Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДАВОС

Гласовете им се надигаха като пепел и се завихряха нагоре в пурпура на вечерното небе.

— Изведи ни от мрака, о, Господи. Изпълни сърцата ни с огън, та да можем да тръгнем по сияйната ти пътека.

Огънят гореше на фона на сгъстяващия се мрак като огромен ярък звяр и побеснялата оранжева светлина мяташе през каменния двор високи двадесет стъпки сенки. Наоколо, по крепостните стени на Драконов камък, пълчищата водоливници и гротескни статуи сякаш бяха оживели.

Давос гледаше от галерията. Гледаше как Мелисандра вдигна ръце, все едно че обгръща тръпнещите пламъци.

— Р’хлор — запя тя с висок и ясен глас, — ти си светлината в очите ни, огънят в сърцата ни, зноят в скутовете ни. Ти си слънцето, що топли нашите дни, твои са звездите, що ни пазят в мрака на нощта.

— Господи на Светлината, защити ни. Нощта е тъмна и пълна с ужаси. — Кралица Селайз водеше откликващия хор с тънкия си, изпълнен с благоговение глас. До нея стоеше крал Станис, стиснал здраво челюсти, и щом размърдаше глава, връхчетата на короната му от червено злато проблясваха. „С тях е, но не е от тях“ — помисли Давос. Между тях беше принцеса Шайрийн, сивите петна по лицето и врата й изглеждаха почти черни на светлината на огъня.

— Господи на Светлината, защити ни — пак запя кралицата. Кралят не откликна с другите. Взираше се мълчалив в пламъците. Давос се зачуди какво ли вижда сега там. „Ново видение за бъдната война? Или нещо по-близко?“ — Р’хлор, ти който ни даде дъха на живота, благодарим ти — запя Мелисандра. — Р’хлор, ти, който ни даваш деня, благодарим ти.

— Благодарим ти за слънцето, което ни грее — откликнаха кралица Селайз и другите поклонници. — Благодарим ти за звездите, които ни гледат. Благодарим ти за нашите сърца и за факлите ни, които държат надалече дивия мрак. — На Давос му се струваше, че откликващите гласове тази вечер са по-малко от предната; по-малко бяха и лицата, окъпани от оранжевата светлина около огъня. Но дали и утре щяха да са още по-малко… или повече?

Гласът на сир Аксел Флорент кънтеше гръмко като тръба на херолд.

Той стоеше изправен, с издута като буре гръд и кривокрак, а светлината на огъня ближеше лицето му като чудовищен език. Давос се зачуди дали след това сир Аксел щеше да му благодари. Работата, която бяха свършили двамата предната нощ, като едното нищо можеше да го направи Ръка на краля, както си мечтаеше. Мелисандра извика:

— Благодарим ти за Станис, по твоя милост наш крал. Благодарим ти за чистия бял пламък на неговата доброта, за червения меч на справедливостта в десницата му, за любовта, която той храни към поданиците си. Води го и го защитавай, Р’хлор, и дай му сила да смаже враговете си.

— Сила му дай — отзоваха се кралица Селайз, сир Аксел, Деван и останалите. — Кураж му дай. Мъдрост му дай.

Като момче септоните бяха учили Давос да се моли на Старицата за мъдрост, на Воина за кураж, а на Ковача — за сила. Ала сега той се молеше на Майката — да опази сина му Деван от бога демон на червената жена.

— Лорд Давос? Май е време да се захващаме. — Сир Андрю го докосна по лакътя. — Милорд?

Титлата все още кънтеше в ушите му, но Давос се извърна от прозореца.

— Аха. Време е. — Станис, Мелисандра и хората на кралицата щяха да продължат с молитвите си поне още час. Червените жреци палеха огньовете си всеки ден по залез, за да благодарят на Р’хлор за вече свършващия ден и да го помолят пак да им прати слънцето на заранта, та да прогони сбиращия се мрак. „Един контрабандист трябва да знае приливите и отливите и кога да ги хване.“ А в края на този ден той беше само това: Давос контрабандиста. Осакатената му ръка неволно посегна към шията му и не намери там нищо. Отпусна я нервно и закрачи по-бързо.

Спътниците му също ускориха крачки, за да не изостанат. Копелето на Нощна песен беше с проядено от шарка лице и външност на одрипавял рицар. Сир Джералд Гоуър беше широкоплещест, грубоват и русоляв. Сир Андрю Естермонт стърчеше с цяла глава над останалите, с остро подстригана брада и рунтави кафяви вежди. Всеки по своему беше добър човек. „И скоро всички ще са мъртви, ако работата тази нощ тръгне зле.“ — Огънят е живо същество — каза му червената жена, когато я помоли да го научи да вижда бъдещето в пламъците. — Той непрестанно се движи, все се променя… като книга, чиито букви започват да играят и да се местят, когато се опиташ да ги разчетеш. Нужни са години обучение, докато започнеш да провиждаш формите отвъд пламъците, и още повече години, докато се научиш да отличаваш формите на онова, което ще бъде, от онова, което би могло да бъде или вече е било. Но дори и тогава става трудно, трудно. Вие не го разбирате това, хората от земите на залеза. — Тогава Давос я попита как сир Аксел е научил фокуса толкова бързо, но на това тя само се усмихна загадъчно и отвърна: — Всяка котка може да се взре в един пламък и да види подскачаща червена мишка.

Не беше излъгал за това кралските си хора, както не ги беше лъгал за нищо.

— Червената жена може и да види какво се каним да направим — предупреди ги той.

— Тогава да почнем с нейното убийство — прикани ги Луис Рибарката. — Зная едно място, където можем да я причакаме, четирима с наточени мечове…

— Така ще обречете всички ни — каза Давос. — Майстер Крессен се опита да я убие и тя веднага разбра. От пламъците, предполагам. Струва ми се, че много бързо предусеща всяка опасност, грозяща самата нея, но съм убеден, че не може да види всичко. Ако я пренебрегнем, навярно няма да забележи.

— Безчестно е да се крием и да се промъкваме като плъхове — възрази сир Тристън от хълма Тали, който беше човек на Сънглас преди лорд Гънсър да попадне в пламъците на Мелисандра.

— Толкова ли за доблестно го смяташ да изгориш жив? — попита го Давос. — Видя как умря лорд Сънглас. Това ли искаш? Сега не ми трябват мъже на честта. Трябват ми контрабандисти. С мен ли сте, или не?

С него бяха. Богове милостиви, с него бяха.

Майстер Пилос обясняваше смятането на Едрик Буря, когато Давос отвори вратата. Сир Андрю беше плътно зад него; останалите бяха оставени да пазят стъпалата и вратата към мазето. Майстерът прекъсна.

— Засега е достатъчно, Едрик. Момчето се смути от нахлуването им.

— Лорд Давос, сир Андрю. Ние смятахме. Сир Андрю се усмихна.

— На твоите години мразех смятането, братчед.

— Е, не го мразя чак. Но най-много ми харесва историята. В нея е пълно със случки.

— Едрик — каза майстер Пилос, — тичай бързо и си вземи наметалото. Трябва да тръгнеш със сир Давос.

— Така ли? — Едрик стана. — Къде отиваме? — Устата му се стегна упорито. — Няма да се моля на Господаря на Светлината. Аз съм човек на Воина, като баща ми.

— Знаем — каза Давос. — Хайде, момко, не можем да се мотаем. Едрик надяна дебело наметало с качулка от небоядисана вълна.

Майстер Пилос му помогна да го завърже и вдигна качулката да скрие лицето му.

— Вие идвате ли с нас, майстер? — попита момчето.

— Не. — Пилос опипа веригата с многото метали на шията си. — Моето място е тук, на Драконов камък. Ти сега тръгни с лорд Давос и прави каквото той казва. Не забравяй, че той е Ръката на краля. Какво ти казах за Ръката на краля?

— Ръката говори с гласа на краля. Младият майстер се усмихна.

— Така е. Сега тръгвай.

Давос не беше сигурен за Пилос. Навярно не му беше приятен, защото беше заел мястото на стария Крессен. Но сега можеше само да се възхити на куража му. „Това като нищо може да му струва живота.“ Сир Джералд Гоуър чакаше при стълбите. Едрик Буря го погледна с любопитство и докато слизаха, попита:

— Къде отиваме, сир Давос?

— До брега. Там те чака един кораб. Момчето изведнъж спря.

— Кораб?

— Един от корабите на Саладор Саан. Сала е мой добър приятел.

— Аз ще дойда с теб, братовчед — увери го сир Андрю. — Няма от какво да се боиш.

— Аз не се боя — отвърна раздразнено Ерик. — Само… Шайрийн също ли ще дойде?

— Не — каза Давос. — Принцесата трябва да остане тук с баща си и майка си.

— Тогава трябва да я видя — обясни Едрик. — Да се сбогувам. Иначе ще тъгува.

„Не толкова, колкото ако те види как гориш.“ — Нямаме време — каза Давос. — Ще кажа на принцесата, че мислиш за нея. А ти можеш да й пишеш след като стигнеш там, където ще отидеш.

Момчето се намръщи.

— Сигурен ли сте, че трябва да замина? Защо трябва чичо ми да ме отпраща от Драконов камък? Да не би да съм го огорчил? Не съм го искал. — На лицето му отново се изписа хлапашка упоритост. — Искам да видя чичо си. Искам да видя крал Станис.

Сир Андрю и сир Джералд се спогледаха.

— Няма време за това, братовчеде — каза сир Андрю.

— Искам да го видя! — настоя още по-високо Едрик.

— Той не иска да те види. — Давос трябваше да каже нещо, само за да накара момчето да тръгне. — Аз съм неговата Ръка, аз говоря с неговия глас. Трябва ли да отида при краля и да му кажа, че не искаш да изпълниш това, което ти се казва? Знаеш ли колко ще го ядоса това? Виждал ли си някога чичо си разгневен? — Смъкна ръкавицата си и показа на момчето осакатената си ръка. — Защото аз съм.

Всичко това бе пълна лъжа: у Станис Баратеон нямаше капка гняв, когато отсече краищата на пръстите му, само желязно чувство за справедливост. Но Едрик Буря тогава все още не беше роден и нямаше как да го знае. И заплахата постигна целта си.

— Не е трябвало да прави това — каза момчето, но остави Давос да го хване за ръката и да го поведе надолу по стъпалата.

Минаха бързо през двора и после отново надолу по някакви стъпала, под каменната опашка на замръзнал дракон. Луис Рибарката и Омер Боровинката чакаха при задната портичка, двамата стражи лежаха встрани овързани и със запушени усти.

„Лудия Прендос“ чака ли? — попита Давос и се изкиска. „Кораб, наречен на един луд. Да, съвсем подходящо.“ Сала притежаваше жилка от черния пиратски хумор.

После клекна пред Едрик Буря и каза:

— Сега трябва да те оставя. Една лодка те чака долу, за да те отведе до една галера. След това ще тръгнеш в открито море. Ти си син на Робърт и знам, че ще бъдеш смел, каквото и да се случи.

— Ще бъда. Само че… — Момчето се поколеба.

— Мислете за всичко това като за приключение, милорд. — Давос се опита да придаде бодрост на гласа си. — Това е началото на голямото приключение на живота ти. Дано Воинът да те закриля.

— А вас дано Отеца ви съди справедливо, лорд Давос. — Момчето излезе със своя братовчед сир Андрю през портичката. Останалите ги последваха, с изключение на копелето Нощна песен. „Дано Отеца ме съди справедливо“ — помисли си с тъга Давос. Но в момента повече го безпокоеше присъдата на краля.

— Тия двамата? — попита за стражите сир Роланд, след като затвориха и залостиха портата.

— Завлечете ги в някоя килия — каза Давос. — Можете да ги освободите, след като Едрик замине.

Копелето кимна отсечено. Нямаше какво повече да си кажат. По-леката част от плана беше приключила. Давос надяна ръкавицата си със съжаление, че си беше изгубил късмета. Много по-добър и по-храбър беше с онази торбичка с кокалчетата на врата си. Прокара скъсените си пръсти по оредяващата на темето му кестенява коса и се зачуди дали не трябва и нея да подкъси. Трябваше да изглежда по-представително, когато дойдеше съдбовният миг да се изправи пред краля.

Драконов камък никога не му се беше струвал толкова мрачен и плашещ. Той закрачи бавно и стъпките му заотекваха от черните стени и каменните дракони. „Каменни дракони, които дано никога не се пробудят.“ Каменният тъпан се извисяваше огромен пред него. Когато приближи, стражите пред вратата разделиха кръстосаните си копия… „Не за Луковия рицари, а за Ръката на краля.“ Поне на влизане Давос все още беше Ръката. Интересно, като какъв ли щеше да излезе. „Ако изобщо изляза…“ Стъпалата му се сториха по-дълги и по-стръмни отпреди, или може би просто беше уморен. „Майката не ме е създала за задачи като тази.“ Твърде много се беше издигнал, и твърде бързо, а тук горе на върха въздухът бе твърде рядък за дишане. Като момче беше мечтал за богатства, но това бе отдавна. По-късно, когато порасна, искаше само да притежава няколко акра земя, дом, в който да остарее, и по-добър живот за синовете си. Сляпото копеле често му говореше, че умният контрабандист никога не прекалява, за да не привлече излишно внимание. „Само няколко акра, един дървен покрив над главата и едно «сир» пред името, би трябвало да съм напълно доволен.“ Ако оцелееше мед тази нощ, щеше да си вземе Деван и да отплава за дома към нос Гняв и при своята мила Маря. „Ще скърбим заедно за мъртвите си синове, ще си отгледаме нови, живи деца, ще ги научим да бъдат добри хора и никога повече няма да говорим за крале.“ Залата на Рисуваната маса беше тъмна и пуста. Кралят все още бе край нощния огън с Мелисандра и хората на кралицата. Давос коленичи и напали огън в камината, за да прогони хлада от кръглата зала и да върне сенките по ъглите им. После обиколи стаята, дръпна тежките кадифени пердета и отвори прозорците. Вятърът нахлу силен, с мириса на сол и море, и задърпа кафявото му наметало.

При северния прозорец Давос се облегна на перваза, за да вдиша хладния нощен въздух. Докъдето му стигаха очите, морето изглеждаше черно и пусто. „Дали е заминал вече?“ Можеше само да се моли, че корабът с момчето е отплувал. Лунният сърп ту се показваше, ту се скриваше между високите тънки облаци и Давос зърваше познати звезди. Ето я там Галерата, плаваща на запад; там пък — Фенера на Старицата, четири ярки звезди, сливащи се в златиста мъгла. Облаците скриваха повечето от Ледения дракон, мяркаше се само яркосиньото му око, сочещо пътя на север. „Небето е пълно с контрабандисти звезди.“ Бяха негови стари приятели, тези звезди; Давос се надяваше, че значат добър късмет.

Но когато сведе очи от небето към бойниците на замъка, престана да е толкова сигурен. Крилете на каменните дракони хвърляха черни сенки на светлината на нощния огън. Помъчи се да се убеди, че не са нищо повече от изваяния студени и безжизнени. „Някога това е било родното им място. Място на дракони и на владетели на дракони, седалището на дома Таргариен.“ Таргариените носеха в жилите си кръвта на стара Валирия…

Вятърът въздъхна из залата и пламъците в камината се люшнаха. Той се вслуша в пращенето и съскането на цепениците. Когато обърна гръб на прозореца, сянката му тръгна пред него, висока и тънка, и падна през Рисуваната маса като меч. Той зачака. Накрая чу ботушите им. Качваха се. Гласът на краля проехтя:

— Не са трима.

— Трима са — стигна до ушите му отговорът на Мелисандра. — Заклевам ви се, ваша милост, видях го как умира и чух воплите на майка му.

— В нощния огън. — Станис и Мелисандра заедно влязоха през вратата. — Пламъците са пълни с уловки. Какво е, какво ще бъде, какво може да бъде. Не можеш да го твърдиш със сигурност…

— Ваша милост. — Давос пристъпи напред. — Лейди Мелисандра го е видяла вярно. Вашият племенник Джофри е мъртъв.

И да се беше изненадал кралят, че го заварва до Рисуваната маса, не го показа.

— Лорд Давос — рече той. — Той не беше мой племенник. Въпреки че дълги години вярвах, че е.

— Задавил се е с храна по време на сватбения си пир — каза Давос. — Възможно е да е бил отровен.

— Той е третият — каза Мелисандра.

— Мога и сам да броя, жено. — Станис тръгна покрай масата, покрай Староград и Арбор, нагоре към островите Щит и устието на Мандър.

— Сватбите, изглежда, са започнали да стават по-гибелни от сраженията. Кой е бил отровителят? Известно ли е?

— Вуйчо му, казват. Дяволчето. Макар че може да му се води и чичо.

Станис изскърца със зъби.

— Опасен човек. Това го разбрах при Черната вода. Откъде си получил това сведение?

— Лисенците все още търгуват с Кралски чертог. Саладор Саан няма причини да ме лъже.

— Да. — Кралят прокара пръсти по масата. — Джофри… Помня веднъж, кухненската котка… готвачите я хранеха с остатъци и рибешки глави. Един каза на момчето, че имала котенца в корема — мислеше, че може да си поиска едно, като се родят. Джофри разпра горкото животно, за да види дали е истина. Като видя котенцата вътре, ги занесе да ги покаже на баща си. Робърт го удари толкова силно, че си помислих, че ще го убие. — Кралят свали короната си и я постави на масата. — Джудже или пиявица, този убиец е послужил добре на кралството. Сега вече трябва да ме потърсят.

— Няма — каза Мелисандра. — Джофри има брат.

— Томен. — Кралят изрече името с неохота.

— Ще короноват Томен и ще управляват от негово име. Станис сви юмрук.

— Томен е по-добър от Джофри, но е роден от същия инцест. Поредното чудовище. Още една пиявица върху снагата на кралството. Вестерос има нужда от мъжка ръка, не от детска.

Мелисандра пристъпи към него.

— Спасете ги, мой суверен. Позволете ми да пробудя драконите. Трима значи трима. Дайте ми момчето.

— Едрик Буря — каза Давос. Станис го изгледа с хладен гняв.

— Знам как се казва! Спести ми укорите си. Това не ми харесва повече, отколкото на теб, но моят дълг е към страната. Моят дълг… — Обърна се отново към Мелисандра. — Ти заклеваш ли се, че няма друг начин? Закълни се в живота си, защото ти обещавам, късче по късче ще мреш, ако си ме излъгала.

— Ти си този, който трябва да се изправи срещу Другия. Онзи, чието идване е предречено преди пет хиляди години. Червената комета бе твоят предтеча. Ти си принцът обещан и ако се провалиш, светът се проваля с теб. — Мелисандра пристъпи до него, с леко разтворени сочни червени устни, а рубинът на гърлото й запулсира. — Дай ми това момче — прошепна, — а аз ще ти дам кралството.

— Не може — рече Давос. — Едрик Буря замина.

— Заминал ли? — Станис се обърна. — Какво искаш да кажеш с това „замина“?

— Той е на борда на една лисенска галера, в безопасност, далече в открито море. — Давос се вгледа в пребледнялото лице на Мелисандра. Долови в него трепета на изумлението и на внезапно обзелата я нерешителност. „Не го е видяла!“ Очите на краля бяха като два тъмносини отока в кухините на лицето му.

— Копелето е било отведено от Драконов камък без мое позволение? Галера, казваш? Ако този лисенски пират си въобразява, че може да използва момчето, за да измъкне злато от мен…

— Това е дело на вашата Ръка, господарю. — Мелисандра изгледа Давос с разбиране. — Вие ще го върнете, милорд. Ще го върнете.

— Момчето вече е извън моя обсег — отвърна Давос. — Както и извън вашия, милейди.

Червените й очи го накараха да примижи.

— Трябваше да ви оставя в тъмницата, сир. Съзнавате ли какво сте направили?

— Изпълних дълга си.

— Някой би могъл да го нарече измяна. — Станис отиде до прозореца и се загледа в нощта навън. „За кораба ли гледа?“ — А аз те издигнах от калта, Давос. — Каза го по-скоро уморено, отколкото гневно. — Нима е било твърде много да се надявам на верността ти?

— Четирима от синовете ми загинаха за вас на Черната вода. Аз самият също можеше да загина. Винаги сте имали и ще имате моята вярност. — Давос Държеливия дълго беше премислял думите, които следваха; знаеше, че животът му зависи от тях. — Ваша милост, вие ме накарахте да се закълна, че ще ви давам най-искрените си съвети и че ще ви служа в пълно покорство, за да защитавам вашето кралство от враговете ви, да защитавам вашия народ. Нима Едрик Буря не е от вашия народ? Един от онези, които съм се заклел да защитавам? Аз спазих клетвата си. Може ли това да бъде измяна?

Станис изскърца със зъби.

— Никога не съм искал тази корона. Златото е студено и тежи на главата, но докато аз съм крал, имам дълг… Ако трябва да принеса едно дете на пламъците, за да спася милион други деца от тъмнината… Жертвоприношението… никога не е лесно, Давос. Иначе няма да е истинско жертвоприношение. Кажете му го, милейди.

Мелисандра каза:

— Азор Ахаи закали Светлоносец с кръвта от сърцето на любимата си жена. Ако човек с хиляда крави даде една на бога, това е нищо. Но ако човек поднесе единствената крава, която има…

— Тя говори за крави — обърна се Давос към краля. — Аз говоря за едно момче, приятел на вашата дъщеря, син на вашия брат.

— Кралски син, със силата на кралската кръв в жилите. — Рубинът на Мелисандра засия като червена звезда на гърлото й. — Нима си въобразявате, че сте спасили момчето, Луков рицарю? Когато падне дългата нощ, Едрик Буря ще загине с всички други, където и да се е скрил. Собствените ви синове — също. Мрак и студ ще покрият земята. Месите се в неща, които не разбирате.

— Много неща не разбирам — призна Давос. — Никога не съм претендирал, че не е така. Познавам моретата и реките, и очертанията на бреговете, къде се крият подводни скали и плитчини. Зная проходи, през които може да мине лодка. И също така зная, че един крал трябва да защитава хората си, иначе не е никакъв крал.

Лицето на Станис помръкна.

— В лицето ми ли се подиграваш? Длъжен ли съм да се уча какъв е кралският дълг от един контрабандист на лук?

Давос коленичи.

— Ако съм ви оскърбил, вземете главата ми. Ще умра както живях, ваш верен човек. Но първо ме изслушайте. Чуйте ме поне заради лука, който ви донесох, и заради пръстите, които ми взехте.

Станис измъкна Светлоносец от ножницата. Сиянието му изпълни кръглата зала.

— Казвай каквото искаш, но го казвай бързо. — Мускулите по врата на краля се изпънаха като въжета.

Давос бръкна в наметалото си и извади смачкан лист пергамент. Изглеждаше жалък, но беше единственият щит, с който разполагаше.

— Ръката на краля би трябвало да може да чете и да пише. Майстер Пилос ме учи.

Той приглади писмото на коляното си и зачете под светлината на вълшебния меч.

Джон Сънува, че се е върнал в Зимен хребет. Куцукаше покрай каменните крале на троновете им. Сивите им гранитни очи се извръщаха да го проследят, щом минеше покрай тях, а сивите им гранитни пръсти се свиваха около дръжките на ръждясалите мечове в скутовете им. „Ти не си Старк — дочуваше той шепота на тежките им гранитни гласове. — Няма място за тебе тук. Върви си.“ Навлизаше все по-дълбоко в мрака.

— Татко? — извика той. — Бран? Рикон? — Никой не отвърна. Мразовит вятър лъхна в тила му. — Чичо? — извика той. — Чичо Бенджен?

Татко? Моля те, татко, помогни ми.

Някъде над себе си чу барабани. „Пируват в Голямата зала, но аз не съм добре дошъл там. Аз не съм Старк и това място не е за мен.“ Изтърва патерицата си и падна на колене. Мракът в криптите се сгъстяваше. „Светлината чезне нанякъде.“ — Игрит? — прошепна той. — Прости ми. Моля те.

Но беше само едно вълчище, сиво и страховито, опръскано с кръв, и златните му очи блестяха тъжно в тъмнината…

Килията бе тъмна, а леглото под него — кораво. Собственото му легло, спомни си той, леглото му в килията на стюард под покоите на Стария мечок. Редно беше то да му донесе по-сладки сънища. Дори под тежките кожи му беше студено. Дух делеше постелята му и го пазеше от нощния мраз. А в дивата пустош до него беше спала Игрит. „И двамата вече ги няма.“ Сам беше изгорил Игрит, както знаеше, че и тя щеше да направи, а Дух… „Къде си?“ Дали и той беше мъртъв, това ли означаваше сънят му, онова окървавено вълчище в криптите? Но вълкът в съня му беше сив, а не бял. „Сив, като вълка на Бран.“ Дали хората на Денн го бяха догонили и убили при Краличина корона? Ако беше така, Бран бе изгубен за него завинаги.

Джон тъкмо се мъчеше да осмисли всичко това, когато изсвири рогът.

„Рогът на Зимата“ — помисли той, все още замаян и объркан от съня. Но Манс така и не беше намерил рога, значи не можеше да е той. Последва втори зов, дълъг и дълбок като първия. Джон знаеше, че трябва да стане и да се качи на Вала, но беше толкова трудно…

Той отметна кожените завивки и се надигна. Болката в крака му като че ли беше понамаляла, можеше да я преодолее. Беше спал с дрехите, за да му е по-топло, така че трябваше само да обуе ботушите и да надене ризницата и плаща. Рогът прозвуча отново, два дълги зова, така, че той притегна ремъка на Дълъг нокът на рамото си, намери си ботушите и тръгна надолу по стъпалата.

Отвън цареше катранен мрак, горчиво студен и гъст. Братята му се изсипваха от кулите и цитаделите, затягаха в движение коланите на мечовете си и се отправяха към Вала. Джон се огледа за Пип и Грен, но не можа да ги види. Сигурно един от тях беше на пост и надуваше рога. „Това е Манс — помисли той. — Най-после дойде.“ Това беше добре. „Ще се сразим с него и след това ще отдъхнем. Живи или мъртви, но ще отдъхнем.“ На мястото на някогашната стълба беше останал само куп изгоряло дърво и скършен лед под Вала. Сега горе ги вдигаше само макарата, но желязната клетка стигаше само за десет души едновременно и когато Джон стигна под нея, вече се беше вдигнала до средата. Трябваше да изчака, докато се върне. С него чакаха други: Сатена, Мъли, Празния ботуш, Бурето, едрият рус Харет с животинските зъби — всички му викаха Коня. Доскорошен коняр в Къртичино, един от малкото къртици, които останаха в Черен замък. Другите бяха избягали при своите нивички и землянки или при леговищата си в заровения под земята вертеп. Коня искаше да облече черното обаче, този недодялан тъпак с грамадните зъби. Зен също беше останала, курветината, която се оказа толкова добра с арбалет, а Ноя беше задържал при себе си три момчета сирачета, чийто баща беше загинал на стълбата. Бяха малки — на девет, на седем и на пет — но изглежда, никой не ги искаше.

Докато чакаха клетката да се върне, Клидас им донесе чаши греяно вино, а Хоб Трипръстия им раздаде по един комат черен хляб.

— Манс Райдър ли е това? — попита с безпокойство Сатена.

— Можем само да се надяваме.

В мрака дебнеха много по-лоши неща от диваците. Джон си спомни думите на дивашкия крал, изречени на Юмрука на Първите хора, докато стояха сред онзи порозовял сняг. „Когато мъртъвците закрачат по земята, стените, кладите и мечовете престават да имат значение. С мъртвите не можеш да се бориш, Джон Сняг. Никой не го знае толкова добре, колкото мен.“ Само като се сети за тези думи, му стана още по-студено.

Най-сетне клетката се спусна с дрънчене, поклащайки се на края на дългата верига, и те мълчаливо се натъпкаха вътре и затвориха вратата.

Мъли дръпна въжето на камбаната три пъти. Миг по-късно започнаха да се издигат, отначало на тласъци, после — по-плавно. Никой не проговори. На върха клетката се люшна настрани и те се изнизаха един по един. Коня подаде ръка на Джон да стъпи върху леда. Студът го удари в зъбите като юмрук.

По билото на Вала горяха огньове в железни кошове, вдигнати на пилони, по-високи от човешки ръст. Студеният нож на вятъра люшкаше и завихряше пламъците, така че бледооранжевата светлина играеше и се местеше. Купища колчани, пълни със стрели, копия и заострени пръти за скорпиони стояха готови подръка. Имаше струпани камъни на грамади по десет стъпки високи, грамадни дървени бурета, пълни с катран и масло, подредени от двете им страни. Боуен Марш беше оставил Черен замък добре снабден с всичко необходимо — освен с хора. Вятърът плющеше в черните плащове на часовите — плашила, стърчащи по бойниците, с копия в ръце.

— Дано някой от тях да е надул рога — каза Джон на Донал Ноя, след като изкуцука до него.

— Чу ли това? — попита Ноя.

Той чу вятъра, конете и още нещо.

— Мамут — каза Джон. — Това е мамут.

На север от Вала се виждаше море от мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Джон успя да различи смътното червеникаво сияние на далечни огньове, придвижващи се през леса. Беше Манс, сигурно, както че утре ще съмне. Другите не палеха факли.

— Как ще се бием с тях, като не ги виждаме? — попита Коня. Донал Ноя се обърна към двата огромни катапулта, които Боуен Марш беше възстановил, и изрева:

— Дайте светлина!

Мъжете натовариха припряно бурета с катран в кошовете и ги подпалиха. Вятърът раздуха пламъците в червена ярост.

— Стреляй! — изрева Ноя.

Противотежестите се плъзнаха надолу, метателните лостове се надигнаха и изтътнаха в увитите с кожа напречни греди. Горящият катран полетя в мрака, мятайки призрачна мигаща светлина над земята долу. Джон успя да зърне тътрещи се бавно в сумрака мамути и също толкова бързо ги изгуби от погледа си. „Десетина, може би повече.“ Буретата се удариха в земята и се пръснаха. Чуха дълбок басов тътен и някакъв великан изрева нещо на Старата реч; гласът му прокънтя като древен тътен, от който по гърба на Джон полазиха тръпки.

— Дай пак! — извика Ноя и огромните машини отново се заредиха. Още две бурета с горящ катран излетяха в мрака и се пръснаха сред прииждащия враг. Този път едно от тях се удари в сухо дърво и го обгърна с пламъците си. „Не са десетина — помисли Джон. — Поне сто са.“ Пристъпи до ръба на пропастта. „Внимавай — напомни си. — Много е високо.“ Алин Червения отново наду рога. И диваците се отзоваха — не с един рог, а с дузина, а също така — и с тъпани и гайди. „Ние идем — сякаш възвестяваха, — идем, за да сринем вашия Вал, да вземем земите ви и да откраднем дъщерите ви.“ Вятърът виеше, катапултите скърцаха и тътнеха, буретата хвърчаха в тъмното. Зад великаните и мамутите Джон видя настъпващите към Вала хора с лъкове и брадви. Двайсет стотици ли бяха, или двайсет хиляди? Трудно беше да се разбере в тъмното. „Това е битка на слепци, но Манс има с хиляди повече от нас.“ — Портата! — изрева Пип. — Те са при портата!

Валът беше твърде голям, за да се щурмува с обикновени средства; твърде висок за стълби или обсадни кули, твърде дебел за разбиващи тарани. Никой катапулт не можеше да хвърли толкова голям камък, че да го пробие, а ако човек се опиташе да го подпали, топящият се лед щеше да изгаси пламъците. Можеше да се изкатери, както го бяха направили щурмоваците при Сивия страж, но само от силни, добре обучени и опитни катерачи, но дори тогава можеха да свършат като Джарл, набучени на клоните на някое дърво. „Трябва да завземат портата, иначе няма да могат да преминат.“ Но портата бе крив тесен тунел през леда, по-малка от всяка порта на замък в Седемте кралства и толкова тясна, че обходните патрули на Черния страж трябваше да извеждат през нея малките си коне в колона. Три яки железни решетки затваряха вътрешния проход и всяка бе залостена, стегната с вериги и защитавана със смъртна дупка отгоре. Външната врата беше от стар дъб, дебел девет педи и обшит с желязо — не беше лесна за разбиване. „Но Манс има мамути — припомни си той. — И великани.“ — Доста студено трябва да е там долу — рече Ноя. — Какво ще кажете да ги стоплим малко, момци?

На ръба на вала имаше подредени делви с масло. Пир притича с горящ факел и ти запали. След него Оуен Тъпака започна да ги мята една след друга. Езици от бледожълт пламък се завихриха около огромните делви, докато те летяха надолу. Когато полетя и последната, Грен срита клиновете под една каца с катран и тя също се затъркаля с грохот през ръба на пропастта. Звуците долу преминаха във викове и крясъци, сладка за ушите музика.

Но тъпаните продължаваха да бият, катапултите потръпваха и тътнеха, а воят на гайдите екнеше в нощта като песен на странни, обезумели от ярост птици. Септон Целадор също запя с треперлив глас:

Майко милостива, извор на милост, тебе молим, синовете ни спаси от бран, задръж мечовете и стрелите задръж, нека знаят…

Донал Ноя го сграбчи за яката.

— Всеки тук, който ми се помайва, ще му хвърля пъпчивия задник долу! Начело с теб, септоне. Стрелци! Имаме ли стрелци тука!

— Аз — обади се Сатена.

— И аз — рече Мъли. — Но как да намеря цел? Тъмно е като в свински търбух. Къде се дянаха?

Ноя посочи на север.

— Пускайте повечко стрели, може и да улучите някой. Или поне ще ги стряскате. — Огледа кръга осветени от пламъците мъжки лица.

— Трябват ми два лъка и две копия, да ми помогнат да удържим тунела, ако разбият портата. — Напред пристъпиха повече от десет души и ковачът си избра четирима. — Джон, ти ще държиш Вала, докато се върна.

В първия миг Джон помисли, че не е чул добре. Прозвуча сякаш Ноя му поверяваше командването.

— Милорд?

— Лорд ли? Аз съм ковач. Казах, Валът е твой.

„Тук има по-стари мъже — искаше да му отвърне Джон, — подобри мъже. Аз още съм зелен като лятна трева. Ранен съм, а и съм обвинен в дезертьорство.“ Устата му бе пресъхнала.

— Да — успя да отвърне.

Всичко след това премина като в сън за Джон Сняг. Рамо до рамо с войниците плашила, стиснали дълги лъкове и арбалети в замръзналите си ръце, неговите стрелци пуснаха сто залпа стрели срещу хора, които не виждаха. От време на време някоя дивашка стрела им отвръщаше отдолу. Той прати мъже при по-малките катапулти и въздухът се изпълни с ръбести камъни с големината на великански юмрук, но мракът ги погълна и Джон не видя нищо. Мамути тръбяха от тъмното, странни гласове викаха на странна реч, а септон Целадор се молеше толкова гръмко най-после да дойде утрото, че Джон неведнъж се изкуси сам да бутне пъпчивия му задник през ръба към ледената пропаст. Чуха как един мамут умря долу под краката им и видяха как друг се понесе горящ към леса, тъпчейки по пътя си и хора, и дървета. Вятърът духаше все по-студен. Хоб донесе гореща лучена супа, а Оуен и Клидас я разнесоха на всички, за да могат да я изгълтат, без да напускат позициите. Зей зае мястото си между тях с арбалета. Няколкото часа неспирно товарене и мятане на тежките делви от десния голям катапулт откъсна някакво въже и лостът на противотежестта се отплесна и рухна с оглушителен трясък. Огромната метателна машина отляво продължи да хвърля, но диваците скоро се научиха да отбягват мястото, където се сипеше товарът й.

„Трябваше двайсет катапулти да имаме, а не два, и трябваше да са качени на шейни, за да можем да ги местим.“ Безплодна мисъл. Все едно да иска да дойдат още хиляда души и може би два-три дракона отгоре.

Донал Ноя не се върна, нито някой от мъжете, слезли с него да удържат тунела. „Валът е мой“ — напомняше си Джон всеки път, когато почувстваше, че силите му свършват. Беше направо замръзнал. Треската му също се беше върнала, а кракът му от време на време започваше да пулсира неудържимо и го пронизваше с болка като от нажежен до бяло нож. „Само още една стрела и ще си отдъхна — каза си той поне петдесет пъти. — Само още една.“ Но щом колчанът му се опразнеше, някое от сирачетата къртици му донасяше друг, „Още един колчан и свършвам.“ Зората трябваше вече да дойде.

А когато дойде, отначало никой от тях не забеляза. Светът все още беше черен, но нощният мрак вече отстъпваше на сивото и в сумрака започнаха да се появяват фигури. Джон се вгледа в грамадата тежки облаци, покрили небето на изток. Стори му се, че зърна бледо сияние зад тях, но сигурно просто му се привиждаше.

А после изгряващото слънце прати светли копия светлина над полето на битката. Джон усети, че е затаил дъх, втренчен в половината миля разчистена земя, простираща се между Вала и края на леса. За изминалата половин нощ я бяха превърнали в пустош от почерняла трева, кипящ катран, търкалящи се камънаци и трупове. Лешът на изгорелия мамут вече привличаше ята врани. По земята се търкаляха и няколко мъртви великана, но зад тях…

Някой вляво от него простена и той чу гласа на септон Целадар:

— Майчице, имай милост, ох. Ох, ох, ох! Милост, Майчице.

Под дърветата се бяха събрали всички диваци на света: щурмоваци и великани, варги и превъплъщенци, моряци от Соленото море и канибали от ледените реки, обитатели на пещери с боядисани лица, хора с кучешки шейни от Замръзналия бряг, хора с рогови стъпала, чиито пети бяха корави като щавена кожа, всичкият от чудат по-чудат дивашки народ, който Манс беше събрал, за да срине Вала. „Тази земя не е ваша — прииска му се да им извика на Джон. — Тук няма място за вас. Вървете си.“ Но сякаш чу смеха на Тормунд, Ужаса на великаните. „Ти нищо не знаеш, Джон Сняг“, щеше да му каже Игрит. Сви десницата си, отвори и затвори пръстите й, макар прекрасно да знаеше, че тук няма да се стигне до мечове.

Беше вкочанен от студ и гореше от треската, и изведнъж тежестта на лъка се оказа непоносима. Разбра, че в сравнение с това битката с магнаря беше едно нищо, а нощната битка досега — по-малко от нищо, само един малък пробив, една кама, забита в мрака, за да се опита да ги удари неподготвени. Същинската битка тепърва щеше да започне.

— Изобщо не знаех, че ще са толкова много — ахна Сатена. Джон знаеше. Беше ги виждал, но не така, не и развърнати в боен строй. В поход дивашката колона се точеше на левги като някакъв огромен червей, но човек не можеше да я обхване с очи наведнъж. А сега…

— Идват — каза с дрезгав глас някой наблизо.

Джон видя, че в средата на дивашкия фронт са поставени мамути, сто или повече звяра с великани на гърбовете, стискащи огромни боздугани или каменни брадви. До тях крачеха други великани и бутаха на грамадни дървени колела буков дънер, заострен отпред. „Овен“ — помисли си той вяло. Ако портата още се държеше долу, няколко целувки с това нещо скоро щяха да я направят на трески. От двете страни на великаните напредваше вълна от конници в щавени кожи и с втвърдени на огън пики, огромна маса тичащи стрелци, стотици и стотици пешаци, въоръжени с копия, прашки, тояги и покрити с кожа щитове. Костените колесници от Замръзналия бряг дрънчаха на двата фланга, подскачаха над камънаци и коренища, теглени от впрягове грамадни бели кучета. „Яростта на дивото“ — помисли Джон, докато слушаше пищенето на гайдите, лая на кучетата, тръбенето на мамутите, крясъците на ордата на свободния народ и рева на великаните на Древната реч. Барабаните им екнеха над леда като прииждащ небесен тътен.

Усети отчаянието около себе си.

— Поне сто хиляди са! — проплака Сатена. — Как можем да спрем толкова много?

— Валът ще ги спре — чу Джон собствения си глас. Обърна се и го повтори, по-високо. — Валът ще ги спре! Валът се защитава сам! — Празни слова, но имаше нужда да ги изрече, почти колкото неговите братя имаха нужда да ги чуят. — Манс иска да ни надвие с четта си и така да ни прекърши. Да не си мисли, че сме глупаци? — Вече викаше, забравил за пулсиращия си крак и за треската, и всички го слушаха. — Колесниците, конниците, всички онези спешени тъпаци… какво ще ни направят тук, горе? Някой да е виждал катерещ се по стена мамут? — Засмя се и Пип, Оуен и още половин дузина се засмяха с него. — Те са нищо, те са по-малко полезни от нашите сламени братя тук, не могат да ни достигнат, не могат да ни изгорят и не могат да ни уплашат, така ли е?

— Не могат! — изрева Грен.

— Те са там долу, а ние сме тук, горе — викна Джон. — И докато държим портата, не могат да преминат. Не могат да преминат!

Вече всички викаха, ревовете им му отвръщаха със собствените му думи, всички размахваха мечове и копия. Джон мерна с очи Бурето, който стоеше наблизо с боен рог под мишницата.

— Братко — рече му, — свири за бой.

Ухилен, Бурето вдигна рога към устните си и наду два дълги и силни зова, което значеше „диваци“. Други рогове подеха призива му, докато сякаш самият Вал не потръпна и ехото от тези дълбоки и протяжни стонове не заглуши всички други звуци.

— Стрелци — каза Джон, след като ровът на роговете заглъхна. — Целта ви са великаните с овена, до последния скапан стрелец тук. Пускате по моя команда, не преди това. Великаните и овена! Искам стрелите да ги обсипват на всяка стъпка, но ще изчакаме, докато влязат в обхвата ни. Всеки, който пропусне целта си, ще трябва да слиза долу да си прибере стрелата, чухте ли ме?

— Чух те! — изрева Оуен Дръвника. — Чух те, Джон Сняг. Джон се разсмя, разсмя се като пиян или като луд, и мъжете му се разсмяха с него. Видя, че колесниците и конниците по фланговете вече са далече пред центъра. Диваците на бяха преминали и една трета от половината миля сечище, но бойният им ред вече се разпадаше.

— Заредете катапултите с топузи — каза Джон. — Оуен, Буре, обърнете всички катапулти към центъра. Скорпионите да се заредят с огнени стрели — и ще стреляте по моя команда. — Посочи момчетата от Къртичино. — Ти, ти и ти, стойте готови с факлите.

Дивашките стрелци стреляха в движение: изтичваха напред, спираха, стреляха и отново притичваха няколко разкрача. Скоро станаха толкова много, че въздухът непрестанно беше пълен със стрели, но всички падаха смайващо ниско. „Липсата им на дисциплина вече се проявява“ — помисли Джон. По обхват по-малките лъкове от рог и дърво отстъпваха на дългите лъкове на Нощния страж, а и диваците се опитваха да стрелят по мъже, застанали на седемстотин стъпки над тях.

— Оставете ги да стрелят — каза Джон. — Задръж. — Наметалата им плющяха зад тях. — Вятърът бие в лицата ни, ще намали обхвата. Изчакай. — „По-близо, по-близо.“ Виеха гайди, тътнеха барабани, стрелите на диваците политаха и падаха.

— Готови! — Джон вдигна своя лък и дръпна стрелата до ухото си. Сатена направи същото, и Грен, и Оуен Дръвника, и Празния ботуш, и Черния Джак Бълвър, Арон и Емрик. Зеи намести арбалета на рамото си. Джон гледаше как овенът се приближава, още и още, мамутите и великаните се тътреха напред от двете му страни. Бяха толкова дребни, че му се струваше, че може да ги смачка с ръка. „Стига ръката ми да беше достатъчно голяма.“ Вече навлизаха в мъртвата зона. Стотина врани се разлетяха от леша на мъртвия мамут, щом диваците наближиха. Още малко, още малко по-близо, докато…

— Стреляй!

Черните стрели изсвистяха надолу като змии на пернати криле. Джон не изчака да види къде ще ударят. Посегна за втора стрела веднага щом първата излетя от лъка му.

— Стреляй! — Щом стрелата излетя, пръстите му напипаха нова. — Стреляй! — Отново, и още веднъж. Джон изрева да стрелят с големия катапулт, чу скърцането на лостовете, тежкия тътен и сто железни топуза с остри шипове полетяха и се завъртяха из въздуха. — Катапулти! — извика той. — Скорпиони, стрелци, стреляйте! — Дивашките стрели вече биеха по Вала, на стотина стъпки под тях. Втори великан се превъртя и залитна. Един мамут свърна настрана, блъсна съседния и великаните паднаха на земята. „Стреляй.“ Видя, че овенът е паднал и се търкаля по земята, гигантите, които го бутаха, бяха мъртви или издъхваха. — Огнени стрели! — изрева Джон. — Искам този овен да изгори. — Тръбните ревове на ранените мамути и гръмките викове на великаните се смесиха с тъпаните и гайдите в ужасна музика, но хората му продължаваха да стрелят, оглушали сякаш като мъртвия Дик Фолард. Можеха да са последната утайка на ордена, но бяха мъже на Нощния страж, или толкова „почти“, че нямаше разлика. „Диваците няма да минат.“ Един от мамутите тичаше побеснял, млатеше с хобота си диваците и ги тъпчеше. Джон изпъна лъка си и заби стрела в косматия гръб на животното, за да го разлюти още повече. На изток и на запад фланговете на дивашката орда бяха стигнали до Вала без съпротива. Колесниците се спираха и обръщаха, а конниците се трупаха безцелно под стръмната ледена грамада.

— При портата! — доехтя вик. Празния ботуш може би. — Мамут при портата!

— Огън! — ревна Джон. — Грен, Пип!

Грен хвърли лъка си, преобърна едно буре с масло и го изтъркаля до ръба на Вала, а Пип изби чепа му, натика вътре навит парцал и го запали с една факла. Двамата го засилиха в пропастта. На сто стъпки надолу бурето се удари във Вала, пръсна се и изпълни въздуха с трески и горящо масло. Грен вече търкаляше второ буре към пропастта, а бурето също беше подхванал едно. Пип запали и двете.

— Ударих го! — извика Сатена и главата му щръкна толкова напред, че Джон беше сигурен, че ще падне всеки момент. — Ударих го, ударих го. Ударих го! — Чу се ревът на огъня. Един подпален гигант изникна пред очите му, залитна и се затъркаля по земята.

А после изведнъж мамутите се разбягаха, надалеч от пушеците и пламъците, премазвайки в ужаса си хората зад тях. Те също заотстъпваха, великаните и диваците зад тях, за да се измъкнат от пътя на подивелите зверове. За един удар на сърцето целият център рухна. Конниците по фланговете видяха, че ги изоставят, и също взеха да отстъпват, без да са пострадали. Дори колесниците поеха назад с трополене, след като не бяха свършили нищо полезно, освен да внушат страх в началото и да вдигат много шум. „Когато се прекършат, прекършват се здраво“ — помисли Джон Сняг, докато гледаше безредното им отстъпление. Барабаните се бяха смълчали. „Харесва ли ти тази музика, Манс? Харесва ли ти вкусът на дорнската жена?“ — Имаме ли някой пострадал? — попита той.

— Проклетите мръсници ми улучиха крака. — Празния ботуш извади стрелата и я размаха над главата си. — Дървения!

Отвърна му смях. Зей награби Оуен, завъртя го и го целуна пред очите на всички. Понечи и Джон да целуне, но той я задържа за рамото и леко, но твърдо я избута настрани.

— Не. — „Свърших аз с целувките.“ Изведнъж се почувства твърде уморен, за да остане прав. Кракът му беше жива агония, от коляното до слабините. Ръката му зашари за патерицата. — Пип, помогни ми до клетката. Грен, ти дръж Вала.

— Аз ли? — възкликна Грен.

— Той ли? — каза Пип. Трудно беше да се каже кой от двамата е по-ужасен.

— Ама… — заекна Грен, — как… какво да направя, ако диваците нападнат пак?

— Спри ги — каза Джон.

Докато се спущаха с клетката, Пип свали шлема си и отри чело.

— Замръзнала пот. Има ли нещо по-отвратително от замръзнала пот? — Засмя се. — Богове, никога не съм огладнявал толкова. Мога да изям цял бизон, заклевам се. Мислиш ли, че Хоб ще се навие да ни сготви Грен за обед? — Като видя лицето на Джон, усмивката му помръкна. — Какво ти е? Кракът ли?

— Кракът — съгласи се Джон. Дори думите му струваха усилие.

— Не е зарад битката обаче, нали? Битката я спечелихме.

— Попитай ме като видим портата — мрачно отвърна Джон. „Искам огън, топла храна, топло легло и нещо, което да накара крака ми да спре да боли“ — каза си. Но първо трябваше да прегледа тунела и да разбере какво е станало с Донал Ноя.

След битката им трябваше цял ден, докато прочистят леда и поломените греди от вътрешната врата. Пейт Луничавия, Бурето и още няколко строители разгорещено ги бяха убеждавали, че трябва просто да оставят отломките там като поредно препятствие за Манс, Но това щеше да означава да изоставят отбраната на тунела, а Ноя не даваше и дума да става за това. С хора по смъртните ями и стрелци и копия зад всяка вътрешна решетка, няколко готови на всичко братя можеха да задържат сто пъти повече диваци и да запречат пътя с труповете им. Не биваше да оставят на Манс свободен проход през леда. Затова с кирки, лопати и въжета бяха издърпали настрана потрошената стълба и бяха прокопали до портата.

Джон изчака до студените железни решетки, докато Пип отиде да вземе резервния ключ от майстер Емон. За негова изненада с него се върна и майстерът, както и Клидас с един фенер.

— Намини при мене, като свършите — рече старецът на Джон, докато Пип отключваше веригите. — Трябва да ти сменя превръзката и да сложа нова лапа. Ще ти дам и малко сънно вино за болката.

Джон кимна уморено. Вратата се плъзна и се отвори. Пип ги поведе, следван от Клидас с фенера. За Джон остана да тръгне с майстер Емон. Ледът наоколо ги притискаше и той усети как студът се впива в костите му, и цялата тежест на Вала над главата си. Беше все едно да крачиш през вътрешностите на леден дракон. Тунелът зави, след това — отново. Пип отключи втора желязна решетка. Продължиха напред, отново завиха и видяха пред себе си светлина, смътна и бледа през леда. „Това е лошо — веднага разбра Джон. — Това е много лошо.“ И тогава Пип рече:

— По пода има кръв.

Бяха се били и бяха загинали в последните двадесетина стъпки в края на тунела. Външната врата от обкован дъб беше изпосечена и поломена, а накрая — изтръгната от пантите си, и един от великаните беше пропълзял вътре през отломките. Фенерът окъпа грозната сцена с мрачна червеникава светлина. Пип се обърна да повърне, а Джон за миг завидя за слепотата на майстер Емон.

Ноя и хората му бяха чакали отвътре зад една врата от тежки железни пръти като двете, които Пип беше отключил. Двамата с арбалетите бяха успели да изстрелят дузина железни пръчки, докато великанът се бе тътрил към тях. След това напред, изглежда, бяха излезли копиеносците и бяха започнали да го мушкат през решетките. На гиганта все пак му бяха стигнали силите да бръкне с ръце, беше извил и откъснал главата на Пейт Луничавия, сграбчил беше желязната врата и беше изтръгнал решетките. По пода се въргаляха брънки от разкъсана верига. „Един великан. Всичко това е било работа само на един великан.“ — Всички ли са мъртви? — тихо попита майстер Емон.

— Да. Донал е загинал последен. — Мечът на Ноя беше затънал дълбоко в гърлото на великана, почти до дръжката. В очите на Джон оръжейникът винаги беше изглеждал грамаден мъж, но в масивната прегръдка на гиганта изглеждаше почти дете. — Великанът му е счупил гръбнака. Не зная кой е издъхнал пръв. — Взе фенера и пристъпи напред да огледа по-добре. — Маг. — „Аз съм последният от великаните“.

Изпита нотка на тъга, но за тъга нямаше време. — Бил е Маг Могъщия. Кралят на великаните.

Имаше нужда от малко слънце. В тунела беше твърде студено и тъмно, а миризмата на кръв и смърт беше задушаваща. Джон даде фенера на Клидас, промъкна се през телата и огънатите решетки и излезе на дневна светлина да види какво е останало зад разбитата врата.

Грамадният труп на един убит мамут почти преграждаше изхода. Един от бивните на звяра закачи края на наметалото му, докато минаваше, и го разпра. Отвън лежаха още трима гиганти, полузаровени под камари от камъни, железни топузи и вече изстинал катран. Виждаше се къде огънят беше стопил лицето на Вала, къде грамадни плочи от лед се бяха откъртили от горещината и се бяха пръснали върху почернялата земя. Той вдигна очи нагоре, откъдето бяха дошли. „Като застанеш тук изглежда така огромен, сякаш всеки миг ще те смаже.“ Върна се при чакащите го мъже.

— Трябва да възстановим външната порта колкото може по-добре и след това да запушим този участък от тунела. С камъни, с лед, с каквото и да е. Чак до втората врата, ако можем. Сир Винтън ще трябва да поеме командата, той е последният останал рицар, но трябва да се размърда веднага, защото докато се усетим, великаните ще се върнат. Трябва да му кажем…

— Кажи му каквото щеш — каза кротко майстер Емон. — Ще ти се усмихне, ще кимне и ще забрави. Преди трийсет години на сир Винтън не му стигнаха дузина гласа, за да стане лорд-командир. Щеше да излезе блестящ командир. Преди десетина години все още го биваше. Но вече не. Знаеш го точно толкова добре, колкото го знаеше Донал Джон.

Беше самата истина.

— Тогава ти ще дадеш командата — каза Джон на майстера. — Ти си бил на Вала през целия си живот, хората ще те последват. Трябва да затворим портата.

— Аз съм майстер, получил съм веригата и съм се заклел. Моят орден служи, Джон. Ние команди не даваме.

— Все някой трябва да…

— Ти. Ти трябва да поведеш.

— Не.

— Да, Джон. Няма да е за дълго. Само докато се върне гарнизонът. Донал те избра, и Корин Полуръката преди него. Лорд-командир Мормон те направи свой стюард. Ти си син на Зимен хребет и племенник на Бенджен Старк. Трябва да си ти и никой друг. Валът е твой, Джон Сняг.