Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 286 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ДЖОН

— Много големи ли ти се виждат?

По широкото лице на Тормунд се лепяха едри снежинки и се топяха в косата и брадата му.

Великаните, двама по двама, бавно се поклащаха на гърбовете на мамутите. Конят на Джон изцвили уплашен от необичайната гледка и въртеше очи, но дали заради мамутите, или заради техните ездачи, беше трудно да се каже. Дори Дух отстъпи крачка назад и оголи зъби в нямо ръмжене. Вълчището беше едър звяр, но мамутите бяха много по-големи, и при това бяха много, край нямаха.

Джон хвана юздите на коня да го усмири, за да може да преброи гигантите, които сякаш изригваха от тежко сипещия се сняг и белите мъгли, вихрещи се по протежението на Млечна вода. Вече беше преброил над петдесет, когато Тормунд му каза нещо и той им изгуби броя. „Сигурно са стотици.“ Колкото и да бяха минали край тях, сякаш не спираха да прииждат.

В приказките на баба Нан великаните бяха грамадни човеци, живеещи в колосални замъци, сражаваха се с огромни мечове и ходеха с ботуши, в които може да се скрие цяло момче. Тези представляваха нещо друго, приличаха по-скоро на мечки, отколкото на хора, и бяха толкова космати, колкото и мамутите, които яздеха. Седнали, беше трудно да се прецени колко високи са всъщност. „Десет стъпки сигурно, или дванайсет — помисли Джон. — Четиринайсет може да са, но не повече.“ Издутите им гърди можеха да минат за човешки, но ръцете им висяха много ниско, а долната част на телата им изглеждаше по-широка, отколкото горната. Краката им бяха по-къси от ръцете, но много дебели, и изобщо не носеха ботуши — стъпалата им бяха широки като пънове, твърди, обрасли с роговица и черни. Без вратове, грамадните им глави се издаваха над раменете им, а лицата им бяха плоски и грозни. Очите им, като на плъхове, не по-големи от мъниста, се криеха в гънки мазолеста плът и те непрекъснато душеха: повече миришеха, отколкото гледаха.

„Не носят кожи — прецени Джон. — Това е козина.“ Телата им бяха покрити с рунтава козина, гъста под кръста и по-рядка горе. Вонята, която лъхаше от тях, беше задушаваща, но може да беше и от мамутите. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Оглеждаше се за десет стъпки дълги мечове, но виждаше само криваци. Повечето бяха само сухи клони, по които още стърчаха счупени вейки. Малцина бяха с каменни топузи, привързани с кожени ремъци за огромни дървени дръжки. „Песента не казва дали рогът може и да ги приспи.“

Един от великаните, които идеха към тях, му се стори по-стар от останалите. Козината му беше сива и прошарена с бяло, а мамутът, който яздеше, по-едър от другите, беше също почти побелял. Тормунд му подвикна нещо, докато минаваше край тях, някакви груби и кънтящи думи на език, който Джон не разбираше. Устните на гиганта се отвориха и разкриха уста, пълна с грамадни квадратни зъби, и той издаде звук, който приличаше колкото на оригване, толкова и на рев. След малко Джон осъзна, че великанът се смее. Мамутът извърна огромната си глава и изгледа двамата — единият му грамаден бивен мина над главата на Джон. После звярът се отдалечи с тежка стъпка, оставяйки огромни отпечатъци в меката кал и пресния сняг покрай реката. Великанът извика нещо на същата грубовата реч, която беше използвал Тормунд.

— Това кралят им ли е? — попита Джон.

— Великаните нямат крале, както и мамутите, снежните мечки или грамадните китове на сивото море. Това беше Маг Мар Тун Дох Вег. Маг Могъщия. Ако искаш, можеш да коленичиш пред него, все му е едно. Знам, че коленете те сърбят за коленичене поради липса на крал, пред когото да ги превиеш. Гледай само да не те прегази. Великаните не виждат добре и може да не забележи някаква малка врана, оплела се в краката му.

— Ти какво му каза? Нещо на Стария език ли беше?

— Попитах го дали това, дето ръчка, не е баща му. Много си приличат, само дето баща му не вони толкова.

— А той какво ти каза?

Тормунд Гръмовния юмрук се ухили с беззъбата си уста.

— Попита ме дали това, дето язди до мене, не е дъщеря ми, с тия гладки розови бузки. — Дивакът отърси снега от ръката си и извърна коня. — Сигурно не е виждал досега безбрад мъж. Хайде да се връщаме. Манс много ще се вкисне, като разбере, че не съм си на мястото.

Джон свърна и пое след Тормунд към челото на колоната. Загърна се с новото си наметало. Беше ушито от непрани овчи кожи и пълно с бълхи, както му подхвърлиха диваците. Добре пазеше от снега и нощем топлеше, но той си беше задържал и черния плащ, сгънат под седлото.

— Вярно ли е, че веднъж си убил великан? — попита той Тормунд. Дух подтичваше мълчаливо до него.

— Че ти съмняваш ли се в такъв могъщ мъж като мене? Беше зима и аз още бях почти момче, глупаво като всички момчета. Много се отдалечих, а конят ми умря и тогава виелицата ме хвана. Истинска виелица, не като тоя прашец сега. Ха! Разбрах, че ще умра от студ още преди да ме връхлети. Тъй че намерих една заспала великанка, разпрах й корема и пропълзях вътре в нея. Че ме стопли, стопли ме, ама вонята щеше да ме убие. Най-лошото беше, че като пукна пролетта, взе, че се събуди и помисли, че съм й бебе. Цели три луни ме кърми, докато избягам. Ха! Ех, мъка ми е за великанското мляко понявга.

— Щом те е кърмила, значи не си я убил.

— Не съм, ами ти не го разправяй много. Правичката да ти кажа, Тормунд Великанското страшилище звучи по-добре от Тормунд Великанското бебе.

— Добре, а другите имена как си ги получил? — попита Джон. — Манс те нарече Духача на рога, нали? Краля на медовината на Ръждив замък, Мъжа на мечките, Бащата на духове? — Това, което специално искаше да чуе, беше за духането на рог, но не посмя да попита направо. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Така ли се бяха появили със своите мамути? Дали Манс Райдър не беше намерил Рога на Джорамун и не го беше дал на Тормунд Гръмовен юмрук да го надуе?

— Всички ли врани сте толкоз любопитни? — рече Тормунд. — Добре де, ще ти я разкажа случката. Беше друга зима, по-студена и от оная, която изкарах в корема на великанката. Валеше ден и нощ, снежни парцали големи колкото главата ти, не като тия прашинки. Толкова силно валеше, че цялото село зари наполовината. Бях си в Ръждивия замък, само с едно буре медовина за другар и нищо друго си нямах. Какво ли ми оставаше освен да пия? Колкото повече пиех, толкоз повече мислех за жената, дето живееше наблизо. Яка жена, с най-големите ненки, които си виждал. Стръв имаше у тая, оо, и можеше да ме сгрее, а в люта зима на човек му трябва да го сгрее нещо.

Той се засмя и продължи:

— Колкото по пиех, толкова по мислех за нея, а колкото по мислех, толкова по корав ми ставаше колецът, докато вече не можех да изтърпя. И к’ъвто съм си глупав, взех че станах, увих се с вълна през лицето и тръгнах да я търся. Снегът валеше толкоз здраво, че ме зарина веднъж-дваж, а вятърът ме пронизваше до кости, но накрая я намерих, и тя увита от главата до петите като мене.

Той пак се засмя.

— Жената, нали ти казвам, си беше стръвница, и бая се бореше, докато я хвана. Накрая успях да я отнеса в къщата й и да й сваля кожите, ама като я оправих, оо, беше по-гореща, отколкото я помнех, и си изкарахме добре, а после заспах. На заранта като се събудих, снегът беше спрял и слънцето грееше, ама не ми беше до слънце. Целия бях изподран, половината колец между краката ми беше отхапан, а до мене на пода лежеше меча кожа. Скоро взеха да разправят, че видели одрана мечка в горите с две много шантави мечета да тичат подире й. Ха! — Плесна се по месестото бедро. — Де да можех пак да я намеря. Биваше я да легне човек с нея, тая мечка. Друга жена не ми се е опъвала толкоз, нито ми е давала такива силни синове.

— И какво ще направиш, ако я намериш? — попита усмихнато Джон. — Нали каза, че ти била отхапала половината на оная работа.

— Да, ама само половината. А половината ми колец е два пъти по-голям отколкото на всеки друг. — Тормунд подсмръкна. — А колкото за теб… а бе, вярно ли е, че ви режели патките, като ви вземат на Вала?

— Не — отвърна обидено Джон.

— Според мене май е вярно. Инак защо ще откажеш на Игрит? Чини ми се, че тя изобщо не ти се опъва. Момичето те иска, това си се вижда ясно.

„Прекалено ясно, по дяволите — помисли Джон, — и изглежда, половината колона го е видяла.“ Заби поглед в трупащия се сняг, за да не види Тормунд как се изчервява. „Аз съм мъж на Нощния страж“ — напомни си Джон. Но защо тогава се червеше като ощипана девица?

Повечето му дни минаваха в компанията на Игрит, както и повечето нощи. Манс Райдър не беше чак толкова сляп за недоверието на Дрънчащата ризница към „долетялата врана“, поради което след като даде на Джон новото наметало от овчи кожи, бе подхвърлил, че сигурно ще предпочете да язди е Тормунд Великанското страшилище. Джон се съгласи с радост и още на другия ден Игрит и Рик Дългото копие също оставиха бандата на Дрънчащата ризница и се преместиха при Тормунд.

— Хората на Свободния народ яздят с когото поискат — каза му момичето, — а от Торбата с кокали до гуша ни е дошло.

Всяка нощ щом си вдигнеха стана, Игрит постилаше кожите си за спане до него, все едно дали беше легнал близо до огъня, или по-далече. Веднъж се събуди и я намери гушната до него, с ръка, отпусната на гърдите му. Остана да лежи дълго, вслушай в дъха й, като се мъчеше да не обръща внимание на растящото напрежение в слабините. Щурмоваците често спяха по двама да се топлят, но Джон подозираше, че Игрит не търси само топлината му. След това прибягна до Дух, за да я държи настрана от себе си. Баба Нан им беше разправяла приказки за рицари и техните дами, които спели в едно легло с меч между двамата, за да си опазят честта, но според него това бе първият случай едно вълчище да замести меча.

Въпреки това Игрит не се отказа. По-предния ден Джон направи грешка, като изрази съжалението си, че няма топла вода, за да се окъпе.

— Студената е по-добра — веднага му отвърна тя, — стига да имаш някой, който да те стопли след това. Реката все още е заледена само отгоре, давай.

Джон се засмя.

— Искаш да премръзна до смърт.

— Всички ли врани ви е толкова страх да не ви настръхне кожата? Малко лед няма да те убие. Ще скоча с теб да ти го докажа.

— И после цял ден да яздим с мокри дрехи, замръзнали по кожата ни?

— Джон Сняг, ти нищо не знаеш. Няма да влезеш с дрехи.

— Изобщо няма да влизам — заяви той твърдо, тъкмо преди да чуе, че Тормунд го вика. (Всъщност той не викаше него, но все едно.)

Диваците, изглежда, смятаха Игрит за голяма красавица заради косата й: червената коса беше рядкост сред свободния народ и за червенокосите казваха, че ги е целунал огънят, което носело късмет. Сигурно носеше късмет и си беше червена, но косата на Игрит беше толкова чорлава, че Джон се изкушаваше понякога да я попита дали не я реши само при смяна на сезоните.

Знаеше, че в един владетелски двор момичето щеше да мине за съвсем обикновено. Имаше кръгло селяшко лице, чип нос и малко криви зъби, а очите й бяха твърде раздалечени. Джон беше забелязал всичко това още първия път, когато опря камата си в гърлото й. Напоследък обаче започна да забелязва и някои други неща. Когато му се усмихнеше широко, леко кривите зъби преставаха да имат значение. А очите й може и да бяха раздалечени, но имаха прекрасен синьо-сив цвят и бяха едни от най-живите, които бе виждал. Понякога тя запяваше с тих, плътен глас и нещо в него трепваше. А понякога, край огъня, когато седнеше, прегърнала колене, и светлината от пламъците залудуваше в червената й коса, и го погледнеше, и му се усмихнеше… е, от това и други работи му трепваха.

Но той бе мъж на Нощния страж, клетва беше дал. Не ще имам жена, земи не ще владея, деца след мене няма да оставя. Изрекъл беше словата пред язовото дърво, пред бащините си богове. Не можеше да се отрече от тях… както и не можеше да признае пред Тормунд Гръмовния юмрук, Мечия мъж причината за своята неохота.

— Не, но… — „Какво да кажа, че да ми повярва?“ — Все още съм много млад за женитба.

— Женитба ли? — Тормунд се засмя. — Че кой ти говори за женитба? На юг мъжът с всяко момиче, с което легне ли трябва да се жени?

Джон усети, че пак се изчервява.

— Тя се застъпи за мен, когато Дрънчащата ризница искаше да ме убият. Не мога да й отнема честта.

— Сега ти си свободен мъж, а Игрит е свободна жена. Какво отнемане на чест е това да спите заедно?

— Може да й направя дете.

— Тъй де, ха дано. Някой здрав син, или момиче, целунато от огъня, какво лошо има в това?

За миг Джон не можа да намери отговор.

— Момчето… детето ще е копеле.

— Че копелетата да не са по-слаби от другите деца? По-хилави да са, по-болнави?

— Не, ама…

— Ти самият си копеле. А ако Игрит не поиска дете, ще иде при някоя горска врачка и ще пие лунна отвара. Посее ли се семето, ти повече не се бъркаш.

— Няма да стана баща на копеле. Тормунд поклати рошавата си глава.

— Големи глупаци сте били това коленичещите. Що открадна тогава момичето, като не го искаш?

— Откраднал съм я? Изобщо не съм…

— Откраднал си я — рече Тормунд. — Заколваш двамата, с които е, и я отвличаш, това как го наричаш?

— Взех я в плен.

— Накарал си я да ти се предаде.

— Да, но… Тормунд, заклевам се, изобщо не съм я пипал.

— А бе, ти сигурен ли си, че не са ти отрязали оная работа? — Тормунд сви рамене, сякаш искаше да каже, че такава лудост никога няма да може да разбере. — Е добре, ти сега си свободен мъж, но ако няма да го вземаш момичето, намери си поне някоя мечка. Ако човек не си използва колеца, той се смалява и един ден като ти се допикае, няма да си го намериш в гащите.

На това Джон не отвърна нищо. Не случайно в Седемте кралства смятаха свободния народ за полухора. „Нямат никакви закони, никаква чест, най-обикновено приличие нямат. Крадат се един друг непрекъснато, плодят се като животни, изнасилват се, вместо да се женят, и пълнят света с незаконни деца.“ Все пак Тормунд започваше да му допада, колкото и вятърничав лъжльо да беше. Дългото копие също. „А Игрит… не, за Игрит няма да мисля.“

Но с Тормунд и Дългото копие яздеха и други диваци: хора като Дрънчащата ризница и Ревльото, които по-скоро бяха готови да му прережат гърлото, отколкото да го заплюят. Например Харма Песоглавата, трътлеста набита жена с бузи като резени бяло месо, която мразеше кучетата и през два дни убиваше по някое, за да си направи от черепа му ново знаме; безухият Стир, магнарят на Денн, чието племе го смяташе повече за свой бог, отколкото за господар. Варамир Шестте кожи, дребен като плъх мъж, който яздеше дива бяла мечка, висока тринайсет стъпки, щом се изправеше на задните си лапи. А тръгнеше ли мечката с Варамир, след тях тръгваха три вълка и една скална котка. Джон се беше озовал близо до него само веднъж, но и този един път му стигаше. Само като го видя, настръхна, както настръхна козината на Дух при вида на мечката и онзи дълъг черно-бял звяр.

А имаше и още по-свирепи хора от Варамир, от най-северните краища на Леса на духовете, от скритите долини на Ледени нокти и дори от още по-странни места: мъжете от Замръзналия бряг, които се возеха в колесници, направени от кости от моржове и теглени от глутници диви кучета, ужасните кланове на ледените реки, за които разправяха, че се гощават с човешка плът, — обитателите на пещерите с техните боядисани в синьо, червено и зелено лица. Със собствените си очи Джон беше видял хората на Рогова стъпка, как подтичват в колона боси, с пети, корави като копита. Снарки и гръмкини още не беше видял, но не се съмняваше, че Тормунд и тях ще му поднесе на вечеря.

Половината от тези безчетни пълчища диваци си живееха собствения си живот, без никога да са виждали Вала, смяташе Джон, и повечето от тях не говореха Общата реч. Все едно. Манс Райдър говореше древната реч, дори можеше да пее на нея, дърпайки с пръсти струните лютнята си и изпълвайки нощта със странната си, дива музика.

Манс беше прекарал години в събиране на тази огромна, тътреща се през снеговете орда, говорейки ту с майката на този клан, ту с магнаря на онзи, печелейки едно село със сладка приказка, друго с песен, а трето — с острието на меча си, помирявайки Харма Песоглавата с Господаря на костите, хората на Рогова стъпка с Нощните бегуни, онези с моржовете от Замръзналия бряг и канибалските кланове от големите ледени реки, изковавайки от стотиците ножове един-единствен огромен меч, насочен в сърцето на Седемте кралства. Нямаше корона, нито скиптър, нито копринени и кадифени халати, но за Джон беше повече от ясно, че Манс Райдър наистина е крал, и то не само на име.

Джон беше минал на страната на диваците по заповед на Корин Полуръката.

— Върви с тях, яж с тях, бий се с тях — беше му казал старшият щурмовак в нощта преди да умре. — И гледай.

Но колкото и да гледаше, не беше научил почти нищо. Полуръката беше подозирал, че диваците са се катерили из голите и пусти Ледени нокти, за да търсят някакво оръжие, някаква сила, някаква зла магия, с която да прекършат Вала… но и да бяха намерили нещо такова, никой не се хвалеше открито, нито го показваше на Джон. Нито Манс Райдър бе споделил с него своите планове и замисли. След онази, първата нощ, Джон го беше виждал само от разстояние.

„Ако потрябва, ще го убия.“ Тази възможност не го радваше никак: такова убийство нямаше да му донесе никаква чест и освен това щеше да означава сигурната му смърт. Но въпреки всичко не можеше да позволи диваците да сринат Вала, да застрашат Зимен хребет и севера, пустите земи и Ручеите, Бял залив и Камен бряг, дори Шийката. Осем хиляди години мъжете на дома Старк бяха живели и умирали, за да защитят своя народ от тези варвари и разбойници… и копеле или не, същата кръв течеше и в неговите жили. „Освен това Бран и Рикон все още са в Зимен хребет. Майстер Лувин, сир Родрик, баба Нан, Фарлън кучкаря, Микен в неговата ковачница и Гейдж при пещите… всички, които съм познавал, всички, които съм обичал.“ Ако му се наложеше да убие един човек, комуто наполовина се възхищаваше и почти харесваше, за да ги спаси от същества като Дрънчащата ризница и Харма Песоглавата, и безухия магнар на Денн, щеше да го направи.

Все пак се молеше на бащините си богове да му спестят тази ужасна задача. Ордата се придвижваше твърде бавно, обременена от всичките стада добитък на диваците, от деца и жалка покъщнина, а снеговете забавяха напредването й още повече. По-голямата част от колоната вече се беше спуснала от склоновете и сега се цедеше покрай руслото на Млечна вода като гъст мед в хладно зимно утро, към вътрешността на Леса на духовете.

А някъде още малко напред, знаеше Джон, над дърветата се издигаше Юмрука на Първите, приютил триста черни братя на Нощния страж, въоръжени и чакащи. Освен Полуръката Стария мечок бе пуснал напред и други съгледвачи и със сигурност Джарман Бъкуел и Торен Малък лес вече се бяха върнали с вестта за онова, което се приближава към тях откъм планините.

„Мормон няма да побегне — помисли Джон. — Твърде стар е и е стигнал твърде далече. Ще удари напук на всякаква чет.“ Един ден, много скоро, щеше да чуе зова на бойните рогове и да види колоната ездачи, препускащи срещу тях с плющящите черни плащове и хладна стомана в ръцете. Триста души не можеха да се надяват, че ще избият сто пъти повече, разбира се, но Джон не мислеше, че ще им се наложи. „Няма нужда да убива хиляди, само един. Манс е единственото, което ги държи заедно.“

Кралят отвъд Вала правеше всичко, което му беше по силите, но диваците си оставаха безнадеждно недисциплинирани и това ги правеше уязвими. Тук-там по дългата цяла левга змия, каквато представляваше походната им колона, се срещаха не по-малко силни и свирепи воини от мъжете на Стража, но близо третина от тях бяха събрани в двата края на колоната, в авангарда на Харма Песоглавата и в дивашкия ариергард с великаните, зубрите и огнеметите. Друга третина яздеше със самия Манс в центъра, за да пази фургоните и шейните, и кучешките коли, в които караха по-голямата част от провизиите на ордата, всичко, което бе останало от последната лятна жътва. Останалите, разделени на малки банди под командата на такива като Дрънчащата ризница, Джарл, Тормунд Великанското страшилище и Ревльото, служеха като външни отряди, като събирачи на фураж и като бичове, обикаляха непрестанно напред-назад по колоната, за да продължава да се движи повече или по-малко в ред.

И още по-многозначително беше, че на сто диваци се падаше не повече от един на кон. „Стария мечок ще премине през тях като брадва през овесена каша.“ А станеше ли това, Манс трябваше да остави центъра, за да се помъчи да притъпи атаката. Ако той паднеше в неизбежната битка, Валът щеше да си остане непокътнат поне още сто години, смяташе Джон. „Но ако не…“

Той сви изгорелите пръсти на дясната си ръка. Дълъг нокът беше вързан за седлото му. Издяланият от камък ефес с вълча глава и меката кожена ръкохватка на грамадния копелдашки меч му бяха подръка.

След няколко часа догониха бандата на Тормунд. Дух ги остави по пътя и се стопи в леса, надушил плячка. Вълчището щеше да се върне, когато си направеха нощния бивак или най-късно призори. Колкото и надалече да се скиташе, Дух винаги се връщаше… и Игрит също, изглежда.

— Е — подвикна момичето, щом го видя — сега вярваш ли ни, Джон Сняг? Видя ли великаните на техните мамути?

— Ха! — ревна Тормунд преди Джон да успее да отговори. — Враната е влюбен! Ще се жени за една!

— Великанка? — засмя се Рик Дългото копие.

— Не бе, мамутка! — изрева Тормунд. — Ха!

Игрит подкара до него в тръс и Джон забави ход. Тя твърдеше, че е с три години по-голяма от него, макар да беше с половин стъпка по-ниска; колкото и да бе голяма обаче, си беше дребосък. Каменната змия я бе нарекъл „жена на копието“, когато я плениха в Пискливия проход. Не беше омъжена и за оръжие си бе избрала къс извит лък от рог и язово дърво, но все едно, „жена на копието“ й отиваше. Малко му напомняше за сестра му Аря, въпреки че Аря беше много по-малка и по-слабичка. Трудно беше да каже човек пълна ли е Игрит, или слаба с всички тези кожи, в които беше облечена.

— Знаеш ли „Последния от великаните“? — И без да дочака отговор, Игрит добави: — За да звучи най-добре, трябва да имаш по-дълбок глас от моя. — След което запя: — Ооооо, последният съм аз от великаните, народа ми го няма на земята.

Тормунд Великанското страшилище чу думите и се ухили.

— Последният от великаните на планината, царуваше родът ми над света — зарева той през гъстия сняг.

Рик Дългото копие също се включи:

— Оо, взеха ми горите малкият народ, реките ми те взеха и хълмовете взеха.

— И вдигнаха стена голяма през долините ми, и изловиха рибата ми от реки и ручеи — заприпяваха един след друг Игрит и Тормунд с подходящо великански гласове.

Синовете на Тормунд Торег и Дормунд също добавиха дълбоките си гласове, а след тях — и дъщеря му Мунда и всички останали. Други заудряха с копията си по кожените щитове, за да поддържат грубия ритъм, и накрая всички запяха:

В стени от камък палят те огньове,

в стаи от камък коват копията си остри,

а аз се скитам сам из планините

без приятел верен, само със сълзите.

Със кучета ме гонят през деня

и с факли ме преследват по нощите,

че тези дребни хора високо не могат да стоят,

а великаните все още ходят по земята.

Ооооо, последнияг съм аз от великаните,

затуй помнете думите на песента ми.

Че аз когато си отида, песента ще секне

и цяла вечност ще царува тишината.

Когато песента свърши, на бузите на Игрит блестяха сълзи.

— Защо плачеш? — попита я Джон. — Това е само песен. Има стотици великани, аз току-що ги видях.

— Ох, стотици — отвърна му тя ядосано. — Нищо не разбираш, Джон Сняг. Ти… ДЖОН!

Внезапният плясък на криле го накара да се обърне. Очите му се запълниха от синьо-сива перушина, а в лицето му се забиха остри нокти. Прониза го ослепително червена болка, нечакана и яростна, по главата му забиха остри краища на пера. Джон видя клюна, но не му остана време да се предпази с ръка или да посегне за оръжието. Залитна назад, кракът му се измъкна от стремето, гаронът му изпадна в паника и той започна да пада. А орелът се беше впил в лицето му, ноктите го деряха, птицата грачеше яростно и го кълвеше. Светът се преобърна с главата надолу в хаос от пера, плът и кръв.

Следващото, което разбра, беше, че лежи по очи с вкуса на кал и кръв в устата, и че Игрит е коленичила до него и го е заслонила, стиснала костена кама. Все още чуваше плясъка на крилете, макар че орелът не се виждаше.

— Окото ми — изохка той и вдигна ръка към лицето си.

— Само кръв е, Джон Сняг. Не успя да улучи окото, само ти откъсна малко от кожата.

Лицето му пулсираше. Над тях се беше изправил Тормунд и ревеше с цяло гърло, видя Джон с дясното си око, докато бършеше кръвта от лявото. След това се появиха конски копита, чуха се викове и дрънкане на стари сухи кости.

— Торба Кокали! — ревна Тормунд. — Разкарай си адската гарга!

— Това е адската гарга! — Дрънчащата ризница посочи Джон. — Кърви в калта като невярно псе! — Орелът изпляска с криле и кацна върху напукания великански череп, който му служеше за шлем. — За него съм дошъл.

— Тогава си го вземи — каза Тормунд, — но ми ела с меч в ръката, за да срещнеш моя. Може да сваря твоите кокали и да пикая в черепа ти. Ха!

— Като те набода и ти пусна въздуха, ще се свиеш като мамутски мехур и ще ми станеш по-малък от ей онова момиче. Стой настрана, да не чуе Манс за това.

Игрит се изправи.

— Какво, Манс ли го иска?

— Казах го вече, нали? Вдигни го на черните му крака. Тормунд изгледа Джон навъсено.

— Щом Манс те търси, най-добре върви. Игрит му подаде ръка да стане.

— Тече му кръв като на заклан глиган. Виж какво направи Орелл с това мило лице.

„Може ли една птица да мрази?“ Джон беше убил дивака Орелл, но някаква част от човека беше продължила да живее в орела. Златните му очи го гледаха с хладна омраза.

— Ще ми мине — каза Джон. Кръвта продължаваше да се стича в дясното му око, а бузата му пареше от болка. Когато я опипа, черната му ръкавица подгизна и почервеня. — Помогни ми да си хвана коня. — Имаше нужда повече от Дух, отколкото от коня, но вълчището не се виждаше никакво. „Сигурно е на левги далече и разкъсва гърлото на някое сърне. Толкова по-добре.“

Гаронът се дръпна боязливо, когато го приближи, явно уплашен от кръвта по лицето му, но Джон го успокои с няколко кротки думи и накрая успя да го доближи достатъчно, за да хване юздите. Когато се метна на седлото, му се зави свят. „Ще трябва да помоля да ме лекуват — помисли той, — но не сега. Нека Манс види какво ми направи орелът.“ Пръстите на дясната му ръка се отвориха и затвориха и той се пресегна и метна Дълъг нокът през рамо преди да подкара в тръс към Господаря на костите и бандата му.

— И аз идвам — каза Игрит.

— Ти се махай. — Костите по бронята на Дрънчащата ризница изтракаха. — Пратиха ме само за долетялата врана и за никой друг.

— Свободната жена язди където поиска — отвърна Игрит. Вятърът навя сняг в очите на Джон и той усети как кръвта по лицето му замръзва.

— Пеш ли ще вървим, или ще яздим?

— Ще яздим — отвърна Господаря на костите.

Яздиха две мили покрай колоната през вихрушката, после отцепиха през товарните фургони, прегазиха през Млечна вода и завиха на изток. Речните плитчини бяха покрити с тънка ледена кора; с всяка стъпка конските копита я кършеха, докато не навлязоха в по-дълбокото. На източния бряг снегът сякаш падаше по-бързо и преспите бяха по-дълбоки. „Дори вятърът е по-студен.“ И нощта също падаше.

Но въпреки навяващия сняг силуетът на големия бял хълм, извисяващ се над дърветата, не можеше да се сбърка с нищо друго. „Юмрука на Първите.“ Джон чу крясъка на орела над главата си. От високия смърч го изгледа черен гарван и го изпрати с грак. „Дали Стария мечок е направил щурма си?“ Но вместо грохота на стомана и свистенето на летящи стрели Джон чуваше само мекия пукот на заледената кора по преспите под копитата на конете.

Заобиколиха мълчаливо до подножието, откъдето достъпът до върха беше по-лек. И Джон видя първия убит кон, полузаровен вече от снега. От корема на животното се бяха изсипали черва като замръзнали змии, а един от краката му го нямаше. „Вълци“ — беше първата мисъл на Джон, но беше грешка. Вълците изяждаха жертвите си, не ги оставяха така.

По склона лежаха пръснати още гарони с гротескно сгърчени крака и слепи очи, взрени в смъртта. Диваците се трупаха като мухи около тях, сваляха седлата, сбруите, дисагите и броните и ги сечаха с каменните си брадви.

— Нагоре — каза Дрънчащата ризница на Джон. — Манс е на върха.

Извън кръглата каменна стена слязоха от конете и се промъкнаха през проядения зев между камъните. Трупът на един рунтав гарон стърчеше нанизан на острите колове, които Стария мечок беше набил от вътрешната страна на всеки вход. „Опитвал се е да излезе, а не да влезе.“ От ездача нямаше и помен.

Вътре гледката се оказа още по-ужасна. Джон никога не беше виждал толкова розов сняг. Вятърът дърпаше тежкото му наметало. Гарвани прехвърчаха от един конски труп на друг. „Диви ли са тези гарвани, или нашите?“ Джон не можеше да разбере. Нито можеше да отгадае къде ли е сега горкият Сам. И „какво“ е.

Под петата на ботуша му изпука окървавена ледена кора. Диваците смъкваха от конете всяко парче стомана и кожа, дори изтръгваха подковите от копитата. Обикаляха на глутници, търсеха оръжие и храна. Джон подмина едно от кучетата на Чет, или по-скоро онова, което беше останало от него, сгърчено в желираната локва полузамръзнала кръв.

В другия край на лагера все още стояха няколко шатри и тъкмо там завариха Манс Райдър. Под наметалото си от черна вълна и червена коприна носеше черна плетена ризница и дебели панталони, а на главата — шлем от бронз и желязо, с гарванови криле на слепоочията. С него бяха Джарл и Харма Песоглавата; Стир също, както и Варамир Шест кожи с неговите вълци и скалната котка.

Погледът, с който Манс срещна Джон, беше мрачен и студен.

— Какво е станало с лицето ти?

— Орелл се опита да му извади окото — каза Игрит.

— Попитах него. Да не си е изгубил езика? Сигурно за да ни спести следващите си лъжи.

Магнарят Стир извади дълъг нож.

— Момчето сигурно ще вижда по-добре с едно око, отколкото с две.

— Искаш ли да си запазиш окото, Джон? — попита Кралят отвъд Вала. — Ако е така, кажи ми колко бяха. И този път се постарай да ми кажеш истината, копеле на Зимен хребет.

Гърлото на Джон беше пресъхнало.

— Милорд… какво…

— Не съм ти лорд — прекъсна го Манс. — А колкото за. „какво“, то се вижда ясно. Братята ти загинаха. Въпросът е колко?

Лицето на Джон пулсираше, снегът продължаваше да се сипе, и му беше трудно да мисли. „Каквото и да те питат, не се колебай“, беше му казал Корин. Думите залепнаха на гърлото му, но той се насили и отвърна:

— Триста души бяхме.

— Бяхме? — рязко повтори Манс.

— Бяха. Бяха триста души. — „Ще отговаряш, каквото и да те питат, каза Полуръката. Защо тогава се чувствам като жалък страхливец?“ — Двеста от Черен замък и сто от Сенчестата кула.

— Тази песничка звучи по-вярно от онази, която ми изпя в шатрата. — Манс се обърна към Харма Песоглавата. — Колко коня намерихме?

— Над сто — отвърна му грамадната жена, — под двеста. Има още мъртви на изток под снега, трудно е да кажа колко точно. — Зад нея стоеше носачът на пряпореца й — дълъг прът с куча глава, забита на върха му. От нея още капеше кръв.

— Не трябваше да ме лъжеш, Джон Сняг — каза Манс.

— Аз… знам. — Какво друго можеше да каже? Дивашкият крал го изгледа съсредоточено.

— Кой командваше? И ми кажи истината. Рикър ли беше? Или Малък лес? Вайтърс не е, той е твърде немощен. Тази шатра чия беше?

„Твърде много му казах.“

— Не му ли намерихте трупа? Харма изсумтя презрително.

— Какви глупаци са тия врани!

— Ако още веднъж ми отговориш с въпрос, ще те дам на Господаря на костите — закани се Манс Райдър на Джон. И пристъпи към него. — Кой предвождаше тук?

„Още една крачка — помисли Джон. — Още стъпка.“ Ръката му леко се плъзна към дръжката на Дълъг нокът. „Ако си мълча…“

— Само да посегнеш към тоя копелдашки меч, копелдашката ти глава ще отхвърчи преди да е излязъл от ножницата — каза Манс. — Търпението ми вече се изчерпа, врано.

— Кажи го — подкани го Игрит. — Все едно, който и да е бил, мъртъв е.

Джон се намръщи и засъхналата по бузата му кръв се напука. „Адски трудно е. Как да се правя на обърни-плащ, без да стана такъв?“ Корин не му беше казал това. Но втората крачка винаги е по-лека от първата.

— Стария мечок.

— Стареца? — Тонът на Харма издаде, че не го вярва. — Дошъл е лично? Тогава кой командва в Черен замък?

— Боуен Марш. — Този път Джон отговори веднага. „Не трябва да се колебаеш, каквото и да те питат.“

Манс се засмя.

— Ако е така, спечелили сме войната. Боуен разбира много повече от броене на мечове, отколкото как се използват.

— Командваше Стария мечок — каза Джон. — Това място беше високо и укрепено, и той го укрепи още повече. Изкопа ями и заби колове, докара храна и вода. Беше готов за…

— … мен? — довърши Манс Райдър. — Да, бил е. Ако бях изглупял да щурмувам хълма, навярно щях да изгубя петима души за всяка врана и пак щях да смятам, че съм извадил късмет. — Устата му се сви. — Но когато мъртъвците възкръсват, стените, коловете и мечовете не значат нищо. С мъртвите не можеш да се бориш, Джон Сняг. Никой човек на света не знае това толкова добре, колкото мен. — Взря се в помръкващото небе и каза: — Враните май ни помогнаха повече, отколкото сами са предполагали. Тъкмо се чудех защо никой не ни напада. Но все още ни чакат стотици левги път, а студът се надига. Варамир, изпрати вълците си да подушат за варгите, не искам да ни връхлетят с изненада. Господарю на костите, удвои патрулите и се погрижи всеки да е с факел и кремък. Стир, Джарл, вие тръгвате още призори.

— Манс — рече Дрънчащата ризница, — искам кокалите на враната.

Игрит пристъпи и застана пред Джон.

— Не можеш да убиеш човек затова, че се е опитал да излъже, за да защити бившите си братя.

— Те още са му братя — заяви Стир.

— Не са — настоя Игрит. — Заповядаха му да ме убие, но той не ме уби. А уби Полуръката, всички го видяхме.

Дъхът на Джон замъгли въздуха пред очите му, „Ако го излъжа, ще разбере.“ Погледна в очите Манс Райдър, отвори и затвори изгорялата си длан.

— Аз нося плаща, който вие ми дадохте, ваша милост.

— Хубав плащ! — каза Игрит. — Топъл. Много нощи се боричкахме под него!

Джарл се разсмя и дори навъсената Харма Песоглавата се изкикоти.

— Това ли било, Джон Сняг? — кротко попита Манс Райдър. — Тя и ти, значи?

Не беше трудно да се обърка човек отвъд Вала. Джон вече не можеше да различи честта от срама, нито праведността от греха. „Отецът дано ми прости.“

— Да — каза той. Манс кимна.

— Добре. Тогава утре ще заминеш с Джарл и Стир. И двамата. Аз съм последният, който ще раздели две сърца, туптящи в едно.

— Къде заминаваме? — попита Джон.

— Отвъд Вала. Крайно време е да докажеш верността си с нещо повече от думи, Джон Сняг.

Магнарят не беше доволен.

— Че за какво ми е една врана?

— Той познава Стража и Вала — рече Манс. — И освен това познава Черен замък по-добре от всеки наш съгледвач. Ще намериш начин да го използваш, ако не си глупак.

Стир се намръщи.

— Сърцето му може би още е черно.

— Ако е така, изтръгни му го. — Манс се обърна към Дрънчащата ризница. — Господарю на костите, в никакъв случай не позволявай на колоната да спира. Ако стигнем Вала преди Мормон, спечелили сме.

— Ще се движат. — Гласът на Дрънчащата ризница беше стегнат и гневен.

Манс кимна и се отдалечи с Харма и Шест кожи. След тях тръгнаха шестте вълка на Варамир и скалната котка. Джон и Игрит останаха с Джарл, Дрънчащата ризница и магнаря. Двамата стари диваци изгледаха Джон със зле прикрит яд.

— Чу, тръгваме утре призори — каза Джарл. — Вземете колкото храна можете, време за лов няма да има. И се погрижи за лицето си, врано. На нищо не приличаш.

— Ще се погрижа — каза Джон.

— А ти гледай да не лъжеш, момиченце — каза Дрънчащата ризница на Игрит и очите му блеснаха зад великанския череп.

Джон извади Дълъг нокът.

— Махни се от нас, ако не искаш да получиш онова, което получи Корин.

— Тук вълкът няма да ти помогне, момче. — Дрънчащата ризница посегна за своя меч.

— Сигурен ли си? — засмя се Игрит.

Горе на каменната стена Дух се беше присвил за скок, с настръхнала козина. Не издаде звук, но тъмночервените му очи гледаха на кръв. Господарят на костите бавно дръпна ръката си от меча, отстъпи крачка назад, изруга и ги остави.

Джон и Игрит бавно заслизаха по склона. Дух пристъпваше до тях. Чак когато прегазиха половината корито на Млечна вода, Джон се почувства достатъчно безопасно да каже:

— Не съм те молил да лъжеш за мен.

— Не съм лъгала — отвърна тя. — Само премълчах една част.

— Каза, че…

— Че сме спали много нощи под плаща ти. Но не казах кога сме започнали. — Усмивката й беше почти свенлива. — Накарай Дух да спи на друго място тази нощ, Джон Сняг. Манс е прав. Делата са по-верни от думите.