Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (3)

ПРОЛОГ

Денят беше сив и люто студен и кучетата не искаха да хванат миризмата.

Голямата черна кучка подуши само веднъж мечите следи, отстъпи и заситни боязливо към другите, подвила опашка. Псетата се бяха сгушили отчаяно на купчина край речния бряг и вятърът ги пердашеше безмилостно. Чет също го усещаше как хапе през пластовете черна вълна и щавена кожа. Беше адски студено както за човек, така и за звяр, но бяха тук и отърване нямаше. Устата му се беше изкривила и той почти усещаше как почервеняват подлютени мехурите, покриващи бузите и шията му. „Щях да съм си на топло сега на Вала, да храня скапаните гарвани и да паля огъня на майстер Емон.“ Копелето Джон Сняг го беше лишило от това, той и дебелото му приятелче Сам Тарли. Заради тях беше тук сега, да му мръзнат проклетите топки с глутница скапани псета в дълбините на обладаната от духове гора.

— Седем ада! — Той дръпна силно каишките да вкара псетата в правия път. — По следата, копелета недни! Меча следа е това. Ще ли ви се месце, или не? Търси! — Но кучетата само се сгушиха още по-плътно и заскимтяха. Чет изплющя с късия си камшик над главите им и черната кучка му изръмжа. — Кучето месо не е по-лошо от мечото — закани й се той. Дъхът му замръзваше с всяка дума.

Ларк Сестриния стоеше скръстил ръце пред гърди, пъхнал длани под мишниците си. Носеше черни вълнени ръкавици, но все се оплакваше как му мръзнели пръстите.

— Адски студено е за лов — рече той. — Да й го туря на тая мечка, не си струва да мръзнем зарад нея.

— Не можем да се върнем с празни ръце, Ларк — избоботи Пол Дребния зад кафявите косми, покриващи почти цялото му лице. — Няма да му хареса на лорд-командира. — Сополите на едрия мъжага бяха замръзнали на висулки под сплескания като прасешка зурла нос. Едната му огромна лапа в дебела козинява ръкавица стискаше здраво пръта на копието.

— Да му го туря аз и на Стария мечок — рече Сестриния, слаб мъж с остро лице и нервни очи. — Забрави ли, че Мормон ще умре преди да съмне бе? На кой му пука дали щяло да му хареса?

Черните очички на Пол Дребния примигаха. Сигурно наистина беше забравил, помисли Чет; беше толкова тъп, че забравяше почти всичко.

— Добре де, що трябва да убиваме Стария мечок? Що просто не се махнем и да го оставим?

— А мислиш ли, че той ще ни остави? — каза Ларк. — Ще ни спипа и ще ни претрепе. Да те претрепе ли искаш, овча главо?

— Не ща — каза Пол Дребния. — Това не го ща. Не ща.

— Значи ще го убиеш? — рече Ларк.

— Ща. — Грамадният мъж удари с края на копието по замръзналия речен бряг. — Ща. Що ще ни трепе той.

Сестриния измъкна ръцете си изпод мишниците и се обърна към Чет.

— Трябва всички командири да избием, викам аз. На Чет му беше втръснало да го чува.

— Вече го говорихме. Стария мечок умира, и Блейн от Сенчестата кула. Гръбс и Етан също така, заради скапания им късмет, че ще им е смяната на пост, Дивен и Банън, за да не ни тръгнат по дирите, и сир Прасчо зарад гарваните. И толкоз. Убиваме ги тихичко, докат спят. Един да писне и ставаме храна за червеите, всички. — Мехурите по лицето му почервеняха от яд. — Само си свършете своето и гледайте братчедите да направят същото. И, Пол, гледай да го запомниш, третата смяна, не втората.

— Третата смяна — повтори едрият мъж изпод космите и замръзналите сополи. — Аз и Меката стъпка. Помня бе, Чет.

Нея нощ луната щеше да е черна и те бяха нагласили смените така, че осем от техните да са на пост, с още двама при конете. От това повече не можеше да се опече. А и диваците всеки ден можеха да ги ударят. Чет беше решил да се разкара надалече от това скапано място преди да са дошли. Да живее беше решил.

Триста заклети братя на Нощния страж бяха поели на север, двеста от Черен замък и други сто от Сенчестата кула. Беше най-големият обход, откакто свят светува, с близо една трета от силата на Стража. Бяха решили да намерят Бен Старк, сир Ваймар Ройс и другите изгубили се щурмоваци и да разберат защо диваците напущат селата си. Е, Старк и Ройс така и не ги намериха, но поне разбраха къде са се дянали диваците — ей горе там, в ледените висини на забравените от боговете Ледени нокти. Можеха да си клечат там во веки веков, мехурите на Чет нямаше да се изприщят от мъка по тях.

Но не. Слизаха надолу. Надолу по Млечна вода.

Чет вдигна очи. Ей го на. Каменните брегове на реката бяха брадясали от леда и светлите й млечни води се носеха лениво и неспирно от склоновете на Ледени нокти. И Манс Райдър и неговите диваци се стичаха насам по същия път. Торен Малък лес се беше върнал на носилка преди три дни. Докато разказваше на Стария мечок какво е видял със съгледвачите си, Кедж Бялото око разказваше на останалите.

— Още са горе по склоновете, ама идват — каза Кедж, докато си топлеше ръцете на огъня. — Харма Песоглавата води авангарда му, кучката му с кучка пъпчива. Гоуди се качи чак в стана й и я видя край огъня. Оня тъпак Тъмбърджон искаше да я перне със стрела, но Малък лес го вразуми.

Чет се изплю.

— Колко бяха, можеш ли да кажеш?

— Много, че и оттатък. Двайсет, трийсет хиляди, не стояхме да ги броим. С Харма бяха към петстотин, всички на коне.

Мъжете около огъня се спогледаха неспокойно. Рядкост беше да срещнеш дори дузина конни диваци, а петстотин…

— Малък лес прати Банън и мен да избиколим авангарда и да им видим главната сила — продължи Кедж. — Край нямаха. Движат се бавно като замръзнала река, по четири-пет мили на ден, но не изглежда да се канят да се прибират по селата си. Повече от половината са жени и деца, и карат животни — кози, овци, даже елени, които теглят шейни. Натоварили са бали с кожа и сушени бутове, кафези с пилета, буци масло и чекръци за предене, всичката си скапана стока. Мулетата и кончетата им са така натоварени, че ще речеш, че гърбовете им ще се скършат. Жените и те.

— И карат по Млечна вода? — попита Ларк Сестриния. — Нали го казах вече.

Млечна вода щеше да ги отведе покрай Юмрука на Първите, древното кръгово укрепление, където Нощният страж си беше вдигнал лагера. Всеки с капка ум в главата щеше да схване, че сега е моментът да се заложи всичко и да се удари Валът. Стария мечок беше укрепил Юмрука с шипове, ровове и ями, но срещу такава огромна орда всичко това беше безсмислено. Ако останеха тук, щяха да ги глътнат и изплюят.

А Торен Малък лес искаше да атакуват. Донел Хил Сладура беше скуайър на сир Маладор Локи и предната нощ Малък лес беше отишъл в палатката на Локи. Сир Маладор споделяше мнението на стария сир Отин Витърс и настояваше да се оттеглят бързо към Вала, но Малък лес искаше да ги убеди в противното.

— На този крал отвъд Вала никога няма да му хрумне да ни търси толкова далече на север — донесе му, че бил казал, Донел Сладура. — А тази негова огромна войска е една дрипава орда, пълна с безполезни гърла, които не знаят от кой край се хваща мечът. Един удар ще им избие целия мерак за бой и ще ги прати да бягат с вой към бърлогите си и да се крият там още петдесет години.

„Триста души срещу трийсет хиляди.“ За Чет това си беше говняно безумие, а най-безумното беше, че сир Маладор го беше убедил и двамата бяха на път да убедят и Стария мечок.

— Ако чакаме много дълго, ще изтървем и тая възможност. Друг път няма да ни падне — говореше Малък лес на всеки, който се съгласи да го слуша. На което сир Отин Витърс възразяваше:

— Ние сме щитът, който пази човешките владения. Човек не си хвърля щита току-тъй, без сериозна причина. — Но на това пък Торен Малък лес отвръщаше:

— В боя с мечове най-сигурната ти защита е бързият удар, който посича врага, а не да се криеш зад щит.

Обаче нито Малък лес, нито Витърс държаха командата. Командата я държеше лорд Мормон, а Мормон чакаше другите си съгледвачи, чакаше Джарман Бъкуел и мъжете, които се бяха изкатерили по Великанска стълба, чакаше и Корин Полуръката и Джон Сняг, дето се забиха в Пискливия проход. Само че Бъкуел и Полуръката нещо се бавеха. „Измрели са сигурно.“ Чет си представи Джон Сняг изпънал крака, посинял и замръзнал на някакъв пуст планински връх с дивашко копие, забито в копелдашкия му задник. Мисълта го накара да се усмихне. „Дано са убили и проклетия му вълк.“

— Тук мечка няма — изведнъж реши той. — Само една стара диря, нищо повече. Айде обратно на Юмрука.

Кучетата така задърпаха, че за малко да го съборят, по-нетърпеливи да се връщат даже и от него. Сигурно си мислеха, че ще ги нахранят. Чет се изсмя. Не беше ги хранил три дни, за да освирепеят от глад. Тая нощ преди да се измъкне в тъмното щеше да ги пусне из коневръзите, след като Донел Хил Сладура и Карл Куция срежат въжетата. „Ще им ръмжат псетата и ще цвилят побеснели коне из целия Юмрук, ще им тичат през огньовете, ще им прескачат стената и ще им тъпчат палатките.“ При цялата тая суматоха сигурно щяха да минат часове, докато разберат, че липсват четиринайсет братя.

Ларк искаше да удвоят бройката, но какво да чакаш от един отхранен с миризлива риба тъпак? Една дума прошепни в погрешно ухо и докато се обърнеш, скъсили те с една глава. Не, четиринайсет си бяха добра бройка, достатъчно да свършат каквото трябва, но не толкова много, че да не могат да опазят тайната. Чет лично беше подбрал повечето. Пол Дребния беше един от тях: най-силният мъж на Вала, нищо, че беше по-муден от умрял охлюв. Веднъж беше счупил гръбнака на един дивак само като го гушнал. С тях беше и Камата, наречен така заради любимото си оръжие, както и дребният сивокос старец, когото братята наричаха Меката стъпка, изнасилил сто жени на младини — хвалеше се, че никоя нито го видяла, нито го чула преди да си мушне оная работа между краката им.

Планът беше на Чет. Той беше умният — нали служеше цели четири годинки на стария майстер Емон преди онова копеле Джон Старк да го разкара, та да може работата да се даде на приятелчето му, онова дебело прасе. Когато тази нощ убиеше Сам Тарли, смяташе да му прошепне: „Предай любовта ми на лорд Сняг.“ Ей тъй, право в ухото, преди да клъцне гърленцето на сир Прасчо и кръвта му да забълбука през дебелите пластове лой. Чет ги знаеше гарваните, с тях щеше да се оправи не по-зле, отколкото с Тарли. Само като му опре ножа, и оня страхливец щеше да си опикае гащите и да му заломоти за милост. „Да се моли, хич няма да му помогне.“ След като му разпореше гърлото, щеше да отвори кафезите и да изкъшка гарваните, тъй че до Вала да не стигне никакво съобщение. Меката стъпка и Пол Дребния щяха да убият Стария мечок, Камата трябваше да се оправи с Блейн, а Ларк и братовчедите му щяха да усмирят Банън и стария Дивен, че да не им тръгнат после по дирите. Бяха заделили и храна за два дни, а Донел Сладура и Куция Карл щяха да са приготвили конете. Пукнеше ли Мормон, командата щеше да мине в ръцете на сир Отин Витърс, а той беше старец, взел-дал, отпиши го. „Преди да съмне ще хукне към Вала и хич няма да заделя хора да ни търсят.“

Псетата го теглеха настървено през дърветата и Чет скоро видя щръкналия през зеленилото Юмрук. Денят беше толкова мрачен, че Стария мечок бе заповядал да запалят факли и сега големият им кръг гореше по пръстена на стената, увенчала върха на стръмния скалист хълм. Тримата нагазиха през потока. Водата беше леденостудена, по повърхността се носеха дебели парчета лед.

— Аз ще взема да хвана към Брега — сподели Ларк Сестриния. — С братчедите. Ще си направим една лодка и ще запрашим към Сестрите.

„И като се върнете у дома, ще разберат, че сте дезертьори и ще ви клъцнат тъпите глави“ — помисли Чет. Изречеш ли си веднъж думите, връщане от Нощния страж нямаше. Където и да идеш в Седемте кралства, ще те хванат и ще те убият.

Оло Рязаната ръка пък говореше, че щял да отплава за Тирош, където според него на хората не им режели ръцете зарад малко честно крадене, нито те пращат да мръзнеш цял живот на края на света, ако те хванат в леглото с жената на някакъв си рицар. Чет беше премислял дали да не замине с него, само че не им знаеше скапания мазен език. А и какво да прави в Тирош? Нали беше отраснал в блатото на Хаг, не можеше да се похвали с някой свестен занаят. Баща му беше изкарал целия си живот в копане по чужди ниви и в събиране на пиявици. Събличаше се гол, само с една стегната кожена препаска, и газеше в тинестите води. Излизаше покрит с пиявици от гърдите до глезените. Понякога караше Чет да му помогне да свалят пиявиците. Веднъж една се беше лепнала на дланта му и погнусен, той я смаза в стената. Заради това баща му го пердаши до кръв. Майстерите изкупуваха пиявиците по дузина за петак.

Ларк можеше да се върне у дома си, щом иска, проклетият тиро-шец също, но не и Чет. Хич да не го видеше повече скапаното блато на Хаг, по-добре. Той си беше харесал дома на Крастър. Щом Крастър си живееше там като лорд, защо не и той? Щеше да е майтап. Чет, синът на събирача на пиявици — лорд, с цитадела. За знаме можеше да си избере дузина пиявици на розово поле. Ама като е тръгнал, що да спира на лорд? Що да не стане крал? „Манс Райдър е започнал като врана. И аз мога да съм крал като него. Ще си имам доста жени.“ Крастър имаше деветнайсет, без даже да броиш по-малките му дъщерички, дето не беше вкарал още в леглото си. Половината от тия жени бяха стари и грозни като Крастър, но кво толкова. Старите Чет щеше да накара да му готвят и чистят, да вадят картофите и да гоят прасетата, а младите щяха да му топлят леглото и да му раждат децата. Крастър нямаше да възрази, не и след като го гушнеше веднъж Пол Дребния.

Единствените жени, които Чет бе познал, бяха курвите, които си купуваше в Къртичиното. На младини селските момичета извръщаха очи и им призляваше само като му видят лицето с буцата и гноясалите мехури. Най-лошото беше с оная мърла, Беса. Разчекваше си кълките за всяко момче в Блатото на Хаг и той си беше помислил, защо да не му бутне и на него? Даже си загуби цяла сутрин да бере горски цветя, като разбра, че ги харесвала, но тя само му се изсмя в лицето и му каза, че по-скоро ще се овъргаля в леглото с пиявиците на баща му, отколкото с него. Само че като я ръгна с ножа, хич не й беше до смях. Ей това беше сладка работа, да й видиш лицето, когато я ръгна, затова той издърпа ножа и я наръга още веднъж. Когато го хванаха при Седемте потока, старият лорд Уолдър Фрей дори не си направи труда да дойде да го съди сам. Беше пратил едно от копелетата си, Уолдър Реките, и докато Чет се опомни, вече вървеше към Вала с оня миризлив черен дявол Йорен. Заради един сладък миг му взеха целия живот.

Но сега беше решил да си го върне, с жените на Крастър в добавка. „Оня извратен стар дивак е прав. Щом си поискаш една жена, взимай я, не да й береш китки, та дано не ти забележи скапаните мехури.“ Чет беше решил тая грешка да не я повтаря повече.

„Ще стане, няма начин да не стане — увери се той за стотен път. — Само да се ометем веднъж оттука.“ Сир Отин щеше да тръгне на юг към Сенчестата кула, най-късия път до Вала. „С нас няма да се занимава, не и Витърс, той ще иска само да си опази кожата.“ Виж, Торен Малък лес щеше да държи да атакуват, само че сир Отин беше много предпазлив, а той беше старшият. „Пък и ще е все едно. Ние да се разкараме веднъж, Малък лес да си атакува когото ще. На нас кво ни пука? Ако никой от тях не се върне на Вала, никой няма и да ни търси, ще помислят, че сме загинали с останалите.“ Тази мисъл беше нова и за миг го изкуси. Но затова трябваше да убият и сир Отин, и сир Маладор Локи, за да вземе командата Малък лес, а двамата ги пазеха много добре и денем, и нощем… не, рискът беше твърде голям.

— Чет — рече Пол Дребния, докато се тътреха по каменистата пътека между смърчовете и високите борове, — ами птицата?

— Каква проклета птица пък сега? — Само това му трябваше, една овча глава да му дрънка за някаква птица.

— Гарвана на Стария мечок — каза Пол Дребния. — Ако го убием, кой ще му храни птицата?

— На кой му пука бе? Убий я, ако щеш.

— Птицата не ща да убивам — заяви едрият мъж. — Само че тя говори. Да не вземе да каже кво сме направили?

Ларк Сестриния се изсмя.

— Дребен, задръстен си като стена на замък.

— Ти да не приказваш така, че… — изръмжа му Пол Дребния.

— Пол — заговори кротко Чет преди грамадният мъж да се е ядосал, — когато стареца го намерят в локва кръв със срязано гърло, няма да им трябва птицата да им казва, че някой го е убил.

Пол Дребния помълча, докато разбере какво му казват.

— Прав си — призна той накрая. — Мога ли тогаз да я задържа птицата? Харесва ми тоя гарван.

— Твой е — каза му Чет само колкото да го накара да млъкне.

— Винаги можем да го изядем, ако огладнеем — подхвърли Ларк. Пол Дребния пак се навъси.

— Ти да не си посегнал да ми ядеш птицата, Ларк! Да не си посегнал.

Чет вече чуваше гласове зад дърветата.

— Затваряйте си скапаните усти и двамата. Вече почти стигнахме Юмрука.

Излязоха под западната стръмнина и заобиколиха хълма откъм изток, където склонът беше по-полегат. В края на гората десетина мъже се упражняваха в стрелба — бяха издялкали мишени в дебелите стволове на няколко дървета.

— Виж — каза Ларк. — Свиня с лък.

Вярно, най-близкият откъм тях стрелец беше самият сир Прасчо, дебелакът, който бе отнел мястото му при майстер Емон. Само като видя Самуел Тарли, Чет кипна от яд. Слугуването при майстер Емон беше едно от най-хубавите времена в живота му. Старият слепец не беше от придирчивите, а и повечето неща му ги вършеше Клидас. Задълженията на Чет бяха леки: почистиш гарванарника, напалиш огън, донесеш му яденето… а и Емон веднъж не беше посегнал да го удари или нахока. „И като помислиш, да ме изхвърлят, само щото тя бил благородник и знаел да чете. Ще го накарам аз ножа да ми прочете преди да му разпоря гърлото.“

— Вие продължете — каза Чет на двамата. — Аз ще остана да погледам.

Кучетата дърпаха напред да се приберат по-скоро при храната, която мислеха, че ще им дадат. Чет срита кучката с върха на ботуша и това за малко ги накара да мирясат.

Остана при дърветата и загледа как дебелото момче се бори с дългия лък, висок колкото него, с изопнато като червена луна лице от усилието. В земята пред него стърчаха забити три стрели. Тарли постави първата и опъна, задържа дълго време, мъчейки се да се прицели, и пусна. Стрелата се отвя настрани някъде в зеленото. Чет се изсмя високо и със сладка злоба.

— Сега тая няма да я намерим и пак мене ще обвинят — изхленчи Ед Толет, киселият сивокос скуайър, когото всички наричаха Ед Скръбния. — Каквото и да се загуби, все мене гледат, откакто загубих оня кон. Конят беше бял и валеше сняг, какво очакваха?

— Тази я отвя вятъра — заяви Грен, друг от приятелите на лорд Сняг. — Гледай да държиш лъка здраво, Сам.

— Тежък е — оплака се дебелакът и стреля пак. Втората стрела отхвърча нависоко, отнесе се през клоните на десет стъпки над целта.

— Дано си ударил поне някое листо от това дърво — каза Ед Скръбния. — Бездруго ще завали силно, няма нужда да му помагаш. — Ед въздъхна. — А всички знаем какво иде след валежа. Богове, ама съм замръзнал. Хайде, Самуел, изстреляй я и последната стрела, че езикът ми ще замръзне на небцето.

Сир Прасчо сниши лъка и Чет помисли, че всеки момент ще се разреве.

— Много е трудно.

— Какво толкова? Слагаш стрелата, опъваш и пускаш — каза Грен. — Давай.

Дебелото момче послушно взе последната стрела от земята, опъна лъка и стреля. Направи го бързо, без да примижава усърдно да цели мишената като първите два пъти. Стрелата се заби в очертаната фигура ниско под гърдите и затрептя.

— Улучих го! — извика смаян сир Прасчо. — Грен, видя ли? Ед, виж, улучих го!

— Пусна му я право между краката, бих казал — похвали го Грен.

— Убих ли го? — поиска да разбере дебелакът. Толет сви рамене.

— Можеше да му надупчиш дроба, ако имаше дроб. Повечето дървета обикновено нямат. — Взе лъка от ръката на Сам. — Но съм виждал и по-лоши изстрели. И то доста.

Сир Прасчо засия. Да го погледне човек, ще си помисли, че е направил кой знае какво. Но като видя Чет с кучетата, устата му се сви и усмивката изчезна.

— Улучи едно дърво — каза му Чет. — Ще те видим как ще ми стреляш, като дойдат момчетата на Манс Райдър. Те няма да ти стоят с вдигнати ръце и да ти шумолят с листа. Ще ти налетят с крясъци и бас слагам, че ще се напикаеш от страх. И някой ще те светне с брадвата точно между свинските ти оченца. Последното, което ще чуеш, ще е как пращи черепът ти.

Дебелото момче се разтрепера. Ед Скръбния сложи ръка на рамото му.

— Братко — каза той строго, — само защото така е станало с тебе, още не значи, че и Самуел трябва да препати същото.

— За какво говориш, Толет?

— За брадвата, дето ти цепна черепа. Вярно ли е, че половината ти мозък е изтекъл и кучетата ти са го изяли?

Едрият смотаняк Грен се засмя и даже Самуел Тарли се усмихна боязливо. Чет срита първото куче, което му попадна, дръпна ремъците и подкара животните нагоре по склона на хълма. „Смей се колкото щеш, сир Прасчо. Ще видим кой ще се смее тая нощ.“ Само съжали, че няма да му остане време да убие и Толет. „Намусен тъпак с конско лице, това е той.“

Катеренето беше стръмно дори от тази страна, където склонът беше най-полегат. Нагоре кучетата се разлаяха и го задърпаха — още си мислеха, че скоро ще ги нахранят, само че той им даде по някой и друг ритник и шибна едрата кучка с бича. След като ги върза, отиде да докладва.

— Отпечатъците бяха точно както го каза Великана, но кучетата се опънаха — каза той на Мормон пред голямата му черна шатра. — Тъй, по реката, следите може и да са стари.

— Жалко. — Лорд-командир Мормон беше с плешива глава и рошава сива брада, а гласът му прозвуча толкова уморено, колкото изглеждаше самият той. — На всички щеше да ни дойде добре по една мръвка прясно месо. — Гарванът на рамото му заклати глава и заповтаря:

— Месо. Месо. Месо.

„Можехме да изпечем проклетите кучета“ — помисли Чет, но не си отвори устата, докато Стария мечок не го отпрати. „А пък на тоя му свеждам глава за последен път“ — каза си той доволно. Струваше му се, че става още по студено, макар да беше готов да се закълне, че е невъзможно. Кучетата се скупчиха, окаяно подвили опашки в замръзналата кал, а на Чет малко му трябваше да изпълзи и да се свие между тях. Вместо това уви с черния вълнен шал долната част на лицето си, като остави тясна цепка на устата, колкото да диша. Откри, че е малко по-топло, ако се движи, и взе да обикаля в кръг с една пачка горчивец в ръка, давайки по листо-две на братята на пост, колкото да чуе какво имат да кажат. Никой от мъжете от дневната смяна не влизаше в плана му, но все пак смяташе, че няма да е зле да знае какво мислят.

Мислеха предимно, че тоя ден е скапано студено.

Сенките взеха да се удължават и вятърът се усили. Пищеше пронизително през процепите в кръглата стена.

— Мразя го тоя звук — оплака се дребният Великан. — Все едно че някое бебе в храстите скимти за майчино мляко.

Като свърши обиколката и се върна при кучетата, завари при тях Ларк.

— Командирите пак са се събрали в палатката на Стария мечок. Говорят си нещо, много свирепо.

— Те така си знаят — каза му Чет. — Нали са знатни, всички освен Блейн, вместо с вино се напиват с думи.

Ларк се наведе до ухото му.

— Червясалия мозък продължава да ми дрънка за птицата — предупреди той и се озърна да се увери, че наблизо няма други. — Сега иска да свием и малко зърно за проклетата твар.

— Тя е гарван — каза Чет. — Яде трупове. Ларк се ухили.

— Неговия може би?

„Или твоя.“ Според Чет големият мъж им трябваше повече от Ларк.

— Престани да трепериш за Пол Дребния. Ти си свърши твоето, той — неговото.

Здрачът вече пълзеше из горите, когато най-после се отърва от Сестриния и седна да си наточи меча. Работата беше адски трудна с ръкавици, но трябваше да е луд да ги свали. При този студ всеки тъпак, който пипнеше стомана с голи ръце, щеше да загуби парче кожа.

Когато слънцето се скри съвсем, псетата заскимтяха. Чет им даде вода, съпроводена с няколко ругатни.

— Половин нощ още и сами ще си намерите яденето. — И тогава му замириса на ядене.

Дивен поддържаше готварския огън и Чет си взе пая корав хляб и купа боб със сланина от готвача Хейк.

— Много е тиха тая гора — говореше старият горянин. — Жаби не се чуват от реката, бухали не бухат в тъмното. Поумряла гора от тая не съм виждал в живота си.

— Те и зъбите ти са умрели — каза Хейк. Дивен изтрака с дървените си зъби.

— И вълци не се чуват. Одеве имаше, ама сега… Къде ли са отишли, а?

— На топло някъде — каза Чет.

От дузината насядали около огъня братя четирима бяха негови. Той ги изгледа накриво един по един, докато ядеше, да не би нещо да са се прекършили. Камата изглеждаше съвсем спокоен, седеше си кротко и си точеше камата като всяка вечер. А Сладура Донел Хил редеше шеги една след друга. Имаше бели зъби, сочни червени устни и жълти кичури, които носеше на красиви къдрици до раменете, и твърдеше, че е копеле на някой Ланистър. И сигурно беше. Чет не си падаше по хубави момчета, както и по копелета, но Донел Сладура беше друга работа.

Не беше толкова сигурен за горянина, когото братята наричаха Бичкията, повече заради хъркането му, отколкото за нещо, свързано с дърветата. Точно сега изглеждаше доста изнервен, че може да не захърка никога вече. А Мейслин беше още по-зле. Чет направо виждаше потта, стичаща се по лицето му въпреки ледения вятър. Капките блестяха на светлината на огъня като бисерчета. Мейслин също не ядеше, само се пулеше в боба, сякаш от миризмата му ставаше лошо. „Тоя трябва да го следя изкъсо“ — реши Чет.

— Сбор! — Викът изведнъж се разнесе от дузина гърла и бързо се пръсна из целия лагер. — Мъже на Нощния страж! Сбор при централния огън!

Намръщен, Чет довърши боба и тръгна с останалите.

Стария мечок стоеше пред огъня с Малък лес, Локи, Витърс и Блейн, подредени зад него. Мормон носеше плащ от дебела черна кожа, а накокошиненият гарван беше кацнал на рамото му. „Това хич не е на добро.“ Чет се промуши покрай Бернар Кафявия и няколко души от Сенчестата кула. Когато се събраха всички без наблюдателите из горите и пазачите по кръговата стена, Мормон се окашля силно и се изплю. Храчката замръзна преди да стигне до земята.

— Братя — каза той, — мъже на Нощния страж… — Мъже! — изграчи гарванът му. — Мъже! Мъже!

— Диваците са тръгнали надолу по руслото на Млечна вода. Торен е убеден, че авангардът им ще стигне до нас за десетина дни. Най-опитните им воини ще бъдат с Харма Песоглавата в тоя авангард. Останалите сигурно ще са струпани в ариергарда или ще се движат накуп със самия Манс Райдър. Другите им бойци ще са пръснати от всички страни на колоната. Имат волове, мулета, коне… но не са много. Повечето вървят пеш, въоръжени са лошо и са необучени. Оръжията им са повече от кости и камък, отколкото от стомана. Обременени са с жени, деца, стада овце и кози и с цялата си покъщнина. Накратко, макар да са многобройни, те са уязвими… и не знаят, че ние сме тук. Поне трябва да се молим за това.

„Знаят — помисли Чет. — Знаят, дърта торба с гной такава, сигурно е, както че слънцето ще изгрее утре. Корин Полуръката не се върна, нали? Нито пък Джарман Бъкуел. Ако някой от тях е хванат, адски добре знаеш, че диваците са изтръгнали една-две песнички от устата му.“

Малък лес пристъпи напред.

— Манс Райдър е решил да прекърши Вала и да донесе кървава война на Седемте кралства. Да, ама в тази игра участват двама. Утре ние ще му я донесем войната.

— Тръгваме по изгрев с цялата си сила — заговори Стария мечок, когато хората се разшумяха. — Ще тръгнем на север и ще ги заобиколим откъм запад. Докато обърнем, авангардът на Харма вече ще е подминал Юмрука. Подножията на Ледени нокти са пълни с тесни клисури, удобни за засади. Походната им колона ще е разтеглена на много мили. Ще ги ударим на няколко места наведнъж и ще ги накараме да се кълнат, че сме няколко хиляди, а не триста.

— Ще ги ударим яко и ще се оттеглим преди конниците им да успеят да се престроят, за да ни се противопоставят — каза Торен Малък лес. — Ако ни подгонят, ще ги отклоним надалече, а после пак ще ударим по колоната. Ще палим фургоните им, ще им пръскаме стадата, ще колим наред. Самия Манс Райдър, ако го намерим. Ако се пръснат и се върнат в бърлогите си, победили сме. Ако не, ще ги мъчим по целия път до Вала и ще се погрижим пътят им да остане осеян с трупове.

— Те са хиляди! — провикна се някой от мъжете зад Чет.

— Ще измрем! — Това беше гласът на Мейслин Зеления, треперлив и уплашен.

— Мрем — изграчи гарванът на Мормон и запляска с черните си криле. — Мрем, мрем, мрем.

— Много от нас — каза Стария мечок. — Може да загинем и всички. Но както е казал друг един лорд-командир преди хиляда години, затова са ни облекли в черно. Спомнете думите си, братя. Защото ние сме мечовете в тъмното, стражите по стените…

— Огънят, който гони студа. — Сир Маладор Локи извади дългия си меч.

— Светлината, която носи утрото — отзоваха се други и още мечове излязоха от ножниците.

И после всички взеха да вадят мечовете и се вдигнаха близо триста меча, и също толкова гласове завикаха:

— Рогът, който буди спящите! Щитът, който пази владенията човешки!

Чет нямаше избор, освен да присъедини гласа си към другите. Въздухът наоколо се замъгли от дъха им, а светлината на огъня засвятка по стоманата. Остана доволен като видя, че Лорк и Меката стъпка, както и Донел Хил Сладура също се включиха, уж че и те са тъпаци като другите. Това беше добре. Нямаше смисъл да привличат внимание, след като часът им щеше да дойде толкова скоро.

Когато виковете заглъхнаха, той отново чу писъка на вятъра — усилваше се. Пламъците се завихриха и затрептяха, сякаш и на тях им стана студено, и във внезапно настъпилата тишина гарванът на Стария мечок още веднъж изграчи силно:

— Мрем.

„Умна птица“ — реши Чет след като командирите ги освободиха, като предупредиха всички да се нахранят добре и да се наспят. Чет се мушна под купчината си кожи до кучетата, а главата му щеше да се пръсне от нещата, които можеха да се объркат. Ами ако тая скапана клетва вземеше, че вдъхне кураж на някой от тях? Или ако Пол Дребния забравеше и се опиташе да убие Мормон по време на втория пост, а не на третия? Или ако Мейслин вземеше, че се уплашеше, или някой се окажеше доносник, или…

По едно време усети, че се вслушва в нощта. Вятърът наистина звучеше като скимтящо бебе, а от време на време се чуваха и мъжки гласове, конско цвилене, главня, запращяла в огъня. Но друго нищо. „Колко е тихо.“

Лицето на Беса заплува пред очите му. Дощя му се да й каже: „Не ножа исках да ти наръгам. Цветя ти набрах, диви рози, вратиги и жълтурчета, цяла сутрин ти ги брах.“ Сърцето му тупаше като барабан, толкова силно, че се уплаши да не събуди целия лагер. Лед покри брадата и устата му. „Откъде дойде това, с Беса?“ Колкото пъти се беше сещал за нея досега, беше само за да си спомни как изглеждаше, когато умря. Какво му ставаше? Едва дишаше. Да не вземе да заспи? Изправи се на колене и нещо влажно и студено го докосна по носа. Чет вдигна очи нагоре.

Валеше сняг.

Усети как сълзите замръзнаха по бузите му. „Не е честно“ — дощя му се да изкрещи. Снегът щеше да съсипе всичко, което беше нагласил, всичките му грижливи планове. Валеше тежко, на тлъсти бели парцали. Как щяха да намерят в тоя сняг заровените си торби с храната или пътеката, по която, мислеха да тръгнат на изток? „Че то Дивен и Бинън няма да им трябват, за да ни изловят, като тръгнат по дирите в пресния сняг.“ А и снегът скриваше земята, особено нощем. Кон можеше да се спъне в някой корен и да счупи крака си в камък. „Край — осъзна Чет. — Свършено е с нас преди да сме почнали. Загубени сме.“ Край с лордския живот за сина на събирача на пиявици, край с цитаделата, с жените и короните. Само един дивашки меч в корема му и небелязан гроб в мразовитата пустош. „Снегът ми го взима всичко това… проклетият сняг…“

Сняг му беше съсипал живота и преди. Сняг и любимото му прасе.

Чет стана. Краката му се бяха схванали, а сипещите се едри снежинки превръщаха далечните факли в смътни оранжеви сияния. Чувстваше се все едно че са го нападнали облак студени бели буболечки. Трупаха се по раменете и главата му, прелитаха пред носа и очите му. Чет изруга и забърза. „Самуел Тарли — напомни си той. — Още мога да се разправя със сир Прасчо.“ Уви шала около лицето си, покри главата си с гуглата и закрачи през лагера към мястото, където спеше страхливецът.

Снегът валеше толкова тежко, че се изгуби между палатките, но накрая зърна малкия заслон, който дебелото момче си беше направило между един по-голям камък и кафезите на гарваните. Тарли се беше заровил под камара черни вълнени одеяла и рунтави кожи. Снегът се сипеше и го покриваше. Приличаше на мека окръглена могила. Стоманата прошепна като плаха надежда по кожата, когато Чет издърпа камата си от канията. Един от гарваните изграчи. „Сняг“ — измърмори друг и го изгледа през решетките на кафеза с черните си очи. Първият също добави „Сняг“. Чет предпазливо се промъкна покрай тях. Щеше да запуши с ръка устата на момчето да заглуши виковете му и после…

УУУУУУУУУУУУОооооооооооооо.

Спря и преглътна ругатнята, когато звукът затрептя над лагера, слаб и далечен, но безпогрешен. „Не сега. Проклети богове, не СЕГА!“ Стария мечок разполагаше със скрити съгледвачи в кръг сред дървесата около Юмрука, за да ги предупредят за всяко приближаване. „Джарман Бъкуел сигурно се връща от Великанската стълба — реши Чет, — или Корин Полуръката от Пискливия проход.“ Единичният зов на рога означаваше, че се връщат братя. Ако беше Полуръката, Джон Сняг можеше да е с него, жив и здрав.

Сам Тарли се надигна с подпухнали очи и зяпна объркано снега. Гарваните крякаха шумно, Чет чу и лая на кучетата си. „Половината скапан лагер се разбуди.“ Пръстите му в ръкавиците стиснаха дръжката на камата и той зачака звукът да заглъхне. Но скоро след като замря, той доехтя отново, този път по-висок и по-дълъг.

Ууууууууууууууууууууууууууоооооооооооооооооо.

— Богове! — чу той сънливия хленч на Сам Тарли. Дебелото момче се надигна в завивките, изрита ги и посегна към ризницата си, която беше провесил на близката скала. И чак след като се напъха в нея, забеляза Чет. — Два ли бяха? Сънувах, че чух два зова…

— Не е сън — каза Чет. — Два зова, да вдигнат Стража на оръжие. Два зова за приближаващи се врагове. Там някъде има една брадва, с написано на нея „Прасчо“, дебелако. Два зова значи диваци. — Страхът, който се изписа на дебелото лице, го накара да се усмихне. — Майната им, в седемте ада да вървят. И проклетата Харма и проклетият Манс Райдър. Проклетият Малък лес каза, че няма да стигнат до нас поне още…

УУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУ.

Звукът продължи безкрайно, сякаш никога нямаше да секне. Гарваните плющяха с криле и грачеха, разхвърчаха се побеснели в кафезите и заблъскаха по решетките, и всичко из лагера на братята на Нощния страж се надигна — мъжете навличаха брони, затягаха коланите на мечовете, грабваха бойните брадви и лъковете. Самуел Тарли стоеше и трепереше. Лицето му беше бяло като снега, който се вихре — ше около тях.

— Три — проплака той към Чет. — Три бяха, чух ги, че са три. Никога не духат три пъти. От стотици, от хиляди години. Три означава, че са…

— Другите — почти изхлипа Чет. И изведнъж се подмокри — усети как пикнята потече по крака му и видя как вдигна пара пред гащите му.