Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (56)

ДАВОС

В първия миг кралят като че ли не чу. Станис не показа нито радост от новината, нито гняв, нито неверие, нито облекчение дори. Зяпна Рисуваната маса, стиснал зъби.

— Сигурен ли си? — попита накрая.

— Не виждам тялото, ваше кралско величество — каза Саладор Саан. — Но в града лъвовете подскачат и танцуват. „Червената сватба“, така го нарича простолюдието. Кълнат се, че лорд Фрей е заповядал да отсекат главата на момчето, да пришият на нейно място главата на вълчището му и да заковат над ушите му корона. Лейди майка му също е убита и хвърлена гола в реката.

„На сватба — помисли Давос. — Докато е седял на трапезата на убиеца си, като гост под покрива му. Тези Фрей са прокълнати.“ Отново му замириса на изгоряла кръв и чу съсъка на тлъстата пиявица, пръскаща се върху нажежените въглени в мангала.

— Убил го е гневът на Господа — заяви сир Аксел Флорент. — Било е ръката на Р’хлор!

— Хвалете Господаря на Светлината! — възкликна кралица Селайз, изпита мършава жена с големи уши и космата горна устна.

— Ръката на Р’хлор да не би да е със старчески петна и парализирана? — попита Станис. — Това май е повече работа на Уолдър Фрей, отколкото божия.

— Р’хлор избира такива сечива, каквито сам реши. — Рубинът на гърлото на Мелисандра блестеше червен. — Тайни са неговите пътища, но никой не може да устои на огнената му воля.

— Никой не може да му устои! — викна кралицата.

— Млъквай, жено. Това тук не ти е нощният огън. — Станис се загледа умислено в Рисуваната маса. — Вълкът не оставя наследници, но кракенът — твърде много. Лъвовете ще ги изгълтат, освен ако… Саан, ще ти поискам най-бързите кораби, за да отведат посланици до Железните острови и Бял залив. Ще предложа опрощения. Стиснатите му зъби показваха, че думата не му допада. — Пълни опрощения за всички, които отхвърлят измяната и се закълнат във вярност пред законния си крал. Те трябва да разберат…

— Те няма да разберат. — Гласът на Мелисандра беше тих. — Съжалявам, ваша милост. Но това не е краят. Още лъжекрале ще се вдигнат и ще поемат короните от ръцете на онези, които загинаха.

— Още ли? — Станис я погледна така, сякаш бе готов да я стисне за гърлото. — Още узурпатори? Още изменници?

— Видях го в пламъците.

Кралица Селайз отиде при краля.

— Господарят на Светлината изпрати Мелисандра да те води към славата. Слушай я, моля те. Светите пламъци на Р’хлор не лъжат.

— Има лъжи и лъжи, жено. Дори когато тези пламъци казват истината, те са пълни с уловки.

— Една мравка, носеща думите на един крал, може и да не разбира какво казва той — заяви Мелисандра, — а всички хора са мравки пред огнения лик на бога. Ако понякога сбъркам едно предупреждение с пророчество или едно пророчество с предупреждение, то грешката се корени в четящия, а не в книгата. Но следното зная със сигурност — пратеници и опрощения вече няма да ви послужат, както и пиявици. Трябва да покажете на страната знак. Знак, доказващ вашата сила.

— Сила ли? — Кралят изсумтя. — Имам хиляда и триста души на Драконов камък и още триста в Бурен край. — Ръката му посочи Рисуваната маса. — Останалото от Вестерос е в ръцете на враговете ми. Нямам никаква флота освен тази на Саладор Саан. Нямам пари, за да купя наемници. Никакви изгледи за плячка или слава, с които да подмамя свободни конници за своята кауза.

— Лорд съпруже — каза кралица Селайз, — ти имаш повече мъже, отколкото Егон преди триста години. Липсват ти само дракони.

Станис я изгледа мрачно.

— Девет мага прехвърлиха морето да измътят яйцата на Егон Трети. Белор Блажения се молеше над своето половин година. Егон Четвърти построи дракони от дърво и желязо. Ерион Яркопламенния изпи адски огън, за да се преобрази. Маговете се издъниха, молитвите на крал Белор останаха без отговор, дървените дракони изгоряха, а принц Егон издъхна в писъци.

Кралица Селайз остана непреклонна.

— Никой от тях не беше избраникът на Р’хлор. Нямаше по тяхно време червени комети, грейнали в небесата, за да възвестят неговото идване. Никой не се преклони пред Светлоносеца, червения меч на героите. И никой от тях не заплати цената. Лейди Мелисандра ще ви каже, милорд. Само смърт може да плати живот.

— Момчето ли? — Кралят се намръщи.

— Момчето — потвърди кралицата.

— Момчето — отекна сир Аксел.

— Втръснало ми е от това окаяно момче още преди да се роди — оплака се кралят. — Самото му име раздира слуха ми и е легнало на душата ми като тъмен облак.

— Дайте ми момчето и никога повече няма да чуете да се спомене името му — обеща Мелисандра.

„Няма, но ще чуете писъците му, когато тя го изгори.“ Давос стисна зъби. По-разумно беше човек да говори само когато кралят му заповяда.

— Дайте момчето на Р’хлор — каза червената жена — и древното пророчество ще се изпълни. Вашият дракон ще се пробуди и ще разпери каменните си криле. Кралството ще бъде ваше.

Сир Аксел падна на коляно.

— Коленичил ви моля, ваша милост. Пробудете каменния дракон и нека треперят изменниците. Като Егон, вие започвате като лорд на Драконов камък. Като Егон вие ще завладеете кралството. Нека слабите и предателите изпитат гнева на пламъците ви.

— Собствената ви жена също ви моли, милорд съпруже. — Кралица Селайз падна на колене пред краля и стисна ръцете му. — Робърт и Делена оскверниха нашето ложе и наложиха проклятие над нашия съюз. Момчето е мръсният плод на тяхното прелюбодеяние. Вдигнете сянката от моята утроба и аз ще ви родя много законни синове, зная го. — Тя обгърна с ръце нозете му. — Той е само едно момче, родено от лъстта на вашия брат и позора на моята братовчедка.

— Той носи моята кръв. Я престани да ме стискаш, жено. — Крал Станис, измъкна ръцете си от нейните. — Може Робърт наистина да е прокълнал брачното ни ложе. Той ми се закле, че изобщо не е искал да ме опозори, че е бил пиян и така и не е разбрал в чия спалня се е напъхал онази нощ. Но има ли значение? Момчето не е виновно, каквато и да е истината.

Мелисандра докосна ръката на краля.

— Господарят на Светлината цени невинността. Няма по-скъпо жертвоприношение от това. От неговата кралска кръв и от неговия неопетнен огън ще се роди дракон.

Станис не се дръпна от докосването на Мелисандра, както от ръцете на кралицата. Червената жена бе всичко, което Селайз не беше: млада, със знойно тяло и странно красива с неземно червените си очи.

— Би било удивително да се види как камък оживява — призна той с неохота. — И да яхнеш дракон… помня, че първия път, когато баща ми ме заведе в кралския двор, Робърт трябваше да ме държи за ръката. Едва ли съм бил на повече от четири, а той — на пет или шест. След това се съгласихме, че кралят бе толкова благороден, колкото драконите са страшни. — Станис изсумтя. — Години след това баща ни каза, че същата сутрин Ерис се бил порязал на трона, така че мястото му било заето от Ръката. Тивин Ланистър беше този, който толкова ни впечатли. — Пръстите му докоснаха леко повърхността на масата и проследиха пътека през нарисуваните хълмове. — Робърт свали черепите долу, когато надяна короната, но не му стигна сила да заповяда да ги унищожат. Драконови криле над Вестерос… би било такова…

— Ваша милост! — Давос пристъпи напред. — Може ли да говоря? Станис затвори уста толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Милорд Дъждовен лес. Защо ви направих своя Ръка, ако не да говорите? — Кралят му махна с ръка. — Хайде, кажи каквото имаш да кажеш.

„Воине, дай ми сила.“ — Малко разбирам от дракони и още по-малко от богове… но кралицата спомена за проклятия. Никой не е толкова прокълнат, колкото кралеубийците, в очите и на боговете, и на хората.

— Няма други богове освен Р’хлор и Другия, чието име не трябва да се изрича. — Устата на Мелисандра се сви в тънка червена резка. — А малките хора проклинат онова, което не могат да разберат.

— Аз съм малък човек — призна Давос, — затова обяснете ми с какво това момче Едрик Буря ще ви помогне да пробудите своя каменен дракон, милейди. — Беше решил да повтаря името на момчето колкото може по-често.

— Само смърт може да заплати живот, милорд. Великият дар изисква велико приношение.

— Какво му е великото на едно незаконородено дете?

— Той има кралска кръв в жилите си. Вие вече видяхте какво може да постигне дори малко от тази кръв…

— Видях, че изгорихте някакви пиявици.

— И двама лъжекрале са мъртви.

— Роб Старк беше убит от Уолдър, владетеля на Брода, а за Бейлон Грейджой чухме, че е паднал от един мост. Кого са убили вашите пиявици?

— Съмнявате ли се в могъществото на Р’хлор?

„Не.“ Давос много добре си спомняше живата сянка, която се изсипа от утробата й онази нощ под Бурен край, черните й ръце, впили се в бедрата й. „Трябва да внимавам, че някоя сянка може и мен да потърси.“ — Дори един контрабандист на лук може да различи два лука от три. Липсва ви един крал, милейди.

Станис се изсмя.

— Тук ви хвана, милейди. Две не са три.

— Разбира се, ваша милост. Един крал може да умре случайно, дори двама… но трима? Ако Джофри загине сред цялата си военна мощ, обкръжен от своите армии и Кралската си гвардия, няма ли това да покаже истинското могъщество на нашия Господ?

— Би могло. — Кралят изрече думите с неохота.

— Или не. — Давос се постара да прикрие страха си.

— Джофри ще умре — заяви кралица Селайз убедено.

— Може и да е умрял вече — добави сир Аксел. Станис ги изгледа с неприязън.

— Вие да не сте обучени врани, да ми грачите един след друг? Я стига.

— Съпруже, чуйте ме… — настоя кралицата.

— Защо? Две не е три. Кралете също могат да броят като контрабандистите. Можете да си вървите. — Станис им обърна гръб.

Мелисандра помогна на кралицата да стане. Селайз тръгна вдървено към вратата, червената жена я последва. Сир Аксел се задържа колкото да хвърли на Давос убийствен поглед. „Грозен поглед и грозно лице“ — помисли той.

След като излязоха, Давос се окашля. Кралят го погледна.

— Ти още ли си тук?

— Ваша милост, за Едрик Буря… Станис махна с ръка.

— Пощади ме. Давос не отстъпи.

— Дъщеря ви си взима уроците с него и играе с него всеки ден в Градината на Егон.

— Знам.

— Сърцето й ще се скъса, ако нещо лошо…

— И това го знам.

— Да го бяхте видели…

— Виждал съм го. Прилича на Робърт. Да, и го боготвори. Да му кажа ли колко пъти е помислил за него любимият му баща? Брат ми много обичаше да прави деца, но след като се родяха, само му досаждаха.

— Той пита за вас всеки ден, той…

— Ядосваш ме, Давос. Не искам да слушам повече за това копеле.

— Името му е Едрик Буря, ваша милост.

— Знам му името. Можеше ли да се измисли по-подходящо? Сочи произхода му, знатния му род, както и бурите, които носи със себе си. Едрик Буря. Ето, казах го. Сега доволен ли си, Ръка?

— Едрик… — почна той.

— Едрик е само едно момче! Може да е най-доброто момче, което е дишало някога на този свят, но това нищо не значи. Моят дълг е към кралството. — Ръката му помете Рисуваната маса. — Колко момчета живеят във Вестерос? Колко момичета? Колко мъже, колко жени? Мракът ще ги погълне всички, твърди тя. Нощта, която не свършва. Тя говори за пророчества… герой, прероден в морето, живи дракони, излюпени от мъртъв камък… тя говори за знаци и се кълне, че сочат мен. Никога не съм го искал това, както не съм искал да ставам крал. Но смея ли да не я зачета? — Стисна зъби. — Ние не избираме съдбите си. Но все пак трябва… трябва да изпълним дълга си, нали? Голям или малък, трябва да изпълним дълга си. Мелисандра се кълне, че ме е видяла в своите пламъци, как се опълчвам срещу мрака, вдигнал високо Светлоносеца. Светлоносеца! — Станис изсумтя презрително. — Хубаво блещука, признавам ти го, но при Черна вода този вълшебен меч не ми послужи повече от най-простата стомана. Виж, един дракон можеше да обърне битката. Егон някога е стоял тук, на моето място, и е разглеждал тази маса. Мислиш ли, че щяхме да го наречем Егон Завоевателя, ако нямаше дракони?

— Ваша милост — каза Давос, — цена…

— Знам цената! Снощи, докато зяпах в камината, и аз видях разни неща в пламъците. Видях един крал с корона от пламъци на челото, гореше… гореше, Давос. Собствената му корона поглъщаше плътта му и го превръщаше в пепел. Мислиш ли, че ми трябва Мелисандра да ми каже какво означава това? Или ти? — Кралят се отмести и кралската му сянка падна върху Кралски чертог. — Щом Джофри трябва да умре… какво е животът на едно незаконно момче срещу едно кралство?

— Всичко — отвърна тихо Давос. Станис го погледна със стиснати зъби.

— Върви си — каза накрая кралят. — Преди да те пратя да си говориш сам в тъмницата.

Понякога ветровете на бурята духват толкова силно, че на човек не му остава избор, освен да свие платната.

— Слушам, ваша милост. — Давос сведе глава, но Станис като че ли вече го беше забравил.

В двора беше мразовито. Вятърът от изток духаше отривисто и знамената по стените плющяха. На Давос му замириса на сол във въздуха. „Морето.“ Обичаше тази миризма. Събуждаше у него желанието да закрачи отново по дървената палуба, да вдигне платното и да отплава на юг при Маря и двете им малки деца. Напоследък мислеше всеки ден за тях, а нощем — още повече. Нищо повече не му се искаше понякога, освен да вземе Деван и да си замине за дома. „Но не мога. Все още не мога. Сега съм лорд и Ръка на краля, не мога да го предам.“ Вдигна очи и се загледа към стените. На мястото на зъбците отгоре го гледаха хиляда водоливници с чудовищни лица, всяко различно от другите: двукраки дракони, грифони, мантикори, минотаври, базилиски, цербери, сфинксове и още безброй странни същества, изникнали от бойниците на замъка, сякаш бяха израснали там. А драконите бяха навсякъде. Голямата зала напомняше на дракон, легнал по корем. Хората влизаха през разтворената му паст. Кухните напомняха на дракон, навит на кълбо, а пушекът и парата от пещите излизаха през ноздрите му. Кулите бяха дракони, надвиснали над стените или изпънати за полет. Вятърният змей сякаш крещеше предизвикателно към небесата, а кулата на Морския дракон се взираше мрачно над вълните. По-малки дракони обграждаха портите. Драконови нокти стърчаха от стените и стискаха факли, грамадни каменни криле обгръщаха ковачницата и оръжейната, драконови опашки оформяха арки, мостове и външни стълбища.

Давос често бе чувал да разправят, че магьосниците на Валирия не са изсичали и извайвали като обикновените зидари, а обработвали камъка с огън и магия така, както един грънчар обработва глината. Но сега се зачуди. „Ами ако са били истински дракони, превърнати по някакъв начин в камък?“ — Ако червената жена вземе, че ги съживи, замъкът ще се срине според мен. Що за дракони са тези, пълни със стаи, стълбища и мебели? И прозорци. И комини. И нужници.

Давос се обърна и видя до себе си Саладор Саан.

— Означава ли това, че си ми простил за предателството, Сала? Старият пират му размаха пръст.

— Да простя — да. Да забравя — никога. Всичкото онова злато на остров Нокът, което можеше да е мое, само като го помисля и се чувствам стар и уморен. Когато умра в разорение, жените и конкубинките ми ще те прокълнат, Луков лорде. Лорд Селтигар има много чудесни вина, които сега не мога да вкуся, един морски орел, който е научил да излита от китката му, и един вълшебен рог, с който зове кракените от глъбините. Много ще е полезен този рог да смъкна тирошеца и някои други досадни същества. Но имам ли го този рог, че да засвиря с него? Не! Защото кралят направи стария ми приятел своя Ръка. — Пъхна ръка под мишницата на Давос и каза: — Хората на кралицата не те обичат, приятелю. Чувам, че нечия Ръка си прави свои приятели. Вярно е, нали?

„Много чуваш ти, стари пирате.“ За един контрабандист е добре да познава хората не по-зле от приливите, иначе няма да му остане много живот за контрабандата. Хората на кралицата можеше да са страстни поклонници на Господаря на Светлината, но по-простичкият народ на Драконов камък се връщаше към боговете, които беше познавал през целия си живот. Те разправяха, че Станис бил омагьосан и че Мелисандра го отвърнала от Седмината и го принудила да се кланя на някакъв демон, излязъл от сенките и че… най-тежкият грях… че тя и нейният бог са го провалили. А имаше и рицари и дребни благородници, които споделяха тези чувства. Давос ги беше издирил един по един, подбирайки ги със същата грижа, с която добрият капитан подбира екипажа си. Сир Джералд Гоуър се беше сражавал храбро на Черна вода, но след това го бяха чували да разправя, че този Р’хлор трябва да е много жалък бог, щом позволява следовниците му да ги пъди едно джудже и един мъртвец. Сир Андрю Естермон беше братовчед на краля и преди години беше служил при него като скуайър. Копелето на Нощна песен беше командвал ариергарда, благодарение на който Станис успя да се спаси на галерите на Саладор Саан, но той почиташе Воина с толкова яростна вяра, колкото яростен беше и нравът му. „Хора на краля, не на кралицата.“ Но нямаше да е добре да се хвали с тях.

— Един лисенски пират веднъж ми каза, че добрият контрабандист не се набива в хорските очи — отвърна предпазливо Давос. — Черни платна, — тихо гребане и екипаж, който знае да си държи езиците зад зъбите.

Лисенецът се засмя.

— Още по-добре е екипаж без езици. Неми, които не могат нито да четат, нито да пишат. — След което стана по-сериозен. — Но се радвам да разбера, че някой те пази откъм гърба, стари приятелю. Как мислиш, ще даде ли кралят момчето на червената жрица? Едно малко драконче може да сложи край на тази война.

Старият навик го тласна да посегне към късмета си, но костите от пръстите му вече не висяха на шията му и той не намери нищо.

— Няма да го направи — каза Давос. — Не би могъл да посегне на родната си кръв.

— Лорд Ренли ще се радва да го чуе.

— Ренли беше предател и беше въоръжен. Едрик Буря е съвсем невинен. Негова милост е справедлив човек.

Сала сви рамене.

— Ще видим. Или ти, по-скоро. Колкото до мен, аз се връщам в морето. Още сега сигурно негодници контрабандисти опъват платната през залива на Черна вода с надеждата да избегнат законния дълг към своя господар. — Той плесна Давос по гърба. — А ти се пази. Ти и твоите неми приятели. Издигна се много високо, но нали знаеш, колкото по-нависоко се качва човек, толкова по-отвисоко пада.

Давос се замисли над тези думи, докато се качваше по стъпалата на Кулата на Морския дракон към покоите на майстера. Не му трябваше Сала да му каже, че се е издигнал много високо. „Да чета не мога, да пиша не мога, лордовете ме презират, от управление не разбирам нищо, как мога да бъда Ръката на краля? Мястото ми е на палубата на някой кораб, а не в кулата на някой замък.“ Каза го на майстер Пилос.

— Вие сте прочут капитан — отвърна майстерът. — Един капитан управлява кораба си, нали? Трябва да го превежда през измамни води, да наглася платната така, че да улавя надигащия се вятър, да разбира кога иде бурята и как най-добре да я преодолее. Това е почти същото.

Пилос беше много мил, но уверенията му звучаха някак кухо.

— Хич не е същото! — възрази Давос. — Едно кралство не е кораб… и толкова по-добре, щото това кралство щеше вече да потъва. Разбирам от дърво, въжета и вода, да, но как ще ми послужи това сега? Къде да го намеря вятъра, който ще издуха крал Станис трона му?

Майстерът се засмя на това.

— Ами ето ви го, милорд. Знаете ли, думите са като вятъра, а вие издухахте моите със здравия си разсъдък. Негова милост знае какво е докопал у вас, мисля.

— Лук е докопал — каза навъсен Давос. — Това е намерил той в мен. Ръка трябва да е някой знатен лорд, някой мъдър и учен, боен командир или велик рицар…

— Сир Риам Редвин е бил най-великият рицар за своето време и една от най-лошите Ръце, служили някога на крал. Молитвите на септон Мурмизон са вършели чудеса, но като Ръка той скоро накарал цялото кралство да се моли за скорошната му смърт. Лорд Бътъруел бил прочут с остроумието си, Майлс Малък лес с куража си, сир Ото Хайтауър с учеността си, но всички те се провалили като Ръце, до един. Колкото до произхода, Драконовите крале често си избирали Ръце от собствената си кръв, с резултати толкова различни, колкото от Белор Скърши-копие до Мегор Жестокия. Срещу това имате Септон Барт, сина на ковача, когото Стария крал измъкнал от библиотеката на Червената цитадела и който осигурил на страната четиридесет години мир и благоденствие. — Пилос се усмихна. — Прочетете историята, лорд Давос, и ще се уверите, че съмненията ви са безпочвени.

— Как да чета история, след като не мога да чета?

— Всеки човек може да чете, милорд — каза майстер Пилос. — Никаква магия не е нужна тук, нито знатен род. Аз уча на това изкуство сина ви по заповед на краля. Позволете да науча и вас.

Предложението беше много любезно и Давос не можа да откаже. Така той започна всеки ден да се отбива в покоите на майстера високо на върха на Кулата на Морския дракон и да се мръщи над ръкописите, свитъците и големите кожени томове, за да разгадае по няколко думи. От усилията често го заболяваше главата и това на всичко отгоре го караше да се чувства също толкова глупак като Кръпчо. Синът му Деван нямаше още и дванайсет години, но беше доста пред баща си, а за принцеса Шайрийн и Едрик Буря четенето изглеждаше естествено като дишането. Стигнеше ли се до книгите, Давос се оказваше по-голямо дете от тях. Но въпреки всичко той упорстваше. Нали сега беше Ръката на краля, а Ръката на краля трябваше да може да чете.

Тесните вити стъпала на Кулата на Морския дракон бяха много по-тежко наказание за майстер Крессен, след като бе счупил крака си. На Давос старецът все още му липсваше. Мислеше си, че на Станис също така би трябвало да му липсва. Пилос изглеждаше умен, усърден и добронамерен, но беше млад и кралят не споделяше с него толкова, колкото беше доверявал на Крессен. Старецът бе преживял със Станис толкова дълго… „Докато не се сблъска с Мелисандра и не умря заради това.“ Давос чу откъм стълбището тихо подрънкване на звънчета, което можеше да предвещава само появата на Кръпчо. Шутът на принцесата я чакаше пред вратата на майстера като предано куче. Мек като тесто и със смъкнати рамене, с нашарено като шутовска дреха лице на червени и зелени квадрати, Кръпчо носеше шлем — еленови рога, заковани за едно котле. Дузина звънчета бяха вързани на разклоненията и дрънкаха при всяко негово движение… което означаваше постоянно, тъй като глупакът рядко стоеше мирен. Дрънкаше и звънкаше по пътя си навсякъде, където тръгнеше; нищо чудно, че Пилос му беше забранил да стъпва на уроците на Шайрийн.

— Под морето дъртата риба изяде младата рибка — промърмори глупакът на Давос. Закима и звънците му задрънкаха и зазвъняха, а той запя: — „Знам аз, знам, знам, ох, ох, ох.“ — А пък тук младата риба учи дъртата риба — каза Давос, който никога не се чувстваше толкова стар, колкото докато седеше и се мъчеше да чете. Сигурно щеше да е различно, ако го учеше майстер Крессен, но Пилос беше достатъчно млад, за да му е син.

Завари майстера седнал до дългата си дървена маса, отрупана с книги и свитъци, срещу трите деца. Принцеса Шайрийн седеше между двете момчета. Дори сега Давос изпита голямо удоволствие от гледката как собствената му кръв прави компания на принцеса и на копеле на един крал. „Деван вече ще е лорд, а не просто рицар. Лордът на Речния лес.“ Давос се гордееше с това повече, отколкото че той самият носи титлата. „И чете при това! Чете и пише, сякаш се е родил научен.“ Пилос все го хвалеше за усърдието му, а учителят по оръжие твърдеше, че Деван е много обещаващ с меча, както и с пиката. „И е богоугодно момчето, при това.“ „Братята ми се възкачиха до Чертога Господен, за да седнат до Господа — беше заявил Деван, когато баща му му разказа как бяха загинали четиримата му братя. — Ще се моля за тях при нощните огньове, както и за теб, татко, за да можеш да вървиш в Светлината на Господа до края на дните си.“

— Добро утро, тате — поздрави го момчето.

„Толкова прилича на Дейл на неговите години“ — помисли Давос. Най-големият му син никога не се беше обличал така изящно като Деван в униформа на скуайър, разбира се, но имаха еднакви широки лица, същите кафяви очи, същата кестенява коса. Бузите и брадичката на Деван бяха обрасли с рус мъх, от който и една праскова щеше да се срамува, макар че момчето се гордееше със своята „брада“. „Също както Дейл се гордееше със своята някога.“ Деван беше най-голямото от трите деца на масата.

Въпреки това Едрик Буря беше с три пръста по-висок и по-широк в гърдите и раменете. В това отношение наистина беше син на баща си; нито пък пропускаше някога сутрешните упражнения с меча и щита. Онези, които бяха достатъчно стари, за да помнят Робърт и Ренли като деца, твърдяха, че незаконното момче прилича повече на тях, отколкото на Станис: с черната като въглен коса и тъмносините очи, устата, челюстта, скулите. Само ушите му напомняха, че майка му е от дома Флорент.

— Да, добро утро, милорд — промълви Едрик. Момчето беше пламенно и дръзко, но отгледалите го майстери, кастелани и учители по оръжие добре го бяха приучили на вежливост. — При чичо ми ли бяхте.

Как е Негова милост?

— Добре е — излъга Давос. Честно казано, кралят напоследък изглеждаше изпит и измъчен, но той не виждаше необходимост да обременява момчето със страховете си. — Надявам се, че не попречих на урока ви.

— Току-що свършихме, милорд — каза майстер Пилос.

— Тъкмо четяхме за крал Дерон Първи. — Принцеса Шайрийн беше тъжно, мило и кротко дете — и грозно. От Станис беше наследила широката квадратна челюст, от Селайз — големите уши на Флорент, а боговете в своята жестока мъдрост бяха намерили за уместно да подчертаят грозните й черти, заразявайки я със „сива люспа“ още в детството. Болестта бе оставила едната й бузка и половината от шията й сива, напукана и корава, макар да бе пощадила живота и зрението й. — Той тръгнал на война и завладял Дорн. Младия дракон, така са го нарича — ли — Почитал е лъжливи богове — каза Деван, — но иначе е бил велик крал и много храбър в боя.

— Бил е — съгласи се Едрик Буря, — но моят татко беше по-храбър. Младия дракон не е спечелвал три битки в един ден.

Принцесата го изгледа с широко отворени очи.

— Нима чичо Робърт е спечелвал три битки в един ден? Копелето кимна.

— Станало е, когато за пръв път свикал знамената си. Лордовете Грандисън, Каферен и Фел решили да се съюзят с Летен замък и да тръгнат на поход срещу Бурен край, но той научил за плановете им и веднага излязъл с всичките си рицари и скуайъри. Докато заговорниците идвали към Летен замък един по един, той ги сразявал поред, преди да могат да се свържат с другите. Лорд Фел убил в двубой, а сина му Сребърната брадва пленил. Деван погледна Пилос.

— Така ли е станало?

— Казах как е било, нали? — заяви Едрик Буря преди майстерът да успее да отговори. — Разбил ги и тримата и се сражавал толкова храбро, че след това лорд Грандисън и лорд Каферен станали негови хора, както и Сребърната брадва. Никой не е могъл да надвие баща ми.

— Едрик, не бива да се хвалиш — каза майстер Пилос. — Крал Робърт е претърпявал и поражения, като всеки друг човек. Лорд Тирел го надви при Пепелявия брод, загубил е и много турнири.

— Но е спечелил повече, отколкото е губил. И е убил принц Регар на Тризъбеца.

— Така е — съгласи се майстерът. — Но сега трябва да обърна внимание на лорд Давос, който ни изчака толкова търпеливо. Ще прочетем повече за „Завоюването на Дорн“ на крал Дерон утре.

Принцеса Шайрийн и двете момчета се сбогуваха учтиво. След като си излязоха, майстер Пилос каза на Давос.

— Милорд, може би и вие ще опитате с откъс от „Завоюването на Дорн“? — Плъзна към него през масата тънка книга с кожена подвързия. — Крал Дерон е писал с изящна простота, а историята му е пълна с кръв, битки и примери на храброст. Вашият син е направо очарован.

— Моят син няма още дванайсет. Аз съм Ръката на краля. Дайте ми някое писмо, ако обичате.

— Както желаете, милорд. — Майстер Пилос порови по масата, като развиваше и хвърляше настрана разни късчета пергамент. — Нови писма няма. Някое старо може би…

Давос обичаше хубавите разкази не по-малко от всеки друг, но чувстваше, че Станис го е направил своя Ръка не за да си доставя удоволствие. Първият му дълг бе да помогне на своя крал да управлява, и затова на всяка цена трябваше да разбира думите, които носеха гарваните. И беше открил, че най-добрият начин да научиш нещо е като го правиш.

— Това може да ни свърши работа. — Пилос му подаде едно писмо. Давос приглади малкото квадратно парче омачкан пергамент и примижа над надрасканите по него буквички. Четенето беше трудно за очите му, това вече го беше научил. Понякога се чудеше дали Цитаделата предлага на турнири кесия с жълтици на онзи майстер, който успее да прочете най-дребния почерк. Пилос се беше смял на подхвърлянето му, но…

— До… петимата крале — прочете Давос, като се поколеба малко над „петимата“, което не беше виждал много често написано. — Кралят… от… кралят… отпред?

— Отвъд — поправи го майстерът. Давос направи гримаса.

— Кралят отвъд Вала идва… идва на юг. Води… гром…

— Огромна.

— … огромна орда от ди… див… диваци. Лорд М… Мммор… Мормон прати… гарван от…гор… ду…

— Духовете. Гората на духовете. — Пилос подчерта думите с върха на пръста си.

— Гората на духовете. Той е… атаку…ван?

— Да.

Доволен, Давос продължи:

— Др… други птици дойдоха след това, без вести. Ние… се боим… Мормон е убит с цялата си… воня… не, войска. Боим се, че Мормон е убит с цялата си войска!… — Давос изведнъж осъзна какво чете. Обърна писмото и видя восъка, запечатан на гърба. — Това е от Нощния страж. Майстер, крал Станис видял ли е това писмо?

— Предадох го на лорд Алестер още когато пристигна. Тогава той беше Ръката. Бях убеден, че го е обсъдил с кралицата. Когато го попитах дали желае да изпратя отговор, той ми каза да не се правя на глупак. „На Негова милост не му стигат мъже да води собствените си битки, не може да ги пилее по диваци“ — така ми каза.

Беше си чистата истина. А и тези приказки за петима крале сигурно щяха да разгневят Станис.

— Само умиращият от глад проси хляб от просяка — промълви той.

— Простете, милорд?

— Нещо, което жена ми каза веднъж.

Давос забарабани по масата с отрязаните си пръсти. Първия път, когато беше видял Вала, бе по-млад и от Деван, служеше на борда на „Дръгливата котка“ в екипажа на Роро Ухорис, един тирошец, прочут из Тясното море с прозвището Сляпото копеле, макар че не беше нито сляп, нито копеле. Роро беше минал покрай Скагос в Треперещото море и бе посетил стотина малки заливчета, които никога дотогава не бяха виждали търговски кораб. Беше докарал стомана: мечове, брадви, шлемове, здрави ризници, за да ги изтъргува срещу кожи и изделия от кост, кехлибар и обсидиан. Когато „Дръгливата котка“ пое на юг, трюмовете й бяха претъпкани, но в Залива на тюлените излязоха три черни галери и я подкараха към Източен страж. Изгубиха товара си, а Копелето си изгуби главата заради престъплението, че продавал оръжия на диваците.

В дните си на контрабандист Давос беше търгувал при Източен страж. Черните братя бяха трудни като врагове, но добри купувачи за кораб с подходящата стока. Но макар да им беше прибирал парите, никога не беше забравил главата на Сляпото копеле, търкаляща се на палубата на „Дръгливата котка“.

— Като момче съм срещал диваци — рече той на майстер Пилос. — Като крадци бяха добри, но в пазаренето ги нямаше никакви. Като всички други хора са: някои добри — други гадни.

— Хората са си хора — съгласи се майстер Пилос. — Да се върнем ли на четенето, милорд Ръка?

„Аз съм Ръката на краля, да.“ На име Станис можеше да е кралят на Вестерос, на всъщност си беше кралят на Рисуваната маса.

Държеше Драконов камък и Бурен край и разчиташе на един все по-притеснителен съюз със Саладор Саан, но това бе всичко. Как бе възможно Стражът да търси помощ от него? „Може да не знаят колко е слаб, колко изгубена е каузата му.“ — Крал Станис никога не е виждал това писмо, сигурен ли сте?

Нито Мелисандра?

— Не. Да им го занеса ли? Още сега?

— Не — бързо отвърна Давос. — Вие сте изпълнили дълга си, когато сте го занесли на лорд Алестер.

„Ако Мелисандра знаеше за това писмо…“ Какво беше казала тя? „Онзи, чието име не бива да се изрича, сбира силата си, Давос Държеливи. Скоро иде студът и нощта, която няма свършек.“… А Станис бе видял в пламъците кръг от горящи факли в снега, обкръжен от ужаси.

— Милорд, зле ли ви е? — попита Пилос.

„Изплашен съм, майстер“ — за малко да отвърне Давос. Спомни си онова, което Саладор Саан му бе разказал — как Азор Ахай закалил Светлоносеца, като го забил в сърцето на жената, която обичал. „Убил е жена си, за да се срази с мрака. Ако Станис е прероденият Азор Ахай, означава ли това, че Едрик Буря трябва да сподели участта на Нисса Нисса?“ — Бях се замислил, майстер. Простете. — „Какво лошо, ако някакъв дивашки крал завладее Севера?“ Не че Станис държеше Севера. От Негова милост едва ли можеше да се очаква да тръгне да защитава хора, които отказват да го признаят за крал. — Дайте ми друго писмо — каза той рязко. — Това е твърде… — … трудно? — предположи Пилос.

„Скоро иде студът — шепнеше Мелисандра, — и нощта, която няма свършек.“ — Тревожно — каза Давос. — Твърде… тревожно. Друго писмо, моля.