Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ТИРИОН

Събуди се от скърцането на старите железни панти.

— Кой е? — изграчи той. Добре поне че гласът му се беше върнал, колкото и прегракнал да беше. Треската още го мъчеше и Тирион нямаше представа за часа. Колко беше спал този път? Беше толкова изтощен, толкова дяволски изтощен. — Кой е? — отново извика той, този път малко по-силно. От открехнатата врата се просмукваше светлина на факли, но самата спалня се осветяваше единствено от догарящата до леглото му свещ.

Като видя пристъпващия към него силует, Тирион потръпна. Тук, в Стегата на Мегор, всички слуги бяха платени от кралицата, така че всеки посетител можеше да се окаже поредният убиец на Церсей, пратен да довърши работата, започната от сир Мандън.

Мъжът влезе в осветения от свещта кръг, огледа пребледнялото лице на джуджето и се изкиска.

— Порязал си се при бръсненето, а?

Пръстите на Тирион пробягаха по дългата резка, започваща над едното му око и свършваща чак на челюстта, през онова, което беше останало от носа му.

— С един страшно голям бръснач, да.

Черната коса на Брон беше току-що измита и вчесана назад, за да открои коравите черти на лицето му. Носеше високи ботуши от мека кожа, широк колан, обкован със сребро, и светлозелен копринен плащ. В широката диагонална зелена ивица на тъмното му вълнено палто беше извезана огнена верига.

— Къде беше? — скара му се Тирион. — Пратих да те повикат… трябва да беше поне преди два дни.

— Преди четири — отвърна наемникът. — Два пъти идвах и все те заварвах да спиш като умрял.

— Не съм умрял. Макар че скъпата ми сестра се постара. — Може би не трябваше да го казва на глас, но му беше все едно. Церсей стоеше зад опита на сир Мандън да го убие и той го знаеше и в червата си. — Каква е тази грозотия на гърдите ти?

Брон се ухили.

— Рицарският ми знак. Пламтяща верига. Зелена, на опушено сиво поле. По заповед на лорд баща ти сега съм сир Брон Черна вода, Дяволче, Гледай да не го забравяш.

Тирион се опря на пухената постеля и с усилие се надигна, за да се подпре на високите възглавници.

— Аз бях този, който ти обеща рицарство, забрави ли? — Това „по заповед на лорд баща ти“ никак, ама никак не му хареса. Лорд Тивин не си беше губил времето. Преместването на сина му от Кулата на Ръката, за да си я присвои, беше послание, което всеки можеше да разчете. А това с Брон беше поредното. — Изгубих си половината нос, а ти спечели рицарство. За доста неща има да отговарят боговете. — Гласът му беше изпълнен с горчивина. — Баща ми лично ли те чукна с меча?

— Не. Тия от нас, дето оцеляха в битката, ни потупа Върховният септон и после ни „чукнаха“ от Кралската гвардия. Половин скапан ден отиде за цялата церемония, понеже бяха останали само трима Бели мечове.

— Разбрах, че сир Мандън е загинал в битката. — „Добре, че Под го бутна в реката малко преди този предател да забоде меча си в сърцето ми.“ — Кой друг е загинал?

— Хрътката — каза Брон. — Не е загинал, само си е заминал. Златните плащове разправят, че се оказал страхливец и ти си повел излаза на негово място.

„Не беше от най-добрите ми хрумвания.“ Тирион се намръщи и усети как тънката коричка по белега се изпъна. Махна на Брон към стола.

— Сестра ми май ме бърка с гъба. Държи ме на тъмно и ме храни с говна. Под е добро момче, но възела на езика му е колкото Скалата на Кастърли и не вярвам на половината от онова, което ми казва. Пратих го да доведе сир Джейслин, а той се върна да ми каже, че бил умрял.

— Загина, и хиляди още с него. — Брон седна.

— Как? — попита Тирион. Стана му още по-зле.

— В битката. Сестра ти изпратила Черните котлета да приберат кралчето в Червената цитадела, както чух. Когато златните плащове го видели да напуска, половината решили да изоставят защитата с него. Желязната ръка застанал на пътя им и се опитал да ги върне по стените. Разправят, че Байуотър ги сплашил здраво и за малко да ги върне, но някой го пронизал със стрела във врата. Тогава вече не изглеждал толкова страшен, така че го смъкнали от коня и го убили.

„Още един дълг пред нозете на Церсей.“

— Племенникът ми — изхриптя той. — Джофри. Той в опасност ли е?

— Не повече от някои и по-малко от повечето.

— Да е пострадал нещо? Да е ранен? Косичката да му се е разрошила, пръстче да си е навехнал, нокът да си е счупил?

— Не, доколкото знам.

— Предупредих Церсей какво ще се случи. Сега кой командва златните плащове?

— Лорд баща ти ги даде на един от своите западняци, някой си Адам Марбранд.

В повечето случаи златните плащове щяха да се опълчат на някой външен, назначен им за началник, но сир Адам Марбранд беше умен избор. Също като Джайм, беше от онези мъже, които останалите обичат да следват. „Изгубих градската стража.“

— Пратих Под да потърси Шага, но не извадил късмет.

— Каменните врани още са в кралския лес. На Шага, изглежда, мястото му е харесало. Тимет е повел Горените към родния им край, с цялата плячка, която са взели от лагера на Станис след битката. Чела се върнала една заран с дузина Черни уши при Речната порта, но червените плащове на баща ти ги прогонили, а гражданството на Кралски чертог ги замервало с говна и викове.

„Небдагодарници. Черните уши изгинаха заради тях.“ Докато Тирион беше лежал опиянен и потънал в сънища, най-близките му бяха изтръгнали ноктите, един по един.

— Искам да идеш при сестра ми. Синчето й се отърва от битката дори без драскотина, така че Церсей вече няма нужда от заложник. Закле се да пусне Алайая, след като…

— Пусна я. Преди осем дни, след боя с камшика.

Тирион се надигна още малко, пренебрегвайки жегналата го в рамото болка.

— Бой с камшик?!

— Вързаха я на един кол насред двора и я съдраха от бой, след което я изхвърлиха от портата гола и окървавена.

„Учеше се да чете“ — помисли си глупаво Тирион. Белегът през лицето му се изопна и за миг му се стори, че главата му ще се пръсне от гняв. Вярно, Алайая беше курва, но толкова мило, храбро и невинно момиче рядко беше срещал. Никога не я беше докосвал; тя служеше само за була, за да скрие Шае. В безгрижието си така и не беше помислил какво може да й струва тази роля.

— Обещах на сестра ми, че ще постъпя с Томен така, както тя с Алайая — каза той. Имаше чувството, че ще повърне. — Е, как да пребия сега едно осемгодишно момче? — „Но ако не го направя, печели Церсей.“

— Ти бездруго не държиш Томен — каза Брон. — Щом разбра, че Желязната ръка е мъртъв, кралицата прати Черните котлета за него и на никой в Росби не му е стискало да се опъне.

Още един удар; но и облекчение, трябваше да си признае. Обичаше си Томен.

— Черните котлета уж бяха наши — каза той малко раздразнено.

— Бяха, докато им даваше по два петака срещу всеки един, който им даваше кралицата, но тя вдигна мизата. Озни и Осфрид ги направиха рицари след битката, също като мен. Боговете знаят само за какво, никой не ги е виждал в боя.

„Наемниците ми ме предават, приятелите ми ги пребиват и позорят, а аз лежа тук и гния — помисли Тирион. — Въобразявах си, че съм спечелил проклетата битка. Това ли е вкусът на победата?“

— Вярно ли е, че Станис е побягнал от призрака на Ренли? Брон се подсмихва.

— От кулите с макарите видяхме само знамена в калта и мъже, които хвърляха копията и бягаха, но в гостилниците и бардаците ще намериш мнозина, които ще ти разправят, че Ренли е убил тоя или оня. Повечето от войската на Станис си бяха поначало хора на Ренли и веднага се върнали на неговата страна, като го видели в блестящите му зелени доспехи.

След всичките му планове, след излаза и боя по моста от кораби, след като разцепиха лицето му на две, Тирион беше заличен от един мъртвец. „Ако Ренли наистина е мъртъв.“ Още нещо, което му предстоеше да разбере.

— Как се е измъкнал Станис?

— Лисенците му задържаха галерите си в залива, извън веригата ти. Когато почнаха да губят битката, тръгнаха покрай брега и прибраха колкото могат от своите. Към края хората се избиваха да се качат на борда.

— А Роб Старк, той какви ги върши?

— Част от вълците му си пробиват път с огън към Дъскъндейл. Баща ти изпраща лорд Тарли да се разправи с тях. Мисля си дали да не тръгна с него. Казват, че бил добър воин и щедър с плячката.

Мисълта, че ще изгуби и Брон, беше последният удар.

— Не. Мястото ти е тук. Ти си капитанът на гвардията на Ръката.

— Ти не си Ръката — припомни му Брон. — Баща ти е Ръката сега, а и си доведе проклетата гвардия.

— Какво стана с всички онези, които ми нае?

— Една част загинаха при кулите с макарите. Онзи твой чичо, сир Кеван, плати на останалите и ни изхвърли.

— Колко щедро от негова страна — кисело каза Тирион. — Това означава ли, че си изгубил вкуса към златото?

— Едва ли, дяволите да ме вземат.

— Добре — каза Тирион. — Защото, както изглежда, все още ще ми трябваш. Случайно да знаеш какво е станало със сир Мандън Муур?

Брон се изсмя.

— Знам, че се е удавил, проклетникът.

— Много му дължа аз на него, но как да му платя? — Тирион опипа с пръсти белега на лицето си. — Честно казано, ужасно малко знам за този човек.

— Имаше рибешки очи и носеше бял плащ. Какво друго ти трябва да знаеш?

— Всичко — каза Тирион. — Като начало. — Трябваше му доказателство, че сир Мандън е бил човек на Церсей, но не посмя да го каже на глас. В Червената цитадела човек трябваше да държи езика си зад зъбите. Тук имаше плъхове в стените и птиченца, които говорят много, и паяци. — Я ми помогни да се изправя — изпъшка той, оплетен в завивките. — Крайно време е да навестя баща си. И крайно време да се покажа пред хората.

— Гледката ще е страхотна — подигра му се Брон.

— С половин нос ли? Но като стана дума за красота, Марджери Тирел вече в Кралски чертог ли е?

— Не. Но идва и градът се е побъркал от обич към нея. Тирел карат храна от Планински рай и я раздават от нейно име. Стотици фургони, всеки ден. Из града е пълно с хора на Тирел, перчат се по улиците със златните розички, пришити на палтата им, и никой не плаща виното си. Жени, вдовици, курви, всички жени са готови да дадат най-скъпото си на всяко червенобузо момченце със златна розичка на цицата.

„Плюят на мен и плащат пиенето на Тирелите.“ Тирион се смъкна от леглото. Краката му омекнаха, стаята около него се завъртя и трябваше да се хване за ръката на Брон, за да не падне по очи.

— Под! — изрева той. — Подрик Пейн! Къде си, в името на седемте ада? — Мисълта за Под го дъвчеше като беззъбо псе. Тирион мразеше слабостта, най-вече собствената си. Тя го караше да изпитва срам, а срамът разпалваше гнева му. — Под, веднага тук!

Момчето се появи на бегом и като видя станалия и стиснал ръката на Брон Тирион, зяпна.

— Милорд. Вие сте станали! Такова… искате ли вино? Приспивно? Да извикам ли майстера? Той каза, че трябва да лежите.

— Твърде много лежах. Донеси ми някакви чисти дрипи.

— Дрипи?!

Как можеше това момче да е с толкова ясен ум и толкова находчиво в битка, и толкова смотано и объркано във всички други случаи, Тирион така и не можеше да разбере.

— Дрехи — каза той. — Риза, гащи, елек. За мен. Да се облека. За да мога да изляза от тая проклета килия.

Наложи се двамата да му помогнат да се облече. Колкото и отвратително да изглеждаше лицето му, най-тежката от раните му беше на раменната става, където ризницата му беше пробита от стрела. При всяка смяна на превръзката се лееше гной и кръв и при всяко движение болката го жегваше убийствено.

Накрая Тирион се примири с някакви широки гащи и голям нощен халат, провиснал на раменете му. Брон му напъха краката в ботушите, а Под отиде да потърси тояга, на която да се подпира. След това Тирион изпи чаша вино, за да се подкрепи. Виното беше подсладено с мед и съдържаше съвсем малко маков сок, колкото да може да понася болката.

Въпреки това главата му се замая, а по витото стълбище краката му се подкосиха. Вървеше с тоягата в едната ръка и другата на рамото на Под. На изхода срещнаха едно влизащо слугинче. Зяпна ги с ококорени очи, сякаш виждаше призрак. „Джуджето е възкръснало — помисли Тирион. — Виж, по-грозно е отпреди, тичай сега да кажеш на дружката си.“

Стегата на Мегор беше най-здравата част в Червената цитадела, замък в замъка, обкръжен от покрит с железни шипове сух ров. Когато стигнаха портата, подвижният мост беше вдигнат за през нощта, Пред него стоеше сир Трант в светлата си броня и белия плащ.

— Сваляй моста — заповяда му Тирион.

— Заповедите на кралицата са мостът да се вдига нощем. — Сир Мерин открай време си беше човек на Церсей.

— Кралицата спи, а аз имам работа с баща ми. Споменаването на лорд Тивин Ланистър прозвуча като магия. Сир Мерин Трант изръмжа, но даде командата и мостът се спусна. Над рова на пост стоеше друг от Кралската гвардия. Сир Озмунд Черно котле се усмихна криво, като видя клатушкащия се към него Тирион.

— Оздравяхме ли, милорд?

— Напълно. Кога е следващата битка? Нямам търпение. Но когато двамата с Под стигнаха до витите стъпала, Тирион зяпна нагоре отчаяно. „Няма да мога да ги изкача сам“ — призна си той. Преглътна цялото си достойнство и помоли Брон да го носи, надявайки се безнадеждно, че в този късен час никой няма да ги види и да му се присмее, никой няма да пръсне мълвата как джуджето го носят на ръце като бебе.

Външният двор се оказа задръстен от десетки шатри и павилиони.

— Хората на Тирел — обясни Подрик Пейн, докато се провираха през лабиринта от коприни и платнища. — И на лорд Роуан, както и на лорд Редвин. Не можаха да намерят място за всички. В замъка де. Някои ги настаниха в разни ханове в града. Тук са за венчавката на крал Джофри. Дали ще сте достатъчно здрав да присъствате, милорд?

— Изгладнелите плъхове не можаха да ми попречат. — Това поне трябваше да им се признае на венчавките: на тях беше по-малко вероятно да му отрежат носа на човек.

Светлините все още горяха зад кепенците на прозорците в Кулата на Ръката. Мъжете при вратата носеха пурпурните плащове и шлемовете с лъвските гребени на личната гвардия на баща му. Тирион ги познаваше и двамата и те го пуснаха още щом го видяха… въпреки че, както забеляза, и двамата извърнаха очи, като му видяха лицето.

Вътре се натъкна на сир Адам Марбранд, който слизаше по стръмно извиващите нагоре стъпала в черната си броня и златоткан плащ на офицер от Градската стража.

— Милорд — поздрави го той, — колко се радвам, че ви виждам на крака. Чух…

— Чули сте слухове, че копаят малкото ми гробче? Аз също. При тези обстоятелства реших, че е най-добре най-сетне да стана. Чувам, че станали командир на Градската стража. Поздравления ли да ви неса, или съболезнования?

— Боя се, че и двете. — Сир Адам се усмихна. — Смъртта и бедствията са ме оставили с четири хиляди и четиристотин души. Само боговете п Кутрето знаят как ще плащаме на толкова много, но сестра ви ми забранява да освобождавам хора.

„Още ли трепериш, Церсей? Битката свърши, златните плащове вече няма да могат да ти помогнат.“

— При баща ми ли бяхте? — попита той.

— Да, Боя се, че не го оставих в добро настроение. Лорд Тивин смята, че четири хиляди и четиристотин стражи са повече от достатъчни, за да намерят един изгубил се скуайър, но вашият братовчед Тирек все още го няма.

Тирек беше синът на покойния му чичо Тигет, тринадесетгодишно момче. Беше изчезнал по време на уличния метеж скоро след брака си с лейди Ермесанда, сукалче, което по стечение на обстоятелствата беше последната оцеляла наследничка на дома Хейфорд. „И вероятно първата невяста в историята на Седемте кралства, останала вдовица преди да са я отбили от майчиното мляко.“

— Аз също не можах да го намеря — призна Тирион.

— Храни червеите — намеси се Брон с обичайния си такт. — Желязната ръка го търси, а и евнухът подрънка с тлъста кесия. И техният късмет беше същият. По-добре се откажете, сир.

Сир Адам погледна неодобрително наемника.

— Лорд Тивин е упорит, щом става дума за неговата кръв. Живо или мъртво, детето трябва да се намери, и смятам да изпълня заповедта му. — Обърна се отново към Тирион. — Баща си ще го намерите в солария му.

„В моя соларий“ — помисли Тирион.

— Мисля, че знам пътя.

Пътят означаваше още доста стъпала нагоре, но сега той ги изкачи сам, опирайки се с една ръка на Под. Брон му отвори вратата. Лорд Тивин Ланистър седеше до прозореца и пишеше нещо. Като чу изскърцването на бравата, вдигна очи.

— А, Тирион. — Остави спокойно перото.

— Радвам се, че още ме помните, милорд. — Тирион се пусна от Под, подпря се на тоягата и се заклати тромаво напред. „Тук нещо не е наред.“

— Сир Брон — каза лорд Тивин, — Подрик. По-добре да изчакате отвън, докато приключим.

Погледът, с който Брон отвърна на Ръката, спокойно можеше да мине за нахален. Все пак кимна и се оттегли, Под го последва. Тежката врата се затръшна след тях и Тирион Ланистър остана сам пред баща си. Макар прозорците на солария да бяха затворени за през нощта, хладината, царяща в стаята, беше съвсем осезаема. „С какви ли лъжи го е засипала Церсей?“

Владетелят на Скалата на Кастърли, висок и слаб, изглеждаше с двадесет години по-млад от възрастта си и дори красив въпреки цялата си суровост. Рошави руси бакенбарди покриваха бузите му и като в златна рамка затваряха изсеченото лице, плешивото теме и стиснатите устни. На шията си носеше верижка от златни ръце, пръстите на всяко от които стискаше следващата за китката.

— Красива верига — каза Тирион. „Въпреки че на мен ми отиваше повече.“

Лорд Тивин пренебрегна нападката.

— По-добре седни. Разумно ли беше да ставаш от леглото?

— Поболях се от това легло. — Тирион знаеше колко ненавижда баща му чуждата слабост. Седна на най-близкия стол. — Какви хубави покои имаш! Ще повярваш ли, докато съм умирал, някой ме е преместил в една тъмна килийка в Мегоровата?

— Червената цитадела е препълнена с гости за сватбата. Като си заминат, ще ти намерим по-подходящо жилище.

— Предпочитах това жилище. Определихте ли датата на сватбата?

— Джофри и Марджери ще се венчаят на първия ден от новата година, който впрочем съвпада с първия ден на новия век. Церемонията ще предвести зората на нова ера.

„Нова ера за Ланистър“ — помисли Тирион.

— Колко досадно. Опасявам се, че за този ден имам други планове.

— Затова ли си дошъл, да ми се оплачеш от спалнята си и да ми пробуташ сакатите си шеги? Чакат ме важни писма за довършване.

— Важни писма? Хайде де!

— Някои битки се печелят с мечове и копия, други — с пера и с гарвани. Спести ми тези укори, Тирион. Навестявах те толкова често, колкото можеше да позволи майстер Балабар, когато изглеждаше, че умираш. — Сви пръсти под брадичката си. — Впрочем, защо си изгонил Балабар?

Тирион сви рамене.

— Майстер Френкен не е толкова настоятелен като него да ме държи в несвяст.

— Балабар дойде в града със свитата на лорд Редвин. Казват, че е надарен лечител. Беше много мило от страна на Церсей да го помоли да се грижи за теб. Тя се боеше за живота ти.

„Бояла се е, че мога да си го запазя, искаш да кажеш.“

— Не се съмнявам. Затова не се откъсна от леглото ми.

— Не бъди глупав. Церсей има да подготвя кралска сватба, аз водя война, а ти беше в пълна безопасност поне две денонощия. — Лорд Тивин гледаше обезобразеното лице на сина си, без зелените му очи дори да мигнат. — Макар че раната ти е ужасна, ще ти го призная. Що за лудост те е обладала?

— Врагът беше при портите с овен. Ако Джайм беше предвождал този излаз, щеше да го наречеш „доблест“.

— Джайм нямаше да е толкова глупав, че да си свали шлема в битката. Надявам се поне, че си убил човека, който те поряза?

— О, мъртъв е нещастникът, и още как. — Макар че този, който бутна в реката сир Мандън, за да се удави под тежестта на бронята си, беше Подрик Пейн. — Най обичам мъртвия враг — тъпо добави Тирион, макар че сир Мандън не беше истинският му враг. Той нямаше причина да иска смъртта му. „Беше само котешка лапа. И знам коя е котката. Тя му е казала да се погрижи да не преживея битката.“ Но без доказателство лорд Тивин изобщо нямаше да изслуша такова обвинение. — Защо си тук, в града, татко? — попита той. — Не трябва ли сега да се биеш някъде с лорд Станис или с Роб Старк, или с някой друг? — „И колкото по-скоро заминеш, толкова по-добре.“

— Докато лорд Редвин не докара флотата си, не ни стигат кораби, за да нападнем Драконов камък. Но все едно. Слънцето на Станис Баратеон залезе в Черна вода. Колкото до Старк, момчето все още е на запад, но голяма сила под командата на Хелман Толхарт и Робърт Гловър се придвижва към Дъскъндейл. Изпратил съм лорд Тарли да ги пресрещне, а сир Грегър върви по кралския път, за да им отреже отстъплението. Толхарт и Гловър ще бъдат заклещени между двамата с една трета от силите на Старк.

— Дъскъндейл? — В Дъскъндейл нямаше нищо, което да заслужава подобен риск. Нима най-сетне Младия вълк беше изглупял?

— Няма какво да се безпокоиш за всичко това. Лицето ти е бледо като на мъртвец, а превръзките ти още кървят. Кажи ми каквото искаш да ми кажеш и веднага се връщай в леглото.

— Каквото искам… — Гърлото му беше пресъхнало. Какво искаше всъщност? „Повече, отколкото би могъл да ми дадеш, татко.“ — Под ми каза, че си направил Кутрето лорд на Харънхъл.

— Празна титла, поне докато Рууз Болтън държи замъка в името на Роб Старк, но на лорд Белиш много му се искаше да бъде удостоен с тази почит. А той наистина ни свърши голяма услуга с брака на Тирел. Ланистър винаги плащат дълговете си.

Бракът на Тирел беше всъщност идея на Тирион, но щеше да изглежда тъпо да го заявява сега.

— Тази титла сигурно няма да се окаже толкова „празна“, колкото си мислиш — предупреди го той. — Кутрето нищо не предприема без умисъл. Както и да е. Спомена нещо за плащане на дългове, или така ми се стори?

— Аха. Искаш си наградата, това ли било? Добре. Е, какво би ми поискал? Земи, замък, някаква служба?

— Малко скапана благодарност ще е добре за начало. Лорд Тивин се втренчи в него, без да мига.

— Само глумците и маймуните искат награда. Както и Ерис, впрочем. Ти направи каквото ти се заповяда и съм сигурен, че е било най-доброто възможно. Никой не отрича ролята, която изигра.

— Ролята, която изиграх? — Ако му бяха останали ноздри като хората, сигурно щяха да трепнат. — Струва ми се, че спасих скапания ти град.

— Повечето хора, изглежда, смятат, че моята атака по фланга на лорд Станис обърна хода на битката. Лордовете Тирел, Роуан, Редвин и Тарли също се биха доблестно, а ми казаха, че сестра ти Церсей е тази, която накарала пиромантите да приготвят адския огън, за да се унищожи флотата на Баратеон.

— Докато аз само съм поръчал да ми подрежат космите на носа, така ли? — Тирион не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Твоята верига се оказа хитър удар. И допринесе много за победата ни. Това ли искаше да чуеш? Казаха ми също, че на теб трябва да сме благодарни за съюза ни с Дорн. Сигурно ще останеш доволен да научиш, че Мирцела е пристигнала жива и здрава в Слънчево копие. Сир Арис Оукхарт пише, че много се била сприятелила с принцеса Ариан и че принц Тристан е очарован от нея. Не ми харесва да имам заложник в дома Мартел, но предполагам, че е било неизбежно.

— И ние ще си имаме заложник — отвърна Тирион. — Мястото в съвета също беше част от сделката. Освен ако принц Доран не доведе със себе си армия, за да си го вземе, той сам ще се постави в ръцете ни.

— Де да беше това място единствената претенция на Мартел — каза лорд Тивин. — Разбрах, че си им обещал и възмездие?

— Обещах им правосъдие.

— Както и да го наречеш, става въпрос за проливане на кръв.

— Не че е в дефицит, нали? По време на боя газех в езера от кръв. — Тирион не виждаше причина да не зарови до сърцевината. — Или толкова си го обикнал този Грегър Клегейн, че не можеш да понесеш мисълта, че ще се разделиш с него?

— Сир Грегър си има своите задачи, както и брат ти. Всеки владетел има нужда от един звяр от време на време… урок, който, изглежда, добре си усвоил, ако се съди по сир Брон и онези твои хора от клановете.

Тирион си помисли за изгореното око на Тимет, за Шага с голямата му брадва и за Чела с нейния наниз от изсушени уши. И за Брон. Най-вече за Брон.

— Горите са пълни със зверове — напомни той на баща си. — Глухите улички — също.

— Вярно е. Сигурно в лова има място и за други псета. Ще помисля за това. Е, ако нямаш друго…

— Да, чакат те много важни писма. — Тирион се изправи на кекавите си крака, затвори за миг очи, щом го обля замайващата вълна, и с олюляване направи една крачка към вратата. По-късно щеше да отсъди, че е трябвало да направи и втората, и третата. Но вместо това се обърна. — Какво искам, питаш? Ще ти кажа какво искам. Искам онова, което ми се полага по право. Искам Скалата на Кастърли.

Устните на баща му се свиха.

— Рожденото право на брат ти?

— На рицарите от Кралската гвардия е забранено да се женят, да създават деца и да притежават земя. Знаеш го не по-зле от мен. В деня, в който Джайм избра белия плащ, той се отказа от претенциите си над Скалата на Кастърли, но ти така и не го призна. Крайно време е. Искам да се изправиш пред кралството и да провъзгласиш, че аз съм твой син и твой законен наследник.

Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, изпъстрени със златни точици. Толкова блестящи, колкото и безмилостни.

— Скалата на Кастърли — каза той с тон, студен като смърт. — Никога.

Думата увисна между двамата — огромна, наострена, пълна с отрова.

„Знаех отговора преди да го поискам — каза си Тирион. — Осемнайсет години, откакто Джайм влезе в Кралската гвардия, а аз нито веднъж не повдигнах този въпрос. Сигурно защото съм знаел отговора. Винаги съм го знаел.“

— Защо? — хрипливо попита той, макар да знаеше, че отговорът ще го уязви горчиво.

— И ме питаш? Ти, който уби майка си само за да се пръкнеш на този свят? Ти си едно злонравно, лукаво, непокорно, жалко дребно същество, завистливо, развратно и тъпо. Човешките закони ти дават правото да носиш името ми и да развяваш цветовете ми, защото не мога да докажа, че не си мой. За да ме приучат на кротост, боговете ме осъдиха да гледам как се тътриш насам-натам, понесъл гордия лъв, който беше гербът на моя баща и на неговия баща преди него. Но нито боговете, нито хората не ще ме принудят да ти позволя да превърнеш Скалата на Кастърли в курвенски бардак.

— В курвенски бардак? — Светна му. Тирион изведнъж осъзна откъде идва цялата тази жлъч. Стисна зъби и процеди: — Церсей ти е казала за Алайая.

— О, така ли се казвала? Признавам, не мога да запомня имената на всичките ти курви. Коя беше оная, за която се ожени като момче?

— Тиша. — Той го изгледа предизвикателно.

— А онази войнишка пачавра на Зелената вилка?

— Какво те интересува? — попита той. Не смееше да изрече пред него името на Шае.

— Все едно ми е. Колкото дали ще живеят, или ще умрат.

— Значи ти си наредил да пребият Яя. — Не беше въпрос.

— Сестра ти ми каза за твоите заплахи срещу внуците ми. — Гласът на лорд Тивин беше по-студен от лед. — Излъгала ли ме е?

Тирион не можеше да го отрече.

— Заплаших я, да. За да опазя живота на Алайая. За да не я поругаят мъжете на Черно котле.

— За да спасиш честта на някаква курва, си заплашил хора от своя дом, свои близки? Това ли е начинът?

— Ти си този, който ми е казвал, че една добра заплаха често върши повече работа от най-силния шамар. Не че Джофри не ме е предизвиквал поне стотина пъти. Ако толкова те сърбят ръцете да биеш с камшик хора, почни с него. Но Томен… защо да посягам на Томен? Той е добро момче и е от собствената ми кръв.

— Както и майка ти. — Лорд Тивин рязко стана и се извиси над него. — Връщай се в леглото си, Тирион, и повече не ми споменавай за твоите права над Скалата на Кастърли. Ще си получиш наградата, но тя ще бъде такава, каквато аз преценя, че е уместна за службата ти и за положението ти. И внимавай… това е последният път, в който ще изтърпя да позориш честа на дома Ланистър. Край с курвите. Следващата, която хвана в леглото ти, ще я обеся.