Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (55)

ТИРИОН

Вечеряха сами, както правеха често.

— Грахът е загорял — плахо каза жена му.

— Карай — отвърна той. — Овнешкото също. Беше шега, но Санса го прие като укор.

— Съжалявам, милорд.

— Защо? Някой от готвачите трябва да съжалява. Не ти. Грахът не е твоята област, Санса.

— Аз… съжалявам, че милорд съпругът ми е недоволен.

— Ако изпитвам някакво неудоволствие, то няма нищо общо е граха. Имам си Джофри н сестра ми, и лорд баща ми, и триста проклети дорнци отгоре. — Беше настанил принц Оберин и неговите лордове в едно укрепление срещу града, колкото може по-далече от хората на Тирел, без в същото време да ги гони от Червената цитадела. Но се оказа недостатъчно далече. Вече се беше стигнало до свада в една от гостилниците в Квартала на бълхите, при която един от ратниците на Тирел загина, а двама от хората на лорд Гаргалън бяха попарени е вряла супа, и до много неприятен сблъсък в двора на цитаделата, при който сбръчканата майчица на Мейс Тирел нарече Елария Пясък „курвата на влечугото“. Всеки път, когато се сблъскаше случайно с Оберин Мартел, принцът го питаше кога ще се въздаде правосъдието. Загорелият беше последната грижа на Тирион, но той не виждаше смисъл да обременява жена си с всичките си грижи. Санса си имаше своите поводи за скръб.

— Грахът си е добър — отсече той. — Зелен и кръгъл, какво повече може да се очаква от един грах? Ето, ще поискам да ми сипят още, ако милейди позволи — Кимна и Подрик Пейн му насипа толкова грах, че парчетата овче се изгубиха под него. „Това беше тъпо — каза си Тирион — Сега трябва да го изям всичкия, иначе току-виж се нажали отново.“ Вечерята приключи в напрегната тишина, както толкова много техжни вечери. След това, докато Под прибираше чашите и блюдата, Санса помоли Тирион за позволението му да навести гората на боговете.

— Както желаеш — Беше свикнал с нощните прояви на благочестивост на съпругата си. Тя и в кралската септа се молеше често, и често палеше свещи на Майката, на Девата и на Старицата. Тирион намираше тази нейна благочестивост за прекалена, честно казано, макар да беше на нейно място, сигурно и той щеше да търси помощта на боговете.

— Признавам, че знам твърде малко за старите богове — каза й той, стараейки се да бъде мил. — Може би някой ден ще ме просветлиш. Бих могъл дори да те придружа.

— Не — каза мигом Санса. — Вие… много мило, че го предлагате, но… там не се правят никакви посвещения, милорд. Няма нито жреци, нито песни или свещи. Само дървета и безмълвна молитва. Ще се отегчите.

— Несъмнено си права. — „Познава ме по-добре, отколкото мислех.“ — Макар че шумът на листата може да се окаже много по-приятен от брътвежите на някой септон за седемте аспекта на милостта. — Тирион й махна с ръка. — Няма да се меся. Облечете се топло, милейди, вятърът е студен. — Изкушаваше се да я попита за какво ще се моли, но Санса беше толкова изпълнителна, че като нищо щеше да му го каже, а не беше сигурен, че иска да го знае.

След като тя излезе, Тирион се върна към работата си — мъчеше се да проследи няколко златни дракона из лабиринта от сметките на Кутрето. Петир Белиш не вярваше в полезността да се оставя златото да прашасва на едно място, това беше сигурно, но колкото повече се мъчете Тирион да разгадае сметките му, толкова повече го заболяваше главата. На приказка звучеше много хубаво да се умножават драконите, вместо да се заключват в хазната, но някои от тези начинания намирисваха по-лошо от престояла цяла седмица риба. „Едва ли щях толкова лесно да позволя на Джофри да се оправи с Рогатите мъже, ако знаех колко заеми са взели от короната проклетите копелета.“ Можеше да прати Брон да издири наследниците им, но се опасяваше, че това ще се окаже толкова от полза, колкото да се мъчиш да изстискаш сребро от риба сребруша.

Когато лорд баща му го повика, за пръв път, откакто се помнеше, се зарадва на появата на сир Борос Блънт. Той затвори с благодарност сметководните книги, духна светилника, взе си наметалото и се заклатушка през замъка към Кулата на Ръката. Вятърът наистина беше студен, точно както бе предупредил Санса, а във въздуха се долавяше мирис на дъжд. Може би след като лорд Тивин приключеше с него, трябваше да прескочи до гората на боговете и да я прибере преди да е премръзнала.

Но всичко това се изпари от главата му, когато влезе в солария на Ръката и завари Церсей, сир Кеван и Великия майстер струпани около лорд Тивин и краля. Джофри само дето не подскачаше, а по устните на Церсей се бе изписала самодоволна усмивчипа, макар че лорд Тивин седеше мрачен, както винаги. „Чудно би могъл да се усмихне, дори и да поиска.“ — Какво се е случило? — попита Тирион.

Баща му му подаде разгънат свитьк. „Рослин хвана хубава тлъста пъстърва — гласеше съобщението. — Братята й дадоха две вълчи кожи за сватбата.“ Тирион го обърна да огледа счупения печат. Восъкът беше сребристосив и в него се виждаха впечатани близначните кули на дома Фрей.

— Владетелят на Брода да не би да си е въобразил, че притежава поетичен талант? Или целта на това е да ни обърка? — Тирион изсумтя. — Пъстървата ще е Едмур Тъли, а кожите…

— Той е мъртъв! — Джофри го каза толкова гордо и щастливо, че човек можеше да помисли, че лично той е одрал кожата на Роб Старк.

„Първо Грейджой, а сега Старк.“ Тирион помисли за онова нещастно дете, жена му, която точно в този миг се молеше в гората на боговете. „Моли се на бащините си богове да дадат победа на брат й и да опазят майка й, без съмнение.“ Старите богове, изглежда, обръщаха внимание на молитвите, колкото новите. Това може би трябваше да го утеши.

— Кралете капят като листа тази есен — рече той. — Изглежда, че нашата малка война се спечелва от само себе си.

— Войните не се печелят от само себе си, Тирион — каза с отровна любезност Церсей. — Нашият лорд баща спечели тази война.

— Нищо не е спечелено, докато имаме врагове на бойното поле — предупреди ги лорд Тивин.

— Речните лордове не са глупци — изтъкна кралицата. — Без северняците те не могат да се надяват, че ще устоят на обединената сила на Планински рай, Скалата на Кастърли и Дорн. Те, разбира се, ще предпочетат подчинението пред унищожението.

— Повечето — съгласи се лорд Тивин. — Остава Речен пад, но докато Уолдър държи Едмур Тъли като заложник, Черната риба няма да посмее да ни застраши. Джейсън Малистър и Титос Блакууд ще продължат да се бият заради едната си чест, но Фрей могат да задържат Малистърите окошарени в Морски страж, а с подходящи стимули Джонос Бракън може да бъде убеден да смени съюзника си и да нападне Черен лес. Накрая всички ще превият коляно, да. Смятам да им предложа щедри условия. Всеки замък, който ни се покори, ще бъде пощаден, освен един.

— Харънхъл? — попита Тирион, който си познаваше господаря.

— Добре ще е кралството да се отърве от Храбрата дружина. Заповядал съм на сир Грегър да подложи замъка на меч и огън.

„Грегър Клегейн.“ Изглежда, милорд баща му се канеше да изтръгне от Планината и последната буца руда, преди да го предаде на дорнското правосъдие. Хората от Храбрата дружина щяха да свършат с глави, набодени на пиките, а Кутрето щеше да влезе в Харънхъл без едно петънце кръв по изящните си одежди. Зачуди се дали Петир Белиш е стигнал вече в Долината. „Ако боговете са добри, дано буря да го е настигнала в морето и да е потънал.“ Но кога са били боговете особено добри?

— Всички трябва да бъдат подложени на меч и огън — заяви изведнъж Джофри. — Малистърите, Блакуудите и Бракъните… всички. Те са предатели. Искам да бъдат избити, дядо. Няма да допусна никакви щедри условия. — Кралят се обърна към Великия майстер Пицел. — И също така искам главата на Роб Старк. Напиши на лорд Фрей и му го кажи. Кралят заповядва. Ще я поднеса на Санса на моя сватбен пир.

— Ваша милост! — възкликна стъписано сир Кеван. — Дамата сега е ваша вуйна!

— Шега — усмихна се Церсей. — Джоф не го иска сериозно.

— Искам го — настоя Джофри. — Той беше предател и искам тъпата му глава. Ще накарам Санса да я целуне.

— Не! — сряза го с хриплив глас Тирион. — Санса вече не е твоя, за да я изтезаваш. Разбери го най-после, чудовище такова.

Джофри се изсмя презрително.

— Чудовището си ти, вуйчо.

— Така ли? — Тирион килна глава. — В такъв случай би трябвало да говориш по-кротичко с мен. Чудовищата са опасни същества, а точно сега кралете мрат като мухи.

— Мога да заповядам езика ти да откъснат за това — заяви почервенял Джофри. — Аз съм кралят.

Церсей сложи ръка на рамото на сина си.

— Остави джуджето да сипе заплахите си, Джоф. Нека милорд татко ми и чичо ми да го видят какъв е.

Лорд Тивин не й обърна внимание. Обърна се към Джофри.

— Ерис също изпитваше необходимост да напомня на хората, че е крал. И също така страшно си падаше по откъсване на езици. Можеш да питаш сир Илин Пейн за това, макар че няма да получиш отговор.

— Сир Илин никога не е дръзвал да предизвиква Ерис, както Дяволчето предизвиква Джоф — каза Церсей. — Чухте го. „Чудовище“, каза той. На Негова милост. И го заплаши…

— Млъкни, Церсей. Джофри, когато враговете ти се опълчват, трябва да им поднесеш стомана и огън. Но когато паднат на колене, трябва да им помогнеш отново да се изправят на крака. Иначе никой никога няма да прегъне коляно пред теб. И този, комуто се налага често да казва „аз съм кралят“, всъщност не е никакъв крал. Ерис така и не го разбра, но ти ще го разбереш. След като спечеля войната за теб, ще възстановя кралския мир и кралската справедливост. Единственото, която сега ме интересува, е девствеността на Марджери Тирел.

На хубавото личице на Джофри се изписа присъщата му обидена намусеност. Церсей го беше стиснала здраво за рамото, макар че май трябваше да го стисне за гърлото. Момчето изненада всички. Вместо да се свре под камъка, Джоф се изпъчи нагло и заяви:

— Говориш ми за Ерис, дядо, но си се страхувал от него. „Богове, сега вече стана интересно“ — помисли Тирион.

Лорд Тивин изгледа мълчаливо внук си и златните точици в светлозелените му очи засвяткаха.

— Джофри, извини се веднага на дядо си — каза Церсей. Джоф се издърпа от ръката й.

— Откъде накъде? Всички го знаят. Баща ми спечели всички битки. Той уби принц Регар и взе короната, докато твоят баща се е криел под Скалата на Кастърли. — Момчето изгледа предизвикателно дядо си. — Силният крал действа храбро, а не се занимава с празни приказки.

— Благодаря за мъдростта ви, ваша милост — отвърна лорд Тивин с толкова студена учтивост, че ушите им чак се смразиха. — Сир Кеван, забелязвам, че кралят ни е уморен. Моля, погрижете се да се прибере в спалнята си. Пицел, може би една лека доза, да помогне на Негова милост да си отдъхне добре?

— Сънно вино ли, милорд?

— Не искам никакво сънно вино — тропна с крак Джофри. Лорд Тивин щеше да обърне повече внимание на някоя мишка, изцвърчала в ъгъла.

— Да, сънно вино ще свърши работа. Церсей, Тирион, вие останете.

Сир Кеван хвана Джофри здраво под мишницата и го поведе към вратата, където чакаха двама от Кралската гвардия. Великият майстер Пицел заситни след тях бързо, доколкото му позволяваха треперещите старчески крака. Тирион остана.

— Татко, съжалявам — каза Церсей, след като вратата се затвори. — Джоф винаги е бил своеволен, предупреждавах те…

— Между своеволието и глупостта има цяла левга разстояние. „Силният крал действа храбро.“ Кой му го каза това?

— Не съм аз, уверявам те — каза Церсей. — Най-вероятно го е чул от устата на Робърт…

— Онова за криенето под Скалата на Кастърли наистина звучи като от устата на Робърт. — Тирион не искаше лорд Тивин да забрави тази част.

— Да, сега си спомням — каза Церсей. — Робърт често казваше на Джоф, че един крал трябва да бъде храбър.

— А ти какво си му казвала, моля? Не съм водил цялата тази война, за да поставя един втори Робърт на Железния трон. Ти ме уверяваше, че момчето изобщо не се интересува от баща си.

— Че защо да се интересува? Робърт го пренебрегваше. Щеше и да го бие, ако му го бях позволила. Този грубиян, за когото ти ме накара да се омъжа, веднъж го удари толкова силно, че му изби два млечни зъба заради някаква си дреболия с една удушена котка. Казах му, че ще го убия, докато спи, ако отново му посегне, и той повече не посмя, но понякога казваше едни неща… — … които, изглежда, е трябвало да се кажат. — Лорд Тивин й махна безцеремонво с два пръста. — Върви си.

Тя си тръгна кипнала.

— Не втори Робърт — каза Тирион. — Втори Ерис.

— Момчето е на тринайсет. Още има време. — Лорд Тивин закрачи към прозореца. Не му беше присъщо, но изглеждаше притеснен. — Трябва му един суров урок.

Тирион си беше получил своя суров урок па тринайсет. Почти изпита жал към племенника си. От друга страна, едва ли някой друг го заслужаваше повече.

— Да оставим Джофри — каза той. — Войните се печелят с пера и с гарвани, не ми ли го каза ти? Длъжен съм да те поздравя. От кога кроите този заговор с Уолдър Фрей?

— Не обичам тази дума — каза със свити устни лорд Тивин.

— А аз не обичам да ме оставят на тъмно.

— Нямаше причина да ти го казвам. Ти не участваш в това.

— А Церсей знаеше ли? — настоя да разбере Тирион.

— Никой не знаеше, освен онези, които участваха. А и на тях им се каза само толкова, колкото трябваше да знаят. Би трябвало да знаеш, че няма друг начин да се опази една тайна… особено тук. Целта ми беше да се отърва от един противник колкото може по-евтино, а не да предизвиквам любопитството ти, нито да давам поводи на сестра ти да се чувства важна. — Той се обърна намръщен. — Ти притежаваш известна съобразителност, Тирион, но простата истина е, че твърде много говориш. Този твой език ще ти докара белята.

— Трябваше да оставиш Джофри да ми го откъсне — подхвърли Тирион.

— А ти гледай да не ме предизвикваш — каза лорд Тивин. — Обмислях как по най-добър начин да удовлетворим Оберин Мартел и свитата му.

— О? Това да не би да е нещо, което ми е позволено да знам, или трябва да ви оставя, за да го обсъдите насаме със себе си?

Баща му преглътна нападката.

— Присъствието на принц Оберин тук е цяло нещастие за нас, брат му е предпазлив човек, разумен човек, кротък, разсъдлив, дори ленив донякъде. Той е човек, който претегля грижливо последствията от всяка своя дума или действие. Но Оберин винаги е бил луд.

— Вярно ли е, че се е опитал да вдигне Дорн в полза на Визерис?

— Никой не говори открито за това, но е така. Летяха гарвани, препускаха конници, но с какви тайни съобщения — така и не разбрах. Джон Арин ходи до Слънчево копие да върне костите на принц Левин, седна да поговори с принц Доран и сложи край на всички приказки за война. Но оттогава Робърт никога не е ходил в Дорн, а принц Оберин рядко го е напускал.

— Е, сега е тук, с половината благородници на Дорн с него, и с всеки ден става все по-нервен — каза Тирион. — Може би трябва да му покажа вертепите из Кралски чертог, да се поразсее малко. За всяка задача си има сечиво, не беше ли така? Моето сечиво е твое, татко. Да не се каже после, че когато домът Ланистър е надул тръбата, аз не съм реагирал.

Лорд Тивин сви устни.

— Много смешно. Дали да не им поръчам да ти ушият пъстри дрехи и една малка шапчица със звънчета?

— Ако ги облека, ще мога ли да казвам каквото си искам за Негова милост крал Джофри?

Лорд Тивин седна и каза:

— Бях принуждаван да слушам глупостите на баща си. Няма да търпя и твоите. Стига.

— Добре, след като ме молите толкова учтиво. Но се боя, че Червената усойница няма да е толкова учтив… нито ще се задоволи само с главата на сир Грегър.

— Толкова е по-основателно да не му се дава.

— Да не му се дава? — Тирион се стъписа. — Мисля, че се съгласихме, че гората е пълна със зверове.

— По-малки зверове. — Пръстите на лорд Тивин се сплетоха под брадичката му. — Сир Грегър ни е служил добре. Никой друг рицар в страната не вдъхва толкова ужас у враговете ни.

— Но Оберин знае, че Грегър е този, който…

— Нищо не знае. Слушал е приказки. Клюки от конюшните и кухните. Троха доказателство няма. Сир Грегър със сигурност няма да му го признае. Реших да го държа далече оттук, докато дорнците са в Кралски чертог.

— А когато Оберин настои за правосъдието, за което е дошъл?

— Ще му кажа, че сир Амори Лорч е убил Елия и децата й — заяви невъзмутимо лорд Тивин. — Както и ти, ако попита.

— Сир Амори Лорч е мъртъв — тъпо каза Тирион.

— Точно така. Варго Хоут е пуснал сир Амори да го разкъса мечката след падането на Харънхъл. Това би трябвало да е достатъчно ужасно, за да удовлетвори дори Оберин Мартел.

— Можете да наречете това правосъдие…

— То е правосъдие. Тъкмо сир Амори беше този, който ми донесе тялото на момичето, ако трябва да знаеш. Намерил я скрита под леглото на баща и, сякаш е вярвала, че Регар е могъл да я защити. Принцеса Елия и бебето бяха в детските покои един етаж по-долу.

— Добре, версията е сериозна, още повече че сир Амори вече едва ли ще го отрече. Какво ще кажеш на Оберин, когато попита кой е дал заповеди на Лорч?

— Сир Амори е действал на своя глава, с надеждата да си спечели благоволението на новия крал. Омразата на Робърт към Регар едва ли е тайна за някого.

„Може да свърши работа — трябваше да се съгласи Тирион, — макар че Оберин едва ли ще остане доволен.“ — Без нито за миг да оспорвам съобразителността ти, татко, но на твое място смятам, че щях да оставя Робърт Баратеон само да си окървави ръцете.

Лорд Тивин го изгледа, сякаш си беше изгубил ума.

— Ти май наистина заслужаваш шутовските дрехи. Ние доста късно се присъединихме към каузата на Робърт. Наложи се да покажем лоялността си. Когато положих онези тела пред трона, никой не можеше да се усъмни, че сме изоставили завинаги дома Таргариен. А облекчението на Робърт беше осезаемо. Колкото и да беше глупав, дори той съзнаваше, че децата на Регар трябва да умрат, ако иска тронът му да е безопасен. Но той се виждаше като герой, а героите не убиват деца. — Баща му сви рамене. — Признавам, беше направено твърде жестоко.

Елия изобщо не биваше да пострада, това си беше чиста глупост. Сама по себе си тя не значеше нищо.

— Тогава защо Планината я уби?

— Защото не му казах да я пощади. Съмнявам се дали съм я споменал изобщо. Имах по-неотложни грижи. Авангардът на Нед Старк нахлуваше на юг от Тризъбеца и се опасявах, че може да се стигне до сблъсък. А Ерис като нищо можеше да убие Джайм. От това най-много се боях. Както и от онова, което можеше да направи самият Джайм. — Той сви юмрук. — И досега не проумявам какво толкова видях у Грегър Клегейн, освен че беше грамаден и страховит в битка. Изнасилването… дори ти няма да ме обвиниш, че съм дал такава заповед, надявам се. Сир Амори постъпи почти толкова зверски с Ренис. Попитах го след това защо са били нужни петдесет удара, за да убие едно момиче на… колко, две години? Три? Каза ми, че го ритнала и не спирала да пищи. Ако Лорч беше имал половината ум от това, което боговете са дали на една ряпа, щеше да я укроти с няколко кротки думи и да използва мека копринена възглавница. — Устата му се изкриви от отвращение. — Кръвта е на него.

„Но не на теб, татко. На Тивин Ланистър няма кръв.“ — Роб Старк с мека копринена възглавница ли беше затрит?

— Със стрела, на сватбения пир на Едмур Тъли. Момчето беше твърде предпазливо на бойното поле. Държеше хората си в добър ред и се обграждаше с лична охрана и предни постове.

— Значи лорд Уолдър го е затрил под своя покрив, на своята трапеза? — Тирион сви юмрук. — А лейди Кейтлин?

— Също е убита, изглежда. „Две вълчи кожи.“ Фрей смяташе да я задържи в плен, но явно нещо се е объркало.

— Толкова с правото на госта.

— Кръвта е на ръцете на Уолдър Фрей, не на моите.

— Уолдър Фрей е един свадлив старец, който живее, за да прегръща поредната си млада жена и да се гризе от обидите, които е понесъл. Не се съмнявам, че е измътил това грозно пиле, но той нямаше да се осмели на такова нещо без обещание за закрила.

— На мое място ти сигурно щеше да пощадиш момчето и да кажеш на лорд Фрей, че нямаме нужда от съюза му, нали? Това отново щеше да тикне стария глупак в ръцете на Старките и да ти спечели още една година война. Обясни ми, моля те, защо е по-благородно да бъдат убити десет хиляди души в битка, отколкото една дузина на вечеря. — След като Тирион не намери отговор на това, баща му продължи: — Цената от всяка гледна точка беше евтина. Короната ще отстъпи Речен пад на сир Емон Фрей, след като Черната риба се покори. Лансел и Дейвън трябва да се оженят за момичета на Фрей, Джой да се омъжи за един от незаконните синове на лорд Уолдър, след като порасне достатъчно, а Рууз Болтън става Гарант на Севера и отвежда у дома Аря Старк.

— Аря Старк? — Тирион килна глава. — И Болтън? Трябваше да се сетя, че на Фрей не би му стигнал кураж да го направи сам. Но Аря…

Варис и сир Джейслин я търсиха повече от половин година. Аря Старк със сигурност е загинала.

— Ренли също, до Черна вода.

— Какво означава това?

— Че може би Кутрето ще успее там, където ти и Варис се провалихте. Лорд Болтън ще омъжи момичето за своя син, копелето. Ще оставим Дредфорт да се бие с железните хора още няколко години и ще видим дали ще успее да поведе след себе си другите знаменосци на Старк. Дойде ли пролетта, всички те би трябвало да са на края на силите си и готови да прегънат коляно. Северът ще мине в ръцете на твоя син от Санса Старк… ако изобщо някога намериш мъжество в себе си да й направиш един. В случай, че си забравил, Джоф не е единственият, комуто предстои да отнема девственост.

„Не съм забравил. Надявах се, че ти си забравил.“ — И кога смяташ, че Санса ще е най-плодовита? — попита Тирион баща си с тон, от който капеше жлъч. — Преди или след като й кажа как сме убили майка й и брат й?