Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ТИРИОН

На заранта разбра, че не може да понесе мисълта за ядене. „До залез-слънце може да съм осъден.“ Коремът му се беше вкиснал от жлъч, а носът го сърбеше и Тирион го почеса. „Трябва да понеса още един свидетел, а после е моят ред.“ Но какво трябваше да направи? Да отрече всичко? Да обвини Санса и сир Донтос? Да признае, с надеждата да прекара остатъка от живота си на Вала? Да хвърли заровете и да се моли Червената усойница да победи сир Грегър Клегейн?

Замушка нервно с ножа мазната червена наденица — съжаляваше, че не е сестра му. „На Вала е адски студено, но поне за Церсей ще е затворено.“ Не мислеше, че от него ще излезе кой знае какъв воин, но Нощният страж имаше нужда не само от силни мъже, а и от умни. Лорд-командир Мормон го беше казал, когато Тирион гостува в Черен замък. „Само да не бяха онези техни неприемливи клетви.“ Щеше да означава край на брака му и на правата, каквито можеше да има над Скалата на Кастърли, но пък той и така едва ли щеше да се радва дълго и на двете. А доколкото помнеше, в близкото село имаше някакъв бардак с курви.

Не беше животът, за който си беше мечтал, но все пак щеше да е живот. И за да си го спечели, единственото, което трябваше да направи, бе да се довери на баща си, да се изправи на малките си криви крака и да каже:

— Да, аз го направих, признавам си.

Ето, точно от тази част червата му се стягаха на възли. Вече почти съжаляваше, че наистина не го е направил той, след като все едно трябваше да го понесе.

— Милорд? — каза Подрик Пейн. — Те са тук, милорд. Сир Адам, И златните плащове. Чакат. Отвън.

— Под, кажи ми искрено… мислиш ли, че аз съм го направил? Момчето се поколеба. Когато се опита да проговори, успя да изкара от устата си само няколко плюнки.

„Обречен съм.“ Тирион въздъхна.

— Няма нужда да ми отговаряш. Ти беше добър скуайър. По-добър, отколкото заслужавах. Каквото и да стане, благодаря ти ги вярната служба.

Сир Адам Марбранд чакаше при вратата с шест златни плаща. Тази сутрин, изглежда, нямаше какво да каже. „Още един добър човек, който мисли, че съм родоубиец.“ Тирион събра цялото достойнство, което можа да намери в себе си, и се затътри по стъпалата. Усещаше как го гледат, докато пресичаше двора: стражите по стените, конярите край конюшните, ратаите и перачките, слугинчетата. В тронната зала рицари и лордове се разместиха да им отворят път и зашепнаха на дамите си.

След като го изправиха пред съдиите, други златни плащове доведоха Шае.

Ледена длан сякаш стисна сърцето му. „Варис я е издал“ — помисли той. Но после си спомни. „Не, аз сам я издадох. Трябваше да я оставя при Лолис. Разбира се, че са разпитали слугините на Санса, и аз щях да го направя.“ Потърка хлъзгавия белег на мястото на носа си и се зачуди защо Церсей си е направила този труд. „Шае не знае нищо, което би могло да ме уязви.“ — Заедно го замислиха — каза тя — момичето, което беше обичал. — Дяволчето и лейди Санса го замислиха, след като умря Младия вълк. Санса искаше да отмъсти за брат си, а Дяволчето искаше да вземе трона. След това щеше да убие сестра си, после — своя лорд баща, за да може да стане Ръката на принц Томен. Но след около година, преди да е пораснал още Томен, щеше и него да убие, за да постави короната на своята глава.

— Откъде би могла да знаеш всичко това? — запита настоятелно принц Оберин. — Защо Дяволчето ще разкрива подобни планове пред една слугиня на жена си?

— Част от нещата ги подслушах, милорд — отвърна Шае, — а и милейди изтърва някои работи. Но повечето го чух от неговите уста. Аз не бях само слугиня на лейди Санса. Бях неговата курва, през цялото време, откакто съм в Кралски чертог. На заранта на сватбата той ме завлече долу, където държат драконовите черепи, и ме изчука под всичките онези чудовища. А когато се разплаках, ми каза, че трябва да съм благодарна, че не всяко момиче може да стане кралска курва. Точно тогава ми разказа как е намислил да стане крал. Каза, че горкото момче Джофри никога няма да познае невястата си така, както той е познал мен. — И изведнъж захлипа. — Аз не исках да ставам курва, благородни господа. Щях да се омъжа. Беше скуайър, добро и храбро момче, от знатен род. Но Дяволчето ме видя при Зелената вилка и постави момчето, за което щях да се венчая, най-отпред в авангарда, а след като го убиха, прати диваците си да ме отведат в шатрата му. Шага, онзи големият, и Тимет, с изгореното око. Каза, че ако не го задоволя, щял да ме даде на тях, затова се постарах. После ме доведе в града, за да съм му подръка, когато ме поиска. Караше ме да правя такива срамни неща, че…

Принц Оберин я погледна с любопитство.

— Какви неща?

— Неописуеми неща. — Сълзите бавно потекоха по хубавото й личице и несъмнено в този момент на всеки мъж в залата му се прииска да я прегърне и да я утеши. — С устата и с… други части, милорд. С всички мои части. Използваше ме по всички възможни начини и… и искаше да му казвам колко е голям. „Мой великане“, трябваше да му казвам, „мой великане Ланистър.“ Осуалд Черно котле се разсмя пръв. Борос и Мерин след него, после Церсей, сир Лорас и повече лордове и дами, отколкото Тирион можеше да преброи. Гредите закънтяха от тази внезапна вълна от смях, и Железният трон се разтърси.

— Вярно е! — възрази Шае. — Моят великан Ланистър. — Смеховете гръмнаха два пъти по-силно.

„А аз ви спасих всички — помисли Тирион. — Спасих целия този мръсен град и жалкия ви живот.“ В тронната зала имаше стотици хора и всички се смееха неудържимо. Всички освен баща му. Или поне така изглеждаше. Дори Червената усойница се подхилваше, а Мейс Тирел изглеждаше готов да се пръсне, но лорд Тивин Ланистър седеше между двамата сякаш изсечен от камък, със свити под брадичката длани.

Тирион пристъпи напред.

— Господа! — изрева той. Трябваше да изреве, за да го чуят. Баща му вдигна ръка. Залата притихна.

— Разкарайте тази курветина от очите ми — каза Тирион — и ще ви дам вашето признание.

Лорд Тивин кимна и махна с ръка. Шае изглеждаше почти ужасена, когато златните плащове я обградиха. Докато я извеждаха, очите й за миг срещнаха тези на Тирион. Срам ли прочете той там, или страх? Зачуди се какво ли й е обещала Церсей. „Ще си получиш златото и накитите, каквото там си й поискала — помисли, докато гледаше как се отдалечава — но до един лунен кръг ще те прати да забавляваш златните плащове в бараките им.“ Тирион вдигна глава и се взря в студените зелени очи на баща си, с петънцата от светло злато.

— Виновен съм — каза Тирион. — Много съм виновен. Това ли искахте да чуете?

Лорд Тивин не каза нищо. Принц Оберин изглеждаше разочарован.

— Признаваш ли, че ти си отровил краля?

— Нищо подобно — каза Тирион. — За смъртта на Джофри съм невинен. Виновен съм за много по-чудовищно престъпление. — Направи още една крачка към баща си. — Родих се. Живях. Виновен съм, че съм джудже, признавам го. И колкото пъти да ми го прощаваше, постоянствах в това свое безчестие.

— Това са глупости, Тирион — заяви лорд Тивин. — Говори по същество. Не си изправен на съд затова, че си джудже.

— Точно тук грешите, милорд. Цял живот ме съдят за това, че съм джудже.

— Нищо ли нямаш да кажеш в своя защита?

— Нищо освен следното: не съм го извършил аз. Макар вече да съжалявам, че не бях аз. — Обърна се с лице към залата, към морето от пребледнели лица. — Съжалявам, че нямах достатъчно отрова за всички вас. Накарахте ме да съжалявам, че не съм чудовището, което бихте искали да бъда, но това е положението. Невинен съм, но тук няма да получа правосъдие. Не ми оставихте никакъв избор, освен да се обърна към боговете. Настоявам за съд в двубой.

— Ти ума ли си загуби? — каза баща му.

— Напротив, намерих си гр. Настоявам за съд в двубой! Милата му сестрица едва ли щеше да е по-доволна.

— Той има това право, ваши благородия — напомни тя на съдиите. — Нека боговете отсъдят. Сир Грегър Клегейн ще се изправи от името на Джофри. Той се върна предната нощ в града, за да повери меча си на служба при мен.

Лицето на лорд Тивин бе толкова помръкнало, че за миг Тирион се зачуди дали и той не е глътнал отровно вино. Баща му удари с юмрук по масата толкова разгневен, че не можеше да проговори. Мейс Тирел беше този, който се обърна към Тирион, за да зададе въпроса:

— Имаш ли поборник, който да защити невинността ти?

— Има, милорд. — Принц Оберин се изправи. — Джуджето напълно ме убеди.

Врявата, която последва, беше оглушителна. Тирион си достави особено удоволствие от внезапното съмнение, което зърна в очите на Церсей. Наложи се сто златни плаща да заблъскат с тъпите краища на копията си по каменния под, за да усмирят отново тронната зала. Междувременно лорд Тивин се беше овладял.

— Нека този спор се реши утре заран — заяви той студено. — Аз си измивам ръцете. — После хвърли изпълнен с хладен гняв поглед към сина си джудже и излезе с широки крачки от залата през кралската врата зад Железния трон, следван от брат си Кеван.

По-късно, вече в килията си, Тирион си наля чаша вино и прати Подрик Пейн да му донесе сирене, хляб и маслини. Съмняваше се, че точно сега ще може да задържи в стомаха си нещо по-тежко. „Нима си въобразяваше, че ще се предам толкова хрисимо, татенце? — запита той сянката, която свещите всичаха в стената. — Твърде много съм наследил от теб, за да го направя.“ Изпита странен покой в душата си, след като бе изтръгнал властта над живота и смъртта от ръцете на своя баща и я бе връчил в ръцете на боговете. „Стига да има богове и да не са поредният фарс. Ако не, то тогава в ръцете на дорнеца.“ Каквото и да се случеше, Тирион получи удовлетворението, че бе разбил на трески плановете на лорд Тивин. Ако спечелеше принц Оберин, това отново щеше да възпламени омразата на Планински рай към дорнците: Мейс Тирел щеше да види как мъжът, осакатил сина му, помага на джуджето, което за малко щеше да убие дъщеря му, се отървава от справедливото наказание. А ако победеше Планината, Доран Мартел като нищо щеше да поиска да разбере защо брат му е получил смърт вместо правосъдието, обещано му от Тирион. В края на краищата щеше да коронова Мирцела.

Почти си заслужаваше да умре само заради удоволствието от цялата каша, която беше забъркал. „Дали ще дойдеш да видиш края ми, Шае? Ще застанеш ли там, сред всички други, ще гледаш ли как сир Илин отсича грозната ми глава? Ще ти липсва ли твоя великан Ланистър, когато умре?“ Допи виното, запокити чашата и запя с цяло гърло:

И яхна той през улиците на града от своя хълм висок, по криви улички и стъпала, да търси въздишка на една жена.

Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов.

Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.

Тази нощ сир Кеван не го посети. Сигурно беше с лорд Тивин и се мъчеха да усмирят гнева на Тирелите. „Боя се, че този си чичо повече няма да го видя:.“ Наля си нова чаша вино. Жалко, че беше заповядал да убият Саймън Сребърния език преди да научи всички думи от тази песен. Честно казано, песента никак не беше лоша. Особено в сравнение с онези, които тепърва щяха да напишат за него. „Че златните ръце са винаги студени, но все са топли женските ръце“, изпя той. Май трябваше сам да допише куплетчетата. Стига да преживееше достатъчно.

Същата нощ, изненадващо, Тирион Ланистър спа дълго и дълбоко. Събуди се призори, добре отпочинал и с вълчи апетит, и изгълта закуската си от пържени хлебчета, сочна наденица, ябълков кейк и двойна порция яйца, готвени с лук и страшно люти дорнски чушлета. После поиска разрешение от стражите си да се види със своя защитник. Сир Адам даде съгласието си.

Тирион завари принц Оберин да пие червено вино, докато навличаше доспехите си. Помагаха му четирима от по-младите му дорнски лордчета.

— Добро ви утро, милорд — каза принцът. — Ще пийнете ли чаша вино?

— Редно ли е да пиете преди битката?

— Винаги пия преди битка.

— Това би могло да ви убие. Още по-лошото е, че може и мен да убие.

Принц Оберин се засмя.

— Боговете закрилят невинните. Надявам се, че наистина сте невинен.

— Само за убийството на Джофри — призна Тирион. — Все пак се надявам, че си давате сметка срещу какво се изправяте. Грегър Клегейн е…

— Голям? Това съм го чувал.

— Той е почти осем стъпки висок и всичко това е мускул. Бие се с голям двуръчен меч и го върти само с едната си ръка. Известен е с това, че посича хората на две само с един удар. Бронята му е толкова тежка, че никой по-малък от него не би могъл да я издържи, камо ли да се движи с нея.

Принц Оберин не се впечатли.

— Убивал съм големи и преди. Номерът е да им подкосиш краката. Паднат ли, пиши ги умрели. — Дорнецът изглеждаше толкова безгрижен и самоуверен, че Тирион почти се успокои, докато принцът не се обърна и не каза: — Сир Демон, копието ми.

Сир Демон му го подхвърли и Червената усойница го хвана във въздуха.

— Смятате да се изправите срещу Планината с копие? — На Тирион му призля. В сраженията стройните редици на копията образуваха внушителен фронт, но в единичен двубой срещу опитен мечоносец нещата бяха съвсем различни.

— Ние в Дорн много си падаме по копията. А и това е единственият начин да контрирам обхвата му. Погледнете, милорд Дяволче, но внимавайте да не го пипнете.

Копието беше от ясеново дърво, осем стъпки дълго, с гладка дръжка, дебело и тежко. Последните две стъпки бяха стомана: тънък листовиден връх, който се стесняваше до зъл шип. Ръбовете изглеждаха достатъчно остри да се обръсне човек с тях. Когато Оберин го завъртя в ръката си, те лъснаха черни. „Масло? Или отрова?“ Тирион реши, че е по-добре да не знае.

— Надявам се, че сте добър с това — каза той подозрително.

— Няма да имате причина да се оплаквате. Макар че сир Грегър — сигурно. Колкото и да е дебела бронята му, при ставите има празнини. Под лакътя и коленете, под мишниците… Ще намеря къде да го погъделичкам, обещавам ви. — Той остави копието до стената. — Казват, че един Ланистър винаги плащал дълговете си. Навярно ще дойдете с мен в Слънчево копие, когато дните на кръвопролития свършат. Брат ми Доран много ще се радва да посрещне законния наследник на Скалата на Кастърли… особено ако доведе и хубавата си жена, лейди Зимен хребет.

„Да не би да си мисли, че съм скътал Санса някъде като катерица, прибрала орехчето си за зимата?“ Дори да беше така, Тирион не смяташе да го извежда от заблуждението.

— Всъщност една разходка до Дорн може да се окаже много приятна.

— Планирайте го като продължителна визита. — Принц Оберин отпи от виното. — Двамата с Доран имате да обсъдите доста неща от взаимен интерес. Музика, търговия, история, вино, петака на джуджето… законите за наследство и предаване на короната. Несъмнено съветите му ще бъдат от полза за кралица Мирцела в тежките времена, които ще я чакат.

Ако наблизо имаше от птиченцата на Варис, то принц Оберин пълнеше наострените им уши с голяма охота.

— Май ще приема тази чаша вино — каза Тирион. „Кралица Мирцела?“ Още по-изкусително щеше да е, ако той наистина беше скътал Санса под наметалото си. „Ако тя се обяви в подкрепа на Мирцела вместо на Томен, дали Северът би я последвал?“ В това, за което намекваше Червената усойница, имаше логика. Можеше ли Тирион наистина да вдигне оръжие срещу Томен и срещу собствения си баща? „Церсей ще плюе кръв.“ Щеше да си струва, макар и само заради това.

— Спомняш ли си историята, която ти разправях при първата ни среща, Дяволче? — попита принц Оберин, когато Копелето на Божия милост коленичи пред него, за да стегне наколенниците му. — Двамата със сестра ми не дойдохме в Скалата на Кастърли само заради твоята опашка. Бяхме на нещо като пътешествие. Пътешествие, в което минахме през Звездопад, Арбор, Староград, Островите на щита, Крейкхол и накрая Скалата на Кастърли… но крайната ни цел беше венчавка. Доран беше сгоден за лейди Меларио от Норвос, затова беше оставен като кастелан на Слънчево копие. А двамата със сестра ми бяхме уговорени.

— На Еля това й се стори възбуждащо — продължи той. — Беше на подходяща възраст, пък й крехкото й здраве не й беше позволявало такова пътуване. Аз на свой ред се забавлявах с подигравки по адрес на ухажорите й. Имаше един, лордчето Лениво оченце, скуайъра Шляпащи устни, един го нарекох Крачещия кит или нещо подобно. Единственият, който що-годе изглеждаше сносно, беше младият Белор Хайтауър.

Симпатично момче и сестра ми почти се беше влюбила в него, докато горкият не го споходи нещастието да пръдне веднъж в наше присъствие. Аз моментално го нарекох „Белор Шквала“ и оттогава Еля не можеше да не се разсмее, щом го видеше. Цяло чудовище бях като младеж, някой трябваше да ми го резне този мой зъл език.

„Да“ — съгласи се Тирион наум. Белор Хайтауър вече не беше млад, но беше останал наследник на лорд Лейтън. Богат, чаровен и рицар със забележителна слава. Сега го наричаха „Белор Ярката усмивка“. Ако Елия се беше омъжила за него, вместо за Регар Таргариен, сега можеше да си е жива и здрава в Староград, с порасналите й деца около нея. Зачуди се колко ли живота е помела тази пръдня.

— Ланиспорт беше краят на нашето пътешествие — продължи принц Оберин, докато сир Арон Коргайл му помагаше да навлече подплатената кожена туника и започна да я връзва отзад. — Знаеш ли, че майките ни са се познавали отдавна?

— Били са заедно като момичета в двора, доколкото си спомням. Компаньонки на принцеса Рела, така ли беше?

— Точно. Убеден съм, че майките ни бяха спретнали този заговор помежду си. Скуайър Шляпащи устни и цялата тази пасмина, както и пъпчивите момиченца, изредили се като на парад пред мен, са били само ордьовърът преди пира, колкото да изострят апетита ни. Главното блюдо трябваше да ни се поднесе в Скалата на Кастърли.

— Церсей и Джайм.

— Колко умно джудже! Двамата с Еля бяхме по-големи, разбира се. Брат ти и сестра ти бяха на осем-девет години. Но разликата от пет — шест години не е толкова голяма. А на кораба ни имаше и една празна каюта, много хубава каюта, като тези, които се пазят за особа от много знатен род. Сякаш се очакваше да върнем някого с нас в Слънчево копие. Някой млад паж например. Или компаньонка за Еля. Лейди майка ти беше решила да сгоди Джайм за сестра ми или Церсей за мен. Може би и двете.

— Може би — каза Тирион. — Но баща ми…

— Баща ти управляваше Седемте кралства, но у дома го управляваше лейди съпругата му, или поне така твърдеше майка ми. — Принц Оберин вдигна ръце, за да може сир Дагос Мануди и Копелето на Божия милост да нахлузят на главата му плетения железен нагърленик.

— В Староград научихме за смъртта на майка ти и за чудовищното дете, което е родила. Там можеше да тръгнем обратно, но майка ми настоя да продължим. Вече ти казах за посрещането, което ни устроиха в Скалата на Кастърли, нали? Но това, което не ти казах, е, че майка ми изчака толкова, колкото изискваше приличието, след което поде разговор с баща ти за истинската цел на посещението ни. Години по-късно, на смъртното си ложе, тя ми каза, че лорд Тивин й отказал грубо. Дъщеря му била предназначена за принц Регар, уведомил я той. А когато тя го попитала за Джайм, като годеник за Еля, вместо него той й предложил теб.

— И тя приела това предложение за грубо оскърбление.

— Така си беше. Дори ти можеш да го разбереш, нали?

— О, как не. — „И всичко се връща назад и все по-назад — помисли Тирион, — към нашите майки и бащи, и към техните преди това. Ние сме кукли, танцуващи на конците, дърпани от онези, които са дошли на този свят преди нас, а един ден собствените ни деца ни взимат конците и започват да танцуват вместо нас.“ — Е, принц Регар все пак се ожени за Еля Дорнска, не за Церсей Ланистър от Скалата на Кастърли. Така че изглежда майка ти е спечелила този двубой.

— Така си мислеше и тя — съгласи се принц Оберин, — но баща ти не е от хората, които могат да забравят подобни унижения. Този урок веднъж той го даде на лорд и лейди Тарбек, както и на дома Рейни от Кастамир. А в Кралски чертог го даде да моята сестра. Шлемът ми, Дагос. — Мануди му го подаде: висок златен шлем с меден диск над челото, слънцето на Дорн. Забралото беше махнато, забеляза Тирион. — Еля и децата й дълго чакаха за правосъдие. — Принц Оберин нахлузи меките си червени кожени ръкавици и взе копието си. — Но днес ще го получи.

За двубоя беше избран външният двор. Тирион трябваше да подскача и да подтичва, за да не изостане от дългите крачки на принц Оберин. „Змията гори от нетърпение — помисли си. — Да се надяваме, че е също толкова отровна.“ Денят беше сив и ветровит, слънцето се мъчеше да пробие през облаците. Тирион съвсем не беше толкова сигурен кой ще спечели тази битка.

Поне хиляда души бяха дошли да видят дали ще живее, или ще умре. Бяха се подредили по стените и се бутаха с лакти по стъпалата на цитадели и кули. Гледаха от вратите на конюшните, от прозорци и мостове, от тераси и покриви. А в двора беше истинско гъмжило, толкова много бяха, че се наложи златните плащове и рицарите на Кралската гвардия да ги избутат, за да отворят място за боя. Някои бяха измъкнали столове, за да гледат по-удобно, други се бяха покачили върху бурета. „Трябваше да го направим в Драконовата яма — помисли Тирион горчиво. — Щяхме да съберем по петак за всяка глава и така да платим и сватбата на Джофри, и погребението му.“ Някои от зрителите дори бяха вдигнали дечица на раменете си, за да виждат по-добре. Като видяха Тирион, се развикаха и започнаха да го сочат.

Самата Церсей, застанала до сир Грегър, приличаше почти на дете. В доспехите си Планината изглеждаше по-грамаден, отколкото имаше право да бъде който и да е човек. Под дългото си жълто връхно палто с трите черни кучета Клегейн носеше тежка броня върху плетена ризница — тъмносива стомана, очукана и изподраскана от битки. Под всичко това имаше щавена кожа и дебел пласт вата. Грамадният шлем беше затегнат с винтове към нагърленика, с тънки процепи за дишане около устата и ноздрите и също така тесен процеп за гледане. Шлемът беше увенчан с каменен юмрук.

От другата страна на двора, където застана Тирион, по нищо не личеше, че сир Грегър страда от рани. „Изглежда като изсечен от скала.“ Грамадният му меч беше забит в земята пред него — шест стъпки гьекрит с драскотини метал. Грамадните ръце на сир Грегър, облечени в рицарски ръкавици от усукана стомана, стискаха дългия предпазител от двете страни на дръжката. Дори любовницата на принц Оберин пребледня, като го видя.

— Ще си биеш с това? — прошепна стъписана Елария Пясък.

— Смятам да убия това — отвърна безгрижно любовникът й.

Сега, след като бяха вече на ръба, Тирион таеше известни съмнения. Когато погледна принц Оберин, неволно съжали, че не го защитава Брон… или още по-добре — брат му Джайм. Червената усойница беше леко снаряжен: наколенници, предпазители на ръцете, нагърленик, стоманен пояс на кръста. Иначе беше облечен в кожа и лека коприна отгоре. Над металната мрежа на главата си носеше лъскави медни люспи, но ризницата, както и люспите, нямаше да му осигурят и една четвърт от защитата на тежката броня на Грегър. С махнатото забрало шлемът на принца едва ли беше по-полезен от обикновен войнишки полушлем, нямаше дори предпазител за носа. Кръглият му стоманен щит беше излъскан до блясък и на него с червено, жълто, бяло злато и мед беше инкрустирано слънцето и копието.

„Играеш около него, докато толкова се умори, че да не може ръката си да вдигне, след което го събаряш по гръб.“ Червената усойница, изглежда, споделяше възгледите на Брон. Но наемникът беше откровен за рисковете от подобна тактика. „Седем ада, дано само да знаеш какво правиш, змийо.“ До Кулата на Ръката, по средата между двамата поборници, бяха издигнали платформа. Там седеше лорд Тивин с брат си сир Кеван. Крал Томен не се виждаше; поне за това Тирион изпита благодарност.

Лорд Тивин се обърна към сина си джудже и вдигна ръката си. Дузина фанфари затръбиха, за да усмирят тълпата. Върховният септон заситни напред с високата си кристална корона и се помоли Отеца Небесен да им помогне в тази присъда и Воина да вложи сила в ръката на мъжа, чието дело е справедливо. „Това съм аз“ — за малко щеше да изкрещи Тирион, но щяха само да му се изсмеят, а до гуша му беше дошло от смеховете им.

Сир Озмунд Черно котле донесе щита на Клегейн — от тежък дъб, обшит по ръба с черно желязо. Когато Планината пъхна лявата си ръка в стегите, Тирион видя, че отгоре са нарисувани черните псета на Клегейн. Тази заран сир Грегър носеше седемлъчата звезда, донесена от андалите във Вестерос, когато преминали Тясното море, за да надвият Първите хора и техните богове. „Много благочестиво от твоя страна, Церсей, но се съмнявам, че боговете ще се впечатлят.“ Разстоянието между двамата беше петдесет разкрача. Принц Оберин настъпваше бързо, сир Грегър — по-застрашително. „Не земята трепери под краката му — каза си Тирион. — Просто сърцето ми пърха.“ Когато двамата се озоваха на десет разкрача разстояние, Червената усойница спря и извика:

— Казаха ли ти кой съм аз?

Сир Грегър изпръхтя през цепнатините за дишане.

— Някакъв мъртвец. — И закрачи неумолимо напред. Дорнецът сви настрани.

— Аз съм Оберин Мартел, принц на Дорн — рече той, докато Планината се обръщаше да го задържи в полезрението си. — Принцеса Елия беше моя сестра.

— Коя? — попита Грегър Клегейн.

Копието на Оберин мушна напред, но сир Грегър посрещна върха с щита си, тласна го настрани и закрачи към принца като бивол, размахал меча си. Дорнецът се завъртя и се озова встрани от него, недокоснат. Копието полетя напред. Клегейн посече към него, Мартел го дръпна, след което удари отново. Металът изскърца в метал, щом върхът се плъзна от гърдите на Планината, преряза връхното палто и остави дълга светла драскотина по стоманата отдолу.

— Елия Мартел, принцеса Дорнска — изсъска Червената усойница. — Ти я изнасили! Ти я уби! Ти уби децата й!

Сир Грегър изпръхтя и замахна с все сила към главата на дорнеца. Принц Оберин отбягна замаха му с лекота.

— Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й.

— Ти да говориш ли си дошъл, или да се биеш?

— Дойдох, за да чуя признанието ти.

Червената усойница нанесе светкавичен удар в корема на Планината, но без никаква полза. Грегър замахна към него и не улучи. Дългото копие излетя над меча му. Блясваше напред-назад като змийски език, замахваше в лъжлив жест надолу и удряше горе, мушкаше в слабините, в щита, в очите. „Планината поне е доста голяма цел“ — помисли Тирион. Принц Оберин почти не пропускаше, макар че никой от ударите му не пробиваше тежката броня на сир Грегър. Дорнецът продължаваше да се върти в кръг, да мушка, след това да отскача отново, принуждавайки грамадния мъж непрестанно да се върти. „Клетейн го губи от погледа си.“ Шлемът на Планината беше с много тесен процеп пред очите, който силно ограничаваше полезрението му. Оберин много добре се възползваше от това, както и от дължината на копието си, и от собствената си бързина.

Боят продължи като че ли много дълго време. Движеха се из двора, въртяха се и се въртяха в спирали, сир Грегър сечеше във въздуха, докато копието на Оберин биеше ту в ръка, ту към крак, на два пъти — в слепоочието му. Дървеният щит на Грегър също така понесе своето от дарите — една от кучешките глави под звездата се отлющи, а по други теста под желязната обшивка се показа суровото дърво. От време на време Клегейн изпъшкваше, а веднъж Тирион чу как измърмори проклятие, но иначе продължаваше да се бие в мрачно мълчание. Не и Оберин Мартел.

— Ти я изнасили! — извика той и нанесе лъжлив удар. — Ти я уби — каза, отбягвайки удара на грамадния меч. — Ти уби децата й! — изрева той и замахна с копието си към гърлото на гиганта, но то само изкърца в дебелата стомана и отскочи.

— Оберин си играе с него — каза Елария Пясък. „Шутовска игра“ — помисли Тирион и каза:

— Планината е адски голям, не става за играчка.

Тълпата зяпачи пълзеше към двамата биещи се мъже, хората пристъпваха педя по педя, за да виждат по-добре. Кралската гвардия се мъчеше да ги задържи, тикаха назад тъпаците с големите си бели щитове, но тъпаците бяха стотици, а мъжете в бели доспехи — само шестима.

— Ти я изнасили. — Принц Оберин парира свирепия удар с върха на копието си. — Ти я уби. — Замахна с върха на копието си към очите Клегейн, толкова бързо, че огромният мъж примига и отстъпи. — ти уби децата й. — Копието блесна встрани и надолу и одраска нагръдника на Планината. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. — Копието беше с две стъпки по-дълго от меча на сир Грегър, повече от достатъчно, за да го държи на неудобно разстояние. Той сечеше към дървения прът при всяко замахване на Оберин, мъчейки се да откъсне върха му, но беше все едно да се опитва да отсече крилото на летяща муха. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. — Грегър се опита да му връхлети като бик, но Оберин се плъзна встрани и го заобиколи в гръб. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й.

— Млъкни. — Сир Грегър като че ли започна да се движи по-забавено, а големият му меч вече не се издигаше толкова високо, както началото на двубоя. — Затвори си проклетата уста.

— Ти я изнасили — каза принцът и се отмести вдясно.

— Стига! — Сир Грегър направи две дълги крачки и посече отгоре с меча си към главата на Оберин, но дорнецът отново отскочи и каза:

— Ти я уби.

— Млъкни! — Грегър нападна стремглаво, право срещу върха на копието, което се удари в дясната му гръд и се плъзна встрани с влудяващ стоманен писък. Изведнъж Планината се оказа достатъчно близо за удар и огромният му меч блесна като стоманена мъгла. Тълпата ревна. Оберин се изплъзна от първия удар и издърпа копието, вече безполезно, след като сир Грегър влезе в обсега му. Втория удар пое с щита си. Металът срещна метал с цепещ тъпанчетата грохот и Червената усойница отхвърча назад. Сир Грегър го последва с рев. „Тоя не използва думи, само реве като някое животно“ — помисли Тирион. Оттеглянето на Оберин се обърна на панически бяг заднишком, само на няколко пръста пред върха на грамадния меч, който сечеше в гърдите му, в ръцете и по главата му.

Зад него бяха конюшните. Зяпачите запищяха и се забутаха да се отдръпнат от пътя му. Сир Грегър удари отгоре надолу с цялата си ярост и сила. Червената усойница се метна встрани и се превъртя. Едно нещастно конярче не се оказа толкова бързо. Вдигна ръка да предпази лицето си, но сир Грегор я отсече между лакътя и рамото.

— Млъкни! — пак изрева Планината при писъка на конярчето и този път замахна с меча си отстрани и отпрати горната половина от главата на момъка през двора сред дъжд от кръв и мозък. Стотици от зрителите като че ли изведнъж загубиха интерес виновен ли е, или е невинен Тирион Ланистър, ако се съдеше по това как са заблъскаха в паника, за да избягат от двора.

Но Червената усойница вече се беше изправил, дългото копие беше в ръката му.

— Елия! — извика той на сир Грегър. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. Сега кажи името й.

Планината се извърна като вихър. Шлем, щит, меч, палто: всичко беше оплискано с кръв и мозък.

— Много говориш — изръмжа той. — Главата ме заболя.

— Ще те накарам да го изречеш. Тя беше Елия Дорнска. Планината изсумтя презрително, настъпи… и в този миг слънцето проби през ниските облаци, скрили небето от призори.

„Слънцето на Дорн“ — каза си Тирион, но Грегър Клегейн бе този, който пръв се измести така, че да постави слънцето зад гърба си. „Тъмен и брутален е тоя, но има инстинкт на воин.“ Червената усойница се присви, примижа и отново мушна напред с копието. Сир Грегър извъртя меча, но замахът се оказа заблуда. Загубил равновесие, той залитна напред.

Принц Оберин килна очукания си метален щит. Лъч слънчева светлина блесна ослепително от лъскавото злато и мед към тесния процеп на шлема на противника му. Клегейн надигна щита си към блясъка. Копието на принц Оберин полетя напред като мълния и намери цепнатината в тежката броня, в свръзката под мишницата. Върхът се заби през ризницата и щавената кожа. Дорнецът изви копието и го изтръгна, а Грегър задавено изпъшка.

— Елия. Кажи го! Елия Дорнска! — Обикаляше в кръг, с насочено за нов удар копие. — Кажи го!

Тирион си имаше своя молитва. „Падни най-после и умри — гласеше тя. — Проклет да си, падни и умри!“ Кръвта, закапала от мишницата на Планината, сега беше негова, а под нагръдника трябваше да кърви още повече. Когато се опита да направи крачка напред, едното му коляно поддаде. Тирион помисли, че ще рухне.

Принц Оберин го беше заобиколил в гръб.

— Елия Дорнска! — изкрещя той. Сир Грегор понечи да се обърне, но много бавно и много късно. Върхът на копието този път го прониза отзад в коляното през пластовете плетено желязо и кожа, между бронята на бедрото и на прасеца. Планината се извърна, залитна, после се срина по очи върху каменните плочи. Грамадният меч отхвърча от ръката му. Бавно и тежко той се превъртя на гръб.

Дорнецът захвърли разнебитения си щит, стисна копието в двете си ръце и отстъпи. Зад него Планината нададе протяжен стон и се надигна на лакът. Оберин се извърна, бърз като рис, и затича към падналия си противник.

— ЕЕЕЕЕЛЛЛЛИИИИЯЯЯ! — изкрещя той и нанесе удар с копието, с цялата тежест на тялото си. Пукотът на разцепения ясенов прът бе почти толкова сладък, колкото яростния вой на Церсей, и за миг принц Оберин сякаш се сдоби с криле. „Змията полетя над Планината.“ Четири стъпки прекършено копие щръкнаха от корема на Клегейн, а принц Оберин се превъртя, надигна се и се изтупа от прахта. Захвърли остатъка от счупения прът на копието си, взе грамадния меч на противника си и каза:

— Ако издъхнете преди да сте изрекли името й, сир, ще ви гоня през всичките седем ада.

Сир Грегър се помъчи да се надигне. Скършеното копие го беше пронизало и го бе приковало към земята. Той сви двете си ръце около пръта, изпъшка, но не можа да го изтръгне. Червената локва под него се разшири.

— В този миг се чувствам още по-невинен — каза Тирион на Елария Пясък.

Принц Оберин пристъпи още по-близо.

— Кажи името! — Стъпи с единия си крак на гърдите на Планината и надигна грамадния меч с двете си ръце. Дали се канеше да отсече главата на Грегър, или да забие острието в процепа зад очите му, Тирион така и не можа да разбере.

Ръката на Клегейн изхвърча нагоре и сграбчи дорнеца зад коляното. Червената усойница замахна надолу с големия меч, но изгуби равновесие и острието само одраска за пореден път бронята на Планината. После мечът бе забравен, защото ръката на Грегър се стегна и изви, притегляйки дорнеца. Затъркаляха се сред прах и кръв, и счупеното копие се заклати. Тирион с ужас видя как Планината прегърна с огромната си ръка принца и го притисна към гърдите си като любовник.

— Елия Дорнска — чуха всички гласа на сир Грегър, когато двамата се оказаха достатъчно близо, за да се целунат. Дълбокият му глас прокънтя през шлема. — Аз убих вресливите й палета. — Удари с другата си ръка незащитеното лице на Оберин и натика стоманените пръсти в очите му. — А после я насилих. — Клегейн навря юмрука си в устата на дорнеца и пръсна зъбите му. — После пръснах шибаната й глава. Ето така. — Когато извади огромния си юмрук, кръвта по стоманената му ръкавица сякаш задимя в студения сутрешен въздух. След което последва болезнен пукот. Елария Пясък изпищя от ужас, а закуската на Тирион кипна нагоре към гърлото му и той падна на колене и избълва бекона, наденицата и ябълковия кейк, и двойната порция пържени яйца с лук и лютиви дорнски чушлета.

Така и не чу баща си да изрича думите, с които го осъжда. Може би нямаше нужда от думи. „Поставих живота си в ръцете на Червената усойница и той го изпусна.“ Когато се сети, твърде късно, че змиите нямат ръце, започна да се смее истерично.

Беше стигнал до средата на стръмното вито стълбище, преди да осъзнае, че златните плащове не го водят в стаята му на кулата.

— Пращат ме в черните килии — каза той. Не си направиха труда да му отговорят. „Защо да хабят дъх над един мъртвец?“