Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖОН

Емет Железния беше дългурест като върлина млад щурмовак, чиято издръжливост, сила и майсторство с меча бяха гордостта на Източен страж. След упражненията си с него Джон винаги се прибираше вкочанясал и пребит, а на другия ден се будеше с отоци, точно така, както искаше. Никога нямаше да израсте до повече майсторство с такива като Сатена и Коня, дори с Грен.

Джон обичаше да си мисли, че повечето дни дава, колкото получава, но не и днес. През нощта почти не спа, а час преди изгрев се облече и се качи да се поразходи горе на Вала, докато изгрее слънцето, борейки се в ума си с предложението на Станис. Сега бе уморен и недоспал, а Емет го млатеше безмилостно из двора, притискаше го с буря от удари, а от време на време го пердашеше и с щита. Ръката на Джон изтръпна от сблъсъците, а тъпият тренировъчен меч сякаш ставаше все по-тежък с всяка минута.

Вече беше почти готов да свали оръжието и да поиска почивка, когато Емет му приложи лъжлив замах отдолу и налетя над щита му с дивашки замах, който го улучи в слепоочието. Джон се олюля и шлемът му, както и главата, звъннаха от силата на удара. За миг светът около него се сля в мъгла.

А после годините изчезнаха и той отново беше в Зимен хребет, облечен в подплатено кожено палто вместо с ризницата и стоманената броня. Мечът му беше дървен и срещу него стоеше Роб, а не Емет Железния.

Всяка сутрин се бяха упражнявали заедно, още откакто проходиха: Сняг и Старк, въртяха се и се удряха из дворовете на Зимен хребет, викаха си и се смееха, понякога и ревяха, когато нямаше кой да ги види. Докато се биеха, не бяха момчета, а рицари и славни герои.

— Аз съм принц Емон, Рицаря на драконите — провикваше се Джон, а Роб му отвръщаше:

— Добре де, аз пък съм Флориан Глупака. Или Роб ще каже:

— Аз съм Младия дракон! А Джон ще отвърне:

— Аз пък съм сир Риам Редвин. Тази сутрин той извика пръв:

— Аз съм лорд Зимен хребет! — Извика, както го беше правил сто пъти досега. Само че този път, този път, Роб отговори:

— Не можеш да бъдеш лорд Зимен хребет, ти си незаконороден.

Милейди майка ми казва, че ти никога няма да бъдеш лорд на Зимен хребет.

„Мислех, че съм забравил това.“ Джон усети кръв в устата си от получения удар.

Накрая Холдър и Коня трябваше да го издърпат от Емет Железния. Щурмовакът седеше замаян на земята с поломен на трески щит, с кривнато на една страна забрало, мечът му бе отхвърчал на шест крачки през двора.

— Джон, стига! — крещеше Холдър. — Той падна, ти го обезоръжи! Стига!

„Не. Не стига. Никога няма да стига.“ Джон пусна меча си.

— Съжалявам — промълви той. — Емет, ранен ли си? Емет Железния свали очукания си шлем.

— Коя част от „предавам се“ не можа да схванеш, лорд Сняг? — Но го каза добродушно. Емет беше добродушен и обичаше песента на мечовете. — Воинът да ме пази дано — изпъшка той, — сега разбирам какво е чувствал Корин Полуръката.

Това беше прекалено. Джон се изтръгна от приятелите си и закрачи към оръжейната. Ушите му още кънтяха от удара, нанесен му от Емет. Седна на пейката и стисна главата си с ръце. „Защо съм толкова ядосан?“ — запита се, но въпросът беше глупав. „Лорд на Зимен хребет. Мога да стана лорд на Зимен хребет. Наследник на баща ми.“ Но не лицето на лорд Едард видя да се рее пред очите му; лицето беше на лейди Кейтлин. С нейните тъмносини очи и студена, свита уста, тя малко приличаше на Станис. „Желязо — помисли той, — но чупливо.“ Тя го гледаше така, както го беше гледала в Зимен хребет всеки път, когато надвиеше Роб в мечовете или в смятането, или почти във всичко. „Кой си ти? — сякаш казваше винаги този поглед. — Мястото ти не е тук. Защо си тук?“ Приятелите му все още бяха навън, на двора за тренировки, но Джон не беше във форма да им излезе. Той остави оръжейната зад гърба си и заслиза по стръмното стълбище към проходите на червеите — тунелите, свързващи всички цитадели и кули на замъка под земята. Пътят до банята беше къс. Там той скочи в студения басейн да измие потта, след което се накисна в гореща каменна вана. Топлината изсмука отчасти болката от мускулите му и му напомни за калните езерца на Зимен хребет, бълбукащи в гората на боговете. „Зимен хребет — помисли той. — Теон го остави опожарен и съсипан, но аз мога да го възстановя.“ Баща му, разбира се, щеше да иска това, както и Роб. Те никога нямаше да приемат замъкът да остане в руини.

„Ти не можеш да бъдеш лорд на Зимен хребет, ти си незаконороден“, чу той отново гласа на Роб. А каменните крале му ръмжаха с гранитни езици. „Ти нямаш място тук. Това не е твоето място.“ Затвори очи и видя дървото на сърцето, с белите му клони, червените листа и онова строго лице. Язовото дърво беше сърцето на Зимен хребет, винаги казваше лорд Едард… но за да спаси замъка, Джон трябваше да изтръгне това сърце от древните му корени и да го хвърли на алчния огнен бог на червената жена. „Нямам право — помисли той. — Зимен хребет е на старите богове.“ Гласовете, отекващи от сводестия таван, го върнаха в Черен замък.

— Не знам — говореше някой с изпълнен със съмнения тон. — Може би ако го познавах по-добре… лорд Станис нищо добро нямаше да каже за него, това ще ви кажа.

— Кога Станис Баратеон е имал да каже нещо добро за когото и да било? — Кремъчният глас на сир Алисър не можеше да се сбърка с ничий друг. — Ако позволим Станис да ни избере лорд-командира, ставаме всъщност негови знаменосци. Тивин Ланистър няма да забрави това, а знаеш, че накрая все пак ще спечели лорд Тивин. Той вече би веднъж Станис, при Черна вода.

— Лорд Тивин подкрепя Слинт — каза Боуен Марш с треперлив, изпълнен с безпокойство глас. — Мога да ти покажа писмото му, Отел. „Нашият верен приятел и слуга“, така го нарича.

Джон Сняг изведнъж се изправи и тримата мъже замръзнаха, като чуха плясъка.

— Господа — каза той с хладна учтивост.

— Ти какво търсиш тука бе, копеле? — попита Торн.

— Къпя се. Но нека да не ви развалям заговорите. — Джон излезе от водата, избърса се, облече се и ги остави да заговорничат.

Навън си даде сметка, че няма представа къде отива. Мина покрай изтърбушената кула на лорд-командира, където някога бе спасил Стария мечок от един мъртвец; покрай Кралската кула, където той със Сатена и Дик Фолард Глухия бяха дочакали магнаря и неговите хора; покрай камарата овъглени останки от голямата дървена стълба. Вътрешната порта беше отворена, така че Джон влезе в тунела, през Вала. Усещаше студа около себе си, тежестта на целия този лед над главата си. Мина през мястото, където се бяха били и бяха загинали счепкани един в друг Донал Ноя и Маг Могъщия, през новата външна порта и отново излезе на бялата и студена слънчева светлина.

Чак тогава си позволи да спре; да си поеме дъх, да помисли. Отел Ярвик не беше човек с твърди убеждения, освен когато не ставаше въпрос за дърва, камъни и хоросан. Стария мечок знаеше това. „Торн и Марш ще го склонят, Ярвик ще подкрепи лорд Джанос и лорд Джанос ще бъде избран за лорд-командир. Какво ми остава тогава, ако не Зимен хребет?“ Вятърът се вихреше към Вала и дърпаше наметалото му. Той усещаше студа, идещ откъм ледената стена също както се усеща зноят, идещ от огън. Джон придърпа качулката си и закрачи. Следобедът старееше и слънцето бавно се смъкваше на запад. На стотина разкрача от него се намираше лагерът, където крал Станис беше задържал пленените диваци, в кръг от ровове, наострени колове и високи дървени огради. Вляво от него бяха големите огнени ями, в които победителите бяха изгорили телата на всички от свободния народ, загинали под Вала, с тях — огромните космати великани и Роговите стъпала. Мъртвата зона все още представляваше пустош, с овъглени храсти и втвърден катран, но хората на Манс бяха оставили следи от себе си навсякъде: тук разкъсана кожа, сигурно част от нечия шатра, там великански боздуган, колело от колесница, счупено копие, купчина мамутски изпражнения. В края на Гората на духовете, където бяха шатрите им, Джон седна на един пън.

„Игрит искаше да стана дивак, Станис иска да стана лорд на Зимен хребет. Но аз какво искам?“ Слънцето бавно потъна зад Вала. Джон се загледа как извисяващата се ледена грамада пое червените и розови отблясъци на залеза. „Дали да предпочета да бъда обесен като обърни-плащ от лорд Джанос, или да престъпя клетвите си, да се оженя за Вал и да стана лорд на Зимен хребет?“ Като си го помисли при тези условия, изборът като че ли изглеждаше лесен… макар че ако Игрит беше жива, щеше да е още по-лесен. Вал му беше непозната. На външност, разбира се, никак не изглеждаше зле и при това беше сестра на кралицата на Манс Райдър, но все пак…

„Ако искам да ме обикне, ще трябва да я крада, но пък може да ми даде деца. Някой ден може да държа в ръцете си син, от моята кръв.“ Син беше нещо, за което Джон Сняг никога не беше посмявал да си мечтае, откакто реши да изживее живота си на Вала. „Мога да го нарека Роб. Вал сигурно ще поиска да задържи сина на сестра си, но него можем да го осиновим в Зимен хребет, както и момчето на Джили. Така на Сам няма да му се наложи да лъже. Ще намерим място и за Джили, а Сам ще може да я навестява веднъж-дваж в годината. Синовете на Манс и на Крастър могат да отраснат като братя, както аз някога с Роб.“ И тогава Джон разбра, че го иска. Искаше го повече от всичко, което беше искал някога. „Винаги съм го искал — помисли той гузно. — Боговете дано ми простят.“ И усети глад в себе си, остър като нож от драконово стъкло. Глад… усещаше го. Храна му трябваше, дивеч, някоя сърна, миришеща на страх, или голям лос, горд и непокорен. Трябваше да убие и да напълни корема си с прясно месо и гореща, тъмна кръв. При тази мисъл устата му се напълни със слюнка.

Мина дълго време, докато разбере какво става. А когато го осъзна, скочи.

— Дух? — Извърна се към гората, и ето го него, пристъпи безшумно и излезе от зеления сумрак, дъхът му бликаше топъл и бял от разтворените му челюсти. — Дух! — извика той и вълчището затича. Беше по-слаб отпреди, но и пораснал също така, и единственият звук, който издаваше, бе тихото пращене на мъртви листа под лапите му. Щом стигна до Джон, той скочи и двамата се затъркаляха счепкани сред кафявата трева и дългите сенки. — Богове, вълчо, къде беше? — каза Джон, след като Дух престана да го дърпа за ръката. — Помислих, че си ми умрял, като Роб и като Игрит, и всички други. Не те усещах, след като се изкачих на Вала, дори в сънищата си. — Вълчището не отговори, но облиза лицето му с език като мокра пила, а очите му уловиха последната светлина и блеснаха като две големи червени слънца.

„Червени очи — помисли Джон. Но не като на Мелисандра.“ Очите му бяха като на язово дърво. „Червени очи, червена уста, бяла козина. Кръв и кост, като дърво на сърцето. Той е на старите богове, тоя.“ И единствен от всички вълчища беше бял. Шест кутрета бяха намерили в снеговете на късното лято, той и Роб; пет сиви, черни и кафяви за петимата Старк, и едно бяло, бяло като Сняг.

И отговорът го осени.

Под Вала хората на кралицата кладяха своя нощен огън. Той видя Мелисандра, излизаща от тунела заедно с краля, за да поведат молитвите, които според нея щяха да задържат мрака надалече.

— Хайде, Дух — каза Джон на вълчището. — С мен. Гладен си, знам. Усещам го.

Затичаха се към портата, обикаляйки отдалече нощния огън, където алчни пламъци дращеха черния корем на нощта.

Кралските хора се мяркаха навсякъде из Черен замък. Щом Джон ги подминеше, се спираха и зяпваха. Никой от тях не беше виждал вълчище, даде си сметка той, а Дух беше два пъти по-голям от обикновените вълци, скитащи в техните южняшки зелени гори. Докато крачеше към оръжейната, Джон случайно погледна нагоре и видя Вал, застанала на прозореца на кулата. „Съжалявам — помисли той. — Не съм аз мъжът, който ще те открадне оттам.“ В двора за тренировки се натъкна на дузина кралски мъже с факли и копия в ръце. Сержантът им погледна Дух и се намръщи, а двама от войниците му снишиха копията си, но рицарят, който ги водеше, каза:

— Отдръпни се и ги пусни. — А на Джон рече: — Закъсняваш за вечерята.

— Тогава се отстранете от пътя ми, сир — отвърна Джон и той го направи.

Шума го чу още преди да е стигнал подножието на стълбището: Високи гласове, ругатни, някой тропаше по масата. Джон пристъпи и влезе в сводестата зала почти незабелязан. Братята му се бяха скупчили по пейките около масите, но повече бяха стоящите и викащите, отколкото седящите, и никой не се хранеше. Нямаше никаква храна. „Какво става тук?“ Лорд Джанос Слинт се дереше за някакви обърни-плащове и измяна, Емет Железния се беше покачил на една от масите с оголен нож в юмрука, Хоб Трипръстия псуваше на майка един щурмовак от Сенчестата кула… някакъв мъж от Източен страж удряше с юмрук по масата и настояваше за тишина, но това само усилваше врявата.

Пип пръв видя Джон. Ухили се при появата на Дух, напъха два пръста в устата си и изсвири така, както може да свири само един чирак на глумци. Пронизителният звук проряза царящата глъч като нож. Джон тръгна между масите и още черни братя го забелязаха и замлъкнаха. Накрая се чуваха само стъпките на Джон, потропващи по каменния под, и тихият пукот на цепениците в камината.

Сир Алисър Торн разби тишината.

— Обърни-плащът най-после ни удостоява с присъствието си. Лорд Джанос беше почервенял и се тресеше.

— Звяра! — ахна той. — Вижте! Звяра, който разкъса до смърт Полуръката. Братя, сред нас крачи превъплъщенец. ВАРГ! Това… това същество не може да ни бъде водач! Това зверче не заслужава да живее!

Дух оголи зъби, но Джон сложи ръка на главата му.

— Милорд — каза той, — ще ми обясните ли какво става тук? Отговори майстер Емон, от другия край на залата.

— Името ти беше предложено за лорд-командир, Джон. Беше толкова нелепо, че Джон се усмихна.

— От кого? — каза той и се огледа за приятелите си. Това със сигурност трябваше да е някоя от шегите на Пип. Но Пип сви рамене, а Грен поклати глава. Вместо тях стана Ед Тблет Скръбния.

— От мен. Добре де, знам, че е жестоко да го направиш на приятел, но по-добре да си ти, отколкото аз.

Лорд Джанос се разпени отново.

— Това… това е наглост. Ние трябва да обесим това момче. Да! Да го обесим, казвам аз, да го обесим като обърни-плащ и варг, до неговия приятел Манс Райдър. Лорд-командир?! Не, това няма да го приема. Няма да го понеса!

Котър Пайк се надигна.

— Ти ли няма да го понесеш? Ония златни плащове може да са се научили да ти лижат гъза, но сега носиш черния плащ.

— Всеки брат може да ни предложи всяко име за размисъл, стига човекът да си е казал клетвите — заяви сир Денис Малистър. — Толет е в пълното си право, милорд.

Дузина мъже заговориха един през друг и всеки се мъчеше да надвика останалите, и много скоро залата закънтя отново. Този път на масата скочи сир Алисър Торни вдигна ръце за тишина.

— Братя! — изрева той, — това не ни води доникъде. Аз казвам да гласуваме. Този „крал“, който взе Кралската кула, е поставил хора при всички врати, за да се погрижат да не ядем, докато не си направим избора! Така да бъде! Ще избираме и ще избираме, цяла нощ ако трябва… но преди да си хвърлим знаците вярвам, че нашият Пръв строител има да ни каже нещо.

Отел Ярвик се надигна от мястото си бавно и се намръщи. Потърка широката си челюст и рече:

— Е, аз оттеглям името си. Ако сте искали мен, имахте десет възможности да ме изберете, но не го направихте. Не стигнахте. Исках да кажа, че онези, които хвърляха знаци за мен, би трябвало да изберат лорд Джанос…

Сир Алисър кимна.

— Лорд Слинт е най-добрият възможен…

— Не съм свършил, Алисър — възрази Ярвик. — Лорд Слинт е командвал Градската стража на Кралски чертог, всички го знаем, и беше лорд на Харънхъл…

— Той дори не е виждал Харънхъл! — извика Котър Пайк.

— Е, така е — каза Ярвик. — Все едно, сега, след като съм се изправил тук, да ви призная, не помня защо си помислих, че Слинт ще е толкова добър избор. Щеше да е като да ритнем крал Станис в устата, а не разбирам с какво толкова ще ни помогне това. Може пък Сняг да е по-добрият. Той вече от дълго време е на Вала, племенник е на Бен Старк и служи като скуайър на Стария мечок. — Ярвик сви рамене. — Изберете когото щете, само да не съм аз. — И си седна на мястото.

Почервенялото лице на Джанос Слинт беше станало мораво, а сир Алисър Торн беше пребледнял. Мъжът от Източен страж отново почна да блъска с юмрук по масата, но сега викаше за котела. Няколко братя цодхванаха вика му.

— Котелът! — зареваха те като един. — Котелът, котелът, Котелът! Котелът беше в ъгъла до камината, голям, черен и издут, с две грамадни дръжки и тежък капак. Майстер Емон каза нещо на Сам и Клидас и те отидоха, взеха котела и го качиха на масата. Няколко от братята вече се редяха на опашка до буретата със знаците, когато Клидас вдигна капака и едва не го изтърва на пода. С рязък писък и плясък на криле от котела изхвърча огромен гарван. Плесна и се понесе нагоре, търсейки може би гредите или някой прозорец, през който да избяга, но в избата нямаше нито греди, нито прозорци. Гарванът се оказа в капан. Заграчи силно и закръжи из залата, веднъж, още веднъж, и още веднъж. И Джон чу вика на Самуел Тарли:

— Познавам тази птица! Това е гарванът на лорд Мормон! Гарванът кацна на масата най-близо до Джон.

— Сняг — изграчи той. Беше стара птица, мръсна и проскубана. — Сняг — повтори той. — Сняг, сняг, сняг. — Запристъпва до края на масата, отново разпери криле, полетя и кацна на рамото на Джон.

Лорд Джанос Слинт седна толкова тежко, че се чу „туп“, но сир Алйсър се изсмя подигравателно.

— Сир Прасчо си мисли, че всички ние сме глупци, братя — рече той. — Той е научил птицата на тая малка хитрина. Те всички казват „сняг“, идете горе в гарванарника да ги чуете сами. Птицата на Мормон знаеше повече думи от тази.

Гарванът килна глава и погледна Джон. — З-зърно? — каза птицата с надежда. След като не получи нито зърно, нито отговор, гарванът замърмори: — Котел? Котел? Котел?

Останалото беше върхове на стрели. Порой от върхове на стрели, наводнение от върхове на стрели, толкова върхове на стрели, че удавиха последните няколко камъка и раковини, както и медните петаци.

Когато преброяването свърши, Джон се оказа обкръжен. Някои го тупаха по гърба, а други коленичеха пред него, сякаш наистина беше лорд. Сатена, Оуен Тъпака, Холдър, Жабата, Празен ботуш, Великана, Мъли, Ълмър от Кралския лес, Донел Хил Сладура и още петдесетина напираха около него. Дивен изтрака с дървените си зъби и каза:

— Богове милостиви, нашият лорд-командир още е в пелени. Емет Железния рече:

— Надявам се това не означава, че не мога да ви избия скапаната пикня следващия път на тренировката, милорд.

Хоб Трипръстия поиска да разбере дали все пак ще се храни с мъжете, или желае храната да му се носи в солария. Дори Боуен Марш дойде да му каже, че ще се радва да продължи като лорд-стюард, ако така пожелае лорд Сняг.

— Лорд Сняг — каза му Котър Пайк, — ако се осереш, ще ти изтръгна черния дроб и ще го изям суров с лук.

Сир Денис Малистър беше по-вежлив.

— Това, за което ме помоли Самуел, беше трудно — призна старият рицар. — Когато беше избран лорд Коргайл, аз си казах: „Все едно, той е от по-дълго на Вала от теб, ще дойде и твоето време.“ Когато стана лорд Мормон, си помислих: „Той е силен и свиреп, но е стар, все пак може да дойде и твоето време.“ Но ти си още момче, лорд Сняг, и сега трябва да се върна в Сенчестата кула, знаейки, че моето време никога няма да дойде. — Усмихна се уморено. — Не ме карай да умра със съжаление. Чичо ти беше велик мъж. Твоят лорд баща и неговият баща — също. От теб ще очаквам не по-малко.

— Аха — рече Котър Пайк. — И можеш да започнеш, като кажеш на ония кралски хора, че се свърши и че си искаме скапаната вечеря.

— В-вечеря — изграчи гарванът. — В-ечеря, в-вечеря. Кралските хора се разкараха от вратата щом им казаха за избора и Хоб Трипръстия и помощниците му изтичаха до кухните да донесат храната. Джон не искаше да яде. Закрачи през замъка, чудейки се дали не сънува, с гарвана на рамото. След него се повлякоха Пип, Грен и Сам, бърбореха си, но той едва ги чуваше, докато Грен не прошепна:

— Сам го направи! А Пип каза:

— Да, Сам го направи!

Пип носеше мях с вино — отпи здрава глътка и запя:

— Сам, Сам, Сам Магьосника, Сам Чудото, Сам Чародея, той го направи. Но кога го скри тоя гарван в котела бе, Сам, и откъде, седем ада, беше сигурен, че ще литне точно на рамото на Джон? Всичко щеше да осередп, ако птицата беше решила да кацне на дебелата тиква на Джанос Слинт.

— Нищо общо нямам с птицата — настоя Сам. — Когато излетя от котела, за малко щях да се подмокря.

Джон се засмя, почти смаян от това, че все пак помнеше как стана всичко.

— Всички вие сте една пасмина побъркани глупаци, знаете ли го?

— Ние ли? — каза Пип. — Ти наричаш нас глупаци? Не нас избраха за деветстотин деветдесет и осмия лорд-командир на Нощния страж. Ти по-добре му удари малко вино, лорд Джон. Мисля, че тази нощ ще ти трябва доста вино.

Така че Джон Сняг взе меха от ръката му и отпи. Но само една глътка. Валът бе негов, нощта бе тъмна, а трябваше да се изправи и срещу един крал.