Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЕНЕРИС

Съгледвачите й дотраки й бяха казали как е, но Дани искаше да види сама. Сир Джора Мормон яздеше с нея през брезова гора и после нагоре по стръмния хълм от пясъчник.

— Стигнахме — каза той малко пред билото.

Дани дръпна юздите на кобилата си и се загледа през нивята. Юнкайската войска се беше построила на пътя им. Бялата брада я беше учил как най-лесно да брои четта на противника.

— Пет хиляди — каза тя след малко.

— Толкова са. — Сир Джора посочи. — Онези по фланговете са наемници. Копиеносци и конни стрелци, с мечове и брадви за бой отблизо. Вторите синове са на лявото крило, Враните на бурята — отдясно. По около петстотин души. Виждате ли знамената?

Юнкайската харпия стискаше камшик и железен нашийник в ноктите си вместо верига. Но наемниците вееха собствените си пряпорци под тези на градовете, на които служеха: отдясно четири врани между кръстосани мълнии, а отляво — счупен меч.

— Юнкайците държат центъра — отбеляза Дани. Отдалече командирите им не се отличаваха от офицерите на Ащапор: високи ярки шлемове и плащове, обшити с бляскави медни дискове. — Роби ли са войниците, които водят?

— Повечето. Но не могат да се сравнят с Неопетнените. Юнкайците са известни с това, че обучават роби за леглата си, а не воини.

— Можем ли да победим тази армия?

— Лесно — каза сир Джора.

— Но не и безкръвно. — Много кръв беше напоила тухлите на Ащапор в деня, когато градът падна, макар че малко от нея беше нейна или на хората й. — Тук може да спечелим една битка, но не можем да вземем града на такава цена.

— Риск винаги има, халееси. Ащапор беше самодоволен и уязвим. Юнкай е предупреден.

Дани помисли. Робовладелската войска изглеждаше малка в сравнение с нейната, но наемниците бяха на коне. Достатъчно дълго беше яздила с дотраките, за да не изпитва респект към онова, което конниците можеха да причинят на пехота. „Неопетнените биха могли да удържат атаката им, но свободните ми хора ще бъдат изклани.“ — Робовладелците обичат да говорят — каза тя. — Известете ги, че ще ги изслушам тази вечер в шатрата си. И поканете капитаните на наемническите отряди също да ме посетят. Но не наведнъж. Враните на бурята по обед, а Вторите синове — два часа по-късно.

— Ваша воля — каза сир Джора. — Но ако не дойдат…

— Ще дойдат. Няма да устоят на любопитството да видят драконите и да чуят какво бих могла да им кажа, а по-умните ще видят в това шанс да преценят какви са силите ми. — Тя обърна сребърната си кобила. — Ще ги чакам в павилиона си.

Сиви небеса и отривист вятър изпратиха Дани до войската й. Дълбокият ров, който щеше да обкръжи лагера й, вече беше наполовина изкопан, а горите бяха пълни с Неопетнени, които сечаха брезови клони и остреха от тях колове. Евнусите не можеха да спят в неукрепен лагер, така поне беше настоял Сив червей. Той надзираваше работата. Дани спря за малко да поговори с него.

— Юнкай е запретнал ръкави за битка.

— Това е добре, ваша милост. Тези са жадни за битка.

Когато Дани заповяда на Неопетнените да си изберат офицери помежду си, Сив червей се оказа неоспоримият претендент за най-високия пост. Дани бе назначила сир Джора над него да го обучи да командва и рицарят изгнаник твърдеше, че дотук младият евнух бил труден, но упорит, бързо се учел и бил неуморен във всичко, включително във вниманието си към подробностите.

— Мъдрите господари са събрали робска армия, за да ни срещнат.

— В Юнкай робът се учи изкуството на седемте въздишки и шестнайсетте места на удоволствието, ваша милост. Неопетнените се учат на изкуството на трите копия. Вашият Сив червей се надява да ви го покаже.

Едно от първите неща, които Дани беше направила след падането на Ащапор, бе да премахне обичая всеки ден на Неопетнените да се дават нови имена. Повечето от свободно родените между тях се бяха върнали към рождените си имена — поне онези, които все още ги помнеха. Други се бяха нарекли на имена на герои и богове, а понякога на оръжия, на скъпоценни камъни и дори на цветя, в резултат на което се срещаха войници с непривични за ухото на Дани имена. Сив червей се беше останал Сив червей. Когато го попита защо, той каза:

— Името носи късмет. Рожденото име на този беше прокълнато. С това име го взеха в робство. Но Сив червей беше името на този в деня, в който Денерис Родената в буря го освободи.

— Ако се стигне до битка, нека Сив червей прояви не само доблест, но и благоразумие — каза му Дани. — Щадете всеки роб, който побегне или хвърли оръжие. Колкото по-малко са убитите, толкова повече ще останат да се присъединят след това към нас.

— Този ще го запомни.

— Знам. Ела в шатрата ми по обед. Искам те там с другите ми офицери, когато започна да преговарям с наемническите главатари. — Дани пришпори среброто си към лагера.

В периметъра, установен от Неопетнените, палатките се вдигаха в спретнати редици, с нейния висок златен павилион в центъра. Плътно лзвън нейния се беше прострял втори лагер. Пет пъти по-голям, пъстър и безреден, този втори лагер нямаше ровове нито шатри, нямаше постове, нито коневръзи. Онези, които имаха коне или мулета, спяха до тях от страх да не им ги откраднат. Кози, овце и измършавели псета се шляеха на свобода сред ордите жени, деца и старци. Дани беше оставила Ащапор в ръцете на съвет от бивши роби, воден от един знахар, един схолар и един жрец. И тримата — мъдри мъже според нея, и справедливи. Но въпреки това десетки хиляди бяха предпочели да я придружат до Юнкай, вместо да останат в Ащапор. „Дадох им града, но повечето се оказаха твърде наплашени, за да останат.“ Дрипавата орда освободени многократно надвишаваше собствените й хора, но те й бяха повече в бреме, отколкото от полза. Сигурно не повече от един на сто разполагаше с кон, камила или вол. Повечето носеха оръжия, плячкосани от някоя господарска оръжейна, но едва ли и един на десет беше достатъчно силен да се бие и нито един не беше обучен. Буквално опоскваха земята до голо, където минеха, като скакалци. Все пак Дани не можа да се насили да ги изостави, за което настояваха сир Джора и кръвните й ездачи. „Казах им, че са свободни. Не мога сега да им кажа, че не са свободни да се присъединят към мен.“ Тя се вгледа в дима, вдигащ се от огньовете им, и преглътна въздишката си. Разполагаше уж с най-добрите пехотинци на света, но също така и с най-лошите.

Арстан Бялата брада стоеше пред входа на шатрата й, а Белвас Силния седеше скръстил нозе на тревата наблизо и ядеше фурми от една паница. По време на поход задължението да я охраняват падаше на техните рамене. Беше направила Джого, Аго и Ракаро не само свои кръвни ездачи, но и свои кос, а точно сега те й трябваха повече за да командват дотраките й, отколкото да пазят особата й. Нейният халазар беше малък, едва около тридесет конни воини, при това повечето от тях момчета без плитки или прегърбени старци. Но те бяха единствената конница, с която разполагаше, и тя не смееше да се лиши от тях. Неопетнените можеше да са най-добрата пехота в целия свят, както твърдеше сир Джора, но на нея все пак й трябваха съгледвачи и външни конни отряди.

— Юнкай ще получи война — каза Дани на Бялата брада вътре в павилиона. Ирри и Джикуи бяха застлали пода с килими, а Мисандей беше запалила благовонна пръчица да подслади прашния въздух. Дрогон и Регал спяха върху купчина възглавнички, вплетени един в друг, но Визерион беше кацнал на ръба на празното й корито за къпане. — Мисандей, какъв език говорят тези юнкайци, валириански ли?

— Да, ваша милост — отвърна детето. — Диалектът им е различен от ащапорския, но е достатъчно близък, за да се разбира. Робовладелците се наричат „Мъдрите господари“.

— Мъдри ли? — Дани седна с кръстосани крака на една възглавничка, а Визерион разпери белозлатите си криле, плесна ги и долетя от едната й страна. — Ще ги видим колко са мъдри — каза тя и почеса люспестата глава на дракона зад роговиците.

Сир Джора Мормон се върна час по-късно, придружен от трима капитани на Враните на бурята. Носеха черни пера на лъскавите си шлемове и твърдяха, че и тримата са равни по чест и ранг. Дани ги огледа внимателно, докато Ирри и Джикуи наливаха виното. Прендаал на Гхезн беше едър и набит гхискарец с широко лице и черна, започнала да се прошарва коса; Салор Плешивия имаше един гърчав белег на бялата си картска буза; а Даарио Наарис беше твърде пищен дори за тирошец. Брадата му беше подкастрена на три върха като вила и боядисана в синьо, с цвета на очите му и на къдравата коса, която падаше до яката. Острите му мустачки бяха боядисани със златен варак. Дрехите му бяха с всякакви оттенъци на жълтото; мирска дантела с цвят на масло като пяна се сипеше от яката и маншетите, жакетът му беше извезан с месингови медальони с форма на глухарчета и широки златни ширити пълзяха по кожата на високите му до бедрата ботуши. Ръкавици от мек жълтеникав чорт бяха затъкнати под колана му от позлатени халки; и чак ноктите му бяха покрити със син лак.

Ала този, който заговори от името на наемниците беше Прендаал на Гхезн.

— Добре ще направиш, ако отведеш сганта си другаде — каза той. — Ащапор го взе с измама, но Юнкай няма да падне толкова лесно.

— Петстотин от вашите Врани на бурята срещу десет хиляди мои Неопетнени — каза Дани. — Аз съм само едно малко момиче и не разбирам от изкуството на войната, но това съотношение ми се струва нищожно.

— Враните на бурята не стоят сами — заяви Прендаал.

— Враните на бурята изобщо не стоят. Те отлитат при първия тътен на гръмотевицата. Май е време вече да полетите. Чувала съм, че наемниците са пословично вероломни. Каква полза за вас да останете верни, когато Вторите синове застанат на моя страна?

— Това няма да се случи — настоя невъзмутимо Прендаал. — А и да стане, все едно. Вторите синове са нищо. Ние се сражаваме редом с безстрашните мъже на Юнкай.

— Сражавате се редом с креватни момченца, въоръжени с копия. — Когато извърна глава, двете звънчета в плитката й тихо звъннаха. — Започне ли битката, дори не помисляйте за прошка. Но ако сега минете на моя страна, ще си задържите всичкото злато, което юнкайците са ви платили, и ще имате право на дял от плячката, с още по-големи награди по-късно, когато си върна своето кралство. Останете ли да се биете за Мъдрите господари, платата ви ще е смърт. Да не би да си въобразявате, че Юнкай ще отвори портите си, когато Неопетнените започнат да ви колят под стените му?

— Жено, думите ти са като магарешки рев и също толкова безсмислени.

— Жено? — Тя се изсмя. — Това като оскърбление ли трябва да го приема? Щях да отвърна на шамара, ако те взимах за мъж. — Дани го изгледа в очите. — Аз съм Денерис Родената в буря от дома Таргариен, Неизгоримата, Майка на дракони, халееси на ездачите на Дрого и кралица на Седемте кралства на Вестерос.

— Ти си — каза Прендаал на Гхезн — само една коневладелска курва. Когато те прекършим, ще те дам на жребеца си.

Белвас Силния извади своя аракх.

— Белвас Силния ще даде гнъсния му език на малката кралица, ако тя благоволи.

— Не, Белвас. Обещах на тези хора сигурност и неприкосновеност. — Дани се усмихна. — Кажете ми следното… Враните на бурята роби ли са, или свободни?

— Ние сме братство на свободни мъже — изпъчи се Салор.

— Добре. — Дани стана. — Върнете се и предайте на своите братя какво казах, тогава. Възможно е някои от тях да предпочетат злато и слава пред смъртта. Ще чакам отговора ви до утре заран.

Капитаните на Враните станаха като един.

— Отговорът ни е „не“ — заяви Прендаал на Гхезн. Спътниците му го последваха към изхода на шатрата… но преди да излезе, Даарио Наарис се обърна и леко й кимна в учтиво „довиждане“.

След два часа пристигна лично командирът на Вторите синове. Той се оказа висок браавосец със светлозелени очи и буйна червенозлата брада, стигаща почти до колана му. Името му беше Меро, но сам той се наричаше „Копелето на Титана“.

Меро гаврътна виното си наведнъж, изтри уста с опакото на ръката си и се ухили на Дани.

— Май съм въргалял близначката ти в един дом на удоволствията у дома. Или си била ти?

— Мисля, че не. Не се съмнявам, щях да запомня такъв великолепен мъж.

— Да, тъй е. Никоя жена не е забравяла Копелето на Титана. — Браавосецът подаде чашата си на Джикуи. — Какво ще кажеш да смъкнеш тия дрешки и да ми седнеш в скута? Ако ми харесаш, може и да доведа Вторите братя на твоя страна.

— Ако доведеш Вторите братя на моя страна, може и да не те скопя.

Той се разсмя.

— Момиченце, една друга жена се опита веднъж да ме скопи със зъбките си. Сега е без зъби, но моят меч си е все така дълъг и дебел. Да го извадя ли да ти го покажа?

— Няма нужда. След като евнусите ми ти го отрежат, мога да го разгледам на спокойствие. — Дани отпи от виното си. — Вярно е, че съм само едно малко момиче и не разбирам от изкуството на войната. Обяснете ми как смятате да победите десет хиляди Неопетнени с вашите петстотин души. При цялата ми невинност ми се струва, че съотношението е несъизмеримо.

— Вторите синове са се изправяли и пред по-лошо съотношение и са печелили.

— Вторите синове са се изправяли пред по-лошо съотношение и са бягали. При Кохор, когато срещу тях се строили Трите хиляди. Или го отричате?

— Това е било преди много и много години, преди Вторите синове да ги поведе Копелето на Титана.

— Аха, значи от вас извличат куража си. — Дани се обърна към сир Джора. — Когато започне битката, този го убийте първи.

Рицарят изгнаник се усмихна.

— С най-голямо удоволствие, ваша милост.

— Разбира се — каза тя на Меро, — можете отново да побегнете. Няма да ви спрем. Вземете си юнкайското злато и се махайте.

— Ако беше виждала някога Титана на Браавос, глупаво момиченце, щеше да знаеш, че той няма опашка, за да я върти.

— Тогава останете и се бийте за мен.

— Вярно е, струва си да се бие човек за теб — каза браавосецът. — А и с радост бих ти позволил да ми целунеш меча, ако бях свободен. Но вече съм взел парите на Юнкай и съм врекъл святата си дума.

— Парите могат да се връщат — каза тя. — Аз ще ти платя, колкото си взел, и повече. Имам да завладявам други градове и ме чака цяло кралство на половин свят оттук. Ако ми служите предано, Вторите синове никога вече няма да търсят кой да ги наеме.

Браавосецът подръпна гъстата си червена брада.

— Толкова и повече, и някоя целувчица отгоре може би, а? Или повече от целувка? За такъв великолепен мъж като мен?

— Може би.

— Мисля, че ще ми хареса вкусът на езичето ти.

Тя долови гнева на сир Джора. „Черният ми мечок не харесва тези приказки за целувки.“ — Помисли над това, което казах тази вечер. Мога ли да получа отговора ви до заранта?

— Можеш. — Копелето на Титана се ухили. — Мога ли да получа кана от това чудесно вино и да го занеса на капитаните си?

— Можеш и цяло буре да получиш. То е от избите на Добрите господари на Ащапор, имам цели фургони, пълни с него.

— Тогава ми дай един фургон. В знак на добрата ти воля.

— Много си жаден.

— Много съм голям, затуй. А и много братя си имам. Копелето на Титана не пие сам, халееси.

— Фургон да бъде, ако обещаеш, че ще пиете за мое здраве.

— Готово! — изгърмя браавосецът. — И готово, и трижди готово! Три тоста ще вдигнем за теб, а по изгрев слънце ще ти донесем отговора си.

Но когато Меро си отиде, Арстан Бялата брада каза:

— Лоша му е славата на тоя, дори във Вестерос. Не се подвеждайте по нрава му, ваша милост. Тая вечер ще изпие три тоста за ваше здраве, а на заранта ще ви изнасили.

— Поне този път старецът е прав — каза сир Джора. — Вторите синове са стар наемен отряд и не са лишени от доблест, но под командата на Меро са станали почти като Храбрата дружина във Вестерос. Гози е толкова опасен за тези, които го наемат, колкото за враговете им. Затова го заварвате тук. Никой от Свободните градове не би го наел повече.

— Аз не търся славата му, искам неговите петстотин конници. Какво ще кажете за Враните на бурята? Имаме ли някаква надежда с тях?

— Не — отвърна мрачно сир Джора. — Онзи Прендаал е с гхискарска кръв. Сигурно е имал близки в Ащапор.

— Жалко. Е, може би все пак няма да се наложи да се бием. Да изчакаме и да чуем какво ще ни кажат юнкайците.

Пратениците от Юнкай пристигнаха по залез-слънце: петдесет мъже на великолепни черни коне и един — на голяма бяла камила. Шлемовете им бяха два пъти по-високи от главите им, за да не развалят странните кули на мазните им прически с най-различни причудливи форми. Ленените им полички и ризи бяха боядисани в тъмножълто, а по плащовете си бяха пришили медни дискове.

Мъжът на бялата камила й се представи с името Граздан мо Ераз. Строен и корав, той имаше бялата усмивка на Кразнис, преди Дрогон да изгори лицето му. Косата му беше изтеглена нагоре във форма на еднорог, който стърчеше над челото му, а токарът му беше обшит с мирска дантела.

— Древен и прославен е Юнкай, първият сред градовете — каза той, когато Дани ги посрещна с добре дошли в шатрата си. — Нашите стени са здрави, благородниците ни — горди и силни, населението ни не познава страха. Наша е кръвта на древен Гхиз, чиято империя е била стара още когато Валирия е била ревливо бебе. Вие проявихте благоразумие да седнете на преговори, халееси. Ще се уверите, че тук завоеванието няма да е лесно.

— Добре. Моите Неопетнени ще се насладят на малко битка. — Тя погледна Сивия червей и той кимна.

Граздан сви рамене.

— Щом искате кръв, ще се лее. Казаха ми, че сте освободили евнусите си. За един Неопетнен свободата значи толкова, колкото шапката за шарана. — Той се усмихна на Сивия червей, но евнухът все едно че беше изсечен от камък. — Онези, които оцелеят, отново ще бъдат заробени и ще се използват, за да върнем Ащапор от ръцете на сганта. И от вас можем да направим робиня, не се съмнявайте. В Лис и Тирош има много домове на удоволствията, където мъжете ще дават мило и драго да легнат с последната Таргариен.

— Радвам се, че знаете коя съм — отвърна кротко Дани.

— Гордея се с познанията си за дивия и безумен запад. — Граздан разпери ръце в миролюбив жест. — И все пак, защо е нужно да си говорим така грубо? Вярно е, че извършихте безобразия в Ащапор, но ние юнкайците сме твърде великодушен народ. Вашият спор не е с нас, ваша милост. Защо да си пилеете силата срещу могъщите ни стени, когато ще ви трябва всеки човек, за да си върнете бащиния трон в далечен Вестерос? Юнкай ви желае само успех в това начинание. И за да докажа верността на думите си, донесъл съм ви дар. — Той плесна с ръце и двама от свитата му пристъпиха напред, понесли тежък кедров сандък, обкован с бронз и злато. Поставиха го пред нозете й. — Петдесет хиляди златни марки — каза невъзмутимо Граздан. — Ваши са, в жест на приятелство от страна на Мъдрите господари на Юнкай. Златото, дадено драговолно, е по-добро от плячката, купена с кръв, нали? Това ви съветвам аз, Денерис Таргариен: вземете този сандък и си вървете.

Дани бутна капака на сандъка с върха на пантофката си и го отвори. Беше пълен с жълтици, точно както каза посланикът. Тя гребна шепа и ги пусна да се изсипят между пръстите й. Блестяха ярко, търкулваха се и подрънкваха върху купчината: новоизсечени повечето, с печат със стъпаловидна пирамида на лицевата страна и харпията на Гхиз на другата.

— Много са хубави. Чудя се колко ли такива сандъци ще намеря, като завзема града?

Той се изкиска.

— Николко, защото никога не ще успееш.

— И аз имам дар за теб. — Дани затръшна капака. — Три дни. На заранта на третия ден изведете робите си. Всички. Всеки мъж, жена и дете да получи оръжие и толкова храна, облекло, пари и стока, колкото може да носи. Ще им се позволи сами да си ги изберат от имуществото на своите господари като отплата за годините, отслужени в робство. След като всички роби излязат, ще отворите портите и ще пуснете Неопетнените да влязат и да претърсят града, за да се уверят, че никой не е останал окован. Ако направите това, Юнкай няма да бъде опожарен и плячкосан и нито един от хората ви няма да пострада. Мъдрите господари ще получат мира, който искат, и наистина ще докажат, че са мъдри. Какъв е отговорът ти?

— Казвам, че си луда.

— Нима? — Дани сви рамене и каза: — Дракарис.

Драконите се отзоваха. Регал изсъска и пусна дим, Визерион щракна с челюсти, а Дрогон блъвна вихрен черно-червен пламък. Той докосна полата на токара на Граздан и коприната прихвана мигновено. Златни марки се изсипаха по пода, когато посланикът залитна и събори сандъка, ревейки проклятия. Бялата брада го заля с кана вода да угаси пламъците.

— Ти се закле, че ще ни осигуриш неприкосновеност! — ревна юнкайският посланик.

— Всички ли юнкайци сте толкова ревливи заради един токар? Ще ти купя нов… ако ми предадеш робите ви до три дни. Иначе Дрогон ще ви даде по-топла целувка. — Дани сбръчка нос. — Подмокрил сте се. Вземете си златото и си вървете, и се погрижете Мъдрите господари да чуят посланието ми.

Граздан мо Ераз вдигна пръст.

— Ще съжалиш за тази наглост, кучко дотракска! Тези гущерчета няма да те опазят, обещавам ти. Ще изпълним въздуха със стрели щом се доближат на една левга до Юнкай. Да не мислиш, че е трудно да се убие един дракон?

— По-трудно е, отколкото да се убие един робовладелец. Три дни, Граздан. Кажи им го. До края на третия ден ще бъда в Юнкай, все едно дали ще ми отворите портите, или не.

Когато юнкайците напуснаха стана й, беше паднал пълен мрак. Нощта обещаваше да е мрачна: безлунна, беззвездна, със студен и влажен вятър, задухал откъм запад. „Чудесна черна нощ“ — помисли Дани. Огньовете горяха около нея като малки оранжеви звезди по хълмовете и над полята.

— Сир Джора — рече тя, — призовете кръвните ми ездачи. — Дани се разположи върху купа възглавнички да ги почака, с драконите й около нея. Когато се събраха, тя рече: — Един час след полунощ ще е достатъчно време.

— Да, халееси — каза Ракаро. — Време за какво?

— За конната ни атака.

Сир Джора Мормон се намръщи.

— Но вие казахте на наемниците… — … че искам отговора им на заранта. Нищо не съм обещавала за през нощта. Враните на бурята ще спорят над предложението ми. Вторите синове ще пият виното, което дадох на Меро. А юнкайците вярват, че разполагат с три дни. Ще ги нападнем под прикритието на тъмнината.

— Те ще имат съгледвачи.

— И в тъмното ще виждат хиляди горящи огньове — каза Дани. — Ако изобщо видят нещо.

— Халееси — каза Джого. — Аз ще се оправя с тези съгледвачи. Те не са никакви ездачи, само робовладелци на коне.

— Точно така — съгласи се тя. — Мисля, че трябва да нападнем от три страни. Сив червей, твоите Неопетнени ще ги ударят отдясно и отляво, докато моите кос водят конницата ми в клин за удар през центъра. Войниците роби няма да удържат пред конните дотраки. — Тя се усмихна. — Разбира се, аз съм само едно момиченце и малко разбирам от война. Вие какво мислите, господа?

— Мисля, че си сестра на Регар Таргариен — каза сир Джора с усмивка.

— Да — каза Арстан Бялата брада, — и кралица също така.

Мина около час, докато обсъдят всички подробности. „Сега започва най-опасният момент“ — помисли Дани, след като капитаните й се разпръснаха по частите си. Оставаше й само да се моли, че нощният мрак ще скрие приготовленията й от врага.

Към полунощ, когато сир Джора нахлу в шатрата покрай Белвас Силния, тя се сепна.

— Неопетнените заловиха един от наемниците, който се опитвал да се промъкне в лагера.

— Шпионин? — Това я изплаши. Щом бяха хванали един, колко ли още се бяха измъкнали?

— Твърди, че ви е донесъл дарове. Онзи, жълтият глупак със синята коса.

„Даарио Наарис.“ — Той значи? Ще го изслушам.

Когато рицарят изгнаник го доведе, тя се запита дали е възможно да се намерят на света други двама толкова различни мъже. Тирошецът беше светъл, докато сир Джора — смугъл; жилав, докато рицарят — мускулест; надарен с изящни кичури, докато другият — оплешивяващ, и в същото време с гладка кожа, докато Мормон беше космат. И освен това рицарят й се обличаше просто, докато пред тогова и един паун щеше да изглежда сив, въпреки че беше заметнал тежко черно наметало върху фините си жълти одежди за първото си гостуване. Носеше тежка платнена торба, метната през рамо.

— Халееси — извика той, — нося ви дарове и добри вести. Враните на бурята са ваши. — Когато се усмихна, в устата му блесна златен зъб. — Както и Даарио Наарис!

Дани се усъмни. Ако този тирошец беше дошъл да шпионира, това заявление можеше да не е нищо повече от отчаян опит да си спаси главата.

— Какво казват за това Прендаал на Гхезн и Салор?

— Малко. — Даарио обърна торбата и главите на Салор Плешивия и Прендаал на Гхезн се изтъркаляха на килимите. — Моите дарове за драконовата кралица.

Визерион подуши кръвта, капеща от врата на Прендаал, и изхвърли пламък, който удари мъртвия право в лицето и овъгли обезкръвените бузи. Дрогон и Регал се размърдаха от миризмата на печено месо.

— Ти си направил това? — попита с отвращение Дани.

— Аз и никой друг. — И да бяха притеснили драконите й Даарио Наарис, той го прикри добре. Обърна им внимание колкото на три котенца, заиграли се с мишка.

— Защо?

— Защото сте толкова красива! — Ръцете му бяха големи и силни и в твърдите му сини очи и големия извит нос имаше нещо, което напомняше за великолепна хищна птица. — Прендаал говореше твърде много, а казваше твърде малко. — Облеклото му, колкото и да беше богато, бе преживяло тежки времена: солени петна бяха нашарили кожата на ботушите му, лакът по ноктите му се беше олющил, дантелите му бяха подгизнали от пот и тя видя, че краищата на наметалото му са се протрили. — А Салор си вреше носа навсякъде, сякаш зурлата му е златна. — Стоеше пред нея, с ръце, отпуснати на дръжките на оръжията му: извит дотракски аракх на лявото бедро и мирски стилет на дясното. Дръжките бяха две златни жени, голи и разгулни.

— Умеете ли добре да боравите с тези изящни оръжия? — попита го Дани.

— Прендаал и Салор щяха да ви го кажат, ако мъртъвците можеха да говорят. Не признавам и един ден да е преживян, ако не съм любил жена, не съм посякъл враг и не съм изял хубаво блюдо… а дните, които съм преживял, са безчетни като звездите в небето. Клането го превръщам в изделие на красотата и много акробати и изящни танцьори са плакали на боговете да могат да са поне наполовина толкова бързи и на четвъртина толкова изящни. Бих ви изредил имената на всички мъже, които съм посякъл, но преди да успея да довърша, вашите дракони ще израснат големи колкото замъци, стените на Юнкай ще се сринат на жълта прах, а зимата ще дойде и ще си отиде, и пак ще дойде.

Дани се засмя. Хареса й перченето на този Даарио Наарис.

— Извади меча си и го закълни в служба на мен.

За едно мигване аракхът на Даарио излетя от ножницата. Поклонът му беше също толкова дързък, колкото всичко у него. Той коленичи в нозете й.

— Мечът ми е ваш. Животът ми е ваш. Любовта ми е ваша. Кръвта ми, тялото ми, песните ми, всички те са ваше притежание. Живея и ще умра по вашата заповед, красива кралице.

— Тогава живей — каза Дани, — и се бий за мен тази нощ.

— Това едва ли е разумно, моя кралице. — Сир Джора изгледа Даарио студено и много твърдо. — Задръжте го под стража, докато битката не свърши.

Тя помисли за миг и поклати глава.

— Щом може да ни даде Враните на бурята, изненадата е сигурна.

— А ако ви предаде, изненадата е изгубена.

Дани отново сведе очи към наемника. Той й отвърна с такава усмивка, че тя се изчерви и извърна глава.

— Няма да ме предаде.

— Откъде сте сигурна?

Тя посочи буците овъглена плът, която драконите й поглъщаха, залък след кървав залък.

— Бих нарекла това доказателство за неговата искреност. Даарио Наарис, подгответе вашите Врани на бурята да ударят юнкайците в тил, когато започне атаката ми. Можете ли да се върнете в безопасност?

— Ако ме спрат, ще река, че съм разузнавал и не съм видял нищо.

— Тирошецът се изправи, поклони се и излезе.

Сир Джора Мормон се задържа.

— Ваша милост — каза той много рязко, — това беше грешка. Нищо не знаем за този човек…

— Знаем, че е голям боец.

— Голям самохвалко, искате да кажете.

— Той ни води Враните на бурята. — „И има сини очи.“ — Петстотин наемни меча със съмнителна лоялност.

— Всяка лоялност е съмнителна във времена като тези — припомни му Дани. — „А аз ще бъда предадена още два пъти, веднъж за злато и веднъж за любов.“ — Денерис, аз съм три пъти по-възрастен от теб — каза сир Джора.

— Виждал съм колко лъжливи са хората. Малцина заслужават да им се довериш, а Даарио Наарис не е между тях. Брадата му дори е с фалшиви цветове.

Това вече я ядоса.

— Докато ти имаш честна брада, това ли искаш да ми кажеш? И ти си единственият мъж, на когото изобщо мога да се доверя?

Той се вкочани.

— Не казах това.

— Казваш го всеки ден. Пиат Прий е лъжец, Ксаро е заговорник, Белвас е самохвалко, Арстан е убиец… мислиш ли, че все още съм девствено момиче, че не мога да чуя думите, които лежат зад думите?

— Ваша милост…

— Ти винаги си бил за мен по-добър приятел от всеки, по-добър брат от Визерис — викна тя ядосано. — Ти си първият от моята кралска гвардия, командирът на моята армия, най-ценният ми съветник, моята дясна ръка. Аз те почитам, ценя те и те уважавам… но не те желая, Джора Мормон, и са ми омръзнали твоите опити да изтикваш всеки друг мъж в този свят надалеч от мен, за да ми се налага да разчитам на теб и единствено на теб. Няма да стане и няма да ме накара да те заобичам повече.

Когато го започна, Мормон се беше изчервил, но когато свърши, лицето му отново беше станало бледо. Стоеше вкочанен като камък.

— Ако моята кралица заповяда — промълви той кратко и много хладно.

Но Дани се бе разгорещила и за двама.

— Да — каза тя. — Тя заповядва. Сега идете да се погрижите за своите Неопетнени, сир. Имате да водите битка и да я спечелите.

Когато той си излезе, Дани се хвърли на възглавниците до драконите си. Не беше искала да бъде толкова рязка със сир Джора, но безкрайната му подозрителност бе събудила дракона в нея.

„Той ще ми прости — каза си тя. — Аз съм неговият суверен.“ Зачуди се дали беше права за Даарио. Изведнъж се почувства много самотна. Мирри Маз Дуур й бе обещала, че никога няма да роди живо дете. „Домът Таргариен ще свърши с мен.“ Това я натъжи.

— Вие трябва да бъдете моите деца — каза тя на драконите, — моите три силни и яростни деца. Арстан казва, че драконите живеят по-дълго от хората, така че вие ще продължите и след моята смърт.

Дрогон изви шията си, за да я гризне по ръката. Зъбите му бяха много остри, но никога не нараняваше кожата й, когато си играеха така. Дани се засмя, прегърна го и го затъркаля насам-натам, докато той не изрева; опашката му изплющя като камшик. „По-дълга е отколкото беше — замисли се тя, — а утре ще е още по-дълга. Вече растат бързо и когато пораснат съвсем, ще си имам свои криле.“ Яхнала дракон, щеше да може да води хората си в битка, както в Ащапор, но засега те все още бяха твърде малки, за да издържат тежестта й.

Над лагера се беше възцарила тишина. Полунощ мина и отмина. Дани остана в павилиона си със слугините, докато Арстан Бялата брада и Белвас Силния пазеха на входа. „Най-трудната част е чакането.“ Да седи в шатрата си с празни ръце, докато отвън се вихри битката, това караше Дани да се чувства почти като дете.

Часовете се точеха като стъпки на костенурка. Дори след като Джикуи разтри стегналите се на възли мускули по раменете й, Дани беше твърде неспокойна, за да може да заспи. Мисандей предложи да й изпее люлчина песен на Мирния народ, но Дани тръсна глава.

— Доведете ми Арстан.

Когато старецът влезе, тя се беше сгушила под козината си от хракхар, чиято миризма на мухъл все още й напомняше за Дрого.

— Не мога да спя, когато отвън заради мен умират хора — рече тя. — Разкажи ми нещо повече за моя брат Регар, ако обичаш. Хареса ми онова, което ми разказа на кораба, как си решил, че трябва да станеш воин.

— Ваша милост е много мила, че го казва.

— Визерис разправяше, че нашият брат е спечелил много турнири. Арстан почтително сведе бялата си глава.

— Не ми подобава да отричам думите на ваша милост.

— Но? — каза рязко Дани. — Кажи ми. Заповядвам ти.

— Смелостта и силата на принц Регар бяха неоспорими, но той рядко излизаше на арените. Той не обичаше песента на мечовете както Робърт или Джайм Ланистър. Беше нещо, което трябваше да върши, задача, която светът му беше наложил. Вършеше я добре, защото той всичко вършеше добре. Такъв му беше характерът. Но не извличаше радост от това. Хората казваха, че обича лирата си повече от пиката.

— Но все пак е спечелил някакви турнири, нали? — каза разочарована Дани.

— Като млад, Негова милост се представи великолепно на един турнир при Бурен край, като победи лорд Стефон Баратеон, лорд Джейсън Малистър, Червената усойница на Дорн и един загадъчен рицар, който се оказа накрая безславният Саймън Тойн, главатар на разбойниците на Кралския лес. Същия ден счупи дванадесет пики срещу сир Артур Дейн.

— Той ли стана победителят тогава?

— Не, ваша милост. Тази чест бе дадена на друг рицар от Кралската гвардия, който свали принц Регар от коня в последния тур.

Дани не искаше да слуша как са свалили Регар.

— Но кои турнири е спечелил моят брат?

— Ваша милост. — Старецът се поколеба. — Той спечели най-великия турнир от всички.

— Кой беше той? — настоя Дани.

— Турнира, устроен от лорд Уент при Харънхъл до Окото на боговете, в годината на лъжепролетта. Забележително събитие. Освен сблъсъците имаше групов бой по стария стил, воден между три отбора рицари, а също така стрелба с лък и хвърляне на брадва, надбягване с коне и турнир за певци, глумско позорище и много пиршества и веселби. Лорд Уент не само че беше богат, но имаше и щедра ръка. Тлъстите кесии, които обяви за награди, привлякоха стотици претенденти.

Дори вашият царствен баща дойде в Харънхъл, след като не беше напускал Червената цитадела от дълги години. Най-великите лордове и най-могъщите рицари на Седемте кралства дойдоха на този турнир, а принцът на Драконов камък ги надви всички.

— Но това е бил турнирът, когато той е короновал Лиана Старк за кралица на любовта и красотата! — каза Дани. — Принцеса Елия е била там, неговата жена, но брат ми е дал короната на момичето на Старк, а по-късно я отвлякъл от годеника й. Как е могъл да направи това? Толкова зле ли се е държала с него дорнската жена?

— Не е дадено на човек като мен да обсъжда какво е могло да се таи в сърцето на вашия брат, ваша милост. Принцеса Елия бе добра и мила дама, макар че здравето й беше много деликатно.

Дани придърпа лъвската кожа на раменете си.

— Визерис веднъж ми каза, че аз съм виновна затова, че съм се родила твърде късно. — Помнеше, че му бе възразила горещо, и стигна дотам, че да каже на Визерис, че той е виновен, че не се е родил момиче. За това оскърбление той я беше набил жестоко. — Ако съм се била родила по-навреме, каза ми той, Регар щял да се ожени за мен вместо за Елия и всичко щяло да стане съвсем иначе. Ако Регар е бил щастлив с жена си, нямало е да му потрябва момичето на Старк.

— Може и да е така, ваша милост. — Бялата брада помълча замислено. — Но не съм сигурен, че бе присъщо за Регар да е щастлив.

— Ти го изкарваш много кисел — възрази Дани.

— Кисел не, но… имаше някаква меланхолия у принц Регар, чувство на… — Старецът отново се поколеба.

— Кажи го — подкани тя. — Чувство на?…

— На обреченост. Той беше роден в скръб, моя кралице, и тази сянка вися над него през всичките му дни.

Визерис й беше споменал за раждането на Регар само веднъж. Сигурно историята го натъжаваше много.

— Сянката на Летен замък го е измъчвала, нали?

— Да. Въпреки че Летен замък бе мястото, което принцът най-много обичаше. Ходеше там от време на време със своята лира за другар. Дори рицарите на Кралската гвардия не го придружаваха там. Обичаше да преспива в рухналия замък, под луната и звездите, и при всяко свое завръщане донасяше по някоя песен. Когато човек чуеше да я свири на лирата със сребърните струни и да пее за здрач и сълзи и за смъртта на крале, не можеше да се отърси от чувството, че пее за самия себе си и за онези, които обича.

— А Узурпатора? И той ли свиреше тъжни песни? Арстан се изкиска.

— Робърт ли? Робърт обичаше песни, които го разсмиват, колкото по-мръсни, толкова по-добре. Пееше само когато се напие и все такива като „Бурето е пълно с ейл“, „Петдесет и четири бъчви“ и „Мечока и красивата девица“. Робърт беше много…

Драконите й надигнаха глави като един и изреваха.

— Коне! — Дани скочи и се загърна в лъвската кожа. Чу как Бел — вас Силния извика нещо отвън, после чу други гласове и тропот на много коне. — Ирри, иди да видиш кой…

Процепът на шатрата се разтвори и сир Джора Мормон влезе. Беше мръсен и опръскан с кръв, но като за след битка изглеждаше съвсем добре. Рицарят изгнаник падна на едно коляно пред Дани и каза:

— Ваша милост, нося ви победа. Враните на бурята обърнаха плащовете, робите се прекършиха, а Вторите синове бяха твърде пияни, за да се бият, точно както казахте вие. Двеста души убити, предимно юнкайци. Робите им хвърлиха копията и побягнаха, а наемниците им се предадоха. Имаме няколко хиляди пленници.

— Нашите загуби?

— Дузина. Ако има и толкова.

Чак тогава тя си позволи да се усмихне.

— Стани, мой добър и храбър мечок. Граздан пленен ли е? А Копелето на Титана?

— Граздан отиде в Юнкай да отнесе условията ви. — Сир Джора се изправи. — Меро избяга, след като разбра, че Враните на бурята са минали на наша страна. Пратих хора да го догонят. Няма да ни избяга.

— Много добре — каза Дани. — Наемници или роби, пощадете всички, които ще ми се врекат във вярност. Ако към нас се присъединят достатъчно Втори синове, запазете отряда им цял.

На другия ден изминаха последните три левги до Юнкай. Градът беше построен с жълти тухли вместо с червени; иначе си беше досущ като втори Ащапор, със същите напукани стени и високи стъпаловидни пирамиди, и с една огромна харпия над портите. Стените и кулите гъмжаха от прашкари и стрелци с арбалети. Сир Джора и Сивия червей разставиха хората й, Ирри и Джикуи вдигнаха павилиона й, а Дани седна и зачака.

На заранта на третия ден градските порти широко се отвориха и от тях започна да се излива колона от роби. Дани яхна среброто си да ги срещне. Докато минаваха край нея, Мисандей им казваше, че дължат свободата си на Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралицата на Седемте кралства и на Вестерос, и Майката на дракони.

— Мхиза! — извика й някакъв мъж с кафява кожа. На рамото си носеше дете, момиченце, и то закрещя същата дума с тънкия си гласен:

— Мхиза! Мхиза!

Дани погледна Мисандей.

— Какво викат?

— Това е гхискарски, стария чист език. Означава „Майко“. Дани усети лекота в гърдите си. „Никога не ще родя живо дете“, спомни си. Ръката й трепереше, когато я вдигна. Сигурно се усмихна. Сигурно, защото мъжът се ухили широко и отново извика, а останалите подеха вика. „Мхиза!“, викаха. „Мхиза! МХИЗА!“ Всички вече й се усмихваха, протягаха ръце към нея, коленичеха пред нея. „Мийла“, извика някой, а други закрещяха „Ийлала“ или „Катейй“, или „Татоо“, но на каквато и реч да беше, означаваше все същото. „Майко. Те ме наричат «Майко».“ Възгласите се усилиха, понесоха се по цялата колона, набъбнаха. Набъбнаха толкова силно, че чак изплашиха кобилата й и тя отстъпи, тръсна глава и замаха сребристосивата си опашка. Толкова набъбна, че сякаш разтърси жълтите стени на Юнкай. С всеки миг още и още роби се изливаха от портите, прииждаха и подхващаха виковете. Вече тичаха към нея, бутаха се един друг, препъваха се, искаха да докоснат ръката й, да погалят гривата на кобилата й, да целунат крака й. Горките й кръвни ездачи не можеха да ги удържат и дори Белвас Силния запъхтя отчаяно.

Сир Джора я прикани да се оттегли, но Дани си спомни съня, който бе сънувала в Дома на Немрящите.

— Те няма да ме наранят — каза му тя. — Те са моите деца, Джора.

Засмя се, смуши кобилата и подкара към тях, и звънчетата в косата й запяха сладката песен на победата. Подкара леко, после в тръс, накрая в галоп, и плитката й се развя. Освободените роби се раздвоиха пред нея.

— Майко! — зовяха я те със сто гърла, с хиляда, с десет хиляди. — Майко — пееха те и докосваха пръстите на нозете й, докато летеше през тях. — Майко, Майко, Майко!