите по Мандър — далечен отглас на този пуст бряг, където беше сега. „Тук поне съм в безопасност. Джофри е мъртъв, той вече не може да ме нарани, а сега аз съм само едно незаконородено момиче. Алайн Каменна си няма съпруг, нито наследство.“ А и леля й също щеше скоро да дойде. Дългият кошмар, наречен Кралски чертог, вече беше зад гърба й и позореният й брак — също. Можеше да си направи своя нов дом тук, точно както казваше Петир.

Минаха осем дълги дни, докато Лиза Арин най-после пристигне. В пет от тях валеше непрестанно и Санса седеше отегчена и изнервена край огъня, до старото сляпо куче. Беше твърде болнаво и беззъбо, за да излиза да пази с Брийн, и повечето време спеше, но когато го потупа по гърба, то изскимтя и облиза ръката й, след което бързо станаха приятели. Когато дъждът спря, Петир я разходи около укреплението си. Много камънаци притежаваше, точно както й беше казал. Имаше едно място, където при прилив водата се изстрелваше от тясна дупка в скалата и изригваше на тридесет стъпки във въздуха, и друго, където някой беше изсякъл седмолъчата звезда на новите богове в лицето канарата. Петир й обясни, че бележела едно от местата, където слезли андалите, когато дошли през морето, за да отнемат Долината от Първите хора.

По-навътре в сушата няколко семейства обитаваха каменни хижи край едно торфено блато.

— Моите крепостни — каза Петир, макар че, изглежда, го помнеха само най-старите. В земята му имаше и една отшелническа пещера, но без отшелник. — Отдавна е умрял, но като момче баща ми веднъж ме заведе да го видя. Не беше се къпал четиридесет години, така че можеш да си представиш как миришеше, но разправяха, че уж имал ясновидска дарба. Той ме поопипа и каза, че съм щял да стана велик човек, и баща ми му даде един мях с вино. — Петир изсумтя. — Сам щях да му го кажа същото и за половин чаша.

Накрая, в един сив ветровит следобед, Брийн се върна тичешком в кулата с лаещите по петите му псета, и съобщи, че от югозапад се приближават конници.

— Лиза — рече лорд Петир. — Хайде, Алайн, да я посрещнем. Сложиха си наметалата и зачакаха отвън. Ездачите не бяха повече от двадесетина — доста скромен ескорт за владетелката на Орлово гнездо. С нея яздеха три слугини и десетина рицари. Водеше си и един септон, както и един певец с красива външност, с мъхести мустачки и дълги къдрици с цвета на морски пясък.

„Възможно ли е това да е леля ми?“ Лейди Лиза беше с две години по-млада от майка й, но тази жена пред нея изглеждаше с десет години по-възрастна. Дебелите кестеняви плитки падаха до кръста й, но под скъпата кадифена рокля и отрупания със скъпоценни камъни корсаж тялото й изглеждаше подпухнало и отпуснато. Лицето й беше розово и покрито с помада, гърдите й — тежки, крайниците — дебели. Беше по-висока от Кутрето и по-тежка; и не показа особена грация, докато се смъкваше тромаво от седлото.

Петир коленичи и й целуна ръка.

— Малкият съвет на краля ми нареди да ви боготворя и спечеля, милейди. Мислите ли, че можете да ме вземете за свой лорд и съпруг?

Лейди Лиза нацупи устни и ги лепна във влажна целувка на бузата му.

— О, навярно ще бъда убедена. — Изкикоти се. — Донесохте ли дарове, за да стопите сърцето ми?

— Кралския мир.

— О, плюя на вашия мир! Какво друго сте ми донесли?

— Дъщеря си. — Кутрето подкани Санса с ръка. — Милейди, позволете да ви представя Алайн Каменна.

Лиза Арин не изглеждаше особено очарована, че я вижда. Санса приклекна в реверанс и сведе глава.

— Копелдачка? — каза леля й. — Петир, толкова ли сте порочен? Коя е майка й?

— Умря, пачаврата. Надявах се да взема Алайн в Орлово гнездо.

— Но какво да правя там с нея?

— Имам няколко идеи — каза лорд Петир. — Но точно сега много повече ме интересува това, което мога да направя с вас, милейди.

Строгостта моментално се стопи от кръглото розово лице на леля й и за миг Санса помисли, че Лиза Арин ще се разплаче.

— Скъпи ми Петир, толкова ми липсвахте, не знаете, не можете да си представите. Джон Ройс ме безпокоеше с какви ли не неприятности, все настояваше да свикам знамената и да тръгна на война. А и другите гъмжат около мен — Хънтър, Корбрей и онзи ужасен Нестор Ройс, всички искат да се оженят за мен и да осиновят сина ми, но никой не ме обича искрено. Само вие, Петир. От толкова време ви сънувам…

— И аз вас, милейди. — Прегърна я и я целуна по шията. — Кога най-после ще се венчаем?

— Веднага — отвърна с въздишка лейди Лиза. — Довела съм своя септон, един певец и медовина за брачния пир.

— Тук? — Това не го зарадва. — Предпочитам да се венчая с вас в Орлово гнездо, в присъствието на целия ви двор. — О, моят двор! Толкова дълго чаках, не мога да понеса нито миг повече. — Прегърна го. — Искам да споделя леглото ти още тази нощ, миличък. Искам да си направим друго дете, братче на Робърт, или пък една сладичка дъщеричка.

— И аз си мечтая за същото, миличка. Но има какво да се спечели от една голяма сватба, с цялата Долина…

— Не! — Тя тропна с крак. — Искам те сега, още тази нощ. И съм длъжна да те предупредя, след всички тези години мълчание и шепнене, решила съм да пищя, докато те любя. Ще пищя толкова силно, че да ме чуят чак в Орлово гнездо!

— Навярно бих могъл да легна с теб сега, а да се венчаем по-късно? Лейди Лиза се закикоти като момиченце. — О, Петир Белиш, колко си порочен! Не, казах, не, аз съм господарката на Орлово гнездо и ти заповядвам да се ожениш за мен още в този миг!

Петир сви рамене.

— Както заповядаш. Както винаги, пред теб съм напълно безпомощен.

Само след час си казаха клетвите, застанали под балдахина на синьото небе, докато слънцето гаснеше на запад. След това под малката кула подредиха маси и насядаха да пируват с пъдпъдъци, сърнешко, печен глиган и медовина. Когато мракът се сгъсти, запалиха факли. Певецът на Лиза изпя „Неизречената клетва“, „Сезоните на любовта ми“ и „Две сърца, туптящи в едно“. Няколко от по-младите рицари дори поканиха Санса на танц. Леля й също танцува, полите й се вихреха, щом Петир я завъртеше. Медовината и самата сватба сякаш свалиха години от лейди Лиза. Смееше се на всичко, стига да държеше ръката на съпруга си, и очите й засилваха, щом го погледнеше.

Когато дойде време за отвеждането в брачното ложе, рицарите й я отнесоха горе, като я разсъбличаха по пътя и сипеха мръсни шеги. „Тирион ми спести това“ — спомни си Санса. Нямаше да е чак толкова лошо, ако я бяха събличали за мъж, когото обичат приятели, които обичат и двамата. „Но Джофри…“ Санса потръпна.

Леля й беше довела със себе си само три дами, затова те настояха Санса да дойде с тях да разсъблекат лорд Петир и да го отведат до брачното му ложе. Той се подчини охотно и през цялото време ръсеше мръсотии. Докато го отведат в кулата и смъкнат дрехите му, другите жени се бяха зачервили, с развързани връзки на роклите, разбъркани фусти и омачкани поли. Но Кутрето само се усмихна на Санса, докато го вкарваха в спалнята, където го чакаше лейди съпругата му.

Лейди Лиза и лорд Петир си бяха заделили третия етаж на кулата, но тя беше толкова мъничка… а вярна на думата си, леля й запищя. Навън беше започнало да вали, затова на гостите се наложи да влязат в залата на приземния етаж и чуха почти всяка дума.

— Петир — застена леля й. — О, Петир, Петир, миличкият ми Петир, ох ох ох! Точно така, Петир, точно там. Там ти е мястото. — Певецът на лейди Лиза подхвана един по-неприличен вариант на „Вечеря за милейди“, но дори пеенето и свиренето му не можаха да заглушат виковете на Лиза. — Направи ми бебе, Петир — писна тя, — направи ми още едно сладичко бебенце. Ох, Петир, скъпият ми, миличкият ми, ПЕТИИИИИР! — Последният й врясък беше толкова силен, че кучетата се разлаяха, а две от придворните дами едва сдържаха смеха си.

Санса слезе по стъпалата и излезе навън. Лекият дъжд ромонеше по остатъците от пира, но въздухът беше чист и свеж. Споменът за собственото й венчило с Тирион беше като пред очите й. „В тъмното аз съм Рицарят на цветята — беше казал той. — Мога да съм добър с теб.“ Но това си беше поредната ланистърска лъжа. „Едно куче, знаеш ли, може да подуши една лъжа“, беше й казал веднъж Хрътката. Тя почти чу грубия му, хриплив глас. „Огледай се само и подуши добре. Всички тук са лъжци и всеки — по-добър от теб.“ Зачуди се какво ли е станало със Сандор Клегейн. Дали знаеше, че са убили Джофри? И дали щеше да го интересува? Толкова години беше заклетият щит на принца.

Дълго остана навън. Когато най-после тръгна към постелята си, мокра и премръзнала, само тлеещата жарава в огнището светеше в тъмната зала. Отгоре не се чуваше нито звук. Младият певец седеше в един ъгъл и свиреше някаква бавна песен. Една от слугините на леля й се целуваше с един рицар в креслото на лорд Петир и ръцете им ровеха палаво под дрехите им. Неколцина мъже хъркаха мъртвопияни, а един шумно повръщаше в нужника. Санса завари старото сляпо куче на Брийн свряно в малката й ниша и си легна до него. Песът се събуди и я близна по лицето.

— Ех ти, тъжно старо куче — промълви тя и разроши козината му.

— Алайн. — Над нея беше застанал певецът на леля й. — Сладка Алайн. Аз съм Марилион. Видях те като влезе от дъжда. Нощта е студена и влажна. Нека да те стопля.

Старото куче вдигна глава и изръмжа, но певецът го плесна през муцуната и то закуцука със скимтене и ги остави.

— Марилион? — повтори тя колебливо. — Вие… много мило, че сте помислили за мен, но… моля да ме извините. Много съм уморена.

— И си много красива. Цяла нощ редя песни за теб в главата си. Куплет за очите ти, балада за устните ти, дует — за гърдите ти. Но няма да ги изпея. Много са нищожни, недостойни са за такава красота. — Седна на леглото й и сложи ръка на крака й. — Позволи ми да ти попея с тялото си.

Тя долови дъха му.

— Вие сте пиян.

— Никога не се напивам. Медовината само ме развеселява. Цял съм огън. — Ръката му се плъзна по бедрото й. — Ти също.

— Пуснете ме. Забравяте се.

— Милост. Пях любовни песни часове наред. Кръвта ми е кипнала. Както и твоята, знам… Никоя женичка не е толкова похотлива, колкото копелдачките. Влажна ли си вече за мен?

— Аз съм девица — възрази тя.

— Нима? Ох, Алайн, Алайн, моя прелестна девицо, дай ми дара на своята невинност. Ще благодариш на боговете, че си го сторила. Ще те накарам да пропееш по-високо от лейди Лиза.

Санса се дръпна от него уплашена.

— Ако не ме оставите, ле… баща ми ще ви обеси. Лорд Петир.

— Кутрето? — Той се изсмя. — Лейди Лиза ме обича много, освен това съм любимец на лорд Робърт. Ако баща ти ме обиди, ще го унищожа само с един куплет. — Той сложи ръка на гърдата й и стисна. — Я да ти ги свалим тези мокри дрехи. — Знам, че не искаш да ги късам. Хайде, миличка, послушай сърцето си…

Санса чу тихото шумолене на стомана по кожа.

— Певецо — изхриптя нечий глас, — разкарай се, ако искаш пак да пееш. — Беше сумрачно, но очите й доловиха смътно проблясване на острие.

Певецът също го видя.

— А бе, я си намери някоя… — Ножът светна и той извика: — Поряза ме!

— И по-лошо ще стане, ако не се разкараш.

Марилион не изчака трета покана. Другият остана, надвиснал над Санса в тъмното.

— Лорд Петир каза да ви пазя. — Санса позна гласа на Лотор Брун. „Не е Хрътката, не, как би могъл да е той? Разбира се, че е Лотор…“ Тази нощ почти не спа, а се мяташе и въртеше също като на борда на „Морския крал“. Отново сънуваше смъртта на Джофри, но докато той дереше гърлото си и кръвта се стичаше по пръстите му, тя с ужас разбра, че това е брат и Роб. И освен това сънува онази, другата венчавка, с очите на Тирион, които я поглъщаха, докато се събличаше. Само дето беше много по-голям, отколкото се полагаше за Тирион, и когато се качи в леглото, лицето му беше с белег само от едната страна. „Ще изтръгна песничка от тебе“ — изхриптя той, а Санса се събуди и видя до себе си старото сляпо куче.

— Жалко, че не си Лейди — каза му тя.

На заранта Гризел се качи до спалнята, за да занесе на своя лорд и на лейди Лиза поднос хляб с масло, мед, плодове и сметана. Върна се да каже на Алайн, че я викат. Санса все още беше замаяна от неспокойното спане и не можа да си спомни веднага, че сега се казва Алайн.

Лейди Лиза още беше в леглото, но лорд Петир беше станал и се беше облякъл.

— Леля ти иска да си поговорите — каза той на Санса, докато си надяваше левия ботуш. — Казах й коя си.

„Богове милостиви!“ — Аз… много ви благодаря, милорд. Петир надяна другия си ботуш.

— Родното домче взе да ми втръсва. Тръгваме за Орлово гнездо още днес следобед. — Наведе се да целуне съпругата си, облиза от устните й капка мед и заслиза по стъпалата.

Санса застана пред леглото. Леля й похапваше круша и я оглеждаше.

— Сега виждам — каза лейди Лиза и остави огризката. — Много приличаш на Кейтлин.

— Много мило от ваша страна, че го казвате.

— Не беше никакво ласкателство. Честно казано, даже прекалено много приличаш на Кейтлин. Трябва да се направи нещо. Мисля, че трябва да потъмним косата ти преди да те заведем в Орлово гнездо.

„Да потъмнят косата ми?“ — Както благоволите, лельо Лиза.

— Не бива да ме наричаш така. Думичка за присъствието ти тук не трябва да стигне до Кралски чертог. Не искам синът ми да бъде застрашен. — Леля й гризна от крайчеца на шуплестото парче медена пита. — Опазих Долината от тази война. Реколтата ни беше обилна, планините ни пазят, а Орлово гнездо е непристъпно. Въпреки това няма да е добре да привлечем гнева на лорд Тивин. — Лиза остави питата и облиза меда по пръстите си. — Омъжена си за Тирион Ланистър, казва Петир. За онова зло джудже.

— Принудиха ме да се омъжа за него. Не съм го искала.

— Аз също — каза леля й. — Джон Арин не беше джудже, но беше стар. Като ме гледаш сега, едва ли ще го помислиш, но когато се венчавах, бях толкова хубава, че посрамвах майка ти. Но Джон желаеше единствено мечовете на баща ми, за да помогнат на скъпите му момчета. Трябваше да му откажа, но беше толкова стар, и колко му оставаше да живее? Половината му зъби бяха окапали, а дъхът му миришеше на развалено сирене. Не мога да понасям мъж с лош дъх. Виж, дъхът на Петир винаги е свеж… Той, знаеш, беше първият мъж, когото съм целувала. Баща ми казваше, че родът му бил твърде долен, но аз знаех колко високо ще се издигне. Джон му даде митницата в Града на гларуса само за да ме зарадва, но когато той увеличи десет пъти приходите, милорд съпругът ми разбра колко е умен и му възложи други постове, дори го взе в Кралски чертог за надзорник на хазната.

Трудно беше да го виждам всеки ден, а да съм омъжена за онзи студен старец. Джон изпълняваше дълга си в брачното ложе, но не можеше да ми даде удоволствие, както и деца. Семето му беше старо и слабо. Всичките ми бебета умряха освен Робърт, три момичета и две момчета. Всичките ми сладки бебенца — мъртви, а онзи старец си я караше все така, с вонящия си дъх. Та както виждаш, и аз съм страдала. — Лейди Лиза изсумтя. — Знаеш ли, че горката ти майка е умряла?

— Тирион ми каза — отвърна Санса. — Каза, че Фрей са я убили в Близнаците с Роб.

В очите на лейди Лиза бликнаха сълзи.

— Сега сме си само жени, ти и аз. Страх ли те е, дете? Бъди храбра. Никога не бих обърнала гръб на дъщерята на Кат. Все пак сме една кръв. — Подкани с ръка Санса при себе си. — Хайде, можеш да ме целунеш по бузата, Алайн.

Тя се приближи послушно и коленичи до леглото. Леля й беше плувнала в сладки ухания, но под тях се усещаше дъх на прокиснало мляко. Бузата й имаше вкус на боя и помада.

Когато Санса отстъпи, лейди Лиза я стисна за китката.

— Сега ми кажи — рече тя рязко. — С дете ли си? И внимавай, само истината, че ще разбера дали ме лъжеш.

— Не — отвърна тя, стъписана от въпроса.

— Но ти си разцъфнала жена, нали?

— Да. — Санса знаеше, че истината за разцъфването й няма да може да се крие дълго в Орлово гнездо. — Тирион не… той не… — Усети как червенината се плъзна нагоре по страните й. — Все още съм девица.

— Че защо, джуджето неспособно ли беше?

— Не. Само че беше… той беше… — „Мил?“ Не можеше да го изрече, не и тук, не пред леля си, която толкова го мразеше. — Той… имаше си курви, милейди. Той ми го каза.

— Курви. — Лиза пусна китката й. — Разбира се, че е имал. Коя жена ще легне с такова същество, освен за пари? Трябваше да го убия проклетото Дяволче, докато ми беше в ръцете, но той ме изигра. Много е хитър тоя. Наемникът му уби добрия ми сир Вардис. Кейтлин не биваше да го води при мен, казах й го. И освен това отведе чичо ни. Тук сбърка много. Черната риба беше моят Рицар на Портата, но откакто ни остави, планинските кланове станаха много дръзки. Петир обаче скоро ще сложи нещата на място. Ще го направя лорд протектор на Долината. — Леля й за пръв път се усмихна, почти топло. — Той може да не изглежда висок и силен като някои, но струва повече от всички тях накуп. Вярвай му и прави каквото ти каже.

— Добре, лельо… милейди.

Лейди Лиза, изглежда, остана доволна от това.

— Знам го онова момче Джофри. Често наричаше моя Робърт с обидни имена, и веднъж го удари с дървен меч по главата. Един мъж може да каже, че отровата е безчестие, но женската чест е друга.

Майката ни е създала, за да си пазим децата, и единственото ни безчестие е ако се провалим в това. Ще го разбереш, когато имаш дете.

— Дете ли? — каза колебливо Санса. Лиза махна небрежно с ръка.

— Няма да е скоро. Много си млада за майка. Но все един ден ще имаш дете. И ще поискаш да се омъжиш.

— Аз… аз съм омъжена, милейди.

— Да, но скоро ще си вдовица. Радвай се, че Дяволчето е предпочело курви. Нямаше да е добре синът ми да вземе трохите на — едно джудже, но щом не те е пипал… Какво ще кажеш да те омъжим за братовчед ти лорд Робърт?

На Санса й призля. За Робърт Арин знаеше само, че е малко и болнаво момче. „Не за мен иска да ожени сина си, а за наследството ми. Никой така и няма да се ожени за мен по любов.“ Но лъжата дойде лесно на езика й.

— Аз… горя от нетърпение да се запозная с него, милейди. Но той все още е момче, нали?

— На осем е. И не е много здрав. Но е много добро момче, много е разсъдлив и умен. От него ще стане велик мъж, Алайн. „Семето е силно“, каза лорд съпругът ми преди да умре. Последните му думи. Боговете понякога ни позволяват да зърнем бъдещето преди да умрем. Не виждам никаква пречка да те омъжим веднага след като разберем, че твоят Ланистър е мъртъв. Сватбата ще е тайна, разбира се. Не може да се допусне хората да мислят, че господарят на Орлово гнездо е женен за копелдачка, това няма да върви. Гарваните ще ни донесат вестта от Кралски чертог веднага щом главата на Дяволчето се изтъркули. Двамата с Робърт може да се венчаете още на другия ден, няма ли това да е радост? За него ще е добре да си има компания. Той си играеше с момчето на Вардис Еген, когато се върнахме в Орлово гнездо, както и със синовете на стюарда ми, но те бяха твърде груби и нямах друг избор, освен да ги изпъдя. Можеш ли да четеш добре, Алайн?

— Септа Мордейн ме научи достатъчно добре.

— Очите на Робърт са слаби, но обича да му четат — каза лейди Лиза. — Най-много обича разказчета за животни. Знаеш ли онази песничка за пиленцето, дето се преоблякло като лисанка? Пея му я непрекъснато, но не му омръзва. И обича да играе на „подскочи жаба“, на „завърти меч“ и на „ела в замъка ми“ — но винаги трябва да го оставяш да печели. Това е съвсем уместно, не мислиш ли? Все пак той е господарят на Орлово гнездо, не бива никога да го забравяш. Ти си от знатен род, от Старките на Зимен хребет, а те винаги са били горди, но сега Зимен хребет е рухнал, а ти не си нищо повече от едно просякинче, така че остави тази гордост настрана. Благодарността повече ще ти подхожда при сегашните обстоятелства. Да, и покорство. Моят син ще има една благодарна и покорна жена.