Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЕНЕРИС

— Всички? — Гласът на малката робиня прозвуча угрижено. — Ваша милост, да не би недостойните ми уши да не са чули добре?

През цветните стъкла с форма на диаманти в косите триъгълни стени се процеждаше студена зеленикава светлина, а през открехнатите врати на терасата лъхаше ветрец, носещ уханието на плодове и цветя от градините навън.

— Ушите ти чуха вярно — каза Дани. — Искам да ги купя всички.

За днес си бе избрала картска рокля. Виолетовото на очите й изпъкваше на фона на коприната. Кройката оголваше лявата й гърда. Докато Добрите господари на Ащапор беседваха тихо, Дани отпиваше тръпчиво вино от фурми от висок сребърен ритон. Не можеше да чуе добре какво си говорят, но долавяше алчността в гласовете им.

Всеки от осемте търговци бе придружен от по двама-трима роби — момчета… но един от тях, Граздан — най-старият — си имаше шест. Ето защо, за да не прилича на просякиня, Дани беше довела собствената си свита: Ирри и Джикуи в техните панталони от пясъчна коприна и пъстри елеци, Бялата брада и едрия Белвас, и кръвните си ездачи. Сир Джора стоеше зад нея плувнал в пот в зеленото си връхно палто с извезаната на гърдите му черна мечка на Мормон. Миризмата на потта му придаваше землист привкус на сладникавите парфюми на ащапорците.

— Всички — изръмжа Кразнис мо Наклоз, който днес бе избрал аромата на праскови. Робинчето повтори думата на Общата реч на Вестерос. — За хиляди имаме осем. Това ли има тя предвид под всички? Имаме също и шест стотни, които ще оформят деветата хиляда, щом се допълнят. Тя и тях ли иска?

— И тях — потвърди Дани, след като й преведоха въпроса. — Осемте хиляди, шестте стотни… и онези, които още се обучават също така. Онези, които още не са спечелили шиповете си.

Кразнис се обърна към съдружниците си. Заговориха отново. Преводачката бе казала на Дани имената им, но се оказа трудно да ги запомни. Четирима от мъжете като че ли се казваха Граздан, изглежда, на името на Граздан Велики, който в зората на времето бе основал Древен Гхиз. Всички си приличаха: дебели мъже с кехлибарена кожа, с месести носове и тъмни очи. Острата им права коса беше или тъмна, или тъмнорижа, или онази странна смесица от черно и огненочервено, присъща на народа им. Всички се бяха увили в токари, облекло, позволено само за свободните мъже на Ащапор.

Капитан Гролео й беше обяснил, че това, което ги отличава по сан, е ръбът на токара. В тази прохладно зелена стая двама от робовладелците носеха токари, поръбени със сребро, петима бяха със златни кантове, а дрехата на един — на най-стария Граздан — беше поръбена с бели бисери, които леко подрънкваха, щом се размърдаше на стола си или раздвижеше ръка.

— Не можем да продаваме полуобучени момчета — каза един от Гразданите на останалите.

— Можем, ако предложи добри пари — отвърна един по-дебел мъж, поръбен със злато.

— Но те не са Неопетнени. Не са убили пеленачетата си. Ако се изложат на бойното поле, ще ни посрамят. А дори да клъцнем утре пет хиляди момченца, десет години ще трябват, преди да станат годни за продажба. Какво ще кажем на следващия купувач, който дойде да търси Неопетнени?

— Ще му кажем, че трябва да почака — отвърна дебелият. — Златото в кесията ми е по-добро от бъдещото злато.

Дани ги остави да спорят. Отпиваше от тръпчивото вино и се стараеше да задържи лицето си безизразно и неразбиращо. „Ще ги имам всички, каквато и цена да ми поискат“ — казваше си. Градът имаше сто търговци на роби, но осемте пред нея бяха най-големите. Когато продаваха наложници, работна ръка за полето, писари, занаятчии и детегледачи, тези търговци си съперничеха, но прадедите им се бяха съюзили помежду си, за да могат да създават и да продават Неопетнени. „Тухли и кръв са съградили Ащапор, от тухли и кръв е народът му.“

Кразнис беше този, който накрая обяви решението им.

— Кажи й, че ще получи осемте хиляди, ако предложи достатъчно злато. И шестте стотни, щом ги иска. Кажи й да дойде отново след година и ще й продадем още две хиляди.

— След година ще съм във Вестерос — отвърна Дани, след като изслуша превода. — Имам нужда от тях сега. Неопетнените са тренирани добре, но въпреки това много от тях ще паднат в боевете. Момчетата ще ми потрябват, за да вдигнат мечовете, които ще паднат. — Остави виното си настрана и се наведе към младата робиня. — Кажи на Добрите господари, че искам и най-малките им, които още гледат паленцата си. Кажи им, че ще платя за всяко момче, което са отрязали вчера, толкова, колкото за всеки Неопетнен с шип на шлема.

Момичето им го каза. Отговорът отново беше „не“. Дани се намръщи сърдито.

— Добре. Кажи им, че ще заплатя двойно, стига да ми ги дадат всичките.

— Двойно? — От устата на дебелия само дето не потече слюнка.

— Курвето е глупаво, наистина — каза Кразнис мо Наклоз. — Викам да й искаме тройно. Тя е готова да плати. Да й искаме десеторна цена за всеки роб. Да.

Високият Граздан с острата брада говореше на Общата реч, макар и не толкова добре, колкото младата робиня.

— Ваша милост — забоботи той, — Вестерос богата страна, да, но ти все още не кралица. Ти може никога не бъде кралица. Дори Неопетнен може загуби битки срещу диви стоманени рицари на Седем кралства. Както помня, Добри господари на Ащапор никога не продавал плът за обещано. Има ли ти злато и стока да плати всичко това евнух дето иска?

— Знаете отговора по-добре от мен — отвърна Дани. — Вашите хора обходиха моите кораби и описаха всяко късче кехлибар и всяка делва с шафран. Колко имам според вас?

— Достатъчно, за да купите една хиляда — каза с презрителна усмивка Добрият господар. — Но вие твърдите, че плащате двойно. Значи можете да купите само пет стотни.

— Хубавата ви коронка може да изплати още една стотна — каза дебелият на валириански. — Короната с трите дракона.

Дани изчака да й преведат думите му.

— Короната ми не е за продан. — Когато Визерис продаде майчината им корона, последната му радост го напусна и му остави само гняв. — Нито ще дам народа си в робство, нито ще продам вещите им и конете им. Но корабите ми можете да получите. Големия „Балерион“ и галерите „Вхагар“ и „Мераксес“. — Беше предупредила Гролео и другите двама капитани, че може да се стигне до това, въпреки че те възразиха много горещо. — Три добри кораба би трябвало да струват повече от няколко жалки евнуха.

Дебелият Граздан се обърна към другите. Отново си заговориха тихо.

— Две от хилядите — заяви онзи с острата брада. — Доста е, но Добрите господари щедро, а твоя нужда много голям.

Две хиляди изобщо нямаше да стигнат за това, което се канеше да направи. „Трябва да ги имам всичките.“ Дани разбираше какво бе длъжна да направи, макар че вкусът му бе толкова горчив, че и виното от фурми не можеше да го заличи от устата й. Дълго и упорито го беше обмисляла и беше открила, че друг изход няма. „Изборът си е мой.“

— Дайте ми ги всичките — заяви тя. — И можете да получите един от драконите ми.

Чу как Джикуи до нея си пое дъх. Кразнис се усмихна на съдружниците си.

— Казах ви, нали? Всичко е готова да ни даде.

Бялата брада я зяпна с нямо неверие. Ръката му, стискаща тоягата, затрепера.

— Не! — Старецът падна на колене пред нея. — Ваша милост, умолявам ви, спечелете си трона с дракони, не с роби. Не трябва да правите това…

— Вие не трябва да си позволявате да ме наставлявате. Сир Джора, махнете Бялата брада от очите ми.

Мормон сграбчи грубо стареца за лакътя, вдигна го и го изведе на терасата.

— Кажи на Добрите господари, че съжалявам за прекъсването — обърна се Дани към малката робиня. — Кажи им, че очаквам отговора им.

Ала знаеше отговора. Виждаше го в блясъка на очите им и в усмивките, които така старателно се мъчеха да прикрият. Ащапор имаше хиляди евнуси и още повече момченца, чакащи да ги скопят, но в целия огромен свят имаше само три живи дракона. „И прословутата гхискарска страст към драконите.“ И как да я нямат? Пет пъти Древен Гхиз се беше сразявал с Валирия в зората на този свят и петте пъти бе получавал горчиво поражение. Защото Свободната твърд бе имала дракони. А Империята — не.

Най-старият Граздан се размърда в стола си и бисерите му издрънчаха.

— Един дракон по наш избор — изрече той с тънък, стегнат глас. — Черният е най-голям и най-силен.

— Името му е Дрогон. — Тя кимна.

— Всички ваши вещи, освен короната и кралските одежди, които ще ви оставим да задържите. Трите кораба. И Дрогон.

— Решено — каза тя. На Общата реч.

— Решено — отвърна старият Граздан. На валириански. Останалите заповтаряха след този старец с перлените кантове на токара си.

— Решено — запревежда робинята тълмачка, — решено, и решено, осем пъти — решено.

— Неопетнените бързо ще научат дивашкия ви език — добави Кразнис мо Наклоз, след като всичко бе уговорено, — но дотогава ще ви трябва робиня, която да ги учи. Вземете тази като наш дар, като талисман за добре сключена сделка.

— Ще я взема — каза Дани.

Момичето преведе неговите думи на нея и нейните — на тях. Каквото и да изпита от това, че я подаряват като „талисман“, не го показа.

Арстан Бялата брада също си задържа езика зад зъбите, когато Дани мина покрай терасата. Последва я мълчаливо по стълбите, макар тя да чуваше добре отривистото тупкане на тоягата му по червените тухли. Не го винеше за гнева му. Това, което бе направила, беше отчаян акт. „Майката на Драконите продаде най-силното си дете.“ Само от мисълта за това й призляваше.

Но щом се озоваха на Площада на гордостта, на нажежените червени тухли, Дани се обърна към стареца.

— Бяла брада — каза тя, — държа на съвета ти и винаги трябва да ми казваш това, което мислиш… когато сме сами. Но никога не оспорвай решенията ми пред чужди. Ясно ли е?

— Да, ваша милост — отвърна той сърдито.

— Не съм дете — каза му тя. — Аз съм кралица.

— Но и кралиците могат да сгрешат. Ащапорците ви измамиха, ваша милост. Един дракон струва повече от всяка армия. Егон го доказа преди триста години на Полето на огъня.

— Знам какво е доказал Егон. Смятам и аз да докажа някои неща.

— Дани му обърна гръб и погледна младата робиня, застанала покорно до носилката й. — Имаш ли си име, или трябва всеки ден да си го теглиш от някое буре?

— Това е само за Неопетнените — отвърна момичето. И осъзна, че въпросът е зададен на стар валириански. Очите й се разшириха. — О!

— Името ти е „О“?

— Не. Ваша милост, простете на тази за неволния изблик. Името на вашата робиня е Мисандей, но…

— Мисандей вече не е робиня. Освобождавам те, от този миг. Ела да се повозиш в носилката ми, ако желаеш. — Ракаро й помогна да влезе и Дани дръпна завеските заради прахта и зноя. — Ако останеш с мен, ще бъдеш една от личните ми слугини — каза тя, след като потеглиха. — Ще те държа до себе си, за да говориш от мое име, както говореше от името на Кразнис. Но когато решиш, можеш да напуснеш службата си при мен, ако имаш баща или майка, при които би предпочела да се върнеш.

— Тази ще остане — каза момичето. — Тази… аз… няма къде да отида. Тази… ще ви служа с радост.

— Свобода мога да ти дам, но не и сигурност — предупреди Дани. — Имам да прекося цял свят и ме чакат битки. Може да гладуваш. Може да се поболееш. Може да умреш.

— Валар моргулис — каза Мисандей. На древен валириански.

— Всички хора трябва да умрат — съгласи се Дани, — но можем да се молим, че няма да е за дълго. — Отпусна се на възглавничките и хвана момичето за ръката. — Неопетнените наистина ли са безстрашни?

— Да, ваша милост.

— Сега ти служиш при мен. Вярно ли е, че не изпитват никаква болка?

— Виното на куража убива тези чувства. Докато дойде ред да убият пеленачетата си, те вече са го пили от години.

— Наистина ли са покорни?

— Покорството е единственото чувство, което познават. Ако им заповядате да не дишат, това ще им се стори по-лесно, отколкото да не се подчинят.

Дани кимна.

— А след като приключа с тях?

— Ваша милост?

— Когато спечеля своята война и си взема трона на своя баща, моите рицари ще приберат мечовете си в ножниците и ще се върнат в своите замъци, при своите жени, деца и майки… при своя живот. Но тези евнуси нямат свой живот. Какво да правя с осем хиляди евнуси, когато няма да има повече битки за тях?

— От Неопетнените става чудесна гвардия и великолепна стража, ваша милост — каза Мисандей. — А и не е трудно да се намери друг купувач за толкова добре обучени войски.

— Казват ми, че във Вестерос мъже не се купуват и продават.

— При цялата ми почит, ваша милост, Неопетнените не са мъже.

— Ако наистина ги препродам, как ще съм сигурна, че не могат да ги използват срещу мен? — попита Дани. — В състояние ли са да го направят? Да се бият срещу мен, дори да ми навредят?

— Стига господарите им да заповядат. Те не задават въпроси, ваша милост. Лишени са от тази способност. Те се подчиняват. — Изглеждаше обезпокоена. — Когато вие… когато приключите с тях… ваша милост може да им заповяда да се прободат с мечовете си.

— И те ще направят дори това?

— Да. — Гласът на Мисандей прозвуча тихо. Дани стисна ръката й.

— Но не ти се иска да те разпитвам повече за тях. Защо? Защо си притеснена?

— Тази не е… аз… ваша милост…

— Кажи ми. Момичето сведе очи.

— Трима от тях някога бяха мои братя, ваша милост.

„Тогава дано и братята ти да са толкова храбри и умни като теб.“ Дани отново се отпусна на възглавничката си и се остави носилката да я понесе обратно към „Балерион“, за да може за сетен път да подреди своя свят. „И при Дрогон.“ Устата й се сви мрачно.

Нощта, която последва, бе дълга, мрачна и ветровита. Дани нахрани драконите си както винаги, но тя самата не можа да хапне и залък. Поплака малко сама в каютата си, а след това изтри сълзите си, за да поспори отново с Гролео.

— Магистър Илирио не е тук — наложи се да му каже накрая, — но и да беше, нямаше да ме отклони от намерението ми. Неопетнените са ми нужни повече от тези кораби и повече не искам да слушам за това.

Ядът й изпепели скръбта и страховете й поне за няколко часа. След това тя извика при себе си в каютата своите кръвни ездачи и сир Джора. Те бяха единствените, на които можеше да се довери.

Смяташе след това да поспи, да е добре отпочинала за заранта, но един час неспокойно въртене в тясната душна каюта я убеди, че усилието е безнадеждно. Отвън намери Аго, който слагаше нова тетива на лъка си на мигащата светлина на лампата. Ракаро седеше до него, скръстил крака на палубата, и точеше своя аракх. Дани им каза да си продължат работата и се качи на горната палуба, за да вкуси хладния нощен въздух. Екипажът я остави на мира, но скоро до нея при перилата застана сир Джора. „Винаги е край мен — помисли Дани. — Много добре познава настроенията ми.“

— Халееси. Трябваше да спите. Утрешният ден ще бъде горещ и тежък. Ще ви е нужна цялата ви сила.

— Помниш ли Ерое? — попита го тя.

— Момичето от Лхазар ли?

— Те я насилваха, но аз ги спрях и я взех под закрилата си. Само че когато моето слънце и звезди умря, Маго я взе, използва я и после я уби. Аго каза, че това е било съдбата й.

— Помня — каза сир Джора.

— Дълго време бях сама, Джора. Съвсем сама, ако оставим брат ми. Бях толкова мъничко, наплашено същество. Визерис трябваше да ме закриля, но вместо да го прави той ме нараняваше и ме плашеше още повече. Не биваше да го прави. Той не беше просто мой брат, беше моят крал. За какво боговете създават крале и кралици, ако не за да закрилят онези, които не могат сами да се защитят?

— Някои крале се създават сами. Робърт например.

— Той не беше истински крал — отвърна намръщено Дани. — Той не въздаваше справедливост. Справедливост… заради нея ги има кралете.

Сир Джора не отговори. Само се усмихна и я докосна много леко по косата. Стигаше.

Същата нощ Дани сънува, че е Регар, яздещ към Тризъбеца. Само че яздеше не кон, а дракон. Когато видя бунтовната войска на Узурпатора на отсрещния бряг, всички бяха в ледени доспехи, но тя ги окъпа с драконовия пламък и те се стопиха като утринна роса, а Тризъбецът преля. Някаква частица от нея съзнаваше, че това е сън, но всичко останало ликуваше. „Така трябваше да стане. Другото беше само кошмар, а аз едва сега се събудих.“

Събуди се в тъмната каюта, още зачервена от усещането за триумф. „Балерион“ сякаш се пробуди с нея и тя чу тихото скърцане на дърво, пляскащата в корпуса вода и стъпки по палубата над главата си. И още нещо.

Някой беше с нея в каютата.

— Ирри? Джикуи? Къде сте? — Слугините й не отговориха. Беше съвсем тъмно, за да може да види, но чу дъха им. — Джора, ти ли си?

— Спят — промълви женски глас. Всички спят. — Гласът бе много близо. — Дори един дракон трябва да спи.

„Тя е точно над мен.“

— Кой е тук? — Дани впери очи в тъмното. Стори й се, че видя някаква сянка, съвсем смътно очертание на човешка фигура. — Какво искаш от мен?

— Помни. За да идеш на север, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да вървиш на изток. За да продължиш напред, трябва да поемеш назад, а за да докоснеш светлината, трябва да преминеш под сянката.

— Куайте? — Дани скочи от леглото и отвори широко вратата. Бледа светлина от фенер изпълни каютата. Ирри и Джикуи се надигнаха сънени.

— Халееси? — промърмори Джикуи и затърка очи. Визерион се събуди, отвори челюстите си и пламъкът, който блъвна, освети и най-тъмните ъгли. От жената с червената лъскава маска нямаше и следа. — Халееси, зле ли ви е?

— Сън — поклати глава Дани. — Сънувала съм, нищо повече. Лягайте да спите. Всички да спим. — Но колкото и да се опитваше, сънят повече не се върна.

„Погледна ли назад, загивам“ — каза си Дани на другата сутрин, докато влизаше в Ащапор през портите към залива. Не смееше да мисли колко малка и незначителна е свитата й, иначе щеше да изгуби целия си кураж. Днес беше яхнала своето сребро, облечена в панталони от конски косми и пъстър кожен елек, с колан със сребърен медальон на кръста и други два, препасани между гърдите й. Ирри и Джикуи бяха сплели косата й и бяха вързали на плитката малко сребърно звънче, чийто глас пееше за Немрящите на Карт, изпепелени в техния Палат на прахта.

Тази сутрин червените тухлени улици на Ащапор гъмжаха от хора. Роби и слуги обграждаха пътя й в шпалир, а робовладелците и жените им бяха облекли своите токар и гледаха отвисоко по терасите на стъпаловидните си пирамиди. „Всъщност не са по-различни от картците — прецени Дани. — Искат да зърнат живи дракони, за да разказват на децата си и на децата на техните деца.“ И се почуди колко ли от тях щяха изобщо да имат деца.

Аго крачеше пред нея с големия си дотракски лък. Белвас Силния вървеше вдясно от кобилата й, момичето Мисандей — вляво от нея. Сир Джора Мормон беше отзад в ризница и палто и сърдито поглеждаше всеки, който посмееше да я приближи. Ракаро и Джого пазеха носилката. Дани беше заповядала да махнат покрива, за да могат да привържат на платформата нейните три дракона. Ирри и Джикуи се возеха с тях и се мъчеха да ги задържат кротки. Но въпреки усилията им опашката на Визерион се мяташе напред-назад, а от ноздрите му излизаха гневни валма дим. Регал също усещаше, че нещо не е наред. На три пъти се опита да разпери криле, но ръката на Джикуи подръпваше тежката верига да го усмири. Дрогон се беше свил на кълбо, прибрал около туловището си криле и опашка. Само очите му показваха, че не спи.

Следваха останалите от хората й: Гролео и другите двама капитани с техните екипажи, осемдесет и тримата дотраки, които й бяха останали от стоте хиляди, които яздеха някога в халазара на Дрого. Най-старите и най-немощните тя бе поставила в средата на колоната, с кърмачките и бременните, малките момиченца и момчетата, на които още не им беше дошло времето да заплетат косите си на плитка. Другите — нейните воини, доколкото бяха такива — водеха окаяното й хергеле — стотината измършавели коне, преживели червената пустош и черното солено море.

„Трябваше да поръчам да ми ушият знаме“ — помисли тя, докато водеше дрипавата си чета покрай виещата се река. Затвори очи да си представи как би изглеждало то: гордо развята черна коприна, а на нея — червеният триглав дракон на Таргариен, издишващ пламъци от злато. „Знаме, каквото е могъл да носи Регар.“ Речните брегове изглеждаха странно спокойни. Червея, така ащапорците наричаха своята река.

Беше широка, мудна и крива, осеяна с малки гористи островчета. Тя зърна деца, играещи си на едно от тях на гоненица сред изящни мраморни статуи. На друго островче влюбена двойка се целуваше под сянката на високи зелени дървета, с не повече свян, отколкото у дотраките в нощта на тяхната женитба. Без дрехи не можеше да се разбере дали са роби, или свободни.

Площадът на гордостта с неговата огромна бронзова харпия се бе оказал твърде малък, за да побере всички Неопетнени, които бе купила. Затова ги бяха събрали на Площада на наказанието, точно срещу главната порта на Ащапор, за да могат под строй да напуснат града веднага щом Денерис си ги получи. Тук бронзови статуи нямаше — само една дървена платформа, където изтезаваха, деряха и накрая обесваха непокорните роби.

— Добрите господари ги излагат тук, за да са първото нещо, което един нов роб ще види още при влизането си в града — каза й Мисандей, щом излязоха на площада.

Отначало на Дани й се стори, че кожата им е нашарена на ивици като на зорсите на Джогос Нхаи. Но после подкара среброто си по-близо до платформата и видя суровата червена плът под пълзящите черни резки. „Мухи. Мухи и личинки.“ Заловените в непослушание роби бяха обелени, както човек би обелил ябълка, на една дълга, виеща, се по тялото ивица. Ръката на един човек бе почерняла от мухи от пръстите до лакътя. Дани дръпна юздите под него.

— Какво е направил този?

— Вдигнал е ръка срещу господаря си.

Стомахът й кипна. Дани сръга среброто си с пети и препусна към центъра на площада и към своята армия, която бе купила на толкова висока цена. Стояха като вцепенени, редица след редица, нейните каменни получовеци със сърца от тухла: осем хиляди и шестстотин в бронзовите шлемове с острите шипове, напълно обучени Неопетнени и около пет хиляди зад тях, гологлави, ала въоръжени с копия и къси мечове. Видя, че най-задните редици са съставени от момчета, но и те стояха мирно като всички останали.

Кразнис мо Наклоз и съдружниците му се бяха струпали, за да я поздравят. Зад тях на малки групи стояха други знатни ащапорци, отпиваха вино от сребърни бокали, а сред тях сновяха роби с подноси с маслини, череши и фурми. Най-старият Граздан седеше в кресло-носилка, крепящо се на раменете на четирима грамадни роби с бронзова кожа. По краищата на площада обикаляха конни пиконосци и задържаха тълпата, дошла да погледа. Слънцето бляскаше ослепително от лъскавите медни дискове, пришити на плащовете им, но макар и неволно тя забеляза колко плашливи и изнервени са конете им. „От драконите се боят. И с право.“

Кразнис нареди на един от робите да й помогне да слезе от седлото. Собствените му ръце бяха заети: едната стискаше края на токара му, а другата държеше бич с изящна дръжка.

— Ето ги — обърна се той към Мисандей. — Кажи й, че са нейни… ако може да плати.

— Може — отвърна момичето.

Сир Джора избоботи команда и заподнасяха търговските стоки. Шест бали тигрова кожа, триста топа фина коприна. Делви с шафран, делви с миро, делви с пипер, къри и кардамон, маска от оникс, двадесет маймунки от нефрит, бурета с мастило — червено, черно и зелено, кутия редки черни аметисти, кутия перли, буре с тлъсти маслини в масло и оцет, дузина бурета осолена пещерна риба, огромен месингов гонг и чук, с който да се бие, седемнадесет очи от кост на мамут и огромна ракла, пълна с книги на езици, каквито Дани не можеше да чете. И още, и още, и още. Хората й трупаха всичко това пред търговците на роби.

Докато вървеше разплащането, Кразнис мо Наклоз я удостои с няколко последни думи, преди да й бъдат връчени войските.

— Още са зелени — заговори той чрез Мисандей. — Кажи на курвата от Вестерос, че ще е разумно, ако скоро ги накара да пуснат кръв. Оттук дотам има много малки градове, узрели за грабеж. Колкото плячка събере от тях, ще е нейна. Неопетнените не познават лъст към злато и скъпоценности. А ако вземе пленници, няколко стражи ще стигнат да бъдат доведени в Ащапор. Ще изкупим здравите, и то на добра цена. И кой знае? След десет години някои от момчетата, които ни е изпратила, могат на свой ред да станат Неопетнени. Така ще спечелим всички.

Накрая не останаха повече стоки, които да се поднесат на купчината. Дотраките отново се качиха по конете си, а Дани каза:

— Това е всичко, което можахме да донесем. Останалото ви чака на корабите, огромно количество кехлибар, вино и черен ориз. А имате и свои кораби. Така че остава единствено…

— … драконът — довърши Граздан с острата брада, който говореше завалено на общата реч.

— И той е тук, чака реда си.

Сир Джора и Белвас отидоха с нея до носилката й, където Дрогон и братята му лежаха и се грееха на жаркото слънце. Джикуи отвърза единия край на веригата и й я връчи. Когато тя я дръпна, черният дракон вдигна глава, изсъска и разгъна криле от нощ и пурпур. Сянката им покри Кразнис мо Наклоз и той се усмихна широко.

Дани подаде на робовладелеца края на веригата на Дрогон. В замяна той й поднесе своя бич. Дръжката му беше от драконова кост, изящно изваяна и украсена със злато. Девет дълги и тънки кожени жили се спускаха от нея, всяка завършваща с позлатен нокът. Златната ръкохватка представляваше женска глава с изпъкнали зъби от слонова кост.

— Пръстите на харпията — нарече Кразнис камшика.

Дани го завъртя в ръка. „Колко е лек, а каква тежест носи.“

— Е, свърши се, нали? Мои ли са вече?

— Свърши се — съгласи се той и дръпна рязко веригата, за да свали Дрогон от носилката.

Дани се метна на среброто си. Усещаше как бие сърцето й в гърдите. Изпитваше отчаян страх. „Това ли щеше да направи моят брат?“ И се почуди дали принц Регар е изпитал същата възбуда, когато е видял войските на Узурпатора, строени на отсрещния бряг на Тризъбеца и знамената им, плющящи на вятъра.

Изправи се на стремената и вдигна Пръстите на харпията високо над главата си, та да я видят всички Неопетнени.

— СВЪРШИ СЕ! — извика тя, колкото й глас държи. — ВИЕ СТЕ МОИ! — Сръга с пети кобилата си и препусна в галоп пред първата редица, вдигнала високо Пръстите. — ВИЕ ВЕЧЕ СТЕ НА ДРАКОНА! КУПЕНИ СТЕ И СТЕ ПЛАТЕНИ! СВЪРШИ СЕ! СВЪРШИ СЕ!

Зърна с крайчеца на окото си как старият Граздан извърна рязко сивата си глава. „Чува, че говоря на валириански.“ Другите робовладелци не слушаха. Бяха се стълпили около Кразнис и дракона и кресливо подхвърляха съвети. Колкото и да дърпаше ащапорецът, Дрогон не искаше да помръдне от носилката. От разтворените му челюсти се вдигна дим, дългият му врат се изопна и той оголи зъби пред лицето на търговеца на роби.

„Време е да премина Тризъбеца“ — помисли Дани, зави и подкара назад своето сребро. Кръвните й ездачи я обкръжиха.

— Затруднен сте — подхвърли тя.

— Той не иска да дойде — каза Кразнис.

— Има причина. Драконът не е роб. — Дани замахна с всичка сила с бича и удари търговеца на роби през лицето. Кразнис изкрещя и залитна, и кръвта потече червена по бузите и напудрената му брада. С един плясък зъбите на харпията бяха раздрали лицето му, но тя не спря, за да погледне развалината. — Дрогон! — изкънтя гласът й, бе забравила всякакъв страх. — Дракарис!

Черният дракон разпери криле и изрева.

Вихреният черен пламък излетя като копие и порази Кразнис право в лицето. Очите му се стопиха и потекоха по бузите, а маслото в косата и брадата му лумна така яростно, че за миг робовладелецът се увенча с огнена корона, два пъти по-висока от главата му. Внезапната воня на изгоряла плът погълна уханията му, а воят му заглуши всички други звуци.

И тогава Площадът на наказанието избухна в кръв и хаос. Добрите господари запищяха и затичаха кой накъдето види. Дрогон полетя почти лениво към Кразнис и докато заливаше роботърговеца с нов пламък, Ирри и Джикуи освободиха от веригите Визерион и Регал — и изведнъж във въздуха полетяха три дракона. Когато Дани се обърна да погледне, една третина от гордите воини на Ащапор, увенчани с демонски рога, се мъчеха да се удържат на гърбовете на ужасените си коне, а друга третина бягаше презглава сред блясъка на лъскавата мед. Един успя да се задържи на седлото достатъчно, за да извади меча си, но камшикът на Джого се уви около врата му и спря вика му. Друг загуби ръката си под аракха на Ракаро и препусна, леейки кръв по пътя си. Аго седеше спокойно на седлото, изпъваше стрела след стрела и ги пускаше по тичащите в паника токари, сребърни, златни или без украса — не гледаше как са поръбени. Белвас Силния също беше извадил своя аракх, завъртя го над главата си и нападна.

— Копия! — чу Дани вика на един ащапорец. Беше Граздан, старият Граздан в неговия токар с тежките бисери. — Неопетнени! Защитете ни, спрете ги, защитете своите господари! Копия! Копия!

Когато Ракаро го улучи със стрелата си право в устата, робите, които държаха креслото-носилка, се разбягаха, като го хвърлиха безцеремонно върху настилката. Старецът запълзя към първата редица евнуси и кръвта му по потече тухлите. Неопетнените дори не сведоха глави да видят как издъхва. Редица след редица, стояха като статуи.

И не помръдваха. „Боговете са чули молитвата ми.“

— Неопетнени! — Дани препусна пред тях, сребристозлатата й плитка се развя зад нея и звънчето й закънтя. — Избийте Добрите господари. Избийте войниците, избийте всеки, който носи токар и държи бич, но не посягайте на дете под дванадесет и скършете веригите на всеки роб, когото видите. — Вдигна Пръстите на харпията във въздуха… и хвърли омразния бич на земята. — Свобода! — пропя Денерис. — Дракарис! Дракарис!

— Дракарис! — отзова се викът им, най-сладката дума, която бе чувала някога. — Дракарис! Дракарис!

А наоколо им тичаха търговците на роби, и плачеха, и се молеха, и умираха. И прашният въздух се изпълни с копия и огън.